Дете на времето

Глава втораПристигането

През последните дни Едит Фелоус беше извънредно заета.

Най-трудно приключи със задълженията в болницата. Да предупредиш за напускането си само две седмици по-рано бе не само необичайно, ами направо нередно. От ръководството обаче проявиха нужното разбиране, щом стана ясно, че ги напуска с огромно нежелание, и то само защото й се предоставя възможност да участва в невероятно интересен експеримент. Спомена СТАСИС ЛИМИТЕД.

— Да не би да се грижиш за малкото динозавърче — подкачи я някой.

Всички се разсмяха.

— Не, няма да се грижа за динозавър, а за нещо много по-познато за мен.

Не даде повече обяснения. Доктор Хоскинс й беше забранил да навлиза в подробности пред когото и да било, ала за онези, които работеха с Едит Фелоус и я познаваха, не бе трудно да отгатнат, че изследването е свързано с деца. Щом като новите й шефове бяха съумели да пренесат прочутото динозавърче от мезозойската ера, защо да не се готвят отново да направят нещо подобно — например да пренесат дете от далечен праисторически период. Мис Фелоус нито потвърждаваше предположенията им, нито ги отричаше, но на всички им беше ясно, че са на прав път. Веднага й позволиха да напусне болницата.

Наложи се да работи практически непрекъснато в продължение на няколко дни, да подрежда книжата си, да пише заключителни доклади, да изготвя списъци за заместниците си, да отделя личните си инструменти и изследвания от тези на болницата. Бе напрегнато, но не й тежеше. Най-трудно бе сбогуването с децата. Те не можеха да повярват, че ги напуска.

— Ще се върнете след една-две седмици, нали, мис Фелоус? Излизате в кратък отпуск, нали? Само за малко, нали? Къде отивате, мис Фелоус?

Познаваше някои от тези деца от деня на раждането им. Сега бяха по на пет, шест, седем години. Повечето бяха приходящи пациенти, ала някои живееха в болницата и тя се бе грижила за тях през цялото време, години наред.

Беше й трудно да им съобщи новината, много трудно, но тя решително се зае с това.

Друго дете се нуждаеше от нея сега, необикновено дете, чиято съдба щеше да е неповторима в историята на Вселената. Знаеше — трябва да отиде там, където е най-необходима.

Затвори апартаментчето в южната част на града. Преди това подбра няколко дреболии за новия си дом и прибра останалите. Справи се бързо. Нямаше цветя, за които да се притеснява, не гледаше котка, нито други домашни животни. Винаги се бе интересувала само от работата си. Децата, преди всичко децата. Не й бяха нужни саксии и домашни животни.

Благоразумна както винаги, предплати наема си за неопределено време. Бе взела съвсем насериозно предупреждението на Джералд Хоскинс, че може да я освободят всеки момент. А може и сама да реши да напусне. Мис Фелоус много добре знаеше, че е възможно опитите в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС да не й харесат и много скоро да разбере каква огромна грешка е направила, като е приела работата. Тя съвсем не прекъсна всичките си връзки. В болницата винаги щяха да я приемат, децата я чакаха, домът й — също.

Въпреки че бе много заета през последните две седмици, на няколко пъти прекоси града и ходи до центъра на СТАСИС да помогне в подготовката за пристигането на детето от миналото. Бяха й предоставили на разположение екип от трима души — двама млади мъже и една жена — и тя им връчи подробен списък на нещата, които щяха да й трябват: лекарства, храна и дори инкубатор.

— Инкубатор? — учуди се Хоскинс.

— Да.

— Но ние нямаме намерение да пренасяме недоносено дете, мис Фелоус.

— Вие не знаете какво ще пренесете, доктор Хоскинс. Казахте горе-долу същите думи — може да доведете болно или слабо дете, дете, което може да се разболее в мига, когато някой съвременен микроб попадне в организма му. Искам инкубатор, дори и да не потрябва.

— Добре тогава, ще го получите.

— И стерилна камера, достатъчно голяма да побере жизнено и здраво дете, ако се окаже, че е прекалено едро да живее в инкубатор.

— Мис Фелоус, моля, бъдете благоразумна. Бюджетът ни е…

— Настоявам за стерилна камера, докато се уверим, че не е опасно да подложим детето на въздействието на нашия замърсен въздух.

— Страхувам се, че не можем да го предпазим от замърсяването. То ще започне да диша пълния с микроби въздух от момента на пристигането. Не можем да проведем СТАСИС-експеримента при исканите от вас условия. Няма никакъв начин, мис Фелоус.

— Искам да се намери начин.

Хоскинс я изгледа свирепо. Тя вече знаеше — този негов поглед означава: „достатъчно капризи“.

— Този път ще стане така, както казвам аз, мис Фелоус. Одобрявам желанието ви да предпазите детето от всички възможни рискове, но нямате понятие от техническата страна на нещата и просто трябва да приемете факта, че няма как незабавно да поставим детето в стерилна камера. Просто не е възможно.

— А ако се разболее и умре?

— Динозавърът все още се чувства отлично.

— Нищо не доказва, че влечугите, било то праисторически или съвременни, са податливи на вирусите, които пренасят болестите, типични за хората. Вие ще доведете човешко същество, доктор Хоскинс. Не малък динозавър, а представител на нашия биологичен вид.

