Джими Ръчицата

Глава 12Бягство

Джими видя двамата мъже далеч напред.

Посочи ги и се обърна да види реакцията на Коу. На лицето на спътника му се беше изписало смаяно, нещастно изражение, сякаш някой беше пъхнал под яката му нещо студено и лигаво.

Джими се намръщи, забравил за разните места по тялото си, които му се искаше да разтърка. Доста бяха.

— Какво става?

Джарвис посегна към гърдите си, като че ли напипа нещо под ризата си и го дръпна от тялото си. Бяха яздили непрекъснато от заранта, поне пет часа, доколкото можеше да прецени Джими — едва сега си даваше сметка колко бе свикнал сенките из града да му показват колко е часът. Не бяха спирали дори за да отдъхнат конете и за неопитното му око те бяха не по-малко уморени от собствените му крака и гръб. Нещо повече, през целия този път Джарвис Коу не се беше оказал никак разговорлив и на Джими все още не му беше много ясно какво ще нравят, щом стигнат там, където отиват. Насочи отново вниманието си към Коу, който продължаваше да гледа вторачено към двамата на другото възвишение.

— Господин Коу? — натърти Джими.

Очите на Коу се взряха в лицето на младия крадец, но сякаш не го видяха веднага.

— Имам чувството, че из това място витае нещо зло.

Джими се огледа: вдясно имаше малка горичка, вляво и напред — ниви, и леко възвишение с оголена скала, около което обикаляше пътят и което вече скриваше двамата, които преследваха. На полето се трудеше селяк — вадеше нещо от един чувал и го пръскаше по буцестата разорана пръст.

— На мене си ми изглежда съвсем обикновено.

Коу го изгледа накриво, все още стиснал онова, което държеше под ризата си, после сви рамене.

— Може да греша. Само чувство е в края на краищата. — Тръсна глава и примига. — Какво, искаше да ми кажеш нещо?

„Добре — помисли си Джими. И той си имаше такива «чувства» понякога. — Време е да си отварям очите. Може би предчувствията ми не действат извън града, а тези на Джарвис Коу действат“.

— Видях двама мъже напред.

— Тогава да се опитаме да ги догоним. — Коу подкара в лек галоп и когато Джими се изравни с него, го погледна. — Имаш ли друго оръжие, освен рапирата?

— Нож.

— Задръж се зад мен, щом ги настигнем. Ще ги попитам накъде е Ландсенд. Щом ми кажат, че е зад нас, ще те нахокам, че не си разбрал упътванията на ханджията.

Джими се смръщи и Коу го попита:

— Какво има?

— Малко е трудно да пропуснеш Ландсенд от пътя, като си помислиш.

— Е, никога не съм бил много добър в хитруванията — позасмя се Коу. — Ти какво предлагаш?

— Просто ги питайте дали имат нещо против да пътуваме заедно, понеже може да срещнем разбойници. Това ще ги разсее, дори и да откажат.

— Чудесно. Значи яздим заедно. Аз ще ги поздравя и ще ги заговоря, а ти грабваш момчето, ако са нашите хора, и бягаш. Аз ще се погрижа за останалото. Разбрано?

— Да — отвърна младият Шегаджия. Планът му се стори съвсем разумен. — Само че ако наистина са те, трябва едва да са се тътрели, за да ги настигнем, след като бяха толкова пред нас.

Коу не отвърна, но нямаше и защо: Джими съвсем очевидно беше прав. Щом заобиколиха ниския хълм, видяха двамата мъже. Бяха спрели конете си и явно спореха за нещо. Зад седлото на коня на по-дребния имаше вързан обемист чувал, но никакво дете не се виждаше. Двамата се обърнаха към тях и конете им застъпваха нервно.

— Извинете, господа! — подвикна им Джарвис. — Бихте ли ми отделили една минутка?

Двамата се спогледаха и дръпнаха юздите. След това, преди Джими да успее да догони Коу, пришпориха конете и отпрашиха надолу по пътя, все едно че са ги подгонили демони.

— Хм, това вече май наистина прилича на гузна съвест — измърмори Джими.

Коу не го чу — беше сръгал коня си след двамата веднага щом препуснаха. Нямаше как да спечелят в тази гонитба, техните коне съвсем не бяха толкова свежи като на похитителите. Бяха яздили непрекъснато, докато двамата явно се бяха бавили с много почивки, за да ги настигнат толкова скоро.

„Все пак трябва да се опитаме, може да извадим късмет“.

Джими заби пети в хълбоците на коня и той се впусна в бяг след другия: конете явно обичаха да действат на шайка, реши Джими. Усети мощта в тропота на копитата и шеметния бяг, по-бързо от всичко, което бе изпитвал… и блъскането на седлото по измъчените му бутове. Замаха с лакти като пиле, опитващо се да полети, но притежаваше почти свръхестествен усет за равновесие и успя с лекота да влезе в ритъм със стъпките на коня. Хрумна му, че представа си няма какво ще прави, ако конят изведнъж реши да спре — Джарвис не му беше обяснил как се язди в галоп, а той не знаеше какво да направи, за да забави животното. Седлото го пердашеше здраво по задника и зъбите му току изтракваха. Той изправи крака, както му беше напомнил няколко пъти Коу, й се надигна на стремената. Изведнъж зъбите му престанаха да тракат, а главата му спря да подскача — поне дотолкова, че вече можеше ясно да вижда напред. „Аха! Така ставало, значи!“ Присви колене и се наведе почти водоравно на пътя.

В един замаян миг си помисли: „Тази работа с ездата май не е чак толкова лоша, стига да си опичаш ума“. След това конят изведнъж реши, че му е омръзнало да тича, и само невероятният рефлекс на. Джими го задържа да не изхвърчи от седлото и да тупне върху спечената пръст с много болезнени последствия. Хлъзна се напред и прегърна коня през врата. Животното, изглежда, се подразни от тази неочаквана проява на обич, затича отново в тръс и пак се почна с тракането на зъби.

Джими се издърпа назад и краката му отново се задвижиха в ритъм. Помисли дали отново да не опита с галопа, но точно тогава конят излезе на билото.

Отвъд следващия хълм имаше голяма, укрепена със стени и бойници къща — направо замък — с ров около нея. Лежеше сред доста занемарени на вид градини, около които имаше ниска стена; в края на пътеката, отделяща се от главния път, имаше порта от ковано желязо. Двамата мъже препускаха към нея като изгубени пилета към квачка.

