Джими Ръчицата

Глава 14Отвличане

Джими дръпна юздите.

Беше следвал Джарвис Коу неотстъпно покрай земите, принадлежащи на голямата къща, която бяха видели, от един скалист бряг до друг — дълга езда в усилващия се вятър, който напомняше на човек за ранна пролет.

Дълъг и неприятен път. Единственият начин да разберат дали могат да преминат отвъд онова усещане, от което настръхваха, бе като опитват: една стъпка навътре — и бегом обратно! — една стъпка навън — съвсем нормално.

— Какво всъщност става? — попита Джими, докато се мъчеше да задържи старата си кранта да не драсне като състезателен кон.

— Нищо добро — отвърна Коу.

Джими изсумтя. Страхотно! Какъв късмет, че имаше кой да му го каже. Ужасното чувство като че ли нямаше край. Определено не смяташе да се катери по стръмната скала, за да види дали достъпът до имението. От онази посока е чист, защото най-вероятно не беше. Отдавна се беше научил да не си прахосва енергията напразно.

— Изпитвал ли си някога такова чувство? — попита той.

Коу се обърна и го изгледа.

— А ти влизал ли си в къща, обитавана от духове?

Джими се ухили.

— Не съм забелязвал.

— О, щеше да забележиш — увери го по-възрастният мъж. — Доколкото помня, чувството е точно такова.

След като погледа мълчаливо широкия гръб на спътника си, Джими най-сетне попита:

— И като беше в къщата с духове, какво?

— Дълга история — отвърна Коу, без да обърне глава.

Джими изсумтя раздразнено. Моментът му се струваше идеален за една по-дългичка история. Защото освен онези смразяващи душата мигове, когато се приближаваха твърде много до имението, беше ужасно отегчен. Ако продължаха така още малко, щеше дори да е благодарен на отвличащата го болка в схванатите бутове.

Стигнаха до ръба на стръмнината и Коу подуши въздуха и се загледа към белите гребени на ръмжащия прибой: бяло-зеленото море връхлиташе към скалите и синьо-сивите вълни плискаха пяна зад тях.

— Тази вечер ще е бурно — каза той. — Трябва да си намерим някакъв подслон.

— Предполагам, че да молим в имението е изключено — промърмори младият крадец.

Коу го изгледа кисело, обърна коня си и пое към пояса дървета и през него, в голите поля зад малката гора. Линията на… неприятното… не стигаше до обработваната земя, но тук-там проникваше сред — дърветата и около голия скат, като преграда за ловния терен на имението.

Джими въздъхна и подкара след него, и усети как му поолекна, щом се върнаха на земята, по която личаха следи от човешки труд, от овци, кози и добитък. От тази пътека — беше много тясна и крива, за да се нарече „път“ — можеше да види само полегато поле с нещо зелено, сигурно жито, и хълм, обрасъл с високи дървета.

— Не мисля, че беше дори типична къща с духове — промърмори той под нос.

— Не съвсем — отвърна навъсено Джарвис Коу.

Джими малко се стъписа от тона му. Коу гледаше назад към укрепеното имение, стиснал устни в тънка резка. Държеше дясната си ръка до гърдите и младият крадец си помисли, че сигурно носи нещо под ризата — някакъв амулет навярно.

— Междувременно денят е почти на свършване и ако искаме да разберем какво става тук, ще трябва да си намерим подслон — каза Коу и вдигна вежда. — Освен ако не предпочиташ да се върнеш в Ландсенд?

— Щом ти оставаш, оставам и аз — отвърна изчервен Джими. — Дал съм дума.

Коу се усмихна и усмивката му се разшири, щом видя как се намръщи младокът.

— Не, момче, не ти се смея, че държиш на думата и на честта. Само си спомням в какво положение се вкарах веднъж заради обещания. Това всъщност говори добре за теб.

Трудно беше да се погледне на запад, заради залязващото слънце — нещо, което не беше особен проблем в Крондор с многото му високи постройки. При все това Коу поведе точно натам, където двете пътеки се сливаха, и килна глава настрана.

— А, така си и мислех. Има ручей. Чуваш ли го?

Джими се опита. Успя да различи само шумоленето на вятъра през зеленината, песента на птици и жуженето на многото насекоми. Но…

— Онзи звън ли?

— Добър слух имаш, Джими.

— Благодаря, Джарвис.

— Извън градовете, където път или пътека пресича вода, е много вероятно да намериш живеещи хора — каза Коу.

Препуснаха сред дърветата, извисяващи се над пътя. Това напомни на Джими за задните улички в града — там човек трябваше да гледа в седем посоки едновременно, да не би някой да го дебне. Всички дървета изглеждаха с еднаква големина и повечето растяха на кръгове около по-дебели пънове.

