Чугуненият ездач

23. ОСЕМНАДЕСЕТИ БРЮМЕР

Тъкмо тогава започна всичко.

Преди сирената Тихон Гренадеров тихо бе събуден от двама санитари.

— Ставай, кандидате. Настана часът да изпълниш първото си санитарно поръчение. Паметника в двора знаеш ли го?

— Че нали аз го…

— А ти недей дрънка. Кузма Никитич винаги ни е учил само на лична скромност. Ето ти чист парцал и кофа. До утре паметникът да блести, като на котарак ташаците. Повтори задачата!

— Паметникът… като на котарак…

— Браво!

И санитарите излязоха, а от разговора се събуди чичо Саня.

— Ей, Тихон — каза той. — Измий и коня както трябва! И го напой първо — че той цяла вечност не е пил! И захар му дай, само гледай да не я изядеш ти!

— Няма да я изям — въздъхна Тихон. Отиде до умивалника, напълни кофата с вода, слезе на двора.

У нас нищо не е като хората. Ето и сега. Пратиха Тихон, а сами забравиха, че за часови до чугунения ездач бяха поставени като наказание за разколническа дейност Васичкин и Тиртични. Часовите заразмахваха велосипедни вериги и почнаха да да викат по устав:

— Стой! Стой, кой идва! Стой, ще стрелям! Кх, кх!

— Аз имам санитарно поръчение преди приемане в редовете…

— Нищо не знаем! Докато не ни сменят — ще стоим!

Тихон се позамисли, и то тъй здраво, че отново си припомни нещо от миналия живот:

— А аз знам как се сменят часови! Само нож трябва!

Васичкин и Тиртични, нищо че бяха смели, но се уплашиха:

— Какво, побърка ли се?

— А може и без нож! При нас в три пъти червенознаменния за нощно виждане „Братя Черепанови“… Дявол го взел, пак го забравих!

Той като тигър се хвърли върху трезвениците и само за миг ги върза със собствените им униформени куртки. А за да не вдигат шум, с тока на ботуша на Васичкин запуши устата на Тиртични и обратно. Напои коня с кофа вода и изтича за нова, по пътя взе и стълба.

Коня той изми както желаеше чичо Саня, старателно. Тихон не знаеше, че конят може и да го ритне както подобава, и не се плашеше. И конят стоеше неподвижно, само хрупаше захарта и веднъж махна с опашка.

А да тича нагоре за още вода за чугунения — Тихон го домързя, той се спусна в една от шахтите и загреба кръв. „Дори по-красив ще стане!“ — радваше се той за ездача. Набързо го поля, изтри го с парцала надве-натри, сгъна стълбата и побягна към стаята да си доспи колкото остава. При това за снетите по неуставен начин часови отмъстително забрави.

С ужас чуха Васичкин и Тиртични глухото ръмжене над себе си. Чугуненият паметник се размърда и се намести по-удобно в седлото. После вдигна тоягата с шиповете, повъртя я над главата си, изсумтя и се успокои. Затова пък под краката на коня се разшаваха също оживелите смъртни грехове. Те скверно се хилеха.

Трезвениците измучаха нещо един на друг и настрани, като сиамски близнаци, запълзяха надалеч от паметника. По пътя паднаха в една яма, но за щастие плитка и суха.

…Вместо от сирени, събуждането бе възвестено от фанфари.

— …Тържественият ден… осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт… наградата намери героя… в боеве и походи… с усилията на лауреата другаря Вучетич… славните чугунолеяри на Урал, Сибир и Далечния Изток… символ на несъкрушима твърдина… Не летете, чайки, над морето! Къде ли ще кацнете там!! У дома летете, в край далечен!!! Носете печалната вест!!!!

Друбецкой-заде обясни, че денят ще бъде не работен, а знаменателна дата. С цел да се прекратят зачестилите напоследък във връзка с неотдавнашните събития идейни разногласия, академик Фулюганов се бе жертвал, не беше спал цяла нощ и бе разгадал неизвестния на науката надпис на цокъла на паметника. Той тържествено провъзгласявал: „На Кузма Никитич Хегемонов, бащата-основател на Вселената — от работническия комитет на профсъюза на работниците от орденоносната промишленост“.

Ето, оказва се, на кого бил паметникът! Да не си блъскат напразно главите!

— Дрънканици — каза чичо Саня на Тихон, обличащ празничните дрехи. — Този чугуненият сигурно и в Атлантида още е стърчал! А там пише ето какво: „На непосредствения началник — от неблагодарното човечество!“ Или нещо от тоя род.

— Това е анархосиндикализъм! — нададе вой комисарят Потрошилов.

В отговор радиото засвири маршове и друга лека музика.

Почвата на двора беше станала съвсем влажна от кръв, пантофите на обитателите се намокриха, санитарите пък излязоха с гумени ботуши и плюеха на всичко освен на Кузма Никитич.

Накрая се появи и той, с пищен букет цветя, които се канеше да положи в подножието на собствения си паметник. Оркестърът засвири Химна на санитарната служба. Кузма Никитич, поддържан от референта и Павел Янович, се приближи до монумента и напълно самостоятелно се поклони ниско-ниско…

Чугуненият истукан заръмжа и замахна с тоягата. Тълпата се втурна към стените. Пред всички се озоваха Друбецкой-заде и Залубко, изоставили вожда в явна беда.

