Джими Ръчицата

Глава 16Развитие

Рип се помъчи да надзърне през дупката.

— Оковете го здраво — каза старческият глас. — И не сваляйте торбата от главата му, казах ви!

Рип тихо изохка — боляха го пръстите. Проблемът с шпионските дупки в тайните проходи бе в това, че бяха направени за големи. Прозвуча друг глас — на Пора.

— Както наредите, милорд. А, милорд…

— Ще си получите останалите пари, тъпако. Нямам толкова в брой. Лихварят ми в Ландсенд ще ги достави другата седмица. Бездруго ще ми трябвате дотогава. Сега млъкнете и се махайте. Издрънчаха вериги.

— Синът ви се събужда, милорд — каза мазният глас. — Може би е време да си тръгваме. Прегледах го и освен няколкото драскотини и отоци е съвсем здрав. Повече от здрав, за да издържи последните три дни.

— Не го наричай мой син — изръмжа заканително старческият глас. — Той уби скъпата ми Илейн.

Стъпките заглъхнаха и светлината от фенера през дупката угасна, след като външната врата на стаята се затръшна. Чуха как изщрака ключалката.

— Някой друг ли са хванали? — попита Манди. — И са го оковали във вериги?

Рип кимна и изхриптя утвърдително.

— Но това е жестоко — рече Нийса. — Искам да кажа, даже още по-жестоко!

— Но старият каза, че бил негов син — промърмори намръщено Рип.

— Искаш да кажеш, че е оковал собствения си син? — попита Кей ужасен и зарадван едновременно. — Като Злия крал и Добрия принц?

— Да идем да видим — каза Рип.

Опипа за резето на тайната врата и влязоха в стаята. Беше гола и празна, с каменен под и каменни стени, и беше смътно осветена през единствения прозорец с решетки високо от другата страна. Не беше голяма като за стая в такова голямо имение. Рип си помисли, че някога сигурно е служела за склад: беше на приземния етаж близо до кухненските помещения и вътре беше студено и влажно.

— Но той е голям! — прошепна малко по-силно, отколкото трябваше, Нийса.

Фигурата, окована до отсрещната стена, вдигна глава. Беше висок младеж с торба от зебло на главата. На китките му имаше белезници, от които тръгваше желязна верига, на която бяха закачени и белезниците на глезените му: ако беше изправен, щеше да му се наложи да се изгърби и да стъпва ситно. Друга верига минаваше от единия глезен към железен клин, забит дълбоко в каменната стена. На една ръка от младежа имаше ведро с вода и друго за ходене по нужда, но той не можеше да направи повече от шест стъпки обиколка.

— Кой е? — попита той уморено.

В сърчицето на Рип лумна надежда, главата му се замая от възбуда. Момчето изприпка по камъните, изшътка и пръстите му припряно заразвързваха връвта, стегнала торбата около главата на младежа. Ръцете му го стиснаха силно, но не болезнено.

— Брам! — изписка Рип, в последния миг забравил, че трябва да пази тишина.

— Рип! Рип, момчето ми! — ахна Брам и го прегърна.

Рип също го прегърна. Толкова хубаво беше, че вижда познато лице.

— А аз дойдох да те спасявам! — засмя се Брам и го избута пред себе си да го огледа по-хубаво.

— А сега аз мога да те спася! — каза засмяно Рип. — Имам ключове. Брам се засмя тъжно и вдигна окованите си китки, обърна ги така, че Рип да ги види на смътната светлина. Нямаха ключалки — двата края бяха свързани с желязна пръчка, огъната с ковашки чук.

— Направиха го на една наковалня, и на краката е същото — тъжно каза Брам. — Това поне го помня, както и двамата, дето ме хванаха — хората пари биха дали да видят тоя бой и да се посмеят от сърце, не се съмнявам.

— Единият едър и силен, другият — мършав и прилича на пор, нали?

— Същите — отвърна Брам. — Тъй че ако нямаш здраво длето и чук, Рип, няма как да ме освободиш.

Погледна над рамото му към другите деца, които бяха останали по-назад и гледаха ококорени. Нийса гризеше палеца си. Лицето на Брам омекна.

— Хм, май не ви държат затворени тук, а?

— Държаха ни — отвърна Рип. — Само че избягахме.

— Рип се сети — каза Манди. — Спънахме оня, дето дойде с храната.

— И го вързахме! — ухили се Кей.

