Човекът в лабиринта

1.

Прекара три седмици в поглъщане на всичко, което бе известно за гигантските извънгалактически същества. По негово настояване през цялото това време кракът му не стъпи на Земята, нито пък завръщането му от Лемнос бе огласено. Предоставиха му квартира в бункер на Луната и той си живееше тихо под Коперник, движейки се като робот през стоманеносивите коридори, осветени от фенери. Показаха му всички кубове. Пуснаха му реконструкции, извършени по всеки възможен сензорен метод. Той попиваше информацията. Говореше съвсем малко.

Държаха се на достатъчно разстояние от него, както бе и по време на пътуването от Лемнос. Минаваха цели дни без да срещне човешко същество. А когато срещнеше, хората оставаха на десет, че и на повече метра разстояние от него.

Той нямаше нищо против.

Изключение правеше единствено Бордман, който го посещаваше три пъти седмично и нарочно заставаше в болезнения обсег. Мълър намираше това за отвратително. Бордман изглежда смяташе, че се държи покровителствено чрез тези свои доброволни, напълно ненужни подлагания на дискомфорт.

— Бих искал да стоиш настрани — каза му Мълър при петото му посещение. — Можем да си говорим чрез екрана. Или да стоиш до вратата.

— Нямам нищо против по-близък контакт.

— Аз имам — отвърна Мълър. — Не ти ли е минавало през ума, че аз намирам човечеството за толкова отвратително, за колкото ме смята и то? Вонята от месестото ти тяло, Чарлз, ами тя се забива в ноздрите ми като копие. И не само твоята, на останалите — също. Повдига ми се. Ужасно е. Дори и израженията ви. Порите. Глупаво зиналите ви усти. Ушите. Разгледай някой път отблизо едно човешко ухо, Чарлз. Виждал ли си някога нещо по-отблъскващо от тази розова, сбръчкана чашка? Всички ме отвращавате!

— Съжалявам, че изпитваш такива чувства — рече Бордман.

Инструктажът му продължаваше и продължаваше. Още след първата седмица Мълър бе готов да се залови със задачата си, ала не, първо трябваше да му поднесат всички факти от базата данни. Възприемаше информацията с трескаво нетърпение. Някакъв отглас от миналото му „аз“ бе останал и намираше всичко това за забележително, за предизвикателство, което човек си струва да приеме. Щеше да замине. Щеше да служи, както и преди. Щеше да изпълни с чест задължението си.

Най-сетне му съобщиха, че може да отпътува.

От Луната го отведоха с йонна ракета почти на орбитално разстояние от Марс, там го качиха на кораб, използващ изкривеното пространство и време, който щеше да го отведе до самия край на галактиката. Сам. При това си пътуване нямаше да се налага да се грижи за екипаж или да го поставя с присъствието си в бедствено положение. Имаше няколко причини за това, най-важната от които бе, че мисията се смяташе за почти самоубийствена; а след като корабът можеше да извърши пътуването без екипаж, щеше да бъде безразсъдно да се рискува нечий живот — освен неговият, разбира се. Той бе доброволец. Освен това, самият Мълър бе настоял за самотно пътуване.

През петте дни преди отпътуването си не се срещна с Бордман нито веднъж, а с Роулинс не се бе виждал от завръщането им от Лемнос. Мълър не съжаляваше за отсъствието на Бордман, ала понякога му се приискваше да прекара някой и друг час с Роулинс. Това момче бе обещаващо. Зад всичкото му объркване и невинност, мислеше си Мълър, се криеха истинските семена на мъжеството.

От кабината на малкия си лъскав кораб той гледаше как техниците се носят в космоса, готови да прекъснат прехвърлящата връзка. Сетне се завърнаха в собствения си кораб. И тогава чу последното послание на Бордман — специалитета му, вдъхновяващото „Иди и изпълни дълга си към човечеството“ и тъй нататък, и тъй нататък. Мълър благодари любезно за думите му.

Комуникационният канал бе прекъснат. Миг по-късно Мълър навлезе в изкривеното пространство-време.

