Джими Ръчицата

ЕпилогКрондор

Дневният господар вдигна глава.

Вратичката — за чието съществуване повечето членове на Гилдията на Шегаджиите не знаеха — рязко се отвори. Беше скрита в каменния зид, замаскирана от тъмните ъгли и сумрачната светлина; и човек трябваше да знае, че е там, за да я намери.

От тъмното изникна дребна фигура. Ъгълът на огромното мазе под бардака, известно под името Майчиното, се пазеше за Дневния или Нощния господар и техните преки подчинени и повечето Шегаджии стояха настрана, докато не ги повикат.

Дневният господар — постара се да не се засмее — възкликна:

— Я! Младият Джими Ръчицата. Толкова скоро?

— Имах причина — отвърна Джими. — Защо, не мина ли достатъчно време?

И седна на дървения стол от другата страна на масата.

— Зависи — отвърна Дневният господар. — Навън още вилнеят биячите, мъчат се да разберат кой какво е направил в замъка. Херцог Ги се върна с триумф, разбил кешийците в Долината на сънищата, никой нищо не знае за екипажа на „Кралски грифон“ и се смята, че Джоко Радбърн се е удавил, стига да не са празни мечти. Дел Гарза успя да припише повечето вина за всичко на Радбърн. — Мъжът сниши глас, все едно че не искаше да го подслушат, което си беше малко театрално, тъй като бяха съвсем сами в недрата на Майчиното. — Разправят, че принц Ерланд бил на смъртно легло и че Ги побеснял, като научил, че са го хвърлили в тъмницата, но Гарза и това приписал на Джоко, тъй че, изглежда, никой няма да пострада много. Освен принца, разбира се. Тъй че нещата са малко по-кротки, но ти все пак ще трябва да имаш нещо за Праведника да уталожиш гнева му след всичките главоболия, които му причини в замъка.

Джими бръкна под туниката си, извади малка кесия и безгрижно подхвърли:

— Двеста златни суверена. Това ще помогне ли?

Дневният господар закима така усилено, че двойната му брадичка се разтресе.

— Добре е като за начало. Предполагам, че това ще го спре да те хвърли в залива, но няма да е зле да добавиш в банката още нещо, иначе пак може да идеш при биячите затова, че се върна толкова рано.

Джими изправи рамене и се ухили.

Дневният господар неволно отвърна на заразителната му усмивка.

— Криеш нещо в ръкава си, млади Джими, не се съмнявам. Хайде, казвай.

— Помниш ли Джерем Змията?

— Джерем Бентон ли? Естествено. Защо?

— Въртеше банда хващачи на крадци за стария барон на Ландсенд.

Дневният господар се сепна.

— Мислех, че е умрял.

— Според мен е искал всички да мислят така. Въртеше си бизнеса там и хващачите му се оправяха доста добре. Задържаха всеки тарикат, който се появи в Ландсенд, и дори невинни селянчета, но техните мошеници си ги кътаха, а хората на барона бяха решили, че им е на сметка да пазят Джерем. Намекнах на новия барон за тия негодници и той ме награди със злато. Тъй че разкарах и Джерем, и сганта му от бизнеса.

Джими беше решил, че е по-добре да не споменава, че „новият барон“ е селско момче, все още неодобрено от кралския двор в Риланон, и че „наградата“ бе дошла без знанието на Брам, след като сви приличен брой ценности от неохранявания замък в нощта, когато всички си мислеха, че е напуснал Ландсенд. Беше взел каквото можеше да носи и да продаде лесно — наръч сребърни свещници и една красива кама, принадлежала на някой от предците на Бернар. И дълго време се мъчи, докато реши кое от бижутата на лейди Илейн да свие и кое да остави, та Брам да го подари на Лори. Все още беше озадачен от това, което Коу му беше казал за ролята на дамата в събитията от онази нощ, но чувството му за дълг към нея надделя над алчността му, тъй че открадна от нея съвсем малко. Беше намерил добри купувачи за ценностите, преди да стигне в Крондор, тъй че когато влезе в града, вече не му се налагаше да си има работа с прекупвачи.

Беше влязъл на кон, облечен в скъпо палто и чиста риза, а стражите на портата се интересуваха повече от дрипльовци и крадци, опитващи се да избягат от града, отколкото от заможен младеж, дошъл на гости от Ландсенд. Продаде коня и седлото и сега единственото останало от авантюрата му беше красивата шапка, палтото и още една торбичка със злато, която не смяташе да дели с Праведника.

Дневният господар го изгледа продължително.

— Искаш да кажеш, че Ландсенд е узрял за десант на една добре организирана шайка?

— Точно — отвърна Джими. Мъчеше се да не изглежда прекалено самодоволен, но без успех.

Дневният господар се изкиска.

— Добре, ще говоря с Праведника за това. Струва ми се, че е съвсем прилична цена за опрощението, ако си ни поднесъл на тепсия цял град. С добро разположение при това, съвсем близо до границата с Кеш. Сега си отиваш в бърлогата и се спотайваш няколко дни, и ако каже „не“, ще ти се обадя колко още да се криеш. Най-много още месец-два ще е според мен. Но ако каже „много добре“, искаш ли да се върнеш с бандата в Ландсенд и да й помогнеш да се устрои?

Джими бързо стана от стола.

— Не, благодаря. Ще си остана в Крондор. Тук ще ме притесняват само биячи, стражата и от време на време някой търговец с нож. Детска игра. Животът в провинцията се оказа доста опасен за вкуса ми.

С тези думи младият крадец обърна гръб на Дневния господар и се върна в каналите. Вдиша дълбоко и зашляпа през мръсния тухлен тунел, усетил отново уюта и сигурността на мястото, което смяташе за роден дом. Знаеше, че Праведника ще го накара да се скатае още седмица-две, само за да се увери, че не е забравил кой командва града, но знаеше, че все пак има кесии за рязане и стаи за отарашване, а Гилдията винаги беше алчна за своя дял. Рано или късно разрешението щеше да дойде и Джими Ръчицата щеше да се върне към своя занаят. До гуша му бе дошло да помага на принцеси и селски момичета и да се бие с тъмни сили и незнайни ужасии.

Вървеше в мрака и си подсвиркваше.