Джими Ръчицата

Глава 7Трагедия

Момичето вдигна глава.

— Като свършиш с това — рече Мелда Мерфорд на дъщеря си Лори, — искам да извадиш лена от вира.

— Мамо, моля те! — проплака Лори.

Обърна се от кухненското огнище, което метеше, и изтри от окото си капката пот. Направи го с престилката, защото ръцете й бяха черни, но все пак се оцапа със сажди по бузата. Разлетялата се пепел стигна до носа й — миришеше прашно, като пушек от старо дърво, и тя закиха. Чистенето на огнището не беше тежка работа, но неприятна.

— Щях да ходя днес на лов.

Определено не се беше канила да вади калните вързопи лен от застоялия вир, където киснеха. Никога не беше приятно, но сега щеше да я дразни още повече, докато си мисли за приятната разходка в прохладния лес.

— Не — отвърна Мелда, без да я погледне, гребна с дървената копанка брашно от сандъка и го сипа в нощвите. — Не искам повече да скиториш сама из горите.

Лори седна на пръстения под и я изгледа смаяно.

— Защо?

— Вече си много голяма, за да тичаш насам-натам като мъжкарана — рече спокойно майка й. — А и трябва да го приготвим тоя лен. Ако не извадим достатъчно лен и прежда да ги продадем, няма да можем да си платим данъците. — Погледна намръщено Лори. — Иначе ще си загубим фермата като Морисънови.

Лори извърна глава, намръщена като майка си. Това, че Морисънови си бяха загубили фермата заради неплатени данъци, беше потресло цялото селце. Много хора си губеха фермите напоследък, но тук Морисънови бяха първите. Всички смятаха, че е или защото някой е пратил всичките си синове на война, или че селяните са мързеливи, но не можеше да се каже такова нещо за Морисънови — че то при тях и бебето шеташе. Данъците през последните години растяха и растяха, още отпреди войната, и колкото по ти е малка фермата, по ти е трудно да ги платиш. Вече и среден имот като техния трудно се оправяше.

И все пак не беше чак толкова спешно.

— Но нямаме никакво прясно месо в килера — възрази Лори.

Не че и това беше толкова спешно — не бяха благородници все пак, нито търговци, че да ядат всеки ден прясно месо — но дивечът помагаше да задържат онова, което събираха от нивите. Колкото повече можеха да продадат, вместо да го изядат, толкова по-добре щяха да са. Още някоя пара отгоре от продаденото зърно, вместо обърнато на хляб, значеше да си платят данъците и със заделеното да си купят риба от града или сирене от мандрите, вместо да си платят данъците и да гладуват.

Майка и прехапа устна и вдигна очи към тавана.

— Опасно е момиче на годините ти да тича само из гората. Знае ли човек кой може да срещнеш там, без да има кой да ти помогне.

— Значи като се върне Брам от Ландсенд, мога да ида с него?

— Не! Дума да не става! — каза твърдо Мелда. — Така ще е още по-лошо.

Лори стана и се сопна на майка си, с ръце на кръста:

— Значи не мога да отида сама, защото е опасно, и не мога да отида с приятел, дето го познавам цял живот, защото щяло да е още по-лошо и опасно, тъй ли? — Гласът й беше пълен с жлъч. — Това пък вече е съвсем безсмислено, мамо.

— Лори — въздъхна уморено майка й. — Вече порастваш. Има, за жалост, някои неща, които момичето може да ги прави, но жената — не. Едно от тях е да ходиш с момчета, с които си отраснала. Като дете можеш да го правиш. Но като станеш по-голяма, понякога… същите тези момчета, те като порастат… — Въздъхна отново и я погледна в очите. — Искат разни неща.

Лори завъртя очи с досада. Беше селско момиче и беше виждала животни да се съешават още преди да проходи.

— Мамо, знам за… тези неща.

