Домът на Ордена

Тамалани се появи в предоставената на Одрейди квартира в Елдио точно преди съмване с вести за пътя оттук нататък.

— Движещи се пясъци са го направили опасен или дори непроходим на шест места отвъд морето. Много големи дюни.

Старшата майка вече бе привършила с някои неща от дневния си режим — мини-агония с подправка, последвана от упражнения и студен душ. В стаичката за гости в Елдио имаше само един стол-люлка (очевидно бяха запознати с нейните предпочитания) и сега тя бе седнала в него, чакайки Стреги с утринния доклад.

Лицето на Тамалани изглеждаше бледо на светлината на два сребристи светоглобуса, но удовлетворението й бе безпогрешно доловимо:

Ако още е началото ме бе послушала!

— Разпореди се да ни пратят топтери — каза Одрейди. Тамалани излезе, очевидно недоволна от кротката реакция на старшата майка.

Одрейди повика Стреги:

— Провери има ли други възможности за пътуване. Намери място за преминаване около западния край на морето.

Помощницата излезе бързо, като едва не се сблъска с Тамалани, която се връщаше.

— Съжалявам, но трябва да те уведомя, че от Транспортната служба не могат да осигурят достатъчен брой топтери веднага. Пренасят на ново място пет общински поселища, разположени източно оттук. Може би ще дойдат около обяд.

— Няма ли някакъв наблюдателен терминал в края на разклонението на пустинята южно от нас? — попита Одрейди.

— Първото препятствие е точно след него — Тамалани продължаваше да е прекалено доволна от себе си.

— Нареди топтерите да ни чакат точно там — каза Одрейди. — Тръгваме веднага след закуска.

— Но, Дар…

— Кажи на Клеърби, че днес ще пътуваш с мен. Е, Стреги? — Тя се обърна към помощницата, застанала на входната врата зад Тамалани.

Постановката на раменете на излизащата света майка явно говореше, че за нея новите размествания на намиращите се в колата не бяха равнозначни на опрощаване. В огъня! Но поведението на Там съвпадаше със сегашните им потребности.

— Можем да стигнем до наблюдателния терминал — каза Стреги, с което даде да се разбере, че е чула разговора им. — Ще раздухаме малко прах и пясък, но това не е опасно.

— Тогава да побързаме със закуската.

Местността ставаше все по-гола с наближаващата към тях пустиня и Одрейди го отбеляза, докато се носеха на юг.

На около сто клика от мястото на последното сведение за фронта на пустинята, те видяха следите от поселище, вдигнато и пренесено в по-студени ширини. Оголени фундаменти и масивни стени повредени при демонтажа и зарязани след операцията. Тръби, отрязани при основите. Изваждането им явно бе твърде скъпо. Не след дълго пясъкът щеше да покрие неизползваните грозни купища.

— Тук я нямаше Защитната стена на Дюн.

Одрейди обърна внимание на Стреги върху този факт. В някой недалечен ден обитателите на Дома на Ордена щяха да се изнесат към полярните райони и да разкопават леда, за да извличат вода за пиене.

— Старша майко — обади се с въпрос една от седящите с Тамалани в задната част на колата, — вярно ли е, че вече се подготвят машини и друга техника за събиране на подправка?

Одрейди се обърна, както бе седнала. Въпросът бе зададен от служителка в комуникациите с чин старша помощница — възрастна жена с дълбоки бръчки по челото, с тъмен тен, леко разногледа от дългото взиране в апаратурата. Очевидно — подвластна на чувството за отговорност.

— Трябва да сме готови за червеите — отговори й.

— Ако дойдат — вметна Тамалани.

— Там, вървяла ли си някога в пустинята?

— Бях на Дюн — съвсем кратък отговор.

— Да, но бродила ли си из откритата пустиня?

— Само по някои малки струпвания на пясък недалеч от Кийн.

Не е същото — като ехо на поредния лаконичен ответ.

— Другите Памети ми казват онова, което трябва да знам — изявление, предназначено сякаш специално за помощниците.

— Не е същото, Там. Трябва сама да го изживееш. Онова странно усещане, когато разбираш, че всеки миг може да се появи червей. Иначе все едно не си била…

— Чувала съм за вашия експеримент на Дюн.

Аха, експеримент. Не „опит“. Експеримент. Отлично пасва на нейната слабост да укорява. Напълно в стила на Там. „Прекомерно много от Бел се е прехвърлило върху нея“, както би казал някой.

— Там, вървенето из такава пустиня те променя. Паметта става по-бистра. Едно е да черпиш от преживяното някога от случаен свободен. Съвсем различно — усещането от собственото ти движение като такъв… дори само за няколко часа.

— Не ми хареса особено.

Това бе достатъчно за преценка на духа й от гледната точка на авантюриста и всички в колата я видяха в недобра светлина. Щеше да се разчуе.

