Дете на времето

Глава седмаОтстояване

— Я пусни пак обаждането на онова копеле, Джери — каза Сам Айкман.

Хоскинс пъхна в отвора кристала със записа. На екрана се появи Брус Манхайм в предната част на залата за съвещания. Картината бе точно копие на образа, получен от Хоскинс по видеотелефона. В долния десен ъгъл настойчиво мигаше зелена розетка. Това означаваше, че разговорът е записан със знанието и съгласието на Брус Манхайм.

Манхайм бе сравнително млад, с гъста, ситнокъдрава рижа коса, ниско подстригана, сякаш прилепнала към главата и румено, пълно лице със здрав вид. Макар брадите да бяха излезли от мода преди доста време освен сред съвсем младите и доста възрастните мъже, той имаше къса, добре оформена козя брадичка и малки гъсти мустаци.

Прочутият защитник на детските права изглеждаше много искрен, много добросъвестен, много сериозен.

Според Хоскинс беше и много досаден.

Манхайм започна:

— Положението е следното, доктор Хоскинс. Последният ни разговор не бе никак задоволителен и просто не мога повече да се доверявам на твърденията ви, че детето се намира в подходящи условия.

— Защо? — попита Хоскинс. — С какво изведнъж заслужих недоверието ви?

— Въпросът не е в това, докторе. Няма причина да се съмняваме в думите ви, но нямаме и основание да ги смятаме за чистата истина. Сред някои от съветниците ми се оформя мнението, че досега съм бил доста склонен да приемам на доверие вашата преценка за положението на момчето. Проблемът е в липсата на проверка на място.

— Говорите за детето, като че е тайно оръжие, мистър Манхайм.

Манхайм се усмихна, но бледосивите му очи излъчваха студенина.

— Моля да ме разберете правилно. Поставен съм под значителен натиск от страна на гражданството, чиито позиции представлявам. Въпреки всичките ви публични изявления много хора все още считат, че детето, доведено тук по този начин и отглеждано при условия, близки до затворническа изолация, при това за неопределен период, е подложено на жестоко, дори нечовешко отношение.

— Обсъждали сме това неведнъж — каза Хоскинс. — На детето се отделя изключително внимание и вие го знаете. В продължение на двадесет и четири часа на ден е под грижите на квалифицирана медицинска сестра, подложено е на всекидневен лекарски контрол и е на безупречно балансирана диета, която вече направи чудеса за физическото му състояние. Трябва да сме луди, за да вършим нещата по какъвто и да е друг начин, а ние не сме си загубили ума, уверявам ви.

— Признавам — информиран съм за всичко, но освен с твърденията ви, не разполагаме с никакви допълнителни доказателства, а телефонните обаждания и писмата, които получавам всеки ден, възмущението и натискът на отделни загрижени личности…

— Господин Манхайм, позволете ми да предположа — безцеремонно го прекъсна Хоскинс, — че ако ви се оказва натиск, то е, защото вие самият разбунихте духовете, и сега вашите привърженици ви позапичат на огъня, който вие разпалихте по собствено желание.

— Ето така трябва да се говори с него, Джери, момчето ми — не се стърпя Чарли Макдърмът, счетоводителят.

— Малко остро, струва ми се — додаде Нед Касиди. Той ръководеше правния отдел и негово задължение бе да ги предпазва от опасни грешки.

На екрана продължаваше да върви записът на разговора.

— …няма нищо общо, доктор Хоскинс. Налага се непрекъснато да се връщаме към същия въпрос, а той е, че това дете е изтръгнато от дома и родителите си…

— Неандерталското дете, мистър Манхайм. Неандерталецът е примитивен, див скитник. Никой не може да каже дали въобще е имал дом в истинския смисъл на думата, а и дали връзката между дете и родители е имала някакво значение за него. Доколкото знам, съществува вероятност да сме измъкнали детето от една напълно брутална, враждебна, мизерна околна среда. Бих казал, че случаят е по-скоро такъв, отколкото картината, която вие рисувате, а именно вероятността да сме го откъснали, и то през плейстоцена, от идилията на семейното му огнище, достойна за коледна картичка…

— Значи според вас неандерталците не са много по-различни от животните? — попита Манхайм. — И детето, доведено от вас от плейстоцена, е в крайна сметка само вид човекоподобна маймуна, която ходи на два крака?

— Нищо подобно. Нашето становище е съвсем различно. Неандерталците са били примитивни, но без съмнение хора.

— Защото, ако се опитвате да твърдите, че пленникът ви няма човешки права, защото не е човек, доктор Хоскинс, трябва да изтъкна — учените са абсолютно единодушни в убеждението си, че Homo neanderthalensis е всъщност подвид на нашата раса — Homo sapiens — и затова…

— Господи Боже мой! — избухна Хоскинс. — Вие въобще слушате ли ме? Току-що ви казах — ние считаме Тими за човешко същество.

— Тими? — повтори Манхайм.

— Тук наричаме детето Тими. Да, да, точно така. И с това име фигурира във всички новини.

— И може би е грешка — промърмори Нед Касиди отстрани. — В прекалено голяма степен ги кара да мислят за детето като за дете. Давате му име и то изглежда прекалено истинско в очите на хората; тогава, ако се случи нещо лошо…

— Детето е истинско, Нед — прекъсна го Хоскинс — и няма да се случи нищо лошо.