— Точно затова е опасно! Мислиш си, че знаеш как става при мъжете и жените, но не знаеш, и не е като да гледаш бик и крава, или петел и кокошка. Като ти се усмихне момъкът, и се побъркваш отвътре, и забравяш каквото си мислиш, че знаеш. Ти си добро момиче, от добър дом, и някой ден, както ти поиска ръката подходящото момче, ще си благодарна за това. Аз съм ти майка и мой дълг е, както и на баща ти, да ти казваме кое е редно и кое — не. И докато не се ожениш и не заживееш в друг дом, ще го спазваме този дълг. — Мелда вдиша дълбоко, очакваше щерка й да избухне.

Но Лори отвърна ледено:

— Значи искаш да кажеш, че вече не мога да ходя на лов? Нещо, в което съм много добра, което обичам да правя и го правя още откакто бях по-малка и от Рип? Но мога да стоя вкъщи и да правя всичките мръсни, миризливи и скучни неща, защото съм жена? Така ли?

— Ще правиш това, което ти кажа, защото си ми дъщеря и това е мястото ти в тази къща. Днес трябва да помагаш тук и не искам думичка да чуя повече. Тъй че си свърши работата и слез при вира. — Мелда изгледа навъсено Лори, скръстила ръце на едрите си гърди. Само дано да не чуеше повече възражения. Май трябваше много по-рано да се справи с това. Но Лори толкова обичаше горите. Както ги обичаше и самата тя като момиче. Още не можеше да забрави каква мъка беше, докато се примири. „Ах, онази свобода“, помисли си и едва потисна въздишката си. Все едно, рано или късно свободата свършваше.

Лори я изгледа начумерено, обърна се и коленичи да си свърши работата — но стегнала гръб, с отривисти движения и ненужно тропане, само за да покаже на майка си какво изпитва. Накрая тресна с дървената лопата по камъните, стана и мълчаливо изнесе ведрото с пепелта.

„Никакъв лов повече, така ли? — Кипеше отвътре. — Ще видим“. Нищо нямаше да му стане до утре на лена във вира. Знаеше, че майка й ще се ядоса — много, ама много щеше да се ядоса. Но прясното месце, особено ако донесеше някой фазан, сигурно щеше да посмекчи гнева й.

Изсипа пепелта в кацата с луга за сапун и занесе ведрото вътре. После закрачи сърдито към плевника да вземе грапата за теглене на вързопите лен и платното за влачене до сушилника. Затъкна си и прашката и торбичката с камъни на колана под престилката и тръгна към вира.

Спечената пръст на двора беше отрупана с какво ли не — счупено дървено рало, старо колело, пилци, които кълвяха троскота и се пръскаха около краката й, наръчи подпалки, но тя газеше през тях, без да гледа. Бяха й познати като миризмите наоколо — от пещта, от обора, от торището. Твърде познати — точно в този моменти приличаха на затвор.

Усещаше как майка й наднича между пречките на спуснатите кепенци и я гледа и знаеше в какво настроение е. Ядосана беше. Твърде често напоследък прехвърчаха искри между двете.

„Но какво мога да направя? — запита се момичето. — Все едно и също: «или вече си почти жена», или «вече си голяма». А после се държат с тебе, сякаш си повече дете отвсякога. Как да не си изтървеш нервите? А сега изведнъж — никакъв лов повече! В никакъв случай, особено пък с Брам. Просто не е честно!“

Докато крачеше умислено по пътеката покрай оградата, Лори усети близостта на по-малкото си братче и въздъхна. Това силно усещане за близките беше дар, наследен от прабаба й, която тайно била вещица, или така поне разправяше майка и. Винаги можеше да долови кога майка й мисли за нея или е наблизо. Но особено силен бе усетът й за малкото й братче, Рип. В момента усещаше как се е съсредоточил върху нея като стрела, полетяла към целта си.

„Страхотно“, помисли си и се усмихна кисело.

Брат й щеше да стане на седем в Деня на Средилетието, но вече беше открил изгодата от изнудването и проявяваше смущаваща склонност към него. Май нямаше да е зле да поработи днес с лена, докато не му омръзне или не се отврати от миризмата и не се махне.

„Но ако започна, по-добре да го свърша“, каза си тя. Понеже попиеш ли я тази миризма, нищо не може да я махне, освен сапун. А вонята можеше да изгони по-лошите твари от птиците и зайците, които гонеше с прашката си.

