Човекът в лабиринта

1.

Бордман си беше изградил удобно гнезденце в лагера в зона F. Смяташе, че поради възрастта си няма смисъл да търси оправдание за това. Не беше спартанец, затова и сега, при средствата, които получаваше за изтощителните и рисковани пътешествия, не се лишаваше от удоволствията си. С дрони доставиха личните му вещи от кораба. Под млечнобялата извивка на купола си беше отредил личен сектор с лъчисто отопление, светещи завеси и уред за потискане на гравитацията, та дори и с шкаф за напитки. Не оставаше без бренди и други наслади. Спеше на мек надуваем дюшек, покрит с дебел, червен юрган с отоплителни нишки. Знаеше, че другите мъже в лагера, които поминуваха далеч по-скромно, не негодуваха срещу него. Те очакваха Чарлз Бордман да живее добре, където и да се намира.

Влезе Грийнфийлд.

— Изгубихме още един дрон, сър — съобщи той стегнато. — Така във вътрешните зони ни остават три.

Бордман щракна запалващото капаче в края на пурата си. Дръпна си, кръстоса и прекръстоса крака, изпусна дима и се усмихна.

— Дали Мълър ще ликвидира и тях?

— Боя се, че да. Той познава входните маршрути по-добре от нас. Покрил ги е до един.

— А вие не сте изпращали дрони по некартирани маршрути, така ли?

— Два, сър. Изгубихме и двата.

— Хм. Тогава най-добре да изпратим повече дрони едновременно и да се надяваме поне един да премине край Мълър. Онзи момък вече го е обзела тревога, че е в клетка. Променете програмата. Корабният мозък може да измисли отвличаща тактика, ако му се нареди. Да речем двайсет дрона, които навлизат едновременно.

— Останали са ни само три — повтори Грийнфийлд.

Бордман инстинктивно захапа пурата си.

— Три тук, в лагера, или три изобщо?

— Три в лагера. И още пет извън лабиринта. Те си проправят път насам.

— Кой е допуснал това? Позвънете на Хостийн! До сутринта да бъдат изработени петдесет дрона! Не, нека са осемдесет! Каква глупост, Грийнфийлд!

— Слушам, сър.

— Махай се!

— Слушам, сър.

Бордман запафка яростно. Набра кода за бренди — гъста, богата с аромати напитка, приготвяна от отците от Ордена на бъдещето от Денеб XIII. Положението ставаше все по-неудържимо. Изгълта половин чаша, издиша и я допълни. Разбираше, че рискува да изгуби точната перспектива на мисълта си — най-лошия от всички грехове. Деликатността на мисията започна да му се отразява. Малките крачки, леките усложнения, болезненото приближаване и отдалечаване от целта. Роулинс — в клетката. Роулинс и неговите морални угризения. Мълър и невротичният му възглед за света. Малките зверчета, които гризат по краката и са се вторачили в гърлото ти. Капаните, които тези демони са заложили. А и дебнещите извънгалактични същества, с очи като паници и с радио-усещания, за които дори Чарлз Бордман не беше нищо повече от безчувствен зеленчук. Опасност, надвиснала над всичко. Бордман с раздразнение угаси пурата и веднага, изненадан от себе си, се вторачи в големия остатък. Запалващото капаче нямаше да задейства повторно. Наведе се напред, включи инфрачервения лъч от генератора в стаята и я запали отново, като дърпаше енергично, докато хване добре. С жест на раздразнение включи отново линията за свръзка с Нед Роулинс.

На екрана се появиха извитите пръчки на решетката, облени от лунна светлина, и малките космати муцуни, целите сякаш само зъби.

— Нед? — рече той. — Чарлз е. Пращаме ти дроните, момче. Ще те измъкнем от тази тъпа клетка до пет минути, чуваш ли ме, до пет минути.

2.

Роулинс беше доста зает.

Изглеждаше му почти смешно. Малките зверчета нямаха чет. Влизаха по две, по три през решетките — невестулки, порове, норки — каквито и да бяха, само зъби и очи. Те обаче бяха лешоядни животни, а не убийци. Един Господ знаеше какво ги привличаше към клетката. Трупаха се около него, докосваха глезените му с грубата си козина, удряха го с лапи, драскаха с нокти кожата му, хапеха го по пищялите.

Той ги тъпчеше. Разбра бързо, че щом стъпи с ботуша си точно зад главата, лесно и бързо строшава гръбнака им. Сетне с бърз ритник изпращаше жертвата си в ъгъла на клетката, където останалите начаса се нахвърляха върху й. Роулинс си изработи ритъм на действие. Обръщане, настъпване, ритник. Обръщане, настъпване, ритник. Хряс. Хряс. Хряс.

