Дете на времето

Глава единадесетаТръгване

Проект „Средни векове“ — в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД говореха единствено за това. Всички бяха съгласни, че с него се поставя началото на нова фаза за пътуването във времето. Уникалният метод, овладян от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, щеше да открие пътя към отминали исторически събития и оттам в двадесет и първи век щяха да нахлуят поразителни факти от древността и невероятни културни съкровища „А защо не и други съкровища“ — казваха някои. Щом можеха да достигнат в кой да е век от историята на човешката цивилизация и да пренасят хора в настоящето, защо да не може да прехвърлят в двадесет и първи век произведения на изкуството, редки книги и ръкописи и какви ли не ценни предмети? За една нощ колекциите на музеите по света щяха да се удвоят, да се утроят, учетворят! Новите експонати щяха да бъдат в отлично състояние. И това само с цената на енергийните разходи.

Всички в компанията стискаха палци реализацията на проект „Средни векове“ да протече гладко. Всички с изключение на Едит Фелоус, която тайничко се молеше да се провали, разработките на Хоскинс да са грешни и апаратурата да се окаже неспособна да се справи със задачата. Единствено на това можеше да се надява, единствено тази надежда за спасението на живота на Тими й оставаше. Ако опитът да пренесат човек от четиринадесети век се опропасти, нямаше да става нужда да се освободи сферата на Тими и нещата щяха да продължат постарому.

Тя се надяваше проектът да пропадне, ала останалата част от света се надяваше да успее. И затова, в разрез със здравия разум, мис Фелоус мразеше света. Трескавата рекламна кампания за проект „Средни векове“ достигаше връхната си точка. И средствата за масова информация, и обществеността бяха пощурели по него. СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД отдавна не бяха предприемали нещо, което да завладее вниманието им. Още една скала или древна риба едва ли би ги развълнувала. Малкото динозавърче бе посъбудило интереса им навремето, но после бързо го забравиха. Що се отнася до неандерталчето Тими, малкото пещерно момченце Тими, той вероятно щеше да занимае въображението на хората, ако се бе оказал диво маймунче, както някои бяха очаквали. Обаче неандерталецът на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД въобще не беше маймуна, а само едно грозно малко момченце. Грозно малко момченце, което носеше гащеризон и се бе научило да чете книжки с картинки — в това нямаше нищо кой знае колко забележително, нищо праисторическо. Може би, ако удряше гърди с юмруци, мучеше нечленоразделно или надаваше първични дивашки ревове, би привличал любопитството им още известно време. Но Тими не беше такъв.

Затова пък колко щеше да е интересно да доведат човек от по-близко минало, възрастен човек, някой, който с очите си да е видял Жана д’Арк, Ричард Лъвското сърце или Саладин, някой, който говори на разбираем език и би могъл да даде живот на сухата история. Седмиците минаваха. Моментът наближаваше.

И ето че нулевият час на проект „Средни векове“ настъпи.

Хоскинс и сътрудниците му бяха научили доста неща за рекламата от пристигането на Тими преди три години. Този път не ставаше дума за шепа наблюдатели на балкона. Техниците на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД щяха да направят показно изпълнение почти пред цялото човечество.

Очакването бе опънало нервите на мис Фелоус до краен предел. Искаше напрежението да приключи, искаше да разбере дали експериментът ще успее или ще се провали. Бе решила да е там, в залата, когато натиснат последното копче. Само дано по-скоро дойде новата помощничка. Казваше се Манди Терис. Бе постъпила предишната седмица на мястото на сестра Стратфорд, която отиде на по-добре платена работа в друг щат.

— Мис Фелоус?

Тя се извърна с надеждата, че Манди Терис най-после е пристигнала, но уви. Секретарката на Хоскинс водеше Джери за определените два часа с Тими. Жената остави детето и се втурна навън. Тя също бързаше да заеме удобно място, за да наблюдава кулминацията на проект „Средни векове“.

Джери боязливо пристъпи към мис Фелоус. Изглеждаше смутен:

— Мис Фелоус?

— Какво има, Джери?

Момчето измъкна от джоба си смачкана изрезка от вестник и й я подаде.

— Това е Тими, нали?

