Домът на Ордена

Не знаят нито какво кроя, нито какво мога да направя — мислеше Сцитал. — Прорицателите им не успяват да стигнат до мен.

Поне това бе спасил от катастрофата — изкуството да мами усвоено от усъвършенстваните си лицетанцьори.

Движеше се почти безшумно в отредената му част от не-кораба, зает с наблюдение, каталогизиране и измерване. Всеки негов поглед претегляше хора или място с ума на обучения да търси недостатъци.

Тлейлаксианският Майстор винаги бе знаел, че някой ден Бог може да му постави задача, за да провери неговата ангажираност.

Много добре!

Ето я задачата. Бин-джезъритките, които твърдят, че споделят Великата Вяра, се кълнат фалшиво в нея. Те бяха нечисти. Вече нямаше другари, които да го пречистят след връщането му от чужди места. Бе изхвърлен във вселена-пауинда, стана пленник на слуги на Шейтана и бе преследван от курвите на Разпръскването. Но нито една от тези зли сили не знаеше възможностите му. Никой не подозираше как Бог ще му помогне пред лицето на най-голямата опасност, в която бе изпаднал.

Сам пречиствам себе си, Господи!

Когато жените на Шейтана го измъкнаха от ръцете на курвите, обещавайки му подслон и „всякаква помощ“, той знаеше, че го лъжат.

Колкото по-страшно е изпитанието, толкова по-голяла е вярата ми.

Само преди няколко минути бе наблюдавал през проблясващия преграден щит утринната разходка на Дънкан Айдахо из дългия коридор. Силовото поле, което ги разделяше, задържаше звука, но Сцитал видя движението на устните на Айдахо и разчете ругатнята.

Ругай ме, гола, но ние те създадохме и все още можем да си послужим с теб.

Бог бе вмъкнал Свещено Премеждие в тлейлаксианския план за настоящия гола, но Бог винаги е имал по-големи планове. За вярващия бе повеля да се вмести в Божествените предначерталия, а не да иска от Бога да следва кроежите на хората.

Сцитал се подложи на поредното изпитание, подновявайки светия си обет. Всичко бе извършено в съответствие със старинното състояние на с’тори7, закодирано в „Бин Тлейлакс“. Защото с’тори съществува без думи, дори без име.

Магията на неговия Бог бе единственият мост за Сцитал. Той го чувстваше с цялата му значимост. Бидейки най-младият Майстор в най-голямата кехла, знаеше още от самото начало, че ще е избраният за тази свръхотговорна задача. Увереността му бе една от силите, които виждаше всеки път, когато погледнеше в огледало.

Бог ме е оформил така, за да заблуждавам пауиндите!

Незначителното му детско присъствие бе затворено в сивкава кожа, чиито метални пигменти блокираха сондите за сканиране. Дребната му фигурка не привличаше вниманието на виделите го и прикриваше мощта, която е придобил след серия превъплъщения по подобие на тези на гола. Само в „Бин Джезърит“ носеха по-стари от неговите спомени, но той знаеше, че те бяха подвластни на злото.

Сцитал разтри гърдите си, при което си спомни за скритото там с такова умение, че от него не бе останал никакъв белег. Всеки от Майсторите носеше същата неентропна капсула, събрала клетки за посев на голямо множество: събратя от централната кехла, Лицетанцьори, технически специалисти и други, които щяха да бъдат привлекателни за жените на Шейтана и за голям брой слабовати от света на пауинда!… Пол Атреидски и обичната му Чани също бяха там. (Ой, колко им бе струвало издирването на двамата — вече мъртви, — за да намерят останали от тях клетки!) Там се намираше и оригиналният Дънкан Айдахо с другите любимци на атреидите — ментата Туфир Хауът, Гърни Халик, наиба# на свободните Стилгар… Достатъчно готови слуги и роби на хората от света на Тлейлакс.

