Дете на времето

Глава петаНедооценяване

— И как се чувства нашето момченце днес, мис Фелоус? — заинтересува се Хоскинс.

— Вижте сам, докторе.

На лицето на Хоскинс се изписаха едновременно веселие и досада.

— Защо през цялото време ме наричате „докторе“? — попита той.

— Защото сте доктор. Поне така знам — Мис Фелоус имаше предвид важния надпис, гравиран на табелката в кабинета му.

— Защитил съм докторат по физика, това е всичко.

— Докторатът си е докторат.

— А вие отдавна сте свикнали да се обръщате към висшестоящите с „докторе“, така ли? Особено ако са мъже.

Думите му я стреснаха. Удариха право в целта. Откакто бе започнала работа, всички шефове в болницата имаха докторски звания. И повечето от тях бяха мъже. Така съвсем естествено и несъзнателно свикна да прикачва това обръщение към всяка втора фраза, когато се обръщаше към по-високопоставен от нея.

Съпругът й също беше доктор — по физика, както Хоскинс. Неизвестно защо се запита дали щеше да го нарича „докторе“, ако бяха запазили брака си. Странна мисъл. Напоследък рядко се сещаше за него. И изобщо мисълта да се омъжи, да има съпруг, вече й се струваше далечна и нереална. Беше омъжена толкова отдавна, за толкова кратко време…

— Тогава как предпочитате да ви наричам? — попита тя Хоскинс.

— Повечето хора тук ми казват Джери.

Мис Фелоус го изгледа учудено.

— Аз не бих могла.

— Защо?

— Струва ми се нередно.

— Нередно — замислено повтори Хоскинс. — Да ме наричате Джери?

Той продължително я изгледа, като че я виждаше за първи път. Топла усмивка се разля по широкото му лице.

— Вие наистина стриктно спазвате формалностите. Изглежда, не ми е съвсем ясно до каква степен държите на тях. Е, добре, продължавайте да ме наричате доктор Хоскинс, ако така ви е по-удобно. Аз пък ще продължавам да ви наричам мис Фелоус.

Тя се учуди какво ли има предвид.

Да не е възнамерявал да ми казва Едит?

Никой не можеше да си го позволи. Почти никой; най-много пет-шест души в целия свят. В редките случаи, когато мислеше за себе си като за друг човек, често тя самата се наричаше мис Фелоус. Въпрос на навик; въобще не го забелязваше. Колко странно, рече си сега, да говориш за себе си по този начин. Колко неучтиво и надменно. Станала съм доста странна с възрастта. И дори не съм забелязала…

Хоскинс продължаваше да я гледа настойчиво и да се усмихва. Той излъчва някаква топлина, внезапно осъзна тя, силен чар. И това не бе забелязала досега. При предишните им срещи я впечатли като личност, иззад чиито изрядност, сдържаност и неумолимост сякаш случайно проблясва и лъч човещина. Може би това се дължеше на напрежението в последните дни преди експеримента. Сега, след като времевата сонда си бе свършила работата и успехът на проекта бе потвърден, Хоскинс бе по-спокоен, по-дружелюбен, по-близо до истинската си същност. В действителност бе доста приятен мъж.

Вниманието й за миг се отклони и тя се запита дали Хоскинс е женен.

Тази мисъл я учуди и смути. Та нали преди няколко седмици бе споменал, че има син. Малко дете, което едва сега се учи да си връзва връзките на обувките. Разбира се, че е женен. Разбира се. Какво си въобразява. Ужасена пропъди тези разсъждения от ума си.

— Тими! — извика тя. — Тими, ела!

Изглежда, тази сутрин и момчето бе в прекрасно настроение. Беше се наспал хубаво, хапнал добре и сега се втурна от спалнята, без да се смути от Хоскинс. Смело пристъпи към него и го заля с порой цъкания.

— Как мислите, мис Фелоус, дали казва нещо? Да не би просто да се забавлява, като издава звуци, и се наслаждава на гласа си?

— Но как, докторе, естествено че казва нещо. И доктор Макинтайър ми зададе същия въпрос вчера, когато чу Тими. Как може някой да се съмнява, че момчето говори, и то доста сложен език.

— Доктор Макинтайър е изключително консервативен и не обича да прави прибързани заключения.

— Както и аз. И все пак, ако това не е език, значи аз съм безсловесно същество.

— Да се надяваме, че сте права, мис Фелоус. Да се надяваме, че наистина сте права. Ако не намерим начин да общуваме с него, значи напразно сме го довели. Нали искаме да ни разкаже всичко за своя свят.

— Ще ни разкаже, докторе. На неговия език или на нашия. И предполагам, че ще проговори на английски много преди ние да научим и една неандерталска дума.

— Може би, мис Фелоус. Времето ще покаже, нали? Времето ще покаже.

Хоскинс клекна и лицето му се изравни с лицето на момченцето. После леко обхвана с разперени пръсти гръдния му кош. Тими остана спокоен. В следващия миг мис Фелоус осъзна, че Хоскинс изключително нежно гъделичка детето, че леко и закачливо движи връхчетата на пръстите си, което издаваше доста добро умение да контактува с малчугани. А на Тими му харесваше да го гъделичкат.

— Я какъв здравеняк — изуми се Хоскинс, — невероятно як е. Значи ще научиш английски, така ли, Тими? Тогава ще ни продиктуваш цяла книга за живота през палеолита и всички ще искат да я прочетат. Тя ще стане голям бестселър и разходите по теб ще започнат да се възвръщат, а, Тими? — Той вдигна поглед към мис Фелоус: — Нали разбирате, изключително много неща зависят от момчето. Надали има нужда да ви обяснявам — тук става дума не само за пари, а и за цялото ни професионално бъдеще.

— Напротив, май не е зле да ми обясните.

Хоскинс разчорли гъстата непокорна коса на Тими, погали го и се изправи.

— Години наред едва скърпваме бюджета и при всяка възможност едва-едва измолваме по някой цент. Няма да повярвате, но енергията, която СТАСИС-зоната поглъща за една секунда, е достатъчна за няколкодневното захранване на цял град, а това е само част от режийните разходи на лабораторията. Поне пет-шест пъти едва не се разорихме. За да оцелеем, заложихме всичко на голямото шоу с динозавъра. Трябваше да изберем — или всичко, или нищо. И като казвам „всичко“, точно това имам предвид. Но Тими ще ни спаси. Той ще прослави СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД. Успяхме, мис Фелоус, успяхме!

— Мислех, че живият динозавър, който докарахте, е достатъчен, доктор Хоскинс.

— И ние мислехме така, ала някак не успяхме да завладеем вниманието на публиката.

— С динозавъра?!

Хоскинс се засмя:

— Е, ако бяхме предложили някой достигнал пълния си ръст бронтозавър, някой разярен, пръхтящ тиранозавър или нещо от сорта, може би щяхме да събудим интереса им. Наложи се обаче да се съобразим с ограниченията за тегло. Нали разбирате, това до голяма степен ни върза ръцете. Не че сме наясно как щяхме да удържим тиранозавъра, дори да го бяхме докарали тук. Май някой ден трябва да ви разведа и да ви покажа динозавъра.

— Да, няма да е зле…

— Много е сладък.

— Сладък?! Динозавърът?!

