Дете на времето

Глава осмаСънищата

Късно подиробед, много след като Брус Манхайм и Мариан Левие си тръгнаха, Хоскинс се върна в кукленската къща. Имаше изтормозен, мрачен вид.

— Тими заспа ли? — попита той.

Мис Фелоус кимна:

— Най-после. Трябваше дълго да го успокоявам.

Тя остави книгата, която четеше, и хладно го погледна. Бе прекарала напрегнат, тревожен следобед и предпочиташе да остане сама.

— Съжалявам, че стигнахме до разправия.

— Наистина имаше много крясъци. Повече, отколкото момчето можа да понесе. Не мислите ли, че разговорът би могъл да се проведе другаде?

— Съжалявам — отново се извини Хоскинс. — Май си изпуснах нервите. Този човек ме подлудява.

— Всъщност не се оказа чак толкова ужасен, колкото очаквах. Струва ми се, че искрено се интересува от положението на Тими.

— Без съмнение. Но защо трябва да ни се меси непоканен и да ни казва какво да правим, след като никой не е търсил помощта му…

— Детето наистина има нужда от приятелче…

Хоскинс унило я изгледа, сякаш се страхуваше разправията да не избухне отново, но се овладя.

— Да — тихо се съгласи той. — Вярно е. Няма да споря с вас. Но откъде ще намерим такова дете? Ще имаме огромни проблеми.

— Значи не сте говорили сериозно, когато казахте, че ще доведете сина си, ако няма друга възможност?

Хоскинс трепна. Май бе отишла твърде далеч, но не тя го бе поканила да се върне при тях.

— Сериозно ли? Да, да. Сериозно говорех. Ако не открием никой друг. Нали не подозирате, че се боя Тими да не нарани момченцето ми? Само се опасявам, че жена ми може да има нещо против. Страхува се. За повечето външни хора Тими е някакво необуздано маймуноподобно дете, диво същество, което е живяло в пещери и е яло сурово месо.

— Какво ще стане, ако го покажем в някое субпространствено предаване? — попита мис Фелоус, изненадана, че не друг, а точно тя предлага ново журналистическо нашествие в света на Тими. От друга страна, това щеше да помогне на широката публика да преодолее предразсъдъците си по отношение на момчето. Струваше си, въпреки напрежението за Тими. — Вече говори английски! Ако хората научат това…

— Не вярвам това да улесни нещата, мис Фелоус.

— Защо?

— Английският му не е много добър.

Тя не успя да сдържи възмущението си:

— Какво искате да кажете? Запасът му от думи е значителен. Като се има предвид откъде започна… А всеки ден научава нови.

В очите му се четеше умора.

— Единствено вие го разбирате. За всички останали все едно говори неандерталски. Въобще нищо не се разбира.

— Значи не слушате достатъчно внимателно.

— Да — унило се съгласи Хоскинс. — Може би сте права.

Той сви рамене и се загледа в пространството, сякаш се замечта. Мис Фелоус взе книгата и я отвори на страницата, до която беше стигнала, но не се зачете. Надяваше се да разбере намека й, но Хоскинс не помръдна.

— Само тая отвратителна жена да не се беше намесвала — внезапно избухна той.

— Мариан Левие ли?

— Този робот, да.

— Не може да е робот.

— Не, всъщност не — усмихна се вяло Хоскинс. — Просто ми прилича на робот. В съседната стая има дете от миналото, и изведнъж някаква жена, сякаш пришълка от бъдещето, идва и започва да ми създава неприятности. Иска ми се никога да не бях я срещал. Самият Манхайм не е толкова лош — просто един от завеяните общественици, с глава, преливаща от възвишени идеи, който търчи нагоре-надолу, твърдо решен да облагороди света според собствените си разбирания. Нещо такова. Най-обикновена благородна душа. Но Левие — тази хромирана кучка, извинете за израза, мис Фелоус…

— Ами че тя е точно такава…

— Да, да, нали?

Мис Фелоус кимна.

— Трудно ми е да повярвам, че сте искали да назначите подобна жена да се грижи за Тими.

— Тя беше първата кандидатка. Много силно желаеше работата. Бих казал, изгаряше от нетърпение да я получи.

— Изглежда толкова… неподходяща.

— Дойде с блестящи препоръки. Разколебах се, като разбрах що за човек е. Много се изненада, че не я взехме. Е, сега някак се е присъединила към съмишлениците на Манхайм, за съжаление. Може и да е напук на мен, за да ми го върне, че не й дадох работата. Това е начин да ми отмъсти. Наранена женска гордост и така нататък. Ще го подкокоросва, ще му пълни главата с надутите си празни приказки, като че той не бълва и без това достатъчно високопарни брътвежи. Ще продължи да души наоколо, а тя ще продължи да го насъсква да ме преследва…

Неусетно бе повишил тон.

— Не мисля, че е празнодумство да се твърди, че Тими е много самотен и че трябва да се направи нещо за това — твърдо го прекъсна мис Фелоус.

— Но ние наистина ще направим нещо.

— Защо смятате, че си отмъщава? На мен ми се струва, че просто се опитва да…

— Защото си отмъщава — Хоскинс още повече повиши тон. — Защото искаше да дойде тук и да се заеме с експеримента, но не й се удаде възможност. Затова сега възнамерява да унищожи всичко пред очите ни. Няма да се спре пред нищо. Манхайм е безопасен в сравнение с нея. Не е трудно да го командваш, ако знаеш как да подходиш. Той би останал доволен и от редовните ми изявления за нашата добронамереност и вежливи уверения, че ще следвам препоръките му, но сега тя свири първа цигулка. Ще държи на проверки на място всяка втора седмица и ще настоява за резултати, за промени, които през цялото време ще пречат на работата ни. Следващия път ще поиска психотерапия за Тими, или ортодонтия, или пластична операция, за да му направят хубаво засмяно хомо-сапиенсово лице. Ще се бърка, ще се бърка и ще се бърка. Една проклета намеса след друга. Ще използва обществения апарат на Манхайм, за да ни петни, да ни представя като бездушни учени, които хладнокръвно измъчват невинно дете…

Той се извърна и се вторачи в затворената врата към спалнята на Тими. Мрачно продължи:

— Под въздействието на подобна жена Манхайм е безпомощен. Може би дори спи с нея. Сигурно вече го е обсебила. Здраво го държи.