Ала и те го разраняваха доста.

През първите пет минути едва успяваше да си поеме дъх. Обръщане. Настъпване. Ритник. За това време успя да обработи поне двайсетина. В отсрещния ъгъл на клетката се бе натрупала купчина от рошави малки трупчета, приятелчетата им се въртяха край тях и търсеха най-крехките парчета месо. Най-накрая настъпи момент, когато всички зверчета в клетката се заеха с жертвите от собствената си кохорта, а отвън не дебнеха други. Роулинс получи кратък отдих. Хвана се с ръка за ствола на решетката и вдигна левия си крак, за да огледа одраскванията и ухапванията. Ако човек умре от галактически бяс, дават ли посмъртен „Звезден кръст“, запита се той. Кракът му бе окървавен от коляното надолу, а раните, макар и не дълбоки, пареха и бяха болезнени. Изведнъж разбра защо лешоядите са дошли при него. Докато си почиваше, пое дълбоко дъх и усети сладникавата миризма на гниещо месо. Почти си го представи: едър труп на животно с разпорен корем, в който се виждат червеникавите лепкави органи, големи черни мухи се носят над него, може би вече някой червей пълзи в разлагащата се плът…

Но тук не гниеше нищо. Нямаше време да се разложат. От животните не беше останало почти нищо освен някой и друг кокал.

Роулинс се досети, че това сигурно е някаква сензорна заблуда: очевидно сетивен капан, задействан от клетката. Тя излъчваше вонята на разлагащо се месо. Но защо? Явно, за да примами вътре глутницата невестулки. Изтънчен метод на мъчение. Запита се дали зад всичко това не стои Мълър, дали не е отишъл в някой близък команден пункт, откъдето задейства миризмата.

Нямаше повече време за размисъл. Нов батальон зверчета тичаше през площада към клетката. Тези сякаш бяха малко по-едри, но не толкова, че да не могат да минат през решетката; зъбите им проблясваха зловещо на лунната светлина. Роулинс набързо смаза три душещи лакоми зверчета, оцелели в клетката, и ги изхвърли на осем-десет метра от нея. Добре. Новопристигащите спряха рязко и веднага се нахвърлиха върху потреперващите, още живи тела пред себе си. Само няколко си направиха труда да влязат в клетката, но Роулинс успя да ги размаже до едно и да ги подхвърли на настъпващата орда. При този ритъм, помисли си той, ако не дойдат нови, ще успея да се отърва от всичките.

Най-сетне животните спряха да прииждат. Вече бе убил седемдесет или осемдесет. Мирисът на прясна кръв надделя над синтетичната воня на разлагаща се плът; краката го боляха от клането, главата му се замая. Нощта отново стана спокойна. Труповете, някои все още със запазена козина, други — само скелети, лежаха в широка дъга пред клетката. Плътната тъмна локва от смесилата се кръв заемаше площ от десет квадратни метра. Последните няколко оцелели зверчета, заситили лакомията си, се бяха оттеглили крадешком, без да се опитат да обезпокоят обитателя на клетката. Уморен, с изцедени сили, на ръба да се разсмее или да заплаче, Роулинс се хвана за решетката, но не погледна към туптящите си, окървавени крака. Усети как пламтенето се засилва. Представи си как извънземните микроорганизми изпращат флотилиите си в кръвните му артерии. На сутринта ще бъде подут, морав труп — мъченик на стигналата твърде далеч непочтеност на Чарлз Бордман. Каква идиотска стъпка беше решението да влезе в клетката! Тъпанарски начин да спечели доверието на Мълър!

И все пак клетката имаше своите предимства, осъзна изведнъж Роулинс.

Три едри звяра минаха пред него като на парад от различни посоки. Имаха походката на лъвове, ала бяха тромави като глигани: приведени доземи, с изшилени гърбове, около стокилограмови създания, с издължени пирамидални глави, с лигави тънки устни, с малки коси очи, по два чифта от всяка страна, разположени току пред рошавите им, клепнали уши. Извитите им глиги, обърнати надолу, се пресичаха с по-малки и остри кучешки зъби в мощните им челюсти.

Трите ужасни звяра се огледаха подозрително, изпълниха сложна поредица кръгови маневри, които ясно показваха проблема на съжителството им: всяко обикаляше в тръс, за да запази периметъра си. Поровиха малко в купчината трупове на лешоядните животни, но определено не се хранеха с мърша и затова презрението им към разръфаните телца на канибалите беше очевидно. След като приключиха огледа, те се обърнаха и се вторачиха в Роулинс, застанали почти анфас, така че право към него гледаха по чифт очи на всяко животно. Роулинс бе благодарен, че е на сигурно място в клетката си. Не би искал да бъде навън — беззащитен и изтощен пред трите звяра, които кръстосваха града, за да търсят вечерята си.