— От сечта е — обясни Коу. — Като отсечеш дъб или бук, от пъна израства кръг от фиданки. Оставяш ги десет години и вече са добри било за огрев, било за въглища или колове, а щом ги отсечеш, израстват нови фиданки — наречи го отглеждани дървета. Още един знак, че наблизо живеят хора.

„Ах, селските тайнства“, помисли си Джими с насмешка.

Джарвис спря до тясна пътечка, водеща към малка схлупена къщурка.

— По-нататък има голяма ферма — каза той и посочи облака пушек. — Но ще спрем тук. Един колибар повече ще се зарадва на няколко монети, а и ще е по-разговорлив.

Изправи се на стремената и извика:

— Ей, хора, здравейте!

Къщичката беше на стотина разтега вдясно от тях. Засенчваше я огромен дъб.

„Което не е трудно — помисли Джими. — И един малък храст може да я засенчи“.

Беше едноетажна, от плет и кал, измазана с бяла глина. Покривът беше стръмен, сламен, прозорец капандура изпъкваше като нос над входната врата. От каменния, измазан с кал комин струеше дим, а наблизо имаше сайвант. Голямата зеленчукова градина отстрани беше наскоро засадена, тъмната почва беше изрядно обърната на лъкатушещи лехи; в малкото оградено с плет пасище скубеше трева стара коза и грухтеше младо прасе. Няколко пилци щъкаха пред дъсчената врата на скромния дом.

— Здравейте, странници — отвърна им един мъж, след като затегна плетената градинска портичка с връзка върбови клонки.

Държеше лопата с дъбова дръжка. Усмихна им се, щом я опря на оградата, но пък така ръката му се озова близо до един косер. Беше с дълга шест стъпки дръжка от здрава хикория, с набит в единия край тежък и остър, извит като кука нож, обичаен селски инструмент, но също така и добро оръжие, ако потрябва. Някои войници също носеха такива, макар че военните модели бяха с по-малка кука в края на острието, за да смъкват конници от седлото.

Мъжът беше облечен в кърпени изтъркани бричове от груб плат и риза, бос и явно вече не млад, но здрав и жилав като стар корен.

Джарвис Коу леко се поклони в седлото.

— Пътници сме — рече той и каза имената им. — Търсим къде да спрем за нощта. Не видяхме хан наблизо и с радост бихме се отплатили за гостоприемството ви с някой и друг сребърник.

Очите на селяка се ококориха, а след това се присвиха: явно това бяха много пари за едно преспиване. Джарвис подхвърли една монета и мъжът я хвана, огледа я и я прибра.

— Много щедро от ваша страна, сър.

Джими забеляза, че говорът му е по-груб от този на Лори — селяшки, гърлен и дрезгав; мъжът гълташе последната сричка на всяка дума.

— Пък и ще помогне да платя наема за къщето. Имаме място за двама на пода — синовете ми не живеят тука, работят за фермера Суидин — имаме и постели с чиста слама, и навес за конете ви. Моята Мег е сварила бобена чорба, а и хляб пече днес.

Горната част на вратата на къщурката се отвори и оттам надникна жена — над средна възраст, с лице, потъмняло от слънцето като на мъжа й, с напукани устни около почти беззъба уста и хитри тъмни очи. Кимна и се прибра вътре, докато мъжете слизаха от седлата, след което се заловиха да напоят и изтъркат конете — Джими грижливо повтаряше всичко, което правеше спътникът му — а после ги прибраха под малкия навес.

Селянинът донесе сено с една дървена вила, хвърли го на конете и плесна старата коза през ребрата, когато се опита да си скубне малко.

— Имам овес — увери ги той. — Даде ми го Сетин, ей там живее, задето му помогнах в жътвата.

Наведоха се да влязат в къщата и Джими се огледа. Беше само с една стая, не много голяма, със сламеник върху рамка от навързани колове от едната страна, огнището от другата и под от отъпкана пръст — на Джими щеше да му е все едно, ако не личеше, че домакините им нито носят обуща, нито си правят труда да си остържат босите стъпала, преди да влязат от двора. Дървена стълба водеше нагоре към плевника, където сигурно бяха спали заминалите им като ратаи синове.

Колкото до останалото — няколко сечива висяха на куки по стените: сърп, две мотики, коса — и няколко горни дрехи; желязно котле къкреше на слабия огън в огнището. Беше достатъчно топло и не толкова тясно, че да се чувстват натъпкани. Все пак беше по-добре, отколкото да спят навън, реши Джими, дори храната да не изглеждаше особено привлекателна.

Селякът подпря косера на стената до вратата. Джарвис и младият крадец схванаха намека и също оставиха сабите си там.

— Да видим дали разбрах добре — каза колебливо Брам.