— Много добре, докторе — продължаваше Манхайм, — и двамата сме съгласни, че става дума за човешко дете. Нямаме особени разногласия и по друг основен въпрос — вие сте взели детето под опеката си по ваш собствен избор и нямате законни основания да го задържите. Ако ми позволите да се изразя по-точно, всъщност вие сте отвлекли това дете.

— Законни основания? За какви закони говорите? Къде? Кажете ми какви закони съм нарушил. Покажете ми плейстоценския съд, пред който трябва да застана.

— Фактът, че през плейстоцена не е имало съдилища, не означава, че неандерталците нямат права — бавно каза Манхайм. — Забелязвате ли — използвам сегашно време, когато говоря за този изчезнал подвид хора. Сега, след като пътуването във времето е реалност, всичко е в сегашно време. Както можем да нахлуваме в живота на хората отпреди четиридесет хиляди години, така би трябвало да можем при необходимост да им предоставим човешките права и блага, които считаме за неотменни в нашето общество. Не вярвам да се опитате да ме убеждавате, че СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД има право да посегне и просто да прибере което й се прииска дете от някое село в съвременна Бразилия, Заир или Индонезия, за да…

— Това е уникален експеримент от огромно значение за науката, мистър Манхайм — разпали се Хоскинс.

— Сега пък май вие не ме слушате, доктор Хоскинс. Аз не разисквам с вас мотивите ви, а обикновени правни положения. Ще се чувствате ли оправдан, ако в интерес на науката грабнете дете от някое съвременно племенно общество и го доведете тук от родното му село, без да се съобразявате с чувствата на родителите му или каквито там настойници има, само за да могат антрополозите да го изследват?

— Разбира се, че не.

— Но племенните култури от миналото са разрешен лов, така ли?

— Едното няма нищо общо с другото — възрази Хоскинс. — Миналото е прочетена книга. Детето, което в момента е под попечителството ни, мистър Манхайм, е мъртво вече четиридесет хиляди години.

Нед Касиди изпъшка и заклати глава. По всяка вероятност вижда нови основания за обезпокоителни правни последици, даде си сметка Хоскинс. Може би каза нещо, което е било по-добре да премълчи.

— Разбирам — рече Манхайм. — Детето е умряло, но е подложено на всекидневни грижи. Хайде стига празни приказки, доктор Хоскинс. Оправданията ви са безсмислени. В ерата на пътувания във времето понятията „жив“ и „мъртъв“ нямат вече същото значение. Вие отворихте повторно прочетената книга, както току-що я нарекохте, и не можете просто да я затворите по свое усмотрение. Дали ви харесва, или не, живеем във век на парадокси. След като сте го пренесли от ерата, където му е мястото, в нашето време, детето е не по-малко живо от нас. И двамата сме съгласни, че то е човешко същество и заслужава да се отнасят с него като с всяко нормално дете. А това ни връща на въпроса за грижите, които се полагат за него, докато е сред нас. Наречете го „жертва на отвличане“, наречете го „обект на единствен по рода си научен експеримент“, наречете го „неволен гост в нашата ера“. При всички случаи единственото, което има съществено значение е, че вие своеволно сте извели дете от родната му среда, без съгласието на засегнатите, и го държите заключено в ограничена зона. Нужно ли е да продължаваме да тъпчем в кръг? Тук има един-единствен проблем и вие знаете в какво се състои той. Аз представлявам широк кръг заинтересовани лица. Упълномощен съм да установя дали се спазват човешките права на това нещастно момченце.

— Не съм съгласен да го наричате „нещастно“. Толкова пъти ви повторих — детето е…

— Добре, добре. Оттеглям думата, щом толкова ви притеснява, но поддържам останалата част от становището си.

— Какво по-точно искате от нас, мистър Манхайм? — попита Хоскинс, без да прави усилие да прикрива нарастващото си раздразнение.

— Казах ви — проверка на място. Искаме лични наблюдения върху състоянието и положението на детето.

На екрана Хоскинс затвори очи за момент:

— Много сте настойчив, не мислите ли. Ще останете доволен единствено ако дойдете сам да проверите как стоят нещата, така ли?

— Знаете отговора на този въпрос.

— Е, в такъв случай ще ви потърсим по-късно, мистър Манхайм. Засега допускаме при Тими само квалифицирани специалисти, а не съм сигурен дали вие попадате в тази категория. Трябва да обсъдим въпроса на съвещание с моите съветници. Много благодаря, мистър Манхайм. За мен беше удоволствие да разговарям с вас.

Екранът угасна. Хоскинс се огледа:

— Е? Това е. Виждате как стоят нещата. Той е като булдог, здраво захапал подгъва на панталона ми. Не ме пуска, въпреки че упорито се мъча да се отърва от него.

— А ако някак успееш да се отървеш от него, той ще те атакува отново и този път много вероятно ще захапе крака ти, Джери, не панталона — додаде Нед Касиди.

— Какво искаш да кажеш, Нед?

— Трябва да го оставим да си извърши проверката на място. Като жест на добра воля.

— Това ли е твоето аргументирано от правна гледна точка мнение?

Касиди кимна.

— Протакаш с този тип от седмици. Той ти се обажда — ти го увърташ; той пак ти се обажда — ти намираш начин да го отклониш и т.н., и т.н. Това не може да продължава вечно. И двамата сте упорити, само че в неговия случай инатът се представя като преданост към достойна кауза, а в твоя — като съзнателен обструкционизъм. Всъщност за първи път те моли за посещение, нали?