— Да. Ще видите. Сладко малко динозавърче. За жалост хората не се вълнуват от сладки малки динозавърчета. „Колко интересно — коментираха някои, учените са докарали жив динозавър от праисторическата епоха!“. Ала после хвърлиха по едно око към телевизорите и той с нищо не ги заинтригува. Може би защото не бе два пъти по-висок от някоя къща и не бълваше огън. Затова пък това неандерталско момче, истинско човешко същество от Каменната ера, странно на вид, ала все пак близко до всекиго, към което хората да проявят по-топло отношение — ето кой ще ни спаси. Чу ли, Тими? Ти си нашето спасение. — Хоскинс отново се обърна към мис Фелоус. — Неуспехът на опита би ме съсипал. Без съмнение. Би съсипал цялата корпорация.

— Разбирам.

— Сега всичко е наред. Скоро ще разполагам с много пари. От много места предлагат средства. Това е прекрасно, мис Фелоус. Стига Тими да е здрав и щастлив и да го накараме да каже няколко думи на английски. „Ей, вие там. Аз съм Тими от Каменната ера…“

— Или нещо подобно — сухо додаде мис Фелоус.

— Да, нещо такова. Да е здрав и щастлив. От това зависи всичко. Ако нещо му се случи, ще ни охулят, мис Фелоус, дори още по-зле. Ето защо вие сте основната фигура в целия експеримент. Разбирате ли? От вас зависи да осигурите подкрепа и подходящи условия за детето. Думата ви ще е закон. Ако Тими се нуждае от нещо, ще го получи. Вчера бяхте абсолютно права, като отказахте на журналистите да се нахвърлят върху него.

— Благодаря ви!

— Естествено сте наясно, че колкото се може по-скоро искаме да дадем пресконференция. Жизненоважно за всички ни е по най-бързия начин да популяризираме експеримента с Тими…

Внезапно Хоскинс отново се превърна в недотам приветливия изпълнителен директор, прибягващ до изрази като „Доверете ми се!“ в моменти, когато най-малко може да му се вярва.

— Това значи ли, че следобед искате да пуснете журналистите? — студено попита мис Фелоус.

— Ами, ако смятате, че е готов да…

— Не, още не.

Хоскинс навлажни устни.

— Думата ви е закон. Само ме уведомете кога.

— Ще ви уведомя.

— А можете ли да определите приблизително кога? Какво ще кажете за утре или вдругиден?

— Хайде да се разберем, докторе. Става ли? В този момент просто не желая да подлагам Тими на стресови ситуации от рода на пресконференции. Образно казано, той още не си е поел дъх, не е стъпил здраво на земята, наречете го както искате. Доста напредна след първите мигове на ужас, но само за секунда може отново да се превърне в изплашеното диваче от онази нощ. Дори доктор Макинтайър успя да го разстрои вчера, преди да си тръгне.

Хоскинс се умисли.

— Не може вечно да държим журналистите настрана, мис фелоус.

— Не казвам, че това ще продължи дълго. Говоря за няколко дни — два, три, четири. Нека аз преценя, а, доктор Хоскинс? Нали думата ми е закон?

— Думата ви е закон. — Хоскинс не изглеждаше особено доволен. Замълча за момент. После продължи: — След пристигането на момчето не сте излизали от зоната нали, мис Фелоус? Дори за миг?

— Знам задълженията си, доктор Хоскинс, и ако мислите…

— Моля ви, мис Фелоус — той се усмихна и вдигна ръка, — нищо лошо не искам да кажа. Просто се опитвам да изтъкна, че изобщо не възнамеряваме да ви държим денонощно заключена с момчето. Знам, в критичните първи дни бе най-добре да сте подръка през цялото време, а и при първата ни среща ви казах, че ще дежурите постоянно поне в началото, но Тими явно вече се приспособява, и то доста успешно. Съставете график на часовете си за почивка и възстановяване. Отначало сестра Стратфорд ще ви замества за около час, а по-нататък вероятно и целия следобед.

— Както кажете.

— Нещо не ми изглеждате въодушевена. Не подозирах, че сте такава работохоличка, мис Фелоус.

— Не е точно така. Просто, как да се изразя, Тими е ужасно уязвим, объркан, самотен, далеч от дома. Има огромна нужда от любов и закрила, докато свикне с новото си положение… Не ми се иска да го оставя дори за миг.

— Много похвално от ваша страна. Но сега, след като най-тежкият приспособителен период отмина, може за кратко да го оставяте сам.

— Щом настоявате, докторе…

— Смятам, че така е по-добре. За ваше собствено добро, мис Фелоус. Имате право на малко отдих. Пък и не бих искал Тими да изпадне в пълна зависимост от вашето присъствие. Нямате представа колко ще се привърже към вас, ако непрекъснато се грижите за него. А ако по някакви причини се наложи да напуснете зоната, Тими може и да не го понесе. Това положение крие известен риск. Разбирате ли ме?

Мис Фелоус кимна.

— Прав сте.

— Е, добре. Искате ли да направим малък експеримент? Ще се обадим на сестра Стратфорд и ще я оставим за час-два при Тими, а аз ще ви разведа из лабораторията.

— Ами…

— Не сте ли съгласна? Вижте, ще си закачите минипредавател и ако сестра Стратфорд се натъкне на най-малкия проблем с Тими, до пет минути ще се върнете при него, става ли? Доверете ми се.

— Добре — отвърна мис Фелоус, този път по-дружелюбно. Трябваше да признае, че Хоскинс има право. Помогна на Тими да се справи през първите два дни, а сега може би бе разумно да провери дали момчето ще понесе краткото й отсъствие. — Съгласна съм да опитам. Покажете ми динозавъра.

— Ще ви покажа и животни, и растения, и минерали, мис Фелоус — от всичко по равно. — Хоскинс погледна часовника си. — Давам ви, да речем, час и половина да довършите работата си и да обясните накратко на сестра Стратфорд за какво трябва да внимава. После ще ви взема оттук и ще ви покажа лабораторията — лично на вас.

Мис Фелоус се замисли:

— Май ще е по-добре да ми дадете два часа.

— Съгласен. Два часа. Ще се върна точно в единадесет. Доскоро. Значи няма проблем.

Тя радостно се засмя:

— Всъщност с нетърпение очаквам разходката. Ще ми отпуснеш малко време нали, Тими?

Момчето изцъка няколко пъти.

— Виждате ли, докторе. Знае, че му задавам въпрос и отговаря, макар и да не разбира какво точно го питам. Има разум зад това чело.

— Сигурно — каза Хоскинс, кимна за довиждане и излезе.

Мис Фелоус си тананикаше, докато се занимаваше със сутрешните си задължения. Думите й, че няма търпение да излезе от СТАСИС-сферата, бяха истина. Колкото и да й бе приятно да се грижи за Тими, имаше нужда от почивка.

Или пък я радваше мисълта да прекара известно време с Хоскинс?

Това вече бе пълен абсурд. И все пак той едва ли не й определи среща.

Има малко дете, строго си повтори тя. А това означава, че има и съпруга. Млада и хубава. Въпреки всичко, когато в единадесет часа Хоскинс дойде да я вземе, бе сменила сестринската униформа с рокля. Вярно, кройката беше строга — мис Фелоус нямаше друг модел дрехи, ала отдавна не се бе чувствала толкова женствена.

Той официално й отправи сдържан комплимент и тя също тъй официално го прие. Какво прекрасно начало, помисли си тя, но веднага неумолимо се скастри — начало на какво?

Сбогува се с Тими и му обеща, че скоро ще се върне. Обясни на сестра Стратфорд какво и кога да му даде за обяд. Младата жена май малко се притесняваше, че остава сама с момчето. Когато обаче й спомена, че Мортесън ще е на разположение, ако Тими стане невъзможен, мис Фелоус разбра: девойката по-скоро се безпокоеше да не й се наложи да участва в някоя буйна схватка с Тими, отколкото да не му се случи нещо лошо, докато се грижи за него.

