Дете на времето

Глава първаИзборът

Както винаги преди да се справи със сложния механизъм на вратата и да престъпи невидимата разделителна линия между „малкия“ и „големия“ свят, Едит Фелоус приглади работната си манта. Носеше тетрадка и писалка, макар вече да си водеше бележки само ако преценеше, че е абсолютно необходимо за някой доклад.

Днес носеше и куфар.

— Играчки за момчето — усмихна се на пазача.

Той приветливо й направи знак да влезе. Отдавна не й задаваше въпроси.

Както винаги грозното момченце се зарадва, че е дошла в неговия свят и се втурна към нея.

— Мис Фелоус, мис Фелоус — възкликна то, като леко заваляше думите.

— Тими — тя нежно прокара пръсти през гъстата кафява коса, покрила главичката със странна форма. — Какво има?

— Къде е Джери? — попита то. — Ще дойде ли пак да си поиграем?

— Не, днес няма да дойде.

— Ех, как ми се искаше…

— Знам, Тими.

— И Джери…

— Не мисли сега за Джери, Тими. Затова ли плачеш? Защото ти е мъчно за Джери ли?

Той извърна поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Същия сън? — Мис Фелоус прехапа устни. Естествено бе след случката с Джери сънят да се върне отново.

То кимна:

— Да, същия.

— Много ли беше страшно този път?

— Много. Аз… бях навън. Имаше деца. Много деца. И Джери беше там. Всички ме гледаха. Някои се смееха, сочеха ме с пръст и се пулеха, а други бяха добри с мен и ми казваха: „Хайде, Тими, давай. Ще успееш. Върви бавно, крачка по крачка. Продължавай и ще си свободен.“ И успях. Излязох навън. И им казах: „Хайде да си поиграем.“ Но тогава всичко се разлюля и те изчезнаха от погледа ми, започнах да се плъзгам назад, към тази стая. Не можех да спра. Плъзгах се чак дотук, а тук ме огради черна стена; не можех да помръдна, бях заклещен и…

— Какъв ужас! Съжалявам, Тими. Нали знаеш?

Широка усмивка откри едрите му зъби, а устните изпъкнаха още повече:

— Кога ще порасна достатъчно, за да излизам навън, мис Фелоус? Ама наистина, не само насън?

— Скоро — тихо промълви тя и сърцето й се сви. — Скоро.

Мис Фелоус хвана ръката му. Харесваше топлия допир на грубата суха кожа в дланта си. То я задърпа навътре през трите стаи, от които се състоеше цялата първа зона на СТАСИС. Бяха удобни наистина, ала цели седем години (Нима изминаха седем години? Кой ли можеше да го твърди?) от живота на грозното момченце бяха преминали в тях като във вечен затвор.

То я отведе до единствения прозорец, гледащ към проскубаната горичка — част от „големия“ свят, скрит сега от нощта. Там имаше ограда и строга облещена табела, която предупреждаваше всичко живо да не припарва наоколо под страх от всевъзможни сурови наказания.

Тими притисна нос о прозореца.

— Мис Фелоус, разкажете ми пак какво има навън.

— Навън е по-хубаво, по-приятно — тъжно отговори тя. Както безброй пъти през последните три години тя тайничко го изучаваше с крайчеца на окото, плъзна поглед по профила на нещастното затворническо личице, очертан върху стъклото. Плоското чело бе хлътнало назад, покрито от гъсти сплъстени кичури, които тя така и не бе успяла да разреше. От странно издутия тил главата изглеждаше прекалено тежка, като че не можеше да се задържи изправена и тегнеше на цялото му тяло, а рязко откроените надочни дъги вече издуваха кожата над очите. Голямата уста изпъкваше под сплескан нос, а за брадичка въобще не можеше да се говори — имаше само леко увиснала челюст. Бе дребен за възрастта си, почти джудже, въпреки че вече бе позаякнал; освен всичко беше кривокрак. Гневен белег разсичаше лицето му и поразително изпъкваше върху широката скула.

Беше много грозно дете, а Едит Фелоус го обичаше повече от всичко на света.

Бе застанала така, че да не вижда лицето й, и затова не скри потръпването на устните си.

Искаха да го убият. Всичко сочеше, че е така. Беше само дете, и то съвсем безпомощно, а те възнамеряваха да го изпратят на сигурна смърт. Нямаше да позволи. Щеше да направи всичко възможно да ги спре. Всичко. Знаеше много добре — мисълта, че извършва непростимо нарушение на правилника, ще затрудни действията й — цял живот не бе пренебрегвала чувството за дълг. Но вече нямаше значение. Безспорно — бе поела отговорност пред тях, но дължеше нещо и на Тими, да не говорим, че дължеше нещо на самата себе си. И въобще не се съмняваше кое задължение стои на първо място.

Отвори куфара. Извади палтото, вълнената ушанка и останалите дрешки.

Тими се обърна и я загледа втренчено. Очите му бяха толкова огромни, така ярки и искрящи, толкова тъжни:

— Какви са тези неща, мис Фелоус?

— Дрехи — отвърна. — Дрехи за навън.

Кимна му да се приближи:

— Ела, Тими.

