Джими Ръчицата

Глава 8Семейство

Лори тичаше.

Още не беше стигнала до къщата, когато видя бащата на Брам, Осри — идваше през нивите. С него беше жена му, Алет, и един ратай; зад тях прииждаха още съседи, цялата долина идеше насам. Мъжете носеха лопати и брадви, жените — ведра. Лори затича към тях, хвърли се в ръцете на Осри и се разплака толкова силно, че дума не можеше да изрече.

Осри я задържа за миг, погали я по косата, после я прегърна през раменете и я поведе към къщата и плевника.

— Къде са майка ти и татко ти? — попита тихо. — Те ли те пратиха за помощ?

Лори само поклати глава — беше останала без дъх от плач и не можеше да му отвърне. След малко видяха къщата и плевника — и труповете на майка й и баща й.

— Сунг да ни пази дано! — прошепна ужасено Алет.

— Стой тук, Лори — каза Осри и леко я избута от себе си.

И тя се вкопчи в ръкава му и не го пусна, и най-сетне успя да проговори.

— Мъжете, дето го направиха това… отвлякоха брат ми. — Посочи към пътя и викна: — Помогнете ми да го върна.

— Първо да видим дали можем да помогнем на родителите ти — каза кротко Осри.

Лори поклати глава и по лицето й потекоха сълзи.

— Не можете, не можете — проплака тя. — Не можете вече.

— О, Лори — въздъхна Осри и я прегърна.

Двамата с Алет се спогледаха над главата й.

— Моля ви — проплака тя и се отскубна от прегръдката му. — Помогнете ми да намеря Рип!

В този миг покривът на плевника рухна сред дъжд от искри и Осри рязко извърна глава към бушуващия огън.

— Трябва да изгасим пожара, момиче. Ако плъзне към нивите, няма само ти да загубиш реколтата.

Другите съседи се бяха скупчили около тях и гледаха с ужас.

— Какво е станало? — приглушено попита един.

Лори ги погледна един по един и разбра, че всички ще се захванат с пожара, че ще са глухи за всичко друго.

— Убийците откраднаха братчето ми. Помогнете ми да си го върна!

— Сигурна ли си, че момчето е… че не е било в къщата?

— Не е. Отвлякоха го! — Беше на ръба на истерията, готова всеки миг да падне в несвяст от изтощение и страх.

— Някой да е виждал днес мъже да яздят по пътя? — попита Осри.

Няколко души измърмориха, че не са.

— Но аз ги видях! — извика Лори.

— Лори. Някой ще отиде за пристава, той ще ги подгони ония.

Осри кимна на няколко от мъжете и те забързаха към другата страна на плевнята, други затичаха към герана да донесат вода. Трябваше да загасят огъня, преди вятърът да го издуха към нивите.

Тя погледна кроткото лице на бащата на Брам и разбра, че никой няма да тръгне след убийците, поне днес.

— Аз ще ида. Ще взема Хораций и ще ида до пристава.

Но Осри поклати глава.

— Ти отиваш с Алет. Преживяното те е съсипало, момиче. Друг ще иде при пристава. Ти трябва да си починеш. Ще се погрижим за всичко.

Съседът Робен се наведе да огледа тялото на баща й.

— Това тук са следи от зъби. Животно го е направило.

Лори ги гледаше удивена. В гасенето се включваха все повече хора. Все едно че не я бяха чули.

— Не беше…

Алет сложи ръка на рамото й.

— Това ще го оставим на мъжете, нали?

Лори се опита да се дръпне, но Алет я стисна здраво.

— Трябва да намеря братчето ми! — извика отново Лори. — Отмъкнаха го убийци, а не животни! Трябва да му помогнем! Трябва да ги проследим веднага, иначе ще ги загубим завинаги!

— Стига! — сопна се Алет и я раздруса. — Това го оставяме на мъжете. Ти тръгваш с мен. Веднага! Не ми изпадай в истерия, дете!

Лори я зяпна с неверие. После огледа струпалите се около тях съседи, които още не се бяха разтичали да гасят.