— Наясно съм с това, мис Фелоус…

— Ето за това ви моля да…

— Аз пък казвам — не може. Налага се да поемем някои рискове и микробната инфекция е един от тях. Ще имаме подръка всички необходими лекарства и медицинска апаратура, но не възнамеряваме да създадем невиждана, чудотворна, стопроцентово обезопасена околна среда. Това не. — Хоскинс смекчи тона си. — Нека ви кажа само това. Аз самият имам дете, момченце. Още е толкова малък, че не ходи на детска градина. Да, да, на моите години. И то е най-прекрасното нещо в живота ми, най-прекрасното. Искам да знаете, мис Фелоус, загрижен съм за сигурността на детето, което пристига идната седмица, не по-малко, отколкото за сигурността на сина си Джери. И съм толкова уверен, че всичко ще бъде наред, колкото ако в експеримента участваше собственият ми син.

Според мис Фелоус доводите му не бяха особено разумни, но й стана ясно — няма да отстъпи, а освен с оставката си, тя не разполагаше със средство, способно да го разубеди. А този вариант пазеше за по-нататък, засега бе безполезно да го заплашва с напускане. Това бе единственият й коз. Трябваше да го запази за по-подходящ момент.

Хоскинс бе също толкова категоричен и когато пожела предварително да се запознае с помещенията, където ще живее детето.

— Това е СТАСИС-зона — обясни той. — Там се провежда непрекъснато преброяване, по време на което никой няма право да влиза. Никой. Нито вие, нито аз, нито президентът на Съединените щати. Не можем да прекъснем преброяването само за да се разходите из помещенията и да ги разгледате.

— Но ако помещението е неподходящо…

— Подходящо е, мис Фелоус. Напълно подходящо. Имайте ми доверие.

— Все пак бих предпочела да…

— Доверете ми се.

Ужасни думи. И въпреки всичко малко или много наистина му се доверяваше.

Още не можеше да разбере що за учен е Хоскинс, въпреки надутата табелка с „кфн“. В едно поне бе уверена — като ръководител действаше твърдо, а и би ли станал най-важният човек в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, ако беше безличен и мекушав?

Точно в пет часа следобед, на петнадесети, телефонът на мис Фелоус иззвъня. Беше Нед Брътън — един от хората на Хоскинс.

— Текат последните три часа на предстартовото броене, мис Фелоус. Всичко е напълно готово. Ще ви изпратим кола точно в седем.

— Благодаря. Ще дойда с моята.

— Доктор Хоскинс нареди ние да изпратим кола. Ще бъдем при вас в седем.

Мис Фелоус въздъхна. Би могла да се противопостави, но беше безсмислено.

Нека Хоскинс жъне дребните победи — реши тя. — Пази си енергията за големите битки, които сигурно предстоят.

Ръмеше. Вечерното небе бе сиво и мрачно и сградите на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД изглеждаха по-грозни отвсякога — огромни, прилични на хамбари, без следа от естетика и финес. Сякаш всичко бе набързо импровизирано. Мястото навяваше усещане за нещо грубо пресметнато, мрачно и бездушно. Цял живот бе работила на подобни места, но пред това тук дори най-мрачната болница би изглеждала като дом на веселието и смеха. Да не говорим за каменните изражения на служителите, заболи на реверите си значки с името и длъжността; приглушените гласове, усещането за военна точност.

Какво търся тук? — чудеше се тя. — Как можах да се забъркам във всичко това?

— Оттук, моля — упъти я Брътън.

Хората започнаха да й кимат и да й махат с ръка. Май не бе необходимо да обяснява коя е. Изглежда, всички — мъже и жени, я познаваха и знаеха какви ще бъдат задълженията й. Разбира се, тя също носеше значка, но никой не я поглеждаше. Те просто знаеха. Сякаш казваха: „Ето, тя ще се грижи за детето.“ Бързо влязоха навътре, прекосиха няколко голи коридора, строени все едно без план, и навлязоха в района на изследователския център, недостъпен за нея до момента.

Слязоха по отекващо метално стълбище и се озоваха в ръкав, осветен с ослепителни флуоресцентни светлини, после сякаш цяла вечност вървяха под земята. Накрая стигнаха стоманена врата, по чиято черна повърхност пробягваха металните вълни на защитния екран.

— Насочете значката си към защитния екран, мис Фелоус.

— Но защо е необходимо…

— Моля ви, мис Фелоус, моля ви.

Вратата се отвори. Пред тях се откриха нови стълби. Все по-нагоре и по-нагоре, спираловидно извити покрай стените на огромната цилиндрична галерия, после надолу, по друг коридор, през друга врата — наистина ли бе нужно всичко това?

Най-после излязоха на балкон, издаден над обширна яма. Далеч под тях от отсрещната страна бяха наредени в дъга странни инструменти с непонятно предназначение, които напомняха нещо средно между контролно табло на космически кораб и клавиатура на гигантски компютър. Сякаш се намираше на снимачна площадка на някаква фантастична епопея. Преуморени техници с трескави погледи кръстосваха помещението и жестикулираха неестествено и възбудено. Работниците местеха дебели черни кабели от един изход на друг, разглеждаха ги, клатеха глави, връщаха ги обратно; на големите екрани проблясваха светлини; часовниците отброяваха последните минути.

Доктор Хоскинс стоеше недалеч, но само я погледна бегло и промърмори „Здравейте, мис Фелоус“, сякаш бе някъде другаде и потънал в мислите си, не забелязваше нищо.

Дори не й предложи да седне, макар покрай перилата да бяха изправени четири-пет реда сгъваеми столове. Тя взе един и го придърпа към парапета, за да вижда по-добре.

