Дете на времето

Глава девета???

След три дни Хоскинс се отби при мис Фелоус.

— Всичко е уредено! Жена ми се съгласи Джери да идва при Тими. Нед Касиди състави споразумение за риска, което според него няма да има проблеми със закона.

— За какъв риск говорите, докторе?

— Ами от евентуални наранявания…

— Имате предвид Тими да причини нещо лошо на Джери?

— Да — отговори Хоскинс с глуповатото изражение, до което прибягваше понякога.

Мис Фелоус моментално настръхна:

— Кажете ми, сериозно ли мислите, че има вероятност да се случи подобно нещо? А съпругата ви?

— Ако наистина се страхувахме, нямаше да предложим Джери и Тими да играят заедно. Както знаете, жена ми имаше известни съмнения в началото, но Тими бързо я спечели на своя страна. И все пак, когато две момченца се срещнат за първи път, не е изключено едното от тях да поиска да удари другото, мис Фелоус. Не вярвам, че е необходимо да ви напомням това.

— Естествено, но родителите обикновено не настояват за споразумение за риска, преди да позволят на детето си да играе с други деца.

Хоскинс се разсмя.

— Не разбирате. Компанията настоява за споразумение за риска, не ние двамата. С Анет декларираме, че няма да предявяваме съдебен иск към компанията, ако нещо се случи. Това е писмено отказване от претенции, мис Фелоус.

— Аха — тихо каза тя. — Разбирам. Кога ще доведете Джери?

— Утре сутринта. Става ли?

Мис Фелоус му съобщи чак на закуска. Не искаше да му говори за това вечерта, защото се опасяваше, че вълнението и очакването ще разстроят съня му и когато Джери пристигне, той ще е изнервен и неспокоен.

— Днес ще ти доведат приятел, Тими.

— Приятел?

— Друго малко момченце. Ще си играете заедно.

— Момченце също като мен?

— Също като теб — отвърна тя и си помисли: Поне що се отнася до най-важните неща. — Казва се Джери. Син е на доктор Хоскинс.

— Син? — той учудено я изгледа.

— Доктор Хоскинс му е баща — обясни тя, като че това щеше да помогне. — Баща — тя вдигна ръка високо във въздуха и я свали надолу. Бащата е големият човек — синът — момченцето.

Още изглеждаше озадачен. Толкова много неща от живота, които нейните съвременници приемаха за дадени, му бяха непознати, тъй като бе прекарал цялото това време изолиран в СТАСИС-сферата. Все пак сигурно знаеше какво представляват родителите. Или пък бе забравил дори това? Не за първи път мис Фелоус чувстваше, че мрази Хоскинс и всички, свързани със СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, задето бяха изтръгнали момченцето от мястото и времето, на които бе принадлежало. Почти беше съгласна с хората на Манхайм. Беше извършено нарушение на правата на детето.

Мис Фелоус разрови купчината книжки и измъкна една от любимите приказки на Тими. Въобще не й беше ясно какво в историята на Вилхелм Тел привлича вниманието му, но в книжката имаше дръзки, ярки илюстрации и може би затова той отново и отново я прелистваше и леко прокарваше пръсти по разноцветните картинки. Мис Фелоус отвори приказката на двойната страница. Там бе нарисуван Вилхелм Тел, който сваля ябълката от главата на сина си с арбалета. Първо му показа средновековния стрелец, а после момчето:

— Баща, син; баща, син.

Тими мрачно кимна.

Какво ли си мисли? — чудеше се тя. — Че доктор Хоскинс всъщност е красив човек с дълга руса коса и чудати дрехи, който се разхожда с някакъв необичаен уред под мишница? Или че някой ще дойде и ще започне да сваля ябълки от главата му с арбалет?

Може би не бе сега моментът да го обърква с абстрактни понятия като „баща“ и „син“?

По-важно бе, че скоро Тими щеше да има приятел.

— Ще дойде след закуска — каза мис Фелоус. — Джери е много добро момченце. — Искрено се надяваше да не се лъже. — И ти ще бъдеш добро момченце, нали обещаваш?