Може би трябва да й се възлагат други задачи, помисли си мис Фелоус, но в момента нямаше друг избор, освен да й повери детето. Пък и предавателят в джоба щеше веднага да я предупреди в случай на нужда.

Двамата тръгнаха. Тими тихичко изскимтя. От изненада или отчаяние?

— Не се тревожи, Тими! Ще се върна!

Това трябваше да се случи. Колкото по-рано, толкова по-добре — и за момчето, и за нея.

Хоскинс я поведе нагоре по лабиринта ослепително осветени коридори, кънтящи сводове и мрачни, неприветливи метални стълби. По тях бяха дошли в нощта, когато Тими пристигна. Сега тази нощ й се струваше толкова далечна, по-скоро спомен за сън, а не реално събитие. За минута-две излязоха на чист въздух. Примижаха от блясъка на златистото пладнешко слънце, после хлътнаха в друга студена, наподобяваща хамбар сграда, която много приличаше на тази, в която бе Тими.

— Ето я старата лаборатория — посочи Хоскинс. — Тук започна всичко.

И отново проверка, отново кънтящи стълбища, безлюдни коридори и мрачни зинали проходи. Най-сетне достигнаха сърцето на оживената изследователска зона. Тук се работеше по-усилено. Мъже и жени в предпазно облекло сновяха нагоре-надолу и разнасяха купища доклади, папки, компютърни кристали. Хоскинс поздравяваше повечето от тях и ги наричаше с малките им имена, а те му отвръщаха по същия начин. Тази непринуденост подразни мис Фелоус.

Все пак това не е болница, рече си тя. Тези хора просто работят тук. Има разлика.

— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс. — Точно както обещах. Животните са тук долу. Най-впечатляващите ни експонати. Ако не броим Тими, разбира се.

Пространството бе разделено на много секции. Всяка от тях представляваше самостоятелна сфера, по-малка от сферата на Тими. Хоскинс я заведе до един отвор и тя надникна вътре. Отначало видя нещо като опашато пиле, покрито с люспи. То трескаво се щураше от стена до стена, бясно препускаше на двете си крачета и се оглеждаше на всички страни. Само че такава птица никога не бе съществувала и съществото нямаше криле, а увиснали, невзрачни подобия на ръце, които ту се свиваха в юмрук, ту се отпускаха. Издължената птича глава бе крехка на вид, със странно светкащи алени очи… Костният ръб на черепа напомняше петльов гребен, ала бе яркосин. Зеленото тяло, набраздено с по-тъмни ивици, лъщеше с присъщия на влечугите блясък. Тънката змиевидна опашка неспокойно плющеше наляво-надясно.

— Ето го нашия динозавър — каза Хоскинс. — Нашата гордост и радост, преди да дойде Тими.

— Динозавър! Това!?

— Казах, че е малък. Май ви се искаше да е някой великан, а, мис Фелоус?

— Ей богу, така си мислех — засмя се тя и на бузите й се образуваха трапчинки. — Съвсем естествено е. Когато стане дума за динозаври, човек първо се сеща за грамадния им ръст. А този е толкова мъничък!

— Ние това и искахме, повярвайте ми — малък динозавър. Представяте ли си, ако някой възрастен стегозавър внезапно се изтърси с гръм и трясък насред СТАСИС и се разшета из лабораторията? Електроенергията, произведена от цели държави, няма да стигне за създаването на СТАСИС-поле, достатъчно силно, за да се справи с такива размери. А и технологията не е достатъчно развита и не позволява пренасяне на огромна маса, дори да разполагаме с необходимата енергия.

Мис Фелоус слушаше с широко отворени очи. Чувстваше се като дете. Жив динозавър. Направо невероятно! Ама пък толкова малък! Че той бе по-скоро птица без пера или някакво странно влечуго!

— Защо е динозавър, като не е голям?

— Размерът не е решаващ, мис Фелоус. Принадлежността на животното към вида на динозаврите се определя от костната структура и най-вече строежа на таза. Крайниците на съвременните влечуги са разположени отстрани — ей тук. Нали знаете как се движат крокодилите и гущерите? Не вървят, а се поклащат, нали? Никой крокодил не се разхожда изправен на задните си крака. Тазът на динозаврите е оформен както при птиците. Общоизвестно е, че много от тях са се придвижвали както двуногите в наши дни. Например щраусите или дългокраките блатни птици, а представете си и човешкия таз. Дори тазът на динозаврите, които останали близо до земята, на четирите си крака, бил устроен така, че крайниците били разположени надолу, а не стърчали встрани както при влечугите. Това е коренно различен еволюционен модел, развитие, преминало от влечугоподобните динозаври през птиците до бозайниците. Представителите на заврите постепенно измрели. Единствените влечуги, преживели мезозоя, притежават другия тип тазова структура.

— Значи е имало и малки динозаври? Просто въображението ни е завладяно от големите.

— Точно така: прословутите големи динозаври, в които всички се блещят из музеите. А има и множество други видове, високи само няколко десетки сантиметра. Този е от тях.

— Сега разбирам защо хората толкова бързо загубиха интерес към него. Не е страшен, не внушава респект.

— Лаиците загубиха интерес, мис Фелоус, но ви уверявам: това дребосъче е истинска находка. Изучаваме го денонощно и вече открихме някои доста интересни неща. Установихме например, че не е съвсем студенокръвен, а това потвърждава една от най-противоречивите хипотези за динозаврите. За разлика от всички съвременни влечуги те имат способността да поддържат телесната си температура по-висока от температурата на околната среда. Тази способност не е съвършена, но фактът, че съществува, подкрепя основните доказателства, че линията на еволюцията минава през динозаврите и продължава при птиците и бозайниците. Съществото пред вас е един от нашите най-отдалечени предшественици, мис Фелоус.

— В такъв случай не обърквате ли еволюционната теория, като я изваждате от собствените й времеви рамки? А ако този динозавър е основната брънка в цялата еволюционна верига?

Хоскинс се разсмя:

— Страхувам се, че еволюцията не е толкова елементарна работа. Не, няма опасност от промяна в еволюционната история. Фактът, че още сме тук, след като това приятелче е било пренесено отпреди сто милиона години, би трябвало да е достатъчно доказателство.

— Предполагам. Какъв е — мъжки или женски?

— Мъжки — отвърна Хоскинс. — За жалост. Откакто е пристигнал, се опитваме да се доберем до втори такъв екземпляр, за предпочитане — женски. Но май е по-лесно да търсиш игла в копа сено…

— За какво ви е женски динозавър?

Той я изгледа учудено.

— Защото има вероятност да получим оплодени яйца и да завъдим няколко динозавърчета в лабораторията.

— Ясно. — Тя се почувства като глупачка.

— Елате — каза Хоскинс. — Това са трилобитите. Знаете ли какво е трилобит, мис Фелоус?

Тя не отговори. Наблюдаваше малкия динозавър. Той отчаяно щъкаше из определеното му пространство. Стъписан се втурваше право в преградата, отскачаше и се юрваше обратно. Глупачето, изглежда, бе неспособно да разбере защо не може просто да продължи напред, сред простора на влажните блата и знойните гори в праисторическия си дом. И се сети за Тими — затворник, заключен в малката кукленска къща.

— Мис Фелоус, попитах дали знаете какво представляват трилобитите?

— Моля? А, да. Май някакъв изчезнал вид омари.