Очите на мис Фелоус се разшириха от почуда.

— Какво говорите, докторе?!

— Моля?

— Че тя и той… че тя би използвала… Нямате доказателства. Това ваше предположение няма нищо общо… Абсолютно нищо общо.

— Така ли? — Гневът на Хоскинс като че ли мигновено се стопи. Погледна я и смутено се усмихна. — Да, може би сте права. Сигурно е така. Нямам понятие с кого спи Манхайм, ако въобще спи с някого, и не ме интересува. Нито пък Левие. Искам само да ни оставят на мира, за да си гледаме работата, мис Фелоус. Нали знаете? Знаете, че правя всичко, което е по силите ми, за да бъде Тими щастлив тук. Вече съм толкова уморен, толкова дяволски уморен…

Мис Фелоус несъзнателно се протегна и взе ръцете му в своите. Колко бяха студени! Подържа ги за миг, сякаш искаше да му предаде от своята сила и енергия.

— Кога за последен път бяхте в отпуск, доктор Хоскинс?

— В отпуск? — Той сухо се изсмя. — Какво значи тази дума?

— Може би това е причината…

— Не мога. Просто не мога. Ако отсъствам дори за секунда, мис Фелоус, всичко може да се случи. Десетки от рода на Адамовски ще се опитат да задигнат проби от СТАСИС. Ще започнат без разрешение да провеждат нови експерименти, да правят бог знае какво на бог знае каква цена. Ще започнат да купуват техника, която не можем да си позволим, за да поставят началото на изследвания, които нямаме възможност да разработим. Тук има много луди глави, а аз съм единственият, който може да ги удържа. Докато не приключим с този етап, просто не смея да изляза в отпуск.

— Поне един по-дълъг уикенд… Наистина имате нужда от малко почивка.

— Знам. Колко добре знам само. Благодаря ви за загрижеността, мис Фелоус. Благодаря ви за всичко. Този институт е същинска лудница, а вие сте една от малкото нормални, на които може да се разчита.

— Все пак ще опитате ли да си починете поне малко?

— Ще опитам.

— Още отсега — настоя тя. — Наближава шест часът. Съпругата ви ви очаква. И малкото ви момченце.

— Да — съгласи се Хоскинс. — По-добре да си тръгвам. Още веднъж ви благодаря за всичко, мис Фелоус. Благодаря ви.

През нощта се събуди. От стаята на Тими се чуваше хлипане.

Отдавна не го беше чувала да плаче. Бързо скочи от леглото и отиде при него. Имаше изграден от години навик да се буди незабавно, ако някое дете се нуждае от нея.

— Тими — извика тя и светна лампата.

Той седеше в креватчето с широко отворени очи. От гърдичките му се изтръгваха пронизителните зловещи звуци, характерни за плача му. Сякаш не я забелязваше. Продължи да хлипа, без да й обръща внимание.

— Тими, аз съм, мис Фелоус. — Седна до него и го прегърна през рамо. — Всичко е наред, Тими. Всичко е наред.

Малко по малко плачът утихна.

Детето извърна глава към нея. Сякаш я виждаше за първи път. Погледът му имаше странен стъклен блясък, а устните бяха някак особено опънати назад. Белегът на лицето му изпъкваше зловещо в полумрака. Той отдавна бе престанал да й прави впечатление, но сега лицето на Тими бе пребледняло, почти безкръвно и мълнията изглеждаше по-ярка отвсякога.

Още спи — реши мис Фелоус.

Зацъка. Неандерталски цъкания. Като че не говореше на нея, а на някакво невидимо същество зад гърба й.

Мис Фелоус го прегърна и лекичко го залюля. Шепнеше името му и тананикаше. Мъничкото телце беше сковано, сякаш под въздействието на заклинание. Цъкането не спираше, прекъсвано от време на време от грубото ръмжене, което й бе познато от първите седмици. Страшно бе да чуе, че отново се връща към праисторическата си същност.

— Шт, Тими, малкото ми момченце, успокой се, всичко е наред, няма нищо страшно. Искаш ли млекце, Тими?

Усети го как се отпуска. Пробуждаше се.

— Мис Фелоус — колебливо промълви той.

— Мляко? Искаш ли топло мляко, Тими?

— Мляко. Да. Искам мляко.

— Ела — каза тя и го взе на ръце.

Отнесе го в кухнята. Не й се струваше разумно да го оставя сам точно сега. Сложи го на столчето до хладилника, извади бутилка мляко и я пъхна за миг в печката.

— Какво ти е? — попита го, докато пиеше. — Нещо си сънувал? Страшен сън ли беше, Тими?

Той кимна, без да изпуска млякото. Мис Фелоус го изчака да свърши.

— Сън — каза той. Сън беше от новите му думи. — Лош, лош сън.

— Сънищата не са истински, Тими. — Дали я разбираше? — Не бива да се страхуваш от сънища.

— Лош… сън…

Лицето му бе тъжно. Трепереше, въпреки че в кукленската къща бе топло.

— Хайде, ела да си легнеш — пак го прегърна тя.

Зави го хубаво.

— Какво сънува, Тими? Можеш ли да ми разкажеш?

Отново зацъка. Продължително. На два пъти тихо и кратко изръмжа.

Може би се връщаше към старите си навици след среднощната уплаха. Или пък не му достигаха английски думи, за да опише съня си.

Изведнъж каза:

— На-вън.

Каза го толкова неясно, че тя не беше сигурна дали е чула правилно.

— „Навън“ — това ли казваш?

— На-вън — повтори той.

Да, сега беше сигурна.

— Извън сферата? — Мис Фелоус посочи стената. — Навън? Там ли?

Той кимна:

— На-вън.

— Сънува, че си навън?

