Джими вдигна ръка.
Вирна два пръста и гостилничарят напълни две насмолени кожени халби от буретата, поставени на дървените магарета покрай стената.
Беше на средна възраст, плешив и дебел; кръчмарката, сигурно беше жена му, изглеждаше също като него, само дето имаше коса. Изчака търпеливо, докато Джими порови в кесията си и извади пари. Кръчмата не беше кой знае какво: застлан с рогозки под, тухлени стени с парчетии от някогашна замазка по тях и груби дървени маси и дъсчени пейки и столчета. Миризмата обаче беше много лоша — най-вече на разлята бира, което си беше неизбежно.
Мястото си имаше предимство с това, че не беше известно като едно от предпочитаните свърталища на Шегаджиите: повечето други посетители в момента бяха пристанищни хамали и работници, наблягащи над последната халба бира с малко хляб, сирене и туршия в чинията отстрана.
„Не е кой знае каква реклама за честен труд — помисли си Джими кисело, отпи и отри устата си с опакото на ръката. — Но пък той никога не ме е изкушавал“.
„Платното и котвата“ беше типичен моряшки вертеп, каквито човек можеше да намери в пристанищния квартал на Крондор. Джими беше проучил кервансарая и бе преценил, че едва ли ще може да се измъкне от града до ден-два, при цялото строго внимание, на което бяха подложени всички, опитващи се да напуснат Крондор. Рухването на кулата над килиите беше спасило над трийсет Шегаджии, но също така бе накарало дел Гарза да побеснее от яд и да отвърне със сурови мерки. Няколкото Шегаджии, оказали се твърде глупави да се покажат на открито, вече бяха прибрани в тъмницата на Пазарния площад — пазеха я здраво полицаите на шерифа, — но можеха да се надяват, че ще избегнат бесилката, тъй като никой не бе задържан за углавно престъпление — освен ако дел Гарза пак не променеше законите. Само че няколко обикновени работници и жени и дъщери на търговци също бяха прибрани, тъй че дел Гарза беше обърнал целия град с главата надолу.
Доколкото Джими бе успял да разбере предната вечер, дел Гарза беше хвърлил едва ли не всеки инженер и зидар в Кралството да залази по тая проклета кула — като че ли беше решил на всяка цена да я вдигне пак, преди херцог Ги да се е върнал от границата с Кеш. Джими се усмихна. Хвърли му един-двама магьосници, и готово.
— Благодаря — каза Флора, отпи и го погледна над ръба на халбата си. — Замислил си се нещо. За какво?
Той се сви над бирата си, издуха тънкия пласт пяна и се зачуди дали изглежда толкова потиснат, колкото се чувстваше.
— Просто трябва да напусна града. И да се промъкна на някой кораб. Не си падам много по корабите.
— Качвал ли си се някога на кораб? — попита го тя леко възбудено.
— Не. Но знам, че качиш ли се на някой, няма много места където да драснеш, освен ако не можеш да плуваш като риба. В криенето съм си добър, но да се скриеш на кораб… наричат го „нередовен пътник“.
— Ами недей. Иди като редовен.
Джими въздъхна.
— Дел Гарза проверява пътниците толкова внимателно, колкото на градските порти.
— Я по-бодро, Джими! Не е краят на света — каза тя, но също се умисли.
— Не бе, само дето Праведника иска да ида на края на света. Да се покрия за малко. Може би най-много ще му хареса, ако се уредя да ме отвлекат във Велики Кеш, или на онзи свят, от който идват нашествениците. — Погледна я изпод вежди; дори не беше сигурен дали му обръща внимание. „Като ще мрънкам и ще се самосъжалявам, поне да се беше вслушала и да хване същината“.
Не точно така беше очаквал да се развият нещата тази вечер. Някой, а може би някои, би трябвало да го черпят с ейл и да му плащат вечерята, да му пеят хвалебствени песни и да го тупат по гърба, докато го заболи. А вместо това не можеше да припари до „Шегаджийска отмора“, че даже и до каналите: трябваше да се махне от града, и то скоро. Дори забавянето дотук можеше да е рисковано.
Вместо да бъде герой, се беше оказал съвсем сам в тази хамалска кръчма и го чакаше изгнание.
„Е, добре, не че съм сам, но при цялото внимание, което ми обръща Флора, все едно съм сам. А съм герой, боговете да ме вземат дано! Момичета, цяла тайфа, трябваше да се тълпят сега около мен“.
Тя вече го гледаше преценяващо. Познат му беше този поглед. Беше погледът, който ти хвърля жена, когато се кани да те помоли за нещо. Джими повдигна вежда и я зачака да изплюе камъчето.
Изведнъж тя се усмихна лъчезарно.
— Знам къде можем да отидем.
— Ние? — Виж, това го изненада. — Какво значи това?
— Майка ми разправяше, че имам дядо и леля в Ландсенд. Казваше, че дядо не одобрявал баща ми. — Очите на Флора се зареяха като на човек, потънал в спомени. — Не че родителите ми са го ми казвали, но понякога се споглеждаха особено, с онези странни усмивки… тъжни като… Все едно — продължи тя. — Можем да отидем в Ландсенд и да видим дали все още имам роднини там. Ще бъде като приключение! Какво мислиш?
Джими примига. Беше идея все пак. Или поне посока някаква.
— Къде е това Ландсенд? — попита той. Беше го чувал, разбира се, но това още не значеше, че знае къде е или каквото и да било за него.
— Знам ли? Никога не съм ходила там. Но можем да го намерим. Какво ще кажеш?
Той помисли, после кимна и сви рамене.
— Защо пък не? Все някъде трябва да отида, но… дали ще ни посрещнат добре, ако им се тръснем така, без предупреждение? В смисъл, щом дядо ти не е одобрявал баща ти… — Стана му неловко и замълча.