Беше доста смутен от високата каменна градска къща и от двете… ами, дами… които седяха срещу него.

„Забележи, държат се съвсем приятелски с тебе“, напомни си той.

Едната, която всички май наричаха леля Клеора, беше облечена фино като жена на лорд, макар и не съвсем в същия стил; беше може би на възрастта на майка му, но за селски очи изглеждаше с десет години по-млада. Госпожица Флора — племенницата й, наскоро пристигнала от Крондор — беше съвсем хубавичко момиче, въпреки че изобщо не можеше да се сравни с Лори. Самата Лори изглеждаше странно в една от роклите на госпожица Флора и с превързан крак, вдигнат на пейката.

Дори готвачката, която като че ли можеше да е много груба, ако поиска, се държеше с него сладко като бонбонче. Но и пък сигурно изпитваше майчински чувства към него, помисли си Брам.

Кротко и без да съзнава колко хубав е станал с чисто лице и блеснала руса коса след банята и с новите дрехи, Брам довърши последния сладкиш и избърса ръката си в салфетката, която му бяха дали, като съобрази преди това да не си облизва пръстите. Което беше жалко, защото бяха накапани с чудесен мед с дъх на детелина. Кухнята беше голяма колкото долния етаж на селската им къща, но по-уютна от всичко в този чудесен дом: каменен под, бронзови котлета и тигани по стените, дълга дървена маса и торби с лук, пушени бутове, суджуци и връзки чесън, и снопове билки, висящи от дебелите тавански греди.

Тук можеше да хапне сладко и удобно и беше благодарен, че госпожица Флора го предложи. Все още беше стъписан от реакцията им, когато се представи в къщата. Лори само дето не се разрева от радост, щом го видя — заради което гърдите му още малко и щяха да се пръснат от чувствата, с които тепърва започваше да се сблъсква — и това бе накарало Флора да се държи с него като с отдавна изгубен приятел. Леля й веднага го взе под крилото си: настоя да се изкъпе и преоблече, предложи му чисти дрехи, останали от някой неин родственик — така и не разбра кой точно е бил, — а след това го настани да се нахрани. Леля Клеора явно обичаше да гледа как се хранят мъже.

— Значи братът на госпожица Флора… — заговори той с пълна уста.

— Джими — подсказа му Флора.

— Той те е освободил от ловците на крадци, намерил ти е място, където да преспиш, после двамата са ти превързали крака и той е тръгнал да търси Рип?

Лори закима оживено.

— И после ти дойде да ме потърсиш. Благодаря ти, Брам!

Брам се изчерви и в същото време гърдите му се издуха от гордост — като всеки мъж, беше готов да се разтопи пред женската възхита.

— Ами, не можех да те оставя да се оправяш сама с всичко това — отвърна той. — Каквото и да си мислят нашите сивобрадковци. Дивите зверове не палят ферми, нито нападат хора посред бял ден. Асталон само знае защо не са ти повярвали — добави той, споменавайки името на бога на правосъдието. — Лори не е празноглавка като някои, дето мога да им кажа имената, но ще си ги премълча. Като Мерибет Глидън например.

Очите на Лори се напълниха със сълзи, от което му стана едновременно тъжно и хубаво. Флора въздъхна, а леля Клеора плесна с ръце под двойната си брадичка и възкликна:

— Та това е като в приказка на менестрел! Младежи, тръгнали да спасяват хора! Че то си е истинско геройство!

Брам се изчерви още повече.

— Не съм герой. Фермерски син съм. Но все пак ще тръгна да търся Рип и да помогна на брат ви, госпожице Флора. — И се прозя. — И ще е най-добре да тръгна рано. Пеша ще е голямо гонене, щом са на коне.

— Значи ще трябва да си вземеш кон — каза Флора. Брам се засмя.

— Госпожице Флора, нищо повече не бих пожелал.

Но мога да си позволя кон толкова, колкото да тръгна на север на ръце.

Лори бръкна в джоба на полата, която й бяха дали назаем.

— Брам, цената за Хораций е у мен! Сигурна съм, че ще можеш да вземеш нещо за нея.

Брам я изгледа кисело. И двамата знаеха, че нарочно бе премълчал за монетите, които му беше свила от стаята. Не бяха много пари, но все пак бяха всичко, което си имаше.

— А ако не стигнат, аз ще доплатя — каза Флора.

— И можеш да си вземеш каквото ти трябва за път от кухнята — каза леля Клеора. — Като го гледам това време, няма да е зле да вземеш и наметалото на Джош против дъжд.

Трогнат, Брам заби поглед в грубите си обуща. Това му напомни нещо.