Върху въглените на огъня!

Сега смяната й в Съвета с Шийена (ако е подходяща) щеше да намери по-лесно обяснение.

Наблюдателният терминал представляваше пространство от стопена силициева маса, зелена и с огледален гланц, ошарена в дълбочина с топлинни шупли. Одрейди бе застанала в самия край и гледаше към разхвърляните тук-там тревни петна, където пясъкът вече заливаше склоновете на хълма, потънал някога в зеленина. Имаше нова лобода (засадена от хората на Шийена, както бе казал някой от свитата на Одрейди), изтеглена като сивкав екран по дължината на протегнатите пръсти на пустинята. Мълчалива война. Някакъв животец на базата на хлорофила водеше ариергардни боеве с пясъка.

Вдясно от нея, над крайния наблюдателен пост, се издигаше ниска дюна. Като махна към другите да не я следват, старшата майка се покатери по пясъчния хълм, а когато се озова съвсем малко отвъд хребета на вече прикриващата я грамада, видя пустинята — такава, каквато бе запазена в паметта й.

Ето какво създаваме.

Нито следа от обител. Не погледна назад към онези растящи нещица, влезли в последна отчаяна битка с настъпващите дюни, а прикова вниманието си по посока на хоризонта. Там бе границата, наблюдавана неотстъпно от преминаващите през пустинята. Всичко, което се движеше в сухото огромно пространство, бе носител на скрита опасност.

Когато се върна при останалите, продължи да гледа известно време гланцираната повърхност на граничния наблюдателен пост.

Възрастната помощница от Комуникационната служба дойде при Одрейди с писмено искане от метеоролозите. Сбито и неизбежно. Нищо неочаквано в промените, за които говореха техните думи. Имаха нужда от още наземна техника. Логично искане, особено след решението на самата старша майка.

Вчера ли? Възможно ли е да съм наредила едва вчера да се привършва с морето?

Тя върна листчето-сведение на помощницата и погледна покрай нея белязаното по краищата с пясък гланцирано пространство.

— Съобщи им, че искането е прието. — И добави: — Изпитвам тъга от повторната поява на онези сгради.

Помощницата само сви рамене. „Отговори ми със свиване на раменете!“ Одрейди се почувства като ударена.

(Няма как да не затътнат вълнения из Сестринството!)

Обърна гръб на жената.

Какво ли мога да й кажа? Тук сме от времето на пет живота на най-възрастните ни сестри, А тази си позволява да свива рамене.

И все пак… Знаеше, че по някои стандарти посятото от Сестринството току-що бе навлязло в зрелостния си период. Пластичният материал и металопластът осигуряваха поддържането на добре установена взаимна връзка между сградите и окръжаващата ги среда. Съответно фиксирани в земята и в паметта. И по-малките, и големите градове доста трудно се поддаваха на въздействието на други сили с изключение на прищевките на хората.

Още една… природна сила.

Не представляваше особена трудност да прецени, че идеята за респект към възрастта бе доволно странна.

Човешките същества обаче сякаш я носеха вродена в себе си. Бе я доловила дори у стария башар, когато той разказваше за именията на рода си в Лернаус:

Решихме, че си струва да поддържаме декора, създаден от майка ми.

Приемственост. Върнатият към живота гола ще успее ли също да съживи и запази в себе си тези чувства?

Тук са били близките ми.

Всичко придобиваше особена патина, когато „близките ми“ всъщност бяха мои предци по кръвна линия.

Виж колко дълго атреидите се задържат на Каладън, възстановяват стария замък и полират дълбоките дърворезби в дошлото от минали времена дърво. Цяла армия прислуга само за да поддържа проскърцващата старина до нивото на поносима ползваемост.

И всички, до последния ратай, не са се възприемали като зле третирани същества. Точно обратното — гледали са на труда си като на привилегия. Полиращите дървото ръце сякаш са го галили.

„Наистина отдавна. От много време съм с атреидите.“ Хора и сътворени от тях предмети. Имаше усещането, че всеки инструмент е жива част от самата нея.

Чувствам се по-сигурен, когато в ръката ми има тояга… или заострено на огън копие, с което ще убия дивеч, за да се нахраня с месото му, по-добре ми е, когато имам убежище срещу студа и облицовано с камък мазе, където да запазя храна за зимата… харесва ми този бърз ветроход… или гигантския презокеански лайнер, а защо не и кораба от метал и керамика, с който се нося из космоса.

Първите дръзки стъпки на човека в космическото пространство, когато още не е подозирал докъде ще го отведат те. Колко откъснати са се чувствали хората в онези отдавна отминали времена! В малки херметизирани капсули-кабини с подходяща за дишане газова среда, свързани с тромави бази данни посредством примитивни системи за пренос. Самота. Бездънна пустош. Ограничена възможност за каквото и да е освен оцеляването. Непрекъснато пречистване на въздуха. Осигуряване на питейна вода. Упражнения срещу опасната немощ, причинена от безтегловността. Постоянна активност. Здрав разум в здраво тяло. Впрочем какво представлява нещото, наричано здрав разум?