— Така е — призна Хоскинс.

— Виждаш ли? Непрекъснато измисля нови маневри. Не можеш да отвърнеш с нови извинения в пресата или с още едно субпространствено интервю с Кендид Девни. Манхайм моментално ще заяви пред обществеността, че тук крием нещо ужасно. Позволи му да посети момченцето. Това може да му затвори устата, докато приключим с проекта.

Сам Айкман поклати глава.

— Не виждам никаква причина да се подлагаме на това невиждано божие наказание. Ако държахме хлапето вързано с вериги в някой шкаф — може би, ако беше болнаво, кожа и кости, изринато и със скорбут, ако денонощно ревеше до небесата, но според Джери детето е в цветущо здраве, малко е наддал, а чувам, че дори се опитва да понаучи малко английски. Никога досега не се е чувствал толкова добре и това трябва да стане ясно дори на Брус Манхайм.

— Точно така — обади се Касиди. — Ние нямаме какво да крием. Тогава защо да даваме възможност на Манхайм да представя нещата в такава светлина?

— Правилно — Хоскинс се огледа. — Бих искал да чуя мненията ви по въпроса. Да поканим ли Манхайм да види Тими или не?

— Да върви по дяволите! — отсече Айкман. — Той е просто една напаст. Не виждам никакво основание да му играем по свирката.

— Аз съм съгласен с Нед Касиди — каза Франк Брътън. — Да дойде, за да приключим с въпроса.

— Рисковано е — рече Чарли Макдърмът. — Ако веднъж го пуснем да влезе, не се знае какви други въпроси може да повдигне. Както казва Нед, все ще измисли някой нов ход. И да го оставим да види момченцето, той няма да ни се махне от главата. Даже може да ни постави в по-безизходно положение. Мнението ми е — не.

— А ти, Хелън? — обърна се Хоскинс към Хелън Садлър — ръководител на отдела за набиране на материали.

— Гласувам да му позволим да дойде. Както казва Нед, няма какво да крием. Не бива да го оставяме да продължава да петни името ни. След като види какво има тук, остава само неговата дума срещу нашата, освен това разполагаме с кратките филмчета за Тими и можем да покажем на света, че ние сме прави, а той греши.

Хоскинс свъси вежди и кимна:

— Двама — „за“, двама — „против“, значи аз трябва да дам решаващия глас. Добре. Така да е. Ще кажа на Манхайм, че може да дойде.

— Джери, сигурен ли си, че искаш да…

— Да — отсече Хоскинс. — И аз не го харесвам, Сам. И аз не искам да души наоколо, дори и за малко. Съгласен съм с теб. Истинска напаст е. И именно защото е такава напаст, преценявам, че е по-добре да отстъпим. Нека види колко добре се развива Тими и как укрепва. Нека види мис Фелоус и със собствените си очи да се увери, че никой не прави нищо лошо на детето. Съгласен съм с Нед, че след посещението може да си затвори устата. Ако ли не, няма да стане по-зле, отколкото е сега. Ще продължи да реве и агитира, а ние ще продължим да отхвърляме обвиненията му. Но ако отклоним молбата му да ни посети, ще изфабрикува всевъзможни абсурдни обвинения и един бог знае как ще успеем да се отървем. Така че гласувам да дадем кокал на кучето. По този начин имаме шанс да се справим с него, иначе загазваме. Манхайм ще си получи поканата да дойде тук и това е. Закривам съвещанието.

Мис Фелоус къпеше Тими, когато системата за вътрешна комуникация в съседната стая иззвъня. Прекъсването на работата й я подразни. Къпането вече не бе мъчение за детето, а по-скоро забавление и Тими с нетърпение очакваше ежедневната си вана. Усещането, че лежи полупотопен в топла вода, вече не го плашеше. С други думи къпането бе едно прекрасно вълнуващо преживяване. Не само че водата е топличка, но и имаш удоволствието да излизаш от нея розов, чист, ухаещ на хубаво. Да не забравяме, разбира се, колко весело беше да си попляскаш отгоре. Колкото повече живееше тук, толкова повече Тими заприличваше на обикновено малко момченце.

Мис Фелоус не искаше да го оставя дълго сам във ваната. Не че се страхуваше да не се удави. Момченцата на неговата възраст обикновено не се давят в коритцата си, а той специално имаше особено силно развит инстинкт за самосъхранение. Но се страхуваше, че докато я няма, може да излезе от ваната, да се подхлъзне и да падне…

— Веднага се връщам, Тими — каза тя. — Стой вътре, ясно ли е?

Той кимна.

— Стой във ваната! Във ваната. Разбра ли?

— Да, мис Фелоус.

Никой не би могъл да каже, че произнесените току-що от Тими звуци означават „да, мис Фелоус“. Никой освен нея самата. Все още малко неспокойна, тя забърза към съседната стая.

— Кой е? — попита тя по микрофона на системата за вътрешна комуникация.

— Доктор Хоскинс, мис Фелоус. Бих искал да знам дали Тими е в състояние да приеме още един посетител днес следобед.

— Този следобед по програма има свободно време. Вече го къпя. Никога не е имал посещения, след като се изкъпе.

— Да, знам, но този случай е специален.

Мис Фелоус се ослушваше за шума от банята. Тими ожесточено пляскаше във водата и явно се забавляваше прекрасно. Чу силния му смях.