Флора присви устни.
— Ами, както я подкара татко, след като мама умря, едва ли мога да го виня, нали?
Джими реши да заобиколи темата как баща й станал свадлив пияница и попита:
— Затова ли не си отишла в Ландсенд, след като баща ти умря?
Флора намръщено поклати глава.
— Бях само на девет години, Джими. Нямах нито пари, нито представа как да стигна там. — Сви рамене и му се усмихна кисело. — А единствените хора, които познавах, бяха тук.
— Значи знаеш как се чувствам аз.
Флора му се усмихна.
— Знам. — Сложи ръка на неговата и я стисна. — Може след вечеря да се опитам да ти оправя настроението.
Той се подсмихна криво, вдигна вежди и въздъхна.
„Е, наистина се чувствам по-добре“, помисли си Джими няколко часа по-късно, протегна се и се усмихна доволно, щом отвори очи. Свещта примигваше почти изгоряла и шареше сенки по тавана. „Много по-добре“.
Беше я завел в най-хубавото си място — една полусъборена къща, с много добра стая, която сам беше дооправил. Протегна се отново, прозя се, обърна се… и видя, че я няма. Чувството му за блаженство се посмали, той сплете ръце под главата си и си припомни.
Малко преди да заспят, тя му беше благодарила.
Джими се ухили. „Герой съм си и нямам грешка, в името на боговете!“
Вратата изведнъж се отвори, той се сепна и се вкопчи в чаршафите.
— Добрутро! — изчурулика Флора.
— Помислих, че си си отишла — въздъхна облекчено Джими, с една ръка на разтуптяното си сърце. С другата пъхна камата обратно под възглавницата.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мене — отвърна му тя със смях.
Разгърна шала си. В гънките му беше скрила топъл козунак със стафиди. Устата му се напълни със слюнка от сладката миризма. Флора извади от единия си джоб гърненце с мед, а от другия — масло, увито в носна кърпа.
— Откъде го купи това? — учуди се Джими.
Наблизо нямаше нито пазар, нито пекарна.
— Да го купувам? — Тя го изгледа възмутено. — Не съм толкова добра като тебе, Джими Ръчицата, но ще ти напомня, че прякорът ми идва от крадене на топли печива!
„Вярно“, помисли си той.
Джими стана, уви се с чаршафа и се усмихна, щом тя се засмя на тази негова внезапна проява на свенливост. Докато Флора режеше козунака, той наля останалото от снощи вино и двамата седнаха да свършат важната работа е пълненето на стомасите.
Като свършиха закуската и винцето, доядоха и меда и накрая отново се намериха в леглото.
Лежаха си гушнати кротко и по едно време Флора рече:
— Разбрах къде е Ландсенд.
Думите й го жегнаха като рояк разбръмчали се пчели, нахлули за миг в стомаха му. Изведнъж разбра, че всичко това няма да свърши добре.
— На юг е — продължи тя, след като той не отвърна нищо. — Близо до Долината на сънищата.
„Много благодаря — помисли си той малко кисело. — Тъкмо си позволих лукса да забравя, че напускам Крондор като изгнаник, и ти взе, че ми го напомни“.
Флора заговори отново, малко раздразнено, и на Джими му стана гузно. „Тя само се опитва да помогне, в края на краищата“.
— Пътят дотам е пет дни по море — каза тя и го погледна. След като ней отговори и отказа да срещне очите й, продължи: — Корабната такса е четири сребърника на човек, ако спим в трюма. Имат и каюти, но всички са пълни с хора, пътуващи през Ландсенд за Велики Кеш.
След дълго мълчание, през което той усещаше как от погледа й още малко и ще получи слънчев удар, Джими най-сетне я изгледа накриво.
— Колко било на човек?
— Един кораб тръгва днес с отлива.
— Четири сребърника е кожодерство — изръмжа той. — Не ти ли хрумна да се попазариш?
Флора го погледна изпепеляващо.
— Да, Джими, хрумна ми. Затова не са шест. Така добре ли е?
При тоя поглед май беше по-добре да е добре. Той побърза да смени темата.
— Кога е отливът? — Трябваше да знае: през целия си живот беше живял в пристанищен град, но имаше само смътна представа — такова знание беше безполезно за крадец, който не работи по кейовете.
Флора се протегна изящно, преди да отвърне — гледка, която донякъде му оправи настроението.
— Има още три-четири часа според мен.
— Ами, ако ще се качваме на този кораб, давай да се стягаме — каза Джими.
— Знам, че не искаш да тръгваш — изведнъж каза тя.
Той се усмихна благодарен на разбирането й, наведе се и я целуна.
— Не искам, но трябва. Благодаря ти, че направи това, което сигурно щях да отлагам до утре. — И я огледа преценяващо. — Май ще трябва да ти купим нови дрехи, не мислиш ли?
Тя се намръщи.
— Защо? Повечето ми неща са съвсем нови.
— Е, да де — отвърна той малко объркано.
Не му беше хрумвало, че Флора ще държи да си запази дрехите. Бяха евтини, с крещящи цветове и не оставяха у човек капка съмнение с какво точно се препитава. И му говореше как ще търси изгубените си близки, облечена в тях? Е, как да го нарече това?
— Виж, хм, те са, ъъъ, малко така, лъскавички за място като Ландсенд, не мислиш ли? Това, което е на мода в Крондор, може да се окаже прекалено дръзко за дядо ти. Особено щом е от неодобряващите.
Флора го зяпна с отворена уста, а после избухна във весел смях и тънките й крачета заритаха във въздуха. Той я гледаше озадачено. Всеки път, щом видеше обърканата му физиономия, тя отново избухваше в смях, докато най-сетне не спря задъхана и не успя да каже:
— О, Джими, колко си мил! — Целуна го пламенно. — Как само го усука, вместо да кажеш направо: „Флора, но роклята ти е като на курва!“ Не помня някой да ми е грабвал чувствата с такива разсъждения. Ти си истински приятел!