— Хм, не съвсем. Наистина са изчезнали ракообразни, но изобщо не приличат на омарите. Днес не съществуват техни подобия. Преди милиарди години са били доминиращата форма на живот. Тогава навсякъде е било пълно с трилобити. Милиони и милиони пъплели по дъното на всички океани. По-късно, все още неизвестно защо, измрели до един, без да оставят потомство или каквото и да било генетично наследство. Съществували са, били са фертилни и са се размножавали, а после са изчезнали, сякаш никога не са живели. След тях са останали само безброй фосили.

Мис Фелоус се втренчи в терариума с трилобити. Шест-седем мръснозелени същества, дълги около седем сантиметра, лениво се мъдреха в сивкавата тиня. Приличаха на животинките, които човек забелязва на морския бряг след прилив. Продълговатите, овални, твърди наглед телца бяха разделени на три набраздени надлъжни ивици: средната стърчеше, а крайните бяха заоблени, с бодли. В единия край на тялото се виждаха големи черни очи, лъскави като на насекомо. Докато мис Фелоус ги наблюдаваше, един от трилобитите протегна настрани сноп възлести крачета и бавно-бавно запълзя по дъното на терариума. Венецът на творението. Основната форма на живот за времето си.

Появи се мъж в работно облекло, който тикаше количка, натоварена със сложен непознат уред. Той приятелски поздрави Хоскинс, а мис Фелоус дари с равнодушна усмивка.

— Това е Том Дуейн от университета във Вашингтон — представи го Хоскинс. — Занимава се с трилобитите. Ядрен химик е. Том, запознай се с Едит Фелоус, квалифицирана медицинска сестра. Грижи се за новото неандерталче. Прекрасна жена е.

Новодошлият отново се усмихна, този път не толкова равнодушно.

— Голяма чест е да се запозная с вас, доктор Фелоус. Със страхотна задача сте се заели.

— Казвайте ми само мис Фелоус — помъчи се да си придаде по-дружелюбен вид тя. — Мога ли да попитам какво общо има ядрената химия с трилобитите?

— Хм, всъщност аз не изследвам самите трилобити — отвърна Дуейн, — а химическия състав на водата, която дойде с тях.

— Том измерва изотопните съотношения на кислорода във водата — добави Хоскинс.

— И защо е нужно всичко това?

— Това е праисторическа вода — подхвана Дуейн, — поне на петстотин, може би дори шестстотин милиона години. Изотопното съотношение ни дава представа за преобладаващата температура на океанската вода в онази епоха. Ако желаете, мога да ви обясня подробно. Щом си изясним въпроса с температурата на океана, ще получим повече информация за праисторическия климат на планетата. По времето, когато са виреели трилобитите, светът се е състоял предимно от вода.

— Виждате ли, мис Фелоус, Том всъщност не се интересува от трилобитите. Те са просто малки грозни досадници, които се мотаят из скъпоценната му праисторическа вода. На хората, които изследват трилобитите, им е значително по-лесно. Просто правят дисекция на животинчетата и за целта са им нужни единствено скалпел и микроскоп. А горкичкият Том при всеки опит трябва да си играе с огромния спектрограф.

— Защо? Не може ли…

— Не, не може. Нищо не бива да изнася от СТАСИС-сферата. Изключено е. Въпрос на равновесие във времевия потенциал.

— Равновесие във времевия потенциал — повтори мис Фелоус, сякаш Хоскинс бе изрекъл нещо на чужд език.

— Свързано е със запазването на енергията. Когато преминават през времето, предметите попадат под въздействието на времеви полета. Докато се движат, те натрупват енергиен потенциал. Ние в СТАСИС трябва да го неутрализираме и да поддържаме това състояние.

— Аха — отвърна мис Фелоус. Научната й подготовка не включваше обстойни познания по физика. Доста понятия й се губеха. Вероятно това бе реакция срещу лошите спомени от брака й. Бившият й съпруг обичаше с часове да говори за поезията, присъща на физиката, за тайнствеността, магията и красотата в нея. Може би имаше известно право. Ала мис Фелоус нямаше навика да се трогва особено от каквото и да е, свързано със съпруга й.

— Какво ще кажете? Да продължим ли разходката и да оставим Том на трилобитите му? — подкани я Хоскинс.

В запечатаните камери имаше екземпляри от първични растителни видове: странни люспести растенийца, злокобни и некрасиви; късове скални образувания, които — поне според мис Фелоус — не се различаваха от съвременните скали. Това беше колекцията от растения и минерали. Животни, растения, минерали. Точно както бе казал Хоскинс.

Тук доста основно се бяха поровили из естествената история на миналото. И за всеки вид бе определен изследовател. Лабораторията приличаше на музей — музей, пробуден за живот, превърнат в свръхактивен изследователски център.

— И вие трябва да ръководите всичко това, доктор Хоскинс?

— Не пряко, мис Фелоус. Слава богу, имам подчинени. Огромната управленческа работа в корпорацията изисква усилията на трима души.

— Но вие в действителност не сте бизнесмен? — Мис Фелоус имаше предвид табелката със самодоволното „кфн“. — Всъщност сте учен, който е позволил да го превърнат в директор на корпорация, не е ли така?

Той тъжно кимна.

— „Позволил“ е точната дума. Започнах като теоретик. Докторатът ми е посветен на същността на времето, техниката на интертемпоралното проследяване на мезоните и т.н. Когато създадохме компанията, нямах ни най-малка представа, че ще се занимавам с нещо друго, освен с ръководството на теоретичните изследвания. И тогава започнаха проблемите. Нямам предвид технически проблеми. В един прекрасен ден пристигнаха банкерите и ни наругаха, че не въртим бизнеса както трябва. После направиха промени в ръководството, това повлече подире си друго и ето че в следващия момент вече се бяха обърнали към мен с думите: „Джери, ти единствен можеш да се оправиш тук!“ Пък аз, глупакът, им повярвах. А после, после… — Той се ухили. — Уредих се с махагоново бюро и всичко останало. Ровя се в хартии, парафирам доклади, провеждам събрания, издавам заповеди.

Неочаквано мис Фелоус бе завладяна от неудържим изблик на съчувствие. Най-после разбра защо е нужна табелката „доктор на науките“ върху бюрото на Хоскинс. Той не се хвалеше. Просто имаше нужда нещо да му напомня кой и какъв е всъщност.

Колко тъжно, мина й през ума.

— Кой научен проблем бихте изследвали, ако се откажете от сегашната си длъжност?

— Късообхватните прехвърляния във времето на близки разстояния. Без съмнение. Бих искал да разработя метод за откриване на предмети, които се намират по-близо до нас, а не отвъд настоящата граница от десет хиляди години. Извършихме някои обнадеждаващи предварителни проучвания, но засега нямаме възможност да ги продължим. Въпрос на средства — финансови и технически, на приоритети и моментни ограничения. Ако успеем да извършим сондаж в епохата на човешката история, мис Фелоус, да установим контакт с Египет на фараоните или с народите на Вавилон, Древния Рим или Гърция, или…

Той млъкна по средата на изречението. От една отдалечена ниша се дочу писклив глас, който свадливо се извиси. Хоскинс се намръщи, бързо измърмори „извинете“ и се втурна нататък. Мис Фелоус го последва. В старанието си да не изостава от него тя почти се затича. Не й се стоеше сама сред цялата тази бъркотия от отминалите векове.

Възрастен мъж с рехава сива брада и зачервено от гняв лице спореше с доста по-млад техник, на чието работно облекло бе извезан аленозлатистият монограм на СТАСИС ЛИМИТЕД.