Закима яростно:

— Аха.

— И какво видя там?

Цъкания.

— Не те разбирам.

Зацъка още по-настойчиво.

— Тими, не така. Трябва да говориш като мен. Не те разбирам. Когато сънува, че си навън, какво видя?

— Нищо. Празно — отговори той.

„Празно“, разбира се. Нищо чудно. Тими нямаше представа какво има там. През единственото прозорче на кукленската къща се виждаше само малко късче трева, ограда и табелка, която не значеше нищо за него.

— Голямо… Празно — каза той.

— Съвсем нищичко ли не видя?

Цъкания.

Може би насън се бе върнал в неандерталския свят, бе видял студ, снежни виелици, грамадни космати животни, които пристъпват тромаво, и хора, облечени в кожи, но не знаеше достатъчно английски думи, за да опише всичко, затова повтаряше безспир:

— Навън. Голямо. Празно.

— Страшно? — опита се да му подскаже мис Фелоус.

— Празно — каза той. — Тими сам.

Да, помисли тя. Тими сам. Горкичкото. Бедничкото.

Прегърна го. Бе отметнал завивката и тя отново го загърна. Даде му една от любимите играчки — безформено зелено животно с увиснали крака, което трябваше да представлява динозавър. Когато го видя за първи път, доктор Макинтайър се намръщи и й прочете една от кратките си лекции по палеонтология. Би било погрешно да се мисли, че праисторическият човек въобще е бил съвременник на динозаврите. Всички грешали. Всъщност Мезозойската ера приключила милиони години преди на сцената да се появи първият човекоподобен примат. Тогава мис Фелоус му отговори, че всичко това й е известно, но Тими не го знае и много обича динозавърчето.

Момчето гушна играчката. Мис Фелоус остана до леглото му, докато заспи.

— Няма вече лоши сънища — тихо прошепна тя. — Няма вече сънища за големи празни пространства навън, където Тими е съвсем самичък.

Легна си. Часовникът на тоалетката показваше пет без петнадесет. Утрото щеше да настъпи много скоро. Съмняваше се, че ще заспи. Ще лежи и напрегнато ще се ослушва за шум от стаята на Тими. Зората нямаше да закъснее.

Не позна. Скоро се унесе. Този път сънува тя.

Спеше. Не тук, в кукленската къща, а в малкия апартамент в другия край на града, където не бе ходила от месеци. Някой чукаше на вратата настоятелно и припряно. Стана, нахлузи халата и включи екрана. В коридора стоеше млад мъж с прилепнала червена коса и рижа брада.

Брус Манхайм!

— Едит — каза той. — Трябва да те видя. Усмихваше се.

Ръцете й трепереха, докато отключваше вратата. Изведнъж се изправи пред нея в тъмния, изпълнен със сенки коридор.

Беше забравила колко е висок, широкоплещест, силен и мъжествен.

— Едит! О, Едит, толкова време мина.

Внезапно се озова в прегръдките му. Там, в коридора, без да се интересува от втренчените погледи на съседите, които бяха застанали пред вратите на домовете си, сочеха ги и мърмореха. Той я вдигна на ръце, както тя бе вдигнала преди малко Тими и я отнесе в апартамента й. Не спираше да шепне името й…

— Брус — каза тя. Осъзна, че е произнесла името му на глас. Беше будна. Бързо седна и притисна устните си с ръце. Страните й горяха от нахлулата червенина. В смаяното й съзнание се въртяха откъси от съня. Що за нелепост…

Безсрамната чувственост, присъща по-скоро на ученически блян, я изуми, зашемети я. Не си спомняше кога за последен път е сънувала подобно нещо.

И да избере точно Брус Манхайм за свой дързък романтичен герой!

Разсмя се.

Ако разбере, доктор Хоскинс би бил възмутен. Неговата мис Фелоус, жената, на която разчиташе, която бе негова опора, в интимни отношения с врага. Макар и само насън!

Колко абсурдно! Колко нелепо!

Колко трагично! — рязко се сгълча тя.

Все още бе в плен на спомена за съня. Вече забрави някои подробности, но яркостта на други я изгаряше, сякаш още спеше. Страстната прегръдка, парещият шепот: „Едит… Едит… Толкова време мина, Едит…“

Жалки фантазии на стара мома. Извратеност. Истинска извратеност. Мис Фелоус се разтрепери. С мъка удържа сълзите си. Сънят вече не й се струваше смешен. Чувстваше се омърсена. Това бе натрапничество в душата й, нахлуване в подредения й, затворен живот. Откъде се бе взел? Защо? Още преди години изхвърли всички подобни копнежи; или поне искаше да мисли, че е успяла. Бе предпочела да живее без терзанията, породени от желанията на плътта. Да живее като стара мома. Макар всъщност да не беше нито едното, нито другото. Защото все пак се бе омъжвала, дори и само за няколко месеца. Но тази глава вече беше прочетена. В продължение на десетки години бе живяла като на пустинен остров, съвсем сама. Бе се посветила на работата, на децата. А сега изведнъж това!

Беше само сън — опита да се утеши тя. — Сънищата не са истински. — Само преди малко бе казала същото на Тими.

Само сън. Само. Спящото съзнание може да бъде обсебено от всякакви мисли. Странни неща се носят на вълните на подсъзнанието. Сънят не означаваше нищо. Нищо. Само че Брус Манхайм бе идвал днес и й бе направил впечатление, а спящото й съзнание го бе вплело в този невероятен стряскащ епизод. Манхайм беше поне десет години по-млад от нея. Освен това, макар да имаше приятен външен вид, не го намираше особено привлекателен дори насън. Беше просто човек, когото бе срещнала преди няколко часа. Понякога, напук на всичките си усилия, усещаше, че е привлечена от някой мъж. В края на краищата бе почувствала привличане и към Хоскинс — безсмислено, безполезно, глупаво привличане към мъж с щастлив брак, с когото работеше по стечение на обстоятелствата. Отношението й към Хоскинс поне имаше някакво основание, а това? Беше само сън — повтори си мис Фелоус. — Само сън. Само сън.