Всъщност тя беше третата, която се яви на разговор с доктора за работата. Сътрудниците му предпочитаха другите две кандидатки, но Джералд Хоскинс бе от изпълнителните директори, които сами си вършат работата и не смятат за нужно да се съобразяват с мнението на пълномощниците си, без да си съставят собствено. Някои хора в компанията считаха това за най-големия му недостатък като управител и понякога той се съгласяваше с тях. Този път въпреки всичко бе настоял да се срещне и с трите жени.

Първата пристигна с отлични препоръки от Сам Айкман — завеждащ отдел Кадри на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС. Тъкмо това събуди подозренията на Хоскинс — Айкман бе определено пристрастен към хладните делови хора. Това бе важно, в случай че търсеха експерт по ограничаването на имплозивните полета или някой, способен да се справи без проблем с множество необуздани позитрони. Хоскинс обаче не беше убеден, че предпочитанията на Сам към специалист със солидна научна подготовка са най-подходящите за тази специфична задача.

Мариан Левие бе същинска тигрица. Попрехвърлила тридесет и петте, тя бе запазена, стройна, изискана, ослепителна. Без да е красива — „красива“ не бе най-точната дума, — тя бе поразителна, наистина поразителна. Имаше великолепни скули и смолисточерна коса, силно стегната назад, а от острия й поглед сякаш нищо не можеше да убегне. Носеше елегантен класически наситенокафяв костюм със златни ширити, вероятно забелязан наскоро в Париж или Сан Франциско, и един ах-колко-небрежно-изложен-на-показ накит от злато и перли, който се видя на Хоскинс не особено подходящ за делови разговор, и то при събеседване за работа като тази. Приличаше по-скоро на млад изпълнителен директор с амбицията да получи място в управителния съвет, отколкото на жена, отговаряща на представата му за медицинска сестра. Но всъщност тя си беше медицинска сестра — наистина твърде скромно занимание при нейната професионална квалификация. Биографичната й справка беше зашеметяваща: доктор по евристична педагогика и основи на рехабилитацията, асистент-ръководител на специалното отделение в детската клиника на генерал Хюстън, консултант в катцинската комисия, във федералната група за изследвания по трудова терапия, шестгодишен опит в приобщаване на деца-аутисти чрез придобиване на висок изкуствен интелект. Софтуеърната й библиография се разпростираше с метри.

Май тя бе най-подходящият човек за СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД? Така поне смяташе Сам Айкман.

— Наясно сте, предполагам — започна Хоскинс, — че ще трябва да се откажете от всичките си странични задължения — изследванията във Вашингтон, връзките в Хюстън, консултантската работа, свързана с пътувания. Практически ще бъдете прикована тук през цялото време в продължение на години и ще се занимавате с една-единствена тясно специализирана задача.

Тя не трепна:

— Наясно съм.

— Виждам, че само през последните месеци сте участвали в конференции в Сао Паоло, Уинипег, Мелбърн, Сан Диего и Балтимор и че ваши доклади са били четени на други пет научни срещи, където не сте успели да се явите лично.

— Точно така.

— И въпреки това не се колебаете да замените активната кариера, описана в биографичната ви справка, с принудителната изолация тук.

Прочете в очите й студена решителност.

— Не само смятам, че съм способна на тази промяна, но съм подготвена за нея и я очаквам с желание.

Нещо май не бе съвсем наред.

— Бихте ли обяснили по-подробно — каза Хоскинс. — Изглежда, не сте съвсем наясно колко, хм, отшелнически са условията в СТАСИС ЛИМИТЕД и каква всеотдайност се очаква от вас, особено по отношение на необичайната ви задача.

— Мисля, че ви разбирам напълно, доктор Хоскинс.

— И въпреки всичко сте готова да започнете?

— Може би не искам повече да тичам между Уинипег, Сао Паоло и Мелбърн.

— Може би сте се поизтощили, това ли искате да кажете, доктор Левие?

На устните й се появи подобие на усмивка. За първи път, откакто бе прекрачила прага на кабинета му, Хоскинс забеляза израз на човешка топлота, ала тя се стопи веднага.

— Така да го наречем, доктор Хоскинс.

— Но вие бихте ли го нарекли така?

Тя трепна при неочакваното жилване, но веднага пое дълбоко въздух и почти без усилие възстанови непоклатимото си самообладание.

— „Изтощение“ е доста силна дума за състоянието ми в момента. Да приемем, че искам да съсредоточа усилията си в една-единствена област. Както виждате, до момента те са твърде разнопосочни.

— Ах, да. Точно така. — Хоскинс я гледаше със смесени чувства — на респект и благоговение. Гласът й бе великолепен дълбок алт, веждите — симетрично очертани, имаше невероятно добра стойка, беше изключителна във всяко отношение, и може би затова изглеждаше някак нереална.

След кратко мълчание Хоскинс попита:

— И какво точно ви накара да кандидатствате за тази работа, освен че ще ви позволи да насочите енергията си в една-единствена област?

— Привлече ме същността на експеримента.

— Аха. Бихте ли се изяснили?