Точно в този момент обаче прътите на решетката започнаха да потъват.

3.

Тъкмо тогава пристигна Мълър и видя цялата сцена. Поспря за миг, за да се възхити на омайващото потъване на решетката. Огледа трите гладни глигана, видя изумения окървавен Роулинс, озовал се неочаквано сам срещу тях.

— Лягай долу! — изкрещя Мълър.

Роулинс залегна, след като направи четири бързи крачки вляво, подхлъзна се по окървавената настилка и се озова върху купа трупчета в края на улицата. В този миг Мълър стреля, без да си дава труд да нагласи оръжието на ръчен прицел, защото животните не ставаха за ядене. Трите бързи светкавици ги повалиха и те повече не помръднаха. Мълър понечи да тръгне към Роулинс, но тъкмо тогава се появи един робот от зона F: плъзгаше се весело към тях. Мълър изруга тихо. Извади глобуса-унищожител от джоба си и насочи прозорчето му към дрона. Сондата обърна безизразното си лице към него в момента на стрелбата.

Роботът се разпадна. Роулинс беше успял да се изправи.

— Не биваше да го унищожаваш — каза замаяно Нед. — Тъкмо ми идваше на помощ.

— Няма нужда от помощ — рече Мълър. — Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

— Тежко ли си ранен?

— Само съм изпохапан. Не чак толкова лошо, колкото изглежда.

— Тръгвай с мен — нареди Мълър.

Площадът беше започнал да се изпълва с нови лешоядни животни, повикани по тайнствения телеграф на кръвта. Малките зъбати създания се заемаха сериозно с трите убити глигана. Роулинс изглеждаше объркан и май си говореше сам. Забравил за излъчването си, Мълър го хвана за ръката. Роулинс трепна, дръпна се, а сетне, явно съжалил за очевидната грубост, отново му подаде ръка. Прекосиха площада заедно. Роулинс трепереше и Мълър не знаеше дали е от факта, че се е спасил на косъм, или е от прекалената близост на незащитения му мозък.

— Насам — рече грубо Мълър.

Влязоха в шестоъгълната клетка, където държеше диагностата си. Мълър затвори вратата и Роулинс се отпусна на голия под. Русата му коса беше прилепнала от пот към челото. Очите му блуждаеха, зениците им бяха разширени.

Мълър попита:

— Колко време те атакуваха?

— Петнайсет, двайсет минути. Не знам. Трябва да бяха петдесет или сто. Пречупвах гръбнаците им. Един кратък, хрущящ звук, нали знаеш, сякаш чупиш съчки. Сетне клетката се отвори. — Роулинс се изсмя налудничаво. — Това бе най-интересното. Тъкмо бях привършил с малките негодници и си поех дъх, когато се появиха трите огромни чудовища, тогава, естествено, решетката изчезна и…

— Успокой се — рече Мълър, — говориш доста бързо, не успявам да следя мислите ти. Можеш ли да събуеш тези обувки?

— Онова, което е останало от тях.

— Да. Свали ги да ти полекувам краката. На Лемнос не липсват инфекциозни бактерии. Протозои, доколкото знам, и трипанозоми, и много други.

Роулинс схвана намека му.

— Ще ми помогнеш ли? Боя се, че не бих могъл да…

— Няма да ти се понрави, ако се приближа — предупреди Мълър.

— Майната му!

Мълър сви рамене. Отиде при Роулинс и разкопча счупените и изкривени закопчалки на високите му обувки. Металът беше надраскан от дребните зъби. Обувките бяха на същия хал, да не говорим за краката на Роулинс. След няколко минути обувките и гамашите бяха свалени. Лежеше проснат на пода, лицето му се кривеше, но се опитваше да има геройски вид. Краката му бяха зле: нито една от раните не беше кой знае колко сериозна, но пък бяха многобройни. Мълър включи диагностата. Лампичките светнаха, процепът на рецептора се отвори.

— Стар модел — обади се Роулинс. — Не знам как се прави.

— Протегни крака пред скенера.

Роулинс се извърна. По раните му заигра синкава светлина. Вътре в диагностата нещо забръмча и зацъка. Подаде се една съчленена „ръка“ с памук, която сръчно и леко премина по крака му до над коляното. Машината глътна окървавения памук и започна да го смила до молекулярно ниво. В същото време се появи нов памук, който почисти другия крак на Роулинс. Освен почистваща течност, памукът съдържаше и съсирващ препарат, тъй че след промивката кръвта беше изчезнала, а плитките разкъсвания и нарези се виждаха добре. Все още е доста зле, помисли си Мълър, макар че не изглежда толкова ужасно, колкото преди.