Внезапно в ямата блеснаха светлини и озариха пространството точно под нея, допреди миг потънало в мрак. Погледна надолу и видя няколко стаи, които приличаха на жилище без покрив. Гигантската кукленска къща можеше да се наблюдава от балкона. В една от стаите видя нещо като микровълнова печка и хладилник, а другата бе обзаведена като баня. Имаше и малка ниша, пълна с медицински инструменти. Помощниците на Хоскинс бяха изпълнили наистина всичките й заръки. Бяха донесли дори инкубатор. А това, което се виждаше в другата стая, положително бе част от детско креватче.

Мъже и жени със значки на компанията започнаха да пълнят залата и да сядат по столовете. Мис Фелоус познаваше някои — изпълнителни директори на СТАСИС. Бе се запознала с тях при предишните си посещения, но не си спомняше нито едно име. Останалите й бяха абсолютно непознати. Всички кимаха и й се усмихваха, като че работеше тук от години.

Тогава видя един човек. Добре помнеше името и лицето му. Изглеждаше добре — слаб, около петдесет и пет годишен, с малки, старателно подстригани мустаци и живи очи, от които сякаш нищо не убягваше.

Кендид Девни! Телевизионният кореспондент по международните научни новини!

Мис Фелоус не бе особено запалена по телевизията. Гледаше един-два часа в седмицата, понякога и по-малко. Имаше дни, когато въобще не се сещаше за нея. Книгите я развличаха достатъчно, а през по-голямата част от времето работата така я грабваше, че смяташе дори книгите за излишни. Но Кендид Девни познаваше. Макар и от време на време, се случваше нещо извънредно интересно, и тогава се налагаше да види, а не просто да прочете за него — кацането на Марс например, представянето на малкото динозавърче или разрушаването високо над източната полусфера на малкия, но смъртно опасен астероид, поел курс на сблъсък със Земята преди две години. Тези събития бяха отразени от Кендид Девни. Той неизменно присъстваше при всяко значително научно постижение. Напук на самата нея това, че той е тук тази вечер, силно впечатли мис Фелоус. Пулсът й леко се ускори при мисълта колко важно трябва да е тазвечершното събитие, щом човек като него го удостоява с внимание и че е толкова близо до нея, че само ако протегне ръка, ще го докосне! Самият Кендид Девни!

Раздразни се от глупостта си. В края на краищата Девни бе просто репортер. Нима трябваше да изпитва към него страхопочитание само защото го е виждала по телевизията?

Много по-достоен за възхищение факт е, че след малко щяха да проникнат в далечното минало и оттам да доведат в двадесет и първи век малко човешко същество, а самата тя ще играе изключително важна роля в начинанието. Тя, а не Кендид Девни. По-скоро той трябваше да се вълнува, че е в една и съща стая с нея, а не обратното.

Хоскинс бе отишъл да го поздрави и сега май му обясняваше проекта. Мис Фелоус се заслуша.

Девни казваше:

— Чудех се какво сте успели да свършите, откакто бях тук последния път, в деня на пристигането на динозавърчето. Не преставам да си блъскам главата над едно — въпроса за изборността.

— Да? По-точно?

— Засега не можете да стигнете по-далеч, това е обяснимо. Колкото по-назад във времето отивате, толкова по-мъгляви стават нещата. Нужна ви е повече енергия и в крайна сметка се натъквате на абсолютните енергийни ограничения. Не е трудно да разбера това. Но тогава явно можете да сондирате и много, много близо. Ето това ме озадачава. И не само мен. Искам да кажа — щом можете да се пресегнете и да докоснете нещо отпреди сто милиона години, трябва да можете да се доберете до нещо от миналия вторник с много по-малко усилия, а вие твърдите, че въобще не можете да достигнете миналия вторник, нито пък нещо друго от близко до нас време. Защо?

— Ако ми позволите да направя едно сравнение, Девни — обясни Хоскинс, — ще видите, че не е чак толкова нелогично.

Нарича го Девни — отбеляза мис Фелоус. — Като професор, който между другото обяснява нещо на свой студент.

— Разбира се, сравнявайте — съгласи се Девни, — щом смятате, че това ще помогне.

— Добре тогава — не можете да четете книга с нормален шрифт при положение, че я държите на метър от очите си, нали? Но ще се справите доста по-лесно, ако я приближите например с десет сантиметра. Дотук ясно — колкото по-близо, толкова по-добре. Ако обаче придържате книгата на три сантиметра, отново няма да можете да различавате буквите. Човешкото око не може да фокусира на толкова малко разстояние. Тоест, дистанцията е определящ фактор в много отношения. Прекалената близост не е по-добра от прекалената отдалеченост, поне що се отнася до зрението.

— Аха — кимна Девни.

— Или да вземем друг пример — дясното ви рамо е на около седемдесет сантиметра от върха на десния показалец. Без каквото и да е усилие можете да поставите десния си показалец на дясното си рамо. А десният ви лакът е два пъти по-близо до рамото. Нормално би било да го докоснете много по-лесно. Е, хайде тогава, опитайте. Отново се получава така — прекалено близо е.

— Мога ли да използвам сравнението ви в репортажа си? — попита Девни.

— Ама разбира се. Използувайте каквото искате. Знаете, че имате свободен достъп до всичко. Този път искаме целият свят да знае какво става при нас.

Пряко себе си мис Фелоус изпита възхищение от спокойствието и увереността на Хоскинс. Бе силен човек.

— Колко назад във времето смятате да достигнете тази вечер?

— Четиридесет хиляди години.

Мис Фелоус рязко си пое дъх.

Четиридесет хиляди години!

Тази възможност не й бе идвала наум досега! Беше прекалено заета. Наложило се бе да посвети времето си на много други неща — последните работни дни в болницата, установяването в компанията. Сега внезапно осъзна, че не си бе направила труда да обмисли много важни проблеми около експеримента.