Той се усмихна облекчено.
— Радвам се, че одобряваш.
— Наистина — отвърна тя и стана. — Не бях помислила за това. Но смятам, че си абсолютно прав. Само че какво да му кажа, като ме попита как съм си изкарвала прехраната през последните няколко години?
— Той знае ли, че баща ти е умрял?
— Ами, със сигурност не го е чул от мен — отвърна тя. — Но не мога да твърдя, че не знае. Такава новина обикновено се разнася.
— Чакай да видим… — Джими помисли малко. — Какво ще кажеш за това? Живяла си няколко години при едно съседско семейство, след като татко ти е умрял, шетала си им, за да те хранят. После една мила стара дама с малко скътани парици те е взела дай бъдеш придружителка и да я гледаш в последните й години — все пак можеш да говориш надуто и ако не минеш на уличния жаргон, изобщо няма да разберат, че е измислица.
— Та значи старата дама умира и близките й не искат да те държат повече вкъщи — продължи той. — Но са ти платили пътя до Ландсенд, за да можеш да намериш семейството на майка си. А баща ти? Имал ли е семейство там?
Флора поклати глава.
— И да е имал, никога не ми е говорил за това. Всъщност той изобщо не говореше много, дори докато мама беше жива.
Джими гребна шепа сребърници и й ги подаде.
— Иди се преоблечи като слугиня на една мила стара дама. Кой е корабът, дето ще го вземем?
— „Дамата на Крондор“ — отвърна Флора и преброи парите бързо и с вещина. — Джими, не мога да го взема всичко това!
— Ами не си длъжна да го похарчиш всичкото. Не се притеснявай. В края на краищата ми трябваш за прикритие — малкото братче на милото момиче, гледало една стара дама. Трябва и аз да си намеря по-нови дрехи, после ще се срещнем на пристанището — каза той и бързо я целуна. — До прилива.
Флора изхвърча през вратата — гореше от нетърпение да попазарува — и го остави да се облича сам. Щом навлече панталоните си, Джими си помисли, че няма да е зле да намери някой шивач, който бързо да му спретне прилично палто, за да го облече върху втората си нова риза — оная, която им беше купило момчето от банята, докато двамата с Лари се къпеха, се наложи да я изгори след второто пълзене през отходната шахта под килията. Трябваше също да си купи ботуши и шапка като че ли. Мда, млада двойка… не, все пак много малък изглеждаше. Флора беше по-голяма, тъй че едно скърбящо момиче и братчето му, да, това трябваше да мине. Тръгнали за Ландсенд, защото са загубили семейството си.
Изведнъж дори се зарадва, че ще вземе Флора със себе си. Среброто можеше да му е скъпо, но не толкова, колкото вратът му — който дел Гарза с радост бе готов да поопъне — или главата му — която биячите на Праведника с радост бяха готови да пукнат — тъй че идеята никак не беше лоша. Точно така, брат и сестра, тръгнали да навестят деденцето си. А и тя запълваше леглото му по-добре от всяко друго познато му момиче и щеше да е чудесно облекчение в тежкото му изгнаничество. Само дето не си заподсвирква, когато напусна бърлогата си. После спря. „Откога аз станахме ние? Аз съм този, когото Праведника гони от града. Флора е свободна да си остане тук“. Щом тръгна надолу по стълбите, си помисли, че изобщо не я беше канил да замине с него, нито пък тя го беше помолила за разрешение. Джими поклати глава удивен: май вече започваше да разбира какво имаха предвид някои сред Шегаджиите, когато казваха, че са в състояние да направят и най-голямата дивотия, стига жените им да го поискат.
Но се постара да забрави обзелото го раздразнение и насочи мислите си към меката кожа на Флора и кръглото й задниче, и изведнъж му се стори, че цената, която трябваше да плати, май не е чак толкова висока. Когато излезе на улицата, вече почти си подсвиркваше отново.
„Дамата на Крондор“ се оказа стара, малка и тумбеста; дълга около сто стъпки и трийсет на ширина в средата. Миризмата, която се процеждаше от трюмовете, придаваше на кораба съвсем домашна атмосфера за човек, прекарал повечето си живот в каналите.
Качването на борда се оказа изненадващо лесно. Макар повечето пазачи по кейовете да бяха от гвардията на Батира, „Дамата на Крондор“ бе под наблюдението на няколко от „Трошачите на шерифа“, както наричаха градската полиция. Историйката с гостуването при дядо бе разказана набързо, като Флора изглеждаше истински измъчена — не беше изцяло игра след преживелиците и в тъмницата, — и ги пуснаха да се качат. Джими беше благодарен, че бяха решили да си сменят облеклата. Само един поглед към рапирата на бедрото му, и полицаят реши, че е младеж от почтена фамилия.
Флора слезе долу да види мястото, което са им заделили за спане, а Джими остана на палубата да гледа тръгването.
— Този курс често ли го правите? — попита той един от моряците, след като се дръпна от другите няколко, които се разтърчаха по палубата и явно бяха готови да сритат досадния пасажер, за да им се разкара от пътя.
— Два-три пъти в годината — отвърна морякът, докато правеше нещо моряшко, включващо две парчета въже и нож; пръстите му работеха почти автоматично. — Обикновено не толкова рано. Заради бурите, нали разбираш.
— О — каза тъпо Джими.
Вдигнаха от кея последната мрежа с товар — бали, сандъци и чували — и я спуснаха в трюма. Няколко моряци издърпаха металната решетка на централния люк и почнаха да правят разни странни неща с въжета и платна, включващи най-вече дърпане и тичане нагоре-надолу по въжени стълби, докато други моряци им крещяха отдолу. Капитанът беше нисък жилав мъж с прошарена коса, със златна халка на лявото ухо и липсващо кутре на дясната ръка.