Но върхът на най-ценното в неентропната капсулка — онези, които копнееше да види в реално съществуване — буквално спираха дъха му, щом само си помислеше за тях, Безупречните лицетанцьори! Перфектните мимици. Недостижимите възможности за записване на личността на набелязаната жертва. Способни да заблудят даже вещиците от „Бин Джезърит“. Дори с шере не можеше да им се попречи да присвоят мисловния апарат на всеки друг! Той виждаше капсулката като най-силния коз в проточилото се пазарене. Никой не трябва да знае за нея. А засега попълвате каталога си от слабости и недостатъци…

За свое удовлетворение бе забелязал достатъчен брой пробиви в защитните системи на не-кораба. В преминалата серия от животи бе трупал умения така, както събратята му Майстори бяха събирали приятни за тях дрънкулки. Те явно го смятаха за прекалено сериозен, но сега той бе намерил мястото и времето, за да покаже на какво е способен.

Изследването на „Бин Джезърит“ винаги го бе привличало. От много дълго време бе струпал маса познания за тази школа. Знаеше, че там има митове и погрешна информация, но доверието му в Божиите цели и намерения му вдъхваше сили, за да продължава да бъде сигурен, че служи на Великата Вяра независимо от суровостта на Светото Изпитание.

Част от каталога си на „Бин Джезърит“ той бе озаглавил „Типичности“, взето от често чуваната приказка: „Това е типично за тях!“

Типичностите му доставяха истинско удоволствие. За тях бе типично да приемат у другите грубото, незаплашително поведение, което сами не биха допуснали от своя страна. „Стандартите на «Бин Джезърит» са по-високи.“ Сцитал го бе чувал дори от вече мъртвите си спътници.

„Притежаваме дарбата да виждаме себе си така, както ни виждат останалите“ — бе казала веднъж Одрейди.

Сцитал го включи в типичностите, въпреки че думите й се разминаваха с Великата Вяра. Само Бог вижда истинската ти същност! Хвалбата на Одрейди звучеше повече от високомерно.

„Не си служат с обичайните лъжи. Истината им служи по-добре.“

Често и с почуда мислеше за гореказаното. Самата старша света майка го цитираше като едно от правилата на „Бин Джезърит“. Оставаше фактът, че вещиците изглежда гледаха цинично на истината. Тя дори твърдеше, че го има в Зенсуни#:

Чия истина? Променена по какъв начин? В какъв контекст! Вчера след обед двамата бяха седнали в едно от помещенията на жилището му в не-кораба. Той бе поискал „консултация по проблеми от взаимен интерес“ — израз, който ползваше като евфемизъм за пазарлък. Бяха сами, ако не се броят видеоочите, както и вливанията и излизанията на не една и две от бдителните сестри.

Квартирата му беше достатъчно уютна — три стаи със стени от пластичен материал в отморяващо зелено, меко легло и столове, пригодени за малкото му телце.

Не-корабът бе иксианска направа и той бе сигурен, че пазачите му дори не подозират колко много знае по въпроса.

Колкото самите иксианци.

Навсякъде иксиански машини без нито един иксианец. Хранеше съмнението, че няма нито един иксианец в Дома на Ордена. Вещиците бяха всеизвестни със собствените си грижи по поддържането.

Одрейди се размърда и заговори бавно, наблюдавайки го внимателно.

„Не са импулсивни“ — често бе чувал за тях.

Тя го запита дали се чувства удобно тук, като показа, че загрижеността й не е само привидна.

Сцитал огледа всекидневната, преди да отбележи:

— Не съм видял нито един иксианец. Старшата с неудоволствие сви устни:

— Само по този случай ли поиска да поговорим?

Разбира се, че не, вещице! Просто упражнявам способността си да разсейвам. Не би трябвало да очакваш от мен да спомена неща, които искам да останат скрити. Защо ще привличам вниманието ти върху иксианците, след като знам, че е невъзможно опасни пришълци да се разхождат свободно по тази отвратителна планета? Ах, много прехвалената иксианска връзка, която ние, тлейлаксианците, поддържаме толкова отдавна. И ти също го знаеш! Неведнъж наказвахте иксианците; те го помпят.