Джими изведнъж спря, или по-скоро конят му го направи. Усети нещо зло, все едно че нещо мъртво и студено бе прокарало ръка по гръбнака му, а после я натика в него, за да се вкопчи в червата му. Джими изскимтя неволно, а конят изцвили и след това момъкът изведнъж се усети, че препуска обратно към Ландсенд, без да е давал команда. С огромно усилие успя да спре, като се наведе назад, запънал стъпала в стремената, и задърпа юздите чак докато устата на коня почти не опря в гърдите му.

Озърна се задъхан. Коу беше зад него, пребледнял и навъсен.

— Какво беше това? Рутия, какво беше това?

Мъжът дълго помълча, после отвърна:

— Не знам. Но е добре, че не съм единственият, който го усети. — Вдиша дълбоко и бавно издиша. — Трябва да се махаме оттук, може да пратят хора след нас. Сигурен съм, че щях да се оправя с онези двама разбойници, но не искам да си имам работа с десетина стражи. — Подкара надолу по пътя и погледна Джими през рамо. — Ти оставаш ли?

Джими го погледна, после се обърна назад към имението и поклати глава.

— Не, сър.

— Къде бяхте? Исках го тук още снощи!

Рип не познаваше гласа. Беше като на някой свадлив старец. Чувстваше се странно, както, когато се беше разболял предната зима и непрекъснато спеше. Беше му топло и беше много увит в нещо, но щом си помисли да се размърда, откри, че е твърде уморен. Не можеше дори да отвори очи. Освен това и ръцете му не можеха да се раздвижат, краката му бяха сгънати под него и като че ли просто не можеше да измисли какво да направи. Но можеше да слуша.

— Съжалявам, милорд. Но домът на момчето беше много, много далече. Тръгнахме от Ландсенд рано тая заран, сър. — Това беше ръмжащият глас, който често чуваше напоследък. Не беше звучал толкова угоднически досега.

— Рано значи! И ви трябваше половин ден да стигнете тук! Да не сте си носили конете на гръб? Да не сте вървели на ръце като клоуни? Пет часа!

— Но, сър, като не можехме да го донесем снощи, какво толкоз, че ги поглезихме конете заранта? Уморени бяха горките, сър.

Това пък беше гласът на пора, или така поне мислеше за него Рип. Той и сега не прозвуча хубаво, а мазно, хленчещо и гадно.

— Наглост! — изграчи старческият глас. — Взимайте си парите и се махайте!

Нещо дрънна приглушено, като монети в кесия, хвърлена на земята. Последва много дълга тишина. Рип помръдна неловко и му се прищя всички да млъкнат вече и да се махнат.

— Благодарим, сър — отвърна най-сетне ръмжащият глас.

Рип усети, че го вдигат, и разбра, че го носят. Не беше неудобно, пък и този, дето го носеше, не говореше, което си беше облекчение. Чу как изщрака резе, после — скърцане на отваряща се врата. Още вървене, после още една отключена врата. После усети, че го слагат на нещо меко. Отпусна се и най-сетне заспа.

Събуди се, все едно че изплува от някакво тъмно място. Примигна и се размърда, не знаеше къде е. Усети, че има някой, и разтърка очи.

— Буден е!

Рип изненадано отвори очи. Пред него стоеше момиче с тъмни очи и къдрава кафява коса. Изглеждаше около година-две по-голямо от него, макар че беше нисичко, не беше и с половин глава по-високо. Момичето се усмихна.

— Аз съм Нийса. А ти кой си?

Намираше се в някаква стая. Голяма стая, по-голяма от цялата им къща! И леглото също беше голямо, по-голямо от леглото на мама и тате, с гладки завивки. По стените имаше платове с картини по тях, като от стари истории.

Ококори очи, съвсем изненадан, когато едно момче, някъде на неговите години, се метна на леглото и заподскача.

— Как се казваш, я кажи, я кажи, я кажи? — развика се то ухилено.

— Престани, Кей! — скастри го едно по-голямо момиче, бутна го и момчето се пльосна на гръб. — Знаеш какво е, когато се събудиш.

Кей се изкикоти, без да обръща внимание на навъсения й поглед. Тя подаде на Рип глинена чаша.

— Жаден ли си?

Рип кимна, взе чашата и я изпи на големи глътки. Беше нещо като плодов сок, но не като ябълков сайдер — по-скоро като от малини. Вдиша и отвърна:

— Благодаря.

— Аз отначало бях ужасно жадна — каза момичето. — Аз съм Аманда. Вкъщи ми викат Манди. — Беше по-голяма от Рип, може би колкото Лори, но за разлика от сестра му, изглеждаше много сериозна. Беше със светлоруса коса и светлосини очи.

— Аз съм Рип — представи се той. — Къде съм?

Стаята беше с каменни стени под платовете. За миг се смая от толкова многото плат. Знаеше колко дълго трябва да се трудят мама и тате, за да могат да му купят дори колкото за нова риза.

Камъните бяха оформени на гладки квадратни блокове; не като камъните в огнището вкъщи. Хора в странни облекла се полюшваха на вълни при лекия полъх; всъщност не беше много топло и смътният мирис на плесен във въздуха не му харесваше много. Леглото… той се огледа… не, леглата, бяха с много завивки. Неговото беше дори с покрив отгоре, като шатра.

— Ти си на моето легло — каза Манди. Не че се канеше да го изрита веднага, но явно му даваше да разбере, че не може да остане вечно на него.

— В замък ли сме? — попита Рип. Не можеше да му хрумне за друго място, което да е с каменни стени. „И с «гоблени», думата, дето ми я каза Емет! А в каменните замъци живеят крале“.

Манди сви рамене.

— Предполагам, че е замък.

— Не можем да излезем — каза Нийса и се прегърна с ръце, сякаш й стана студено.

— Понякога идват и отвеждат някой — заговори Кей и продължи шепнешком: — И повече не се връща.

Рип се огледа. Не разбираше какво е станало и защо не си е у дома при родителите. Изплаши се.

— Може би майките и татковците идват и си ги прибират — промълви той с надежда.

Личицето на Кей се смръщи на бучка.

— Ти току-що дойде! Нищо не знаеш!