Може би дори и крадците и убийците, от които майка й толкова се боеше.

Рип беше вдясно и малко пред нея, прибягваше и се криеше глупаво от храст на храст в шубраците на пасището — градина вдясно от пътеката. Знаеше, че тя го усеща. Самият той усещаше присъствието й толкова ясно, колкото тя — неговото. Понякога дори си мислеше, че е още по-добър в това. Лори не го повика — трябваше й мъничко време да измисли как да се отърве от него.

Най-сетне храстите касис свършиха и той изскочи на пътеката и извика: „Ха!“, вдигнал ръчички над главата си и свил пръсти като нокти на хищно зверче.

Лори го изгледа с вдигнати вежди и продължи по пътя си. След малко той я догони и заситни до нея.

— Мога ли да дойда с тебе? — И заподскача възбудено.

— Искаш да ми помогнеш да почистим лена ли?

Рип се засмя и Лори се намръщи. Знаеше. Винаги, знаеше кога си е наумила нещо.

— Мръсно е и мирише — предупреди тя.

— Ти отиваш на лов! — Той я посочи обвинително с пръст и веднага скри усмивката си с ръка.

— Защо мислиш така? — попита тя с малко преиграно равнодушие и Рип завъртя очи с досада. Сложи ръце на кръста си, погледна я снизходително, съвсем като голям, и тя нямаше как да не се усмихне.

— Обеща ми, че ще ме научиш да ловя дивеч и да намирам дири — каза той. — Обеща ми!

Тя кимна тъжно.

— Знам. И ако успея да уговоря татко, не съм се отказала. — Спря и го погледна. — Наистина, Рип. Честно.

Той наведе глава и зарови пръстта с босото си краче.

— Знам. Но ако това е последният ти път… — Погледна я изпод миглите си. Беше красиво момче и го знаеше. Много често ги използваше тези дълги мигли, за да изкрънка каквото си е наумил от мама и тате. Тя му се усмихна.

— От татко зависи. Ако те заведа днес, ще ни накажат и двамата.

Той замълча умислено и пак зарови с краче в пръстта. Лори го погледна съчувствено.

— Като се върне Брам от чичо си в Ландсенд, ще го помоля да те вземе. — Щипна го леко по рамото. — Ей, знаеш ли? Може пък така и аз да мога да излизам с вас.

Той се потърка по рамото и се усмихна тъжно.

— Може.

— Значи точно това ще се опитаме да направим — заяви твърдо Лори. — Но днес няма да е добре.

Рип кимна.

— Да. Ще го получиш. — Помисли малко и добави: — Ама наистина ще си го получиш. — И я изгледа със смесица от страх и колебание.

Лори усети как прищрака умът му, тъй че обърне положението в своя полза й побърза, да го отбие.

— Ако ме издадеш, ще кажа на Брам да не те взима, никога. Знаеш, че ще ме послуша.

Рип сбърчи челце и я погледна преценяващо, а Лори скръсти ръце и повдигна вежда. Братчето й се опита да го повтори, но безуспешно, и изсъска безсилно.

— Е, добре. Но ако мама ме попита къде си, няма да лъжа.

— Разбира се — отвърна му тя и се наведе да вдигне грапата и платнището. — Кажи й истината. Кажи, че не знаеш къде съм. То си е така. — Усмихна се и разроши косата на ядосания си брат. — Няма да съжаляваш, Рип. Обещавам ти.

Той изсумтя, после й обърна гръб и си тръгна. Лори се усмихна, продължи към вира и мамещите зад него дървета и си затананика весело.

Рип беше объркан и малко ядосан. Защо Лори да не може да ходи повече на лов? И ако наистина не можеше, защо поне не беше почакала, след като го научи на всичко, което знае? И какво беше онова нещо, дето момчетата щели да поискат Лори да им го даде? Сигурно ловният й нож? Страшно му се искаше той да вземе ловния нож на Лори. Имаше си дръжка от еленов рог й две педи стоманено острие, толкова остро, че можеше да среже всичко на този свят.