Макар и с нежелание, иксианските технократи могат да дразнят „Бин Джезърит“, помисли си той, но ще вложат цялото си старание, за да не събудят яростта на почитаемите мами. За потайна търговия свидетелстваше и наличието на този не-кораб, въпреки че цената му трябва да е била смазваща и добавена към необикновеното многодумство. Много са гадни онези курви от Разпръскването. Бе почти сигурен, че те също имат нужда от Икс. А Икс можеше потайно да предизвиква курвите, като се договаря с „Бин Джезърит“. Все пак границите бяха твърде тесни, а шансовете за предателство — многобройни.

Премисленото му вдъхна спокойствие, докато пазарлъкът течеше. Заядливо настроената Одрейди го объркваше многократно с мълчанията си, през които го фиксираше неотстъпно по онзи смущаващ начин, който вещиците добре владееха.

Залозите бяха големи: не по-малко от оцеляването и на двамата при непрестанното присъствие и действие на твърде деликатни фактори — надмощие, контрол върху човешките ресурси и увековечаване на собствения жизнен маниер в качеството му на доминиращ модел.

Остави мъничък отвор, който да мога да разширя — помисли си Сцитал. — Пусни моите лицетанцьори. Дай ми слугите, които ще изпълняват само моите заповеди.

— Искам съвсем малко — каза той. — Трябват ми лично спокойствие и собствените ми слуги.

Одрейди продължи да го гледа по обременяващия начин, характерен за „Бин Джезърит“, който сякаш смъкваше маските, за да надникне дълбоко в душата.

Но аз нося маски, през които не си проникнала.

Виждаше, че го намира отблъскващ, поне тъй говореше погледът й, спиращ се на всяка от характерните му особености. Подозираше реда, в който текат мислите й:

Фигурка на елф с тясно личице и дяволити очички. Косица, израсла на челото.

Премести се по-надолу:

Тесни устенца, но с остри зъби, от които кучешките стърчат.

Сцитал знаеше, че е съчетание от най-опасно смущаващите човешкия род митологии. Одрейди с пълно право би си задала следния въпрос:

Защо в „Бин Тлейлакс“ са избрали точно този външен вид, след като притежават ключа на генетичния контрол и могат да си позволят нещо по-представително?

Само за да те смущавам, боклук пауиндски!

И веднага се сети за още нещо типично:

„Бин Джезърит“ рядко прави боклук.

Сцитал обаче бе виждал мръсните последствия от не едно тяхно действие:

Виж какво стана с Дюн! Превърна се на пепел, понеже вие, жени на Шейтана, избрахте тази свещена земя за бойно поле с курвите. Дори завърналите се от нашия Пророк получиха награда. Всички са мъртви!

Почти не се осмеляваше да оглежда собствените си загуби. Нито една тлейлаксианска планета не бе избегнала участта на Дюн.

„Бин Джезърит“ е причината за всичко! Попита Одрейди за пръснатия боклук по Ракис.

— Виждаш го, но само когато си в пълна безизходица.

— Затова ли предизвикахте насилието на онези курви? Тя отказа по-нататъшна дискусия по темата.

Един от починалите спътници на Сцитал бе казал: „Бин Джезърит“ оставя прави следи. Може и да ги приемеш за нещо сложно, но щом ги огледаш отблизо, пътят им става гладък. Спътникът му и всички останали бяха изклани от курвите.

Оцелели бяха само клетките в неентропната капсула. Достатъчно за мъдростта на починалия Майстор!

Одрейди поиска още техническа информация за аксолотловите резервоари. Ой, как умно подреждаше думите във въпросите си!

Пазареше се за оцеляване и всяко късче слово носеше голяма тежест. Какво бе получил в замяна за пресметливо отмерваните късчета данни за аксолотловите резервоари? Да, тя вече му позволяваше да излиза от време на време от кораба, но за него цялата планета бе не по-малък затвор. Къде би могъл да отиде, та да не го открият вещиците?

И какво ли всъщност правеха със собствените си аксолотлови резервоари? Дори за това не бе сигурен. Вещиците лъжеха със смайваща лекота.

