Дете на времето

ЕпилогДетето на небесния огън

Сребърния Облак отиде при Главната жрица. Тя клечеше и рисуваше магически кръгове по снега.

— Искам да говоря с теб — каза той.

Тя продължи да драска по земята.

— Ами говори тогава.

— Няма ли да престанеш да рисуваш тези кръгове поне за миг?

— Кръговете ни закрилят.

— Нищо — каза Сребърния Облак. — Стани и ме погледни в очите. Искам да говорим за нещо сериозно.

Главната жрица направи кисела физиономия и бавно се изправи. Стори му се, че чу как изпукаха ставите й.

Снегът беше престанал, поне за малко. Слънцето едва проблясваше, зимно слънце, ниско над равнината.

— Е? — подкани го Главната жрица. — Говори!

— Трябва да напуснем това място.

— Естествено че трябва. Всички отдавна го знаят.

— Напускаме това място. Днес.

Главната жрица замислено почеса задницата си.

— Още не сме се поклонили пред Светилището.

— Не, не сме.

— Дойдохме тук затова. Ако си тръгнем, без да сме се поклонили, след като не проведохме и Празника на Лятото, Богинята ще ни се разсърди.

— Богинята и без това ни е сърдита. Отдавна го знаем. Изпратила е Други покрай брега, за да ни попречат да се поклоним пред Светилището. Добре, значи няма да се поклоним. Нямаме и много храна, а зимата вече настъпва.

— Отдавна трябваше да си признаеш тези неща, Сребърен Облак.

— Да, трябваше, но днес поне си признавам. Когато свършим с този разговор, ще дам заповед да се вдигне лагерът. Ти ще извършиш обредите преди тръгване и поемаме. Ясно?

Известно време Главната жрица не свали очи от него. Накрая каза:

— Ясно. Само че след това вече не можеш да бъдеш вожд, Сребърен Облак.

— Знам. Палачите ще се съберат и ще направят това, което е необходимо. Ще остана тук като жертвоприношение на Богинята. Някой друг вожд ще изведе Племето нагоре по хълма и на изток и ще намери подслон.

— Така — рече Главната жрица. Думите му като че въобще не я безпокояха. — И кой ще стане вожд след теб? Огненото око? Разцепения хълм??

— Който иска — отвърна Сребърния Облак.

— Ами ако повече мъже искат да станат вожд?

Той сви рамене:

— Да го решат в двубой.

— Това е грешно. Ти трябва да избереш.

— Не — отказа той. — Мъдростта ми свърши. Времето ми изтече. Върви да се приготвиш за ритуала, Главна жрице. Аз привърших разговора си с теб.

Сребърния Облак се отдалечи. Тя викна след него, но той не й обърна внимание. Запрати една снежна топка подире му. Тя се разби в рамото му и снегът се плъзна по гърба му, но той не спря. Вече нямаше желание да говори с никого. Бе последният ден от живота му и искаше просто да остане на спокойствие, на тишина, да прекара в мир последните часове, преди палачите да дойдат за него с тоягата от слонова кост. Утре кракът нямаше повече да го боли и някой друг щеше да е поел товара на властта.

Стоеше сам, загледан в Светилището, пред което народът му така и не успя да се поклони.

Долу покрай реката няколко Други се бяха размърдали. Воини. Въоръжени. Какво смятаха да правят? Младата Антилопа беше на пост близо до Светилището и неспокойно крачеше нагоре-надолу. Ще нападнат. Ето какво. Ще вземат Светилището със сила.

Ама и аз имам един късмет — помисли Сребърния Облак. — Стоим тук и бездействаме седмици наред. Ние се страхуваме от тях, те се страхуват от нас. Никой не иска да рискува да воюва за Светилището. И точно когато решавам да се оттеглим, те тръгват да се бият за него, а ние не можем да се разберем с тях и ще трябва да им отвърнем; така много от нас ще умрат за нищо. Само да почакат до утре, Светилището бездруго ще е тяхно, защото ние ще сме си отишли.

— Огнено Око — извика той. — Вълчо Дърво.

Мъжете дотичаха при него. Сребърния Облак посочи надолу към храма.

— Война ли ще има? — попита Вълчото Дърво.

— Само Богинята може да каже, момче, но вие по-добре се пригответе. За всеки случай. Кажете и на останалите. Кажете на всички. И на старците.

Сребърния Облак вдигна копие:

— Ако нападнат, ще се бия редом с вас.

Огненото Око го изгледа недоверчиво:

— Ти ли, Сребърен Облак?

— Защо не? Да не мислиш, че съм забравил как се воюва?

По-добре да умра в битка, отколкото от тоягата от слонова кост на палачите, рече си той, макар да предпочиташе да няма бой и Племето мирно и тихо да си тръгне оттук.

Огненото Око и Вълчото Дърво отидоха да вдигат тревога.

Внезапно Мъдрата изникна изневиделица. Като че я бе ужилило нещо. Както правеше често напоследък, и тази сутрин бе тръгнала да се разхожда нагоре по хълма, по пътеката, която водеше на изток. Тази жена! С всеки изминал ден се държеше все по странно.

— Сребърен Облак! Сребърен Облак! Гледай!

Той се обърна към нея:

— Какво да гледам?