Скочи от леглото, затича се към друго и се захлупи в него с гръб към тях. Рип чу как захлипа в завивките и в очите му също бликнаха сълзи.

— Искам при мама и тате.

Манди го погледна, после се наведе и го прегърна през раменете.

— Той просто е уплашен. Взимат повече момчета. Аз отдавна съм тук и са отвели четири момчета. — Погали го с пръст по бузата и продължи шепнешком: — Кей не е съвсем наред. Колкото Нийса е, на десет, но се държи, все едно е на пет. — И добави още по-тихо: — Нийса също не е наред. Вижда и чува разни неща.

Рип се изненада, че Кей е на десет. Нито приличаше, нито се държеше като толкова голям. Самият той беше як и жилав като за седем. Гледал беше как татко му коли животни и беше помагал на сестра си в корменето и дрането на зайците, които тя ловеше. В нрава му беше да се държи кротко и сдържано, вместо да плаче или мрънка. Затова само каза тихичко:

— Страх ме е.

Манди го потупа по рамото.

— Всички ни е страх. Гладен ли си?

— Яденето помага — каза Нийса.

Рип се надигна и се придърпа до ръба да пусне краката си, люшна се замаян и отново падна по гръб. Манди въздъхна и стана.

— Стой тук. Ще ти донеса нещо. Пак му беше прилошало.

— Май не трябва да ям.

— Ял ли си днес?

— Не знам.

Нищо не можеше да си спомни, освен по някоя дума в тъмното от Ръмжащия или Пора. Къде бяха майка му и татко му? Изобщо не можеше да усети мама, а това беше странно. Все едно че му беше паднал зъб и има дупка, преди да е израснал новият. А Лори? Пресегна се в ума си и усети ехото от присъствието й, смътно и някак много далечно. Може би просто бе твърде далече от мама, за да я усети. Но нещо му подсказваше, че не е така. Чувстваше го като спомен, но без картините и звуците, идващи със спомена.

— Твоята майка къде е? — попита той Манди.

Тя сложи една чиния с пушено месо, сирене и ябълки в скута му и го погледна хладно.

— Не говорим за тях.

— Защо? — попита Рип, съвсем на място според него.

— Онова там е твоето легло — отвърна тя и посочи едно легло в ъгъла.

Рип разбра, че му казва да се разкара. Смъкна се внимателно от ръба на високото легло и се изправи, замаян и несигурен дали пак няма да падне.

— Не ми се сърди. Просто не разбирам. — Рип поклати глава. — Защо сме тука? Къде сме? Просто искам да разбера какво става.

— Иди си седни на леглото и яж — сопна се Манди.

После скочи на леглото си и се сгуши, свила колене под брадичката си. Гледаше го сърдито и Рип видя как са блеснали очите й, сякаш се мъчеше да не заплаче.

Объркан и малко обиден, Рип отиде при леглото в ъгъла и седна. Наведе глава над чинията, за да не видят сълзите, потекли по бузите му, и лапна късче месо. Не искаше да плаче, но не можеше да се сдържи. Дори когато Лори му се ядосаше, не се държеше с него, все едно че не е важно какво мисли.

— Нищо не знаем — промълви Кей в натежалата тишина, след като плачът му стихна. — Никой не говори с нас. Носят ни храна, но една дума не казват. Само идват, за да ни донесат храна и вода и да почистят.

— Или да доведат или отведат някой — добави Манди. — Само това знаем.

— Но мислим, че… — почна Кей.

— Мислим, че родителите ни са мъртви — довърши Манди.

— Не! — извика Нийса с почервеняло от гняв лице и плесна Манди по ръката.

— О! Я ми се махай от леглото веднага! — сопна се Манди и я бутна.

Нийса падна на пода и заплака. Кей завъртя очи с досада и дръпна възглавницата над главата си, а Манди скръсти ръце и престана да им обръща внимание. Рип остави чинията си. Отиде до Нийса и я прегърна, а тя се сгуши до него и захлипа, сякаш сърцето й щеше да се скъса.

— Не искам тати и мама да са мъртви — проплака Нийса.

— Може би всички са добре — опита се да я успокои Рип. — Не знаем.

Тя подсмръкна, вдигна очи и кимна.

— Да, може би всички са добре.

Изправи се, усмихна му се и отиде при леглото си, сгъна една от завивките, гушна я и се върна с нея при него. Седна и започна да люлее завивката и да й пее.

„Добре поне, че пее“, помисли си Рип. Нямаше мелодия и думи, но сигурно трябваше да е приспивна песен, а завивката — бебенце. Той стана и се върна при леглото си и яденето.

Сиренето беше чудесно: меко и не солено, с лек вкус на орех. Никога не беше вкусвал такова нещо и лакомо посегна за още едно парче.

След два дни се събуди, твърдо решен да избяга от луксозния си затвор. Твърде малък беше, за да знае, че са го упоили, ала разбра, че нещо се е променило. Беше уплашен, липсваха му близките, но това, че усещаше Лори някъде далече, го утешаваше. Но по някакъв начин разбираше, че единствената му надежда да види близките си отново, е ако избяга.

Не харесваше нито едно от другите деца. Е, Нийса не че я мразеше, но повечето време беше досадна. Все пееше. Първата нощ не можа да заспи, защото тя така и не престана. Затова отиде при нея и я помоли да млъкне. Тогава разбра, че тя спи дълбоко и продължава да пее!

Манди се надигна и му каза:

— Винаги го прави това. Ще свикнеш.

Но Рип не мислеше, че ще свикне. А Кей го мразеше ужасно. Може и да беше по-едър и по-голям, но се държеше като на пет, точно както беше казала Манди. Ако скоро не избягаше оттук, беше сигурен, че ще се опита да убие Кей. Беше хапач и щипач, обичаше да се промъква до теб и да ти прави едно от двете, или и двете. Рип вече го беше ударил веднъж в корема, толкова силно, че Кей за малко щеше да повърне и дълго седя на пода и си поемаше дъх. Но като че ли беше все едно. Кей си стоеше настрана известно време, да речем около час, а после пак се промъкваше, ощипе те и побегне да се скрие под леглото си. Не закачаше Манди или Нийса както Рип, значи Манди трябваше да го е научила някак да ги остави на мира. Но Рип вече знаеше, че трябва да набие Кей, за да го накара да престане, а не искаше да бие никого; искаше само да се върне у дома. Пък и не знаеше дали ще може да набие Кей, освен ако не му скочеше отгоре някак.