Някой ден сигурно щеше да стане негов, но все още не. Ако Лори беше много голяма за някои неща, той пък беше „много малък“. Погледна през рамо накъдето бе продължила кака му. Дано всичко с нея да е наред. Мама говореше така, сякаш наистина се тревожеше за нея. Даже заради Брам.

Защо трябваше да я притеснява Брам? Брам беше най-добрият човек. И си личеше, че харесва Лори. Рип поклати глава. Възрастните се тревожеха за какво ли не и той не ги разбираше. А като ги питаше, само ставаше още по-лошо.

Рип въздъхна и се огледа. Беше си свършил къщната работа и сега беше свободен да си играе чак до обед. „Аз съм воин!“, реши той и препусна в галоп на въображаемия си кон, за да избие нашествениците от другия свят. Вдигна една хубава пръчка от земята и я размаха:

— А-ха! Злодеи! Ще нападате моя замък, така ли? И се започна битката за спасяването на Кралството.

„Хайде, миличко, ела при Лори“, помисли си тя.

Зайчето беше младо, тлъстичко и не много умно, дори като за заек. Подскачаше бавно в края на леса по тревата, тучна и смарагдовозелена, поспираше се да хапне стръкчета и ягоди. И щеше скоро да си намери „заешкия рай“ — храсталаците къпина.

Сега!

Заекът беше навел глава, с щръкнали уши и съсредоточен над каквото там ядеше. Следващото поколение щеше да е повече нащрек.

Лори бе приготвила прашката си, с кръгло камъче, и стиснала здраво вътрешния ремък между палеца и показалеца, а външния — стегнат между дланта и средните пръсти. Показа се с едно-едничко плавно движение от скривалището си и прашката се развъртя още докато се изправяше. После се завихри в пълен кръг над главата й. Заекът се изправи на задните си крака, очите и ушите му зашаваха да подирят откъде иде звукът, стръкчета трева западаха от още дъвчещите челюсти.

Камъчето полетя толкова бързо, че се виждаше като сива резка във въздуха. Удари зайчето отстрани по главата тъкмо когато то се канеше да скочи — това винаги я караше да примижи. Все пак храната си беше храна, а заекът умря, преди да му остане много време да се изплаши — много повече мразеше коленето на прасета, прасетата бяха умни и разбираха какво ги чака.

Пухкавото телце изрита за последно и тя изтича до него.

— Добър е — каза си щастливо Лори, щом го вдигна за задните крака. Добро ядене. Заешка яхния с картофи и билки, печени заешки бутчета, месеник с кайма, с лук и картофи… вътрешностите също нямаше да идат на боклука, кучетата и прасетата ги обичаха, а кокалите щяха да се натрошат и да се хвърлят на торището.

„Хубав ден“, весело си помисли тя. Четири фазана и четири тлъсти зайчета. И тъй като не можеха да траят, щяха да ядат като на празника на жътвата, цялата седмица.

Слънцето се снишаваше към хоризонта, а тя лежеше блажено отпусната под големия дъб и си мечтаеше. Брам скоро щеше да се върне от Ландсенд и Лори си представяше какво ще е, като дойде да се видят. Можеше дай донесе някое подаръче, фиба за косата или някой хубав плат за шал, да си го носи на танците. Ако нямаше пари за такива неща, почти сигурна беше, че ще й е набрал полски цветя. Щеше да й ги подаде с милата си усмивка и може би щеше да я целуне. При тази мисъл се изчерви.

На петнайсет години Лори беше съвсем готова да мисли кой ще е съпругът й, а Брам беше най-добрият кандидат наоколо. Хубав, опитен във всички неща, които трябваше да знае човек на село, а и наследник на хубава ферма. Беше работлив, честен и искрен, но не му липсваше и ум, и хумор, качества, които трудният живот на фермера често пъти избиваше от главата и на по-млади от неговите седемнайсет години. И беше сигурна, че той изпитва същото към нея. С доволна въздишка Лори си припомни хубавото му лице, златистата коса и онази особена усмивка, с която я дари, когато дойде да се сбогува.