Грешка ли бе от негова страна да им повери и малкото предоставено познание? Въпреки че сега си даваше сметка, че им бе казал много повече от биотехническите подробности, за които сам си бе сложил преграда. Те разбраха как Майсторите са постигнали частичното безсмъртие — непрестанното отглеждане на гола-заместител в резервоарите. Това също бе изгубено! Прииска му се да и го изкрещи гневно, разстроен от загубата и несполуката.

Въпроси. Нищо повече от въпроси…

Парира въпросите й с многословни аргументи за „моята потребност от слугите ми Лицетанцьори и от собствено командно табло към корабната система“.

Тя остана лукаво непреклонна, като не спря да опипва възможността за евентуална допълнителна информация:

— Сведенията за производство на мелиндж в резервоарите ни може да ни накара да бъдем по-либерални към нашия гост. Наши резервоари! Наш гост!

Тези жени са като стена от пластостомана. И нито един резервоар за негово лично ползване…

Цялата мощ на тлейлаксианците е вече спомен.

Възвърна спокойствието си, като си припомни: очевидно Бог проверява съобразителността му.

Мислят, че ме държат в капан.

Но ограниченията им бяха болезнени. Без слуги-лицетанцьори, така ли? Много добре. Ще си потърси друга прислуга.

Все пак изпитваше дълбоко страдание с множеството си животи, щом си спомнеше за изгубените лицетанцьори — непрекъснато променящите се свои роби.

Да вървят по дяволите тези жени с тяхната фалшива претенция, че споделят Великата Вяра! Вездесъщи послушници и свети майки, непрестанно душещи наоколо. Шпионско племе! И видеоочи под път и над път. Потискащо.

При първото си идване в Дома на Ордена той бе усетил боязън от пазачите си, а отсъствието на възможността да се усамотява започна да го гнети все по-силно, когато доби представа за хода на делата в техния Орден. По-късно взе да го приема като ограждане в кръг, от който всички гледат навън при появяваща се заплаха.

Нашето си е наше. Не те пускаме да влизаш!

Бе разпознал поведението на родителя или по-скоро правилото за човешкия род от ерата на матриархата: „Дръж се прилично иначе ще те накажем!“ А наказанията на „Бин Джезърит“ задължително трябваше да се избягват.

Тъй като Одрейди продължи да иска повече от онова, което той бе готов да даде, Сцитал съсредоточи вниманието си върху една типичност, за която със сигурност знаеше, че е вярна:

Те не могат да обичат.

Все пак трябваше да признае нещо. Както любовта, така и омразата не бяха чисто рационални категории. За него подобни емоции бяха като черен фонтан, затъмняващ целия околен въздух — примитивно пръскало за окъпване на нищо неподозиращи люде.

Страшна бърборана е тази жена!

Наблюдаваше я, без да се вслушва напълно в думите й. Какви бяха недостатъците им? Страхуваха ли се от потайната игра на чувствата? Неприязънта им бе добре поддържана, но изкуственото поддържане не винаги е успешно. В големия брой свои животи бе срещал вещици, които видимо се наслаждаваха, слушайки музика. Щом попита Одрейди за това, тя доста се разгорещи, но според него разигра сцена, за да го насочи към погрешно мнение:

— Не можем да си позволим ненужно отвличане на вниманието!

— Нима не прослушвате в спомените си големи музикални изпълнения? Казват, че в стари времена…

— Какъв смисъл има от музика, свирена на инструменти, кои-то днес са непознати за повечето хора?

— Така ли? За какви инструменти говориш?

— Къде би намерил пиано например? Отново престорено гневно.

— Ужасно трудно за настройване, още по-трудно за изпълнение.

Как хубавичко се преструва.

— Никога не съм чувал за… Пиано ли каза? Като балисета# ли е?

— Далечни братовчеди са. Може да бъде настройвано до приблизителен тон. Индивидуална особеност на инструмента.

— Защо е толкова подчертано вниманието ти към това… пиано?

— Защото понякога мисля, че липсата му е много лоша. Все пак да създаваш съвършенство от несъвършенствата е най-висшата форма на изкуство.

Съвършенство от несъвършенствата!