А и толкова го плашеше чувството, че някой го наблюдава. Предишната сутрин се беше събудил с усещането, че някой се е надвесил над него. Но когато отвори очи, нямаше никого. Но чувството не се махна, докато не протегна ръка. Понякога имаше чувството, че някой стои зад него, гледа го или държи нещо над главата си. Понякога беше все едно, че го гледат повече хора.

— Манди — прошепна той.

Тя го погледна и той седна на ръба на леглото й.

— Какво?

— Чувствала ли си някога все едно, че… все едно, че те гледа някой, когото не можеш да видиш?

Тя посегна, стисна го за врата, дръпна го към себе си и му заговори през зъби:

— Ако говориш за това или си мислиш за това, само става по-лошо. — Млясна го по бузата и каза високо: — Сега ми се махай от леглото.

През целия ден го гледаше сърдито и отказваше да говори, а той не можеше да я вини. Беше права, нещата бяха станали по-лоши.

През целия този ден усещаше, че като че ли някакви хора стоят около него и го гледат вторачено. Мъчеше се да не им обръща внимание, но беше толкова неприятно, че едва можа да си изяде вечерята. През нощта се събуди от усещането, че някой го пипа. Отвори очи и видя черния силует на мъж, застанал над него. А после мъжът изчезна, просто ей така. Рип лежеше неподвижно, съвсем неподвижно, и имаше чувството, че мъжът продължава да стои над него и не му мисли доброто, и че няма никакво лице, а само това, което беше видял — чернота, като въплътила се сянка.

Беше толкова изплашен, че чуваше как тупка сърцето му и искаше да извика, ала не смееше, тъй че гърлото го заболя и устата му беше суха като памук, и трябваше да отиде до нощното гърне, но не можеше. Искаше да събуди някой от другите, за да не е сам в тъмното, но го беше страх да проговори. Дори не му хрумна, че може отново да заспи. Но някак си успя. А когато се събуди, имаше чувството, че някой невидим се е навел над него. Остана да лежи и да си мисли: „Трябва да се махна оттук“.

Два пъти на ден идваше един дебел мъж със зло лице и лош дъх — да им донесе храна и да отнесе нощното гърне, като го смени с празно. Иначе вратата беше заключена, а на прозорците имаше решетки, пък и все едно бяха някъде нависоко. Тъй че Рип трябваше да се измъкне, когато вратата е отворена.

— Ще се махна оттук — каза на другите.

Момичетата само го изгледаха — Манди навъсено, Нийса — с ококорени очи. Май не разбираше за какво им говори.

— О, те ще дойдат и ще те отведат съвсем скоро — подразни го Кей. — И ще ти отсекат главата ей така: „хррръц“! — Направи се, уж че замахва с меч.

— Сигурно първо ще дойдат за тебе — сопна се Рип. — Ти си бил тука по-дълго от мене!

Кей зяпна, изненадан от жарта му и от истината. Побесня и скочи към Рип.

— Спри, Кей! — отсече Манди.

Кей така закова на място, че Рип разбра — беше прав, Манди го беше научила на едно-две неща за приличното държане. Кей продължаваше да кипи, но от безопасно разстояние.

— Как мислиш, че можеш да се измъкнеш? — попита Манди.

— Не знам — отвърна Рип. — Може да хвърлим чаршаф на главата му и докато се мъчи да го свали, да избягаме през вратата.

Кей изпърдя с уста и се изсмя.

— Ей, това пък беше съвсем глупаво! Той е два пъти по-голям. Най-много да му хвърлиш чаршафа на задника и мозъкът му може да е там, но очите и ръцете му са важните. — Изсмя се отново и посочи Рип с пръст. — Глупчо такъв!

— Млъкни, Кей! — сряза го Манди. — Всички трябва да мислим за това. Досега имахме късмет, но няма да продължи дълго. — Изгледа го ядосано и добави тихо: — Освен това… става по-лошо.

Кей се ококори и се озърна боязливо. Явно го стъписа това, че тя си позволи дори да намекне за виденията, които ги измъчваха.

— Да. Тъй че престани да се правиш, че не те е страх, и ни помогни да измислим как да го направим — ревна му Рип.

Кей го погледна обидено и намръщено, но личицето му изведнъж светна.

— Ей! Сетих се! Можем да го спънем! После можем да хвърлим чаршафа върху него.

Манди се замисли.

— И можем и да го вържем, за да не може да излезе.

— Можем да му вземем ключовете — каза Рип. — И да го заключим тука.

— Можем да го думнем по главата! — извика весело Нийса. — Дум! Дум по главата!

Другите се засмяха.

— Браво! — Рип потупа момиченцето по гърба. — Точно така ще направим.

Когато едрият тъмничар влезе със закуската, Рип и Кей стояха от двете страни на вратата и си подмятаха една ябълка. Мъжът се обърна да остави подноса, но масата, която обикновено стоеше до вратата, бе преместена в средата на стаята и покрита с чаршаф, който висеше до пода.

— Защо сте я сложили там? — изръмжа дебелакът.

Нийса повдигна крайчеца на чаршафа и каза надуто изпод масата:

— Това си ми е къщата! — И пусна чаршафа.

— Вие двамата — изръмжа мъжът на момчетата, — върнете масата на мястото й.

— Не! — извика отдолу Нийса. Беше смайващо колко сърдито и силно излезе викът от толкова мъничко същество.

— Моля ви — проплака умолително Манди, — не може ли да почакаме, докато си свърши играта? Ако я преместим, ще се разреве.

— Не! Не! Не! — закрещя Нийса толкова силно, че смая и приятелите си.

— Добре, добре! — изрева тъмничарят, затръшна вратата с ритник, но не я заключи, понеже държеше тежкия поднос. Изгледа ядосано децата и двете момчета се смъкнаха и седнаха на пода, Манди продължаваше да лежи на леглото си, ококорила очи, а Нийса пееше тихичко на куклата си под масата. Пазачът тръгна натам.

И в този миг Рип и Кей дръпнаха сатененото въже, което държеше завесите на леглото, от скришното му място под чергата на около един глезен височина, едрият мъж залитна и падна, а подносът с храната изхвърча и се стовари на пода с ужасен трясък.