— Добро момче, да.

— Ти ще му бъдеш приятел. Той ще ти бъде приятел.

— Приятел. Добро момче.

Очите му сияеха. Дали разбираше? Дали въобще разбираше нещо?

Неочаквано я обзеха всевъзможни лоши предчувствия. Като наближи пристигането на Джери Хоскинс, започна да мисли за най-различни проблеми, за които не се бе сетила преди.

Престани! — смъмри се тя. — От месеци искаш това за Тими и ето, сега го имаш. За какво се притесняваш? За какво?

По системата за вътрешна комуникация долетя гласът на Хоскинс:

— Мис Фелоус?

— Ето ги, Тими. Джери е тук.

За нейна изненада Тими се втурна в стаята си, притвори вратата и неспокойно занаднича. Лош знак — реши мис Фелоус.

— Тими… — започна тя.

Хоскинс и семейството му бяха на прага на СТАСИС-сферата.

— Това е синът ми Джери — каза Хоскинс. — Кажи „добър ден“ на мис Фелоус, Джери.

Пред нея стоеше кръглолико дете с големи очи, бледи бузи и кичури буйна кафява коса, и здраво стискаше полата на Анет Хоскинс. Много приличаше на баща си — истинска петгодишна версия на Джери Хоскинс.

— Кажи „добър ден“, Джери — отново го подкани доктор Хоскинс, този път вече по-строго.

— Добър ден — едва промълви Джери и се завря още по-притеснено в полите на майка си.

Мис Фелоус го дари с най-топлата си, най-предразполагаща усмивка.

— Здравей, Джери. Ще влезеш ли? Тук живее Тими. Ще станете приятели.

Джери стоеше с широко отворени очи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да хукне да бяга.

— Пренеси го през прага — не особено търпеливо каза Хоскинс на жена си.

Тя взе момчето на ръце с явно усилие, тъй като бе едро за възрастта си, и премина през прага. Като усети влиянието на СТАСИС, Джери се заусуква в ръцете й.

— Зле му е, Джералд — каза мисис Хоскинс.

— Виждам. След малко ще се почувства по-добре. Свали го на земята.

Анет Хоскинс обходи стаята с очи. Мускулите на ръката й видимо се напрегнаха. Независимо колко й се беше харесал Тими при предишното посещение, сега изглеждаше доста неспокойна. Скъпото й малко момченце в клетката на това момче-маймуна!

— Остави го на земята, Анет.

Тя кимна. Детето отстъпи назад, сгуши се в нея и страхливо се взря в очите, вперени в него от входа на другата стая.

— Ела, Тими — подкани го мис Фелоус. — Това е новият ти приятел Джери. Той много иска да се запознае с теб. Не се страхувай.

Тими бавничко излезе от стаята, а Джери неспокойно се размърда. Хоскинс се наведе и откопчи пръстите на сина си от полата на майка му, после театрално прошепна:

— Дръпни се, Анет, за бога! Остави децата да опитат.

Малчуганите приковаха очи един в друг. Бяха застанали буквално лице в лице.

Почти нямаше съмнение, че Джери е няколко месеца по-малък, и все пак бе с два-три сантиметра по-висок. Като гледаше изправеното тяло на Джери, високо вдигнатата му, добре оформена глава, уродливостта на Тими внезапно я порази както в първите дни.

Устните й потръпнаха.

Дълго мълчаха и неловко се взираха един в друг. Накрая проговори неандерталчето. Детското му гласче трепереше:

— Аз съм Тими.

Той протегна врат, сякаш искаше да огледа лицето на Джери по-отблизо.

Джери се стресна и го блъсна толкова силно, че той се претърколи на пода. И двамата високо се разреваха. Мисис Хоскинс сграбчи сина си, а мис Фелоус, почервеняла от едва сдържан гняв, бързо вдигна Тими от земята и го зауспокоява.

Малко животно! — възнегодува тя вътрешно. — Проклето малко животно!