2.

Извънземните бяха завзели три слънчеви системи в самия край на галактиката, всяка звезда бе с по две заселени, подобни на Земята планети. Корабът на Мълър бе насочен към зеленикаво-златиста звезда, чийто планети бяха колонизирани едва преди четирийсет години. Петата планета, суха и твърда като желязо, принадлежеше на колонизационно дружество от Централна Азия: то се опитваше да установи на няколко места пасторални култури, в които да доминират номадските добродетели. Шестата, в която преобладаваше смесица от климати и природна среда, повече приличаща на земната, бе населена от представители на половин дузина колонизационни дружества, всяко от които бе заело свой континент. Взаимоотношенията между тези групи, често заплетени и деликатни, през последните дванайсет месеца бяха изгубили значение, тъй като и двете планети бяха вече под контрола на извънгалактическите надзиратели.

Мълър излезе от изкривяването на двайсет светлинни секунди разстояние от шестата планета. Корабът му автоматично влезе в орбита за наблюдение и сканиращите уреди започнаха да отчитат информация. На екраните се появи картина от повърхността на планетата; чрез налагане на шаблони Мълър бе в състояние да сравни конфигурацията, която бе имала преди завладяването й от извънземните. Увеличените изображения бяха доста интересни. Предишната картина на селищата се появи на екрана му във виолетово, а скорошното им разширяване — в червено. Мълър забеляза, че на всяка от колониите, без оглед на първоначалния им градоустройствен план, се бяха появили мрежи от пресичащите се под ъгъл улици и виещи се булеварди. Той инстинктивно усети, че тази геометрия му бе чужда. В съзнанието му веднага се появиха ярките спомени от лабиринта: и макар тази геометрия съвсем да не приличаше на онази от лабиринта, те бяха сходни поради отсъствието на видима симетрия. Отхвърли възможността лабиринтът на Лемнос да е бил построен преди много години по нареждане на радиосъществата. Онова, което видя тук, бе сходството на пълното различие. Извънземните строяха по извънземни начини.

В орбита на седем хиляди километра над шестата планета се носеше блестяща капсула, малко по-дълга по едната си ос, отколкото по другата, с маса, равна приблизително на масата на междузвезден транспортен кораб. Мълър откри подобна капсула и в орбита около петата планета.

— Аха, надзирателите.

Не бе в състояние да установи връзка с която и да било от капсулите или с планетите отвъд тях. Всички канали бяха блокирани. Повече от час въртя безуспешно копчетата, без да обръща внимание на раздразнените отговори на корабния мозък, който непрекъснато му повтаряше да изостави тази идея. Най-сетне отстъпи.

Приближи кораба си до по-близката орбитална капсула. За негова изненада корабът му остана управляем. Когато нападателните ракети достигнеха толкова близо, ги прехващаха, докато той можеше да управлява кораба си. Знак на надежда? Дали не бе под наблюдение и извънземният да бе в състояние да види разликата между него и враждебната ракета? Или просто не му обръщаха внимание?

На разстояние един милион километра той изравни скоростта си с извънземния спътник и пое курс към паркираща орбита около него. Влезе в капсулата за спускане. Изхвърли се от кораба и се плъзна в мрака.

3.

Сега вече извънземният го бе пленил. Нямаше никакво съмнение. Спускателната капсула бе програмирана за орбита с минимално отклонение, по която да се плъзне покрай извънземния, ала Мълър бързо откри, че се отклоняваше от тази орбита. Отклоненията никога не са случайни. Капсулата му се ускоряваше повече, отколкото предвиждаше програмата, което означаваше, че е пленена и бе притеглена напред. Той прие това. Бе ледено спокоен, не очакваше нищо и бе готов на всичко. Капсулата намали ход. Видя вече блестящия корпус на спътника на извънземния.

Метал опря о̀ метал, корабите се докоснаха и се скачиха.

Отвори се люк.

Мълър потъна в него.