— Старша майко?

Отново проклетата помощница от Комуникационните служби!

— Какво има?

— Белонда държи веднага да ви предам съобщение, дошло от Бузел. Появили са се чужди хора и са отвели всички свети майки.

Одрейди рязко се обърна.

— Само това ли е предадено?

— Не, старша майко. Съобщава се, че чужденците са предвождани от някаква жена. Приносителят на вестта казва, че жената приличала на почитаема мама, но не е била облечена в техните роби.

— Споменато ли е нещо за Дортужла или другите?

— Не е имало такава възможност, старша майко. Съобщението е пренесено от помощница първа степен. Пристигнала е с малък не-кораб, спазвайки изричните заповеди на самата Дортужла.

— Кажи на Бел да не пускат помощницата. Тя знае опасни неща. Когато се върна, ще дам указания на друг вестител. Трябва да бъде света майка. Има ли такива при вас?

— Разбира се, старша майко — обидата от изразеното съмнение не бе спестена в тона й.

Да, започваше! Одрейди трудно сдържа вълнението си.

Захапаха стръвта, но… Бяха ли се закачили на кукичката?

Дортужла бе постъпила рисковано, доверявайки се на някаква си помощница. Впрочем помощницата сигурно е безкрайно предана, готова да се самоубие, ако бъде хваната. Трябва да я видя. Нормално е да е пригодна за изпитанието Агония с подправката.

Може би Дортужла ми го съобщава именно по този начин. Прилича ми на нейния почерк.

Бел е побесняла, разбира се. Глупаво е да се разчита на някой си от наказателна колония!

Одрейди се обади на групата от Комуникационната служба.

Портативният прожекционен апарат не можеше да осигури ясен образ, но Белонда и обстановката около нея се разпознаваха.

Седнала е на масата ми, сякаш е нейна. Чудесно!

Старшата майка се разпореди, без да остави на заместничката си време за поредното й избухване:

— Провери ли дали помощницата-вестител е готова за Агонията?

— Да.

Аха! Дошло й е множко на Бел.

— Погрижи се тогава. Може да бъде и наша пратеница.

— Вече го направих.

— Сигурна ли е?

— Несъмнено.

В името на всички дяволи, какво й е станало? Много е странна. Никак не прилича на себе си… Ами да, Дънкан!

— Бел, искам отворена линия за Дънкан в Архивната служба.

— Сутринта го свърших.

Добре, добре. Контактът й с голата е оказал ефект.

— Ще се свържа пак след срещата ми с Шийена.

— Кажи на Там, че беше права.

— За какво?

— Просто й го кажи.

— Много добре. Бел, длъжна съм да отбележа, че не мога да бъда недоволна от начина, по който се справяш с нещата.

— Как да не го направя, след като ти така добре се справяш с мен?

Белонда искрено се усмихваше, когато преустановиха връзката. Одрейди се обърна и видя застаналата до нея Тамалани.

— Сега пък какво има, Там?

В контактите на Айдахо и Шийена личи нещо повече от онова, за което ги подозирахме. — Тамалани се приближи до Одрейди и понижи глас. — Не я пускай да седне на стола ми, без да сме разбрали какво крият.

— Там, разбирам, че си наясно с моите намерения, но… Толкова ли съм предвидима?

— Само за някои неща, Дар.

— За мен е истинско щастие, че сме приятели.

— Има и други, които те подкрепят. Когато прокторите гласуваха, в твоя полза натежаха творческите ти сили. „Работи с вдъхновение“, каза един от защитниците ти.

— В такъв случай не може да не знаеш, че ще подържа Шийена на жаравата, преди да взема едно от вдъхновените си решения.

— Разбира се.

Одрейди направи знак на хората от Комуникационната служба да приберат прожекционния апарат и отиде да почака в края на гланцираната повърхност.

Творческо въображение.

Познаваше добре смесените чувства на обкръжението си за такива проявления.

Творческа сила!

Винаги опасна за окопалата се власт. Идваща непременно с нещо ново. А новите неща могат да омаломощят хватката на властниците. Дори в „Бин Джезърит“ се отнасяха с опасения към силите на творческото въображение. Поддържането на кила в равновесно положение налагаше да бъдат изваждани от играта онези, които караха плавателния съд да се клатушка. Това бе съставна част от ситуацията около Дортужла. Бедата бе, че одарените с творческо вдъхновение проявяваха склонност към спокойните води. Наричаха го усамотение. Необходимо бе немалко усилие за измъкването на пратеничката.

Желая ти доброто, Дортужла. Бъди най-хубавата стръв, ползвана някога от нас.