Сега трябва да заспя — реши тя. — До сутринта всичко ще бъде забравено.

Мис Фелоус затвори очи и не след дълго заспа. Когато на другата сутрин, малко след шест, Тими се раздвижи в съседната стая и тя се събуди, сянката на съня още не бе я напуснала. Неясното, унижаващо я видение: настоятелното чукане на вратата, задъханият поздрав, страстната прегръдка… Сега обаче цялата история й се струваше просто абсурдна.

След като говориха за необходимостта да намерят другарче за Тими, мис Фелоус реши, че Хоскинс веднага ще доведе дете, дори и само за да уталожи общественото мнение, представяно от Манхайм и Мариан Левие. За нейна изненада изминаха седмици, а нищо подобно не се случи. Явно за Хоскинс беше трудно да намери човек, който да доведе детето си в СТАСИС-сферата, точно както се бе опасявал. Мис Фелоус недоумяваше как успява да държи Манхайм настрана.

Нещо повече. Напоследък почти не го виждаше. Несъмнено бе зает с други дейности в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС. Виждаше го само случайно, когато се разминаваха. Явно ръководството на компанията отнемаше цялото му време. От откъслечните коментари, които дочуваше оттук-оттам, мис Фелоус си бе изградила представата, че Хоскинс непрекъснато трябва да се преборва с екип от талантливи, но своенравни и упорити светила, стремящи се към Нобелова награда и едновременно с това да управлява най-сложните и дръзки научни опити в историята.

Както и да е. Той си имаше неговите проблеми, тя своите.

Растящата самота на Тими бе един от тях. Опитваше се да му даде всичко, от което се нуждае, да му бъде бавачка, учителка, да замени майка му, но това не беше достатъчно. Той отново и отново имаше кошмари, все същия сън. Не всяка нощ, но толкова често, че мис Фелоус започна да си записва кога го измъчва видението на огромното празно отвъд кукленската къща, където не биваше да излиза. Понякога бе там сам, понякога — заобиколен от тайнствени сенки. Тъй като Тими все още си служеше само с основни думи, мис Фелоус не можеше да разбере дали пустото пространство представлява изгубеният свят в ледниковия период или представата му за непознатото място, на което го бяха довели. Независимо какво беше, то го плашеше и той се събуждаше облян в сълзи. Не беше нужна диплома по психология, за да се разбере, че сънищата на Тими са неоспорим симптом за самотата му, за задълбочаващата се скръб на момченцето.

През деня преживяваше дълги тъжни часове, отпуснат и затворен в себе си или притихнал до прозорчето на кукленската къща с изглед, който едва ли му бе приятен. Взираше се в „голямото празно“ от съня си и може би с тъга си спомняше мрачните, сковани в лед плата от вече далечното му детство. Или може би просто се чудеше какво има зад стените на стаите, в които бе затворен. Защо не доведат някого да му прави компания? — тормозеше се тя. — Защо?

Мис Фелоус се двоумеше дали да не се обади на Манхайм и да му каже, че не се предприема нищо, да го подтикне да упражни по-силен натиск, но това прекалено много й приличаше на предателство. Макар да бе силно привързана към Тими, не можеше да действа зад гърба на Хоскинс по този начин. Гневът й обаче растеше.

Физиолозите вече бяха научили всичко възможно от момчето. Оставаше само да му направят дисекция, но това явно не беше част от изследователската програма. По тази причина посещенията им намаляха. Един човек идваше веднъж седмично да следи растежа на Тими, да зададе няколко обичайни въпроса и да го снима, и това беше всичко. Намаляха иглите; специалните диети като че вече не бяха необходими; сложните болезнени изследвания на костите, сухожилията и ставите значително оредяха.

С това се изчерпваха положителните промени. Ако интересът на физиолозите към момчето намаляваше, то психолозите тепърва започваха да го връхлитат. Новите посетители не бяха по-малко досадни от предишните, дори напротив. Сега Тими трябваше да преодолява препятствия, за да достига храната и водата си. Трябваше да вдига плоскости, да мести лостове, да достига въженца. Леките електрошокове го караха да пищи от страх и изненада или да надава съвсем първичен вой. Всичко това подлудяваше мис Фелоус.

Тя обаче не искаше да се обърне към Хоскинс. Въобще не искаше да го моли за нищо. Той странеше от нея по някаква своя причина и мис Фелоус се въздържаше да предявява нови изисквания към него. Можеше да изпусне нервите си и при най-малкото несъгласие от негова страна, можеше дори спонтанно да реши да напусне, а не искаше да стига дотам. Трябваше да остане заради Тими.

Все пак недоумяваше защо се бе отдръпнал от работата с Тими? Защо проявяваше такова безразличие? Нима по този начин искаше да се предпази от упреците и претенциите на Манхайм? Тя намираше това за глупаво. Единствено Тими страдаше от отчуждението му. Глупаво беше. Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Мис Фелоус можеше да ограничи достъпа на учените до детето, но нямаше как да го изолира от тях. В крайна сметка това бе научен експеримент. Така че ръчкането, боцкането и електрошоковете продължаваха.

Антрополозите не оставаха по-назад. Нахлуваха цели армии, изгарящи от желание да разпитват Тими за живота през палеолита. Въпреки че момченцето вече говореше английски изненадващо добре, макар и по своя си начин, опитите им бяха обречени на неуспех. Можеха да питат колкото си искат, той отговаряше само ако разбереше въпроса или ако съзнанието му още пазеше съответния спомен от живота в далечния свят от Каменната ера.

Седмиците на временния му престой в двадесет и първи век се превръщаха в месеци и Тими се изразяваше все по-добре и по-точно. Още произнасяше думите провлачено, което доста разчувстваше мис Фелоус, но пък разбираше английски не по-зле от всяко дете на неговата възраст.