Знаеше, че е прекалено сурова. Тими беше уплашил Джери и той се бе защитил по единствения познат за него начин. Нищо необичайно не се беше случило. Не можеха да очакват нещо много различно като начало.

— Хм, хм — промърмори Хоскинс.

Анет Хоскинс се обади:

— Знаех, че няма да се получи. Те просто инстинктивно не се харесват.

— Не е инстинктивно — отсече мис Фелоус.

— Не — подкрепи я Хоскинс. — Въобще не е инстинктивно. Поне не е по-инстинктивно, отколкото когато кои да е две деца не се харесват от пръв поглед. Пусни Джери на земята и го остави да свикне.

— Ами ако това пещерно дете си върне на Джери?

— Би било съвсем нормално — отговори Хоскинс. — Джери може да се оправя сам, а ако не може, време е да се научи. Просто трябва да го оставим да свикне.

Анет Хоскинс още не беше уверена.

— Всъщност — продължи съпругът й — смятам, че е най-разумно да тръгваме. Мис Фелоус знае как да се справи, ако възникнат проблеми. След около час ще доведе Джери в кабинета ми и аз ще го изпратя вкъщи.

Беше дълъг час. Тими се свря в другия край на стаята и очите му замятаха гневни искри към Джери, сякаш искаше да го заличи от лицето на земята със силата на погледа си. Явно, за разлика от друг път, когато бе обезпокоен, бе решил да не търси убежище в спалнята, защото вероятно смяташе за неразумно да изоставя предната част от владението си на разположение на врага.

От своя страна, Джери плахо се сви в противоположния ъгъл на стаята и се разплака за майка си. Изглеждаше толкова нещастен, че с риск да разстрои Тими още повече, мис Фелоус отиде при него и се зае да го успокоява, че майка му е наблизо и въобще не го е изоставила, и че съвсем скоро отново ще я види.

— Сега искам! — отвърна Джери.

Сигурно си мислиш, че са те зарязали тук завинаги, малкото ми, а? Ти и Тими, заключени само двамата. И никак не се радваш. Няма да се радваш, разбира се. И на Тими сигурно не му е много приятно.

— Искам вкъщи! — пищеше Джери. — Веднага!

— Скоро, скоро, Джери — успокояваше го тя. — Скоро ще си вървиш.

Той я заудря с юмруци.

— Не! — мис Фелоус го хвана за колана и го задържа на разстояние, докато той продължи да размахва ръце безуспешно. — Не, Джери. Не бива да се биеш. Искаш ли близалка?

— Не, не. Не искам.

Мис Фелоус се разсмя.

— Ами, ами. Не мърдай оттук. Отивам да ти донеса.

Тя отиде до тайното скривалище. Отдавна знаеше, че няма друг начин да опази бонбоните от Тими и затова ги държеше заключени. Измъкна една огромна зелена топка, толкова огромна, че трудно щеше да влезе в устата на момченцето. Джери ококори очи и незабавно спря да плаче.

— Така си и знаех — усмихна се мис Фелоус. Тя му подаде близалката, а той без никакво затруднение я натика в устата си.

Тими глухо изръмжа зад гърба й.

— Знам, Тими, и ти искаш. Не съм те забравила.

Тя извади още една близалка, този път оранжева, и му я връчи. Тими се нахвърли върху нея с цялата ярост, присъща на пленено животинче, и я издърпа от ръката й.

Мис Фелоус тревожно го погледна. Не беше очаквала посещението да протече гладко, но връщането на Тими към старите дивашки маниери я обезпокои.

Дивашки? Не. Прекалено строго осъждам поведението на Тими. Нали не той, а Джери посегна пръв — напомни си мис Фелоус. — В края на краищата Тими дойде и най-вежливо и възпитано се представи, а Джери го блъсна. Нищо чудно Тими да е решил, че животинските гримаси и ръмженето са правилният отговор на подобно държание.

Децата продължиха да се взират едно в друго от двата ъгъла, напъхали близалките в уста.