Пристигнаха топтерите — общо шестнайсет — чиито пилоти не скриваха неудоволствието си от допълнителната работа, която трябваше да свършат след току-що приключилите трудности. Преместване на цели общински поселища!

Все още в бързо променящо се настроение, Одрейди следеше как топтерите се установяват върху гланцираната твърда повърхност — всяка машина напомняше заспиващо насекомо, докато перките по крилата се свиваха в точно определен ред.

Насекомо, конструирано от смахнат робот по собственото му подобие.

След като излетяха и набраха височина, Стреги, която отново се настани до нея, попита:

— Ще видим ли пясъчни червеи?

— Възможно е. Все още обаче нямаме докладвано такова сведение.

Помощницата се облегна, видимо разочарована от отговора, който не можеше да използва за следващ въпрос. Одрейди помисли, че понякога истината обърква; нали и те самите бяха вложили огромни надежди в дирижираната еволюционна игра.

Струва ли си инак да унищожаваме всичко, което обичаме в Дома на Ордена?

Появи се едновременно движещ се поток с картина на някогашен надпис над сводестия вход на тухлена сграда в розово:

БОЛНИЦА ЗА НЕИЗЛЕЧИМИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Там ли бе открило себе си Сестринството? Или причината беше, че се отнасяха толерантно към прекалено много грешки? Натрапчиво втурващите се Други Памети не можеха да действат без своя цел.

Грешки ли?

Одрейди се зае да издири причината. Ако се наложи, ще трябва да приемем Мурбела като сестра. Не защото пленената почитаема мама бе неизлечим пропуск. А понеже се бе оказала зле скроен индивид, подложен на обхватна подготовка в напреднала възраст.

Колко спокойни бяха всички около нея, несвалящи погледите си от гонения от вятъра пясък по заоблените гърбати дюни, тук-там препускащи сухи вълнички. Слънцето на ранния следобед току-що бе осигурило достатъчно странична светлина за очертаване на по-близките пространства в перспектива. Хоризонтът пред тях тъмнееше от прах.

Одрейди се сви на кълбо в седалката и заспа. Вече съм го виждала. Аз надживях Дюн.

Разбуди я раздвижването около нея, когато се снижиха и започнаха да кръжат над пустинния наблюдателен пост на Шийена.

Пустинен наблюдателен пост. Върнахме се към него. Всъщност не сме му дали име, както и на тукашната планета… Дом на Ордена! Що за име е това? Пустинен наблюдателен пост! Описание, а не име. Подчертава се временното.

Заспускаха се надолу и тя зърна още потвърждения на мисълта си. Усещането за временно пребиваване се подсилваше от скъсената отсеченост на всички присъединителни възли. В нито една връзка не се забелязваше мекота или закръгленост. Това се свързва тук, а другото продължава нататък. Навсякъде сменяеми съединители.

Приземиха се с рязко разтърсване, сякаш пилотът им казваше:

„Стигнахме и прав ви път!“

Одрейди отиде във винаги готовото за нея помещение и потърси Шийена. Място за временно пребиваване — още една спартанска кабинка с твърдо походно легло. Този път обаче имаше два стола. Прозорецът гледаше на запад към пустинята. Стаите за кратковременен престой я подразниха. Всичко подлежеше на демонтаж за няколко часа и последващо извозване. Тя изми лицето си в нишата за къпане, правейки възможно повече движения. Бе спала свита в топтера и сега тялото й негодуваше.

Поосвежена, отиде до прозореца; благодарна на строителната бригада заради тази кула с десет етажа, а тя — на деветия. Шийена заемаше последния, който бе и наблюдателен пост, оправдаващ името на описаното по-горе място.

Докато чакаше, погрижи се за нужната подготовка.

Дай свободен път на мислите си. Отърси се от предубежденията.

Първите впечатления при срещата им трябваше да бъдат събрани с доверчиви очи. Ушите не бива да бъдат готови за необичаен глас, носът да не очаква екзотични мириси.

Избрана е от мен. Аз, първи неин учител, също съм подвластна на грешки.

Извърна се към шума, дошъл от входа. Стреги.

— Шийена току-що се върна от пустинята и все още е с хората си. Тя моли старшата майка да се срещне с нея на горния етаж, където помещенията са по-удобни.

Одрейди кимна в знак на съгласие.

Квартирата на последния етаж оставяше същото впечатление за престой в сграда от готови сглобяеми елементи. Временен подслон в челото на пустинята. Голямо помещение — шест или седем пъти спрямо размерите на кабинка за гости — но едновременно работна стая и спалня. Прозорци в две посоки — на запад и на север. Одрейди бе силно впечатлена от странната представа за функционалност.