— Предстоеше ми да извърша жизненоважна част от изследванията си. Нима не разбирате? — лютеше се възрастният мъж.

— Какво става? — доктор Хоскинс бързо застана помежду им.

— Опит за изнасяне на проба, докторе — обясни техникът.

— От СТАСИС? — Хоскинс удивено вдигна вежди. — Шегувате ли се? Не мога да повярвам, професор Адамовски — обърна се той към стареца.

Професорът посочи най-близката СТАСИС-сфера. Мис Фелоус погледна нататък. На сивата лабораторна масичка лежеше някакво невзрачно скално отломъче, а до него имаше стъкленици — по всяка вероятност химични реагенти.

— Имам още много работа, искам да се уверя… — подхвана Адамовски, но техникът го прекъсна.

— Доктор Хоскинс, професор Адамовски знаеше от самото начало, че халкопиритната проба може да остане тук само две седмици. Днес срокът изтича.

— Две седмици! — избухна Адамовски. — Кой може да каже колко време ще отнеме дадено изследване? Нима Рентген е открил принципите на рентгеновите лъчи само за две седмици? Нима Ръдърфорд е разработил проблема с атомното ядро за две седмици? Нима…

— Две седмици е ограничението, наложено на този експеримент — прекъсна го техникът. — И той го знаеше…

— Какво от това? Не можех да гарантирам, че ще си свърша работата за толкова кратко време. Не съм ясновидец, доктор Хоскинс. Две седмици, три седмици, четири… Не е ли по-важно да разреша проблема?

— Проблемът, професоре — поде Хоскинс, — е в това, че възможностите ни са ограничени. Имаме малко СТАСИС-сфери, а работата няма край. Затова непрекъснато се налага да сменяме пробите. Халкопиритният къс трябва да се върне на мястото си. Дълъг списък от учени чакат реда си за тази сфера.

— Ами нека я използват — разпалено рече Адамовски. — Аз ще изнеса пробата оттук и ще довърша изследванията в университета. След това веднага ви я връщам.

— Знаете, че е невъзможно.

— Става дума за къс халкопирит. За някакво си нещастно трикилограмово парче скала без никаква търговска стойност! Защо?

— Не можем да си позволим разхода на енергия — обясни Хоскинс. — Всичко това ви е известно и моля ви, не се преструвайте, че го чувате за първи път.

— Доктор Хоскинс, въпросът е, че едва не извърших пробив в СТАСИС-сферата, защото не знаех, че професорът е все още там. Доктор Хоскинс, той се опита да изнесе халкопирита в разрез с правилника.

Настъпи ледено мълчание.

След миг Хоскинс се обърна към учения и попита сдържано и студено:

— Вярно ли е, професоре?

Адамовски се смути:

— Мислех, че е безопасно да…

— Безопасно било! Безопасно — Хоскинс поклати глава. Явно едва сдържаше яростта си.

От външната страна на камерата с минералната проба на професор Адамовски се подаваше червената ръчка на лост. Найлонова нишка го свързваше с вътрешността на сферата. Без да се колебае, Хоскинс се пресегна и дръпна лоста.

Мис Фелоус гледаше СТАСИС-сферата. Тя рязко си пое дъх при вида на мимолетния ярък пламък, който обхвана скалното късче и за частица от секундата го превърна в ослепителна феерия от червена и зелена светлина. Докато мис Фелоус затвори очи, за да ги предпази, сиянието изчезна. Изчезна и скалният отломък. Престана да съществува. Никой нямаше да го види вече. Сивата маса опустя. Адамовски онемя от ярост и отчаяние.

— Какво напра…

Хоскинс рязко го прекъсна:

— Почистете кабината, професоре. Отнемам ви разрешителното да провеждате изследвания с проби на СТАСИС. Завинаги.

— Почакайте. Не можете…

— Съжалявам, професоре. Мога. И ще го направя. Вие нарушихте едно от най-строгите ни правила.

— Ще се отнеса към Международната организация по…

— Отнесете се към когото искате — каза Хоскинс. — Ще се уверите, че в подобни случаи решенията ми са неотменими.

После загърби професора, който продължаваше да протестира, и се обърна към мис Фелоус. Тя бе наблюдавала инцидента с нарастващо неудобство и с надеждата, че микропредавателят ще звънне — предлог да се измъкне от неприятната сцена.

Лицето на Хоскинс бе побеляло от гняв.

— Съжалявам, че трябваше да прекъснем обиколката по такъв неприятен повод, мис Фелоус, но понякога подобни мерки са наложителни. Искате ли да разгледате още нещо или имате някакви въпроси…

— Ако нямате нищо против, докторе, смятам, че видях достатъчно. Може би е време да се върна при Тими.

— Но вие излязохте от сградата само преди…

— И все пак може би е време да тръгвам.

Хоскинс беззвучно раздвижи устни, сякаш обмисляше нещо. После я помоли:

— Обадете се на сестра Стратфорд и проверете как е Тими. И ако всичко е наред, може би ще си позволите още малко свободно време. Бих искал да ви поканя на обяд, мис Фелоус.

Влязоха в малката ниша на закусвалнята, определена за служителите от компанията. Хоскинс поздрави мнозина и непринудено им представи мис Фелоус, докато тя самата се чувстваше болезнено неловко.

Какво ли си мислят, като ни виждат заедно, рече си тя и отчаяно се помъчи да си придаде строго изражение. По-добре да не се бе преобличала. Сестринската униформа й служеше като щит, представяше я пред света по-скоро като служебно лице, а не като личност.

Менюто не предлагаше нищо особено — салати, сандвичи, плодове, кифли — това бе всичко. Чудесно. Никак не обичаше претенциозните ястия, особено за обяд. А и поради дългогодишната си работа по болници не само бе свикнала с храната в закусвалните, но дори вече я предпочиташе. Взе си обикновени неща за хапване и ги нареди на подноса — салата от маруля, ягоди и портокалови резенчета, няколко филии ръжен хляб и малка бутилка силно обезмаслено мляко.

Седнаха и мис Фелоус попита:

— Често ли имате такива неприятности, доктор Хоскинс? Като тази с професора.

— Това е нещо ново — отвърна той. — Разбира се, непрекъснато се налага да убеждавам хората да не изнасят пробите, след като експерименталното им време изтече. Но за пръв път някой се опитва да го извърши.

— И това би довело до някакъв проблем със СТАСИС-равновесието на темпоралния потенциал, нали?

— Точно така — потвърди Хоскинс, доволен, че мис Фелоус е употребила този израз. — Естествено сме застраховани срещу случайности, непредвидени ситуации. Имаме специални енергоизточници, които биха компенсирали изтичането на енергия при евентуално изнасяне на проби от СТАСИС. Което обаче не означава, че сме съгласни само за секунда пред очите ни да изчезне енергия, достатъчна за година работа. Не можем да си позволим подобен лукс, защото след това ще трябва в продължение на месеци да ограничаваме дейността си, за да си възвърнем средствата. А като си представим и ъгъла на въздействие, под който би се озовал професорът при пробива в СТАСИС…

— Какво щеше да стане с него?

— Правили сме опити с неорганична материя и с мишки: независимо какво имаше в сферата, в момента на пробива то изчезваше.

— Искате да кажете, връщаше се във времето?

— По всяка вероятност. Увлечено, така да се каже, от инерцията на предмета, който се връща на предишното си място във времето. Така е поне на теория, но няма причина да се съмняваме. Според пространствено-времевата матрица предмет, който се връща на мястото си, създава толкова мощно поле, че отнася със себе си всичко, което се намира в непосредствена близост до него. Ограниченията за тежестта, изглежда, важат само за придвижването в нашата посока. И слон да имаше в сферата, скалата щеше и него да отнесе обратно във времето. Направо не ми се мисли за нарушенията на закона за консервация при подобен случай.