— Вие не ми вярвате!

Една от жените я погали по бузата.

— Не чене ти вярваме, дете. Работата е какво можем да направим. Никого не можеш настигна със стария ви Хораций, а и да изтича някой от нас до къщата си да вземе коне, няма да са по-добри. — Жената въздъхна. — А този огън може да плъзне… Загубила си къща и плевник, но нивите са засети — ако и те отидат, пожарът може да запали и други ферми. А и да тръгнем сега, няма да сме по-близо до брат ти. Ще се обадим на пристава, той знае какво да направи. Имай вяра, дете.

Лори заплака отново, зави като оплаквачка над мъртвец и се ужаси, щом разбра, че не може да направи нищо. Алет отново я раздруса и я изгледа строго, а другата жена пристъпи към нея и я стисна нежно, но здраво за другата ръка.

— Какво може да направи едно момиче срещу големи мъже, освен да си навлече белята?

— Това го оставяш на мъжете — заяви отново Алет. — Довери им се: те ще направят всичко, каквото трябва.

Лори се остави да я поведат към фермата на Осри.

„Как мога да им се доверя, че ще направят всичко за Рип, щом вече са вдигнали ръце?“

Умът й изведнъж престана да кръжи и я обля хладина, като вятър, прорязал пушек или мъгла. „Ако вдигна олелия, ще ме държат изкъсо. Ще се примиря, а после може да се измъкна“.

Алет я заведе да си легне в стаята на Брам — признак за добра ферма и за малко семейство беше това, че най-големият син си има своя стая — и Лори усети как се сви сърцето й, че тук й мирише на него: толкова й липсваше.

— Я изпий това — рече й Алет. Беше прочута билкарка. — Изпий го веднага, мила.

Лори се задави, малко от вкуса — беше стипчив, със силен аромат, и сладък едновременно. После светът се завъртя и главата й се отпусна на пухените възглавници.

Събуди се бавно. Главата й се цепеше от болка, в гърдите й пареше, имаше отоци навсякъде.

„Богове! — помисли си, щом паметта й се върна. — Колко ли е часът?“

Доплака й се и зарови глава във възглавницата на Брам да спре хлиповете си. Нямаше време за плач.

Стана тихо, отиде до вратата и разбра, че е залостена — залостена отвън.

Едва се сдържа да не изсъска от яд и опита с кепенците. За щастие те се отвориха и вътре нахлу лунна светлина. Тя се огледа и видя, че дрехите й ги няма. Поклати глава, изруга наум „грижовността“ на Алет и отиде до раклата при леглото. След като порови малко, намери няколко окъсели дрехи и обувки на Брам. Почувства се странно, щом ги облече, но реши, че бързо ще свикне с тях. Метна едно старо наметало на раменете си и понечи да тръгне към прозореца, но спря. Ръката й инстинктивно опипа под сламеника на леглото на Брам. Пръстите й се докопаха до меката кожа: кесия, наполовината колкото юмрука й, почти пълна. Пръстите й безпогрешно напипаха малките монети вътре.

Поколеба се за миг — сигурно ги беше кътал години наред, събирани от работите, които бе вършил извън фермата — но после я взе. Като всяко селско дете, беше възпитана да презира крадците дори повече от мързеливците и почти толкова, колкото страхливците, но й трябваха пари.

„Все едно да си заемеш брадва или ведро, когато нямаш време да попиташ“, каза си. Хората често го правеха.

Отиде до прозореца и огледа навън. За разлика от повечето тукашни къщи, домът на семейството на Брам имаше втори етаж, вдигнат от дядо му в някоя по-плодородна година — беше на десетина стъпки над земята. Тя погледна бързо към луната и звездите и разбра, че е някъде между полунощ и призори. Едва ли някой щеше да се разбуди по това време. Под прозореца имаше тясна ивица опасана от овците трева. Лори се прехвърли, увисна на пръсти и се пусна.

Туп.