Мис Фелоус погледна снимката. Наистина беше Тими. Усмихваше се. Вълнението около новия проект бе възобновило интереса от страна на журналистите към Тими. На изрезката имаше сравнително скорошна снимка — от третата годишнина от пристигането на Тими. Празнуваха раждането му в двадесет и първи век. Няколко учени, репортери, Джери и Тими. Тими държеше лъскав робот — един от подаръците за рождения му ден.

— Е, и?

Джери внимателно я наблюдаваше.

— Пише, че Тими е маймунче. Нали не бива да говорят така?

— Какво?

Тя рязко издърпа изрезката от ръката на младия Хоскинс и впери очи в нея. Преди малко бе пропуснала да прочете заглавието.

Маймунче. Маймунче. Праисторическо маймунче.

Гневни сълзи опариха очите на мис Фелоус. Тя яростно накъса статията на десетина късчета и ги хвърли на пода.

— Защо направихте това, мис Фелоус? Защото пише, че Тими е маймунче ли? Той нали не е маймунче. Маймунче ли е?

Тя хвана хлапака за китката и едва се овладя да не го разтърси.

— Не, не е маймунче. И да не съм те чула пак да кажеш това! В никакъв случай! Разбра ли? Ужасно е да се говори така и не искам да го правиш.

Джери се откопчи от китката й. Като че беше изплашен. Сърцето й щеше да изскочи. Едва се владееше.

— Върви и си играйте с Тими — рече тя. — Ще ти покаже новата си книжка.

— Заболя ме.

— Съжалявам. Не исках да ти причинявам болка. Бягай вътре! Казах ти, че съжалявам.

Момчето припна към СТАСИС-сферата. На прага изви глава и гневно я изгледа. Зад гърба й се чуха стъпки. Тя се обърна. Задаваше се Манди Терис.

Крайно време беше, помисли мис Фелоус.

— Закъсняхте — мис Фелоус се стараеше да не звучи заядливо. — Джери Хоскинс вече е вътре. Играят с Тими.

— Знам, мис Фелоус. Опитах се да побързам, но навсякъде е пълно с хора. Всички са толкова развълнувани.

— Знам. Искам от вас да…

— Бързате да гледате, нали? — каза Манди. На финото й глуповато лице се четеше завист. — Защо на мен се падна да дежуря точно сега?

— Ще видите всичко във вечерните новини — сопна се мис Фелоус. — Хайде да влизаме. — За първи път щеше да остави Манди Терис сама при Тими. — Момчетата няма да ви създават неприятности. Млякото им е готово, а играчките, с които ще се занимават, са извадени. Всъщност най-добре да ги оставите сами колкото може по-дълго.

— Ясно. Трябва също да гледам да не излезе. Знам колко е важно това.

— Добре. Влизайте.

Мис Фелоус отвори вратата на СТАСИС и я въведе. Тими и Джери се бяха залисали в задната стая и не им обърнаха внимание. Обясни на Манди Терис какво трябва да се прави в следващите няколко часа, как да попълни формулярите със заявки и да води бележки.

Тъкмо да излезе, момичето викна след нея.

— Дано си намерите хубаво място! Боже, как искам да се получи!

Мис Фелоус не отговори, защото не беше сигурна, че ще се въздържи. Излезе бързо, без да се обърне.

Тя закъсня и следователно не успя да си намери хубаво място. Успя да се добере само до видеостената. Горчиво съжаляваше. Само ако можеше да бъде в центъра на събитието, само някакси да можеше да докопа някоя чувствителна част от апаратурата и да саботира експеримента…

Не, трябва да се е побъркала. С големи усилия изтласка глупавите мисли от главата си.

Нямаше да постигне нищо с механична повреда. Просто щяха да я отстранят и да предприемат нов опит, а тя щеше да се раздели с Тими завинаги.

Нищо нямаше да помогне.

Нищо освен неуспеха на самия експеримент — необратим провал, фундаментална неосъществимост или нещо подобно.

И така, тя зачака края на предстартовото броене. Старателно наблюдаваше всяко движение на огромния екран, изпитателно обхождаше с поглед лицата на техниците, докато камерата се местеше от човек на човек, и търсеше израз на тревога и неувереност, които да й подскажат, че нещо неочаквано се е повредило.

