Чугуненият ездач

21. ЧУГУНЕНИЯТ ЕЗДАЧ

Земекопните работи започнаха както следва — с оркестър и ентусиазъм. Дори санитарите, получили естествено длъжности на десетници, стотници, отчетчици, нормировчици, инженери по социалистическото съревнование, загубиха важния си вид, потяха се, викаха, пееха за младата и невъзможна радост, ехкаха и охкаха, потропваха, пляскаха и изобщо бяха в най-първите редици. Дори Васичкин и Тиртични се увлякоха дотолкова, че хванаха носилки с пръст и тръгнаха да ги влачат към горните етажи, но санитарните им организми навреме реагираха с най-жестоки трудови схватки, така че се наложи да ги лекуват.

Струва ли си да описваме хода на работата? Навярно не си струва, най-малкото понеже в литературата тези описания не са интересни нито за потомците, нито за съвременниците. Независимо какво твърдят специално поставените хора. Дори „Трудове и дни“ на Хезиод се четат само от специалисти. Нали литературата не е за труда, каквото ще да казват! Тя е по-скоро за резултатите.

И резултатите, мътните ги взели, не закъсняха да се проявят.

Откопа ги — естествено, върви им на глупаците — Тихон Гренадеров, работещ сам в изкопа си. От глупост той първо огъна лопатата си, а после съвсем я счупи. Отиде горе и я смени. Когато историята с лопатата се повтори четири пъти, това не се хареса на санитаря-склададжия и той лично се спусна долу да види по какъв начин младата смяна Гренадеров загробва държавния инвентар. Не мина и минута, когато санитарят излетя от изкопа със страшен вик:

— Чугунена шапка! Чугунена шапка!

Каква била работата! Оказа се, че дори сред санитарите, тези последователни материалисти, вървят собствени митове, легенди и суеверия. За нас, разбира се, те са недостъпни от режимни съображения, но може да се предположи, че същата тази чугунена шапка е играела в санитарната символика някаква зловеща роля. Слухът за това мигом обходи етажите, и всички санитари, рязко отслабвайки бдителността, се скупчиха в едно малко килерче на втория етаж, а главата им Павел Янович Залубко здраво се затвори в тоалетната и посредством устни имитираше, че се намира там по голяма нужда. Възползвайки се от изчезването на санитарите, масоните Агресор и Тетерин се разпасаха окончателно и завлякоха цял сандък консерви „Козли в натюр“ и бутилка водка „Истинно руска“.

Около пет минути, ако не повече, в Заведението цареше анархия. На стените се появиха няколко стенвестника с вредно съдържание и съмнителна насоченост, а в ефира най-нагло започна да излъчва божествена радиостанция, пеейки песента:

Предаването се наричаше „Христос и младостта“, и се водеше от някой си Александър Сергеевич от Филипините.

Какво му беше на Кузма Никитич, слушайки това нещо! С открит текст при това! Виж ги ти какво носят, дяволски съдове! Скоро ще умреш! Завиха сирени, светнаха екраните. Кузма Никитич беше необичайно стегнат и дъвчеше по-малко от обикновено. Друбецкой-заде напразно държеше в ръце белоснежна кърпа за бърсане на лигите на началството.

— …ето вече в течение на известно време… отслабени надзорно-наказателни функции… лично другарят Залубко прояви половинчатост и недостатъчна… (при тези думи Павел Янович престана да се преструва в тоалетната и чистосърдечно се предаде на мечата болест) …тъй наречената чугунена шапка… това не е истина… се явява шапка на челната група за народен контрол… увеличаване на добива на чугун… сериозно да се замислим над кадровата политика… Ще загинеш, девойко! Ще загинеш, девойко!! Ще загинеш, девойко!!! В деня на сватбата твоя!!!!

Последните думи в проза бяха особено страшни. Наложи се Залубко да хвърли панталона с лампази в тоалетната, добре че ризата му беше дълга. Ругаейки, той разби вратата на килерчето и измъкна оттам подчинените си, без дори да се учуди как са се събрали там всичките сто и петдесет души. Санитарите бързо разгониха обитателите по стаите, скъсаха и мигновено отрецензираха стенвестниците, наритаха увлеклите се в дележа масони, без да забележат при това крадените консерви, но да се вмъкне в трапа при Тихон засега никой не се решаваше. Безгащният Залубко, продължавайки да псува, насила бутна там двама. Оказа се, че Тихон не си бе губил времето, а беше копал направо с могъщите си ръце. Санитарите отново излетяха горе и отново с вик:

— Чугунено лице! Чугунено лице!

А чугуненото лице за санитарите, както се разбра, беше направо остър нож! Втората вълна на паника беше още по-пагубна. Обитателите не можеха да знаят, че трябва да се страхуват тъй от всякакви чугунени детайли, затова смело наизлязоха и с интерес наблюдаваха как санитарите се крият в най-неподходящите места. Алчнеещите масони се хвърлиха за нови консерви, но очевидно този път не намазаха — върнаха се, ругаейки се страшно един друг за несръчността и превзетостта си. Залубко без гащи избяга в кухнята и там дълбоко се зари в купчината с кирза.