Нещо се размърда. Тя изчака за миг, след което въздъхна облекчено, като видя, че са двете домашни кучета, Грип и Холдфаст, двата грамадни песа, които я познаваха още откакто бяха кутрета.

— Тихо — каза им и ги остави да подушат дланите й. Псетата бяха бдителни, искаха да се уверят, че не е някой непознат, опитващ се да наруши територията им. — Тихо!

Огледа къщата. Никакви светлини, само лунната светлина над двора и двата плевника, и оградата на стобора, където държаха товарните животни и кравите.

Както беше предполагала, бяха довели добитъка от къщата й да го приютят и тя лесно успя да намери Хораций; нямаше да е бърз, но го беше яздила от време на време, откакто се помнеше, било за водопой или да го подковат, или просто така, за удоволствие. Той изцвили тихичко и я подуши, и сякаш се зарадва, че вижда познат. Лори го потърка по меките като кадифе ноздри. Прехапа устна и се замисли за това, което трябваше да направи. Трябваше й седло, такъми и зоб за коня. Щеше да си е чиста кражба и знаеше, че баща й и майка й щяха да са разочаровани — но пък не можеха да научат, нали.

„А може би не. Може би щяха да се разочароват още повече от това, че съседите не правят нищо“.

Намери някакво старо седло до вратата на по-малката плевня — просто и с тънка подплънка: селяните не яздеха често.

„Ако аз не го направя, никой няма да го направи. Рип може да загине“.

Знаеше, че това щеше да разочарова родителите й още повече.

Изведе Хораций от конюшнята, грижливо намести одеялото на гърба му, после с пъшкане постави отгоре седлото — тежеше сигурно четвъртина от собственото й тегло, и затегна ремъците. Конят изпръхтя примирено — знаеше, че всички тези приготовления значат усилен труд.

Върна се отново в плевника. Погледна през процепа между дъските към къщата, но нямаше никакви признаци на живот, само струйката пушек над комина.

„Овес“, каза си твърдо Лори. Сладникавата миризма я поведе към сандъка, до който имаше платнени торби. Напълни две и взе още два конски чула за нощите, която щеше да изкара по пътя.

Хораций изпръхтя възбудено, щом метна торбите на гърба му — познаваше миризмата. „После“, прошепна му тя и се постара да го укроти, преди да се покатери на гърба му — беше доста висок за петнайсетгодишно момиче.

Конят покорно тръгна по пътя, виещ се на тънка лента на юг.

„Идвам, Рип“, помисли си Лори.

Намирането на дядото на Флора не се оказа трудно — в такъв относително малък град защитниците на правото се брояха на пръсти. По-трудно беше да се осмелят да му се представят.

— Ами ако ме мрази заради баща ми? — за стотен път попита угрижено Флора, загледана към високата къща с бели каменни зидове недалече от главния площад на градчето. Къщата внушаваше достолепие, чак до скъпите прозорци от цветно стъкло.

— Тогава не ти е никакъв дядо — отвърна твърдо Джими. — Ако е така, на кого му е притрябвал?

Отговорът му бе същият, какъв той беше давал при всяко; задаване на въпроса — беше се автоматизирал чак до интонацията. Джими общо взето беше престанал да я слуша и бе сигурен, че и тя изобщо не го слуша.

Стояха в началото на булевард „Наследство“, явно богаташка улица. Къщите бяха с големи прозорци, закрити с бродирани пердета, с червени керемидени покриви, в приятен за окото контраст с жълтеникавите зидове, и със саксии с пищно разцъфнали цветя под всеки прозорец. Имаше дори метач, дрипав младеж с дълга метла, лопата и кош, в който събираше конския тор от калдъръма.

Беше чисто, спретнато.