Разбира се, знаеше, че се канят да пренесат в съвременния свят дете от миналото. Беше й ясно, че ще пренесат дете от праисторическа епоха, макар да не си спомняше от коя точно.

Ала „праисторическа“ бе обширно понятие. По-голямата част на Европа отпреди три хиляди години можеше да се нарече „праисторическа“. По света имаше места, където начинът на живот все още бе праисторически. В кратките мигове, когато се замисляше за това, Мис Фелоус предполагаше, че ще вземат детето от някое номадско, предземеделско общество най-много отпреди десет хиляди години.

Четиридесет хиляди години!

Не бе подготвена за такова нещо. Дали детето, което ще й поверят, ще прилича на човек? Изобщо имало ли е Homo Sapiens преди четиридесет хиляди години?

Как й се искаше да си спомни малко от отдавнашния курс по антропология в колежа, ала в момента в съзнанието й се въртяха само откъслечни спомени и те, за лош късмет, бяха разбъркани и мъгляви. Преди да се появи съвременният човек, живял неандерталецът. Примитивно грубо същество. Преди него по света се скитал още по-примитивният питекантроп и още някакво същество с не по-малко сложно наименование. А може би и други видове прачовеци — космати, дребни, голи човекоподобни маймуни, които малко или много можем да считаме за свои предци. Но колко ли отдавна бяха живели тези прародители? Двадесет хиляди години? Петдесет хиляди? Сто хиляди? Тя наистина не знаеше нищо за далечното минало.

„За Бога! Нима ще трябва да се грижа за някакво маймунче?“

Потрепери. Тя си прави труда, вдига толкова шум, за да издейства инкубатори и стерилни камери, а те се канят да подхвърлят в скута й някакво подобие на шимпанзе. Наистина се канят. Някакво свирепо космато животинче с нокти и зъби, животинче, което би се чувствало много по-добре в зоологическата градина, отколкото под грижите на специалист по…

А може да не е точно така. Може пък неандерталецът, питекантропът и всички останали ранни човекоподобни видове да са живели преди милиони години, дори повече. Може би щяха да й дадат просто едно малко диво дете. И по-рано се е справяла с малки диви деца.

И все пак — четиридесет хиляди години! Изглеждаше страшно отдавна. Свят й се зави при мисълта за огромното разстояние във времето.

Четиридесет хиляди години!

Четиридесет хиляди години!

Във въздуха тегнеше напрежение. Хаотичният танц в ямата под тях замря и техниците пред контролния пункт застинаха неподвижни. Общуваха помежду си с едва забележими знаци и за останалите бе трудно да ги проследят — повдигане на вежди, потупване на китката с пръст.

Някакъв човек тихо и монотонно говореше пред микрофон. Мис Фелоус не разбираше кратките фрази — предимно числа, примесени с нещо подобно на кодове.

Девни се бе настанил до нея. Хоскинс седеше от другата страна. Репортерът се бе надвесил над перилата и напрегнато се взираше.

— Ще има ли какво да се види, доктор Хоскинс? Някакви зрителни ефекти? — полюбопитства той.

— Какво? Не. Нищо, докато не приключим. Извършваме косвено проследяване, на принципа на радара. Само че вместо лъчи, използуваме мезони. От няколко седмици извършваме мезонно сканиране, настройване и пренастройване. При подходящи условия мезоните се връщат обратно. Получаваме отраженията на някои от тях и ги анализираме. После отново захранваме сондата с тях. Използуваме ги като „водачи“ при следващо проникване назад във времето. С тяхна помощ прецизираме апаратурата, докато бъде постигнато желаното ниво на точност.

— Изглежда трудна работа. Откъде сте сигурни, че сте достигнали нужното ниво на точност?

Хоскинс се усмихна, зъбите му пробляснаха.

— Работим по въпроса от петнадесет години. По-точно от двадесет и пет, ако прибавим работата на предхождащия ни институт. Те развиха много от основните принципи, но не успяха да достигнат достатъчно благонадеждни резултати. Да, Девни, трудно е. Много е трудно… и страшничко.

— Страшничко? — недоумяваше Девни.

— Не бихме искали да се провалим. Най-малко аз. Провалът неумолимо заплашва да спре изследванията ни. Работим в сферата на вероятностите. Квантови ефекти, нали разбирате. В най-добрия случай можем да говорим за приблизителност, но в никакъв случай за сто процента сигурност. Наистина това не е достатъчно, но е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— И все пак изглеждате доста уверен.

— Да — съгласи се Хоскинс. — Ние фиксираме точно този момент във времето от седмици наред, анализираме го, пренастройваме го според факторите на нашето собствено движение във времето, проверяваме паралаксите, стараем се да отстраним и последното възможно относително изкривяване и непрекъснато търсим доказателства, че можем да се справим с времевия поток с нужната прецизност. Надяваме се да се справим. Много бих искал да кажа — знаем, че ще се справим.

Челото му блестеше от пот.

В залата внезапно настъпи смразяваща тишина, нарушавана единствено от напрегнато дишане. Едит Фелоус усети как става от стола, навежда се напред и се вкопчва в парапета.

Нищо не се виждаше.

— Сега! — прошепна човекът пред микрофона.

Тишината стана още по-тежка — различна тишина, абсолютна тишина — така всеобхватна, че мис Фелоус не можеше да повярва, че е успяла да се възцари в такава пълна зала. Това продължи само миг.