Чакаше. Чакаше.

Никой не изглеждаше неуверен. Никой не изглеждаше особено разтревожен. Многократно бяха изпробвали апаратурата. Бяха провели хиляди симулации и знаеха със сигурност, че късообхватното интертемпорално сондиране ще се осъществи.

Предстартовото броене стигна до нула.

Много тихо, много безлично експериментът успя.

В новата СТАСИС-сфера стоеше прегърбен, брадясал селянин с неопределена възраст, в мръсни дрипи, с дървени обувки. Бе онемял от ужас и недоумяваше що за внезапна, умопомрачителна промяна го бе сполетяла.

И докато светът опиянено ликуваше, мис Фелоус стоеше изстинала от скръб, сломена, съкрушена. Заобиколена отвсякъде от възторг, тя бе смазана.

Тогава от високоговорителя с настоятелна пронизителност прозвуча името й. Трябваше да го повторят три пъти, преди да реагира.

— Мис Фелоус, мис Фелоус! Незабавно се явете в СТАСИС едно! Мис Фелоус, мис Фел…

Какво се беше случило?

— Пуснете ме да мина — викаше тя, а високоговорителят не преставаше да повтаря името й. С необуздана енергия си запроправя път през тълпата, блъскаше хората наоколо си, удряше ги с юмруци, отчаяно ги ръчкаше с лакти и кошмарно бавно се придвижваше към сферата.

— Мис Фелоус, моля… Мис Фелоус… спешно.

Манди Терис в коридора извън СТАСИС-сферата, потънала в сълзи.

— Не знам как стана. Само отидох до края на коридора, за да видя видеодиска, който бяха пуснали. Само за минутка. И тогава, още преди да успея да помръдна или да направя каквото и да е.

Внезапно тя отбранително се разкрещя:

— Вие казахте, че няма да имам проблеми, вие казахте, че може да ги оставя сами…

Мис Фелоус бе раздърпана и неудържимо трепереше.

— Къде е Тими? — изгледа тя Манди Терис кръвнишки. Мортесън бе изникнал отнякъде и промиваше ръката на пищящия Джери с дезинфекционно средство. Елиът също беше там и подготвяше имунизация против тетанус. На дрехата на Джери имаше ярко кърваво петно.

— Ухапа ме, мис Фелоус — яростно крещеше той. — Ухапа ме.

Мис Фелоус не го забелязваше.

— Какво направихте с Тими? — извика тя.

— Заключих го в банята — отвърна Манди Терис. — Хвърлих малкото чудовище вътре и барикадирах вратата с няколко стола.

Мис Фелоус се втурна в кукленската къща. Почти не почувства лекото неудобство на прага. Разбута столовете и вдървено се зае с вратата. Успя да я отвори след цяла вечност. Най-после. Погледна надолу към грозното малко момченце, страхливо свито в ъгъла.

— Не ме бий, мис Фелоус — каза Тими, пресипнал от плач. — Нали няма да ме биеш, мис Фелоус?

— Тими, кой ти наговори тези неща? — Тя го придърпа към себе си и силно го прегърна.

Гласчето му трепереше.

— Тя. Новата. Каза, че ще ме биеш с една дълга пръчка, и че много, много ще ме биеш.

— Зла е, затова говори така. Няма да те бия. Но какво стана? Какво се случи, Тими?

Той я погледна. Очите му бяха огромни. Той тихичко рече:

— Нарече ме „маймунче“.

— Какво?

— Каза, че не съм истинско момченце. Така пишело във вестника. Каза, че съм животно — Тими едва удържаше сълзите си. После те се застичаха по бузките му. Толкова много. Заподсмърча, думите му станаха неясни, но въпреки всичко тя разбираше всяка сричка съвсем ясно. — Каза, че няма вече да си играе с маймуна. Аз не съм маймуна. Знам какво е маймуна.

— Тими, Тими.

— Каза, че съм смешен, че съм ужасно грозен. Каза… каза… и аз го ухапах.

И двамата плачеха.

Измежду хлипанията мис Фелоус го зауспокоява.