Майката на Брам, Алет, искаше той да заухажва дебелата глезена Мерибет Глидън, чийто баща имаше най-голямата ферма в района и която се дуеше, че никога нямало да похване нищо — защо й трябвало, като си имаха три слугини и десетина ратаи във фермата. Лори се усмихна криво — много ясно, че на надутата Мерибет й харесваше така. Но после сбръчка носле, ухили се и се отпусна на меката трева. Майката на Брам и Мерибет щяха много да се разочароват — Брам щеше да е неин. Просто си го знаеше.

Въздъхна. Време беше да се връща, макар и по-рано, отколкото се канеше. Смяташе да остане навън малко след стъмване. Щом това щеше да е последното й ловуване — сама или изобщо — и щом бездруго щяха да я накажат, какво толкова да му мисли? Те да се притесняват, помисли си Лори. Толкова й се щеше да остане колкото може повече сред дъхавия аромат на стари гъби и есенни листа в прохладната зелена тишина на леса — толкова щеше дай липсва.

Но чувството за вина я теглеше към дома. Никак ней харесваше, че мама и татко ще се тревожат. Татко щеше търпеливо да понесе гнева на притеснената й майка, докато Лори се появи, и щеше да слуша заплахи, все по-сурови с всяка минута. Но после щяха да заспорят за наказанието, всеки щеше да вини другия, че е прекалено жесток, докато не се спрат на нещо, което едва ли може изобщо да се нарече наказание. Лори се усмихна: толкова предсказуеми бяха.

Когато стана да си тръгва, у нея започна да се усилва някакво странно чувство — сякаш потече надолу по шията й и се сви в стомаха й. Отпърво си помисли, че си въобразява, но после за миг усети нещо като пронизителен вик, изпълнен със страх. Или дори повече от страх, но секна почти отведнъж. Беше толкова далече от къщи, че това чувство можеше да идва само от Рип. Тя тръсна глава и затича; мъчеше се да подреди в ума си всички неща, което можеха да всеят такъв ужас у едно шестгодишно момче.

Щом се приближи до къщата, тревогата й се усили и тя затича още по-бързо, дългите й крака летяха като на сърна, прескачаше храсти и подмина стадото полудиви свине, ровещи за жълъди в шумата.

Усещаше Рип, но беше все едно, че е заспал, и страхът изведнъж я жегна, щом осъзна, че изобщо не може да усети майка си. През целия й живот бе съществувала тази връзка, тази топлина от майчиното присъствие, затаено в някакво кътче в ума й. Никога не бе изпитвала такава празнота — като боляща кухина на мястото на изваден зъб. Връвта с убитите зайци и фазани се удари в крака й, а после дробовете започнаха да я болят и сърцето да бие като чук. Продължи да тича, без да му обръща внимание.

Постепенно долови миризмата на дим. „Какво гори?“ Спря и се помъчи да разбере откъде идва димът. Ако беше зиме, щеше да реши, че татко е запалил някоя нива. Но беше много късно за това: новото зърно вече беше засято, а купчините запалени плевели нямаше да вдигнат толкова пушек. А и беше вече привечер. Помисли си и за пепелта, която бе изхвърлила сутринта. Не. Кацата не беше чак толкова голяма, че да вдигне толкова пушек, пък и беше до коритото под стрехите, в което се събираше дъждовната вода от покрива за цеденето, и човек можеше да го изсипе с едно дръпване на въжето.

Ужасът отново я прониза, щом си помисли: „Къщата гори!“

В пожарите умираха хора — на всеки две години пламваше по някоя съседска къща…

— Мамо! Тате! Рип!

Паниката я накара да се задъха. Хвърли на земята наниза с убития дивеч и прескочи оградата, отделяща седемте акра ливада от дърветата. Беше окосена и тревата стигаше едва до прасците й. Тя затича през нея като вятъра.

Щом подмина големия стар дъб, за който баща й бе решил, че не си струва труда да го изкоренява и го беше оставил като белег между нивите и ливадите, кракът й се закачи в един корен, тя размаха ръце да запази равновесие, но не можа, земята се надигна, удари я и тя се просна толкова силно, че ударът я зашемети. Усети кръв в устата си — метално солен вкус.