— Но лабораторната маса остана — сети се мис Фелоус. Хоскинс се усмихна.

— Да, остана. Както и подът, прозорците… Полето има ограничен радиус на действие. Явно не може да отнесе цялата сграда. Вероятно не е достатъчно мощно, за да върне назад във времето фиксирана в пространството материя, а загребва само близките свободностоящи предмети. Ето защо в СТАСИС приковаваме всичко, което не бива да се мести и е в обхвата на предмета, подлежащ на въздействие. Доста сложна процедура, впрочем.

— А професорът не беше привързан…

— Не — рече Хоскинс. — Този идиот заедно със скалата щеше да се озове право в плиоцена, откъдето е дошла тя.

— Какъв ужас!

— Сигурно. Е, нямаше да се облея в сълзи, уверявам ви. Щом като от глупост е нарушил правилника и се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент, и го е сполетяла ужасна участ — пада му се. Но в крайна сметка ние щяхме да бъдем потърпевши. Представяте ли си какви съдебни процеси щяха да последват?

— Но при условие, че е загинал поради собствената си небрежност…

— Не бъдете наивна, мис Фелоус. Десетилетия наред безброй проклети идиоти в тая страна проявяват небрежност, а адвокатите, наети от близките им, карат ответната страна да опере пешкира. Пияницата, който се озовава под колелата на влака; крадецът, който скача от таванския прозорец и си строшава главата; малчуганът, който се покачва на задницата на някой автобус и пада — нима всички те не получават огромни обезщетения? Наследниците на Адамовски щяха да кажат, че небрежност сме проявили ние, защото преди да извършим пробива, не сме проверили дали в сферата има някой. А съдът щеше да се съгласи, независимо че на професора не му е влизало в работата да се вмъква в лабораторията и да задига пробата. Дори и да спечелехме делото, мис Фелоус, представяте ли си обществената реакция, ако историята се разчуеше? Добродушен стар учен загинал при нещастен случай в СТАСИС! Ужасните опасности, свързани с пътешествието във времето! Рискове, непознати за обществеността. Кой може да каже дали в СТАСИС не се създава смъртоносно лъчение? Какви смъртоносни експерименти всъщност се провеждат зад тази врата? Прекратете дейността им! Виждате ли? За една нощ ще се превърнем в чудовища и средствата ни ще секнат ей така — той щракна с пръсти. Намръщи се, погледна чинията си и тъжно зачовърка из храната.

— Не бихте ли могли да го върнете? Както преди това сте пренесли скалния отломък?

— Не, защото след връщането на даден предмет първоначалният фокус се губи, освен ако предварително не се вземат мерки за запазването му. В нашия случай обаче не беше така. Всъщност никога не предприемаме нещо подобно. Няма смисъл. Да открием професора би означавало да възстановим даден фокус на разстояние от около пет милиона години, а това е все едно да хвърлиш въдица в океанската бездна, за да уловиш точно определена риба.

След миг Хоскинс продължи:

— Господи, като се сетя за предпазните мерки срещу непредвидени ситуации, косата ми побелява. Всяка СТАСИС-сфера има собствено устройство за извършване на пробив. Това е задължително, тъй като всяка сфера има индивидуално фокусиране и трябва да се разпадне самостоятелно. А най-важното е, че устройствата за пробив се включват едва в последния момент. Специално сме се погрижили и за задействането им: то става само с лост, чиято дръжка е монтирана извън СТАСИС-сферата. Видяхте как го направих, нали? Издърпването на лоста е силово механично движение, което изисква голямо напрежение и надали би станало случайно.

— Значи просто щяхте да оставите професор Адамовски в… как го казахте… плиоцена?

— Нямаше да имаме друг избор.

— А плиоценът е бил преди пет милиона години?

— Всъщност плиоценът настъпва преди десет милиона години и продължава около осем милиона години, но точно този отломък е отпреди пет милиона години.

— Как мислите, професорът би ли оцелял дълго време там?

Хоскинс вдигна ръце в знак, че не е сигурен.

— Климатът вероятно не е бил суров както през ледниковия период, откъдето идва вашият Тими. Той би се озовал сред атмосфера, горе-долу близка по състав на въздуха, дишан днес от нас. Ако, разбира се, изключим отпадъците, с които сме го замърсили през последните няколко столетия. Така че, ако Адамовски умее да ловува и да намира ядивни растения — а аз дълбоко се съмнявам в това — би се справил за известно време. Някъде между две седмици и два месеца.

— Добре, да предположим, че срещне някоя жена от плиоцена, тя го хареса и го научи да намира храна? — Изведнъж друга, още по-невероятна мисъл се загнезди в ума на мис Фелоус. — Ами ако извършат съвокупление и се сдобият с деца? Тогава някъде назад във времето би се появила цяла нова генетична линия, гените на съвременен мъж, кръстосани с гените на праисторическа жена? Това не би ли променило цялата следваща история? Рискът да бъде изпратен професорът назад във времето би бил огромен, нали?

Хоскинс едва сподавяше смеха си. Мис Фелоус усети как лицето й пламва.

— Нещо много глупаво ли казах, докторе?

Нужен му бе още един момент, преди да отговори.

— Глупаво? Не, думата е прекалено силна. Бих казал, наивно. Мис Фелоус, в плиоцена не е имало жени, които седят и чакат нашия професор Адамовски. Не и подходяща за него партия.

— Ясно.

— Забравил съм повечето подробности за човешките предци, но категорично твърдя, че там Адамовски не би открил подобие на Homo Sapiens. В най-добрия случай би могъл да се надява на някоя примитивна форма, например австралопитек, висок към метър и четиридесет, и целият космат. Човешката раса, така както ние разбираме това понятие, просто не е съществувала толкова рано. Пък и се съмнявам, че дори мъж, чувствителен като професор Адамовски — Хоскинс сподави нов пристъп на смях, — дотолкова би се влюбил във вашата среднохуманоидна женска, та да се люби с нея. Е, ако попаднеше на плиоценското съответствие на троянската Елена — маймуната, която, така да се каже, пусна хиляда кораба по море…

— Мисля, че ви разбирам — сковано рече мис Фелоус. Вече съжаляваше, задето въобще е насочила разговора в тази посока. — Но когато ми показахте динозавъра, ви попитах защо движението на човек във времето не променя историята. Ясно, професорът не би могъл да създаде семейство в плиоцена, но ако някой бъде изпратен в епоха, където живеят истински човешки същества, например във времето отпреди двадесет хиляди години…

Хоскинс се замисли.

— Хм, предполагам, би настъпил малък разрив, деформация във времевия поток, но според мен нищо значително.

— Значи историята не може да се променя с помощта на СТАСИС?

— На теория, предполагам — да, но на практика — не, освен ако не възникне извънредна ситуация. През цялото време изнасяме извън СТАСИС въздушни молекули, бактерии, прах. Около десет процента от консумираната енергия отиват за наваксване на микрозагуби от този род. Но дори промените, предизвикани от движението на големи предмети във времето, постепенно се неутрализират. Вземете парчето халкопирит на професор Адамовски. Да кажем, че през двуседмичния му престой в нашето време някое насекомо, подслонено под него, е загинало при нашите условия. Този факт би могъл да предизвика цяла верига от промени във времевия поток. Но нашите изчисления показват, че това би било конвергентна серия. Степента на промяна отслабва с времето и нещата постепенно възстановяват нормалния си ход.