Шийена явно се бе постарала да добави собствено отражение в обстановката. Обичайното походно легло в „Бин Джезърит“ бе застлано с покривка в светлооранжево и червеникавокафяво. Едната от срещулежащите стени бе покрита с графична рисунка на пясъчен червей с вдигната глава и пълен комплект кристални зъби в зиналата паст. Девойката я бе нарисувала, разчитайки на Другите Памети и на детството си, прекарано на Дюн.

Достатъчно красноречиво говореше и фактът, че тя не бе посегнала към по-амбициозно изпълнение — същински цветове, може би в традиционна пустинна обстановка. Не, само червеят с ивица пясък зад него, а на преден план малка фигурка на човешко същество в роба.

Самата тя?

Възхитителна преграда и постоянно напомняне на причината за нейното присъствие тук. Дълбоко впечатление от силата на естеството.

Наистина ли природата не създава лошо изкуство?

Твърдението бе прекалено повърхностно, за да бъде безрезервно възприето.

Какво имаме предвид с наименованието „природа“?

Бе виждала отблъскващи неща и в естествената пустош: трошливи дънери на дървета, които сякаш са били натопени в грешно приготвена зелена боя и оставени в окрайнините на тундрата, за да изсъхнат в грозни пародийни форми. Противно! Трудно бе да си представиш, че присъствието на такива трупи има някаква цел. Или — на слепоците със слизести жълти кожи. Къде бе изкуството в тях? Временна спирка в хода на еволюцията, решила изведнъж да се запъти за другаде. А намесата на хората внасяше ли някаква съществена разлика? Свинохлите! В „Бин Тлейлакс“ се бяха постарали да създадат нещо наистина отвратително.

Възхищавайки се на рисунката на Шийена, Одрейди реши, че някои кръстоски са противни само за определени човешки сетива. Свинохлите например бяха чудесна храна. Грозните комбинации представляваха обекти от по-ранната фаза на експериментите. Крайните преценки идваха едва с натрупването на опит.

Нескопосно нещо!

Голяма част от онова, което приемаме за ИЗКУСТВО, задоволява желанието за увереност и спокойствие. Не ме обиждай! Знам какво мога да приема.

Каква увереност й бе дала рисунката на Шийена?

Пясъчен червей — сляпа сила на стража на скрити богатства. Художествено майсторство с мистична красота.

Бе донесено, че Шийена превръща в глума поставената й задача:

„Пастирка съм на червеи, които може никога да не се появят.“

А дори да се появят, ще са нужни дълги години, преди да достигнат размера, показан на рисунката й. Неин ли бе гласът, идващ от малката фигурка, застанала пред чудовището?

„Това ще стане, но след време.“

В стаята се бе настанил мирис на мелиндж, по-силен от обичайния за квартира на света майка. Одрейди огледа внимателно мебелировката и цялата обстановка — столове, работна маса и осветление от фиксирани светоглобуси, поставени на най-доброто за целта място. Каква беше онази странно оформена купчина от черен пластичен материал в ъгъла? Може би друго произведение на Шийена?

Прецени, че помещенията пасват на обитателката им. Почти нищо, с изключение на рисунката, което да й напомня за нейния произход, но гледката от всеки от прозорците би могла да бъде от Дар-ес-Балат, разположен дълбоко в сухоземите на Дюн.

Тих звук на триене откъм вратата привлече вниманието й. Обърна се и видя самата Шийена. Бе надникнала някак плахо през пролуката, преди да влезе при старшата света майка.

Движението казваше:

Значи дошла си в моята стая. Добре. Защото друг би могъл да не зачете поканата ми.

У Одрейди потекоха смесени мисли с появата на девойката.

— И си спомням за болката, която ми причини, когато възвърна моите спомени.

Тег помръкна:

— Точка за теб, Дънкан. Не е потребно извинение. — Момчето сякаш погледна към говорещите в него, надигнали гласовете си.

— Дар, как е въздухът горе? Достатъчно чист ли е за теб? Ама че тъпа идея! — помисли тя. — Знае го добре. Никак не е чист, разбира се.

Въздухът бе натежал от дишането на седящите около нея, включително онези, които искаха да споделят драматичното й присъствие, тези с идеите (а нерядко само с вярата, че ще бъдат по-добри за нейния пост), както и другите, които предлагаха ръце и искаха същото. Чист, наистина! Тя усети, че Тег прави опит да й каже нещо. Какво бе то?

„Понякога трябва да бъда автократ!“

Чу се да го изрича по време на една от разходките им в овощните градини, обяснявайки му думата „автократ“, след което добави:

„Имам властта и трябва да я ползвам. Това ми тежи ужасно.“

Имаш властта, така че ползвай я! Ето какво й говореше ментат-башарът. Дар, убий ме или ме пусни.

Все още бе блокирала поради липса на време и знаеше, че той ще го почувства.

— Майлс, Бурзмали е мъртъв, но успя да остави резервна бойна единица, която подготви сам. Най-доброто от…

— Не ми доскучавай с дребни подробности!