Правеше опит да разконцентрира вниманието му с думи от Зенсуни, подхранвайки илюзията, че вещиците споделят Великата Вяра. Беше многократно предупреждаван за тази специфична особеност на „Бин Джезърит“ по време на преговори. Подхождат към всичко по обиколен път, за да разкрият чак в последния момент преследваната цел. Той обаче знаеше добре за какво се пазарят тук. Вещицата искаше да получи познанията му без остатък, като при това се стараеше да ги вземе даром. Но колко примамливо звучаха словата й!

Сцитал почувства как бдителността му се засилва. Изреченото досега отговаряше съвсем точно на нейното твърдение, че единствената цел на „Бин Джезърит“ е усъвършенстването на човешкото общество. Или, казано с други думи, тя мислеше, че може да го поучава! Още нещо типично: „Гледат на себе си като на учители.“

Когато той си позволи да се усъмни в направеното твърдение, Одрейди каза:

— Напълно естествено е, че създаваме напрежения в обществата, върху които оказваме влияние. Но го правим така, че да можем да контролираме тези напрежения.

— На мен ми звучи фалшиво.

— Защо, Майсторе Сцитал?! Моделът е много добре познат. Правителствата често прибягват към споменатия подход, за да предизвикат вълна от насилие спрямо подбрани мишени. Самите вие сте го правили! И вижте докъде стигнахте.

Дръзва да твърди, че тлейлаксианците са виновни за сполетялата ги погибел!

— Следваме завета-урок на Големия Предвестник — рече тя, споменавайки на ислямият Пророка Лито II. Думите й прозвучаха като чуждици в нейната уста, но той остана слисан. Явно тази жена добре знаеше как тлейлаксианците благоговеят пред Пророка.

А съм чувал, че бин-джезъритките Го наричат Тирана!

Тя попита, продължавайки на ислямият:

— Не бе ли Негова цел да посочи път за избягване на насилието, с което даде ценен урок на всинца ни?

Нима си прави шеги с Великата Вяра?

— Ето защо го приехме — продължи вещицата. — Той не играеше по нашите правила, но помогна за сбъдването на целите ни.

Осмели се да заяви, че тя приема Пророка!

Не й възрази, макар че провокацията беше голяма. Мнението на една света майка за себе си и за своето поведение бе наистина деликатно нещо. Не само той ги подозираше в непрекъснато пренастройване на въпросното мнение, без никога да отскачат далече в една или друга посока. Без омраза, но и без любов към себе си. Увереност, да! Дори влудяваща самоувереност. Която обаче не се нуждае нито от омраза, нито от обич. А само от хладен разум, когато всяка преценка е готова за внасяне на поправки, точно както тя самата бе казала. Това рядко се нуждаеше от похвала: Добре свършена работа, така ли? Че какво друго си очаквал?

— Бин-джезъритското обучение засилва характера — прозвуча най-популярната и типична мъдрост.

Сцитал направи опит да поспори с нея за току-що казаното:

— Почитаемите мами нямат ли същата подготовка? Погледни Мурбела!

— Общи приказки ли искаш да слушаш? Не показва ли тонът й, че се забавлява?

— Сблъсъкът между две системи за обучение е твърде подходящ начин за преценка на всяко противоборство — осмели се да мъдрува и той.

— И по-силната ще се окаже победител, разбира се. Абсолютна подигравка!

— Не се ли е повтаряло винаги едно и също? — запита Сцитал с неовладян напълно гняв.

— Нима на една бин-джезъритка се налага да напомня на тлейлаксианец, че лукавствата също са оръжие? Не сте ли си служили с измама? Мнима слабост, която отклонява вниманието на враговете, за да паднат в капана. Уязвимостта също може да бъде създавана и отглеждана.

Разбира се! Тя знае за продължилата цяла вечност измамна поза на тлейлаксианците, които създадоха за себе си представата за неспособници и тъпаци.

— Така ли очакваш да се справите с общите ни врагове?

— Сцитал, решили сме да ги накажем. Каква безмилостна решителност!

Научените нови неща за „Бин Джезърит“ го изпълниха с лоши предчувствия.