Мис Фелоус разбра, че днес никой няма да се забавлява истински, но такова нещо не й се случваше за първи път. Много кресливи битки между разярени дечица беше наблюдавала и неведнъж бе ставала свидетел как малко по малко се стига до примирия, които постепенно прерастват в приятелства. Само търпение беше нужно. В работата с децата почти винаги беше така. Проблеми от този род се разрешаваха сами с течение на времето.

— Какво ще кажете за кубчетата? Тими, искаш ли да поиграете с кубчетата?

Тими я погледна някак мрачно и тъжно, почти отчаяно.

— Добре — каза тя. Отиде в другата стая и изнесе кубчетата. Бяха красиви гладки блокчета, които леко прилепваха едно към друго, а когато се съединяха два подобни цвята, се чуваха тихи мелодични звънчета. Мис Фелоус ги постави в средата на пода.

— Тими, нали може Джери да си поиграе с твоите кубчета?

Тими изръмжа.

— Значи позволяваш? — каза тя. — Добро момче. Знаех си аз, че ще се съгласиш. Хайде, Джери, ела. Тими ти дава да поиграеш с кубчетата.

Джери боязливо пристъпи напред. Тими вече се бе настанил на пода и измъкваше любимите си кубчета от купа. Джери предпазливо наблюдаваше от безопасно разстояние. Мис Фелоус застана зад него и лекичко, но настойчиво го побутна напред.

— Хайде, Джери, поиграй си с кубчетата. Нищо няма. Тими е съгласен.

Той се обърна назад и вдигна към нея поглед, изразяващ силно недоверие.

Внимателно вдигна едно кубче. Тими изръмжа по-високо, но мис Фелоус го изгледа предупредително и той не помръдна от мястото си. Джери взе още едно кубче, после още едно. Тими сграбчи две и ги сложи зад гърба си. Джери си хареса четвърто кубче.

За минути купчината бе разделена почти поравно. Тими отнесе своята половина в единия край на стаята, а Джери усърдно се зае с неговата в другия край, близо до вратата. Двете деца не си обръщаха никакво внимание. Все едно бяха на различни планети. Въобще не се забелязваха, не се поглеждаха, дори крадешком.

Поне играят с кубчетата от един комплект, рече си мис Фелоус. И това е начало.

Тя ги остави да се занимават. От време на време им хвърляше по един поглед да провери дали някой няма да се осмели да прекрачи невидимата стена, която бяха издигнали по средата на стаята, но уви — всеки се занимаваше в своята територия. Толкова упорито се стараеха да не си обръщат внимание, че сигурно чак се изморяваха от усилието. Тими бе съчетал всичките си кубчета по цвят и ги бе наредил в неравен квадрат с два липсващи ъгъла. Затова пък Джери след няколко безуспешни опита успя да оформи доста по-съвършен модел във вид на правилна пирамида.

Мис Фелоус бе обезкуражена от по-голямата сложност на фигурата на Джери. Още едно доказателство за умственото превъзходство на Homo sapiens sapiens? Може би. Но съществуваше малка вероятност Джери да има същите кубчета вкъщи и баща му, който беше физик, да го е научил как се строят малки спретнати пирамидки. А Тими, горкичкото, си нямаше баща и следователно му липсваха подобни възможности. Мис Фелоус не се бе опитвала да го запознае с изкуството да се редят кубчета. Никога не й бе идвало наум. Просто се радваше, че Тими сам инстинктивно разбра как се играе с тях. И сега, тъй като се чувстваше объркана от липсата на особени умствени способности у момченцето, й се искаше да мисли, че доктор Хоскинс е вложил доста усилия, за да поощри умението на Джери в подреждането на кубчета. Определено се надяваше да е така.

— Деца, искате ли малко мляко? — попита мис Фелоус. Часът отиваше към края си.

Искаха. Само че не станаха по-дружелюбни, след като им даде. Всеки се оттегли да пие в своя край на стаята. Мис Фелоус с неудовлетворение забеляза колко по-умело се справя Джери с чашата.