— Както е известно на всеки добър детски писател, светът на детето е коренно различен от света на възрастния. Детският свят е съвсем друг, в него ценностите, предположенията и действителността са съвършено различни. С остаряването повечето от нас безвъзвратно преминават в другия свят и забравят детството. При работата ми с деца съм опитвала да проникна в мислите им и да ги разбера, доколкото ми позволяват ограниченията на възрастта.

Хоскинс се опита да прикрие изненадата си и попита:

— Значи смятате, че децата са чужди нам същества?

— Да. В преносен смисъл. Явно не говоря в прекия смисъл.

— Явно. — Той намръщено плъзна поглед по биографичната й справка. — Не сте се омъжвали досега?

— Не — хладно отвърна тя.

— И предполагам, нямате деца?

— Преди години сериозно мислих по въпроса, но от грижите за децата в работата си получавам усещане, което напълно ме удовлетворява.

— Да. Предполагам. И така. Преди малко казахте, че според вас светът на децата в основата си е чужд по природа на нашия. Какво общо има това с мотива ви да кандидатствате за тази работа?

— Ако приемем за чиста монета забележителното описание на експеримента, което ми дадоха, ще трябва да се грижа за дете — съвсем в буквалния смисъл на думата — от някакъв чужд свят. Не от друго място, а от друго време. Въпреки това ситуацията по същество е същата. Радва ме възможността да изследвам основните различия между подобно дете и нас, като наблюдавам паралактическото преместване, което може да изясни някои проблеми, свързани с работата ми.

Хоскинс не сваляше очи от нея.

Не — мислеше той. — В нея няма нищо истинско. Някакъв съвършен андроид, медицинска сестра-робот. Само че още не бяха усъвършенствали роботите до такава степен. Значи е човек от плът и кръв. Но поведението й определено не бе обичайно за човек.

— Да допуснем, че не ви е толкова лесно — започна Хоскинс, — че се появят проблеми в общуването. Много е възможно детето да има говорни проблеми. Всъщност съществува голяма вероятност то въобще да не може да говори.

— То?

— Той, тя. Още не можем да кажем какво е. Знаем, че детето ще пристигне след около три седмици и че дотогава няма да разполагаме с никаква информация за него.

Това като че не я засягаше.

— Имам предвид всички рискове. Детето може да е уродливо по отношение на глас, тяло, може да е умствено недоразвито. Да, може да се наложи да се отнасяте към него като към дете с много забавено развитие. Все още не знаем. Ще ви поверим едно абсолютно непознато същество.

— Готова съм да приема това предизвикателство — отговори тя. — Както и всяко друго. Предизвикателствата ме привличат, доктор Хоскинс.

Той не се съмняваше. Условното, дори двусмислено описание на експеримента не бе провокирало никаква реакция от нейна страна. Изглеждаше готова да се справи във всякаква ситуация, без да се интересува от причините и последиците. Не му бе трудно да разбере защо Сам Айкман бе толкова възхитен от нея.

Хоскинс замълча за момент, колкото да й даде възможност да заговори. Мариан Левие не се поколеба да се възползва от нея.

Бръкна в дипломатическото си куфарче и извади оттам ръчен компютър с размерите на голяма монета.

— Донесла съм — подзе тя — програмата, която разработвам, откакто по компютърната мрежа се разпространи съобщението, че търсите кандидат за експеримента. Тя е модификация на едно изследване, което проведох с умствено изостанали деца преди седем години в Перу — шест алгоритъма за определяне на комуникативния поток. В повечето случаи те заобикалят второсигнални пътища в мозъка и…

— Благодаря ви — спокойно я прекъсна Хоскинс, без да откъсва поглед от уреда в протегнатата й ръка, като че в нея имаше бомба, — но има ред правни усложнения, поради които засега не мога да се запозная с програмата ви, преди окончателно да постъпите на работа в СТАСИС ЛИМИТЕД. Естествено, след като сключите договор, с удоволствие ще обсъдим с вас подробно досегашните ви изследвания. Но дотогава…

— Естествено — отвърна тя. Страните й потънаха в червенина. Разбра, че допусна тактическа грешка — нетърпение, дори самоизтъкване. Хоскинс наблюдаваше усилията й да възвърне самообладание. — Положението ми е ясно. Беше глупаво от моя страна да се опитвам да прескоча формалностите по този начин. Но, доктор Хоскинс, надявам се, разбирате, че зад впечатляващата външност аз съм научен работник с целия ентусиазъм, присъщ на току-що завършил студент, решен да разкрие тайните на Вселената и че понякога, въпреки че ми е добре известно кое е допустимо и редно, престъпвам обичайния протокол единствено поради непреодолимото желание да вникна в същността на…

Хоскинс се усмихна.

— Разбира се, доктор Левие. Не е фатално да се греши поради ентусиазъм. Този разговор бе изключително полезен. Ще ви се обадим веднага щом вземем решение.

Тя го погледна особено, сякаш озадачена, че не й предлагат да започне веднага. Все пак има благоразумието да каже само „много благодаря“ и „довиждане“.

На вратата спря, обърна се и го дари с високоволтова усмивка. После си тръгна, оставяйки в съзнанието на Хоскинс отпечатан нажежен до бяло образ.