— Не ви ли се струва, че всички случаи станаха специални, доктор Хоскинс? — попита тя. — Ако започна да правя изключение за всеки специален случай, трябва да излагам момчето на показ денонощно.

— Но този наистина е специален.

— Не мога да се съглася. Тими има нужда от малко свободно време, както всички нас, и ако нямате нищо против, доктор Хоскинс, бих искала да се върна в банята, преди…

— Посетителят е Брус Манхайм, мис Фелоус.

— Какво?

— Нали знаете, че Манхайм ни преследва с обичайните скалъпени обвинения и високопарни приказки от момента, в който обявихме, че Тими е тук.

— Знам — отговори мис Фелоус. Всъщност не се бе замисляла особено.

— Е, обажда се през ден, за да изрази поредното недоволство. Накрая го попитах какво иска и той ми обясни, че настоява за посещение на място. „Посещение на място“ — сякаш сме разположили тук ракетен снаряд. Не сме очаровани от идеята му, но проведохме съвещание и решихме — ако не се съгласим, ще стане по-лошо. Опасявам се, че нямаме избор, мис Фелоус. Трябва да го пуснем!

— Днес?

— След два часа. Много е настойчив.

— Можехте да ме предупредите малко по-рано.

— Да, ако имах възможност, щях да го направя, мис Фелоус. Но Манхайм ме хвана натясно, когато му се обадих да го уведомя за решението ни. Заяви, че идва веднага и когато му казах, че не съм сигурен дали това е възможно, отново ме засипа с подозренията и обвиненията си. Намекна, че искаме да печелим време, за да прикрием всички белези на Тими от бой с камшик или някоя подобна дивотия. Във всеки случай утре щяло да бъде месечното съвещание на директорите им и това била добра възможност да ги запознае с положението на Тими… — Хоскинс не се доизказа. — Знам, че нямате много време, но моля ви, мис Фелоус, не се противопоставяйте. Разбрахме ли се? Моля ви!

Внезапно силно го съжали. Горкият човек. Беше между два огъня — онова неуморно политическо агитаторче, от една страна, и чепатата сестра-горгона, от друга.

— Добре, доктор Хоскинс — склони тя. — Само този път. Ще се опитам да прикрия синините на Тими с някакви мазила, преди да е дошъл.

Тя се върна в банята, без да доизслуша благодарностите на Хоскинс. Тими водеше решителна битка между зелено пластмасово пате и мораво морско чудовище. Патето май имаше надмощие.

— Днес следобед ще имаш гости — осведоми го мис Фелоус. Кипеше от ярост. — Ще дойде един човек да провери дали не се отнасяме лошо с теб. Представяш ли си? Да се отнасяме лошо с теб!

Тими я изгледа равнодушно. Речникът му беше все още оскъден, но мис Фелоус не се и надяваше да я разбере.

— Кой идва? — попита той.

— Един човек — отвърна тя. — Посетител.

Тими кимна:

— Добър посетител?

— Да се надяваме. Хайде, време е да излизаш от ваната и да се изсушиш.

— Още вана! Още вана!

— Още вана утре. Хайде, Тими, излизай.

Той излезе от водата с неудоволствие.

Мис Фелоус свали хавлията му и го огледа. Не, не се виждаха никакви следи от камшик. Никакви синини. Момчето беше в отлична форма. Особено ако го сравнеше с мърлявото, насинено и изподраскано дете, което се изтърси от СТАСИС-сондата ведно с куп мръсотия, чакъл, мравки и оскубана трева през онази необикновена страшна нощ. Тими беше в цветущо здраве. Беше наддал няколко килограма, нараняванията бяха излекувани, а многобройните синини отдавна бяха изчезнали. Косата му беше сресана, а ноктите подрязани. Нека Брус Манхайм намери за какво да се заяде. Нека опита!

По принцип обличаше Тими с пижамка, след като го изкъпе, но сега всичко бе другояче. Днешният посетител беше много важен. Това изисква специално облекло, реши мис Фелоус. Моравия гащеризон с червените копчета.

Като го видя, Тими грейна. Беше любимият му.

— А сега предлагам да похапнеш, преди да дойдат гостите. Какво ще кажеш, Тими?

Още трепереше от яд.

Брус Манхайм — тръпки я побиха. Този досадник. Тази напаст. Ще ми се нарича защитник на децата. Кой го е молил за защита? Професионален агитатор — това е той. Обществен натрапник.

— Мис Фелоус? — отново се обаждаше Хоскинс.

— Какво има, докторе? Смятах, че мистър Манхайм ще е тук чак след половин час.

— Дойде по-рано — каза Хоскинс. — Изглежда, това е типично за него. — В гласа му се долавяше странно смущение. — Боя се, че не е сам. Довел е още някого, без да ни предупреди.

— Двама посетители са прекалено много — твърдо заяви мис Фелоус.

— Знам, знам. Моля ви, мис Фелоус. Нямах представа, че не е сам, но много настоява тя също да види Тими. След като вече сме стигнали дотук… безсмислено е накрая да го обидим… Разбирате ме, нали? Нали?

Значи пак я молеше. Този Манхайм наистина го ужасяваше. Какво беше станало със силния несломим доктор Джералд Хоскинс, когото тя познаваше?

— И кой е с него? — попита тя след кратка пауза. — Коя е нечаканата посетителка?