Стига вече — сгълча се тя. — Джери е имал повече време да научи всички тези неща, за разлика от Тими. Той не е бил захвърлен в този свят на четири годинки, без да има понятие как се справят съвременните хора.

Все пак не съумя да преодолее напълно унинието си, преди да тръгне с Джери към кабинета на Хоскинс.

— Е, как мина? — попита Хоскинс.

— Положихме началото — отговори мис Фелоус. — Само началото, но все отнякъде трябваше да започнем, нали?

— Имаше ли още бой?

— Не.

Тя му разказа за кубчетата, но пропусна да спомене явното превъзходство на Джери като архитект.

— Изтърпяха се, най-точно казано. Тими остана в единия ъгъл, Джери — в другия. Нужно им е време да се харесат.

— Сигурно е така — стори й се, че е безразличен и че с нетърпение очаква да си тръгне. Направи й впечатление, че не е казал и дума на сина си, откакто го бе довела.

По цялото му бюро бяха разпилени листове хартия, разпечатки, парчета видеолента и куп дискети.

— Нов експеримент ли подготвяте? — осмели се да попита мис Фелоус.

— Всъщност да. Или по-точно незначително подобрение на старо постижение. Скъсявам обхвата на времевата сонда. На път сме да осъществим интертемпорално детектиране със съвсем близък обхват.

— Интертемп…

— Скъсяваме обхвата на сондата. Вече сме в границите на последните десет хиляди години и както изглежда, можем да постигнем неколкократно количествено подобрение при следващото проникване.

Съзнанието на мис Фелоус бе изцяло заето от срещата на Тими и Джери и затова го изгледа с недоумение. Хоскинс небрежно продължи:

— Искам да кажа, че се надяваме да ни се удаде възможност да достигнем съвсем близо във времето, на около хиляда години, дори по-близо, мис Фелоус. И това не е всичко. Преодоляваме и ограниченията за теглото. Досегашното ограничение за четиридесет килограма скоро ще остане в миналото. Смятаме, че вече можем да се справим с осемдесет, дори сто килограма.

— Радвам се за вас, доктор Хоскинс.

В гласа на мис Фелоус нямаше и следа от топлота, но Хоскинс като че ли не забеляза това.

— Благодаря, мис Фелоус.

Хоскинс погледна сина си, сякаш го виждаше за първи път и небрежно го обгърна с ръка.

— Значи ще трябва да доведем Джери след няколко дни и да видим дали нещата между момчетата ще тръгнат по-добре. Какво ще кажете, мис Фелоус?

— Да, да. Разбира се.

— Има ли още нещо?

Всъщност имаше. Искаше да му каже колко му е благодарна, задето въобще бе позволил Джери да дойде при Тими. Нищо, че не се получи съвсем. Знаеше, че първоначалното напрежение ще изчезне, че страхът и неувереността ще се стопят и момчетата постепенно ще се сприятелят. Макар и сдържано, желанието на Тими да раздели кубчетата я караше да вярва в това. А Тими повече от всичко имаше нужда от приятел. С течение на времето присъствието на Джери щеше да окаже чудотворно въздействие върху него. Щеше да го сближи с негов връстник, да му помогне да се превърне в момчето, което трябваше да бъде. Да, Тими най-после щеше да стане Тими. Това не можеше да се случи, ако продължаваше да живее сам, въпреки обичта, с която го даряваше. Мис Фелоус бе най-искрено благодарна на Хоскинс, задето е довел Джери. Благодарна до сълзи.

Само че някак не можеше да му го признае. Чудеше се как да му благодари, ала официалното му държание, студенината, прекалената му заетост с разпечатките и дискетите й действаха като леден душ. Може би още си спомня как бяха обядвали заедно, как му каза, че е баща на Тими във всяко отношение, освен в биологично и че постъпва жестоко, като го лишава от приятел, че му дължи другарче. И ето сега бе довел собствения си син. Вероятно по този начин в крайна сметка бе направил опит да докаже, че е донякъде баща на Тими, и същевременно не му е баща. И двете. Като прибавим и забравените лоши чувства. Каза само:

— Много се радвам, че позволихте синът ви да дойде тук. Благодаря ви. Много ви благодаря, доктор Хоскинс.