— Вдигай платната! — ревна той от задната част на кораба. Платнищата забумтяха и се издуха на избелели кафяви вълни. — Дръпни напред, дръпни малко назад, пускай, задръж! Задръж, казах, не до палубата, кучи синове такива!
Няколко моряци започнаха да изтласкват кораба от кея с дълги весла. Джими преглътна и загледа как покривите на Крондор започнаха да се плъзгат бавно назад; палубата се разтърси леко под краката му. В стомаха му се утаи някакво студено и лепкаво усещане.
Горе на кърмовия мостик пристанищният лоцман започна да дава указания на кормчията; капитанът продължаваше да реве команди на екипажа.
„Напускам Крондор“, помисли Джими. Още не можеше да го повярва. Беше все едно да си каже „Отивам на луната“. „Напускам Крондор“ беше нещо, което винаги казваха други хора.
„Харесвам принца и принцесата — каза си той и това малко го поободри. — Излизам на по-голямата сцена, това правя“.
Лоцманът прекара плавно „Дамата“ между други закотвени или подхождащи към кейовете кораби. Плъзгаха се леко покрай товарни кораби и дълги тежки бойни кораби, рибарски лодки и баржи. В един момент, съвсем несъществен за Джими, лоцманът бързо се спусна на главната палуба и с изненадваща за човек на средна възраст пъргавина се прехвърли през перилото и се смъкна по въжената стълба в чакащата го долу лодка.
Корабът се движеше изненадващо бавно към устието на залива. Джими пак погледна към кърмата и видя, че капитанът е сложил ръце на руля и продължава да реве команди.
— А, ей го, че се усилва ветрецът — каза морякът до него. Небето се затули от ниски студени сиви облаци. Водата стана от синя зеленикавосива и започна да се огъва на високи хълмове, които се понесоха към тях, увенчани с бяла пяна. Тъпият корабен нос се издигна да ги посрещне, вряза се и отново се вдигна, а бялата пяна прехвърли предното перило и се завихри дълбока до глезените по палубата. С неразумна за Джими бързина земята вляво от тях изтъня до тънка черна линия, а корабът заподскача като побеснял кон.
Един от моряците видя как лицето на Джими Ръчицата пребледня като тесто и как запуши устата си с ръка.
— Подветреният парапет, тъпако проклет! — изръмжа той, сграбчи момчето за яката и колана, избута го и натисна главата му навън от перилото тъкмо когато дойде първият пристъп. — Нахрани рибата и недей да ни цапаш палубата, скапаняко проклет!
— Мразя те — изломоти вяло Джими, без сам да знае себе си ли има предвид, Флора ли, която му бе докарала всичко това, кораба ли, екипажа ли, или всички наведнъж.
Стомахът му беше на възел, главата го болеше, а очите — все едно че ги беше търкал с горещ пясък. „Вече знам за какво е измислена думата ужас“, рече си той, докато пълзеше едва-едва към перилото и стомахът му се надигна отново, макар да не беше останало нищо за изхвърляне.
„И воня ужасно“.
Толкова ужасно, че повечето време изкарваше на палубата, та силните ветрове да поиздухат вонята. Това означаваше най-вече при кърмата, защото вятърът идваше от юг. Бързо се беше научил, че плюенето не е единственото нещо, което не бива да правиш срещу вятъра. Свежият въздух му помагаше донякъде да се изтърпи, но отбягваше всякаква компания.
Понякога, между пристъпите на повръщане, се самоизтезаваше, като си припомняше първоначалните си планове за това пътуване. Беше си представял как ще играе на зарове с екипажа и набързо ще опразни джобовете на моряците. Беше го правил много пъти в Крондор, макар че тогава повечето моряци бяха пияни.
Но вместо това екипажът се забавляваше — промъкваха се до него и му ръмжаха неща от рода на: „Аха, гадно ти е, а? Трябва ти една хубава паница с хубава тлъста мръвка вътре, с мазен сос, момченце! Или к’во ще кажеш за студена рибешка яхнийка?“ И после се смееха, щом почнеше да ругае немощно, без да разбират, че е готов да ги изколи всички на място, стига да не беше толкова слаб и стига от движението да не му ставаше още по-зле.
„А може би ме помнят от игрите на зарове по кръчмите и това сега е някаква форма на зло и извратено отмъщение“.
Флора се добра до него със залитане. Носеше му халба рядък бульон. Присви се до него на завет от влажния вятър зад един вързан за палубата кафез.
— Флора — изстена той и се опита да пийне малко от соления бульон. Като че ли по-малко болеше, когато имаш какво да дадеш на морето. — Мислиш ли, че са ме познали? Дали не съм обрал нечий джоб, или съм попрекалил с печалбата със заровете, как мислиш? — После поклати глава. — Но от това нямат полза, тъй че какво се притеснявам и аз.
Тя сви рамене.
— Ами, ако аз разбера, че край мен има някой, който ме е обрал или измамил, и единственото отмъщение, което мога да му нанеса, е да го накарам да повръща, щях да го направя, и то с радост. И бих решила, че има полза, и то доста. — Усмихна се, като видя измъчената му и уплашена физиономия. — Но не смятам, че са те познали, Джими. Аз самата едва те познах, като те видях отначало на кея, толкова достолепно изглеждаше!
Тя се загърна в дебелия си шал и се присви по-близо до него; потръпваше от студ. Топлината й беше добре дошла, а и това, че го заслони от вятъра от тази страна.