— На хълма! Светлината! — Тя рязко се завъртя и посочи назад. — Виждаш ли я?

— Какво? Къде?

Той присви очи и се взря нагоре.

— На пътеката — каза Мъдрата. — Оттам минахме. Виждаш ли светлината?

— Не… Да! Да.

Сребърния Облак почувства странна студена тръпка. Досега само веднъж бе зървал подобна светлина. Блясък — въздухът горе искреше и изпускаше ослепителни светкавици в червено и зелено. Блестящи цветни кръгове и вихрушки танцуваха лудешки във форма на венец. В центъра имаше топка пронизваща бяла светлина, толкова ярка, че едва успя да задържи поглед в нея.

Подобна светлина се беше появила преди много седмици, когато Племето се спускаше насам по хълма, в деня, когато Богинята грабна детето на Небесния Огън.

Той пресипнало занарежда молитва. Чу как зад него Главната жрица започва да напява. Скоро към нея се присъединиха и младите жрици.

— Каква е тази светлина, Сребърен Облак? — попита някой. — Кажи ни! Кажи ни!

Той отпъди хората, насъбрали се около него. Бавно и вдървено, като човек, който твърде дълго е вървял по снежните пътища и чиито крака са се превърнали в камък, той тръгна нагоре по пътеката. Трябваше да се приближи, трябваше да види.

— Богинята се върна! — прошепна една жена зад него.

Той продължи да върви. Чуваше стъпките на останалите зад гърба си. Погледна надолу към Светилището. Другите също бяха забелязали видението на хълма. Каквото и да вършеха край реката, сега го бяха изоставили и бавно се приближаваха към него, привлечени неудържимо от желанието да го видят по-отблизо.

— Богинята е! — промълви една жена. — Виждам я! Виждам я!

— Богинята е!

— Богинята! Богинята е от Другите!

— Богинята е от Другите! Гледайте! Гледайте!

Сребърния Облак присви очи и се напрегна. Искаше да види това, което виждаха останалите, но светлината бе прекалено ярка. Неземна цветна спирала с вихрена белота в сърцевината.

Постепенно светлината взе да избледнява и Сребърния Облак видя Богинята.

Стоеше ведролика на хълма, на мястото, където допреди малко грееше необичайното сияние. Да. Тя бе от Другите, да. Бе много висока, много стройна. Кожата й бе светла, също и косата. Имаше червени устни, а челото й плавно се издигаше нагоре. Бе облечена в бяла, невиждана досега дреха.

В ръцете си държеше дете. Детето на Племето.

Бавно и спокойно Богинята се спусна към хората, скупчени в подножието на хълма.

Сребърния Облак продължаваше да върви към нея. Мъдрата бе от лявата му страна, а Главната жрица отдясно. Зад него пристъпваше Пазителката на Миналото. Сякаш бяха не по-малко озадачени от него. Колкото повече приближаваха, толкова повече се присламчваха към него, като че търсеха защита в свещеното присъствие на вожда.

Вече бе много близо.

Колко необикновено бе лицето й! И макар да беше лице на Другите, колко красиво и колко спокойно беше! Усмихваше се и очите й блестяха от радост. А момчето в ръцете й беше големичко, облечено в странна дреха. Неговите очи също блестяха.

— Белегът на лицето му! — извика Мъдрата. — Виждате ли? Знакът на небесния огън! Знаете ли кое е това дете? Къде е Червен Утринен Дим? Гледай, Червен Утринен Дим, Богинята връща твоя загубен син — Детето на Небесния Огън!

— Но Детето на Небесния Огън бе малко момче, а това е…

— Но белегът! Белегът на лицето му!

— Детето на Небесния Огън! Детето на Небесния Огън! — викаха от всички страни.

Наистина — рече си Сребърния Облак. — Детето на Небесния Огън.

Колко щастлив беше. Махаше с ръка и ги поздравяваше. Само за няколко седмици бе пораснал с години. Без съмнение — чудо на Богинята. Но бе детето на Небесния Огън. Връщаше се сред тях. Откъде ли идваше? Защо точно сега? Кой ли можеше да каже? Всичко бе велико, невероятно дело на Богинята.

— Вижте — прошепна Пазителката на Миналото. — Другите идват.

Сребърния Облак се огледа. Врагът бе съвсем близо. Но те не идваха да воюват, това ясно личеше от лицата им. Не само воините се изкачваха по склона, а всички — и жените, и децата, и старците. Те също бяха слисани от появата на Богинята и благоговееха пред нея, смирени пред прекрасното видение.

Богинята чакаше. Още държеше Детето на Небесния Огън на ръце и се усмихваше, а от тях като че струеше златна светлина.

Сребърния Облак падна на колене. Радост, много радост се излъчваше от тях. Странни сълзи изпълниха очите му, та той трябваше да коленичи, за да благодари. И Главната жрица коленичи, и Мъдрата. Огледа се — останалите също се хвърляха на земята да почетат Богинята — хората от Племето и Другите. Всички заедно, забравили мислите за война, един по един коленичеха в снега и вдигаха невярващите си очи нагоре, за да отдадат почит на лъчезарната жена, прегърнала усмихнатото дете, която стоеше сред тях като предвестник на мир и щастие.