Какъв глас на военачалник! Все още тъничък и пронизителен, ала съдържащ всички най-важни елементи.

Без да им бъде наредено, прокторите се върнаха при люка. С яден жест Одрейди им заповяда да се махат. И чак тогава разбра, че вече е взела решение.

— Върнете му дрехите и го доведете тук — разпореди се тя. — Да дойде и Стреги.

Първите думи на появилия се Тег разтревожиха старшата майка и тя се запита дали не е направила грешка:

— Ами ако не воювам така, както искате?

— Но нали сам каза…

— Казвал съм много неща през моите, хм… животи. Дар, боят не укрепва моралния дух.

Тя (както и Тараза) бяха чували неведнъж мнението на башара по този въпрос:

Воденето на война наслагва утайка от типа на „яж, пий и се весели“, което нерядко в причина за морален срив.

Беше вярно, но тя не схващаше каква мисъл го е навела на решението да й го припомни тъкмо сега.

Срещу всеки ветеран, който пристига с ново усещане за силата на съдбата („оживях, следователно Бог е решил нещо“), много повече се връщат у дома със сподавяна с мъка горчивина, готови да тръгнат „по лекия път“, тъй като са претеглили толкова зло от войната.

Думите бяха на Тег, но представляваха и част от нейната вяра.

Стреги се втурна в стаята, ала преди да заговори, Одрейди й даде знак да се отдръпне и да чака мълчаливо.

За първи път помощницата събра кураж да не се подчини на старшата света майка.

— Дънкан трябва да знае, че има още една дъщеря. Майката и детето са живи и здрави — тя погледна към Тег. — Здравей, Майлс. — Едва сега се дръпна назад и застана тихо и кротко.

Оказа се по-добра, отколкото се надявах — помисли Одрейди.

Айдахо се отпусна на стола, почувствал цялото напрежение от безпокойството, примесено с преценката му за онова, което бе наблюдавал оттук. Тег кимна на Стреги, но заговори на Одрейди:

— Има ли още какво да се пошепне на Божието ухо? — Бе много важно да останат нащрек и той да разчита, че старшата майка си дава сметка за това. — Ако не, аз наистина умирам от глад.

Одрейди вдигна пръст — и чу как помощницата излезе. Бе напълно сигурна, че Тег знае накъде насочва вниманието й, когато каза:

— Може би този път наистина си оставила белег.

Острието бе отправено към хвалбата на Сестринството: „Ние не оставяме белезите да се натрупват върху миналото ни. Защото те често прикриват повече, отколкото откриват.“

— Някои белези разкриват повече, отколкото скриват — каза той и погледна към Айдахо. — Прав ли съм, Дънкан?

Един ментат се обръща към друг ментат.

— Струва ми се, че попаднах на стар спор — отговори Айдахо.

Тег отново се взря в Одрейди:

— Виждаш ли, дъще? Ментатът разпознава стария спор, когато го чуе. Горди сте, че знаете какво се изисква от вас във всеки момент, но с едно мигване сами създавате чудовище!

— Старша майко! — обади се проктор, явно несъгласна с начина, по който разговаряха с нея.

Одрейди не й обърна внимание. Почувства болка — остра и убеждаваща. Тараза в Другите Памети си спомни за спора:

Оформят ни бин-джезъритските асоциации. Те притъпяват чувствителността ни по странен начин. О, можем да режем бързо и дълбоко, когато се налага, но това е просто друг вид загубване на чувствителност.

— Аз няма да взема участие в намаляването на чувствителността ви — рече Тег. Очевидно помнеше.

Стреги се върна със съдина, пълна с кафеникав бульон и парчета месо, плаващи в него. Момчето седна на пода и изкуса храната с бързи движения на лъжицата.

Одрейди запази мълчание, а мислите й се движеха в указаната от Тег посока. Светите майки разтваряха около себе си корава черупка, на чийто фон всички идващи отвън неща (включително емоциите) играеха като прожектирани изображения. Мурбела бе се оказала права. Сестринството трябваше да се залови с последващо изучаване на чувствата: Ако останеха само наблюдатели, бяха обречени.

Тя се обърна към момчето:

— Няма да искаме от теб да притъпяваш чувствителността ни.

И двамата — Тег и Айдахо — доловиха нещо странно в гласа й. Тег изненадан отмахна встрани празната съдина, но пръв заговори Айдахо:

— С финес и култура — каза той.

Тег кимна. Сестрите рядко постъпваха импулсивно. Дори при опасност реагираха разумно и издаваха обмислени заповеди. Бяха прекосили границата на онова, което повечето хора възприемаха като култивирано. Движеха ги не толкова блянове за власт, колкото дългосрочни идеи — своеобразна смес от неотложни действия и почти безгранична памет. Следователно Одрейди изпълняваше грижливо обмислен план. Тег погледна към внимателно наблюдаващите проктори.