— Искате да кажете, че действителността се самовъзстановява?

— В известен смисъл. Да изтръгнем човешко същество от миналото или да изпратим друго на негово място, означава да нанесем по-сериозна рана. Ако това е най-обикновена личност, раната би заздравяла сама — както показват изчисленията ни. Всеки ден получаваме куп писма с молба да доведем Ейбръхъм Линкълн в настоящето. Други пък искат Мохамед или Александър Велики. Е, не бихме го направили, защото не ни достигат технически възможности. Но дори да можехме да хвърлим мрежата в по-близка епоха и да открием определено човешко същество, доста трудно бихме заличили промяната на реалността, предизвикана от преместването на някои от великите строители на историята. Има начин да се изчисли кога дадена промяна е твърде сериозна и ние правим всичко възможно да избягваме това.

— Значи Тими… — започна мис Фелоус.

— Не, той не представлява подобен проблем. Едно момченце от прачовешки вид, обречен на изчезване след около пет-десет хиляди години, едва ли би причинило промяна в историята само защото сме го довели в нашата ера. Действителността ни не е застрашена. — Хоскинс й хвърли остър поглед. — Няма защо да се притеснявате.

— Не се притеснявам. Просто се опитвам да си изясня нещата тук.

— Оценявам старанието ви.

Мис Фелоус бавно отпи голяма глътка обезмаслено мляко.

— След като пренасянето на неандерталско дете в нашия век не застрашава хода на историята, значи е възможно след време да бъде доведено второ дете, така ли?

— Естествено. Но смятам, че едно ни е достатъчно. Ако Тими ни помогне да научим всичко, от което се интересуваме…

— Имам предвид не за изследвания, а за другарче на Тими.

— Моля?

Мисълта се стрелна в съзнанието й също тъй внезапно, както името на Тими — импулсивно, неочаквано. Мис Фелоус дори се изненада, че я изрече на глас. Но след като веднъж бе заговорила, реши да доизкаже аргументите си.

— Доколкото виждам, той е във всяко отношение здраво и нормално дете. Дете на своето време, разбира се, но според мен по свой начин забележително.

— Определено съм съгласен с вас, мис Фелоус.

— Развитието му занапред обаче може и да не протече нормално.

— Защо? — попита Хоскинс.

— Всяко дете има нужда от поощрение. Тими живее затворен и самотен. Ще направя каквото е по силите ми, но не мога да му заменя естествената среда. Доктор Хоскинс, искам да кажа, че Тими има нужда от другарче в игрите.

Хоскинс бавно кимна.

— За съжаление е сам. Клетото дете…

Мис Фелоус го изгледа лукаво с надеждата, че е избрала подходящ момент.

— Ако можехте да пренесете още едно неандерталче…

— Да, би било прекрасно, мис Фелоус, но естествено е неосъществимо.

— Неосъществимо? — възкликна мис Фелоус.

— Не, и при най-добро желание, а такова не ни липсва. Само при изключителен шанс бихме открили друг неандерталец горе-долу на същата възраст. По онова време не е имало много хора, мис Фелоус. Не можем просто да бръкнем в неандерталското съответствие на голям град и да грабнем някое дете, а дори да можехме, би било неразумно да увеличаваме рисковете, като държим още едно човешко същество в СТАСИС.

Мис Фелоус остави лъжицата на масата. Нови идеи устремно нахлуха в главата й. Тя енергично поде:

— В такъв случай, доктор Хоскинс, нека се изразим другояче. Добре, невъзможно е да пренесем друго неандерталче в настоящето. И бездруго не съм сигурна дали бих се справила с още едно дете. Но ако по-късно, след като Тими се приспособи към нашия начин на живот, доведем дете от външния свят да си играят заедно?

Хоскинс загрижено я погледна.

— Човешко дете?!

— Друго дете! — гневно го изгледа мис Фелоус. — Тими е човек.

— Разбира се. Знаете какво имам предвид. Не бих и помислил, че не е човек.

— Защо? Защо да не може? Не виждам кое в предложението ми ви смущава. Изтръгнахте това дете от средата му и го затворихте за вечни времена. Нима нищичко не му дължите? Доктор Хоскинс, ако на света има човек, който би могъл да се счита негов баща, във всякакъв смисъл, освен в биологически, това сте вие. Защо не искате да направите за него нещо тъй незначително?

— Баща?! — повтори Хоскинс и залитайки, се изправи. — Мис Фелоус, ако не възразявате, смятам да ви заведа при Тими.

Върнаха се в кукленската къща. Никой от двамата не направи опит да наруши леденото мълчание.

Както бе обещал, Макинтайър изпрати куп справочници за неандерталците. Мис Фелоус се зарови в книгите, сякаш се бе върнала в сестринското училище и след няколко дни й предстоеше важен изпит.

Научи, че първите фосили на неандерталец са открити в средата на деветнадесети век от работници, които копаели във варовикова кариера край Дюселдорф, Германия, наречена Неандерталската долина. Докато почиствали калта от варовиковия залеж в една пещера на сто и петдесет метра от дъното на долината, попаднали на човешки череп, вкопан в земята, а малко по-встрани — на други кости.

Работниците предали черепа и някои от костите на местния гимназиален учител, а той ги занесъл на известния анатом от Бон доктор Херман Шафхаузен. Ученият бил смаян от необичайните кости. Черепът силно наподобявал човешкия, но бил необикновено примитивен — дълъг и тесен, с полегато чело и огромен, изпъкнал над очите костен ръб. Бедрените кости пък били толкова дебели и тежки, че въобще не приличали на човешки. Но Шафхаузен все пак решил, че са на човек, при това — изключително стари, от най-дълбока древност. В доклада, който прочел на срещата в началото на 1857 година, нарекъл необикновените фосили „най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“.

Мис Фелоус погледна Тими, който се занимаваше с нещо в другия край на стаята.

— Чуй това — каза тя. — „Най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“. Той говори за един от роднините ти.

Тими не изглеждаше впечатлен. Безразлично цъкна няколко пъти и отново се заигра.

Мис Фелоус продължи да чете. Скоро книгата потвърди смътните й догадки — неандерталците, макар и несъмнено древни обитатели на Европа, съвсем не бяха най-древните.

Изравянето на автентичните неандерталски фосили било последвано от подобни находки и в други части на Европа по-късно през деветнадесети век. Открити били още вкаменени кости на праисторическите човекоподобни същества с полегати чела, огромни изпъкнали вежди и — още една типична характеристика — недоразвита брадичка. Учените спорели за значението на фосилите, а след като Дарвиновата еволюционна теория започнала да придобива популярност, се оформило общото мнение, че неандерталските фосили са останки на грозни праисторически човешки същества, далечни предци на съвременните хора и може би свързващо звено между човекоподобните маймуни и хората.

— Грозни ли? — изсумтя мис Фелоус. — Зависи от гледната точка нали, Тими?

И тогава били открити други разновидности на човешки фосили — на остров Ява, в Китай и на други места в Европа, които изглеждали дори по-примитивни от неандерталските. А когато през двадесети век били разработени надеждни методи за датиране на находките от древността, станало ясно, че според времевата скала на човешкото развитие неандерталците са живели сравнително неотдавна. Примитивните хора от Ява и Китай били поне на половин милион години, дори по-стари, а неандерталците се появили на сцената чак преди около сто и петдесет хиляди години. По всичко личи, че в продължение на повече от сто хиляди години са обитавали по-голямата част от Европа и Близкия Изток. После изчезнали. Навсякъде ги заместили представителите на съвременния човешки род, които явно вече съществували по времето, когато се появили първите неандерталци. Вероятно хората от този вид съжителствали с неандерталците, мирно или не, години наред, докато броят им неочаквано нараснал и те напълно изместили другия човешки вид.