Остана да лежи за миг задъхана и тъкмо се канеше да се надигне и отново да затича, когато видя двамата непознати и пак се сниши изплашена. Дрехите й от кафява домашна вълна и кожа се сливаха със земята, косата й беше със същия цвят. Късното следобедно слънце мяташе дълги сенки и всичко наоколо глъхнеше в предвечерен мрак. В сянката на стария дъб щеше да е невидима за мъжете. Дано да не бяха гледали точно към нея, докато тичаше надолу по склона.

Изглеждаха точно като онези, които обитаваха кошмарите на майка й — с мазна коса, мръсни дрехи и груби лица, от които личеше, че живеят тежък живот. Но бяха млади и силни; виждаха се изпъкналите мускули по вратовете и ръцете им.

Двамата стояха над нещо на земята, нещо, което не можеше да види от мястото, където лежеше. Единият извади някакво сечиво от мръсната си платнена торба. Приличаше донякъде на ковашки щипци, но с по-широки краища.

Единият го хвана за дръжките, а другият се наведе над нещото на земята. Мъжът със сечивото извика от погнуса, отстъпи назад и го вдигна — нещо мокро бе провиснало от щипците, които приличаха на зъби.

Лори разбра, че е кръв и месо, и се смрази от ужас. Ако бяха заклали овца, защо ще я късат така? Защо не я нарежеха с ножовете, които носеха на кръстовете си?

— Ще повърна! — каза оня с щипците, пусна откъснатото месо в една торба и отново се наведе. — Защо трябва да го правим така? — Пусна още един къс месо в торбата.

— Така трябва — рече другият. — Защото ни платиха. — Ухили се и се видяха два реда криви зъби. — Ако знаех, че си женчо, щях да те използвам за по-друга работа.

Другият се изплю в краката му.

— Мислиш ли, че стига?

— Според мене — да. Давай да се махаме.

Тръгнаха си, а тя изчака, докато се скрият от погледа й, а после заситни ниско приведена, за да види какво са направили. Заозърта се боязливо, видя как единият се скри зад хълма към къщата и замръзна. Затаи дъх, докато не се увери, че вече ги няма, и отново тръгна предпазливо напред. Накрая стигна до онова, което бяха късали.

В първия миг едва успя да си поеме дъх, толкова беше стъписана. Доколкото разбираше — беше човек. Нещо изведнъж прещрака зад очите й и разбра, че го познава.

Беше Емет Конгроув, ратаят. Позна го по дрехите, по олисялото теме и бенката на дясната му ръка, която все се издуваше, щом я отскубне.

Работеше при тях още преди да се роди Рип. Как бяха могли да му направят това? Как изобщо можеше човек, да направи това?

Най-сетне успя да откъсне поглед от ужасните рани, обърна се и покри устата си с ръка. Падна на колене — беше й прилошало, задъха се и захлипа неудържимо. Спазъмът отмина, Лори се преви да надмогне болката и плю, за да прочисти устата си.

Внезапно жегналият я страх, който не беше неин, я отрезви. Рип! Тя скочи и се затича към къщата. Рип беше в опасност. „Но къде е мама? Защо не мога да я усетя?“ Сърцето й се сви от страх пред възможния отговор и тя отказа да повярва.

Пушекът се усилваше.

Дотича до билото на хълма, скриващ къщата с плевника от очите й, и затича сред валмата черен дим, толкова гъсти, че не можеше да види нищо. Чу тропот на копита и цвилене, но вече не изпитваше онзи панически страх, който бе излъчил Рип преди няколко мига. Лъхналият вятър раздуха кълбетата дим и тя видя, че плевникът се гърчи в оранжево-червени пламъци — тътнеха и ръфаха напластеното сено и ставаха почти бели по гредите на покрива. Стори й се, че зърна двама ездачи да се отдалечават бързо по пътя.

Гъст черен дим бълваше от всички прозорци на къщата; вече стигаше до покрива и пред очите й треперливите огнени езици заблизаха сухата слама. Лори изпищя и затича надолу, без да гледа къде стъпва.