Понякога, когато беше развълнуван, започваше да цъка с език, а от време на време издаваше някое праисторическо ръмжене, но това се случваше все по-рядко. Изглежда, забравяше живота си отпреди да го доведат в съвременната епоха. Връщаше се към него само в съкровения свят на сънищата, а там мис Фелоус не можеше да проникне. Кой знае какви огромни мамути и мастодонти вилнееха из тях, какви мрачни и тайнствени сцени от праисторическите дни се бяха запечатали в съзнанието на малкото неандерталско момченце.

За нейна изненада мис Фелоус все още беше единственият човек, който можеше да твърди, че разбира Тими. Някои от хората, често заети в СТАСИС-сферата — помощниците й Мортесън, Елиът и Стратфорд; доктор Макинтайър и доктор Джейкъбс, изглежда, успяваха да разгадаят по някоя фраза, но това им струваше много усилия, а и те обикновено тълкуваха неправилно поне половината от това, което казваше Тими. Мис Фелоус беше озадачена. Наистина отначало детето се затрудняваше в правилното оформяне на думите, но с времето започна да говори доста гладко. Трябваше да признае обаче, че съумява да разбира Тими толкова добре само защото е денонощно с него. Съзнанието й моментално се справяше с разликата между това, което беше казал, и начинът, по който трябваше да бъдат произнесени думите. Все пак се отличаваше от съвременните деца, поне що се отнася до говорните способности. Разбираше много неща и бе започнал да съставя цели изречения, но езикът, устните, ларинксът и вероятно малката му хиоидна костица просто не бяха приспособени към особеностите на английския език на двадесет и първи век, което деформираше значително говора му.

Мис Фелоус го защитаваше:

— Някога да сте чували французин да говори английски? Или англичанин да говори френски? А ако искаме да произнесем нещо на руски, трябва да си изкривим челюстите. Във всяка езикова група още от рождение се развиват различни мускули на говорния апарат и за много хора е почти невъзможно да ги пренастроят. По тази причина съществуват и различни акценти. Е, Тими има ясно изразен неандерталски акцент, но постепенно и той ще изчезне.

Мис Фелоус съзнаваше, че дотогава ще разполага с огромна власт и влияние. Тя не само се грижеше за Тими, тя беше негова преводачка; проводникът, по който спомените му от праисторическия свят достигаха до антрополозите. Без нейното посредничество щеше да им е невъзможно да разберат отговорите, които той даваше на въпросите им. Те се нуждаеха от помощта й, за да реализират целите на проекта. И така, по неочакван за самата мис Фелоус начин, присъствието й се превръщаше в задължително условие за осъществяването на експеримента, чиято задача бе изследването на живота в далечното минало.

За жалост натрапниците почти винаги си тръгваха разочаровани от разкритията на момченцето. Не че Тими не искаше да помогне, просто бе прекарал само три-четири години в Каменната ера, и то първите три-четири години от живота си. Малко деца на неговата възраст от която и да е епоха са способни да опишат нравите в родното си общество.

В повечето случаи успяваше да разкаже за неща, които антрополозите вече подозираха и които вероятно самите те му внушаваха посредством въпросите си:

— Попитайте го колко голямо е било племето му.

— Не смятам, че знае какво значи „племе“.

— Колко хора е имало в групата, в която е живял?

Попита го. Бе започнала отскоро да го учи да брои. Той се обърка.

— Много — отвърна.

„Много“ за Тими би могло да означава всяко число, по-голямо от три. Оттам нататък всичко му изглеждаше еднакво.

— Колко? — пак попита тя.

Взе ръката му и посочи пръстчетата.

— Толкова?

— Повече.

— Колко повече?

Той се помъчи да си спомни. Затвори за миг очи, сякаш се взираше в друг свят, протегна ръце и бързо засвива пръсти един след друг.

— Числа ли има предвид, мис Фелоус?

— Може би. По всяка вероятност всяко движение означава „пет“.

— Преброих по три движения на всяка ръка. Значи в племето е имало тридесет души.

— Според мен са четиридесет.

— Тими, кажи ми пак колко души имаше в твоята група?

— Какво е това „група“, мис Фелоус?

— Хората около теб, приятелите, роднините. Колко бяха?

— Приятели, роднини?

Замисли се над тези думи, по всяка вероятност неясни и нереални за него. После пак се загледа в ръцете си и пръстчетата му бързо затрепкаха. Не беше ясно дали брои или иска да каже нещо съвсем различно. Бе невъзможно да се разбере колко пъти сви пръсти — осем, може би десет.

— Видяхте ли? — попита мис Фелоус. — Мисля, че сега казва осемдесет, деветдесет, сто души. Дали въобще отговаря на въпроса ви?

— Преди цифрата беше по-малка.

— Знам, но сега казва това.

— Не е възможно. Толкова примитивно племе не може да се е състояло от повече от тридесет души. Най-много.

Мис Фелоус сви рамене. Щом искаха да изопачават данните, това си беше техен проблем:

— Тогава си запишете „тридесет“. Искате от едно дете, което тогава е било на около три години, да ви даде статистически данни за ръста на населението. Той налучква. Учудващо е, че въобще отгатва какво очакваме да ни каже. А може и да не отгатва. Защо мислите, че умее да брои? Че числата въобще имат някакво значение за него?

— Но той разбира какво го питате, нали?

— Не по-зле от всяко друго дете на пет години. Попитайте някое петгодишно хлапе колко души живеят на неговата улица и ще видите какво ще ви каже.

— Ами.

Отговорите на останалите въпроси бяха също толкова несигурни. Племенна структура? С цената на продължителни усилия мис Фелоус успя да изтръгне от Тими, че начело на племето стоял „голям човек“. Под това явно имаше предвид „вожд“. Нормално беше да се очаква неандерталските племена да са имали вождове. Попита го дали си спомня името на „големия човек“, но Тими отговори с цъкания. Както и да се е казвал вождът, детето не можеше да го преведе на английски, нито да го предаде със съвременни звукове, и отговаряше с неандерталски цъкания. А дали вождът имал съпруга? — поинтересуваха се учените. Тими не знаеше какво е това „съпруга“. Как бил избиран вождът? — Тими не разбра въпроса.

А религиозните вярвания и обичаи?