— Всъщност, изглежда го правят всеки път, щом на някой му прилошее, все едно дали пътник, или моряк — продължи Флора. — Мисля, че е много злобно, и ги помолих да не го правят повече. Но честно казано, не мисля, че ще устоят.
Той се опита да изсипе останалото от бульона през борда — свитият му стомах беше започнал да негодува, — но тя му го бутна към устата.
Значи екипажът не му отмъщаваше — правеха го просто за забавление. Това беше добре.
„Добре, че не мога да проклинам истински, иначе досега целият екипаж щеше да се гърчи по палубата и да мрат в ужасни мъки“. А в пристъпите на ужасната морска болест човек можеше да измисли наистина ужасни неща.
Разбираше, че ако Флора им беше повлияла, моряците сигурно щяха да се държат с него още по-лошо. Обаче не знаеше с какво е успяла да ги вразуми.
Може би трябваше да… Той се поколеба.
— Флора, ти да не би…
— Да им бутам, за да те оставят на мира ли? — Флора поклати глава и се усмихна. — Ако го правех, едва ли щях да получа кой знае какво в замяна, не мислиш ли? Не, вече не. Ще съм почтено момиче, дори това да ме убие. Поне докато не разбера дали наистина си имам близки.
Видя го как нещастно погледна изстиващия бульон и го потупа по рамото.
— Хайде, изпий го, Джими. Трябва да сложиш нещо в стомаха си, иначе наистина ще се разболееш.
Той я погледна жално, но тя само закима окуражително. Джими стисна очи и отпи от бульона. Знаеше, че отново ще се надигне нагоре, но поне малко го постопли отвътре. А и Флора щеше да чака, докато го изпие, дори течността да станеше на буца лед.
После помисли за това, което му бе казала.
— Но аз вече съм болен.
— Още не умираш. Но ако не пиеш вода или бульон, може и дотам да се стигне.
Приятна мисъл, няма що.
Джими започна да усеща как бульонът къркори в свития му от болка стомах — знаеше, че много скоро ще поиска да го напусне. Щеше много да го е срам, ако Флора го видеше точно в такъв момент.
— Готвачът каза, че ако успееш да го задържиш това и малко да погледаш към хоризонта, за да ти се настроят сетивата, може да надвиеш болестта. При някои хора става. — Погледна го жалостиво и добави: — А при някои не става.
— По-добре слез долу — подхвърли той.
Тя го погледна накриво, кимна и прибра кичурчето коса, подало се от гънките на шала.
— Да, тук става студено. По-късно ще се върна с още нещо.
— О, богове! — изпъшка Джими и хукна към парапета.
За щастие, Флора побърза да се махне. Той успя някак, насила, да задържи съдържанието в стомаха си. Послуша съвета й, загледа се към хоризонта и скоро забеляза, че издиганията и спусканията на кораба са по-малко мъчителни, когато не само усещаш движенията, но и ги виждаш. Вдиша няколко пъти бавно и дълбоко и отново отпи от бульона.
От известно време бе забелязал, че един от другите пътници го наблюдава. Беше около трийсетгодишен, среден на ръст и с добре балансирана стойка, което го накара да си помисли: „Майстор сабльор“. Носеше тъмни дрехи от хубав вълнен плат, но доста поизтъркани и с петна засъхнала сол. Такова облекло прилягаше по-скоро на някой пътуващ дребен търговец или на корабен офицер.
„Но коланът е доста носен“, помисли си Джими зарадван, че може да се разсее с нещо в нещастието си. „Виж как се е излъскал и разтеглил малко. Онова лъскавото е от каишката за сабята“.
Също като него, мъжът повечето време стоеше сам, макар и сигурно по други причини. Помагаше понякога на моряците, щом морето станеше необичайно бурно, иначе или зяпаше вълните, или обръщаше очи към младия крадец, а това започваше да му досажда.
И да го тревожи, освен това. Джими беше обърнал повечето си злато в монети от сребро и мед и ги беше скрил на разни места по тялото си. В някои моменти си мислеше, че непознатият по някакъв начин е разбрал, че носи по себе си над сто и петдесет в злато и сребро, макар че това нямаше как да се забележи от никого.
Освен ако този тип не го беше видял, докато сменяше златото си за сребро.
Джими определено не изглеждаше богат. Флора го беше пременила в един дюкян за употребявани дрехи, посещаван от почтени граждани. Вярно, бяха с много джобове, но това си беше съвсем обичайно за момче на неговите години, все едно градско или от Шегаджиите. А да имаш много джобове не означаваше непременно, че са пълни с пари. Макар че в неговия случай си беше точно така.
„Единственият лъч светлина е, че ако поиска да ме ограби, ще трябва да го направи тук, на палубата, пред очите на капитана и екипажа, и на Флора, когато е тука“.
А и щеше да му отнеме доста време, защото като един от най-добрите джебчии в Крондор, Джими отдавна бе научил цената на харченето на ценности. И с десетината джоба, без да се смятат онези, които сам си беше пришил, разполагаше с достатъчно места, където да си скрие парите. Разбира се, ако се катурнеше, през борда, щеше да потъне като камък на дъното, но човек не може да има всичко наведнъж. Освен това в сегашното му състояние тази идея изглеждаше дори привлекателна.
Джими се вкопчи в перилото и очите му предпазливо се плъзнаха към непознатия, който седеше, опрял гръб на главната мачта. Мъжът улови погледа му и с плавно движение се изправи. Докато се приближаваше, извади нещо от кесията на колана си.
Джими се напрегна.
Мъжът спря пред него и му подаде някаква кожена каишка.
— Дай да ти я сложим.
И без да дочака отговор, го хвана за лявата китка, върза каишката и я понагласи. После каза:
— Не мога да понасям повече да те гледам как страдаш, момче. — Гласът му беше плътен и спокоен.