— А после му хвърлихме един чаршаф отгоре и го овързахме — добави Манди и свенливо оправи светлорусата си коса.

— Аз пък го тупнах с един свещник по главата — добави ухилена Нийса.

— Добре сте се справили, браво — каза Брам. — Трябваше да се сетя, че Рип все ще измисли нещо, след като ми пъхна онази прах от сърбел в гащите, докато плувах миналата година.

Рип се изчерви, а останалите го изгледаха с уважение.

— Мама и тате ли те пратиха? — попита той нетърпеливо.

Брам се намръщи.

— Момче. Имам тъжна новина и нямам време да мисля как да ти я кажа, че да ти е по-леко.

Обясни за родителите на Рип, като прескочи подробностите около смъртта им, и веднага го увери, че Лори е жива и здрава в Ландсенд.

Рип рухна в прегръдката му. Но сълзите не продължиха дълго. Беше си поплакал достатъчно, откакто го плениха, на тъмно, докато никой не го виждаше. След малко усети, че другите деца са ги заобиколили. Брам прегърна и тях, докъдето можа да стигне.

— Искам да ги убиеш! — каза след малко Рип и избърса очите си.

— Те са… те са зли!

— Така си е — каза Брам, дръпна веригите и те тъжно издрънчаха. — Но засега съм малко вързан. — Изведнъж се намръщи. — Все още не разбирам защо са ви пленили, нито защо плениха мен — продължи той. — Дори един барон не може дълго да прави такива неща. Да краде деца — хората ще въстанат, ако се разчуе. Родителите няма да чакат да дойде съдията от Крондор. Онези, които са загубили деца, ще се разбунтуват първи.

— Държаха деца и преди нас — каза с тъничък гласец Манди. — Държаха ги по-малко, после ги отвеждаха някъде и те не се връщаха.

Рип преглътна.

— Мисля… мисля, че единият е магьосник.

Брам се намръщи.

— А старецът?

— Баронът ли? Не знам. Но всички правят каквото той каже.

— Баронът — кимна Брам. — Барон Бернар.

— И… Брам… тук има едни неща. — Рип се озърна в сенките. Усещаше ги. — Лоши неща.

Брам кимна, гласът му стана мрачен.

— Вече знаем какво се е правило със среброто, което сме му давали с толкова пот през годините, купено с хляба, който не сме яли, и дрехите, които не сме обличали зиме. Не за да плаща на войници, за да ни пазят, или да раздава правосъдие, или да кърпи пътищата. Да, и аз го усетих. Дори главорезите, които ме доведоха тук, го усещаха. Нещо лошо има тук, нещо гнило.

Брам вдигна глава, настръхна и се озъби. Вятърът — всички го усетиха — раздвижи въздуха над главите им.

— Какво беше това? Този зов?

Мисълта се върна и спомените се събудиха. „Децата!“

Не бяха там, където ги бе видяла последния път. Не разбираше циклите, които преживяваше, болката, мрака — в тялото си и извън него. Някакви сили я дърпаха и понякога жадуваше просто да остане в пълно забвение. Понякога се гневеше от отчаяние, че не може да контактува с тези около нея, и често се объркваше от внезапните скокове от нощ в ден и обратно, от внезапната промяна на светлината зад прозорците: ту студените и мъгливи небеса на зимата, обичайни за това крайбрежие, ту яркото златно слънце на лятото. Това объркваше сетивата й повече от всичко друго, още повече че не можеше да разбере колко дълго лежи така, откакто се беше родило бебето. Излетя от тялото си и се зарея да потърси децата.

Момиченцето, което останалите наричаха Нийса, почти можеше да говори с Илейн, а Илейн жадуваше за човешки контакт. Не знаеше колко време е изтекло от раждането на сина й, но имаше чувството, че не е усещала докосването на ръка и не е чувала човешки глас от много дълго. Долови, че децата са се преместили в друга стая, и забърза натам. Щом влезе, видя черния облак, духовното присъствие на някакво неназовимо зло. Бе надвиснало над децата.

Илейн с гняв се понесе срещу черния облак, перна едно от пипалата му. Съществото се дръпна, заотстъпва и накрая побягна. Вместо да хаби сили да го гони, Илейн надвисна закрилнически над децата, зарадвана, че са тук, зарадвана най-вече на най-малкото, момченцето, и усетила връзката с момичето.

