Човекът в лабиринта

1.

Мълър почти започваше да харесва хидранците. Онова, което си спомняше най-ясно и което най-много го привличаше в тях, бе грацията в движенията им. Буквално като че ли плуваха. Необикновените им тела изобщо не му направиха впечатление; обичаше да казва, че не е необходимо човек да се отдалечава от Земята, за да открие гротескното. Вземете жирафите, омарите, морските анемонии, сепиите, камилите. Погледнете обективно една камила и се запитайте дали тялото й не е тъй необикновено, както и тялото на един хидранец.

Беше се приземил във влажен, пуст район на планетата, малко на север от екватора й, върху континент с амебовидна форма, зает от десетина големи квази-градове, всеки от които се разпростираше върху няколко хиляди квадратни километра площ. Животоподдържащата му система, специално проектирана за тази мисия, представляваше тънък филтрационен лист, който прилепваше към тялото му като втора кожа. Тя му подаваше кислород чрез хиляда диализни плаки. Движеше се с лекота, дори напълно удобно.

Вървя около час през гората от гигантски, гъбоподобни дървета, преди да срещне някой от туземците. Дърветата се издигаха на височина до неколкостотин метра; може би причината за това бе в гравитацията, равна на пет осми от земната. Извитите им стволове не изглеждаха яки. Предположи, че външна, твърда обвивка, дебела не повече от един пръст, обгръща сърцевина от влажна, мека тъкан. Подобните на шапки корони се допираха, като образуваха почти непрекъснат свод, и не позволяваха почти никаква светлина да проникне до земята. Тъй като облачният покров на планетата пропускаше само мътна, сивкава светлина, а и тя бе възпирана от дърветата, под тях преобладаваше почти пълен мрак.

Когато срещна извънземните, той се изненада, че са високи около три метра. От дете не се беше чувствал толкова дребен; стоеше заобиколен от тях, стараеше се да срещне погледите им. Сега му бе времето да упражни приложната херменевтика. Промълви тихо:

— Казвам се Ричард Мълър. Идвам с приятелска мисия от името на хората в Земната културна сфера.

Те, естествено, не можеха да го разберат. Останаха неподвижни, но му се стори, че израженията им не са недружелюбни.

Мълър коленичи и начерта триъгълника на Питагоровата теорема на меката, влажна почва.

Вдигна очи и се усмихна.

— Основно понятие в геометрията. Универсален образец на мислене.

Вертикалните им, подобни на цепнатини ноздри, потрепнаха леко. Склониха глави. Въобрази си, че се споглеждат озадачено. С тези техни очи, разположени в кръг около целите им глави, нямаше нужда да променят положението си, за да го сторят.

— Нека представя още някои знаци на нашия род — прошепна Мълър.

Начерта върху земята линия. На малко разстояние от нея начерта две линии и още по-встрани — други три. Попълни знаците помежду им: I + II = III.

— Да? — рече. — Наричаме го събиране.

Съчленените им крайници се полюшнаха. Двама от слушащите се докоснаха един друг. Мълър си спомни как бяха ликвидирали окото, което ги шпионираше, веднага щом го откриха, без да си дават труда да го изследват. Бе подготвен за подобна реакция. Вместо това обаче те слушаха. Обещаващ признак. Изправи се и посочи начертаното на земята.

— Ваш ред е — рече. Говореше доста високо. Усмихна се по-широко. — Покажете ми, че разбирате универсалния език на математиката.

В началото — никакъв отговор.

Отново посочи символите си, сетне протегна ръка с обърната нагоре длан към най-близкия хидранец.

След дълга пауза един от другите хидранци се придвижи гъвкаво напред и разлюля едно от кълбовидните си ходила над чертите по земята. Кракът му се движеше леко, линиите изчезнаха и извънземният заглади почвата.

— Добре — рече Мълър. — Сега вие начертайте нещо.

Хидранецът се върна на мястото си в кръга.

— Много добре — каза Мълър. — Има и друг универсален език. Надявам се да не подразня ушите ви.

Извади сопрано-рекордер от джоба си и го пъхна между устните си. Да се свири през филтрационния филм бе трудничко. Той пое дъх и изсвири диатонична гама. Крайниците им потрепнаха леко. Значи, можеха да чуват или поне в краен случай усещаха вибрациите. Мина в минорна гама и им изсвири още една диатоника. Опита хроматична гама. Изглеждаха малко по-възбудени. Добре, помисли си той. Ценители сте. Може би пълната гама е повече в съзвучие с облачността на тази планета, реши той. Изпълни я, след което в знак на най-добри намерения им изсвири нещо от Дебюси.

— Харесва ли ви? — попита.

Те изглежда нещо се съвещаваха.

После си тръгнаха.