— Негова сътрудничка. Консултант в организацията му. Сигурно я познавате. Занимава се с травмирани деца, член е на всевъзможни държавни комисии и институции. Забележителна личност. Дори трябва да ви кажа, че известно време се колебаехме дали да не й дадем мястото, което вие заемате днес, макар да подозирахме, макар аз да подозирах, че не притежава необходимите топлота и отзивчивост, които търсехме. Казва се Мариан Левие. Мисля, че би могла да се окаже опасна. Не бива да рискуваме да я връщаме от входа, след като вече е дошла.

От ужас мис Фелоус постави ръка пред устата си. Мариан Левие! — тя бе поразена. — Господ да ми е на помощ. Господ да ни е на помощ.

Овалната врата на кукленската къща се отвори и Хоскинс влезе, последван от двама души. Изглеждаше ужасно. Пълните му страни сега като че бяха хлътнали. Кожата му бе оловносива. Изглеждаше остарял за един ден с десет години. В очите му се четеше нетипичен за него израз на поражение, почти уплаха; това озадачи и разтревожи мис Фелоус.

Не можеше да го познае. Какво ставаше за бога?

— Това е Едит Фелоус — сестрата, която се грижи за Тими. — Говореше тихо и неспокойно. — Мис Фелоус — Брус Манхайм. Мариан Левие.

— А това сигурно е Тими? — предположи Манхайм.

— Да — каза мис Фелоус високо и ясно, за да заличи впечатлението от внезапната неувереност на Хоскинс. — Това е Тими!

Момчето се занимаваше в задната стая, която му служеше за спалня и стая за игри, но когато ги чу да влизат, любопитно надникна и след миг дружелюбно и енергично се отправи към тях. Уверената му походка предизвика ликуването на мис Фелоус.

Покажи им, Тими. Лошо ли се отнасяме с теб? Криеш ли се под леглото, разтреперан от ужас и мъка?

Пременено в най-хубавия си гащеризон, момчето приближи гостите и впери очи в тях с искрен интерес.

Браво на теб, помисли мис Фелоус. Браво на всички ни!

— Така — започна Манхайм, — значи ти си Тими?

— Тими — отвърна детето, макар че единствено мис Фелоус разбра какво казва.

После посегна към Манхайм. Той предположи, че иска да се ръкуват и му подаде ръка. Тими обаче не знаеше какво значи ръкостискане и не обърна внимание на подадената ръка, а нетърпеливо размърда пръстчета наляво-надясно, без да спира да протяга ръчичка колкото може по-нагоре. Манхайм беше озадачен.

— Косата ви — обясни мис Фелоус. — Вероятно досега не е виждал рижав човек. Може би по неандерталско време не е имало такива, а тук не са го посещавали други червенокоси. Очевидно светлите коси силно го впечатляват.

— Аха — кимна Манхайм. — Така значи…

Той се усмихна и клекна. Тими незабавно зарови пръсти в гъстата еластична коса. Не само цветът, а и къдриците май бяха нови за него и той започна да ги изследва задълбочено.

Манхайм понесе любопитството в отлично настроение. Мис Фелоус започваше да мисли, че си е изградила погрешна представа за него. Очакваше, че ще е някакъв огнедишащ радикал с яростен поглед, който тутакси ще забълва изобличаващи факти, манифести и безкомпромисни искания за промени. А този човек се оказа доста приятен и внимателен, грижлив и сериозен, по-млад, отколкото предполагаше и без колебание се зае да се сприятелява с Тими.

Мариан Левие обаче беше съвсем друга работа. Дори Тими, след като му омръзна да рови в косата на Брус Манхайм и се обърна да разгледа другия си гост, изглежда, доста се затрудни в преценката си.

Мис Фелоус вече имаше мнение — от първия миг не я хареса. Освен това подозираше, че именно неочакваната поява на Мариан Левие, а не присъствието на Брус Манхайм, е причина за явната тревога на Хоскинс.

Какво търси тук? — чудеше се мис Фелоус. — Каква ли неприятност ни е подготвила?

Във всички институции, свързани с грижи за децата, Левие бе известна като амбициозна, непрекъснато издигаща се в йерархията, конфликтна и агресивна жена, поддържаща много успешно собственото си реноме. Мис Фелоус не се бе срещала лично с нея, но сега, още щом я погледна, Левие й се видя точно толкова опасна и неприятна, колкото предполагаше и самата й репутация.

Приличаше повече на актриса или бизнесдама, или по-скоро на актриса в ролята на бизнесдама, отколкото на специалист по детските проблеми. Беше облечена в лъскава, прилепнала по тялото рокля, изработена от еластично метално трико; на гърдите й висеше огромен ослепителен медальон с форма на слънце, а на високото й чело имаше сложен златен сплитък. Лъскавата й черна коса бе силно опъната назад, за да й придаде по-драматичен вид. Устните й бяха ярко начервени, а очите — прекалено силно гримирани. Бе обгърната в благоуханието на парфюма си. Мис Фелоус я гледаше с отвращение. Беше й трудно да си представи, че доктор Хоскинс дори за част от секундата е помислил да й повери Тими. Тя бе нейна противоположност във всяко отношение. За нея бе непонятен интересът на Мариан Левие към тази работа. Тя изискваше изолация и пълно себеотрицание, а Левие, Мис Фелоус знаеше това, беше непрекъснато в движение, кръстосваше света по научни срещи, изразяваше категорични мнения, които хора с по-богат опит намираха противоречиви и обезпокояващи. Обосноваваше шокиращи идеи за използването на развити технологии за рехабилитацията на проблемни деца, за заместването на обикновената любов и всеотдайност, които бяха вършили успешно тази работа през голяма част от съществуването на човечеството, с невиждани досега лъскави машинарии от бъдещето. Освен това беше и опитен политик: нападаше този или онзи комитет, беше консултант към една или друга изследователска група, изникваше навсякъде в качеството на каква ли не. Ексцентрична личност, открояваща се ярко сред колегите си. И ако бе пожелала работата, която в крайна сметка бе дадена на мис Фелоус, то сигурно е било, защото я е счела за нещо като трамплин към много по-големи постижения.