Пазачът се опита да се подпре на ръце, но не успя — едната се счупи.

Очите му се подбелиха и той изгуби съзнание. Двете момчета бързо овързаха въжето около краката му. Манди скочи от леглото, дръпна чаршафа от масата и го хвърли върху главата му, после двете с Нийса дръпнаха краищата и Манди ги върза здраво.

— Да се махаме — каза Рип.

Набързо събраха пръсналия се хляб, сиренето и плодовете в калъфките на възглавниците и изтичаха навън. Беше все едно, че от топла вода излизат в леден въздух и зъбите на Рип затракаха. Той погледна другите притеснено — бяха пребледнели и уплашени. Манди се обърна назад.

— Не! — каза Рип, затръшна вратата и превъртя ключа, който за щастие си беше в ключалката. — Не можем да се връщаме. Да се махаме оттук.

Бяха в някакъв коридор, който изглеждаше съвсем еднакъв и в двете посоки — каменни стени, малки високи прозорци от едната страна, покрит с плочи под, грамадни почернели греди отгоре.

— Насам — каза Нийса и посочи надясно.

— Защо? — попита Манди.

— Защото пътят е натам.

Манди сви рамене и тръгна надясно. Изборът можеше да е погрешен, но поне беше избор. Ако се съдеше по гледката през прозореца им, трябваше да са на най-горния етаж на къщата.

— Гледайте за стъпала — прошепна Нийса.

Манди я изгледа накриво, но не каза нищо.

Рип се чувстваше неловко, защото тъкмо той бе наложил идеята за бягство на другите — но пък все някой трябваше да го направи. Не разбираше защо по-големите деца с такова примирение бяха оставили ужасните работи, които правеха с децата тук, да продължат, но той нямаше да го търпи. Не знаеше дали ще може да се държи като водач, колкото и пъти да си го беше представял, но все някой трябваше да го прави. Ако не беше заключил вратата, като нищо щяха да се втурнат отново вътре. Там не беше безопасно, но тук навън си беше направо страшничко. Първо, като че ли ставаше все по-студено, а и имаше чувството, че в коридора се трупат много хора, или скоро ще се струпат.

„Стъпалата — помисли Рип отчаяно. — Къде са стъпалата?“

Нийса плачеше — тихичко, уморено и много уплашено. Сълзите се стичаха по лицето й. Мъчеше се да не вдига много шум, но стенеше пискливо и непрекъснато, сякаш останала без дъх. Стискаше ръката на Рип с топлата си ръчица и го теглеше ту насам, ту натам. Никой друг нямаше представа накъде вървят, затова я бяха оставили тя да води.

Рип знаеше, че е много уплашена — и той беше много уплашен. Държеше ръката й колкото за да я успокои, толкова и за да успокои себе си. Иначе трябваше само да мисли за онова невидимо нещо, което сякаш всеки момент щеше да се блъсне в тях. Или за хапещия студ, заради който можеше да види дъха си, макар че все още бе лято, макар и късно.

Бяха се промъквали из огромната къща като че ли часове наред и всички бяха изтощени. Бяха намерили стъпала, но когато слязоха два етажа надолу, трябваше да обърнат, за да се скрият от някой, който се качваше нагоре. Който и да беше, принуди ги да тичат три етажа нагоре, преди да свърнат по коридора на следващия завой. Шмугнали се бяха в една стая, докато зад вратата тътнеха стъпки и нещо сякаш бе надвиснало точно над главите им. Поне си отдъхнаха малко, иначе досега да са съвсем капнали. След като стъпките спряха се измъкнаха навън и успяха да слязат два етажа надолу, но засега бяха заклещени на същия етаж, откъдето бяха започнали.

Всички стаи бяха празни и пълни с прах и невидими наблюдаващи ги очи.

Рип пусна ръката на Нийса и пристъпи на пръсти до стълбището.

Присви се, надзърна предпазливо зад ръба и загледа, напрегна слух да чуе дали нещо се движи долу. Махна на другите и заслизаха тихичко по стъпалата. Преди да стигнат до следващото стълбище, чуха стъпки и затичаха по коридора с разтуптени сърца.

Усещането за невидим преследвач ставаше все по-остро — и чувството за гняв, протягащ се да ги смаже, се усилваше. Децата затичаха още по-бързо, беше все по-трудно, въздухът сякаш се разреди и студът хапеше, караше ги да залитат и да хлипат.

„Трябва да се скрием“, помисли Рип.

Една врата напред по коридора го примами. Той сграбчи дръжката и задърпа, но разбра, че е заключено. Измъкна ключа на тъмничаря и се опита да го пъхне в ключалката, но ръцете му трепереха. Ключът беше като нещо оживяло, гърчещо се в ръката му, и той го пусна с отчаян хлип. Манди го стисна за рамото и той изохка.

— Да вървим! — прошепна тя в ухото му и го задърпа за ризата.

Но Рип се вкопчи в дръжката, за да не го повлекат, и тя като по чудо се превъртя. Той сграбчи Манди за полата, отвори вратата и задърпа момичето. Другите две деца влязоха след тях. Двамата с Манди затръшнаха вратата и я затиснаха с гръб, задъхани. Нещо от другата страна удари силно по вратата, разтърси я и по пода със съсък се посипа вар.

Рип имаше чувството, че нещо зло удари по вратата, а после се присви и се отдръпна уплашено. Но не беше отишло далече — и това усещаше. Все пак засега се чувстваше в безопасност. По-безопасно, отколкото в затвора горе. Огледа стаята. Кей и Нийса го зяпаха, пребледнели и уплашени. Манди въздъхна, смъкна се на пода и се сви, очите й се вторачиха в празното.

Бяха в спалня. Обзаведена със сурова простота, но мебелите бяха изящни, като в повечето разкази на Емет за стари времена или като в тези, които мама му беше разказвала, за дворци в небесата. Всички мебели бяха изящно резбовани, от тъмно дърво и лакирани, имаше и плат по седалките, с шарки. Нямаше огледала или картини по стените, нито от онези големи „гоблени“ като по стените в другата стая, но Рип разбра, че стаята е за благородници. После забеляза, че Нийса е зяпнала, и се извърна да проследи погледай: точно срещу него имаше врата.