А после осъзна, че нещо се е променило. Имаше ново присъствие! Беше…

„Закри!“ — извика Илейн.

Бяха довели Закри. Бяха го оковали, бяха го били. Гневът й се завихри над мъжа, когото обичаше, и те се отдръпнаха, присъствието им заглъхна като отвяна от вятъра миризма на леш.

Гневът й бе осезаем, достатъчно силен, за да разроши косите им и да размърда торбата от зебло на пода до него. Пребит! Окован!

После чу как го нарекоха децата. Брам. И се вгледа — вече можеше да наднича по-дълбоко, да вижда връзките между нещата.

Не беше Закри. Въпреки че беше почти пълен негов двойник. Беше по-млад, поне с десет години по-млад, и по-различен. Чертите му бяха по-меки, а косата — по-тъмножълта, не толкова руса. По-тъмносини очи. По-широк в раменете и с по-здрави ръце.

„Моят син!“ Това я порази. Не можеше да го отрече. „Бебето ми, синът на Закри!“ Отчаянието щеше да я смаже. „Колко години? Колко съм стояла тук, между живота и смъртта?“ Яснотата се върна и едва сега тя разбра: онези периоди на мрак, онези моменти, в които си мислеше, че е спала няколко минути, те бяха дни, седмици дори. Сменящата се светлина бе промяната в сезоните. Държали я бяха години в това ужасно състояние, нито жива, нито умряла. Години, за които си беше мислила, че са дни! „Кой ми е причинил това?“ Заплака беззвучно от болка и Нийса сякаш усети и погледна точно натам, където се рееше Илейн. В очите й имаше тъга. Момичето наклони глава към Брам, все едно му каза: „Виж, ето за това си дошъл“. Илейн отново погледна сина си и тихият копнеж се смени с гняв. Искаше й се да го прегърне, да го утеши, да му каже за любовта си. И искаше да го защити, защото вече разбираше защо и какво търсят тук черните пипала на злото, разбираше защо е нужен нейният син и без съмнение знаеше, че животът на Брам е застрашен. Някой трябваше да го предупреди.

„Кажи му, момче! Кажи му!“, извика Илейн.

— Кажи му, момче — промълви Нийса, сякаш се вслушваше в нечий друг глас. — Кажи му — тихо повтори тя.

— Брам… — почна Рип.

— Ммм? — Брам го погледна; белите му зъби ръфаха комата, хляб. Бяха го откраднали от масата на един пазач, докато той беше в нужника, и беше корав и черен, от ечемик и ръж, и пълен с люспи. Но това не притесняваше нито Рип, нито младежа — беше същият като този, дето ядяха вкъщи всеки ден.

— Извинявай — каза Брам, след като изгълта и последната троха. Пи дълго вода и отхапа от пушеното свинско. — Адски бях огладнял. Освен здрав пердах май нищо не съм ял днес.

— Брам, онзи старец — баронът — каза нещо много странно. — Рип се намръщи, като си го спомни. Не можеше да го забрави. Все се въртеше в главата му. — И мазникът. Той каза, че си бил син на барона, а баронът му каза да не го казва повече, щото си убил жена му.

— Аз — син на барона!? — Брам се изсмя. — Барон Брам Баирски! Милорд на Торището! — После се намръщи. — Какво каза за някаква жена?

— Че ти си убил жена му — затова искаше да ти оставят торбата на главата.

Кей го прекъсна.

— Като онова за Лошия крал и Добрия принц! Злата мащеха иска да убият принца, а кралят го мрази, щото майка му умряла, когато го родила, затова го оставя в гората, ама дърварят го намира, надвива вълците и го завежда в дома си, и го отглежда като свое дете!

— Това е само приказка, малчо — отрони притеснено Брам. — В момента сме в тая част, дето е преди щастливия край.

Рип го погледна. „Брам не мисли, че ще има щастлив край. Но ще има! Брам е герой!“

— Какво правят? — попита Флора и посочи.

Лори я изгледа ококорена, после се обърна към полето покрай пътя. Към двете момичета в двуколката лъхаше силна сладникава миризма на окосено сено, косите бляскаха пред косачите по осеяното с цветя поле. Птици излитаха от тревата пред тях, кръжаха над главите им и се стрелкаха надолу към бръмналите, разсърдени от коситбата насекоми. Косачите пееха — така работата спореше повече, тя го знаеше много добре, от спомените си за дните с брадвата или бъркалото, с чекръка, мотиката и греблото — докато един не извика да спрат. После отвърза бъклицата, която бе провесил на врата си, дръпна чепа със зъби, отметна глава и струята потече на дъга в устата му — сайдер сигурно.