— Не е вярно. Знаеш, че не е вярно, Тими. Ти си истинско момченце. Ти си истинско мило момченце, най-доброто момченце на света. И никой няма да те отнеме от мен.

Тя отново излезе. Елиът и Мортесън още се суетяха около Джери и го превързваха. Манди Терис не се виждаше никаква.

— Махнете това дете оттук. Заведете го в кабинета на баща му и там довършете каквото е необходимо. И ако видите Терис, кажете й да си вземе чека и да се измита.

Те кимнаха и заотстъпваха назад, като че ли от ноздрите й бе започнала да извира пара… Обърна се обратно и влезе при Тими.

Решението вече беше взето. Оказа се много лесно. Внезапно осъзна какво трябва да направи. Внезапно набра кураж да го направи набързо, веднага. Нямаше време за колебание. Може би в това се криеха опасности, които не разбираше, но трябваше да рискува. Ако не предприеме нищо, положително щяха да изпратят Тими обратно във времето и той щеше да загине. Ако изпълнеше плана си, й оставаше поне надеждата. Никак не беше трудно да се избере. Нямаше и много време да мисли и премисля. Не и сега. Не и когато синът на Хоскинс бе наранен.

Трябваше да стане тази нощ. Още тази нощ, докато всички празнуваха успеха на проект „Средни векове“ и бяха опиянени от радост.

Искаше да се обади на Манхайм и да го предупреди, но не смееше да рискува. В компютрите на телефонната централа навярно беше закодирана програма за сигурност, с помощта на която можеха да уловят разговора й и да разкрият плановете й. Щеше да се свърже с него, след като всичко свърши. Манхайм нямаше да има нищо против да го събудят посред нощ, не и заради Тими. Той щеше да се заеме със своята част от задачата. Реши, че полунощ е най-подходящото време. Никой нямаше да пита защо излиза и след това се връща толкова късно. Често отиваше в СТАСИС през нощта. Дори когато бе решила да преспи в апартамента и си беше тръгнала окончателно за дома. Пазачът я познаваше. Нямаше да се усъмни и защо носи куфарче.

— Малко играчки за момченцето — изрепетира тя невинното обяснение и спокойната усмивка. Играчки за момчето? Посред нощ? Защо ли пък да се усъмнявам в нея? Живееше единствено за Тими. Всички в СТАСИС го знаеха. Носи му играчки през нощта — защо не. Такава си беше. Нужно ли беше пазачът да обръща внимание на куфара? Така и стана. Не му обърна внимание.

— Добър вечер, мис Фелоус. Днес май беше голям ден, а?

— Да, много голям ден. Нося малко играчки за момченцето — размаха куфарчето и се усмихна.

Премина през бариерата.

Когато влезе в кукленската къща, Тими не спеше.

— Мис Фелоус, мис Фелоус…

Отчаяно се мъчеше да изглежда както обикновено, за да не го изплаши. Дали беше спал? Малко — каза той. Отново беше сънувал. Сънят го бе разбудил. Седна за малко до него и той го разказа. Тъжно я разпита за Джери. Наложи си да бъде колкото може по-спокойна. Нямаше защо да бърза. Никой не я подозираше. Имаше пълно право да е там.

И да я видеше някой на излизане, нямаше да се усъмни в пакета, който носи. Тими щеше да е тихичък и всичко щеше да свърши. Всичко щеше да свърши и нямаше да има връщане назад. Щяха да я оставят на мира. Щяха да оставят и двамата на мира. Дори да предизвика късо съединение в шест държави, после нямаше да има смисъл да връщат Тими обратно.

Отвори куфара.

Извади палтенцето, вълнена шапка-ушанка и останалите дрехи.

Малко учуден и може би изплашен, Тими попита:

— Защо ме обличаш с всичко това, мис Фелоус?

— Ще те изведа навън, Тими — отвърна тя. — При нещата, които сънуваш.

— Нещата, които сънувам? — на лицето му се изписа копнеж и… да, също и боязън.

— Няма нищо страшно. Нали съм с теб. Нали не те е страх, когато съм с теб, Тими?

— Не, мис Фелоус.

Той завря личице в рамото й. Тя го обгърна с ръка. Усети как мъничкото му сърце силно тупа.