— Поне ще мога лесно да проследя брат ви, госпожице Флора. — Жените се ококориха. — Ами той, изглежда, е купил Хораций. О, Хораций има една щръбка на лявата задна подкова, ще я позная навсякъде. — И добави тихо: — Стига дъждът да не отмие всичко де.

Джими погледна проливния дъжд навън и въздъхна. Така и не можеше да разбере защо Джарвис просто не попита за това, което им трябваше. Затова пък вече знаеше за семейството, съгласило се да ги подслони, повече, отколкото за някои от приятелите си.

— Аз бях акушерката на баронесата — каза с гордост старата. — Слабичка беше една такава, горкото момиче. Кръвта й изтече и умря. Друг стана оттогаз баронът… — Тя поклати глава.

— Не е същият като едно време — измърмори кисело старият.

Джими се обърна и се върна при огъня. Нищо дотук, все такива глупости.

— Едно време, човек ако има оплакване, за наема или друго, ще иде в къщата, когато господарят е там, и работата ще се уреди. Даже колибари като нас! Ама вече не. — Старецът въздъхна.

— След смъртта на милейди баронът изпъди всичките си слуги и пазачи — каза жена му. — Същия ден, в който умря.

— И ги взе ония… ония…

— Наемници — каза твърдо жена му и го стрелна предупредително с очи.

— Наемници — повтори намусено старият, сякаш думата беше мръсна. — Отиде един съсед веднъж да види лорда, когато си беше в къщата, и ония… — погледна жена си накриво — ония типове едва не го пребиха до смърт горкия човек. Питам ви аз, така ли трябва да се държи един лорд?

Според всичко, което Джими беше видял и чул през живота си, повечето лордове се държаха точно така. Но си замълча благоразумно.

— Някак странно се чувства човек около това място — отбеляза Коу.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Аха — съгласи се старият. — От година на година става все по-лошо. Никой вече не ходи там, освен ония разбойници, дето ги наема от време на време, а и те гледат да не се задържат дълго там, ако могат.

Коу повдигна вежда.

— Хмм. — Пуфна замислено с лулата един-два пъти. — Голямо погребение трябва да е било.

Мъжът и жената отново се спогледаха притеснено.

— В Ландсенд ще да са я погребали според мене — каза старата.

— Може пък да са я върнали с кораб в двора, откъдето дойде — рече мъжът й.

— А бебето? — попита Джими. — С него какво е станало?

Двамата старци се извърнаха слисани към него, все едно че бяха забравили, че е тук. Джими ги изгледа питащо.

— Ми ние, ъъъ, не сме го виждали оттогаз — изломоти жената.

— Живо ли е? — кротко попита Коу.

— Не сме чували да е умряло — изръмжа старецът и погледът му пробяга към жена му.

— Трябва да е към осемнайсе вече — отвърна някак сънено старата.

— Питам, защото в Ландсенд никой не спомена за него — каза Джарвис. — Изненадан съм, че баронът е имал дете.

— Сигурно са го дали някъде за хранениче — предположи старата. — Благородниците ги правят тия работи, нали знаете.

— Хмм — повтори Коу. — Къщата изглеждаше, все едно че е в ремонт. Макар че я видях отдалече, от пътя.

Старият изсумтя.

— Лордът сигурно е накарал ония копеле… — хвърли поглед към жена си, — … наемниците де, да се грижат за имението. Никой от нас не е стъпвал там от близо осемнайсет години. И да ви кажа право… — старецът изчука пепелта от лулата в огнището, — пари да ми давате, няма да стъпя там.

„И аз — помисли си Джими. — Но могат да ме принудят с плач, да ме придумат и да се обърнат към по-добрата ми половина“. Зачуди се с горчивина дали винаги е бил толкова податлив на женско коткане. Или просто обичаше да прави щедри жестове от време на време? „Само дето много мразя, когато въпросният щедър жест се окаже адски неуместен и заприлича повече на самоубийство, отколкото на геройство“.

Спасяването на принца и неговата дама можеше да е великолепен щедър жест, а и отгоре на всичко истинската му цел бе да спаси свои приятели. Но да спасява някакъв дребосък, когото дори не познавайте, само защото го искаше Флора, бе все едно насила да те набутат в нещо, което никак не ти харесва.

И все пак, след като се увереше, че домакините му и Коу са заспали, смяташе да отиде до онази къща с ужасите и да види дали ще може да намери момчето и да го измъкне. В края на краищата, щом някаква шайка негодници можеше да го изтърпи, и той щеше да го преживее, в името на Рутия.

Дъждът обаче заваля още по-силно и Джими измърмори:

— Май ще ида утре вечер.