Ама че жена — помисли той, извади носна кърпичка и попи челото си.

Втората кандидатка бе съвсем различна. Първо — беше двадесет години по-възрастна, второ — у нея нямаше и следа от елегантността, студенокръвието, нетърпението на Мариан Левие. У нея нямаше нищо андроидно. Дороти Нюком беше внушителна, с плът, щедро дарена от природата. Не носеше бижута, облечена беше семпло, дори небрежно, излъчваше спокойствие, лицето й бе приветливо.

Обкръжена сякаш със златен ореол майчинска топлота, отговаряше точно на представата на всяко дете за идеалната баба. Изглеждаше толкова обикновена и добродушна, та беше трудно човек да повярва, че зад гърба й стои необходимият опит в педиатрията, психологията и класическата химия. Но така беше вписано в данните. Освен това изненадващо се споменаваше и диплома по антропологична медицина. Едновременно с всички чудеса на двадесет и първи век все още тук-там на Земята съществуваха райони със запазена примитивна цивилизация и Дороти Нюком бе работила в шест-седем от тях — Африка, Южна Америка, Полинезия, Югоизточна Азия. Нищо чудно, че бе получила одобрението на Айкман. Жена, която би могла да послужи като модел за статуя на майчината любов и която освен това имаше опит с деца от исторически изостанали общества.

Като че ли отговаряше точно на всички изисквания. След прекаленото, потискащо съвършенство на страхотната Мариан Левие Хоскинс се почувства спокоен в присъствието на тази жена и едва преодоля силното си желание да й предложи мястото веднага, без дори да разговаря с нея. Не за първи път щеше да си позволи да се поддаде на спонтанно хрумване. Но успя да се овладее.

И тогава, за негова огромна изненада, преди да бяха минали и пет минути от началото на срещата, Дороти Нюком сама проигра шанса си. До този фатален миг всичко вървеше прекрасно. Тя бе човечна и предразполагаща. Обичаше децата, разбира се. Самата тя имала три и дори, тъй като била първо дете в голямо семейство, а майка й все боледувала, от малка се грижела за многобройните си братя и сестри. Освен това имаше необходимата професионална подготовка. Носеше отлични препоръки от болниците и клиниките, в които бе работила. Бе се справяла в най-необичайни и тежки условия сред отдалечени племена, предано се бе грижила за деца с всякакви недъзи и с нетърпение очакваше да се заеме с уникалния експеримент на СТАСИС.

Тогава заговориха за причините, подтикнали я да се откаже от работата си като старша сестра в детски център в Южните щати — явно важна за нея и носеща й удовлетворение, за да потъне в потайните, строго охранявани помещения на СТАСИС ЛИМИТЕД.

Тя каза:

— Знам — като идвам тук, се отказвам от много неща. Но и ще спечеля не по-малко. Не само ще имам шанс да се занимавам с любимата си работа в неизследвана досега област, но и ще се отърва от този проклетник Брус Манхайм.

Хоскинс почувства как по тялото му пролази студена тръпка.

— Брус Манхайм? Да нямате предвид защитника на децата?

— Има ли друг Манхайм?

Той пое дълбоко въздух и го задържа. Манхайм! Този гръмогласен кресльо! Този сплетник! Как, по дяволите, се бе забъркала Дороти Нюком с него? Дойде му като гръм от ясно небе. Никак не му хареса. След миг внимателно подхвана:

— Да не би между вас и Манхайм да съществуват търкания?

Тя се изсмя:

— Търкания! Сигурно може да се нарече и така. Даде под съд нашата болница. По-скоро съди мен. Всъщност аз съм един от ответниците. Отне ни доста време през последните шест месеца.

Хоскинс усети неприятна болка в стомаха. Занарежда листата по бюрото си, докато се мъчеше да се успокои.

— По този въпрос в кандидатурата ви не е отбелязано нищо…

— Никой не ме е питал. Очевидно не се опитвам нищо да крия. Иначе и сега нямаше да спомена за това. Просто не е ставало дума.

— Е, сега ви питам, госпожо Нюком. Как стоят нещата?

— Нали знаете колко професионален агитатор е Манхайм, как застава на възможно най-отвлечените позиции само и само да покаже на света колко е загрижен за доброто на децата.

Не беше много разумно да се увлича в ораторство. Не и по адрес на Манхайм. Хоскинс предпазливо изрече:

— Чувал съм такива неща за него…

— Изразявате се много дипломатично, доктор Хоскинс, сякаш се опасявате, че подслушва кабинета ви.

— Едва ли. Но не споделям явната ви неприязън към Манхайм и идеите му. Всъщност нямам твърдо становище по въпроса. Не обръщам особено внимание на лозунгите, които издига.

Това си беше чиста проба лъжа и той се почувства неловко. В един от първите проекти за експеримента пишеше: „Да се направи всичко възможно да се държи напаст от рода на Брус Манхайм настрана.“ Но въпросите задаваше не тя, а Хоскинс, и не се чувстваше длъжен да й казва повече от необходимото.

Наведе се напред:

— Всъщност знам само, че е невероятно гласовит, с нетърпящи възражение идеи за отглеждане на деца, оставени под опеката на обществото. За нещастие не притежавам необходимата информация, за да преценя дали е прав или не. Та за какво ви съди, госпожо Нюком?