Капсулата му кацна върху платформа в една огромна, пещерообразна зала, дълга стотици метри и още толкова висока и широка. Мълър излезе в пълно бойно снаряжение. Активира гравитационните си подложки, защото, както и бе очаквал, гравитацията тук бе почти нулева, напълно незабележима. Видя в мрака само леко червеникаво сияние. На фона на пълната тишина чу отекващ бумтящ звук, досущ като многократно усилена въздишка, която разтърси гредите и подпорите на спътника. Въпреки гравитационното си поле се чувстваше замаян; подът под него се разлюля. В съзнанието му се появи усещане за пулсациите на морето: огромни вълни се разбиваха върху нащърбени плажове; водната маса се бунтуваше и стенеше в своята огромна пещера; светът под нея потрепваше под товара си. Мълър усети хлад, на който скафандърът му не можеше да противостои. Привличаше го непреодолима сила. Той колебливо помръдна, изпита облекчение и се изненада, че крайниците му още се подчиняваха на командите му, макар и да не бе пълен техен господар. Усещането за нещо огромно наблизо, нещо, което се надигаше, пулсираше и въздишаше, не го напускаше.

Тръгна по удавения в нощта булевард. Спря до ниски перила — тъмночервена линия на фона на гъстия мрак, притисна крак в перилата и се придържаше до тях, докато вървеше напред. В един момент се подхлъзна, удари с лакът перилата и чу как металният звук проехтя в цялата конструкция. До него се върна неясно ехо. Досущ като в лабиринта, той мина през коридори и люкове, през свързани отсеци, по мостове, които се издигаха над потънали в мрак бездни, спусна се по подобни на рампи плоскости към високи помещения, чиито тавани почти не можеше да се видят. Движеше се със сляпа увереност, без никакъв страх. Почти не виждаше нищо. Нямаше представа за цялостната структура на този спътник. Можеше само смътно да се досеща каква е целта на тези вътрешни прегради.

От скритото гигантско присъствие дойдоха безшумни вълни, непрекъснато увеличаващо се налягане. Той потрепери в хватката му. И въпреки това все още се движеше; излезе на някакъв централен балкон; по едва доловимото синкаво сияние успя да забележи как изчезват нивата под него, а далеч долу се появи широк резервоар и в него имаше нещо искрящо, нещо огромно.

— Ето ме — рече той. — Ричард Мълър. Землянин.

Хвана се за перилата и се надвеси от балкона, готов бе на всичко. Дали огромният звяр помръдна и се премести? Дали изсумтя? Дали се обърна към него на език, който той разбираше? Не чуваше нищо. Затова пък бавно, неуловимо, усети наличието на контакт, на общуване, на поглъщане.

Усещаше как душата му отлита през порите на тялото.

Опразването бе пълно. И въпреки това Мълър реши да не се съпротивлява; той се отдаде с готовност, даваше доброволно всичко от себе си. Там долу чудовището отвори крана на духа му, на невралната му енергия, изтегли ги от него, поиска още и го получи.

— Продължавай — рече Мълър, ехото от гласа му затанцува около него, иззвънтя и отекна. — Пий! На какво ти прилича? Горчива настойка, а? Пий! Пий!

Коленете му омекнаха и той се свлече напред, опря чело о̀ студените перила, докато се изчерпваха и сетните му сили.

Предаде се с радост — на блестящи капчици. Отдаде първата си любов и първото си разочарование, априлския дъжд, треската и болката. Гордостта и надеждата, топлината и студа, сладкото и киселото. Мириса на пот и докосването до плътта, тътена на музиката, музиката на тътена, копринените коси, усукани около пръстите му, линиите, изчертани върху подгизналата почва. Пръхтящите жребци; бляскавите ята от малки рибки; кулите на Ново Чикаго, бардаците на подземния Нови Орлеан. Сняг. Мляко. Вино. Глад. Огън. Болка. Сън. Тъга. Ябълки. Зора. Сълзи. Бах. Цвъртящо масло. Смехът на старци. Слънцето на хоризонта, луната върху морето, светлината от други звезди, парите на ракетното гориво; летни цветя досами хълбока на ледник. Баща. Майка. Иисус. Утрини. Печал. Радост. Отдаде всичко и много, много още и зачака отговор. Но не го получи. Вече бе изцяло опразнен, лежеше по очи, изтощен, кух, и се взираше с невиждащи очи в бездната.