Сигурно аз съм много старомодна, помисли мис Фелоус. Исках само да направя нещо хубаво за едно необикновено малко момченце, което се нуждае от много обич.

Тими посегна към лъскавата рокля на Мариан Левие. Очите му искряха от удоволствие.

— Хубаво — каза той.

Левие рязко се дръпна:

— Какво казва?

— Възхищава се от роклята ви — обясни мис Фелоус. — Просто иска да я докосне.

— Предпочитам да не я пипа. Лесно се поврежда.

— Тогава по-добре внимавайте. Много е бърз.

— Хубаво — повтори Тими. — Искам!

— Не, Тими! Не, не пипай!

— Искам.

— Съжалявам, Тими! Не може! Не!

Тими жално я погледна, но не посегна повторно към Мариан Левие.

— Той разбира ли ви? — попита Манхайм.

— Както виждате, не пипа роклята.

— И вие го разбирате?

— Понякога, в повечето случаи.

— Това грухтене — рече Мариан Левие — какво означава според вас?

— Казва „хубаво“ за роклята ви. После каза „искам“ — да я пипне.

— Значи говореше английски? — изненада се Манхайм. — Никога нямаше да отгатна.

— Артикулацията му е лоша, вероятно има физиологична причина за това, но аз го разбирам. Знае около сто английски думи, или малко повече. Всеки ден научава по няколко. Вече се учи самичък. Около четиригодишен е, разбирате ли? Макар да започва толкова късно, притежава нормалните за тази възраст говорни способности и бързо наваксва.

— Твърдите, че неандерталчето притежава говорните способности, присъщи на човешките деца? — поинтересува се Мариан Левие.

— Тими е човешко дете.

— Да, да, разбира се. Но е различен. Отделен подвид, нали? Тъкмо затова основателно се очакват различия в умственото развитие, не по-малко значителни от разликите във външния вид. Изключително примитивната структура на лицето…

— Въобще не е чак толкова примитивна, мисис Левие — рязко я прекъсна мис Фелоус. — Ако искате да се убедите как изглежда наистина получовешко лице, идете да видите някое шимпанзе. Тими има необичайни черти, но…

— Вие казахте получовешко, не аз — каза Левие.

— Но вие си го помислихте.

— Мис Фелоус! Доктор Левие! Моля ви! Няма нужда от подобно ожесточение.

„Доктор Левие?“ Мис Фелоус стрелна бърз поглед към Хоскинс. Е, така да е, няма значение.

Манхайм се огледа и попита:

— Тези малки стаички — те ли са цялото жизнено пространство на детето?

— Точно така — отвърна мис Фелоус. — Онова там е стаята за сън и игри. Храни се тук, банята е там. Отсреща живея аз. Това са килерите.

— Никога ли не напуска ограниченото пространство?

— Не — отговори мис Фелоус. — Това е СТАСИС-сфера. Тими не бива да я напуска. В никакъв случай.

— Доста затворен начин на живот, не мислите ли?

Хоскинс припряно се намеси:

— Ограничението е абсолютно необходимо. Обосновано е от технически причини, свързани с натрупването на темпоралния потенциал, използван за пренасянето на момчето през времето. Бих могъл да обясня това по-обстойно, ако ви интересуват всички подробности. Нещата опират до факта, че ако детето прекоси границата на СТАСИС-полето, цената на използваната енергия ще е твърде висока.

— И за да спестите малко пари, възнамерявате да го държите затворено в тези стаички за неопределено време? — попита Левие.

— Не става дума само за малко пари, доктор Левие — Хоскинс изглеждаше по-изтормозен отвсякога. — Цената ще е твърде висока. Дори неизчислима. Ще се наложи да бъде отклонена необходимата за столицата енергия по начин, който според мен би предизвикал нерешими проблеми за жилищния район. Не е опасно, когато вие, аз или мис Фелоус пресичаме СТАСИС-линията, но за Тими това е просто недопустимо. Недопустимо!

— След като науката е намерила начин да пренесе дете на разстояние четиридесет хиляди години — важно заяви Мариан Левие, — значи учените са в състояние да намерят начин момчето да излезе навън, стига да пожелаят.

— Бих искал да е възможно — каза Хоскинс.

— Значи детето завинаги ще остане тук — каза Манхайм — и ако правилно ви разбирам, в момента не правите нищо, за да промените това?

— Точно така. Както се опитах да обясня, това е невъзможно. Не и в границите на реалния свят, с чиито ограничения трябва да се съобразяваме. Искаме да създадем на момчето удобства, но просто няма как да пренасочим усилията си за работа по неразрешими проблеми. Вече ви обясних, ако искате да се уверите, по-късно мога да ви покажа подробни технически анализи.