Изглежда, съществуват различни теории, обясняващи внезапната гибел на неандерталците. Но по отношение на един факт учените са единодушни: те изчезнали от лицето на земята в края на ледниковия период.

Тогава излиза, че неандерталците не са били свирепите маймуноподобни предци на съвременния човек. Не са били ничии предци, а просто хора от друг вид, в някои отношения различни от съседите си, които оцелели до наши дни. Далечни братовчеди може би, двата вида населявали заедно ледниковия период; било е трудно съществуване и само единият от тях е преживял времето, когато големите ледници са покривали Европа.

— Значи наистина си човек, Тими. Никога не съм се съмнявала — макар отначало в един ужасен момент да се бе усъмнила — още се срамуваше от това. — Ето го, черно на бяло. Ти просто имаш необичайни черти. Но си също толкова човек, колкото и аз. Колкото и всички останали тук.

Тими зацъка и измърмори нещо.

— Да — рече мис Фелоус, — съгласен си, нали?

И все пак разликата. Разликата…

Очите на мис Фелоус пробягаха по страниците. Как са изглеждали неандерталците? В началото този въпрос предизвиквал разгорещени спорове, тъй като били открити много малко фосили, а един от първите скелети бил изкривен от артрит, което създало погрешна представа за телосложението на нормалните представители на вида. Постепенно обаче, с откриването на още скелети, се оформил общоприетият образ за неандерталците.

Били по-ниски от съвременните хора. Най-едрите мъже вероятно били не по-високи от метър и половина, доста набити, с широки рамене и изпъкнал гръден кош, с полегати чела и огромен костен ръб. Вместо брадичка имали закръглена долна челюст. Носовете им били големи и месести, с нисък мост, а устните стърчали напред като животински бърни. Ходилата им били плоски и широки, с къси пръсти. Костите — тежки и дебели с големи стави. Мускулите — изключително добре развити. В сравнение с трупа краката им били дълги и навярно изкривени по рождение, свити в коленете, ето защо се смята, че като ходели, влачели нозете си.

Не, не са били красавци. Не и според съвременната представа.

Но са били хора. Безспорно. Подстрижете и обръснете някой неандерталец, облечете го в риза и дънки, пуснете го да се пошляе из който и да е град по света, и той няма да се стори странен никому.

— Чуй това, Тими. — Мис Фелоус плъзна пръст по страницата и зачете на глас: — Имал голям мозък. Размерът на мозъка се отчита по черепния капацитет, тоест, по обема на черепната кутия в кубически сантиметри. При съвременния Homo sapiens средният черепен капацитет е около хиляда и четиристотин, хиляда и петстотин кубически сантиметра. А у някои хора достига едва хиляда и двеста кубически сантиметра. Средният мозъчен капацитет на неандерталците е около хиляда и шестстотин кубически сантиметра за мъжките черепи и около хиляда триста и петдесет — за женските, следователно по-голям от този на Homo sapiens.

Тя се захили.

— Какво ще кажеш за това, а, Тими? По-голям, отколкото при Homo sapiens!

Тими се усмихна, сякаш я бе разбрал. За съжаление мис Фелоус съзнаваше, че това е невъзможно.

— Естествено — каза тя — не големината на черепа е от значение, а развитието на интелекта. Черепната кутия на слона е комай най-голяма, но той не може да смята. Не че аз съм добра математичка, но мога да чета, да карам кола, а кой слон ще се похвали със същото? Мислиш ме за глупачка нали, Тими? Ама и аз ти ги говоря едни!

Тими придоби сериозно изражение и цъкна веднъж-дваж.

— Но нали все пак имаш нужда да си поговориш с някого тук? Както и аз. Ела за малко, искаш ли? — Мис Фелоус му махна да дойде. Той я погледна безизразно и не стана от мястото си. — Ела при мен, Тими. Ще ти покажа нещо.

Ала момчето не помръдна. Доста бе наивно да си въобразява, че той започва да я разбира, но отлично знаеше, че няма друг начин.

Затова се премести, седна и обърна книгата към него. На лявата страница имаше илюстрация — художествена реконструкция на неандерталска глава. Масивно лице, типичните стърчащи устни, голям, плосък нос и сплъстена брада. Издадена напред глава, опнати устни, оголени зъби. Да, доста дивашки вид. Дори животински — не можеше да се отрече.

И все пак в очите безспорно проблясваше разум, а и още нещо. Израз на какво? На мъка? На терзание? На болка?

Мъжът се взираше в далечината, сякаш през хилядолетията искаше да прозре бъдещето, в света, в който не бе останал никой от себеподобните му с изключение на момченцето, чието място всъщност не бе там.

— Как го намираш, Тими? Изглежда ли ти познат? Прилича ли по нещо на твоите хора?

Тими изцъка няколко пъти и хвърли безразличен поглед към книгата.

Мис Фелоус потупа илюстрацията с пръст, после улови ръката му и я сложи върху страницата, за да привлече вниманието му към илюстрацията. Не, той нищо не разбираше. Явно рисунката нищо не му говореше.

Тими вяло и безучастно прокара ръка по листа, като че го вълнуваше единствено гладката хартия. Сетне повдигна долния ъгъл и бавно го затегли. Страницата започна да се откъсва.

— Не! — извика мис Фелоус, импулсивно дръпна ръката му и я перна — леко, но и укорително.

Тими я изгледа с блеснали от гняв очи. След това ядно сгърчи пръсти и отново посегна към книгата.

Тя я дръпна от момчето. Тими се строполи на колене и изрева — дълбок и смразяващо зловещ гърлен звук. Извъртя очи нагоре, обърна устни и оголи зъбите си в смразяваща яростна гримаса.

— О, Тими, Тими… — В очите на мис Фелоус напираха сълзи и тя усети прилив на безмерно отчаяние, безсилие, дори ужас.

Въргаля се по пода и ръмжи като диво зверче, ужаси се тя. Зъби се, сякаш иска да се нахвърли върху нея и да й изтръгне гръкляна, също както бе посегнал да откъсне страницата.

О, Тими…

Мис Фелоус се овладя с усилие. Не биваше така да реагира на детинското му избухване. Какво очакваше? Та той бе едва четиригодишен, идваше от някакво примитивно племе и сигурно никога не бе виждал книга. Или може би трябваше да я погледне със страхопочитание и респект и вежливо да й благодари, задето е предоставила този ценен източник на информация на любознателния му млад ум!

Известно е, че дори днешните четиригодишни деца, при това растящи в културни семейства — напомни си тя, — късат страници от книги. И те понякога реват и се зъбят, и се сърдят, когато ги плеснат през ръцете за наказание. И никой не ги нарича диви зверчета само защото се държат така. Не и на тази възраст. Той е само малко момче, малко диваче, озовало се затворник в свят, който все още не може да разбере.

Мис Фелоус внимателно прибра книгите и ги заключи. Когато се върна в стаята, Тими се беше успокоил и се забавляваше с играчката си, все едно нищо необичайно не се е случило.

Сърцето й се изпълни с любов към детето. Прииска й се да го помоли за прошка, че за втори път едва не го е изоставила. Но каква полза от това? Нима щеше да я разбере?

Е, имаше и друг начин.

— Май е време за малко овесена каша, Тими. Какво ще кажеш?