— А пък вие бяхте подготвени да ме убиете — рече той. Никой не отговори. Просто нямаше нужда. Достатъчно добре разпознаваха конкретизациите, присъщи на мисълта на един ментат.

Тег се обърна и се вгледа обратно към стаята, където бе възстановил спомените си. Шийена си бе отишла. Още късчета памет шептяха в окрайнините на съзнанието. И те ще заговорят, когато дойде времето им! Но това дребно тяло. Истинско затруднение. И Стреги… Той се вгледа в Одрейди и каза:

— Беше по-умна, отколкото си мислиш. Все пак майка ми… — Не смятам, че го е очаквала — прекъсна го старшата майка.

— Не, тя не приличаше толкова на атреидите.

При сегашните обстоятелства думата носеше определен заряд, така че след нея стаята остана наелектризирана с особено мълчание. Прокторите не пропуснаха възможността да се преместят по-наблизо.

Онази негова майка!

Тег не обърна внимание на скупчилите се настръхнали жени:

— В отговор на въпроса, който така и не зададе, просто не мога да обясня какво се случи с мен на Гамму. Защото няма логично обяснение на бързината, с която се движеше тялото и мисълта ми. Ако и сега притежавах същата енергия, ще мога да изскоча от тази стая за по-малко от продължителността на един твой сърдечен удар и дори да се отдалеча на прилично разстояние от кораба. Ой… — добави той с вдигната ръка. — Продължавам да бъда послушното ви псе. Ще върша исканото от вас, но може би не по начина, по който си го представяте.

Одрейди забеляза смайването по лицата на сестрите си. Какво освободих и насъсках срещу нас?

— В състояние сме да попречим на всяко живо същество да напусне този кораб — рече тя. — Може и да си бърз, но се съмнявам, че си способен да изпревариш огъня, който ще те погълне в мига, когато се опиташ да излезеш без наше позволение.

— Ще си тръгна в избрано от мен време и с ваше съгласие. Каква е числеността на специалните части на Бурзмали, останали при нас?

— Почти два милиона — изречено от нея след очевидно преодоляно безразличие.

— Толкова много!

— Той разполагаше с над два пъти по-голяма сила на Лампадас. Почитаемите мами затриха всички до крак.

— Ще трябва да сме по-мъдри от клетия Бурзмали. Съгласна ли си да ме оставиш за малко, за да обсъдя въпроса с Дънкан? Държиш ни около себе си именно заради това, нали? Особената ни квалификация… — Той помаха усмихнат към видеоочите по тавана. — Сигурен съм, че ще прегледаш внимателно целия наш разговор, преди да дадеш одобрението си.

Одрейди и сестрите й размениха погледи, които съдържаха един и същ неизречен въпрос. Какво друго ни остава?

Като се изправяше, старшата майка погледна Айдахо и каза:

— Ето подходяща работа за Прозиращ в истината ментат!

Жените си тръгнаха и Тег се изтегна в един от столовете, загледан в празната стая, която се намираше зад стената за наблюдение. Оттук всичко се виждаше много ясно и той още долавяше тежките удари на сърцето си след положеното усилие.

— Нелошо шоу — каза момчето.

— Виждал съм и по-хубави — изречено с безкрайно сух глас.

— Точно сега изпитвам нужда от голяма чаша маринет, но се съмнявам, че това тяло може да го понесе.

— Бел ще чака Дар, когато тя се върне в Централата — напомни Айдахо.

— Да се продъни в най-дълбоката яма на ада, дано! А ние трябва да обезвредим онези почитаеми мами, преди да са ни намерили.

— И нашият башар е подготвил плана?

— По дяволите това звание!

Айдахо пое рязко и дълбоко въздух, стреснат от изблика на Тег.

— Дънкан, ще ти разкажа нещо! Веднъж, когато пристигнах за важна среща с потенциални врагове, чух как ме представя някакъв човек от помощния персонал: „Башарът е тук.“ Идеше ми да го наругая, след като се почувствах попаднал в абстрактна ситуация.

— Поява на неясно петно за ментата.

— Точно така е, разбира се. Знаех, че званието ме отделя от нещо, което не бих дръзнал да загубя. Само башар ли? Аз бях повече. Бях Майлс Тег, с което име ме бяха нарекли моите родители.

— Бил си привързан към верижката-списък с имена!

— Точно така. Дадох си сметка, че името ми се намира на известно разстояние от нещо с особено голяма важност. Майлс Тег? Не, бях някъде съвсем в началото. Чувах как майка ми казва: „Ой, какво хубаво бебе.“ Тоест имах и друго име: Хубаво Бебе…

— Спусна ли се по-надолу? — Айдахо не скри, че е очарован от чутото.