От кукленската къща под тях долетя писъкът на ужасено малко дете. Писъкът бе вцепеняващ, пронизителен, писък, от който ти се иска да си запушиш ушите.

Ужас! Оглушителен ужас!

Уплашено дете крещеше в безпределен стрес и отчаяние — гласът му кънтеше с невероятна сила — израз на такъв поразителен страх, че беше направо невероятен.

Мис Фелоус погледна по посока на шума.

Хоскинс ликуващо стовари юмрук по парапета и с разтреперен глас каза:

— Успяхме!

Втурнаха се по късата извита стълба към контролната зала. Най-отпред беше Хоскинс, зад него Девни, а след журналиста — неканена — мис Фелоус. Помисли, че може би извършва непростимо нарушение на мерките за сигурност, като слиза сега, но бе чула вика на детето. Имаше не по-малко право от Кендид Девни да бъде там. Като стигна края на стълбата, Хоскинс спря и се огледа. Май се поизненада, че мис Фелоус го е последвала, но не каза нищо.

Настроението в контролната зала бе коренно променено. Трескавото напрежение се беше изпарило.

Техниците, проследили работата на междувремевата сонда, изглеждаха напълно изтощени. Стояха тихо, като замаяни.

Хоскинс не обърна внимание и на тях, сякаш бяха вече ненужни, бракувани машинни части. Откъм кукленската къща се чу съвсем тихо жужене.

— Вече може да влезем — каза Хоскинс.

— В СТАСИС-полето? — поколеба се Девни.

— Влизането в СТАСИС-полето е съвсем безопасно. Аз самият съм го правил стотици пъти. Изпитва се странно усещане в момента на преминаването през обвивката около полето, но за съвсем кратко. Имайте ми доверие.

И за потвърждение мълчаливо пристъпи през отворената врата. Девни се усмихна сковано, пое дълбоко въздух, много дълбоко, и миг по-късно го последва.

Хоскинс я подкани:

— Моля, мис Фелоус, вие също!

Той нетърпеливо й махна с ръка.

Мис Фелоус кимна и престъпи прага. Без съмнение почувства полето. Сякаш през тялото й премина вълна.

Но вътре не се усещаше нищо особено, всичко изглеждаше нормално. Тя долови чистия свеж аромат на току-що скованите дървени помещения и още нещо — мирис на гора, мирис на земя, някак…

Изведнъж осъзна, че от известно време не чува ужасеният писък. В СТАСИС-сферата бе тихо. После чу остро потъркване на крака, драскане на нокти по дърво и нещо подобно на нисък вой.

— Къде е детето? — тревожно попита мис Фелоус.

Хоскинс разглеждаше някакви циферблати и измервателни уреди непосредствено до входа на кукленската къща, Девни се пулеше насреща му с тъпо изражение. И двамата не бързаха особено да се заемат с детето, което тази неразгадаема купчина машинарии току-що бе откъснала от една далечна епоха.

Нима тези глупаци въобще не се интересуваха от него?

На своя глава мис Фелоус мина по Г-образния коридор и влезе в стаята с леглото.

Детето беше вътре. Момче. Много малко, много мръсно и мършаво, с много странен вид. Изглеждаше около тригодишно, със сигурност не бе много по-голямо. Голо. Малките мръсни гърдички се повдигаха учестено. Около него неравномерно бе провлачена ивица пръст, примесена с дребни камъчета и изскубани туфи жилава трева. Всичко това описваше широк полукръг, сякаш бяха изсипали товар пръст в стаята. Оттам се издигаше наситен мирис на почва с леко зловонен привкус. Мис Фелоус видя как големи черни мравки и нещо подобно на двойка мъхави паячета бавно пълзят към кафявите боси крака на момчето. Хоскинс проследи потресения й поглед и раздразнено й се сопна.

— Не можете просто така да откъснете едно дете от времето му, мис Фелоус. С оглед на сигурността му се наложи да вземем част от заобикалящата го среда. По-добре ли щеше да бъде да пристигне с един крак по-малко или само с половин глава?

— Моля ви — мис Фелоус простена от отвращение. — Така ли ще стоим? Горкото дете е изплашено. Освен това е мръсно.

„Мръсно“ бе меко казано. Досега не бе виждала толкова неугледно дете. Като че не бе мито от седмици, като че въобще не беше мито. Направо вонеше. Цялото му тяло бе омазано с гаден дебел слой корясала мръсотия, а на бедрото му червенееше дълга драскотина, която изглеждаше възпалена, по всяка вероятност и инфектирана.

— Я да те видим… — промърмори Хоскинс и предпазливо пристъпи.

Момчето силно се изгърби, прибра лакти към страните си, наведе глава и я сви между раменете си — инстинктивно зае защитна поза, после бързо отстъпи назад. В очите му горяха страх и предизвикателство. Когато стигна противоположната стена, повдигна горната си устна и изръмжа, по-скоро изсъска като котка. Звукът бе ужасяващ — див, животински, свиреп.

Мис Фелоус почувства как по всичките й нерви пролазва вълна студени тръпки. За това ли нещо ще се грижи? За това? Това малко… животно?

Наистина се оказа ужасно.

Още по-лошо. По-лошо. Дори не приличаше на човек. Беше отвратително малко чудовище.

Хоскинс рязко се пресегна и сграбчи китките на детето, издърпа ръцете му напред и ги кръстоса пред корема му, като едновременно с това го вдигна нагоре. Детето започна да рита, да се извива и да пищи. Свиреп вледеняващ вой, изригващ с невероятна сила от малкото телце. Мис Фелоус осъзна, че трепери. Едва си наложи да се успокои. Крясъкът бе страховит, оглушителен, отблъскващ, нечовешки. Беше почти невъзможно да повярва, че това малко момченце може да нададе такъв потресаващ рев.