Баронът се мяташе в леглото си, стискаше и мачкаше подгизналите от пот чаршафи, почти както всяка нощ. Сънищата винаги бяха едни и същи: ловът, пропастта, смеещото се лице на младока. Бурята, пристигането на тъмния мъж, всичко идваше и си отиваше всеки път в различен ред. Понякога всичко пробягваше бързо, друг път той наблюдаваше самия себе си, все едно че е застанал леко встрани, а понякога преживяваше миналото изцяло. Понякога знаеше, че е само сън, друг път беше, все едно че отново е млад и се опитва да се пребори отново с любовта и омразата, стиснали душата му.

Дни наред Бернар беше търсил възможност да се разправи насаме с младия. Вечно смеещият се натрапник ангажираше твърде много от времето на Илейн. Тя като че ли на драго сърце търпеше вниманието на този глупак — и не само бягаше от задълженията си към другите гости, а буквално беше пренебрегнала Бернар след пристигането на Закри.

Възможността най-сетне се появи по неочакван начин. Беше организирал лов, за да позабавлява гостите си, и освен Илейн всички се включиха с удоволствие. Тя отново се беше разболяла. Този път той повика лекаря и му нареди да я прегледа на всяка цена, без да приема никакви възражения.

Всички бързо бяха обзети от възбудата на гонитбата, радваха се на хладния есенен въздух и на дрезгавия зов на ловните рогове. Гоначите и кучетата подплашиха огромен елен. Кучешки лай, гоначите надуваха овнешките рогове, наперените ездачи, облечени във всички цветове на дъгата и блеснали от злато и скъпоценности, по-ярки от пъстроцветния покров на листата, препускаха през гората. Великолепна гледка.

Докато препускаха, Бернар зърна нещо тъмно да търчи през храстите.

„Глиган!“, помисли си, щом видя стегнатото издължено тяло и дългите извити бивни. И хитър при това — да удари под прав ъгъл, вместо да привлече вниманието на кучетата, като побегне.

Те не го бяха надушили — вятърът духаше към него. Бернар знаеше, че на дивата свиня не й трябва много да се ядоса и да нападне и че само присъствието на толкова много кучета и ездачи я е накарало да побегне.

„А не би било зле тази вечер да ги нагостя с глиганско“. Щеше да е величествено: главата, поднесена на тепсия, с варакосани бивни, а Илейн щеше да засияе от възторг заради трофея на съпруга си.

Метна лъка на гърба си и измъкна от стегата копието за глигани с широкото острие. Конят му запрескача камънаците. Бернар не изпускаше плячката от поглед. Ако се съдеше по големината и дългите остри бивни, животното беше в разцвета на силите си, но още младо и безразсъдно, тъй че според барона щеше да е лесна плячка. Някой по-стар и агресивен мъжкар вече щеше да се е обърнал за бой.

Глиганът изведнъж се озова пред дървета, израсли толкова нагъсто, че не можеше да си пробие път през тях. Обърна се първо наляво, после надясно, а накрая срещу препускащия към него сред вихър от окапали листа Бернар и запъна задните си крака в земята, готов за нападение — да разпори корема на коня или краката на ездача.

Баронът леко забави, за да забие копието отгоре и да пробие сърцето или да прекърши гръбнака на звяра. Нямаше да остави време на неопитния глиган да нападне.

Но изведнъж иззад него, отдясно, изсвистя стрела, заби се точно под рамото и широкото острие мина като нож през сърцето и дробовете на звяра.

Той се срина на земята, забълва кръв, изрита няколко пъти и издъхна.

Бернар дръпна юздите толкова рязко, че конят се изправи на задните си крака и едва не падна на задницата си. Обърна се и видя, че Закри го е последвал. Младежът тъкмо отпускаше лъка си.

Закри заговори, с вечната си насмешлива усмивка, но Бернар не чуваше думите му. А след това младия ездач го нямаше.

Бернар вече яздеше с другите приятели на жена си, слугите гордо носеха убития глиган зад него. После образите се стопиха.

„Какво пък, не е много по-различно от това да си крадец в Крондор — помисли си Джими Ръчицата. — Просто внимаваш и не бързаш“.

Бяха изтекли един ден и една нощ, откакто отседнаха в колибата. Двамата старци като че ли не намираха нищо странно в това, че решиха да се задържат и да се шляят из гората.

„А може би среброто на Джарвис сдържа любопитството им“, каза си Джими и едва сподави кихавицата си. Наблюдаваше имението иззад гъстите храсти и носът и очите го сърбяха от нещо в тези храсти. А и мирисът на зелено и на мухъл го разсейваше — Крондор много правилно и много често миришеше лошо. С вонята той беше свикнал, но не и с тази сладникаво зелена миризма на ливада. Добре поне, че пролетта беше решила да се държи като пролет, със синьо небе, топлина и пухкави бели облачета вместо студения дъжд от вчера.