Посредством всевъзможни похвати със съмнителна научна стойност мис Фелоус успя да получи описание на свещено място, изградено от камъни, до което Тими не бивало да се приближава, и вяра, която, доколкото можа да разбере, била ръководена от жена, стояща високо в йерархията на племето. Сигурна бе, че става дума за жена, а не за мъж, защото, докато говореше, Тими непрестанно я сочеше. Не беше обаче съвсем убедена, че детето разбира какво точно искат да научат от него.

— Само ако бяха пренесли по-голямо дете през времето — повтаряха антрополозите непрекъснато. — Или някой възрастен неандерталец, за бога! Ако! Ако! Колко е вбесяващо единственият ти източник на информация да е някакво малко дете!

— Разбирам ви — казваше мис Фелоус без особено съчувствие. — Но това малко неграмотно дете е само неандерталецът, когото никой от вас не се е надявал някога да може да разпитва. Никога, дори и в най-необузданите си фантазии не сте си представяли, че ще разговаряте с неандерталец.

— И така да е, все пак! Все пак…

— Да, все пак! — въздъхна мис Фелоус и ги осведоми, че времето им за работа с Тими е изтекло.

Изведнъж Хоскинс се появи отново. Пристигна в кукленската къща без предупреждение.

— Мис Фелоус, може ли да говоря с вас? — попита той с колебливия тон, който използваше, когато бе силно притеснен.

„Защо не?“ — помисли мис Фелоус.

Приглади униформата си и сдържано излезе. Изведнъж спря объркана. Хоскинс не беше сам. Бледа слаба жена, средна на ръст, боязливо стоеше на входа на СТАСИС-зоната. Светлата кожа и русата коса й придаваха крехък вид. Светлосините й очи тревожно търсеха нещо зад рамото на мис Фелоус, старателно оглеждаха стаята и припряно примигваха, като че от вратата на детската стая щеше да изскочи някоя свирепа горила.

— Мис Фелоус, това е съпругата ми Анет — каза Хоскинс. — Можеш да влезеш, скъпа, няма нищо страшно. Когато преминаваш през прага, ще се почувстваш недобре за малко, но това бързо ще премине. Искам да те запозная с мис Фелоус. Тя се грижи за момчето от нощта на пристигането му.

Значи това беше жена му? Като че ли не отговаряше на очакванията на мис Фелоус. Макар че всъщност никога не бе си представяла как евентуално изглежда съпругата на Хоскинс. По-солидна може би, не толкова притеснена като тази жена. Но защо всъщност? Силен човек от неговия тип вероятно би желал да изпъква на фона на по-невзрачна половинка. Е, щом предпочита така, какво толкова? От друга страна, мис Фелоус очакваше съпругата на Хоскинс да е млада, бляскава и очарователна от типа втори съпруги, които преуспели бизнесмени на възрастта на Хоскинс бе чувала, че обикновено харесват. А Анет Хоскинс не беше съвсем в тази категория. О, да, беше много по-млада от Хоскинс, по-млада и от мис Фелоус, но не чак толкова. Вероятно бе на четиридесет години или там някъде.

Мис Фелоус кимна пресилено учтиво:

— Добро утро, мисис Хоскинс — делово поздрави тя. — Приятно ми е да се запозная с вас.

— Анет.

— Моля?

— Наричайте ме Анет, мис Фелоус. Всички ми казват така. Как е малкото ви име?

— Как е Тими, мис Фелоус? — бързо се намеси Хоскинс. — Спи ли? Бих искал жена ми да го види.

— В стаята си е — отговори мис Фелоус. — Чете.

Анет Хоскинс се изсмя кратко и рязко, почти подигравателно.

— О, той може да чете?

— Прости книжки с картинки, мисис Хоскинс, с кратки надписи. Още не е съвсем подготвен да чете в истинския смисъл на думата, но обича да разглежда книжки. Тази е за живота далеч на север. Ескимоси, лов на моржове, иглу и подобни. Чете я поне веднъж на ден.

„Чете“ не беше най-точното описание на това, което правеше Тими, и мис Фелоус го знаеше. Всъщност тя малко послъга. Тими въобще не четеше. Доколкото можеше да прецени, той просто разглеждаше картинките. Отпечатаните под тях думи вероятно имаха за него само декоративна стойност, просто странни малки знаци. Досега не бе проявил интерес към тях. Може би и никога нямаше да прояви. И все пак той наистина гледаше илюстрациите и явно разбираше съдържанието им, а оттам до четенето имаше само една крачка. Като имаше предвид целта на разговора, може би не беше лоша идеята да накара съпругата на Хоскинс да мисли, че Тими наистина умее да чете, макар че той самият сигурно много добре знаеше как стоят нещата.

— Нали е страхотно, мис Фелоус — бодро и някак тържествено заяви Хоскинс. — Помните ли какъв беше първата нощ? Бясно, пищящо, пощуряло малко праисторическо зверче?

Като че бих могла да забравя, рече си мис Фелоус.

— А сега си седи тихо и чете книжка за ескимосите и техните иглута.

Хоскинс сияеше от гордост, сякаш говореше за собственото си дете.

— Чудесно, нали! Великолепно! Какъв невероятен прогрес е постигнал под опеката ви!

Мис Фелоус изгледа Хоскинс подозрително. Имаше нещо подозрително и неестествено във внезапното му излияние. Какво искаше да постигне? Много добре знаеше, че Тими не може да чете. И защо водеше жена си чак сега? Кому бяха нужни тези неискрени хвалебствия за напредъка на момченцето?

И тогава разбра.

— Трябва да ви се извиня, че напоследък се отбивах толкова рядко, мис Фелоус — каза той, вече по-спокойно, — но както сигурно се досещате, бях зает с какви ли не странични действия и не на последно място с нашия приятел господин Брус Манхайм.

— Мога да си представя.

— Откакто беше тук, ми се обажда почти всяка седмица. Задава най-различни въпроси, тюхка се за Тими, като че ли му е син, а аз съм директор на пансиона, в който го е изпратил. Човек би помислил, че става дума за кошмарен пансион от роман на Чарлз Дикенс.