Джими усети, че нещо като камъче се е опряло в китката му. Изгледа непознатия подозрително.
— Просто я подръж така и след няколко часа проблемът ти би трябвало да се реши.
— Магическа ли е?
Мъжът изсумтя.
— Едва ли. Този номер ми го показа един стар кешийски моряк и съм готов да заложа последния си сребърник, че в него няма нищо магическо. — Протегна ръка. — Аз съм Джарвис Коу.
Джими я стисна вяло.
— Ако това подейства, господин Коу, ще ви бъда задължен за цял живот.
В този момент корабът се издигна нагоре, а после се спусна стръмно надолу и с него — и стомахът на Джими. Когато се обърна отново, Джарвис Коу вече го нямаше. Той погледна опулен кожената гривна и си помисли жално: „Не, не ми се вижда да действа“. Обърна отново очи към хоризонта и замислено отпи още глътка. Може би със зяпането към хоризонта и с камъчето на китката щеше да преживее някак това пътуване…
„Ама то наистина действа!“, помисли си Джими възбудено след около час и изломоти на глас:
— О, богове, действа!
Погледна в паницата си. Имаше някаква яхния, неизбежната пътническа храна, в която плуваха бобени зърна, парчета сушен домат и солена риба… и не караше стомаха му да ръмжи за парапета!
Дори гърчещата се твар, която се изтърси от твърдия му сухар, щом го почука на масата като всички останали, не го погнуси, както щеше да стане в Крондор. Сега просто се чувстваше…
— Гладен — прошепна той. — Колко време мина! Бях забравил какво е да си гладен!
Флора го гледаше странно. Пътниците се хранеха на една маса, поставена в коридора пред капитанската каюта; Джими й се усмихна и тя също му отвърна с усмивка, щом той загреба с лъжицата и залапа методично, докато не изяде всичко. Не беше кой знае колко, но се почувства натъпкан — нищо чудно след три дни без нищо, освен вода. И яденето си остана на мястото.
Ръката й го дръпна да го събуди, преди лицето му да цопне в празната паница.
— Хайде, братчето ми — каза тя и му помогна да стане.
Събуди се под грубите кафяви одеяла и вътрешното чувство му подсказа, че е спал доста дълго. И не беше чудно, след като толкова време не само че не можеше да яде, но и да поспи не можеше.
„Ако това е да се чувстваш стар, дано да си умра млад“, рече си Джими и потрепери. Дрехите му бяха влажни и лепкави, но това усещане не му беше чуждо и краката му само дето не затанцуваха по коридора и по стъпалата към палубата — отиваше да потърси благодетеля си. Тръгна да обикаля и се загледа в работещите моряци: винаги е приятно занимание да гледаш как някой друг се поти.
Бе доволен от чудото, че се е отървал от морската болест, и целият свят сякаш придоби някак по-розови оттенъци. Младият крадец реши, че пътуването до Ландсенд в края на краищата май няма да се окаже чак толкова неприятно. Просто се беше стъписал от настояването на Праведника да се махне, това беше. И малко се беше попритеснил, че няма да има нищо — и никой познат, на когото да се опре. Никакъв страх не беше изпитал, само го бяха изненадали.
Освен това се беше оправял с тъпите селяни съвсем добре, когато дойдеха в Крондор, защо сега да има проблеми с тях само затова, че са си у дома? „Ще си е истинско приключение, кълна се в Рутия! Ще имам за какво да разправям, като се прибера“.
Това, че гори от нетърпение да се върне у дома още преди да е стигнал до целта си, го накара да се усмихне кисело. Можеше да излъже мнозина, но не можеше да лъже себе си. „Е, добре, не е нещо, което бих си избрал сам. Но и друг път съм обръщал лошия си късмет в изгода. Не виждам защо сега трябва да е другояче“.
Огледа се отново. От Коу нямаше и следа, а вече бе стоял навън почти цялото утро.
— Къде е оня, дето подпираше вчера главната мачта? — попита той един от минаващите край него моряци.
— В каютата си сигурно — изръмжа морякът и го подмина. — Да не съм му бавачка, че да знам.
„Като не можете да ме накарате да драйфам, вече не съм ви забавен“, помисли си Джими злобно.
И все пак беше странно. До вчера не можеше да се отърве от онзи тип, а днес той беше изчезнал. Не му харесваше това, подозрително някак беше това поведение. Твърде много му напомняше за хората на Радбърн.
Измъченият му стомах се надигна ужасно и той си рече наум: „О, богове! Не пак! Мислех, че съм се излекувал вече“. Но не морската болест бе предизвикала гаденето, а представата, че може да го следи тайната полиция на Батира.
Джими познаваше много от дебнещите шпиони на Радбърн по външност, а и познаваше кой е шпионин по държането му. Но те дали го познаваха?
Опита се да се отърси от тази мисъл. В момента изглеждаше порядъчно, в смисъл — не като себе си. А щом заговореше — нещо, което заради болестта се беше случвало рядко — внимаваше да се изразява като добре възпитано момче. Нямаше абсолютно никаква причина някой да подозира, че е Шегаджия. А и Флора беше опознала предостатъчно мъже от сой покрай занаята си, имаше достатъчно опит, за да може да говори като почтено момиче, тъй че не го беше издала с уличния си жаргон. Само „господине“ и „ваше благородие“, никакви там „миличък“, „любими“, и нито една мръсна думичка не беше се изтърсила от устните й, откакто бе сменила курвенското си облекло със скромна рокля, шала на раменете и шапка. Освен това, ако Коу го познаваше, защо просто не го беше предал на пристанището, или просто да го бутне през борда?