Вдигна го. Прекъсна алармената инсталация, бавно отвори вратата…

…и изпищя.

Пред прага стоеше Джералд Хоскинс и я гледаше.

С него имаше двама души. Стоеше и я гледаше. Беше не по-малко удивен от нея. Мис Фелоус се опомни миг преди него и се опита да се промуши в коридора, но мигновеното закъснение не попречи на Хоскинс да я задържи. Хвана я грубо и я запрати навътре в сферата срещу един скрин. После направи знак на мъжете да влязат и се изпречи между нея и вратата.

— Не очаквах това от вас. Да не сте полудели?

Мис Фелоус успя да се извие настрани, така че пресрещна удара с рамо и предпази Тими. Стискаше го здраво. Обърна се и дръзко впери очи в Хоскинс. Когато обаче заговори, дързостта я напусна. Тонът й стана умолителен.

— Каква вреда ще причиня, ако го взема, доктор Хоскинс? Не може да поставяте някаква си загуба на енергия над живота на детето.

Хоскинс кимна на другите и те пристъпиха от двете й страни, за да я възпрат, ако се наложи. Хоскинс се пресегна и взе Тими от ръцете й.

— Напрежението в електрическата мрежа, което би предизвикала постъпката ви, би причинило прекъсване на тока на огромна територия, което ще парализира целия град утре. Компютрите ще се изключат, ще бъде унищожено огромно количество информация, алармените сигнализации ще спрат да функционират, ще възникнат всевъзможни неприятности. Към нас ще бъдат предявени хиляди съдебни искове. Всичко ще струва милиони, много милиони. Може дори да се изправим пред фалит. В най-добрия случай това ще означава ужасни финансови затруднения за СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД и огромен провал в очите на общественото мнение. Представете си какво ще кажат хората, като разберат, че цялата бъркотия е предизвикана от сантиментална медицинска сестра, която се е държала глупаво заради някакво маймунче.

— Маймунче? — мис Фелоус бе обезумяла.

— Знаете, че репортерите го наричат така — отвърна Хоскинс. — За обикновените хора той е само маймунче. Те все още не знаят какво точно представляват неандерталците. Съмнявам се дали някога ще разберат.

Единият от придружаващите го мъже беше излязъл извън сферата. Сега се върна и започна да промушва пластмасово въже през процепите в горната част на стената.

Мис Фелоус ахна. Спомни си въжето, прикрепено към ръчката извън сферата, в която беше халкопиритната проба на професор Адамовски. Беше толкова отдавна.

— Не! — извика тя. — Не бива!

Хоскинс сложи Тими на земята и внимателно му свали палтенцето.

— Стой тук, Тими. Нищо лошо няма да ти се случи. Сега ние ще излезем за малко. Нали така.

Тими кимна. Беше пребледнял и безмълвен.

Хоскинс избута мис Фелоус извън кукленската къща. За момент бе неспособна да се съпротивлява. Пред очите й като насън се мярна червената хватка на задействащия лост, монтирана в коридора. Странно как не я беше забелязала по-рано, не беше й обърнала внимание.

Мечът на палача, помисли си тя.

— Съжалявам, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Исках по възможност да ви спестя това. Бях го запланувал за полунощ, за да разберете, когато всичко е свършило.

Мис Фелоус прошепна:

— Правите това, защото синът ви беше наранен. Не ви ли стана ясно, че Джери го е предизвикал със заяжданията си?

— Няма нищо общо с Джери.

— Сигурно няма нищо общо — процеди тя.

— Не. Повярвайте ми. Разбирам какво се е случило и знам, че Джери е виновен. Е, може би днешната случка поускори процедурата. Изтекла е информация. Нищо чудно — беше пълно с журналисти заради проекта „Средни векове“. Ще започнат да говорят за пренебрежително отношение към работата, за дивите неандерталци и разни други глупости. Това ще влезе в новините и ще развали впечатлението от днешния успех. По-добре да приключим с експеримента „Тими“ незабавно. И без това трябваше да си тръгне рано или късно. За предпочитане е да го върнем в миналото тази вечер и да оставим на търсачите на сензации колкото може по-малък кокал.

— Тими не е скална проба. Той е човешко същество и това ще го убие.