— Приехме няколко малки деца от улицата. Повечето от тях са наркомани трето поколение, даже четвърто, наркомани по рождение. Няма нищо по-жалко от деца, родени наркомани. Сигурно сте запознат с общоприетата теория, че наркоманията, като повечето физиологични пристрастявания, често възниква въз основа на генетично предразположение.

— Разбира се.

— Е, ние провеждаме генетично проучване сред тези деца, родителите и родителите на родителите, ако успеем да ги открием. Опитваме се да локализираме и изолираме гена, предразполагащ към наркомания, при положение, че съществува, с надеждата някой ден да се отървем от него.

— Звучи добре — отбеляза Хоскинс.

— Явно звучи добре на всички освен на Манхайм. Той ни се нахвърли, като че не изследваме хромозомите на децата, а им прилагаме генетична хирургия. Работата ни е чисто изследователска. Изобщо не се занимаваме с генетична модификация, но той хвърли в лицата ни шестнадесет съдебни разпореждания, с които ни връзва ръцете изцяло. Да му се доплаче на човек. Опитахме се да му обясним, но той не ни обръща внимание. Изопачава показанията ни и ги използва като повод за нови дела. А нали знаете как се отнасят съдилищата към обвинения в злоупотреба с деца с експериментална цел.

— Да. За съжаление, знам — мрачно отвърна Хоскинс. — Значи болницата ви изразходва енергия и средства за правна защита, вместо за…

— Не болницата изобщо. Той е нарочил определени хора, към които е предявил иск за злоупотреба с деца — и то в буквалния смисъл на думата, — след тъй наречените му проучвания на дейността ни.

В гласа й се чувстваше горчивина, но и закачлива нотка. В погледа й проблясна живо пламъче. Тя така се разсмя, че внушителният й бюст се затресе:

— Можете ли да си представите — аз да нарушавам правата на децата. Точно аз!

Хоскинс съчувствено поклати глава:

— Наистина изглежда невероятно.

Сърцето му се сви. Все още бе убеден, че тази жена е отлично подготвена за работата, но как да наеме човек, забъркал се с чудовището Брус Манхайм? Експериментът и без това щеше да предизвика достатъчно спорове. Манхайм със сигурност скоро щеше да си напъха носа при тях въпреки всички предпазни мерки. Да назначи Дороти Нюком, значи да си навлече големи неприятности. Вече си представяше пресконференцията, свикана от Манхайм, за да обяви, че СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС са предпочели за бавачка и настойница на нещастното малко същество — жертва на нечувано досега похищение, сътрудничка, която в момента е ответник по дело за злоупотреба с деца (а Манхайм щеше да представи обвинителния акт като доказана вина).

Не. Не. Просто не можеше да я вземе!

Едва си наложи да довърши разговора. Беше дружелюбен и благоразположен, но това си бяха приказки на вятъра и Хоскинс знаеше, че Дороти Нюком разбира това. Когато си тръгна, той й благодари за искреността, изрази възхищението си от отличната й професионална подготовка и — както бе прието — обеща скоро да се свърже с нея. Тя се усмихна и го увери, че й е било приятно да разговаря с него. Нямаше никакво съмнение: тя знаеше, че няма да получи назначението.

Веднага щом Дороти Нюком излезе, той се обади на Сам Айкман.

— За бога, Сам, защо не ми каза, че в момента Дороти Нюком е страна в някакво смахнато дело, заведено от Брус Манхайм?

Лицето на Айкман от екрана издаваше учудване, граничещо с шок.

— Наистина ли?

— Тя ми го каза току-що. Обвинение в злоупотреба с деца при научни изследвания.

— Виж ти! Виж ти! — Айкман оклюма. Вече не изглеждаше толкова смаян, колкото сконфузен. — По дяволите, Джери, понятие нямах, че е замесена в такава каша. Хем я разпитахме много подробно, повярвай ми. Явно не е било достатъчно.

— Само това ни липсва — човек, който вече е в черния списък на Манхайм.

— Обаче е страхотна, нали? Несъмнено най-майчински настроеното човешко…

— Несъмнено. И пристига със стопроцентова гаранция, че правните лешояди на Манхайм ще впият нокти в нея веднага щом разберат къде е. Не си ли съгласен, Сам?

— Тогава значи ще вземеш Мариан Левие? Така ли?

— Имам още една среща — отвърна Хоскинс, — но Мариан Левие изглежда доста подходяща.

— Нали? — ухили се Айкман.

Едит Фелоус не подозираше, че е просто кандидат номер три за мястото, но и да знаеше, не би се изненадала. Беше свикнала да я подценяват. В нея нямаше нищо впечатляващо, нищо, което би могло да развълнува. Не беше нито зашеметяващо красива, нито ужасяващо грозна; нито изпълнена със страст, нито дразнещо отпусната; нито остро прозорлива, нито прилежно схватлива. Цял живот хората я приемаха такава, каквато е — стабилна уравновесена жена с ясна представа за достойнствата си и с, общо взето, пълноценен живот. Общо взето.