Нийса посочи и промълви тихо:

— Тя е там.

Нещо сякаш го притегли натам и той тръгна, но когато стигна до прага, се поколеба. Нещо лошо имаше зад тази врата. Не зло само по себе си, като онова, което ги очакваше навън в коридора. Все едно че нещо лошо ставаше в стаята зад вратата.

Но Рип трябваше да погледне и страхът не го задържа дълго. Отвори вратата. В стаята беше сумрачно, все едно че нощните сенки се бяха затаили вътре, и свещите я огряваха съвсем слабо. В средата на стаята имаше легло, а на леглото — красива млада жена. Спяща? Не, не дишаше. Беше мъртва. Той неволно отстъпи, после спря.

Вгледа се по-внимателно, омаян и в същото време — изтръпнал от ужас. Вдиша дълго и много бавно, стъписан и разбрал по някакъв начин, че макар жената да трябваше да е мъртва, не беше. После затръшна вратата, облегна се на нея и му призля. Когато вдигна глава и погледна другите, разбра, че и те са видели същото. „Усетихте ли го?“, зачуди се Рип, но не посмя да го изрече на глас. Беше същото като онези привидения: по някаква причина не мислеше, че ще е разумно да признава какво е изпитал.

— Тази дама е мъртва — промълви Кей, още по-пребледнял от обикновено.

— Не е — прошепна Нийса.

— Но тя не мърда — каза Рип. — Не диша.

— Не е мъртва — повтори Нийса. — Тя ми говори.

— Не можем да останем тук! — каза в паника Рип.

Другите го погледнаха изненадано.

— Къде можем да отидем? — попита Манди.

— Не можем да останем тук! — настоя Рип.

Кей седна на стола най-близо до вратата.

— Аз не мога да мръдна.

Нийса се приближи до Рип и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред. Тук ще сме в безопасност… за малко.

Рип не знаеше какво да отвърне. Нямаше представа къде другаде могат да се скрият, тъй че седна на пода. Беше уморен, гладен и изплашен. Точно в този момент, въпреки дамата в другата стая, това място му се струваше по-безопасно от всичко, откакто се беше събудил.

Огледа стаята; на една маса до леглото имаше гарафа и чаша. Отиде до нея и подуши. Вино. Рип сбърчи носле — не обичаше вино, освен силно разредено. Но беше толкова жаден, че му беше все едно. Сипа си два пръста и го изгълта.

Очите му се ококориха. Беше хубаво! Топлината се разля през устата му, надолу по гърлото и чак до стомаха. Оттам се плъзна бързо по цялото му тяло и го стопли. Погледна колебливо Нийса и реши, че няма да й навреди, ако пийне малко. Несъмнено беше не по-малко жадна от него.

— Хайде да хапнем — каза той, взе гарафата и чашата и седна насред стаята.

Манди облиза устни, после кимна и извади хляба и сиренето от калъфа на възглавницата. Нийса задъвка толкова съсредоточено, че Рип само дето не се разсмя.

— Не можем да ядем тука! — каза Кей. Едва сдържаше шепота си. — Там има умряла. Ще умрем и ние!

Манди изсумтя, взе комата от ръцете на Нийса и си отчупи едно парче.

— Няма да умрем! Това е най-глупавото нещо, което съм чувала. Човек винаги яде, когато някой умре. Дядо умря и всички ядохме сладкиши. Даже мама, нищо, че плачеше.

— Пийни — каза Рип и поднесе чашата с вино на Кей.

Той се дръпна, лицето му се разкриви от погнуса.

— Няма да го пия това! Сигурно е отровно.

— Не е отровно. Нали пих. Приличам ли ти на отровен?

— Освен това кой ще държи отрова на нощната си маса? — каза Манди и предложи на Кей парче хляб и бучка сирене.

— Аз ще пийна малко! — каза Нийса и посегна за чашата.

Рип й я даде. След три глътки Манди я спря:

— Само още една глътка. Остава и да ни заспиш.

Риц кимна. Като всяко селско момче, беше виждал какво прави многото вино на баща му и другите мъже по празници и знаеше, че за едно малко момиченце няма да трябва много, за да се напие съвсем.

Нийса понечи да замрънка, но Рип дръпна чашата от ръката й и тя запази възраженията за себе си. Кей посегна засрамено към чашата, но Манди го спря:

— Изчакай си реда! — И я надигна.

Кей се усмихна сърдито и се отдръпна. Отиде до прозореца и погледна навън.

— Не можем ли да слезем оттук, ако навържем чаршафите?

Рип също погледна през прозореца. До каменния двор долу имаше поне четирийсет стъпки. Само изгледа Кей и се върна при другите.

Кей се обърна нацупен от прозореца, седна на пода и задъвка хляба си. След малко захлипа, после съвсем се разплака. Беше тъжно и неприятно — лицето му беше почервеняло, от широко отворената му уста падаха полусдъвкани късчета хляб.

Рип и Манди се спогледаха неловко, не знаеха какво да направят. Кей плачеше — Кей, който щеше да се разсмее злорадо, ако някой от тях се разревеше. Нийса го погледа малко, стана, отиде до него и го потупа по рамото.

— Не плачи.

След малко Кей вдигна очи към Рип, по лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам — изхлипа по-голямото момче. — Съжалявам. Но толкова ме е страх… — Наведе глава, отпусна я върху рамото на Нийса и заплака отново.

Нийса се намръщи и се пипна по косата.

— Ще ми я намокриш.

— Извинявай. — Кей подсмръкна, вдигна глава и спря да плаче.

— Всички ни е страх — увери го Рип. — Не ми харесва, че го казвам, но и мене ме е страх.

— Но какво ще правим? — попита Кей. За малко отново да се разреве. Посочи вътрешната врата. — Там има умряла жена. — После посочи външната. — А в коридора има призрак. През прозореца не можем да излезем. Какво ще правим?

Манди тикна чашата в ръцете му, преди отново да е избухнал в плач.

— Я пий! — каза му свирепо.

Кей я послуша и виното май помогна.