„Щеше да е лесно — каза си Джими. — Всички адове и демони, щях да съм му благодарен даже!“
И все пак, след като накрая му се представи, загадъчният непознат беше изчезнал. Дали не беше просто една загрижена душа, притеснена да не би горкото момче да падне през борда? След като му беше дал лек за морската болест, Коу може би просто бе решил да се оттегли в сравнителния уют на каютата си. Подозрително ли беше това? Джими се намръщи. Всъщност щедростта на непознати винаги му се струваше подозрителна. Макар и полезна в някои случаи. Особено когато даващият е някой наивник, лесен за манипулиране. Но Коу не приличаше на човек, когото можеш да използваш. Напротив, по-скоро можеше да те развинти от бой, ако се опиташ, Джими ги надушваше такива като него. Младият крадец въздъхна и изсумтя обезсърчено.
„Мисли! Съсредоточи се!“
Ако някой от шпионите на Радбърн го беше видял и знаеше, че е Шегаджия, знаеше какво е направил, което беше невероятно — кажи го направо невъзможно, — то несъмнено щяха да го арестуват веднага. Никаква причина нямаше някой от хората на Радбърн да го преследва чак до Ландсенд.
Но ако някой шпионин на Радбърн бездруго пътуваше за Ландсенд? Ландсенд бе близо до границата с Кеш. По-точно, беше владение на господаря на Южните граници херцог Съдърленд, но този пост беше стоял незает години наред заради някакви си политически мотиви, които Джими нито разбираше, нито държеше да разбере. „Да, може би е това“, помисли си той. Може би Ги дьо Батира просто се опитваше да разшири властта си. Знае ли човек докъде иска херцогът да разшири властта си? Джими се загледа в издигащите се и спадащи, грамадни като хълмове вълни. Лекотата, с която корабът следваше движенията им, дори бе започнала да му харесва. „Докъдето може, разбира се!“
Умът му се залиса с възможните политически игри на херцога, но тази тема скоро го отегчи. Достатъчно изненадващо беше, че всичко това изобщо го интересува. Допреди срещата си с принц Арута нямаше и понятие как би могло да изглежда управлението, но беше прекарал доста вечери да слуша как принцът, Мартин Дълголъкия и Амос Траск си говорят за държавни дела. Сторило му се беше увлекателно и понякога се беше чудил дали и той може да прави преценки, които трябва да обсъдят, и да предлага решения, които ще променят бъдещето на цели държави.
Не, прецени той, не темата го беше отегчила. Беше обезсърчен, че не разполага с информация, на която да основе някое разумно предположение какво точно става. Това също го изненада. Хрумна му нещо глупаво и той се ухили: „Може би някой ден отново ще срещна принц Арута“. Това би било интересно. Щеше да разбере какво крои херцог Ги и щеше да го поразпита за разни такива неща. Но дотогава кроежите на херцога не бяха негова работа.
Замесването в делата на властниците му беше донесло само неприятности — на него, както и на другите като него. Вярно, радваше го мисълта, че принцеса Анита е спасена и на свобода, но цената, платена от Шегаджиите, бе висока, дори прекалено висока. И макар да съжаляваше за принц Ерланд и съпругата му, да спаси и тях беше съвсем невъзможно, а и да го беше направил, нещата сигурно щяха да са много по-лоши. Праведника едва ли щеше да му благодари за това.
Не, време беше да се погрижи за Джими Ръчицата — нещо, в което поне го биваше. Те да си заговорничат — това нямаше нищо общо с него.
Джими стъпи на пристанището на Ландсенд с оскъдния си багаж. Първата улица срещу залива беше широка и застлана с калдъръм, камъните бяха изтъркани от конски подкови и обшитите с желязо колелета на фургони и каруци. Бушпритите на корабите стърчаха над началото на улицата, над главите на хамалите, моряците и пътниците. Колари докарваха фургоните си да натоварят разтоварената стока и бързо да я извозят по близките дюкяни и складове, навсякъде се мотаеше обичайната пристанищна сган. Джими моментално забеляза две хлапета, които почти със сигурност бяха джебчии, и още едно, най-неприкрития „зяпльо“, когото бе виждал — сигурно наблюдаваше дали от кораба ще слезе някоя важна особа или дали ще разтоварят определена стока, готов да подаде сигнал на някой, мотаещ се по-нагоре по улицата или гледащ от някой прозорец наблизо. Усмихна се: ако това бе най-доброто, което можеше да предложи Ландсенд, току-виж не се върнал в Крондор — щеше да се позадържи тук и да поеме четата.
Чайки кръжаха над главите им и надаваха крясъци — винаги сигурен признак за процъфтяващо пристанище с изобилна смет. Зелено-синкавата вода премлясваше по бордовете на корабите и по обраслите с черни водорасли и рачета пилони на кейовете, като насмешлив фон на врявата от човешки гласове, стъпки и кънтящо по камъните желязо.
— Изобщо не може да се сравни с Крондор — заяви Джими убедено. „Аз съм от големия град. Това е положението“. — А и заливът не е толкова добре защитен.
И най-големите кораби тук не бяха толкова големи като онези, които човек можеше да види в пристанището на Крондор — тумбестата „Дама на Крондор“ беше може би най-големият, когато влязоха. Освен това повечето бяха кешийски. Крайбрежната улица беше оградена откъм сушата със складове, дву— и триетажни, с клинообразни греди на покривите за вдигане на товарите. Докато гледаше, спуснаха товар миризливи сурови кожи. По дървените мостчета щъкаха хамали, превити на две под чували, денкове и сандъци — плат, прежда, балиран суров лен, сухи плодове, сирене, желязо за ковачниците, медни котли… По-тежкият товар се прехвърляше в мрежи през оградите на дворовете.
Оттатък складовете, по стръмните улици на хълмовете около залива, се издигаха други постройки; мяркаха се части от градската стена, крепостни порти, пасища и гори зад тях. Джими зяпна, щом разбра, че вижда ферми по най-високите склонове на хълмовете — малки къщички със сламени покриви, с ливади и ниви около тях. Никога досега не беше виждал ферма.