Напомнящите университет помещения на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД я смущаваха. Сивите сгради бяха невзрачни. По гладките им стени нямаше орнаменти. Издигаха се сред приятни зелени поляни, тук-таме осеяни с ниски дръвчета — научен център като много други. Ала Едит Фелоус знаеше, че зад стените на този център стават странни неща — недостъпни за разума й, невероятни неща. Не след дълго вероятността да започне работа в едно от тези помещения я изпълни с почуда.

Като повечето хора имаше съвсем смътна представа за компанията и дейностите, довели я до забележителните резултати. Бе чувала, разбира се, за малкия динозавър, доведен от миналото. След като веднъж преодоля скептицизма си, това й се стори истинско вълшебство. Но така и не проумя обясненията на учените от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС по телевизията как бяха стигнали до миналото и пренесли влечугото в двадесет и първи век. После експедицията до четирите луни на Сатурн запрати СТАСИС и техния динозавър на последните страници на вестниците и тя съвсем ги забрави. Динозавърът бе само едно от чудесата за три дни, едно от многото във века, който, изглежда, се превръщаше във век на чудесата.

А сега в СТАСИС възнамеряваха да пренесат от миналото дете, праисторическо човешко дете и имаха нужда от някой, който да се грижи за това дете. Е, тя можеше да се справи и имаше желание за това. Може би беше по-подходяща от всеки друг. Със сигурност щеше да се справи много, много добре.

Бяха я предупредили, че работата ще е необичайна и изключително трудна. Това въобще не я смути — винаги бе избягвала скучните, обикновени, безинтересни предложения. В обявата се търсеше жена с познания по физиология, с известно понятие от клинична химия и любов към децата. Едит Фелоус отговаряше и на трите изисквания. Обичаше децата. Кой нормален човек, чудеше се тя, може да не ги обича? Още повече — коя жена?

Познанията по физиология бяха част от обучението й като медицинска сестра. Клиничната химия бе по-късно хрумване. Бе решила, че няма да й е излишна, ако се наложи да работи с болни деца — много от тях — родени преждевременно или с някакъв недъг, да знае колкото може по-вече за начините да помогне на измъчените им телца да функционират по-добре.

Нетрадиционна работа с необикновено дете — да, това бе тъкмо за нея. Предложената заплата също беше необичайно висока. Толкова висока, че я впечатли, макар парите никога да не бяха представлявали цел в живота й. Освен това бе готова да приеме новото предизвикателство. До болка познатото ежедневие в детските болници започваше да й втръсва, а според нея това бе ужасно — да ти омръзне собствената работа, и то работа като нейната. Явно се нуждаеше от промяна. Да се грижи за праисторическо дете…

— Доктор Хоскинс ви очаква — покани я секретарката. Електронно задействаната врата тихо се плъзна и се отвори. Мис Фелоус се озова в изненадващо непретенциозен кабинет, обзаведен с обикновено бюро и компютърен дневник, пред един обикновен петдесетгодишен мъж с оредяла коса, вече пооформена двойна брадичка и странно извита уста, която му придаваше по-сърдит вид, отколкото се налагаше.

На табелката върху бюрото пишеше:

Вместо да я респектира, това по-скоро я развесели. Нима компанията бе толкова голяма, че се налага отдел Кадри да напомня на хората с кого точно разговарят, като поставя пред него табелка с името му. И защо се хвалеше с докторската си титла? Нали всички тук имаха по една-две степени? Да не би по този начин да подчертава, че не е обикновен ръководител, а всъщност е учен. Логично беше да предположи, че шефът на такава тясно специализирана компания като СТАСИС ЛИМИТЕД е учен и без да й го натякват. Е, нищо. Съществуваха и по-лоши слабости от малко тщеславие.

Пред Хоскинс лежеше купчина разпечатки. Сигурно биографичната й справка и докладът от предварителното събеседване.

Той се взря в нея, после пак в разпечатките, после пак в нея. Преценката в погледа му бе пряма. Мис Фелоус несъзнателно се вдърви. Почувства как се изчервява и как едно мускулче на бузата й потръпва.

Мисли, че веждите ми са прекалено дебели, а носът ми не е съвсем в средата, рече си тя. В следващия миг се скастри, че става смешна и Хоскинс не се вълнува нито от формата на носа и дебелината на веждите й, нито от обувките на краката й. Все пак втренченият мъжки поглед я изненада и посмути. Поначало медицинските сестри в бели престилки оставаха незабелязани от повечето мъже. В момента тя не носеше униформа, ала с годините си бе изградила навик да остава незабележима дори в цивилни дрехи и предполагаше, че се справя успешно. Но да я изучават по този начин — това я смущаваше прекалено.

— Биографичната ви справка е изключителна.

Тя се усмихна, без да каже нищо. Пък и какво ли можеше да каже? Да се съгласи? Да не се съгласи?

— Препоръките от досегашните ви шефове са отлични. Знаете ли — хвалят ви с почти еднакви изрази — непоколебима преданост към задълженията, силна привързаност към работата, изключителна находчивост в трудни ситуации, отлични технически умения при манипулации.

— Доктор Хоскинс, работя много и обикновено знам какво правя. Според мен това е най-важното. Останалото са само красиви приказки, за да се кажат тези две неща.