Одрейди, извела го на добре охранявана следобедна разходка извън кораба в студеното зимно време (плещести проктори ги следваха неотстъпно само на крачка разстояние), спря и се загледа в малката процесия, идваща откъм Централата. Пет бин-джезъритки, две от които послушници, облечени в красиво гарнирани с бяло роби. Останалите три носеха дрехи в убито сиво, непознати му като цвят досега. Влязоха с движена от самите тях каруца в една от овощните градини, подгонени от хапливия вятър. По черните клони тук-там пляскаха стари листа. В каруцата имаше дълъг вързоп, омотан в бяло. Може би труп? Формата поне отговаряше…

Реши да попита Одрейди, а тя го нагости с подробен разказ за погребалната практика в „Бин Джезърит“.

Случайно бе станал свидетел на лишената от всякаква официалност церемония по изпращането на тялото на мъртвец. За нито една света майка не е бил изготвян некролог, а още по-малко — прахосвано време за ритуали. Нали паметта й оставаше да живее в нейните сестри?

Той се опита да възрази, че това е непочтително, но Одрейди безцеремонно го прекъсна:

— Имайки предвид явлението смърт, всички връзки с живота са временни! Донякъде внасяме промяна в нещата посредством Другите Памети. Вие правехте същото, Сцитал. Сега вече включваме и някои от похватите ви в нашата торба с трикове. Да, да! Такова е мнението ни за познания с подобен характер. Съвсем малка корекция на модела.

— Каква непочтителна процедура!

— Нищо подобно. След като отиват в пръстта, по-добре е поне да се превърнат в тор. — Тя продължи да описва извършваното в случая, като не му остави и секунда за по-нататъшни възражения.

Обясни му, че процедурата е рутинна, както я бе видял в овощната градина докараха голяма механична сонда, която направи в земята дупка с подходящи размери. Трупът, увит в евтиното платно, бе положен във вертикално положение, а върху него засадиха плодно дърво. Овощните градини се оформяха с мрежово разположение, като в единия ъгъл се оставяше празно място с някакво подобие на паметник, където се отбелязваха местата на извършените погребения. Тя му посочи въпросното съоръжение — зелено и правоъгълно, с височина около три метра.

— Мисля, че тялото ще бъде заровено около С-21 — поясни, докато гледаше работата на сондата и погребалния екип в очакване, опрян на каруцата. — В този случай ще бъде трено ябълково дърво.

Как безбожно доволно прозвуча гласът й!

Когато сондата бе изтеглена, а каруцата наклонена, за да се плъзне тялото в дупката, Одрейди започна да подпява нещо, с което отново изненада Сцитал:

— Каза ми, че отбягвате музиката.

— Само една стара песенчица.

„Бин Джезърит“ оставаше загадка и повече от всеки друг път той прозря слабостта на типичностите. Как да преговаряш с хора, чиито модели на мислене и поведение не следваха приемлива пътека? Тъкмо си решил, че вече ги разбираш, а те внезапно поемат в нова посока. Бяха нетипични! Всеки негов опит да ги разбере предизвикваше срив на чувството му за ред. Беше напълно сигурен, че не е получил нищо реално след целия проточил се пазарлък. Малко повече свобода, която обаче представляваше само илюзорна представа за истинската. До него на практика не стигна нищо, поискано от вещицата със студеното лице. Измъчваха го непрестанните му опити да свърже в нещо по-значимо ситните късчета от наученото за „Бин Джезърит“. Ето например твърдението им, че могат да се справят и без тежките бюрократични системи. С изключение на Архивната служба на Белонда, разбира се, но всеки път, когато той споменаваше за нея, Одрейди възкликваше: „О, небеса, пазете ни!“ или нещо подобно.

— Е, сега искам да попитам и да разбера как се оправяте без чиновници и специални служби за водене на отчет на направените записи? — прозвуча искрено озадачен гласът му.

— Когато нещо трябва да се направи, правим го веднага. Да погребем сестра ли? — Тя посочи сцената в овощната градина, където лопатите вече бяха заиграли и сега отьпкваха пръстта върху гроба.

— Ето как става. И винаги присъства някой, който носи отговорност.