— И най-много се интересува какво сте направили, за да намерите другарче на Тими — допълни мис Фелоус.

— Точно така.

— И какво всъщност предприехте по въпроса, доктор Хоскинс?

Хоскинс трепна:

— Много е трудно. Срещнахме се поне с пет-шест деца, които биха могли да играят с Тими. Разбира се, говорихме с родителите им.

Това бе нещо ново за мис Фелоус.

— Е, и?

— В крайна сметка открихме две деца, които ни се сториха подходящи, но родителите имаха цял кош специални условия и възражения и не бе по силите ни да се справим с тях. След това открихме друго момченце, което би могло да свърши работа, но тъкмо щяхме да го доведем на пробно посещение при Тими, отново се появиха условията и възраженията. Родителите му дойдоха с някакъв адвокат и той поиска да се обвържем с разни сложни договорни гаранции, да поемем какви ли не отговорности. С това пък нашите адвокати не се съгласиха. Що се отнася до останалите деца, въпросът с риска не възникна, защото родителите, изглежда, се интересуваха само от заплащането. Момченцата обаче ни се сториха малки диви хулиганчета, които по-скоро биха навредили на Тими, отколкото да му помогнат.

— Значи нямате никого предвид, така ли?

Хоскинс навлажни устни:

— Накрая решихме да потърсим разрешението в компанията, да вземем детето на някой от екипа. Този човек стои пред вас.

— Вашият син? — попита мис Фелоус.

— Спомняте си, нали? Когато Манхайм и доктор Левие бяха тук, повече от яд, отколкото по друга причина, казах, че ако се наложи, ще доведа собствения си син. Е, стигна се точно до това. Държа на думата си, мис Фелоус, както, смятам, ви е известно. Не бих помолил човек от компанията за нещо, което аз не съм готов да направя. Реших моят син Джери да бъде толкова необходимото за Тими другарче. Решението обаче естествено не може да бъде едностранно.

— И затова доведохте мисис Хоскинс? За да се увери, че синът ви ще е в безопасност при Тими?

Хоскинс като че изпита благодарност към нея.

— Да, мис Фелоус, точно така!

Мис Фелоус отново погледна съпругата на Хоскинс. Тя хапеше устни, вторачена във вратата, зад която дебнеше ужасният неандерталец.

Сигурно мисли, че Тими е маймуна, реши мис Фелоус. Някоя горила или шимпанзе. Че незабавно ще се нахвърли върху скъпото й детенце и ще го разкъса.

— Ами тогава да го доведа и да й го покажа — ледено процеди тя.

Мисис Хоскинс видимо се стегна. Да не говорим, че и преди това бе напрегната:

— Няма да е зле… мис Фелоус.

Сестрата кимна.

— Тими — извика тя. — Тими, ела за малко. Имаме гости.

Тими боязливо надникна иззад вратата.

— Няма нищо, Тими. Това са доктор Хоскинс и съпругата му. Хайде ела.

Момченцето пристъпи напред. Изглеждаше доста добре. Мис Фелоус мислено благодари на Бога. Беше облечен в синия гащеризон на зелени кръгчета. След моравия обичаше най-много него. Мис Фелоус бе сресала косата му старателно само преди час и тя още не бе съвсем разбъркана и омотана. Тъничката книжка, която разглежда допреди миг, висеше в лявата му ръка.

Той с очакване се взря в посетителите. Очите му бяха широко отворени. Ясно бе, че дори след толкова време позна Хоскинс, но май не знаеше какво да мисли за мисис Хоскинс. Без съмнение нещо в силно напрегнатата й стойка и предпазливостта й го караше да стои нащрек. Човек би могъл да каже, че се проявяват примитивните му рефлекси и инстинкти. Кой знае?

Настъпи дълго неловко мълчание.

После Тими се усмихна.

Беше чудесна, топла усмивка. Съвсем специална — „от ухо до ухо“, усмивката на Тими. Колко го обичаше мис Фелоус за нея. Искаше й се да го гушне и да го вдигне на ръце. Колко сладък и доверчив, колко наивен беше. Да. Малко момченце, което излиза от детската стая, за да поздрави гостите. Как би могла Анет Хоскинс да устои на тази усмивка.

— О! — възкликна тя, сякаш бе намерила муха в супата си. — Не знаех, че изглежда толкова… странно.

Мис Фелоус я дари с една унищожителна гримаса.

— Това е заради чертите на лицето му — обясни Хоскинс. — Тялото му е почти като на много мускулесто малко момченце.

— Но лицето, Джералд, огромната уста, грамадният нос… Виж как изпъкват веждите и брадичката. Толкова е грозен, Джералд! Толкова особен.

— Детето разбира повечето от думите ви — предупреди я мис Фелоус с леден тих глас.

Мисис Хоскинс кимна, но не успя да се въздържи:

— На живо изглежда много по-различен, отколкото в предаванията по телевизията. Там определено има по-човешки…

— Той е човек, мисис Хоскинс — грубо я прекъсна мис Фелоус. Омръзнало й беше да обяснява. — Просто принадлежи към различен клон на човешката раса. Това е всичко. Клон, който вече не съществува.

Хоскинс като че ли почувства едва сдържаната ярост на мис Фелоус, обърна се към жена си и настойчиво предложи:

— Защо не поговориш с Тими, скъпа? Поопознай го. Нали точно за това дойде.

— Да, да.

Изглежда, събираше кураж.

— Тими — каза тя. Гласът й беше тих и напрегнат. — Здравей, Тими. Аз съм мисис Хоскинс.

— Здравей — отговори Тими.

Той протегна ръка. Мис Фелоус го бе научила да го прави.

Анет Хоскинс хвърли един поглед към съпруга си. Той извъртя очи към тавана и кимна.

Тя неуверено подаде ръка, сякаш щеше да се здрависва с обучена маймуна в цирка. Стисна ръчичката му бързо и веднага я пусна.

— Здравей, мисис Хоскинс — каза Тими. — Приятно ми е.