„И кара устата на Джими Ръчицата да се пълни със слюнка — помисли си Джими. — О, всички тези сребърни сервизи и златни свещници, които имат вътре, изложени на показ да им се радват гостите! Кристалът, малката желязна каса, «скрита» някъде, и търговецът си мисли, че е на сигурно, а и… Хайде престани, човече! Ти си братчето на една почтена млада жена и я придружаваш да навести скъпите си близки!“

Тази мисъл го накара да се усмихне. „А ако дядото на Флора ни изпъди — какво пък, тогава не съм повече млечният брат на почтената млада жена. Ставам си пак Джими Ръчицата, на когото са му нужни средства за препитание!“

Така или иначе, старецът щеше да допринесе за благополучието на внучката си. А на Джими му беше все едно как, стига приходът да е приличен.

Дойде някакъв човек и попита:

— По каква работа сте тук? — Говореше властно, но добронамерено. На гърдите си носеше значка на градската стража на Ландсенд.

— Търсим дядото на тази млада дама, ваше благородие — отвърна Джими. Беше изписал любимото си изражение „горкото изгубило се детенце“, с надеждата, че не е твърде голям, за да е неефективно.

— И кой ще да е той? — попита мъжът.

Изражението „горкото изгубило се детенце“ изобщо не го впечатли, от което Джими реши, че вече не е ефективно, макар и да не е и съвсем тъпо.

— Господин Ярдли Хейуд, сър — тихо каза Флора.

— А, господин Ярдли ли? — Стражарят се обърна и посочи с тоягата си. — Третата къща надолу, със зелената врата и теменугите в сандъчетата.

— Благодаря ви — отвърна Флора и приклекна в реверанс. Стражарят кимна любезно и се усмихна.

„Хм, нейното изражение «горкото детенце» май действа — рече си Джими. — Сигурно трае по-дълго при момичетата“. Пъхна под мишница един от вързопите, хвана Флора за ръка и я поведе към къщата, показана им от стражаря. Но след няколко крачки тя взе да изостава, а накрая съвсем спря и ръцете им се изпънаха като при танц.

Джими се обърна нетърпеливо.

— Флора, поемала си много по-големи рискове за много по-малка печалба.

Тя пристъпи колебливо към него, без да откъсва очи от къщата, и каза с тънък гласец:

— Не е същото.

— Тогава се заемам аз.

Джими се качи бодро по няколкото стъпала и хвана месинговата халка. Преди да успее да почука обаче, вратата се отвори и една жена понечи да слезе на стъпалото.

— О, здравейте! — рече тя е весела изненада и отстъпи. — Не ви видях. — Беше облечена за излизане, с дълъг шал, шапка и пазарска кошница в ръка. — Какво има?

После погледна Флора и лицето й замръзна.

— Орлета? — възкликна тя, но веднага поклати глава. — Но не, това е невъзможно, толкова си млада! — Мина покрай Джими, все едно че изобщо го нямаше, слезе по стъпалата на улицата и спря пред Флора. — Коя си ти, скъпа?

Флора приклекна в реверанс — все още неловко, както от първия път, когато започна да прави реверанси.

— Казвам се Флора, мадам. Баща ми беше Аймер, хлебар, а майка ми — Орлета Хейуд.

— О! — извика смаяно жената, разпери ръце и я прегърна.

Джими се ухили, като видя стъписаните очи на Флора над пълничкото рамо на жената. Да не би да беше баба й? Ако беше така, нямаше да има проблем.

— Аз съм леля ти Клеора, скъпа — рече жената, отдръпна се, без да я пуска, и я загледа. — О, мислех си, че никога няма да те видя, милото ми дете.

И отново стисна Флора в прегръдката си и Джими едва не се разсмя, като видя физиономията на приятелката си — колкото развълнувана, толкова и уплашена.

— Откъде идваш? — извика Клеора.

— От… от К-крондор — заекна Флора, съвсем изумена.

— О, горкичкото ми дете! Сигурно си много уморена! Хайде, ела с мен, ще те настаня. О! — рече лелята и се обърна усмихната към Джими. — А този кой е?

— Джими, приятел ми е — отвърна притеснено Флора. — Направо брат. Той ме придружи дотук.