От диагностатът се подаде ултразвукова сонда, която инжектира в задните части на Роулинс някаква златиста течност. Болкоуспокояващо е — предположи Мълър. Втората тъмнокехлибарена инжекция сигурно беше някакъв широкоспектърен антибиотик за предотвратяване на инфекцията. Роулинс видимо се поотпусна. От различни сектори на уреда се протегнаха „ръце“, които преглеждаха внимателно пораженията и ги сканираха за последващото лечение. Чу се бръмчене, после — три резки изщраквания. Сетне апаратът започна да запечатва раните, като залепваше здраво ръбовете им.

— Лежи и не мърдай — нареди му Мълър. — След две минути ще си готов.

— Нямаше нужда да го правиш — рече Роулинс. — В лагера си имаме медицински запаси. А на теб сигурно най-необходимото ти е на привършване. Трябваше само да оставиш дрона да ме върне…

— Не искам роботите да се мотаят тук. А и диагностатът има запаси поне за петдесет години. Аз не се разболявам често. Освен това апаратът сам синтезира повечето неща, които могат да ми потрябват. Достатъчно е от време на време да го захранвам с протоплазма, останалото върши сам.

— Нека поне ти доставим някои по-редки лекарства, за да попълниш запасите си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от милосърдие. Е, хайде, готов си. Сигурно няма да ти останат дори белези.

Машината остави Роулинс на спокойствие, той се обърна с гръб към нея и вдигна поглед към Мълър. Налудничавият израз беше изчезнал от лицето му. Мълър се облегна на стената, потърка гърба си в ръба, където се срещаха две от стените на шестоъгълника, и рече:

— Не подозирах, че ще те нападнат, инак нямаше да те оставя толкова дълго сам. Не си ли въоръжен?

— Не.

— Лешоядните животни не закачат живи същества. Какво ли ги е накарало да те нападнат?

— Клетката — отвърна Роулинс. — Започна да излъчва мирис на гниещо месо. Примамка. Неочаквано се нахвърлиха върху мен. Мислех, че ще ме изядат жив.

Мълър се усмихна.

— Интересно. Значи клетката е програмирана като капан. Е, твоето малко приключение ни даде полезна информация. Не мога да ти опиша колко съм заинтригуван от тези клетки. Както и от всяко нещо в странното обкръжение, в което живея. Акведуктът. Пилоните календари. Апаратурата за почистване на улиците. Благодарен съм ти, че ми помогна да науча това-онова.

— Познавам още един човек, който мисли като теб — рече Роулинс. — Че няма значение какъв е рискът или цената, стига да извлечеш полезни данни от преживяното. Борд…

Той се сепна по средата на думата, бързо прехапа устни.

— Кой?

— Бордони — повтори Роулинс. — Емилио Бордони, професорът ми по епистемология. Той четеше прекрасен курс лекции. Всъщност това беше курс по приложна херменевтика, който учи как да придобиваме знания.

— Това е евристика — рече Мълър.

— Сигурен ли си? Определено имам впечатление, че…

— Грешиш — каза Мълър. — Разговаряш със специалист в тази област. Херменевтиката е изкуството на тълкуването. Първоначално се е занимавала с тълкуването на Скрижалите, но сега се прилага за всички комуникационни функции. Баща ти би трябвало да го знае. Моята мисия до хидранците беше експеримент от приложната херменевтика. Но не излезе успешна.

— Евристика. Херменевтика — засмя се Роулинс. — Поне съм доволен, че ти помогнах да научиш нещо за клетките. Моят принос за евристиката. Разрешаваш ли да пропусна следващия рунд?

— Добре — рече Мълър. Неизвестно защо го беше обзело странното желание за добра воля. Почти беше забравил колко приятно е да можеш да помогнеш някому. Или да се насладиш на мързелив, безсмислен разговор. Попита: — Нед, искаш ли да пийнеш нещо?

— Алкохол ли?

— Това имах предвид.

— В умерено количество.

— Нашият местен ликьор — рече Мълър. — Произвеждат го джуджета, скрити някъде в недрата на тази планета. — Извади красива плоска бутилка и две широки чаши. Наля внимателно по двайсетина грама във всяка. — Снабдявам се с него в зона C — обясни той, докато подаваше чашата на Роулинс. — Блика от фонтанче. Мисля, че на етикета му трябва да пише „Изпий ме!“

Роулинс го опита внимателно.