Той отвърна само:

— Няма защо, мис Фелоус. Няма защо.

Джери започна да идва редовно. Дойде след три дни, после след четири. Второто посещение продължи колкото първото, третото бе удължено на два часа и така остана за по-нататък. Втренчените погледи и блъскането от първата среща не се повториха.

Когато повторно въведоха Джери в сферата, този път без родителите му, децата се измериха едно друго с очи и аха-аха да се разплачат, но мис Фелоус бързо каза:

— Джери пак е дошъл да си поиграете, Тими.

Тими кимна в знак, че разбира. Нямаше и следа от враждебност. Започваше да приема Джери като част от живота в СТАСИС, както приемаше посещенията на антрополозите и изследванията, които му правеше доктор Джейкъбс.

— Кажи „здравей“, Тими.

— Здравей.

— Джери?

— Здравей, Тими.

— А сега кажи „Здравей, Джери“. Хайде, Тими.

Мълчание, после:

— Здравей, Джери.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

Не спираха. За тях това беше игра. И двамата се смееха. Мис Фелоус почувства как се успокоява. Деца, които се забавляват от една и съща глупост, не биха се сбили в момента, в който им обърне гръб. Деца, които взаимно се разсмиват, нямаше да се намразят.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

— Здравей…

И още нещо. Джери, изглежда, без проблем разбираше какво казва Тими. Не че „Здравей, Джери“ бе кой знае какво сложно словосъчетание, но много от възрастните посетители на момчето бяха абсолютно неспособни да разберат дори и една сричка от думите на Тими. Джери обаче не бе ограничен от предубежденията на възрастните за правилен изговор. Заваленото произношение на Тими не представляваше никаква загадка за Джери.

— Искате ли пак да играете с кубчетата? — попита мис Фелоус.

И двамата въодушевено закимаха.

Тя ги донесе от другата стая и ги изтърси на пода.

Момченцата отново бързо-бързо си ги разделиха на две почти еднакви купчини и всяко незабавно се зае със своята, но този път без да се оттеглят в противоположните ъгли на стаята. Занимаваха се мълчаливо, седнали един до друг, без да си обръщат кой знае какво внимание, но и без да се притесняват от близостта си.

Чудесно. Прекрасно.

Не бе толкова прекрасно обаче, че кубчетата не бяха разпределени съвсем поравно, както беше й се сторило на пръв поглед. Джери бе успял да прибере значително повече от половината, по-скоро две трети. Сега отново издигаше пирамидата, но този път значително по-лесно, защото имаше по-големи запаси от строителен материал.

Тими, от своя страна, се мъчеше с някаква Х-образна фигура, но той пък нямаше достатъчно кубчета и нищо не се получаваше. Мис Фелоус видя как хвърля тъжни погледи към купа на Джери и се подготви да се намеси в случай, че се сборичкат, но Тими не посегна към кубчетата на Джери, задоволи се само да ги съзерцава.

Какво беше това? Похвална въздържаност? Учтивост, проявена от добре възпитаното дете към гостенчето?

Или в нежеланието на Тими да си вземе от кубчетата на Джери имаше нещо по-тревожно? Във всеки случай Тими не беше добре възпитан. Мис Фелоус не хранеше подобни илюзии. Тя бе вложила цялото си умение и старание да го научи да се държи вежливо и почтително, но въпреки всичко бе глупаво да си въобразява, че Тими е образец на отлично държание. Той бе дете на примитивно общество, общество, където доброто поведение в сегашния смисъл на думата вероятно не е било известно. Изтръгнат от племето си, трябваше да живее изолиран в СТАСИС-сферата, където не разполагаше с големи възможности да придобие възпитанието на обикновените деца на тази възраст. Освен това обикновените деца на неговата възраст въобще не бяха вежливи.