Изтърканата му риза беше залепнала на гърба му от пот; той вдигна глава, щом подаде бъклицата на косача до себе си, и й махна с усмивка. Сигурно бе фермерът, Господарят на жътвата. Увери се, че е права, щом след миг той махна отново да почват работа.

С косите се трудеха шестима, петима мъже и една жена, едра и яка: за косенето се искаше много повече сила, отколкото за жъненето със сърп.

— Ами, косят — каза Лори, осъзнала, че в изненадата си е мълчала дълго. — Първа коситба, но малко позакъсняла. Не си ли виждала коситба?

Флора поклати глава, а Лори я зяпна и за малко да изтърве поводите.

Кареха в бавен тръс: товарният кон на леля Клеора беше едър и лъскав, много по-добър от горкия стар Хораций, но не много по-бърз. Освен това заради кожените ремъци двуколката плавно полюшваше, не като грубото друсане на селска каруца, и Лори трябваше да признае, че раненият й крак не я болеше много повече, отколкото докато лежеше в пухеното легло в къщата на приятелката си.

— Никога не си виждала да косят? — възкликна тя.

— Добре де, ти пък не си виждала шествието на принца по улиците на Крондор — отвърна Флора.

— О, не ти се подигравах — увери я Лори. — Просто… ами, досега не бях срещала човек, който да не е виждал косене. — После въздъхна и добави свенливо: — На едно такова косене Брам ме, целуна за първи път. На танца в края на коситбата, миналата година.

— Значи ще се омъжиш за Брам? — попита Флора, явно зарадвана, че сменят темата.

— Ами, мисля, че той го иска — отвърна срамежливо Лори, без да откъсва очи от коня и пътя пред тях.

— Богове на любовта, много е хубав! — изкикоти се Флора и Лори също се засмя.

— Хубавец е, нали?

В сърцето й бликна радост, колкото и нелепо да беше при тревогата й. „Не е мъртъв. Не може да е мъртъв!“ Но щом майка й и баща й, стълбовете в живота й, можеха да умрат, какво можеше да е сигурно? Отхвърли решително тази мисъл, за да се порадва на хубавия ден. Погледна Флора и изведнъж каза:

— Флора, а ти защо ми помагаш? — И добави припряно: — Не това имам предвид! Но ти и брат ти… отнесохте се с мен като с близка — а аз съм само едно селско момиче, с четири крави и един кон във фермата, не съм изтънчена дама като тебе.

Флора седеше намръщена, леко умислена, но щом чу думите й, се засмя и каза малко горчиво:

— Ха, изтънчена дама!

Лори примига объркано.

— Ами такава си.

Само мебелите в къщата на леля Клеора струваха колкото десетгодишната рента на десет къщи в родната й долина, плюс хана в Релинг и може би воденицата.

— Аз съм дъщеря на сестрата на леля Клеора — каза Флора. — Но тя избягала с един хлебар. Избягали в Крондор.

— Аха! — каза разбиращо Лори. — И дядо ти го отрязал.

Това се случваше понякога и в родния й край. Младежите като че ли се скарваха с бащите си още щом им поникне първата четина и понякога ставаше напечено. Дори Брам, колкото и да беше добросърдечен и работлив, често се караше с Осри. Това бе една от причините да се хваща от време на време с търговските кервани като пазач или колар — освен парите.

— Точно така. А после хлебарят… баща ми, решил да докаже, че той е правият, а не майка ми, и се пропи.

Лори кимна. Това определено се случваше и на село.

— И е трябвало сама да си изкарваш хляба. С пране, шиене и така нататък, нали?

Беше чувала, че това са нещата, които правят бедните жени в градовете. Едва ли можеха да си намерят работа като ратайки и доячки, нали така.

— Да. И с разни други неща — отвърна Флора и се засмя. — В града е трудно за едно малко момиче. Съвсем само, и всички са ти чужди. Аз… върнах се в Ландсенд и нещата ми потръгнаха… но ти си нямаше никой.