— Какво казва? — попита мисис Хоскинс. — На мен ли каза нещо?

— Тими ви каза „здравейте“ — обясни мис Фелоус. — Каза, че му е приятно да се запознае с вас.

— Той говори английски?!

— Да, говори. Разбира детски книжки. Храни се с нож и вилица. Може да се облича и съблича сам. Не би трябвало да се изненадвате от всичко това. Той е нормално момченце, мисис Хоскинс, и не е на много повече от пет годинки. Може би пет и половина.

— Вие не знаете ли точно?

— Можем само да предполагаме — каза мис Фелоус. — Не си носеше акта за раждане, когато пристигна.

Мисис Хоскинс отново погледна съпруга си:

— Знам колко годишен е синът ни, скъпа — безизразно рече Хоскинс. — Все пак е едър и силен за възрастта си. По-едър е от Тими. Виж, Анет, ако мислех, че има опасност, че съществува и най-малка вероятност да…

— Не знам. Наистина не знам. Как може да сме сигурни, че не е опасно?

Мис Фелоус бързо каза:

— Ако ви интересува дали е безопасно да оставите сина си с Тими, така е. Тими е мило малко момченце.

— Но той е ди… див.

Отново етикетът, лепнат от журналистите. Тези хора! Не можеха ли да мислят самостоятелно?

— Въобще не е див! — натърти мис Фелоус. — Ни най-малко. Нима диваците излизат от стаята си с книга в ръка и изявяват желание да се здрависат? Нима диваците се усмихват по този начин и казват „здравей“ и „приятно ми е“? Ето го пред вас. Виждате го. На какво ви прилича, мисис Хоскинс?

— Просто не мога да свикна с лицето му. Не е човешко лице.

Мис Фелоус не позволи на гнева си да избухне. Отново решително подхвана:

— Както вече обясних, той е човек като всички нас. И съвсем не е див. Той е също толкова кротък и послушен, колкото всяко момче на неговата възраст. Много великодушно от ваша страна да позволите на детето ви да идва да си играе с Тими, но моля ви, не се страхувайте.

— Не съм казала, че съм съгласна — разпали се мисис Хоскинс.

Хоскинс отчаяно я изгледа.

— Анет…

— Не съм решила!

— Тогава защо просто не си тръгнете и не оставите Тими да се занимава с книжката си?

Мис Фелоус едва се владееше.

Остави доктор Хоскинс да се справи! Тя му е жена. Хоскинс каза:

— Поговори с момчето, Анет. Поопознай го. Нали се съгласи?

— Да, да. Ще се опитам. — Тя отново се приближи към момчето. — Тими? — колебливо каза тя.

Тими я погледна. Този път не се усмихваше от ухо до ухо. Вече знаеше, от интонацията им безпогрешно бе разбрал, че тази жена не му е приятел.

Мисис Хоскинс наистина успя да се усмихне, но не съвсем убедително:

— На колко години си, Тими?

— Не може да брои много добре — тихо предупреди мис Фелоус.

За нейна изненада обаче Тими вдигна петте пръстчета на лявата си ръка и хубаво ги разпери.

— Пет — извика той.

— Той показа пет пръстчета и каза „пет“ — учуди се мис Фелоус. — Чухте го, нали?

— Май сте права — отговори Хоскинс.

— Значи на пет — сковано продължи мисис Хоскинс. — Много хубава възраст. Моето момченце Джери скоро ще навърши пет годинки. Ако го доведа тук, ще бъдеш ли добър с него?

— Добър — отговори Тими.

— Добър — преведе мис Фелоус. — Разбра въпроса ви, обеща да бъде добър.

— Дребен е, а изглежда толкова силен.

— Досега никого не е наранил — мис Фелоус си наложи да забрави яростните битки от отдавнашната първа нощ. — Той е изключително внимателен. Изключително. Трябва да ми повярвате, мисис Хоскинс. — Обърна се към Тими. — Заведи мисис Хоскинс в стаята си. Покажи й играчките и книжките. Покажи й гардеробчето си.

Накарай я да разбере, че си нормално малко момченце, Тими. Накарай я да престане да обръща внимание на веждите и липсващата ти брадичка.

Тими подаде ръка. Само след кратко колебание мисис Хоскинс я пое. За първи път, откакто бе влязла в СТАСИС-сферата, на лицето й се появи някакво подобие на искрена усмивка.

Двамата с Тими отидоха в детската стая. Вратата зад тях се затвори.

— Смятам, че ще се получи — тихо каза Хоскинс, миг след като съпругата му излезе. — Тими ще я спечели.

— Не се съмнявам.

— Тя не е глупава жена. Повярвайте ми. Нито лоша. Но Джери й е много скъп.

— Естествено.

— Той е единственото ни дете. Няколко години, след като се оженихме, имахме проблеми, не можехме да имаме деца. После стана. Успяхме да …

— Да, разбирам — каза мис Фелоус. Не проявяваше любопитство да научи проблемите на семейство Хоскинс. Нито как накрая бяха успели да ги преодолеят.

— Така че, нали виждате, макар че обсъдихме това подробно, макар че жена ми е наясно с проблемите, които Манхайм и неговата група ми създават, и осъзнава необходимостта да прекратим изолацията на Тими, все още се колебае дали да изложи Джери на риска…

— Няма риск, доктор Хоскинс.

— Знам това. Вие го знаете, но докато и Анет се увери…

Вратата на детската стая се отвори и мисис Хоскинс се появи. Тими стоеше зад нея и предпазливо се озърташе. Понякога постъпваше по този начин, преди да излезе.

Дъхът й спря.

Сигурно се беше случило нещо лошо…

Слава Богу, Анет Хоскинс се усмихваше:

— Много симпатична стаичка — каза тя. — Показа ми как си сгъва дрешките. Бих искала Джери да можеше да се справи дори и наполовина толкова добре. И колко хубаво са подредени играчките му.

Мис Фелоус въздъхна.

— Значи ще пробваме? — попита Хоскинс.

— Да, мисля че можем да опитаме.