Отново се възцари анархия и всепозволеност, изразили се в излизането на ръкописното списание „Наздраве за живота“, където се поставяше под съмнение необходимостта от Дните за активно гладуване, практикувани в Заведението два пъти седмично. Радиото по многобройни молби на трудещите се изпълни композицията на вокално-инструменталния ансамбъл „Битълс“ под диригентството на Александров „Революция номер девет“.

Заедно с това по всички етажи и рекреации започна да се промъква слух, че Тихон Гренадеров от глупост е разкопал склад с боеприпаси. Обитателите се втурнаха към изкопа за сувенири. Залубко едва не се задуши в кирзата и навреме изпълзя: Кузма Никитич отново се мобилизира на всички екрани.

— …няма никакви основания… не превишава няколко милибера в час… достойни за съжаление… от чужди гласове… нищо повече от чугунена глава с шапка от аналогичен материал… разривайки купчина тор… и лично Павел Янович… Като в чисто поле! И на тези простори!! Два ясни сокола!!! Водеха разговори!!!!

Комисарят Шалва Евсеевич Потрошилов пръв грешно се досети какво именно е разкопал Тихон. Сърцето му заби, той смело се хвърли надолу и организира там дружна работа, разделяйки по навик обитателите на петорки и надявайки се скоро да съзре скъпото лице.

Виждайки, че чугуненият ужас не причинява на обитателите никаква вреда, санитарите по малко набраха мъжество, взеха дори да подвикват и да дават зор. В ръцете на всички се появиха лопати, и много скоро дворът се украси с изкоп, посред който…

Не, не това очакваше Шалва Евсеевич. Разбира се, паметник беше, но не на който си мислеше. Това беше конна статуя. Ездачът, съдейки по всичко, не бързаше за никъде. Главата на ездача се украсяваше от прословутата чугунена спортна шапчица с чуждестранен надпис „Оклахома сити“. Торсът му беше облечен в гимнастьорка, върху която беше небрежно наметната римска тога. Долната част на ездача носеше персийски шалвари, при това отливката твърде изкусно предаваше особеностите на източния орнамент. При желание в него можеше да се открие и увереност във веднъж взетото решение, и непримиримост към всякакъв вид отклонения от изработените през вековете норми, и дълбока загриженост за най-широки слоеве от населението, и скрита връзка със същите тези слоеве, и надеждна охрана на майчинството и детството, и съдбоносна прозорливост, и готовност във всяка минута да дадде отпор и на най-страшния агресор — за тази работа ездачът беше приготвил солиден боздуган с шипове. Изобщо, много неща можеха да се открият.

А ние, например, вече два века намираме в лицето на Медния ездач и ум, и благородство, и ярост, и величие — защото се страхуваме да признаем пред себе си и особено пред другите, че нищо няма в това лице, освен тъпа, тежка облещена злоба и ненавист към всичко, което става не по неговата воля, ненавист към нас, такива малки, навирили глави, живеещи с дребните си нитереси и страсти…

Този ездач беше чугунен, но затова пък конят — съвсем жив. Той едва забележимо тъпчеше на място, от ноздрите му се виеше едва забележима струйка пара. Но чичо Саня забеляза, макар че не се учуди — чугунът затова е чугун, за да натиска живото. Учуди се само на непознатата порода — цялата снага е арабска, а кожата златисто-бронзова, като на ниските бурятски кончета.

Конят тъпчеше с копита не някаква там жалка змия, а всичките седем смъртни гряха наведнъж; греховете бяха изобразени алегорично под формата на седем неголеми, но много противни фигурки.

Нататък следваше цилиндричен постамент, не особено висок. Референтът Друбецкой-заде вече беше успял да прикрепи към постамента табела „Охранява се от държавата“. Но и без табелата тук имаше достатъчно писания. Само че буквите бяха не руски и не латински, и не арабски, а дявол знае какви.

Учените хора веднага почнаха всеки по своему да тълкуват надписа на постамента. Но Друбецкой-заде живо пресече това нещо. Той добре помнеше как преди войната бе изгърмял един негов бащин приятел-египтолог. Този египтолог се бе хванал да превежда от някакъв рядък папирус една песен на строителите на Хеопсовата пирамида, и се получи примерно ето какво:

В това видяха намек за една много популярна песен, написана от разстрелян кулашки поет. И загина египтологът. Така че по-добре да не си вземат беля на главата и да не разшифроват нищо, докато не дойдат указания. И указанията дойдоха:

— …представлява забележителен паметник… достояние на цялото прогресивно… таят се несметни съкровища… дълг пред човечеството… да усилим задълбочаването… задължени да се обогатим с шедьоврите… А на гроба ми! Никой няма да дойде!! Само рано напролет!!! Славей ще ми запее!!!!

Умните хора разбраха така: находката си е находка, но ще се наложи да продължат с копаенето.

Нощем, след отбой, Заведението шумеше. Най-различни планове относно статуята строеше народът. Най-отчаяните предлагаха да отмъкнат чугунения и чрез невидимия пазач Инокентий Блатних и задушевния му приятел Бокаса да го продадат на някой побъркан японски милионер; коня пък да употребят за храна. Свободомислещите нямаха покой от надписа — може би именно чугуненият е основал Заведението? Мистиците изпаднаха в състояние сатори и дрънкаха вече дявол знае какво. Санитарите, мъчени от секретните си суеверия, тайно ридаеха. Тук те знаеха предварително всичко.