4.

Тръгна си, когато бе в състояние да го стори. Люкът се отвори над капсулата му и тя го издигна до кораба. Скоро след това навлезе в изкривяването. Спа през повечето време. В близост до Антарес прекрати автоматичния полет, пое управлението и поиска промяна в курса. Нямаше нужда да се връща на Земята. Мониторната станция прие искането му, провери дали каналът е свободен и му позволи веднага да поеме към Лемнос. Мълър почти моментално навлезе отново в изкривяването.

Когато излезе от него, недалеч от Лемнос, завари да го очаква друг кораб, вече в орбита. Той не му обърна внимание и продължи по пътя си, но другият кораб настоя за контакт. Мълър прие връзката.

— Тук е Нед Роулинс — рече необичайно тих глас. — Защо промени плана за полета си?

— Има ли значение? Аз си свърших работата.

— Не си подал доклад.

— Тогава докладвам сега. Посетих извънземния. Имахме приятен, приятелски разговор. Сетне той ме пусна да си вървя у дома. И сега съм почти у дома. Не знам какъв ефект ще има посещението ми върху бъдещата човешка история. Край на доклада.

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Да си ида у дома, както казах. Тук е у дома.

— Лемнос ли?

— Лемнос.

— Дик, нека да дойда на борда. Отпусни ми десет минути — насаме. Моля те, не казвай не.

— Не казвам не — отвърна Мълър.

Скоро след това малко корабче се отдели от другия кораб и изравни скоростта си с неговата. Мълър търпеливо очакваше срещата. Роулинс влезе в кораба му и свали шлема си. Изглеждаше бледен, изморен, сякаш остарял. Съзря в очите му друго изражение. Гледаха се дълго в мълчание. Роулинс пристъпи напред и стисна за поздрав китката на Мълър.

— Мислех си, че никога повече няма да те видя, Дик — започна той. — А исках да ти кажа, че…

Той изведнъж се спря.

— Да? — попита Мълър.

— Не го усещам — рече Роулинс. — Не го усещам!

— Кое?

— Теб. Полето ти. Виж, аз съм съвсем близо до теб. Не усещам нищичко. Цялото онова гадене, болката, отчаянието… то не достига до мен!

— Извънземният го изпи всичкото — рече спокойно Мълър. — Не съм учуден. Душата ми напусна тялото. И не се завърна цялата.

— За какво говориш?

— Усетих го как изсмуква всичко, което е в мен. Знаех, че ще ме промени. Не нарочно. Това бе просто една случайна промяна. Страничен продукт.

— Тогава ти си го знаел — смая се Роулинс, — още преди да дойда на борда.

— Ти обаче го потвърди.

— И въпреки това искаш да се върнеш в лабиринта. Защо?

— Тук е домът ми.

— Земята е твоят дом, Дик. Няма причина да не се завърнеш. Ти си излекуван.

— Да — рече Мълър. — Щастлив край на моята тъжна история. Отново съм годен да се спогаждам с човечеството. Това е наградата ми загдето благородно рискувах живота си за втори път сред извънземните. Каква чиста изработка! Ала дали човечеството е годно да се спогажда с мен?

— Не отивай там, Дик. Сега мислиш неразумно. Чарлз ме изпрати да те взема. Той е ужасно горд с теб. Всички се гордеем. Ще бъде голяма грешка да се затвориш пак в лабиринта.

— Върни се на кораба си, Нед — рече Мълър.

— Ако отидеш в лабиринта, ще дойда и аз.