„Любопитството не води към добро — продължи мисълта му. — В къщата на някакъв си стар барон става нещо много гадно и освен ако предчувствието ми не ме лъже, Коу търси точно това, търси някой замесен в него“.

— Намери ли нещо? — попита той безгрижно, щом усети стъпките на Коу зад себе си. „Може и да не различавам всяко шумолене и църкане из горите, но човешки стъпки различавам добре“, каза си Джими с известно задоволство. Трябваше само да отсееш по-маловажното, също като в града.

— Странното е, че близо до къщата няма едър дивеч — отвърна Коу. — Насекоми, гущери, птици и даже катерици — колкото щеш, но всичко, което доближава човешки ръст, явно изпитва притеснение около това място, също като човек. Ти продължавай да наблюдаваш портата. Аз ще обиколя от другата страна.

„Да, сър, слушам, сър“, помисли си Джими, щом Коу притича като призрак през пътя и се шмугна в храстите от другата страна. „Защо просто не влезем вътре?“ Предпазливостта на Коу започваше да го дразни, също като тия проклети храсти. Вече искаше да се случи нещо.

И нещо се случи. В централното каре на укрепеното със стена имение се появиха двама души. Той знаеше, че там са конюшните и сайвантите, сигурно за да не развалят гледката откъм пътя. Двамата водеха коне; след малко ги яхнаха и подкараха в лек галоп към външната стена и портата.

„А-ха!“, помисли си Джими, щом се приближиха.

Бяха двайсет и няколко годишни, но изглеждаха по-стари. Единият бе тънък и жилав, другият — като нещо, изчукано от ковач от железен блок. Пор и бойно куче, помисли си Джими, щом ги огледа добре. В Крондор щеше да ги вземе за улични биячи — или за „трепачите“ на шерифа. Бяха облечени в непромокаеми кожени дрехи. Сабите на хълбоците им бяха добри, макар и груби, а ножовете, пъхнати в коланите и стърчащи от ботушите, внушаваха респект. Единият имаше и къс рогов лък в калъф до дясното коляно.

„Я да ги проследим — реши той. — Но внимателно“.

Щом излязоха от обкованата с желязо порта, по-едрият дръпна юздите.

— Хайде, мършо. Чу го човека може да е на шейсет левги оттук.

— Точно затова е важно да не се объркаме още на първата левга, Рокс — отвърна мъжът с лице на пор и се загледа в нещо, което стискаше в месестия си юмрук. — Аха. Право на юг.

— Що не се пишеш ясновидец тогаз? — изсмя се Рокс.

Приятелят му избоботи някаква мръсна ругатня и двамата се разсмяха.

Джими изчака, докато почти се скриха от погледа му по пътя на юг, преди да яхне коня си. „Джарвис Коу нали много се хвалеше как можел да проследи коне и да ги различи един от друг. Ако се зачуди къде съм, може да проследи моя“.

След два дни болежките му от първата езда се бяха уталожили до рязко жегване в бедрата от време на време. Коу още подхвърляше насмешливи шеги, особено за това как махал с ръце, но все пак в повечето случаи Джими успяваше да накара кроткия стар кон да върви натам, където той искаше, въпреки че като че ли на крантата ней се бързаше много. Но пък и конете на двамата негодници като че ли не бяха от най-напористите жребци.

По този участък на пътя нямаше много движение, но все пак бе достатъчно, за да не изпъква много-много един ездач. Джими държа двамата, които преследваше, в границата на полезрението си повече от два часа, преди да спрат до един поток, за да напоят конете. Тогава сви встрани от пътя в една падина, която го скриваше от тях, и обратното, и намери удобно дърво, за което да върже коня — беше се научил вече, че се връзва на равнището на главата, иначе може да се оплете в юздите и да направи ужасни неща — а следващите стотина разтега се промъкна пешком. Ако успееше да се доближи достатъчно, за да може да ги подслушва, без да го забележат, сигурно щеше да се докопа до нещо по-интересно за оня, който ги беше наел, и за нещата, които ставаха в къщата на барона.

Чу мърморещи гласове по пътя напред. Мършавия и Рокс стояха на камъните в началото на брода, а конете им бяха нагазили до глезените във водата и пиеха. Джими се промъкна зад една паднала ела, чийто гнил дънер беше обрасъл с храсти, и заслуша.

— Шантава работа — рече Рокс, по-едрият. — Глей как иглата сочи направо, както и да я обърнеш.

Мършавия държеше нещо. Вдигна ръка към Рокс и едрият мъж с лице на бултериер се дръпна, все едно че са му поднесли скорпион.

— Т’ва е магия бе! — изрева той. — Шантава работа. Проклето да е! — Замълча. — Оная къща, и тя е проклета. И оня магьосник, дето си пада по демони, а баронът го държи — от него направо капят проклетии.