Хоскинс продължи да го държи във въздуха с протегнати ръце и с явно безпокойство погледна мис Фелоус.

— Така. Дръжте го. Не го пускайте на земята. Пазете се от ноктите на краката му. Занесете го в банята и го почистете. Преди всичко има нужда от топла вана.

Въпреки че бе дребно, детето притежаваше огромна необуздана сила и за възрастния мъж не бе лесно да го удържи с приковани към тялото ръце; без съмнение то се бореше за живота си.

— Напълнете ваната, мис Фелоус! — изкрещя Хоскинс. — Бързо!

В СТАСИС вече бяха навлезли още хора. Сред блъсканицата мис Фелоус забеляза тримата си помощници и възложи задачи на всеки.

— Вие, Елиът, пуснете водата. Мортесън, дайте ми антибиотици за инфекцията на крака му. Всъщност по-добре донесете целия комплект антибиотици в банята. Стратфорд, намерете хора да почистят боклука и махнете тази мръсотия оттук!

Не чакаха да им се повтаря. Сега, като започна да издава заповеди, първоначалният й шок и ужас започнаха да се стопяват и отново я завладя известна доза самоувереност.

Да. Нямаше да е лесно, но трудните случаи бяха нейна специалност.

Дойдоха работници и донесоха контейнери за отпадъците. Събраха почвата и парчетиите и ги отнесоха в складовото помещение в дъното.

— Внимавайте и една прашинка да не излезе извън сферата — предупреди ги Хоскинс.

Мис Фелоус последва Хоскинс в банята и му направи знак да потопи момчето във ваната. Елиът бързо я пълнеше с топла вода. Вече не бе страничен наблюдател, а опитна експедитивна сестра. Бе се овладяла достатъчно и спокойно огледа детето с набитото око на клиничен работник, като че го виждаше за първи път.

И това, което видя, я потресе още повече. Шокирана, се поколеба за кратко, после потисна емоциите, зародили се в неподготвеното й съзнание. Зад мръсотията и писъците, зад яростните удари на ръце и крака и безмисленото, безрезултатно гърчене съзря момчето.

Първото й впечатление в момента на всеобщо объркване се оказа вярно. Бе най-грозното дете, което някога бе виждала. Бе неописуемо грозен — като се започне с безформената глава и се стигне до възлестите огънати крака.

Тялото му бе невероятно набито с много хлътнал гръден кош и широки рамене. В това всъщност нямаше нищо чак толкова ужасно — издължен, прекомерно голям череп, изпъкнало, скосено чело, огромен, подобен на картоф нос с ноздри като тъмни пещери, отворени хем навън, хем надолу; огромни ококорени очи, потънали в грамадните костни орбити, хлътнала брадичка, къс врат и недъгави крайници.

— Четиридесет хиляди години — замаяна промълви тя. — Не е човек. Не е.

Животно. Най-лошите й предположения се сбъдваха. Някакво човекоподобно маймунче — ето какво бе той. По-скоро нещо от рода на шимпанзетата. И й плащаха толкова много да се грижи за това! Какво знаеше тя за грижите, необходими на едно малко диво праисторическо маймунче?

И все пак, и все пак…

Може би грешеше. Искрено се надяваше да е така. Зад яростта в огромните святкащи очи несъмнено проблясваше човешки интелект. Шоколадовата, почти светлокафява кожа бе покрита със съвсем прозрачен златист мъх, а не с грубата раздърпана козина, която човек очаква да открие у малко животно. Лицето, макар и грозно, не беше съвсем маймунско. Трябваше да прозре зад необичайната външност, а там имаше само едно малко момченце.

Да, малко момченце, грозно малко момченце, странно малко момченце, човешко момченце, малко, мръсно изплашено дете с възлести криви крачета, странна форма на главата, някакво нещастно подобие на брадичка, инфектирана рана на бедрото и любопитен белег от рождение на бузата, подобен на назъбена светкавица — да, да, той никак не приличаше на нито едно от децата, за които се бе грижила. И все пак щеше да се опита да мисли за него като за човешко същество. Бедното изгубено, изплашено дете, което бяха откъснали от времето. Щеше да успее. Може би.

Но, Боже. Бе толкова грозен! Господи, Боже мой, истинско предизвикателство е да се опитваш да обикнеш нещо толкова грозно! Мис Фелоус не вярваше, че ще успее въпреки всичко, което бе казала на Хоскинс по време на събеседването и това доста я тревожеше.

Напълниха ваната. Елиът — як, тъмнокос мъж с огромни ръце и здрави китки, бе поел момчето от доктор Хоскинс и държеше извиващото се телце полупотопено във водата. Мортесън, другият й помощник, бе докарал количката с лекарствата. Мис Фелоус изстиска половин туба антибиотичен сапун. Във ваната закипя жълта мехуреста пяна. За миг балончетата отклониха вниманието на детето и то престана да вие и рита, но само за миг. После се сети, че с него става нещо страшно и отново се замята. Елиът се разсмя.

— Ама че опасен малък негодник. Тоя път за малко да ми се изплъзне.

— Гледайте да не се изплъзва — мрачно каза мис Фелоус. — Господи, каква мръсотия! Внимание! Дръжте го! Дръжте го!

Мръсна работа.