— Ще те убия, ако го сториш. Искам да ме оставите на мира, Нед, не го ли разбираш? Свърших си работата. Последната си работа. А сега се оттеглям, пречистен от кошмарите си. — Мълър се насили да се усмихне. — Не идвай след мен, Нед. Аз ти се доверих, а ти щеше да ме предадеш. Всичко останало е случайно. А сега напусни кораба ми. Мисля, че си казахме всичко, което трябваше да си кажем, освен довиждане.

— Дик…

— Сбогом, Нед. Поздрави от мен Чарлз. И никого другиго.

— Не постъпвай така!

— Там, долу, има нещо, което не искам да изгубя — рече Мълър. — Сега ще си го взема. Стой настрани. Всички стойте настрани. Аз научих истината за хората от Земята. А сега ще си тръгнеш ли вече?

Роулинс мълчаливо облече скафандъра си. Пое към люка. Когато прекрачи през него, Мълър добави:

— Кажи на всички сбогом от мен, Нед. Радвам се, че ти бе последният, когото видях. Така ще ми е по-лесно.

Роулинс изчезна през люка.

Малко след това Мълър програмира кораба си на хиперболична орбита с двайсетминутно забавяне, влезе в спускателната капсула и се приготви за слизането си на Лемнос. Спускането бе бързо, приземяването — добро. Слезе точно в зоната на влияние, на два километра от входната порта на лабиринта. Слънцето бе високо и ярко. Мълър закрачи бързо към лабиринта.

Той бе свършил онова, което искаха от него.

И сега си отиваше у дома.

5.

— Той продължава да прави номера — рече Бордман. — Ще излезе оттам.

— Не мисля — отвърна Роулинс. — Говореше сериозно.

— Ти стоя близо до него и не усети нищо, така ли?

— Нищо. Той вече не излъчва.

— И го знае?

— Да.

— Тогава ще излезе оттам — рече Бордман. — Ще го наблюдаваме и когато пожелае да го вземем от Лемнос, ще го вземем. Рано или късно той ще почувства нуждата от други хора. Преживял е толкова, че се нуждае да премисли всичко, и смятам, че лабиринтът е най-подходящото място за това. Не е готов да се хвърли отново в нормалния живот. Но ще излезе. Двете случки с извънземните унищожиха взаимно въздействието си върху него и той е готов да се върне в обществото.

— Не мисля, че е така — рече тихо Роулинс. — Не мисля, че са се унищожили в равен мащаб, Чарлз. Мисля дори, че той вече не е човешко същество.

Бордман се засмя.

— Да се обзаложим ли? Залагам пет към едно, че до пет години Мълър ще излезе доброволно от лабиринта.

— Ами…

— Значи, обзаложихме се.

Роулинс излезе от кабинета на възрастния мъж. Нощта се бе спуснала. Премина по моста извън сградата. След час щеше да вечеря с едно топло, нежно, всеотдайно същество, което бе извън мяра очаровано от връзката си с прочутия Нед Роулинс. Тя бе добра слушателка, придумваше го да й разказва истории за дръзки дела и кимаше важно, когато й заговореше за бъдещите предизвикателства. Освен това бе добра в леглото.

Поспря на моста и вдигна глава към звездите. Милиони, милиони блещукащи точици светлина потрепваха в небето. Там някъде бяха Лемнос и Бета Хидри IV, както и световете, завладени от радиосъществата, всичките доминиони на хората и дори, макар и невидима, но реално съществуваща — родната галактика на другите. Там някъде бяха лабиринтът върху обширната равнина, гората от гъбообразни дървета, високи стотици метри, както и хиляди планети, заселени с младите градове на земляните, и един чудат резервоар, в орбита около завладения свят. На хиляди планети живееха разтревожени хора, уплашени за бъдещето. Под гъбовидните дървета грациозно вървяха безмълвни, многоръки същества. В лабиринта живееше един… човек.

Може би след година ще посетя Мълър, помисли си Роулинс.

Все още бе твърде рано, за да знае как ще се развият събитията. Никой още не си представяше как ще реагират радиосъществата, ако изобщо реагират, на наученото от Ричард Мълър. Ролята на хидранците, усилията на хората да се защитят, излизането на Мълър от лабиринта, всичко това бе загадка — променливи величини. Вълнуваща и малко плашеща бе мисълта, че ще преживее всичкото това време на изпитания.