— Това проклето, онова проклето, няма да мирясаш, ако всичко не прокълнеш — изсмя се Мършавия. — Шестстотин жълтици, ако му го занесем, глупако. С толкова можем да зарежем работата — купуваме го оня бардак, дето все си говорим за него.

„Виж ти — каква амбиция — помисли Джими. — Шестстотин жълтици. Сериозни пари дори за един барон с приход от цял град и имение. С това наистина можеш да купиш бардак, че и да го обзаведеш — стига момичетата да не са чак толкова хубави. Кой ли е онзи, за когото говорят? Че и магьосник? Джарвис много ще се заинтересува“.

Двамата наемници изведоха конете от водата и се приготвиха да ги яхнат. Мършавия тихо изруга, докато Рокс пъхаше крака си в стремето.

— Почакай. Иглата май помръдна. Виж, като я обърна наляво или надясно, се движи, все точно пред нас! И чувам нещо.

Джими също го чу, над плисъка на водата в коритото и в камъните на брода. Познатото кухо тупкане на копита.

Вдигна глава, погледна примижал между папратовите листа, избуяли около подслонилия го гнил дънер, и видя ездача, слизащ по полегатия склон към водата. Конят беше невзрачен, такъмите — евтини; мъжът в седлото…

„По-скоро момчето в седлото“, помисли си Джими. Ездачът едва ли бе повече от две-три години по-голям от него. Грубо подрязана коса, лице, което щеше да изглежда красиво, ако не беше изпъкналата челюст и правият нос, будни сини очи, загар като на човек, работещ на открито. Облеклото му беше грубо и практично като на фермер или ловец може би; беше метнал на гърба си дълъг лък от тисово дърво, имаше и колчан стрели и дълъг нож на колана.

— Здрасти, приятел! — подвикна Мършавия.

После погледна спътника си през рамо. Продължаваше да държи в ръката си каквото там държеше; премести го от лявата в дясната ръка в полукръг, след което кимна с доволна усмивка и рече:

— Той е. И идва право в ръцете ни! Лесни пари!

Излезе на отъпкания път, закрачи към непознатия и му подвикна:

— Хубаво място да напоим кончето!

Гласът му прозвуча лигаво, в неискрено подражание на добронамереност.

Хубавият непознат младеж явно си помисли същото — Джими видя как се намръщи и опипа лъка си. Явно не беше свикнал да язди — а и дългият лък беше оръжие за пешаци — и се чувстваше малко несигурно.

„По-добър ездач е от мене, но не много“, помисли си Джими.

— Само ще мина, приятел, стига да нямате нищо против — отвърна младежът. Говорът му беше селяшки, също като на Лори.

„Все деца на фермери ли трябва да спасявам?“, помисли си Джими раздразнено и със здравословна нотка страх.

Да се нахвърли върху двама възрастни мъже, при това опитни убийци, каквито явно бяха, не беше шега работа — а и не беше улична свада. Не можеше да разчита, че ще е по-добър в бягането и криенето из горите от наемниците.

Какво да направи, какво?

Мършавия явно нямаше подобни колебания. Изчака край пътя, докато ездачът се изравни с него, след което затича с рев и сграбчи младежа за глезена, явно с намерението да го смъкне от седлото.

Но младежът го изрита и Мършавия залитна назад с нов рев, и се хвана с две ръце за лицето. Пътникът смуши коня си и го подкара в бесен галоп през водата.

— Не, тъпако! — изрева Рокс, щом Мършавия издърпа късия лък от калъфа на седлото си и опъна стрелата до ухото си.

Викът на едрия мъж премина в безмълвен вой, когато Мършавия пусна тетивата, измъкна нова стрела и стреля пак. Първата стрела мина толкова близо до русолявия ездач, че Джими си помисли, че го е ударила. После той профуча покрай него и Джими видя, че наистина го е улучила — по ухото; острият като бръснач връх го беше срязал и то кървеше, но не бе рана, която да спре човек. Втората стрела дрънна в седлото.

— Само да си ми убил шестстотин жълтици, ще те убия! — изрева Рокс.

Измъкна нещо от дисагите си и го завъртя над главата си — три гладки продълговати железни тежести, вързани за здрави каишки. И хвърли оръжието — младият ездач беше вече на двайсетина разтега от него — хвърли го по коня, не по ездача.

Топките и каишките се оплетоха в краката на коня, той изцвили и рухна на земята. Русокосият младеж остана да лежи неподвижен за миг, после се размърда. Рокс и Мършавия изреваха победоносно и хукнаха към него.

„Мога просто да им открадна конете — помисли си Джими. — Не, първо ще видя какво ще направят“.