Замълчаха. След малко пътят се заизкачва. Караха през малка горичка и приятната прохлада болезнено напомни на Лори за дните, когато ходеше на лов. Видяха някакъв мъж, превит на две под дървата, които едва носеше. Щом стигнаха до него, той остави товара си — хем да се почеше по гърба, хем да ги погледне: двуколка с хубав кон и две хубави момичета в нея не беше нещо, което можеше да види всеки ден. Свали смачканата си вълнена капа и каза почтително:

— Гуспо’йци.

Лори се почувства смутена от това: ако вървеше по пътя в нейните си дрехи и срещнеше някой край село, той щеше само да каже „здрасти, моме“ и дай махне с ръка.

— Търсим един младеж — каза тя.

Като чу гласа й, мъжът малко се поотпусна: всеки, който я чуеше, веднага щеше да разбере, че е момиче от простия народ — дъщеря на по-заможен фермер най-много. Точно както щеше да вземе Флора за градско и знатно момиче, ако си отвореше устата.

И не само се отпусна, а и се усмихна и се понапери.

— Е, аз не съм вече толкоз млад, госпойце. Де да бях, като ви гледам таквиз хубавици, като маргаритки напролет. От Релинг ще да сте, нали?

Флора се засмя, а Лори също се усмихна неволно, въпреки тревогата си.

— Близо до Релинг — съгласи се тя. — Близки сме му и трябва да му предадем нещо важно, за семейството му. Трябва да е минал оттук онзи ден, на кон — сив кон. Младо момче, едва на седемнайсет, но е висок и як, с коса като зрял ечемик и сини очи. И с тисов лък.

— Аха! — рече дърварят, пак се почеса по гърба и разкърши рамене. — Да, сетих се. Аз самият не съм го видял, нали разбирате, но Беса — Беса от „Бодливата зеленика“, малко по-нататък по пътя, при отбивката за Върбова вада — тя спомена за него. Както го описа, същият ще да е бил. Омаяла се беше по това момче!

— Това е моят Брам! — каза Лори.

— А, роднина, викаш, ти бил тоя Брам, а, моме? — заяде се дървосекачът. — Късметлия, да има такива сестри!

— Скоро ще ми е роднина, по брак — отвърна тя. — Е, ще питаме в хана тогава.

Мъжът се намръщи.

— Хм, не бих ви пожелал злото, тъй че внимавайте. Щото там се отбиват едни типове…

— Керванджии? С наемници?

Мъжете, които караха стока по пътя, наистина имаха лошо име — далеч от съседи и там, където няма да се върне повече, човек се чувстваше по-свободен. Така че наемниците често правеха повече бели от парите, които оставяха.

— Войници, от имението — отвърна дърварят и се изплю на земята. — Нищо лошо няма да кажа за лорд барона, нали разбирате…

„Не искаш да те напердашат с камшик“, помисли си Лори и кимна.

— … но някои, които е наел да го пазят напоследък, са си главорези и свалячи на женски ризи, и често ги свалят насила. — Смигна и направи с пръст мръсен жест. — Външни. Чужденци. Ще прощавате де.

— Няма защо — отвърна кротко Лори — дори у дома смятаха за чужденец всеки, който е дошъл от повече от един ден път, и за подозрителен също така.

— Може пък вашият роднина да е решил да се хване на служба при барона? — рече дърварят. — Имението е само на няколко мили. Добре ще е за хората наоколо някое по-възпитано момче да облече баронската ливрея.

Лори поклати глава.

— Брам е селски син, хваща се с керваните понякога. Благодаря, че ни отдели време и ни помогна, дядка.

— Ти пък. Побъбрих с едно хубаво момиче в хубав пролетен ден. Ще има да го разправям чак до лятос.

Лори кимна за благодарност, след като два пъти го попита за посоките. Знаеше колко е трудно да упътиш човек, когато познаваш околността като родния си дом и не можеш да си представиш, че друг не я знае.

— Близо сме — каза тя на Флора. — Аз… усещам Рип. — После се намръщи; чувството всъщност не показваше точна посока. — В Ландсенд можех да кажа „на север и леко на изток“, но тука мога само да кажа „наблизо“.

— А където е Рип, там ще са и Брам и Джими — отвърна Флора. — И знам къде да идем, ако искаме да разберем нещо.

Лори я погледна, а Флора се усмихна кисело и тази усмивка я посъстари. Често пъти се държеше като вряла и кипяла, поне според Лори.

— Къде?

— В кръчмата. Там мъжете пият… и приказват.