Рип се вторачи намръщено в отсрещната стена. Беше украсена с резба — растение в огромна саксия. Беше направено много изкусно, с всяка заврънкулка — не чак красиво, но добре. Докато гледаше, му се стори, че в тази стена нещо не е както трябва. По начина, по който се издаваше напред в стаята, като че ли в нея трябваше да има килер, но нямаше. Всъщност като си помисли, стената в коридора беше права и гладка. Защо тогава тази вътрешната беше така издадена? „Възможно ли е да е някакъв таен проход, като онзи, през който крал Актер избягал от злия си чичо?“, помисли той.

Изведнъж Нийса каза:

— Да!

Стана, тръгна точно натам, накъдето гледаше Рип, спря пред стената и като хипнотизирана започна да натиска в центъра на всяко плодче и цвят и да опипва всяка извивка на всяка клонка, сякаш търсеше нещо, което ще поддаде под пръстите й.

Рип не беше съвсем сигурен какво е таен проход, нито как действа, когато Емет му беше разказал историята, но пък тогава не беше виждал истински замък. Толкова големи бяха. Възможно ли беше сега наистина да гледа към вратата на таен проход?

— Какво правиш? — попита Манди.

Нийса натисна поредната издатина. Тя хлътна под пръста й и нещо щракна. Стената се хлъзна и се открехна с тихо скърцане. Рип се приближи и зяпна, Кей и Манди също дойдоха и застанаха до него.

— Отвори я — каза Кей замаяно.

Рип бутна вратата. Зад отвора се виждаха стъпала, водещи в катранен мрак надолу.

— Тъмно е — промълви Нийса, беше стиснала Манди за ръката.

— Ще ни трябват свещи — заяви Манди, съвсем практично, както винаги. — В стаята на онази жена има…

— Не! — Кей я стисна за ръката. — Не влизайте там!

Рип беше съгласен с него.

— Е какво да правим тогава? — попита сърдито Манди и посочи към масата. — Ако вземем тази, ще разберат, че тук е имало някой.

— Те бездруго ще разберат — каза Рип. — Нали почти им изпихме виното.

— Но ако вземем свещта, може да се сетят, че сме тръгнали оттук. — Манди го изгледа упорито.

— Няма да разберат! — настоя Рип. — Ще трябва да намерят входа, както го направи Нийса. — Погледна Нийса. — Аз си мислех за таен проход, от една история, която ми разказваше тате. Ти как разбра?

— Не съм — отвърна Нийса. — Тя ми го каза. — И кимна към другата стая.

Рип потръпна.

— Вижте, те може да се сетят, че сме били тука, но ще си помислят, че сме излезли през вратата. — Отиде до вратата и я отключи, незнайно защо сигурен, че онова, което се бе опитало да влезе след тях, вече го няма. Не знаеше откъде е толкова сигурен, просто знаеше, че всичко е наред. — Тъй че ще претърсят навсякъде и дори да се върнат и да намерят този проход, ние вече отдавна ще сме се махнали.

Отиде при нощната маса, бръкна в чекмеджето и намери още две свещи и огниво. Едната подаде на Манди, пъхна другата под ризата си, после запали тази в ръката й и я взе. Свещите бяха хубави — от восък, а не лой — мама пазеше три такива за специални случаи. Накрая прибра огнивото под ризата си при другата свещ.

Двамата с Манди се спогледаха мълчаливо, после очите на момичето пробягаха към стълбището и тя вдиша дълбоко.

— Ти си пръв. Аз — след тебе.

Рип потрепери — дано да не бяха забелязали. И него го беше страх от тъмната дупка. Но като нямаха друг изход, май трябваше да влязат в нея.

На вратата на лабораторията на Лиман Малахи плахо се почука и той вдигна глава от работната си маса. Погледна барона, който седеше до него, и той се намръщи.

— Влез — каза Малахи, избърса длани в халата си и пристъпи към вратата. Баронът се надигна от стола и остави книгата си.

Вратата се отвори и един много изнервен и много мазен на вид наемник пристъпи половин крачка навътре, с нелепа почтителност.

— Прощавайте, че ви притеснявам, ваш’ сиятелства — почна той, без да спира да се кланя, а очите му засвяткаха ту към геометричните фигури на пергаментите, опнати по стените, ту към, разните неща, надраскани с тебешир по пода, ту към безбройните книги и уреди. — Такова, ъъъ, децата…

Лиман затвори очи; знаеше, че ще тръгне на зле, но ако нещо се беше случило на тези деца, глави щяха да хвърчат.

— Какво е станало?

— Ми те, ъъъ, избягали са изтърсаците, ваш’ сиятелства.

Баронът се напрегна. Лиман знаеше, че дори много силен човек, може да припадне от погледа му. А този глупак не беше силен. Така че магьосникът побърза да разведри положението.

— Искаш да кажеш, че са излезли от стаята си — каза кротко. — Всъщност те не могат да излязат от къщата. — И подхвърли през рамо на барона: — Уредил съм някои неща. — После отново заговори на наемника: — Тъй че са някъде в къщата. — Махна му небрежно с ръка и добави: — Намерете ги. И внимавай, косъм да не падне от тях. Много се съмнявам, че ще ти харесат последствията, само една драскотина да получат. Разбрано?

Мъжът кимна и заотстъпва с поклони, като дръпна вратата след себе си, Лиман сви рамене.

— Досадна неприятност!

Баронът се намръщи.

— Мдаа. Впрочем, защо събираш толкова много наведнъж? Поне една седмица няма да ни трябва друго.

Магьосникът прехапа устни и го погледна замислено. После тихо обясни:

— Събирам ги по няколко причини. Едната е, че не е лесно да се намери дете, родено на същия ден, в който вашата лейди… изпадна в сегашното си състояние. И макар че заклинанието, което открихме, за да продължим живота й с помощта на жизнената енергия на тези деца, поне опази състоянието й от влошаване… — той разпери ръце и сви рамене — изобщо не го подобри.

— Стори ми се, че видях нещо последния път — каза Бернар и се загледа в празното, сякаш си спомняше нещо. — Трепване на устата й, на пръст… Сигурен съм, че видях как помръдна един пръст, съвсем леко.

— Хмм, хмм, да, само възможност — съгласи се Лиман. — Но ни трябва повече, много повече, милорд. В края на краищата целта ние да я освободим напълно, нали?

Бернар погледна чародея и очите му се присвиха.

— Какво си намислил?

Лиман потърка възбудено длани.

— Точно тази книга, която четете сега, ми даде идеята. Ако съберем наведнъж достатъчно могъща жизнена сила, е напълно възможно да изцерим вашата дама и да я събудим.