Вероятно Тими не се пресягаше към кубчетата пред Джери, към кубчетата, които си бяха негови и от които в края на краищата имаше нужда, не защото бе много мило момченце, а просто защото се боеше от Джери. За разлика от всяко друго дете на негово място той се страхуваше да си вземе кубчетата.

Нима един-единствен удар го бе изплашил чак толкова?

Или имаше нещо друго — нещо по-дълбоко, по-тъмно, нещо скрито в далечното минало на човешката история.

Рано една вечер, след като Тими си беше легнал, телефонът иззвъня. От централата съобщиха:

— Мис Фелоус, търси ви Брус Манхайм.

Тя учудено вдигна вежди. Манхайм да търси нея? Никой не я търсеше тук. Никога. Сама бе предпочела да живее изолирана от външния свят, за да не я безпокоят журналисти, разни любопитни, откачени фанатици и хора от рода на Манхайм. И ето че сега й се обаждаше. Как бе успял да се добере до нея зад гърба на Хоскинс? Или й се обаждаше с негово разрешение?

— Добър вечер, мистър Манхайм. Как сте?

— Добре, мис Фелоус, добре. Доктор Хоскинс ме уведоми, че Тими най-накрая е получил така необходимото му другарче.

— Точно така. Всъщност идва синът на доктор Хоскинс.

— Да, знам. Всички смятаме, че наистина е прекрасно от негова страна. И как вървят нещата според вас?

Мис Фелоус се поколеба.

— Всъщност доста добре.

— Момчетата разбират ли се?

— Естествено. Е, поцупиха се в началото, но това е нормално. Беше по-скоро от страна на Джери. Тими се привърза доста бързо, макар че никога по-рано не е виждал дете от нашата раса.

— Но когато се изправи пред неандерталчето, Джери не реагира особено добре?

— Не съм сигурна, че това се случи, защото Тими е неандерталче, мистър Манхайм. Джери просто не беше особено приветлив. Бих го нарекла откровена реакция на едно дете към друго, без каквито и да е антропологични основания. Побутването доведе до сблъсък — може да се случи на всеки две деца. Но нещата се промениха. Вече са много миролюбиви.

— Радвам се да чуя това — каза Манхайм. — Как се развива Тими?

— Много добре.

Той замълча. Мис Фелоус се надяваше, че не се опитва да й каже, че е измолил разрешение за ново посещение в кукленската къща, за да провери как върви приятелството на Тими. Детето нямаше нужда от повече посетители. Освен това мис Фелоус се страхуваше от появата на чужд човек, още повече от типа на Манхайм, докато момчетата са заедно. Съществуваше голяма вероятност присъствието му да предизвика обезпокоителна промяна в неукрепналите им отношения, които, макар и наистина миролюбиви, бяха потенциално непредвидими.

Но Манхайм като че ли нямаше намерение да идва. След миг продължи.

— Мис Фелоус, само искам да ви кажа колко се радваме всички, че за Тими се грижи способна сестра като вас.

— Много мило от ваша страна.

— След ужасното си преживяване момчето се адаптира прекрасно, поне засега. И заслугата за това е преди всичко ваша.

Какво ли имаше предвид под „засега“?

— Според нас, разбира се, би било много по-добре Тими да бъде оставен в естествената си среда, сред своя народ — продължи Манхайм, — но понеже е лишен от тази възможност, хубаво е, че за него се грижи такава предана и всеотдайна жена; че му давате толкова любов и внимание, откакто е пристигнал в нашата ера. Направихте чудеса за него. Не мога да намеря друга дума.

— Много мило от ваша страна — отново каза мис Фелоус, този път по-вяло. Никога не се бе интересувала от похвали, а Манхайм не ги пестеше.

— И доктор Левие смята така.

— Аха, да — кимна мис Фелоус и добави студено и стегнато: — Радвам се да го чуя.

— Бих искал да ви дам телефонния си номер.

Защо ли?

— Винаги мога да се свържа с вас чрез доктор Хоскинс. — рече мис Фелоус.

— Да, разбира се, но може и да ви се наложи да говорите направо с мен.