— Няма да го убие. Няма причини да смятаме, че пътешествието към миналото е опасно. Ще пристигне горе-долу на мястото, откъдето го взехме. Моментът на пристигането е изчислен приблизително на десет седмици от отпътуването му; плюс-минус десет дни в зависимост от ентропичното2 преминаване и други незначителни технически подробности. Тими няма да почувства нищо. Просто ще си отиде вкъщи. Неандерталското момче ще се завърне в неандерталския свят. Вече няма да бъде нито затворник, нито чужд човек. Ще има възможност да живее свободно.

— Каква възможност? Та той е на седем години и е свикнал да се грижат за него, да го хранят, обличат, закрилят. Сега ще остане сам в Каменната ера. Не мислите ли, че племето му може да се е преместило през това време. Те не стоят на едно място, а просто се движат според природните закони. А дори и по някакво чудо да са останали, смятате ли, че ще го познаят? Пораснал е с три години за десет седмици. Че те ще се разкрещят и ще се разбягат на всички страни. Тими ще остане самичък и как ще се справи тогава? Кой ще се грижи за него?

Хоскинс поклати глава. Лицето му бе каменно, неумолимо.

— Той отново ще открие племето си и те радушно ще го приемат обратно. Съвсем сигурен съм. Доверете ми се, мис Фелоус.

Погледът й бе пълен с мъка.

— Да ви се доверя?

— Моля ви — каза той. Внезапно и неговият поглед се изпълни с мъка:

— Наистина няма начин. Съжалявам, мис Фелоус. Повярвайте ми. Съжалявам повече, отколкото ви се струва, но момчето трябва да си отиде и това е. Не ми създавайте допълнителни трудности.

Очите му приковаха нейните. В продължение на един ужасно дълъг момент тя мълчаливо и твърдо се взира в него. Накрая мрачно каза:

— Добре тогава. Нека поне се сбогувам с Тими. Оставете ме пет минути с детето. Надявам се, че може да ми позволите поне това.

Хоскинс се поколеба. После кимна.

— Вървете.

Тими се затича към нея. За последен път се гушваше в нея, за последен път го притискаше до себе си. С пръста на крака си привлече един стол до стената.

— Не се страхувай, Тими.

— Не ме е страх, когато съм с теб, мис Фелоус, Онзи човек на мен ли се сърди? Човекът отвън?

— Не ти се сърди. Само че не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е това „майка“?

— Като майката на Джери ли?

— Ами да. Като майката на Джери. Знаеш ли какво прави майката?

— Майката е жена, която се грижи за теб и която е много добра и прави хубави неща за децата.

— Точно така. Майката е точно това. Искаш ли да имаш майка, Тими?

Тими наведе глава назад и се вгледа в лицето й. Той бавно, бавно я погали по бузата, после по косата, точно както тя го бе галила много, много отдавна.

— Ти не си ли ми майка? — попита той.

— О, Тими.

— Сърдиш ли ми се, че казах това?

— Не, не, разбира се.

— Защото, знам, че името ти е „мис Фелоус“ но… но понякога те наричам „мамо“ тук вътре. Джери нарича майка си така, ама той й го казва високо. Не е ли хубаво, че те наричам така, тук вътре?

— Напротив, прекрасно е. Никога вече няма да те изоставя и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще се грижа за теб. Кажи ми „мамо“ високо.

— Мамо — доволно промълви Тими и опря бузката си в нейната.

Стана и без да го изпуска, се качи на стола.

Спомни си какво й бе обяснил Хоскинс. Всички предмети, които не бяха приковани, се понасяха през времето заедно с транспортирания предмет. Много неща в стаята бяха приковани, но не всички. Столът, на който бе стъпила, не беше прикован. И така да е. Ще го прежалят. Не беше важен. И други неща щяха да изчезнат. Нямаше понятие кое щеше да попадне в темпоралното поле и кое не. Не я интересуваше. Това не бе неин проблем.

Хоскинс извика от коридора.

Тя се усмихна. Притисна Тими към себе си. Пресегна се със свободната ръка и с цялата си тежест увисна на въжето, провесено между два процепа.

В стаята се извърши пробив. Стаята бе празна.