— По-голям е, отколкото си мислех — промълви Флора.
Джими се зарадва, че го каза, защото и той си бе помислил точно това.
— Изобщо не може да се сравни с Крондор. — Разкърши рамене. — А там се справяхме съвсем добре.
Флора го докосна по рамото с благодарна усмивка. После отново погледна към града, разколебана, и въздъхна.
— Представа нямам откъде да започнем.
Той сви рамене.
— Е, знаеш му името и какво работи или е работил, нали? Беше се канил да поговори с нея за това на кораба. Но повечето време беше много болен, а през останалото — много гладен.
— Да — отвърна Флора. — Адвокат е и се казва Ярдли Хейуд.
„О, това хич не е добре“, помисли си Джими. Ако дядо й бе адвокат, сигурно беше защитавал доста престъпници. А това означаваше, че най-вероятно ще се досети с какво се е прехранвала през последните няколко години скъпата му отдавна изгубена внучка, каквото и да му разправя. А и със сигурност щеше да се сети какво е правил Джими.
— Ярдли Хейуд. Звучи като богаташко име.
Флора се засмя.
— Нали?
Джими се наведе, вдигна решително торбата си и част от нейния багаж, колкото да поддържа илюзията, че е добре възпитано момче, и кимна към града.
— Давай най-напред да стъпим на здрава земя. Усещам как този кей подскача нагоре-надолу и ме изнервя.
— Не е от кея, момче — подхвърли с усмивка Джарвис Коу.
Джими примига изненадано. Двойно: първо — защото не можеше да си обясни как бе успял да се доближи толкова до него, без да го забележи; и второ — заради промяната. Облеклото на Коу изглеждаше по-достолепно, отколкото на борда, може би защото си беше обул високи ботуши за езда и се беше наметнал с дълга черна пелерина, а и носеше плоска платнена шапка с пауново перо. Но най-вече заради сабята, за която бе подозирал, че ще носи: тънко оръжие с извит предпазител в невзрачна кожена ножница, и камата на другия хълбок — боен кортик, над педя дълъг, не като обичайния нож, който носят хората на колана за ежедневни неща — да си нарежеш хляба или да изчоплиш камъче от подковата на коня.
Коу пак не изглеждаше богат, нито се набиваше особено на очи, но имаше нещо благородническо у него. Свали шапката си и кимна изискано на Флора, а тя му отвърна с бърз реверанс.
— Всеки се чувства така, когато слезе от кораб. Ден-два и сухоземните ти крака ще се върнат, както казват моряците. Закъде сте се запътили?
Двамата млади Шегаджии го погледнаха намръщено. „Не ми харесва това — каза си Джими. — Нещо много лесно си променя външността този човек, само като си навлече ново наметало и си килне главата.“
Коу се засмя.
— Е, не е моя работа всъщност. Но ако търсите чисто и евтино място за отсядане, мога да ви препоръчам няколко.
Джими и Флора се спогледаха. Щедростта от страна на непознати, особено толкова близо до Велики Кеш с техните търговци на роби, беше подозрителна.
Коу ги погледна и кимна замислено.
— Е, добре. Разбирам, ще се оправите сами. Но ако позволите… — Той кимна към близкия пристанищен хан. — Избягвайте „Петлето“. — Почеса се по носа и смигна. — Просто благоразумен съвет. — Тръгна си и дългата черна пелерина се завихри из навалицата.
— Кой беше този? — прошепна Флора. — Не съм говорила с него на борда.
— Казва се Джарвис Коу — отвърна Джими. — Но кой е — и аз не знам.
Дръпна гривната на китката си и кожената каишка се развърза. После я огледа внимателно. Лекият натиск, който бе усещал на китката, идваше от малкото камъче, залепено на кожата. Изглеждаше съвсем обикновено, но… Той го хвърли във водата. Знае ли човек кое е магично и кое — не, и какво може да ти направи, ако е магично?
— Какво беше това? — попита Флора.
— Даде ми го за морската болест. Свърши работа. Може да е магично.
— Много мило от негова страна.
Гледаше намръщено във водата, после се обърна и се загледа по кея и Джими проследи погледа й. Коу се беше скрил много бързо в тълпата, слял се беше като струйка мъгла. Както можеше да го направи само Шегаджия.
— Е, хайде да си намерим някое място и да си оставим багажа. После можем да тръгнем да търсим хората ти. — Посочи с палец през рамо и се ухили. — Но с „Петлето“ какво ще правим? Може да се окаже най-безопасното място в града.
— Няма да влезем в пристанищна кръчма, нали?
Джими кимна, но после се сети нещо и спря.
— Чакай.
Флора го изгледа питащо. Без да й обяснява, той клекна до багажа и взе да развива плата около дългия тънък вързоп.
Извади рапирата и стегна колана на кръста си. Обшитият с метал край на ножницата нямаше да чука по земята, стига да вървеше с лявата ръка на дръжката. Дръжката на оръжието нямаше да го безпокои след няколко години, когато станеше мъж, но засега беше малко нисичък.
— Разумно ли е това? — попита Флора.
— Знак за порядъчност — отвърна Джими. — Или най-малкото, че не си човек, с когото могат да се отнасят пренебрежително!
„А и Праведник няма в Ландсенд — помисли си. — Демони и богове, писна ми да ме подмятат!“
Тръгнаха нагоре по хълма, по това, което според Джими щеше да се окаже главната улица към пристанището. По нататък сигурно щяха да излязат на някой градски площад, с приличен хан наблизо. Отново се загледа към далечните ферми и се зачуди какво ли ще е там, горе. Според това, което разправяха градските хора, животът на фермерите бил доста скучен.