Но защо беше всичко това?

— Ами ако…

— Знам, че ние с вас сме противници в това начинание, мис Фелоус. Но и двамата вземаме присърце преди всичко доброто на Тими. Без значение какво е отношението ни към методите за отглеждане на деца, политика или каквото и да е, и двамата сме загрижени за Тими. Дълбоко загрижени. И затова, ако трябва да ми съобщите нещо за състоянието му, ако настъпят промени в плановете на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС, които биха се отразили неблагоприятно върху живота на Тими…

Аха, значи да шпионирам във ваша полза!

— Уверена съм, че всичко ще бъде наред, мистър Манхайм.

— Разбира се, разбира се. И все пак…

Той й даде телефона си, а тя го записа, без да знае защо.

За всеки случай, но в случай на какво? — запита се.

— Джери ще идва ли днес, мис Фелоус? — попита Тими.

— Утре.

Момченцето явно се разочарова. Кръглото му личице се сбръчка, а изпъкналите вежди мрачно се сключиха.

— А защо няма да дойде днес?

— Днес не е ред да идва тук. Днес ходи на друго място.

— Какво място?

— Ами, едно място — тя нарочно не му обясняваше. Как би могла да му опише детската градина? Как щеше да се почувства Тими, като разбере, че други деца, много други деца се събират и играят заедно, смеят се и се гонят в двора; шарят по листовете с лепкави боички за пръсти… — Джери ще дойде утре.

— Искам да идва всеки ден.

— И аз искам — каза мис Фелоус. Но искам ли наистина?

Проблемът не беше в това, че Тими има другарче, а че с течение на времето другарчето ставаше прекалено самоуверено и агресивно. Джери напълно бе преодолял първоначалната си плахост и бе започнал да се налага в повечето случаи. Поначало той беше по-едър, а сега като че ли растеше още по-бързо. Разликата в ръста им вече беше близо пет сантиметра, освен това Джери беше по-тежък, по-сръчен, по-силен и на всичко отгоре, а мис Фелоус се безпокоеше от този факт, вероятно и по-интелигентен. Джери, изглежда, по-бързо схващаше устройството на новите играчки и по-лесно им измисляше нови интересни приложения. Когато им даваше боички и пастели или пластелин, Джери веднага си измисляше нови модели и форми, а Тими просто правеше цапаници. Май въобще нямаше художествени наклонности, дори и тези, които могат да се очакват от всяко средноинтелигентно дете на негова възраст.

Нормално е — успокояваше се тя. — Джери всеки ден ходи на детска градина и там се е научил какво да прави с боите и пластелина.

Да, но и Тими отдавна имаше боички и пластелин, много отпреди да дойде Джери, а досега не бе придобил никакви умения. Отначало мис Фелоус не се притесняваше от това. Дотогава не бе сравнявала Тими с други деца и си обясняваше всичко с пропуснатото през първите му години.

Сега си припомни прочетеното в книгите на доктор Макинтайър. Не бяха открити никакви следи от неандерталско изкуство: никакви скални рисунки, никакви фигурки, никакви шарки, издялани по стените.

Ами ако наистина са били по-низша раса и са измрели с нашата поява?

Мис Фелоус не искаше да мисли за това.

И все пак, ето го Джери, пристигаше важно-важно два пъти в седмицата, и заявяваше важно: „Да играем с кубчетата“, „Да рисуваме“, „Да гледаме филмчета“, и Тими се съгласяваше. Никога не казваше какво предпочита, а безволево се подчиняваше на желанията на Джери. Джери командваше Тими. Мис Фелоус се примиряваше с това положение само защото въпреки трудностите, Тими с нетърпение и все по-голямо удоволствие очакваше редовните посещения на другарчето си.

Той има единствено Джери, тъжно мислеше тя.

А веднъж, докато наблюдаваше как играят, си рече:

Децата на Хоскинс. Едното от жена му, другото от СТАСИС.

За бога! — засрамена притисна слепоочията си с юмруци. — Та аз ревнувам!