— Силен е!

— Да, около шейсет градуса. Един Господ знае какво друго има в него, как се дестилира и защо. Харесва ми: хем е сладък, хем възбужда. Доста опиянява, разбира се. Предполагам, че е замислен като поредния капан. Напиваш се щастливо и лабиринтът те довършва — той вдигна любезно чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

Засмяха се на архаичния тост и отпиха.

Внимавай, Дики, рече си Мълър. Твърде бързо се сприятеляваш с момчето. Не забравяй къде се намираш. И защо. Що за отвратителен човек си, след като се държиш така?

— Мога ли да взема малко от питието с мен в лагера? — попита Роулинс.

— Добре. Защо?

— Там имаме един мъж, който ще го оцени. Той е същински чревоугодник. Винаги пътува с шкаф питиета, в който има стотина различни напитки. Предполагам — от поне четирийсет различни свята. Дори не си спомням наименованията им.

— Има ли нещо от Мардук? — попита Мълър. — От планетите на Денеб? От Ригел?

— Не съм сигурен. Искам да кажа, че обичам да си пийна, но не съм познавач.

— Дали този твой приятел би искал да си разменим… — Мълър се сепна. — Не. Не. Забрави. Няма да правя никакви сделки.

— Ако искаш, ела с мен в лагера — рече Роулинс. — Той ще ти позволи да ползваш шкафа му.

— Много мило от твоя страна. Но не — Мълър погледна с омраза алкохола. — Няма да се предам, Нед. Не искам да имам нищо общо с останалите.

— Съжалявам, че си на същото мнение.

— Още едно питие?

— Не. Време е да се връщам в лагера. Късно е. Не беше планирано да прекарам при теб целия ден и ще си изпатя, че не съм свършил своя дял от работата си тук.

— По-голямата част от деня прекара в клетката. Не могат да те винят за това.

— Могат. Вчера се пооплакаха. Мисля, че не искат да се срещам с теб.

Мълър усети известно напрежение. Роулинс продължи.

— След като пропилях целия си работен ден днес, няма да се учудя, ако не ме пратят повторно. Сигурно са доста ядосани. Мисълта ми е, че след като нямаш особено желание да ни сътрудничиш, ще решат, че си губя времето да се срещам с теб, вместо да застана зад пулта на машините в зона E или F.

Роулинс допи питието, изправи се и изсумтя леко. Погледна голите си крака. Диагностатът беше покрил раните му с целебен спрей с цвета на кожата. Почти не личеше, че има разкъсвания. Сковано надяна гамашите.

— Няма да слагам обувките — рече. — В такъв фасон са, че няма да е приятно дори да се опитам да ги обуя. Предполагам, че ще мога да се върна бос.

— Настилката е много гладка — рече Мълър.

— Ще ми дадеш ли малко за приятеля ми?

Мълър мълчаливо му подаде наполовина пълната бутилка.

Роулинс я прикрепи към колана си.

— Беше интересен ден. Надявам се пак да дойда.

4.

Когато Роулинс закуцука към зона E, Бордман го попита:

— Как са краката ти?

— Чувствам ги уморени. Зарастват бързо. Ще се оправя.

— Внимавай да не изпуснеш бутилката.

— Не се тревожи, Чарлз. Закрепил съм я здраво. Няма да те лиша от това удоволствие.

— Нед, чуй ме, ние наистина опитахме да ти изпратим дроните. Наблюдавах те през онези ужасни минути, когато животните те нападаха. Но нищо не можехме да направим. Мълър прехващаше дроните и ги унищожаваше.

— Добре — рече Роулинс.

— Той определено е нестабилен. Не искаше да допусне нито един дрон във вътрешните зони.

— Хубаво, Чарлз, важното е, че оцелях.

Бордман обаче не искаше да остави нещата така.

— Мисля си, че ако изобщо не бяхме пращали дроните, щеше да е по-добре за теб. Те му отнеха доста време. Вместо това можеше да се върне при клетката и да те освободи. Или да избие животните. Той… — Бордман се запъна, сви устни и се упрекна за шикалкавенето. Сигурно се дължеше на възрастта. Опипа „паласките“ на корема си. Имаше нужда от ново преобразяване. Да докара годините си докъм шейсет на вид, като биологически възстанови психологическото си състояние на петдесетгодишен. По-възрастен външно, по-млад вътрешно. Една външна хитрост, която да скрие вътрешната. След дълга пауза рече:

— Струва ми се, че двамата с Мълър станахте доста добри приятели. Доволен съм. Наближава времето да го подмамиш навън.

— Как?

— Ще му обещаеш, че ще бъде излекуван — рече Бордман.