Манхайм кимна. Изглежда, проверяваше нещо — някакъв наизустен списък.

— На каква диета е момчето? — попита Левие.

— Искате ли да видите хладилника? — не особено дружелюбно предложи мис Фелоус.

— Да, всъщност бих желала.

Мис Фелоус посочи хладилните шкафове с широк замах.

Хубаво погледни! — рече си наум. — Ще останеш доволна.

Наистина Левие изглеждаше доволна от това, което видя в хладилните шкафове — куп стъкълца, ампули, капкомери и купички за разбъркване. Изобилието от синтетични храни, които бяха много далеч от представата на мис Фелоус за здравословна храна и които доктор Джейкъбс и сътрудниците му бяха настояли да се дават на Тими, въпреки яростните й протести. Левие огледа лавиците храни с видимо одобрение. Точно като суперфутуристичните боклуци, по които си пада — ядосваше се мис Фелоус. — Сигурно самата тя се храни със синтетики, ако въобще се храни.

— Нямам забележки — каза след малко Левие. — Диетолозите ви, изглежда, си разбират от работата.

— Момчето наистина изглежда здраво — отбеляза Манхайм, — но съм разтревожен за принудителната му изолация.

— Да — подкрепи го Мариан Левие. — Мен също тя много ме притеснява.

— Не стига, че е лишен от подкрепата на родната си племенна среда, ами му липсва каквото и да е общуване. Именно това ми се струва изключително тревожно.

— Забравяте за моето съществуване! — сопна се мис Фелоус. — Стоя при него практически през цялото време.

— Имах предвид някой на неговата възраст. Другарче в игрите. Този експеримент е заплануван с голяма продължителност, нали, доктор Хоскинс?

— Надяваме се да научим много неща от Тими за епохата, от която идва. Когато се увеличат познанията му по английски, а мис Фелоус ни уверява, че вече говори доста добре, макар за някои от нас да е трудно да разберат какво точно казва…

— С други думи — имате намерение да го държите тук няколко години, доктор Хоскинс? — предположи Мариан Левие.

— Може би… Да.

— Постоянно заклещен в няколко малки стаи? И без да се среща с деца на неговата възраст? Така ли трябва да живее малко здраво момченце като Тими? Как мислите?

Хоскинс бързо погледна единия, после другия, като че беше хванат натясно от многочислен противник.

— Мис Фелоус вече постави въпроса за другарче на Тими. Уверявам ви — нямаме ни най-малко намерение да ограничаваме емоционалното развитие на момчето или каквато и да е друга страна от съществуването му.

Мис Фелоус изненадано го погледна. О да, тя бе поставила въпроса, но от недовършения разговор в закусвалнята на компанията насам нищо не се беше случило. Хоскинс не бе споменал и думичка в отговор на молбата й да осигурят другарче в игрите на Тими. Тогава той отхвърли идеята като неосъществима, дори й се стори толкова смаян, че тя се колебаеше да повдига този въпрос втори път. Пък и за момента Тими се справяше доста добре сам. По-късно обаче започна да мисли за бъдещето и осъзна, че Тими се приспособява към новия си начин на живот много бързо и наближава момента отново да повдигне въпроса пред Хоскинс.

А ето че сега Манхайм го постави. Пред нея. Мис Фелоус му беше изключително благодарна. Бе абсолютно прав. Не биваше да държат Тими съвсем сам като маймунка в клетка. Тими не беше маймуна, а дори горила или шимпанзе не биха се чувствали добре, откъснати за неопределено време от себеподобните си.

— Добре — подхвана Манхайм. — Щом вече работите по въпроса, бих искал да знам докъде сте стигнали?

Внезапно тонът му стана по-суров. Хоскинс беше развълнуван:

— Що се отнася до възможността да доведем още едно неандерталче в нашето време и да го оставим да живее при Тими — това беше първоначалното предложение на мис Фелоус, — трябва да ви кажа, че просто нямаме намерение да…

— Второ неандерталче? О, не, доктор Хоскинс — прекъсна го Манхайм. — Въобще не искам от вас такова нещо.

— Едно затворено дете е напълно достатъчно — хладно се намеси Мариан Левие. — Да се постъпи така с още едно би усложнило положението.

Хоскинс й хвърли един отровен поглед. По лицето му се стичаше пот.

— Казах, че нямаме намерение да довеждаме второ неандерталско дете тук — буквално просъска той. — Никога не ни е минавало през ума подобно нещо. Никога! Има десетина различни причини. Когато мис Фелоус заговори за това, й обясних…

Манхайм и Левие се спогледаха. Изглежда, внезапното озлобление на Хоскинс ги подразни. Дори и Тими като че се попритесни и се примъкна към мис Фелоус, сякаш търсеше закрила. Манхайм спокойно каза:

— Всички сме съгласни, доктор Хоскинс, че не е разумно да се доведе още едно неандерталче. Въпросът въобще не е в това. Искаме да знаем дали е възможно Тими да получи, как да се изразя, хм, не „човешко“, защото Тими е човек, а съвременно дете за другарче. Дете от този век?

— Дете, което би могло да посещава Тими в определено време — допълни Мариан Левие — и да му даде стимул за развитие, необходим за здравословно, социокултурно приспособяване, което според нас е абсолютно наложително.