Освирепял, баронът сграбчи магьосника за яката.

— Защо не си ми го казал досега?

— Защото не го знаех — отвърна с измъчена усмивка Лиман. — Знаете, че току-що се сдобихме с тази книга.

Баронът го пусна и въздъхна.

— Покажи ми!

С разтреперани ръце, чародеят взе книгата, запрелиства я и я върна на барона, щом намери онова, което търсеше.

Бернар огледа текста, намръщен над древните фрази. После вдигна вежди и зяпна.

— Седем пъти по седем — каза чародеят. — Мистично число, знаете го.

— Четиридесет и девет? — възкликна невярващо Бернар. — Четиридесет и девет! Ти луд ли си? А защо не девет по девет? Това също е мистично число.

— Ненужно е — отвърна Лиман и махна с ръка. — Ефектът не се подсилва, ако броят на жертвите е по-голям.

— Ужасно е да убивам тези деца едно по едно! — възкликна баронът. — Но… четиридесет и девет? Ще се окъпем в кръв.

— Това, което според мен ще усили ефекта — заговори Лиман, все едно че не беше чул възраженията на барона, — е да ги принесем в жертва всички наведнъж.

Бернар го зяпна.

— Четиридесет и девет наведнъж?!

— Да. Виждате ли, ще създадем начин да съберем цялата тази жизнена сила наведнъж и да я насочим към вашата лейди. Такъв мощен тласък със сигурност ще донесе успех.

— Предлагаш ми да наемем четиридесет и седем помагачи за такъв кървав акт? — Бернар го изгледа притеснено, сякаш не беше сигурен дали чародеят е с ума си.

— Боговете да не дават! — възкликна Лиман. — Не, това изобщо не би свършило работа. Ударът трябва да се нанесе абсолютно едновременно във всичките четиридесет и девет случая. Човек изобщо не може да координира това, дори ако помагачите ви са го упражнявали седмици наред.

Обзет от любопитство, макар и отвратен, баронът попита:

— Как тогава предлагаш да извършим такова нещо?

— Изобретил съм машина. — Магьосникът отиде до работната маса, върна се с един пергаментов свитък и го разгъна на коленете си. — Виждате ли… — Посочи няколко точки по скицата. — Щом бъде нанесен първият удар, всички останали ножове също се забиват.

Бернар се наведе над рисунката и заоглежда детайлите.

— Но как можеш да си сигурен, че натискът ще е достатъчен?

— За това са ето тези цилиндри — обясни Лиман и ги посочи на рисунката. — Тежат по двайсет фунта и, разбира се, ножовете ще са изключително остри. Е? — Погледна знатния си покровител. — Какво мислите?

— Смайващо — промърмори Бернар. После поклати глава. — Но не ми харесва. Достатъчно лошо е, че ги отвличаме едно по едно, но толкова много наведнъж ще привлече внимание. — Помисли малко и отново поклати глава. — Не. Не виждам как може да го направим.

Чародеят го изгледа обидено.

— Е, разбира се, идеалното решение би било да се използва детето, родено точно в мига, в който бе застрашена вашата лейди. А това би трябвало да е вашият син. — Погледна барона и сви устни. — Но вие, за съжаление, съвсем импулсивно го направихте невъзможно, нали?

Бернар го изгледа с гняв.

— Ами можеше да ми го кажеш още тогава.

— Но тогава вие не ми се доверявахте и сигурно нямаше да ме послушате — изсумтя Лиман. — И съвсем разбираемо бяхте обезумял; друг мъж можеше да се поддаде на бащинския импулс и да запази детето, като остави любимата си да си отиде, но вие видяхте в бебето причината за нейната смърт… — мрачният поглед на Бернар го накара да се поправи, — за окаяното й положение, и заповядахте да го махнат.

Сянка пробяга по лицето на барона и не за първи път Лиман се зачуди дали в този избор не е имало нещо повече, отколкото бе разбрал през всичките тези години. На глас каза:

— Все едно, загубата е ужасна. — Помисли за миг. — Хмм. А да знаете къде са го погребали? Навярно бих могъл да направя нещо с костите.

Бернар се замисли.

— Не знам. Тогава не ме интересуваше. А и ти не си го споменавал досега. — Баронът се намръщи. — Ще попитам акушерката. Тя живее в едно селце наблизо. Тя ще знае какво точно е станало.

— Чудесно, милорд — каза усмихнато Лиман. — И все пак запазете скицата и помислете над другото ми предложение. Боя се, че без вашия син това може да се окаже единственият начин да върнем вашата лейди.

Баронеса Илейн се събуди с чувството, че някой я е повикал по име. Ала звука вече го нямаше, а призива и да го беше имало, не се повтори. Мислите й течаха бавно: дъхът дори, който си поемаше, бе някак неестествено разтеглен във времето и Илейн се зачуди дали не сънува.

Чувстваше се слаба. Това бе първото физическо усещане, което изпита, а след него — болката. Разкъсваше я като освирепяла котка, дращеше с остри нокти в утробата й, късаше със зъби и дъвчеше. Искаше й да се гърчи, искаше да закрещи от агония, ала не можеше. Не можеше дори да отвори очи, нито да примигне. Затворена в мрака зад очите си, Илейн крещеше в ума си, молеше се нещо да облекчи болката й, да дойде някой и дай помогне.

Сегашното не беше като ужасните родилни мъки, които я бяха заливали на вълни, все по-високи и високи; те бяха свършили. Илейн беше сигурна в това: беше чула плача на детето си. „Видях личицето му“, помисли тя. Споменът донесе утеха или поне отвлече ума й от болката. Но не задълго — болката не можеше да се отрече и й се искаше да заплаче, ала не можеше.

Усещаше как изтича животът й, бавно, но неизбежно. Това я ужасяваше. Бореше се да удържи: искаше да живее! Искаше да види своя син пораснал мъж. Искаше Закри!

Представи си как той държи ръката й и й говори да е силна. Допирът му й се стори толкова истински, че напук на всичко за миг я направи щастлива. После болката захапа още по-силно ума й и тя пищеше, пищеше, пищеше. Скоро започна да се моли за смърт.

Ала смъртта така и не идваше. След малко Илейн потъна в мрака и тя, и болката изчезнаха.