— Предполагам. — Той прикова очи в нейните и тя внезапно почувства силата, целеустремеността, решителността му да изпълни намеренията си докрай. Това бяха добри качества за ръководител, но можеха да превърнат живота на сътрудниците му в ад. Времето ще покаже, реши тя. Издържа погледа му, без да трепне.

— Не смятам за необходимо да ви разпитвам за професионалната ви подготовка. При предварителните събеседвания сте говорили подробно за нея. Всъщност искам да уточня само два въпроса.

Тя мълчеше.

— Първо — започна той, — бих желал да знам дали сте се замесвали в нещо, което би могло да се счита, хм, за политически наболял въпрос?

— Не се занимавам с политика, доктор Хоскинс. Гласувам, щом сметна, че някой си заслужава, но това не се случва често, и не подписвам петиции, ако това имате предвид.

— Не съвсем. По-скоро става дума не за политически, а за професионални противоречия. За конфликти, свързани с начина, по който трябва или не трябва да се предприема каквото и да е по отношение на децата.

— Аз се отнасям с децата само по един начин — правя абсолютно всичко възможно да задоволя нуждите им и да ги разбера. Съжалявам, ако това ви звучи ненаучно, но…

Той се усмихна:

— Нямам това предвид. — Замълча и облиза устни. — Говоря за Брус Манхайм. Разпалени дискусии за това, което предприемат спрямо някои деца в обществените заведения. Разбирате ли какво искам да кажа, мис Фелоус?

— Занимавам се предимно със слаби деца и деца-инвалиди, доктор Хоскинс. Поддържам живота им и им помагам да укрепнат. Не мислите ли, че по подобни въпроси няма за какво толкова да се спори?

— Значи не сте имали професионални дрязги със защитници на правата на децата от типа на Брус Манхайм?

— Никога. Чела съм това-онова по вестниците, но не съм се срещала нито с него, нито с някой като него. Дори да се сблъскаме на улицата, няма да го позная. Нямам мнение за идеите му — нито за, нито против.

Хоскинс се усмихна.

— Не намеквам, че не съм съгласен с Брус Манхайм или с гледната му точка. Нали разбирате? Но ако работата ни стане обект на нападки, нещата ще се усложнят.

— Естествено. И аз не бих искала това.

— Добре. Тогава да продължим. Другият ми въпрос е свързан с работата ви тук, с всеотдайността, която ще изискваме от вас, мис Фелоус. Смятате ли, че ще можете да се грижите за трудно, вероятно буйно и може би дори изключително неприятно дете?

— Сигурна съм — незабавно отвърна тя.

— Помислете добре. Ще се изправим пред необичайни проблеми. На Земята няма да има друго такова дете. То ще е най-самотното в човешката история. Готова ли сте да понесете подобен товар — той отново впи очи в нея, като че искаше да проникне в душата й, и тя отново издържа погледа му, без да трепне.

— Казвате, че ще е трудно, буйно и как беше… изключително неприятно. В какъв смисъл неприятно?

— Наясно сте, че става дума за праисторическо дете. Напълно вероятно е то — още не знаем той или тя — да е диво, примитивно, много по-примитивно и от най-примитивното днес племе на Земята. Поведението му може да е по-скоро на животно, на диво животно при това. Ето какво имам предвид под неприятно, мис Фелоус.

— Доктор Хоскинс, освен с недоносени, имам опит и с емоционално увредени деца. Грижила съм се и за някои доста трудни малки господа и госпожички.

— Може би не чак толкова…

— Ще видим.

— …примитивно, тъжно, самотно и освирепяло. Изплашен чужденец в напълно непознат свят; дете, изтръгнато от всичко близко и поставено в условия на почти пълна изолация; разселено лице. Знаете ли какво означава „разселено лице“, мис Фелоус? Терминът е от средата на миналия век, от времето на Втората световна война. Тогава хора, насила откъснати от родните си места, се скитали из цяла Европа.

— Доктор Хоскинс, вече няма войни.

— Така е, но това дете няма да се чувства добре. То ще страда от объркването на живота си, ще бъде в пълния смисъл на думата разселено лице, дълбоко наранено и при това ще е много малко.

— Колко малко?

— Засега не можем да пренасяме повече от четиридесет килограма при всяко сондиране. В това са включени както обектът, така и заобикалящата го неорганична изолационна зона. Следователно става дума за малко дете, много малко дете.

— Бебе?

— Не сме сигурни, надяваме се да е шест-седем годишно, но може да се окаже и значително по-малко.

— Не знаете?! Просто ще загребете напосоки?

Хоскинс не изглеждаше особено доволен:

— Да обсъдим останалите въпроси, мис Фелоус. В биографичната ви справка пише, че сте била омъжена, но от години живеете сама.

Тя усети как лицето й пламна.

— Да, бях омъжена. За кратко, преди много време.

— И нямахте деца?

— Разделихме се най-вече защото се оказа, че не мога да имам деца.

— Разбирам — Хоскинс се сконфузи.