Вятърът се обърна, запрати валма дим към нея, заслепи я и очите й залютяха. Закашля неудържимо, дробовете й пареха от усилието и от лютивия пушек. Спъна се в нещо и тупна на земята. В какво се бе спънала? Обърна се бавно, сърцето й се разтуптя от страх. Беше баща й — гърлото му беше разпрано, очите му бяха зяпнали нагоре, без да виждат, брадата му леко помръдваше, разлюляна от понеслия пушека вятър. Кръвта му течеше — толкова кръв, че чак земята се беше разкаляла. Брадвата му лежеше до изпънатата му ръка, острието й бляскаше.

Лори понечи да изкрещи, но гърлото й се беше стегнало и от него излезе само жалко писукане. Тя се отдръпна заднешком на четири крака, после изхлипа и се насили да се изправи. Посегна към баща си, спря се и отдръпна ръка, притисна я до гърдите си и поклати невярващо глава. След това погледна към къщата — главата й се въртеше — и видя майка си, паднала по очи. Под нея също имаше локва кръв, толкова кръв, че Лори разбра — не беше възможно да е жива.

Изхлипа отново и се овладя. Рип все още беше жив! Рип вече имаше само нея и само тя можеше да го спаси. Насили се да обърне гръб на целия този ужас, откъсна очи от тялото на майка си, изтича покрай къщата и надолу по пътя, след бягащите конници.

Дробовете я боляха, усещаше вкус на кръв в гърлото си. Изкатери се по склона, затича надолу, после излезе на билото на следващия хълм и ги видя: двама мъже, единият се бореше с някакво момче.

„Рип“, помисли си. Едната обувчица на момчето се свлече от крака му и мъжът, който го държеше, го удари по главата. След миг се скриха от очите й на завоя и след малко тя престана дори да чува кухото трополене на копитата по отъпканата пръст.

Лори затича с все сила и стигна до мястото, където беше паднала обувчицата на братчето й. Вдигна я, падна задъхана на колене и захлипа отчаяно. После, без да спира да плаче, стана и тръгна по пътя след похитителите. Само след няколко крачки обаче спря.

„Трябва ми кон“. Единственият им кон беше Хораций, използваха го за оран. Не беше жребец за гонитба, ала все пак бе по-добър от кранта. Похитителите не можеха все да препускат в галоп, рано или късно щяха да забавят.

„Бързата кучка слепи ги ражда — казваше често баща й. — И ходом човек стига по-далече, отколкото бегом“.

Дъхът заседна в гърлото й като рибешка кост, щом си спомни, че никога повече няма да го чуе да й казва тези неща. Болката беше физическа, като игли, забити в очите и в сърцето й.

Обърна се към къщата. Пламъците вече проблясваха през пушеците, вдигащи се над билото. Гореше всичко. А мама и татко лежаха на земята, плувнали в кръв…

„Те са мъртви“ каза си Лори и стисна зъби. Мракът заплашваше да се надигне и да я погълне. Ужасно й се искаше всичко това да е някакъв ужасен сън или да разбере, че е било само налудничава илюзия, причинена от треска. Продължаваше да се оглежда в очакване нещата изведнъж да се променят. Знаеше, че ако бързо се обърне, ще види баща си да върви към къщата или ако затича бързо, майка й ще стои на прага на кухнята.

Силният хлип я разтърси, последван от писък — повече от писък: гърлен рев, изпълнен с ярост, с болка и гняв. Тя стисна юмруци, отметна глава и закрещя, докато гърлото й не се раздра и в дробовете й не остана въздух.

Задиша задъхано, тръсна глава и се загледа напред. Трябваше да забрави за болката. После щеше да скърби. „Рип е жив! — отново си каза тя и всичко в нея изстина, гневът и болката от огън станаха на лед. — Рип трябва да спася!“ Истерията и объркването щяха само да го изложат на още по-голям риск. На онези, които го бяха отвели, явно им трябваше жив по някаква причина, иначе щеше да е мъртъв вече, с родителите й.

Може би го очакваше робство или нещо още по-лошо. А за родителите си нищо не можеше да направи. Поне засега. Отново се огледа, за да жигоса образите от този миг в паметта си. Никога нямаше да го забрави.

Смълчана и изпълнена с решимост, закрачи към къщата.