— Един момент — сопна се Хоскинс. — Как така приспособяване? Да не би да си представяте Тими с щастливо бъдеще в някое уютно малко предградие? Да поиска американско гражданство, да се присъедини към религиозна общност, да създаде дом и семейство? Имате ли нещо против да ви напомня, че това е праисторическо дете от толкова отдалечена епоха, че не бихме могли дори да я наречем варварска, дете от Каменната ера, гост от общество, което преди известно време самата вие, доктор Левие, с известна точност определихте като „чуждо“. Нима мислите…

Левие хладно го прекъсна:

— Не става дума за хипотетично гражданство или църковна принадлежност на Тими, доктор Хоскинс, или за друго подобно reductio ad absurdum. Тими още е дете и ние с господин Манхайм сме загрижени най-вече за детството, което изживява. Условията му на живот са неприемливи. Уверена съм, че биха били неприемливи и в собственото му общество, колкото и отдалечено в някои отношения да е от нашето. Всяко познато ни човешко същество, независимо от различията в парадигмите и параметрите, осигурява на децата си право на благоприятна интеграция в социалната матрица. По никакъв начин не можем да оценим настоящите условия на живот на Тими като достатъчно благоприятна социална матрица.

— Което — ледено процеди Хоскинс — с една дума, достатъчно проста, за да бъде разбрана от обикновен физик като мен, означава, че вие, доктор Левие, смятате, че Тими трябва да има другарче?

— Не просто „трябва“ — отговори Левие. — Наложително е.

— Ние сме на мнение, че е от съществено значение момчето да има приятели — не толкова нападателно допълни Манхайм.

— От съществено значение — ледено повтори Хоскинс.

— Най-малкото, което може да се направи като начало — каза Мариан Левие. — Това не означава, че за нас продължителното затворничество на момчето в нашия век е приемливо или допустимо, но поне за момента сме съгласни да забравим другите си значителни възражения. Следователно разрешаваме експериментът да продължи, нали така, мистър Манхайм?

— Разрешавате! — възкликна Хоскинс.

— При условие — спокойно поясни Левие, — че на Тими бъде предоставена благотворната възможност редовно да общува с деца от неговата възрастова група.

Хоскинс погледна мис Фелоус, потърси подкрепа срещу атаката, на която бе подложен, но не получи очакваната помощ.

— Налага се да се съглася, доктор Хоскинс — мис Фелоус се чувстваше като предател. — Отдавна мисля така, а напоследък това става наложително. Момчето се развива доста добре. Скоро обаче ще дойде време, когато няма да е добре за него, ако продължава да живее в този социален вакуум. И тъй като няма как други деца от собствения му подвид да…

Хоскинс се извърна към нея. Сякаш я питаше: „И вие ли сте срещу мен?“

За момент в стаята настъпи тишина. Тими, който все повече се разтройваше от разгорещения спор, силно се притискаше в мис Фелоус.

Накрая Хоскинс каза:

— Това ли са условията ви, мистър Манхайм? Доктор Левие? Или намираме другарче на Тими, или струпвате орди протестиращи на главата ми?

— Никой не ви заплашва, доктор Хоскинс — каза Манхайм, — но дори и вашата мис Фелоус съзнава необходимостта да изпълните препоръките ни.

— Точно така. И смятате, че ще е лесно да се намерят родители, които с радост ще се съгласят децата им да си играят с малко неандерталче? При наличието на всички фантасмагории, които се разнасят за жестоките примати!

— Няма да е по-трудно от довеждането на неандерталчето в двадесет и първи век. Дори ще е много по-лесно, бих казал.

— Мога да си представя какво ще кажат съветниците ви за това. Помислете само за рисковата застраховка при положение, че се намери някой, достатъчно откачен да пусне детето си в СТАСИС-сферата с Тими…

— Тими съвсем не ми изглежда свиреп — каза Манхайм. — Всъщност изглежда доста нежно дете. Съгласна ли сте, мис Фелоус?

— И както преди малко каза мис Фелоус — намеси се Мариан Левие с ледена вежливост, — не бива да считаме Тими за получовек в каквото и да е отношение, а просто за дете с известни физически различия.

— И естествено в такъв случай вие на драго сърце ще доведете собственото си малко дете да играе с Тими? — каза Хоскинс. — Само че по една случайност вие нямате деца, нали, доктор Левие? Нямате, разбира се. А вие, Манхайм? Имате ли някое малко синче, което да ни предложите?

Манхайм подскочи:

— Това е без значение, доктор Хоскинс — сковано каза той — Уверявам ви, че ако имах щастието да бъда баща, не бих се поколебал да помогна. Разбирам презрението ви към нещо, което оценявате като външна намеса, докторе, но като сте пренесли Тими в нашия век, вие сте си присвоили определена власт. Време е да осъзнаете реалните последици от делата си. Не можете да държите детето в усамотение само заради някакъв научен експеримент. Не можете, доктор Хоскинс!

Хоскинс затвори очи и няколко пъти дълбоко си пое въздух.

— Добре — каза накрая той. — Достатъчно. Ще отстъпя. Все някъде, някак ще намерим на Тими другарче в игрите… — Очите му внезапно заискриха от ярост. — За разлика от двама ви аз имам дете. И ако се наложи, ще доведа него. Ще доведа собствения си син, ако трябва. Това достатъчно добра гаранция ли е за вас? Тими вече няма да е тъжен и самотен. Какво ще кажете, а? — Той не спираше да им мята кръвнишки погледи. — Сега, когато това се уреди, имате ли още други въпроси или можем да продължим на спокойствие научната си работа?