— Значи и ти трябва да дойдеш! Джими, ще ти намеря нещо хубаво за хапване. Момчетата обичат да си похапват — сподели Клеора на племенницата си, а после тръгна по широката улица, прегърнала Флора през тънките рамене. — Мисля, че май и ти ще трябва да хапнеш нещо, скъпа — добави тя и се засмя.

Джими примига слисано, после взе багажа и затича след тях.

— Извинете, госпожо. Но вие не живеете ли тук? — И посочи назад към къщата.

— Не, не, това е къщата на скъпото ми татенце. Той сега е легнал да си дремне, скъпи. Ще се срещнете по-късно. Все едно, скъпа Флора, засега поне ви искам само за мен. Двамата с милия ми съпруг живеем наблизо. Е, домът ни не е толкова голям като на баща ми, но все ще можем да ви настаним удобно. Ще видиш!

След което закрачи енергично, с щастливата и объркана Флора под ръка и не по-малко слисания Джими с багажа след тях.

Джими лежеше на мекото чисто легло, в което го настаниха, и доволно се потупваше по корема. Готвачката на леля Клеора беше великолепна, а господарката й едва ли имаше нужда да го подканя да яде и да яде; единственото му съжаление беше, че трябваше да спре. Огледа отново стаята — беше малка, но спретната и в главната част на къщата, с каминка и шарки по варосаните стени.

Беше очаквал, че ще го пратят в стаите на слугите, но това явно не беше минало и през ум на Клеора.

— Мъничка е — беше му казала тя, щом го доведе да му я покаже. — Но момчетата нямат нищо против такива неща, нали? — И му се усмихваше с лека тревога в добродушните си кафяви очи, сякаш се чудеше какво ще прави, ако вземе, че не му хареса.

— А, чудесна си е! — беше я уверил той.

И продължаваше да си го мисли. Това безспорно бе най-мекото легло, на което беше лягал. Ако започнеше да не внимава, под влиянието на леля Клеора току-виж започнал да си търси честна работа. Намръщи се: от такава мисъл направо да потръпне от страх човек.

Вуйчо Карл, мъжът на Клеора, се оказа морски капитан, и в момента бил в Крондор. Лелята на Флора увери и двамата, че страшно щял да се зарадва, като ги види. Джими беше длъжен да й повярва, тъй като Клеора нямаше представа кога ще се върне. Намръщи се замислено. Ако се окажеше повече от две седмици, беше съвсем сигурен, че дотогава ще се е махнал. Дотогава Флора щеше да се е уредила.

Оказа се, че Ярдли Хейуд не се занимава вече със съдебни дела. Дядото на Флора тази година се беше разболял и оздравяваше бавно. Почиваше си у дома, а леля Клеора го наглеждаше ежедневно. Обеща на Флора, че може да го навести след ден-два, след като тя първо съобщи на стареца новината, че момичето се е върнало при семейството. Джими отново се намръщи. Голяма досада си беше това с родителите и поддържането на версии. Все пак Флора като че ли се справяше добре и само след няколко часа в тази къща беше трудно човек да си припомни, че е живяла по улиците на Крондор.

За себе си Джими знаеше, че ролята, който играе, бързо ще се издъни. Все пак Флора беше живяла в добър дом първите си девет години, а и много от клиентите й бяха важни клечки. Можеше да говори като благовъзпитано и добродетелно момиче, а той, макар и да успяваше да си придава приличен вид, стига да не се наложеше да говори много, беше слушал хора с висок сан само няколко седмици, докато беше с принца и принцесата.

Е, щеше да си държи устата затворена и да отговаря на колкото може по-малко въпроси. И да търпи, мекото легло и хубавата храна, докато размисля какво да прави по-нататък в изгнаничеството си. Ландсенд можеше и да не е Крондор, но си беше доста приличен град, с изобилие от плячка за едно момче с ловки пръсти.

После усмивката му се върна. Това място щеше да е великолепен отправен пункт за работа: никой нямаше да заподозре, че милата леля Клеора е приютила крадец, и нямаше Нощен и Дневен господар, които да му заповядват какво да прави. Горкият Ландсенд, така и нямаше да разбере какво го е поразило. Изкиска се злобно.