Прекоси моста. Видя как междузвездните кораби прорязваха мрака над него. Стоеше неподвижен, усещаше привличането на звездите. Цялата Вселена го притегляше, всяка звезда излъчваше своята сила. Сиянието на небето го заслепи. Открити пътища го примамваха. Помисли си за човека от лабиринта. Помисли и за момичето, гъвкаво и страстно, с очи като сребърни огледала, чието тяло го очакваше.

И изведнъж той се превърна в Дик Мълър, който някога също е бил на двайсет и четири години, с цялата галактика пред себе си. Дали за теб е било по-различно, попита той? Какво изпитваше, когато погледнеше към звездите? Къде те поразяваха най-силно? Тук. Тук. Точно тук, където поразяват и мен. И ти замина за там. И откри. И изгуби. И откри нещо друго. Спомняш ли си, Дик, как си се чувствал някога? Какво ще си мислиш днес, в твоя ветровит лабиринт? Дали ще си спомниш?

Кое те накара да ни обърнеш гръб, Дик?

В какво се превърна?

Забърза към момичето, което го очакваше. Пиха младо вино — тръпчиво, наелектризиращо. Усмихваха се един на друг над трепкащото пламъче на свещта. Сетне той потъна в мекотата й, а още по-късно двамата застанаха един до друг на балкона, който гледаше към най-великия от човешките градове. Светлините му се простираха до безкрая, издигаха се, за да се слеят с другите светлини горе. Той я обгърна, сложи ръка върху голия й хълбок и я притисна към себе си.

— Колко време ще останеш този път? — попита го тя.

— Още четири дни.

— И кога ще се върнеш?

— След като си свърша работата.

— Нед, няма ли да си починеш най-сетне? Няма ли да кажеш някога „Стига!“, да спреш да пътуваш, да си избереш една планета и да останеш на нея?

— Да — отвърна неопределено той. — Сигурно. След известно време.

— Не говориш сериозно. Казваш го просто така. Хората като теб никога не се установяват на едно място.

— Не можем… — прошепна той. — Продължаваме да вървим. Винаги съществуват нови светове… нови слънца…

— Ти искаш прекалено много. Искаш цялата Вселена. Това е грях, Нед. Човек трябва да приема границите.

— Да, права си. Знам, че си права — пръстите му пробягаха по гладката като сатен кожа. — Ние вършим каквото трябва. Опитваме се да се поучим от грешките на другите. Служим на нашата кауза. Опитваме се да бъдем честни пред себе си. Как би могло да бъде иначе?

— Мъжът, който се върна в лабиринта…

— Той е щастлив — рече Роулинс. — Той следва избрания от него път.

— Как е възможно това?

— Не мога да ти обясня.

— Сигурно ни мрази ужасно, за да обърне гръб на цялата Вселена.

— Той е над омразата — рече Роулинс. — Постигнал го е някакси. Той е в мир със себе си. Каквото и да означава това.

— Каквото ли?

— Да — рече с благ тон той.

Почувства среднощния хлад и я отведе вътре. Застанаха до леглото. Той я целуна тържествено и отново се замисли за Дик Мълър. Питаше се какъв ли лабиринт го очаква самия него в края на собствения му път. Притегли я в обятията си и усети натиска на твърдата плът върху собствената си хладна кожа. Легнаха. Ръцете му търсеха, галеха, ставаха все по-настойчиви. Тя задиша учестено.

Когато те видя отново, Дик, ще имам да ти разказвам много неща, помисли си той.

— Защо се е затворил отново в лабиринта, Нед? — запита го момичето.

— Поради същата причина, поради която отиде при извънземните. Поради причината, че всичко това се случи.

— И каква бе тази причина?

— Мълър обичаше човечеството — рече Роулинс.

Това бе една добра епитафия. Той притисна силно момичето. Но призори си тръгна.