— Почувствах се уловен. Едно име води до друго, което отново води до имена, а после и до липсата им. Когато минавах през онази важна за случая зала, бях останал без име. Дръзвал ли си да го сториш някога?

— Веднъж — отбелязано с неохота.

— Всички го правим поне веднъж. Намирах се там. Бях инструктиран предварително. Знаех за всеки един от присъстващите на масата — лице, име, звание, както и множество останали подробности.

— Всъщност не си бил наистина там.

— О, виждах как лицата, очакващи да ме претеглят, се чудят и тревожат. Но те не ме познаваха!

— Което създаде в теб усещането за голяма сила, нали?

— Точно така, както ни бяха предупреждавали в училището за ментати. Запитах се: „Намира ли се в началото си този Разум?“ Не се смей. Въпросът измъчва с напразни надежди.

— Значи спуснал си се по-надолу?

Завладян от разказа на Тег, Айдахо не отчете сигналните предупреждения, идващи от окрайнините на съзнанието.

— О, да. Озовах се в прочутата Огледална зала, за която разказват и от която ни предупреждават да бягаме.

— Тогава си спомняш как си се измъкнал и…

— Да си спомням ли? Очевидно и ти си бил там. Паметта ли те изведе?

— Тя помогна.

— Въпреки предупрежденията, аз се помайвах, наблюдавайки „аза на собствените аз“ и непрестанните промени. Отражения на отраженията — до безкрайност.

— Очарованието на „сърцевината на моето аз“. Дяволски малко са съумелите да се измъкнат от подобна дълбочина. Имал си късмет.

— Не съм убеден, че трябва да се нарича късмет. Знам, че съществува Първо осъзнаване, някакво пробуждане…

— Което пък разкрива, че не е първото…

— Исках да зърна собственото си аз в корена на същото!

— Останалите участници в срещата не забелязаха ли нещо странно у теб?

— По-късно осъзнах, че съм седял с каменно изражение, скрило цялата мисловна гимнастика.

— Не си ли говорил?

— Не, бях буквално онемял. Изтълкували са го като „очакваната резервираност на башара“. Толкова за репутацията ми!

Айдахо понечи да се засмее, но си спомни за видеоочите. Моментално осъзна как наблюдателите-вардияни ще изтълкуват последните откровения. Безумна дарба в един опасен потомък на атреидите. Сестрите знаеха за огледалата. Всеки избягал оттам е подозрителен. Какво ли са му показали те?

Сякаш чул опасния въпрос, Тег продължи:

— Бях попаднал в клопката и го разбирах. Виждах се като прикован на легло в някакво подобие на живот, но това никак не ме интересуваше. Огледалата бяха всичко за мен, докато не видях майка си, изплавала като от вода. Изглеждаше почти такава, каквато беше, преди да умре.

Айдахо пое несигурно дъх. Нима Тег не знаеше, че казаното току-що от него е регистрирано от видеоочите?

— Сега сестрите ще помислят, че съм поне потенциален Куизъц Хадерах… Друг Муад’Диб. Краставици на търкалета, както ти, Дънкан, обичаше да повтаряш. Никой от двама ни няма да рискува с това. Знаем какво натвори той и не сме глупаци!

Айдахо не успя да преглътне. Ще бъдат ли приети както трябва думите на башара? Говореше истината, но все пак…

— Тя ме хвана за ръката — продължи Тег. — Чувствах го! Така ме изведе от онази зала. Очаквах да я видя седнала до мен на масата. Ръката ми все още потръпваше от нейното докосване, но самата тя вече си бе отишла. Знаех го. Трябваше просто да застана мирно и да поема командването. Сестринството можеше да придобие важни преимущества при онази среща и аз направих всичко необходимо, за да ги има.

— Да не би майка ти да е имплантирала…

— Не! Видях всичко така, както светите майки гледат в Другите Памети. Тя изразяваше нещата по своему: „По дяволите, защо си губим времето тук, когато имаме толкова много работа?“ Дънкан, тя никога не ме е напускала. Както и миналото, което никога не си отива от нас.

Айдахо мигом зърна целта, преследвана от Тег чрез това подобие на рецитал. Честност и прямота!

— Разполагаш ли с Други Памети?

— Не! Освен онова, което всеки държи под ръка в критични ситуации. Огледалната зала бе от такъв порядък, тъй че случаят ми даде възможност да видя и почувствам източника на помощта. Но няма да се връщам там!

Айдахо прие казаното от него. Повечето ментати дръзват да се потопят в Безкрайното и се запознават с преходното естество на имена и звания, ала разказът на момчето-башар бе много повече от обяснение за Времето като поток и картина.

— Прецених, че е дошъл часът да се представим пред „Бин Джезърит“ — заключи Тег. — В действителния си образ. Редно е да знаят докъде могат да ни се доверят. Има работа за свършване, а ние май загубихме доста време с глупости.