Даже и намесата на двамата мъже не бе в състояние да й помогне да удържи момчето. То не преставаше да се извива, да се гърчи, да рита, да дращи и да реве. Мис Фелоус нямаше представа дали детето се бори за живота си или защитава достойнството си, но със сигурност досега не бе имала толкова непокорен пациент. На Елиът не му беше вече до смях. Момчето бе одрало ръката му и под гъстите къдрави косми се показваше дълга кървава драскотина. Мис Фелоус се чудеше дали няма да е по-добре да го упоят, за да се справят, но щеше да прибегне към това само в краен случай.

— Направете си инжекция с антибиотик, като свършим — каза тя на Елиът. — Това одраскване не ми харесва. Никой не знае що за праисторически микроби се крият под ноктите му.

Улови се, че съвсем е забравила как по-рано настояваше да приемат детето в напълно стерилна обстановка. Сега това й изглеждаше просто глупаво. Момченцето бе тъй силно, жилаво, ожесточено, а тя бе очаквала слабо беззащитно същество.

И все пак, мислеше мис Фелоус, все пак той е беззащитен, нищо, че се съпротивлява така. Ще се наложи да го наблюдават много внимателно през следващите няколко дни, за да го предпазят от някоя бактериална инфекция, за която няма вродена резистентност.

— Елиът, извадете го за малко над ваната — разпореди тя, — Мортесън, налейте чиста вода. Господи, колко е мръсно това дете!

Къпането продължи цяла вечност.

Мис Фелоус работеше мълчаливо. Раздразнението й растеше. Настроението й рязко се променяше, превръщаше се в озлобление, в истинска ярост. Вече не мислеше колко вълнуващо е да се заеме човек с трудно предизвикателство. Сега съзнанието й бе заето преди всичко с мисълта, че бе подлъгана от Хоскинс да приеме тази невъзможна задача, чиято същност в крайна сметка не бе разбрала. Усещането й се подсилваше от непрестанната съпротива и викове на момчето, от цялата мокротия наоколо.

Той бе намекнал, че детето няма да е хубаво, но това съвсем не значеше, че ще е отблъскващо деформирано и упорито като див звяр.

Сапунът и водата едва успяваха да отстранят вонята, която се разнасяше от него.

Схватката продължаваше. Мис Фелоус изпита силно желание да тикне момчето в ръцете на доктор Хоскинс, така както беше мокро и сапунено, да се врътне и излезе, но знаеше, че не може да го направи. В крайна сметка имаше професионално достойнство. За добро или лошо вече бе приела тази работа. Просто трябваше да стисне зъби и да си признае, че Хоскинс въобще не бе я подвел. Бе я предупредил, че детето ще е трудно, необикновено, необуздано и може би доста неприятно. Точно това беше казал. Бе я попитал дали е готова да се грижи за него безусловно, независимо дали брадичката му ще е хлътнала или челото изпъкнало. И тя бе отвърнала „Да“. „Да, да и да. Готова съм, ще се справя с всичко това.“

И как щеше да я изгледа Хоскинс, ако излезе сега. В студените му изпитателни очи щеше да се чете: „Значи бях прав. Обичате да се занимавате само с малки сладки дечица, мис Фелоус?“

Тя му хвърли един поглед. Хоскинс стоеше настрана и хладнокръвно ги наблюдаваше от разстояние с някакво подобие на усмивка. Очите им се срещнаха, той се ухили, сякаш бе надникнал в съзнанието й и бе прочел яростта и чувството, че е предадена, зараждащо се в нея и това, което виждаше, го забавляваше.

В гърдите й се надигна нова вълна ярост. Непременно ще напусна, реши тя, само че не сега. Не преди да овладея положението. Ако напусна по-рано, ще бъде унизително. Първо ще цивилизовам малко това диваче. Нека после Хоскинс търси кой да се справя с него.

Схватката във ваната приключи. Тримата възрастни надделяха над малкото изплашено дете. Поне свалиха горния слой мръсотия и кожата му придоби що-годе приличен цвят. Пронизителните ужасни писъци се превърнаха в приглушен хленч.

Изглеждаше изтощен от борбата. Оглеждаше се внимателно. Очите му шареха уплашено и подозрително се местеха от човек на човек.

Трепереше. Не толкова от страх, колкото от студ след банята, предположи мис Фелоус. Макар да беше набит, беше невероятно слаб, въобще нямаше излишни тлъстини, а ръцете и краката му бяха като пищялки. Трепереше, сякаш нечистотията го бе предпазвала от студа. Мис Фелоус рязко се разпореди:

— Донесете ми нощница за детето.

Нощницата се появи незабавно. Всичко бе подръка и все пак чакаха тя да даде нареждания. Хоскинс като че нарочно стоеше настрана и я оставяше да свири първа цигулка, за да я провери.

— Най-добре пак да го хвана, мис Фелоус — предложи Елиът. — Сама няма да му надвиете.

— Прав сте — съгласи се мис Фелоус, — няма да се справя. Благодаря, Елиът.

Като видя нощницата, момчето отвори широко очи, сякаш беше някакъв уред за мъчение, но този път борбата бе по-кратка и не толкова ожесточена, колкото във ваната. Елиът сграбчи мъничките китки с грамадните си лапи и вдигна късите ръце нагоре. Мис Фелоус сръчно нахлузи розовата памучна нощница през уродливата глава.

Момчето издаде тих звук, може би израз на любопитство. Пъхна пръстите на едната си ръка под яката и стисна здраво плата. На чудноватото чело се очерта дълбока бръчка.

Той изръмжа и бързо и силно дръпна дрехата, като че искаше да я раздере.

Мис Фелоус рязко го перна по ръката. Зад нея доктор Хоскинс изненадано възкликна, но тя не му обърна внимание.