— У-у-у! — ревеше чугуненият. — У-у-зурр-…прр…

И ездачът ловко, за чугунен човек, замахна с тоягата и закачи Кузма Никитич с един от шиповете. Шипът се забоде в гърба, Хегемонов падна и се затъркаля по земята. От дупката в гърба със свистене се устреми навън тежък застоял се въздух. Тялото на Кузма Никитич бързо се свиваше, сбръчкваше се, и накрая остана само тънката обвивка.

Ездачът пък зае обичайната си поза, сякаш нищо не е сторил.

Обитателите и санитарите с ужас гледаха едни към други.

— Кълна се в майка си — каза от тълпата лекарят-сатанатам. — Всичко вътре в него си беше както трябва! Нали от него анализи съм вземал!

Лекарят-стрикулист изказа смелото предположение, че в процеса на ръководна работа вътрешният облик на Кузма Никитич изцяло е преминал в духа на кузмизма-никитизма, който дух ни обгръща и сега.

— Братя! — викна поетът Двоерилко. — Да си разчистим с него сметките за нашия Кузма!

— Не се приближавайте! Не го дразнете! — закрещя Залубко. — Всички да се приготвят за кратка гражданска панихида! Нищо страшно няма! Осъществи се мигновена прижизнена мумификация! Смърт няма, хора! Ще бъдем живи — и няма да измрем! Днес ние изпращаме в последния боен и трудов път нашия наистина безсмъртен другар и вожд Никита Кузмич Хегемонов. Престана да тупти сърцето на основоположника на кузмизма-никитизма, надежден приятел на цялото борещо се човечество. Смъртта откъсна от редовете ни изтъкнат ръководител…

Лекарите междувременно не губеха нито надежда, нито време: залепиха с тиксо дупката на гърба и се опитваха отново да върнат Хегемонов в предишния му облик посредством сламка за коктейл, както селските деца обикновено надуват жаби. После доносологът се досети и нареди колкото може по-бързо да донесат балон с кислород.

Донесоха, както винаги става в болниците, с водород.

— Спи спокойно, верни сине на вечността! — продължаваше Залубко, а сам хвърляше погледи към действията на лекарите: ами ако го оживят? — Твоите сподвижници и ученици ще поведат благодарните широки маси нататък по пътя, прокаран от гения на твоя интелект. Още по-тясно ще стегнем редиците си, още по-здраво ще затворим Стоманената порта, още по-твърдо ще се сплотим около санитарната служба. Макар че теб те няма при нас, но всяка наша крачка, всеки наш помисъл…

Чак доносологът се заслуша, надувайки Хегемонов. Той стана съвсем кръгъл, откъсна се от накрайника на маркуча и стремително полетя нагоре.

— Ех — успя да каже само доносологът.

Залубко също погледна квадратното небе и продължи:

— Заедно с това не може да не отбележим, че покойникът беше, няма да се уплаша от тази дума, нееднозначна фигура. В значителна степен му бяха свойствени егоизъм, нескромност в бита, тяснофеодални интереси, чревоугодие, вземане на подкупи, измяна на Родината, явна склонност към мистицизъм. Именно Хегемонов носи цялата отговорност за онези многобройни жертви, които понесе личният състав на обитателите и дори санитарната служба, която в никаква степен и никога в болшинството си не е споделяла провежданите от прословутия Нафик Героев беззакония. Санитарите и сега, както някога в зората на времето, са готови да водят основната маса в гореуказаното направление. Невежеството и самонадеяността на предишното ръководство, слабото знание на кузмизма-никитизма, който Кузма Никитич необосновано приписваше на себе си…

— Лъжеш! — извикаха в един глас от ямата Васичкин и Тиртични. Накрая те бяха прегризали токовете и въжетата. При това им се бе наложило да издържат борбата със седемте смъртни гряха, които се бяха разбягали из целия двор. Грехът на Пиянството бе попаднал под ръката на Тиртични, и той с удоволствие му счупи чугунения крак: нека сега да бяга!

— Лъжеш! — викаха Васичкин и Тиртичний. — Кой, ако не той? А? Така не може!

— Как кой? — съвършено искрено се учуди Павел Янович. — Ето тук сред нас стои един другар от високовъглероден материал — той посочи чугунения ездач. — Той именно е истинският Кузма Никитич Хегемонов. А онзи, вие сами видяхте — раздута величина под влияние на ласкатели и подлизурковци. А сега ще помолим другаря да слезе при нас и да застане в авангарда, на предния край начело на Заведението…

Ездачът зловещо се разсмя и звънко се удари в гърдите с тоягата. После бавно, отчетливо заговори на скърцащ непозат език. Никой не познаваше думите, но всеки разбра, че нищо добро не се вижда занапред, че тъкмо сега започва най-страшното, че чугунената уста огласява най-жестоката истина, че всичко е свършено.

— Ще създадем всички необходими условия! — стараеше се да надвика страшния глас Павел Янович. — Пълно държавно обезпечаване, зелен паспорт! Ако непосредствено възникне въпрос за човешки жертвоприношения, ние ще го повдигнем още на първото заседание и ще го решим в положителен смисъл…

Чугуненият пръст посочи самия оратор, и Павел Янович в ужас побягна в тълпата с явната цел да се слее накрая с масите изцяло и напълно. Но санитарите предадоха началника си с такава скорост, че дори сами не забелязаха как той бе избутан на първия ред, за да усети ръкостискането на чугунената десница.