Никой от двамата не поглеждаше към крайпътните дървета, а и там храсталаците бяха по-гъсти — защото има повече слънчева светлина, беше му обяснил Коу. Джими затича безшумно покрай тях, само на няколко крачки от двамата наемници — достатъчно близо, за да може да чуе задъханото им дишане и ругатните им.

И конят, и младежът вече се бяха изправили. Русият момък изглеждаше зашеметен, лицето и рамото му бяха целите в кръв от разпраното му ухо. Той понечи да смъкне лъка от рамото си, но двамата наемници вече се бяха приближили и той го хвърли настрана, вместо да се опитва да опъва стрела, и измъкна дългия си нож.

— Опитахте се да ме убиете! — извика момчето колкото възмутено, толкова и изненадано, поне според Джими.

— Не, не, жив струваш много по-скъпо! — отвърна ухилено Мършавия. — Пусни ножчето, стой кротко и няма да пострадаш.

Двамата бандити се разделиха, за да заобиколят коня на русия младеж. Настъпваха опитно и предпазливо, с вдигнати саби. Младежът заотстъпва, като местеше ножа си ту срещу единия, ту срещу другия. Беше дълъг цяла педя и от добра стомана, но техните саби бяха три пъти по-дълги, а и двамата имаха и кожени якета и предпазители на ръцете.

„Молитвата трябва да си спомниш, селянче“, помисли със съжаление Джими. Огледа земята и си хареса два хубави, големи колкото юмрука му камъка. „Трябва да направя нещо да наклоня везните“.

Същите сметки, изглежда, минаха през главата и на русия младеж. Той скочи срещу Мършавия, явно с намерение да го изблъска. Ако успееше да мине покрай него, щеше да може да се добере до брода и да скочи на някой от конете на наемниците.

Мършавия се ухили, дръпна се лъжливо настрана и замахна със сабята. Тъпото на острието удари ръката на младежа, която стискаше ножа, и оръжието изхвърча; наточеният му ръб блесна под лъчите на слънцето. След секунда Мършавия изрева — със смайващо самообладание и присъствие на духа младежът го беше изритал в чатала. Наемникът залитна и се преви.

— Ей! — извика Джими и хукна към тях.

При вика му Рокс се обърна. Джими хвърли първия камък, докато тичаше, и го улучи в корема. Дебелакът изохка и залитна две крачки назад.

— Не! — извика Джими. — Бягай, проклет да си! Бягай към брода! С повече кураж, отколкото благоразумие, русокосият младеж се опитваше да вдигне ножа си, въпреки че пернатата му китка беше изтръпнала от болка. Мършавия пък вече се беше посъвзел и успя да избегне втория камък, макар и хвърлен съвсем отблизо — и младият крадец се претърколи на земята под злобния замах на сабята му: Мършавия нямаше причина да оставя жив някакъв случайно срещнат непознат, а и сигурно още го болеше от ритника. Да не би да си слагаше специална броня под гащите, че изобщо можеше да се движи?

Едната ръка на Джими напипа нещо студено и метално и инстинктивно го стисна. Сабята на Мършавия блесна над озъбеното му лице; русият го блъсна, преди да посече Джими, и той се превъртя и отново скочи на крака.

Мършавия настъпваше към него, с вдигната сабя и злоба в очите. Зад него Рокс се сборичка с младежа — удари го по рамото с ефеса на сабята си и той изпъшка от болка, после го стисна за тила и го блъсна към коня. Лицето на младежа се удари жестоко в седлото и той се свлече. Конят препусна, Джими хукна след него и скочи встрани да се прикрие, когато нещо профуча много неприятно покрай него.

Оказа се, нож: заби се в едно дърво и затрепери с изнервящо бръмчене. Джими не чуваше някой да тича след него и след стотина разтега спря и огледа онова, което бе напипала ръката му. Беше медальон, но само с една игла с увит косъм около нея, върху карта, изваяна в кристалното покритие. Сви рамене и го пъхна в джоба си.

Наблизо изпука клонка под нечий крак. „Горе!“ — продиктува незабавният му инстинкт. А и букът изглеждаше лесен за катерене, също като стена. Той изхвърча бързо нагоре и остана да лежи по корем на един клон, по-дебел от тялото му.

Двамата наемници се спряха точно под него.

— Викам да го намерим и да го удушим — каза Мършавия. — Не ща свидетели.

Едрият се изхили.

— Че на кого ще го разправи? На барона? Ха! Ако пък се върне в Ландсенд да се оплаче на пристава, толкоз по-добре — дотогаз ще сме на дни път оттука, докато прати някой насам, ако изобщо направи нещо. Я да взимаме русокосия и да се махаме оттука.

— Сега какво да правя? — промърмори Джими, когато двамата се отдалечиха.