— Естествено знаехме за всички предлагани от двадесет и първи век начини за решаване на проблема — извън-маточни зародишни камери, присаждания, майка-донор и така нататък, но съпругът ми не успя да се примири с нищо различно от древния традиционен начин за обмен на генетична информация. Детето трябваше да е наше във всяко отношение. Негово и мое. Трябваше да го износвам в продължение на обичайните девет месеца. И тъй като това се оказа невъзможно, а той така и не се съгласи с нищо друго, се разделихме.

— Съжалявам. И оттогава не сте се омъжвали?

— Достатъчно се опарих първия път, никой не ми гарантираше, че при следващ опит няма пак да сбъркам и не си позволих да рискувам. Но това не значи, че не умея да се грижа за деца, доктор Хоскинс. Не е необходимо да подчертавам — изборът ми на професия явно е свързан с огромната празнина, която бракът остави в душата ми, ако това ви интересува, и така вместо да се грижа за едно-две деца, аз се грижех за десетки, стотици деца като за мои.

— Не всички са били симпатични дечица?

— Не, не всички.

— Не просто милички, симпатични бърборанчета със сладки чипи нослета. Приемали сте ги такива, каквито са — хубави и грозни, нежни и необуздани, без предпочитания?

— Без предпочитания — потвърди мис Фелоус. — Децата са си деца, доктор Хоскинс. Именно тези, които не са хубави и мили, имат най-голяма нужда от помощ.

Хоскинс замълча за миг. Замисли се. Тя се почувства разочарована. Бе се настроила да разговаря за уменията си, за изследванията си в областта на електролитните дисбаланси, на нервните рецептори, на физиотерапията, а той изобщо не я попита за всичко това. Интересуваше се единствено дали ще може да се грижи за някакво нещастно диво дете; даже за какво да е дете, като че това е кой знае какъв проблем. Как можеше да се съмнява в това? А и още по-маловажния въпрос — дали е участвала в нещо, което би могло да раздвижи общественото мнение, — защо трябваше да го повдига? Знаеше, че не е замесена в нищо подобно. Със сигурност знаеше. Явно не се интересуваше особено от подготовката й. Явно имаше някого предвид за тази работа и се канеше любезно и вежливо да й откаже, веднага щом намери достатъчно тактичен начин. Накрая каза:

— Та кога можете да напуснете работа?

Тя зяпна от учудване, пламнала до уши:

— Значи ме вземате? Сега? Веднага?

Хоскинс се засмя и за миг широкото му лице се озари от чаровна разсеяност.

— Иначе защо ще ви карам да напускате?

— Това не трябва ли да мине през някаква комисия?

— Мис Фелоус, аз съм тази комисия, крайната инстанция. Решавам бързо. Знам какъв човек търся, а вие, изглежда, сте точно този човек. Разбира се, може и да греша.

— И какво ще стане, ако грешите?

— Мога също толкова бързо да се отметна, повярвайте ми. Наистина мога. Експериментът е от такова естество, че не бива да допускаме никакви грешки. Поставяме на карта човешки живот, детски живот. Единствено за да задоволим научното си любопитство, ще постъпим с това дете по начин, който някои биха нарекли чудовищен. Но аз и за миг не бих допуснал, че някой тук мисли така и нямам никакви угризения относно намеренията ни. Напротив — според мен в крайна сметка детето — обект на нашия експеримент, ще има само полза от него. В същото време съм наясно — други ще са на коренно противоположната позиция. Затова държим за детето, докато е при нас, да се полагат максимални грижи. Ако се окажете неспособна на това, ще бъдете заменена без колебание, мис Фелоус. Не намирам по-деликатен начин да го кажа. Ние тук не сме сантиментални, а и не обичаме да рискуваме с неща, които са във властта ни. Така че засега назначението ви не е съвсем сигурно. От вас се иска да се откъснете напълно от ежедневието си без гаранция, че ще ви задържим след пробните първи седмици, дори след първия ден. Готова ли сте да поемете риска?

— Наистина сте прям, доктор Хоскинс.

— С изключение на случаите, когато не съм — пошегува се Хоскинс. — Е, мис Фелоус, какво ще кажете?

— И аз не обичам да рискувам.

Лицето му помръкна:

— Отказвате ли?

— Не, доктор Хоскинс, приемам. Първо; ако се съмнявах и за момент, че съм подходяща, нямаше да дойда. Мога да се справя и ще се справя. Вие няма да съжалявате за решението си. Бъдете уверен. Кога започвам?

— Скоро ще приведем СТАСИС в готовност за решителния момент. Самото сондиране ще се извърши след две седмици, на петнадесети, точно в седем и половина вечерта. Трябва да сте тук и незабавно да поемете задълженията си. Дотогава да сте се освободили от всичките си ангажименти. Знаете, че ще живеете на територията на СТАСИС през цялото време, нали, мис Фелоус? „През цялото време“ означава двадесет и четири часа на ден, поне в началния етап. Прочели сте за това във формулярите, които сте попълнили, нали?

— Да.

— Значи се разбираме отлично?

Не, помисли тя, въобще не се разбираме. Но това не е важно. Ако възникнат проблеми, ще намерим начин да ги разрешим. Най-важно е детето. Всичко останало е от второстепенно значение. Всичко.