— Защо се смееш? — попита го Флора.

Джими само дето не излетя нагоре от дюшека.

— Ти не си ли чувала, че се чука?

Тя му се намръщи, влезе и затвори вратата.

— По-тихо. Не би трябвало да съм тук.

— Леля ти ли го каза това? — попита изненадано той. Ако се съдеше по държането на Клеора, беше очаквал всеки момент да им даде ключа за външната врата.

Флора го погледна с досада.

— Разбира се, че не. Тя очаква, че млада дама като мен знае кое е редно и кое — не.

Лицето й посърна и Джими учудено вдигна вежди. Флора седна на леглото до него и въздъхна тъжно.

— Трябва да й кажа истината, Джими.

Той рязко седна и се обърна към нея.

— Пак ли?

— Тя заслужава да знае истината. — Флора го погледна изпод дългите си мигли и посочи отчаяно гърдите си. — Затова как съм се… прехранвала.

Джими смъкна краката си от леглото, прегърна я през раменете и я погледна искрено в очите. „Нищо чудно, че от нея не се получи крадец. Честна е до мозъка на костите си“.

— Не можеш да го направиш, Флора.

— Длъжна съм, Джими. Тя заслужава истината.

— Не бива да си такава егоистка, Флора.

Флора зяпна.

— Помисли си колко би я наранила! Ти й каза, че баща ти е умрял, когато си била съвсем малка. Видя лицето й. После й каза, че си живяла с една стара дама, като компаньонка, и тя изглеждаше толкова облекчена! Сега ако й кажеш истината, ще страда ужасно от чувство за вина. Знаеш, че ще страда! Не можеш дай причиниш това!

Флора все още го гледаше зяпнала, устните й помръднаха, но нищо не можа да изрече, очите й се напълниха със сълзи.

— Н-но как мога все да я лъжа? Тя е толкова мила, Джими, наистина я харесвам. Не мога да градя живота си върху лъжа.

— Тогава може би просто трябва да си отидеш — отвърна той и стана. — Щом нямаш силата да спестиш истината на близките си, просто си върви. Така ще е по-добре за тях.

Флора се разплака и Джими завъртя очи: ето, че той стана злият. Погледна я. „Е, може би наистина съм зъл“. Седна отново и прегърна разтрепераните й рамене. „А ако направиш единственото проклето от боговете разумно нещо и лъжеш като пиян моряк, аз ще мога да си остана в това хубаво стайче и да ри ям чудесната храна на Клеора“.

Може би признаването на всичко още в самото начало беше най-доброто, най-благородното нещо. Но Джими бе убеден, че също така беше най-добрият начин да ги изритат от къщата и от живота, за който Флора толкова явно беше родена. А и щеше да разбие сърцето на леля си. Той поклати глава. „Аз съм пълен егоист и пълен благородник едновременно. Проклятие, никакво съмнение няма: роден съм да бъда велик“.

— Понякога, Флора, правилното нещо не е най-добрата постъпка. Струва ми се, че понякога честното признаване на жестоките факти може да причини повече болка и загуба, отколкото благовидната лъжа. Съветът ми е: наспи се и помисли. Утре заран нещата ще са по-ясни. Моля те само първо да ми кажеш на мен — ако ще й признаваш, че си била от Шегаджиите, де. Така става ли?

Тя подсмръкна, погледна го сериозно, прегърна го и стана.

— Прав си. — Изтри сълзите си. — Да, ще премисля. Ще ти кажа утре за решението си, обещавам. — Наведе се, целуна го леко по бузата, после се обърна, полите й изшумоляха и излезе.

Джими кривна кисело устни. Изведнъж всичкото това хубаво ядене натежа в стомаха му като олово. Защо жените не можеха да мислят с главите си? При тях винаги надделяваше емоционалната страна на нещата, не логичната. Въздъхна с досада. Изобщо не можеше да заспи, натъпкан с толкова храна и при това изтезание. Май беше време за малка вечерна разходка.