— Кой? Кой поема грижата за това непристойно…

— Няма нищо непристойно! То е част от нашето обучение. Обикновено несправилите се сестри надзирават. Докато послушниците извършват работата.

— Ами те… Искам да кажа, не е ли унизително за тях? Сестри, неиздържали изпитанието, ако добре съм те разбрал. Както и послушници. По-скоро би било наказание, отколкото…

— Наказание! Хайде, стига, Сцитал. Само една песен ли знаеш? — Тя отново посочи погребалната група. — След като минат необходимата подготовка, всички наши хора доброволно приемат възложената им работа.

— Ами, как да го кажа, за бюрократичните…

— Ние не сме глупаци!

Тлейлаксанецът пак не я разбра, но този път тя реши да отговори на поредното мълчаливо затруднение, в което се бе озовал:

— Със сигурност знаеш, че бюрократите винаги се превръщат в лакоми аристократи, след като придобият властта и започнат да командват.

Беше му трудно да схване връзката. Накъде го насочваше? Продължи да мълчи, а тя добави:

Почитаемите мами имат всички черти, типични за тежката бюрокрация. Министри за това, височайши почитаеми мами за онова, мощно малцинство на върха и мнозинство от изпълнители по-долу. Те целите са паст, зейнала от глада на младите. И също като ненаситните хищници никога не се замислят, че изтребват до крак онуй, с което се хранят. Много показателно взаимоотношение: продължавай да унищожаваш плячката си и ще се срутиш заедно с цялата система!

Беше му трудно да повярва, че вещиците наистина виждаха почитаемите мами в тази светлина, затова й го каза.

— Сцитал, ако оцелееш, ще разбереш, че думите ми са верни. Бесни викове на немислещи жени, доловили потребността от ограничения и смяна на позициите. Необходими са много нови усилия, за да изтръгнат още и още от своята плячка. Хванете! Притиснете! Не, така само ще ускориш пълното изтребление. Според Айдахо те вече се намират във фазата на вмъртвяване, когато започва съхнене откъм върха.

Казва го гола, така ли? Следователно тя го ползва като ментат!

— Откъде ти хрумна подобна мисъл? Не би могла да е дошла от нашия гола.

Продължавайте да вярвате, че е ваш! — Той само потвърди мнението ни. Един пример от Другите Памети подаде сигнала.

— Ох, така ли?!

Всичко, свързано с Другите Памети, го безпокоеше. Може ли да се вярва на твърденията им? Въпреки че и собствените му многобройни животи имаха голяма стойност. Отново поиска от нея да потвърди думите си.

— Припомнихме си за връзката между едно животинче, наричано заек-снегоходко, и хищната котка рис, която го преследва за храна. Популацията на риса винаги следва нарастващия брой на зайците, когато внезапно прекомерното потребление хвърля хищниците в периоди на глад и рязко вмъртвяване.

— Колко интересен термин — вмъртвяване!

— Служи за описание на онова, което подготвяме за почитаемите мами.

Когато срещата им приключи (без той да придобие нищо), Сцитал се почувства по-объркан отвсякога. Наистина ли бяха решили да го сторят? Проклетите жени! Не може да се вярва на нито една тяхна дума.

А след като Одрейди го върна в квартирата му на кораба, последният тлейлаксиански Майстор остана дълго време загледан в преградното поле на оня коридор, по който Айдахо и Мурбела минаваха често на връщане от площадката за упражнения. Знаеше, че трябва да бъде точно там, когато те излизат през широкия входен портал. Винаги бяха изпотени и задъхани. Този път обаче никой от събратята му по затворническа орисия не се появи, въпреки че прекара в наблюдение повече от час.

Ползва голата като ментат! Което би трябвало да означава, че той има достъп до командно табло към корабните системи. Наистина, не бива да лишава ментата си от необходимите му данни. Аз пък трябва да намеря начин да се срещна насаме с него. Да, винаги мога да прибягна към езика с подсвирване, въведен във всеки гола. Не бива да изглеждам прекалено угрижен. Малки отстъпки при преговорите, може би. Оплакване, че жилището ми ограничава свободата на движение. Нека видят, че затворничеството ме изнервя и губя търпение.