Момчето се изчерви, но не се разплака. Впери очи в мис Фелоус. Шамарчето май въобще не го беше обидило, напротив, изглежда, беше нещо познато и нормално. Очите му бяха най-големите детски очи, които мис Фелоус някога бе виждала — черни, блестящи и тайнствени.

Разперените къси пръстчета се плъзнаха бавно по непознатата плътна тъкан, но вече не в опит да я разкъсат.

„А сега какво?“ — отчаяно се питаше мис Фелоус.

Всички като омагьосани чакаха нея, дори грозното момченце.

В главата й в безпорядък нахлуваха нещата, които предстоеше да се свършат.

Профилактика на инфектираното одраскване.

Да се изрежат ноктите на ръцете и краката му.

Да се направят изследвания на кръвта. Да се провери издръжливостта на имунната му система.

Да се ваксинира ли? Дали има нужда от превантивно лечение с антибиотици?

Да се подстриже.

Да се вземат проби от изпражненията. Да се изследва за паразити в червата. Да се прегледат зъбите.

Да се направи рентгенова снимка на гръдния кош, а и на всички кости.

Още десетина други неща — кое по-належащо, кое не чак толкова.

И тогава се сети за най-важното, поне най-важното за малкото грозно момченце.

— Има ли храна? — рязко попита. — Мляко?

Имаше. Сестра Стратфорд — третата й помощничка, докара подвижен лъскав шкаф. В хладилното отделение мис Фелоус намери литър и половина мляко. Да го подтопля, да го подсилва с витаминозни съставки и медно-кобалтов-железен сироп нямаше време. В други отделения бяха поставени разнообразни бебешки храни в самозатоплящи се контейнери.

Мляко, само мляко. С това трябваше да започне. Каквото и да бе яло там, откъдето го бяха взели — полусурово месо, диви плодове, корени и насекоми и кой знае още какво, детето положително се бе хранило с мляко. Предполагаше, че примитивните племена кърмят малките си до доста късно.

Диваците обаче не биха се справили с чаша. В това поне беше сигурна. Мис Фелоус наля малко мляко в една чинийка и я пъхна за секунди в микровълновата фурна да се постопли.

Всички я наблюдаваха — Хоскинс, Кендид Девни, тримата санитари и всички, успели да се намъкнат в СТАТИС зоната. Момчето също не сваляше очи от нея.

— Погледни ме — обърна се тя към момчето. — Добро дете. — После внимателно взе чинийката, повдигна я до устата си и се направи, че лочи…

Момчето проследи движенията й с поглед. Но дали разбра?

— Пий! — подкани го тя. — Така се пие.

Мис Фелоус отново се направи, че лочи. Почувства се смешно, ала бързо отпъди това чувство. Ще направи всичко, което сметне за необходимо. Момчето трябва да се научи да пие.

— А сега ти — каза тя.

Побутна чинийката към него. Оставаше само да се наведе леко и да изближе млякото. То го погледна сериозно. Нищичко не разбираше.

— Пий! — нареди тя. — Пий! — извади език и пак му показа.

Никаква реакция. Само втренченият поглед. Отново се разтрепери, макар в стаята да беше топло, а и нощницата бе достатъчно плътна.

Трябва да се приложи директният метод — реши мис Фелоус.

Постави чинийката на пода. Сграбчи лакътя на момчето с една ръка, наведе се и топна трите си пръста в млякото. Загреба малко и го лисна на устните му. Млякото потече по бузите и хлътналата брадичка.

Момчето изпищя пронизително. Досега не го беше чувала да издава този звук. Изглеждаше стъписано и недоволно. Бавно прокара език по навлажнените си устни. Намръщи се. Опита. Пак се облиза.

Май се усмихваше.

Да, да. Усмихваше се по някакъв свой начин. Мис Фелоус отстъпи назад.

— Мляко — каза тя. — Това е мляко. Продължавай. Пийни още малко.

Момчето предпазливо пристъпи към чинийката. Наведе се към нея, после вдигна очи и рязко изви глава, сякаш се страхуваше, че зад него се е притаил неизвестен враг, но там нямаше нищо. Пак се наведе — сковано, непохватно, протегна врат и близна млякото — отначало предпазливо, после с нарастващо нетърпение. Лочеше като котка, сърбаше. Не се сещаше да вдигне чинийката към лицето си. Приличаше на малко животно, клекнало на пода да пие мляко.

Неочаквано у мис Фелоус се надигна отвращение, въпреки че именно тя му бе показала как да лочи. Искаше да мисли за него като за дете, ала той непрекъснато се държеше като животинче и това й беше противно. Противно й беше. Знаеше, че това вероятно е изписано на лицето й, но нищо не можеше да направи. Защо се държеше така дивашки? Вярно — бе праисторическо, вярно — бе отпреди четиридесет хиляди години, но защо трябваше толкова много да прилича на маймуна? Нали бе човешко дете? Нали? Що за дете щяха да й поверят?

Кендид Девни като че долови нещо.

— Доктор Хоскинс, сестрата знае ли? — поинтересува се той.

— Какво да знам? — попита тя.

Девни се поколеба, но Хоскинс — на лицето му отново се появи изражение на забавляващ се страничен наблюдател, каза:

— Не съм сигурен. Защо не й кажете?

— Какви са тези загадки? — настоя тя. — Няма ли да ме уведомите или трябва да разнищвам някаква тайна?

Девни се извърна към нея:

— Чудех се, мис, дали всъщност знаете — вие сте първата цивилизована жена в историята, на която се пада да се грижи за неандерталско дете.