Опита се да ги последва. Не можеше да поддържа темпото им и скоро ги изгуби от очи в тъмната, мъглива гора; ала продължи да върви и малко по-далеч ги намери скупчени — сякаш го очакваха. Когато ги доближи, те отново тръгнаха. Така, на почивки, го отведоха в града си.

Той съществуваше на основата на синтетиката. Химическите анализи показаха, че ще е неразумно да опитва местна храна.

Много пъти рисува триъгълника на Питагоровата теорема. Скицира най-различни аритметични действия. Свири им Шьонберг и Бах. Черта им равностранни триъгълници. Опита с триизмерна геометрия. Пя. Говори френски, руски, китайски, както и английски, за да им демонстрира разнообразието от човешки езици. Показа им схема на периодичната таблица. Шест месеца по-късно не знаеше повече за техния разум, отколкото бе научил още в часа на приземяването си. Те понасяха присъствието му, но не му казваха нищо; а когато общуваха помежду си, това ставаше главно с бързи, кратки жестове — докосване на ръце, потрепване на ноздрите. Изглежда имаха говорим език, но бе толкова тих, придиханен, че той не можа да различи думи, нито дори срички. Разбира се, направи записи на всичко, което чу.

Изглежда им стана досаден и го оставиха.

Той потъна в сън.

Далеч по-късно разбра какво са му сторили, докато е спал.

2.

Бе на осемнайсет години, лежеше гол под звездите на калифорнийското небе. Небето сякаш пламтеше. Имаше чувството, че може да протегне ръка и да откъсне звезди от небесата.

Да бъде бог. Да притежава Вселената.

Обърна се към нея. Тялото й бе хладно и стройно, малко напрегнато. Обхвана гърдите й. Плъзна ръката си по плоския й корем. Тя потръпна и тихо въздъхна:

— О, Дик!

Да бъде бог, помисли си той. Целуна я нежно, а сетне по-настойчиво.

— Почакай — рече тя. — Не съм готова.

Той изчака. Помогна й да се приготви или поне направи онези неща, които смяташе, че ще й помогнат; малко след това тя вече задъхано повтаряше името му. Колко звезди може да посети човек през живота си? Ако всяка звезда има средно по дванайсет планети, а в галактическия свод с хикс на брой светлинни години в диаметър има сто милиона звезди… Тя разтвори бедра. Той затвори очи. Усети меките борови игли под коленете и лактите си. Не му беше първата жена, но бе първата, която имаше значение. Когато светкавица проряза съзнанието му, той едва усети отговора й — внимателен, в началото колеблив, а сетне — енергичен. Изплаши го силата му, но само за миг, и той стигна с нея до края.

Да бъдеш бог сигурно ще да е нещо подобно.

Преобърнаха се. Той й показа звездите, каза й имената им, половината ги сбърка, ала тя не бе длъжна да знае това. Сподели мечтите си с нея. По-късно се любиха още веднъж и този път бе дори още по-хубаво.

Беше се надявал да завали в полунощ, за да танцуват под дъжда, ала небето бе ясно. Вместо това отидоха да поплуват, излязоха треперещи, но засмени. Когато я заведе у дома, тя изпи хапчето си с шартрьоз. Каза й, че я обича.

Няколко години наред си изпращаха коледни картички.

3.

Осмият свят на Алфа Кентавър B представляваше газов гигант със сърцевина с ниска плътност и гравитация, подобна на земната. Мълър прекарваше там меден месец за втори път. Отчасти бе служебно пътуване, защото имаше неприятности с колонистите на шестата планета; там вече се говореше за създаване на всмукващ ефект, който да извлече по-голямата част от много ценната атмосфера на осмата планета, за да я използват като суровина.

Преговорите на Мълър с местните жители минаха доста добре. Успя да ги убеди да приемат квота на атмосферните си вземания, дори спечели признанието им за малкия урок по междупланетен морал, който им изнесе. След това той и Нола бяха гости на правителството на осмата планета. Нола, за разлика от Лорейн, обичаше да пътува. Тя щеше да го придружава в много други пътешествия.

Облечени в животоподдържащи костюми поплуваха в метаново езеро. Тичаха засмени по обливани с амоняк плажове. Нола бе висока колкото него, имаше силни крака, тъмночервена коса и зелени очи. Прегръщаха се в топла стая с огледален прозорец, издаден над пусто море, което се простираше на хиляди километри.

— Завинаги — бе казала тя.

— Да. Завинаги.

Преди да изтече седмицата се скараха жестоко. Ала това бе само игра; защото колкото по-ожесточено се караха, толкова по-страстни бяха сдобряванията им. Поне за известно време. По-късно вече не си правеха труда да се карат. Когато изтече опцията за подновяването на брачния договор, никой от двамата не го поднови. След това, когато репутацията му взе да расте, той понякога получаваше приятелски писма от нея. Потърси я, когато се завърна на Земята от Бета Хидри IV. Нола, мислеше той, ще му помогне да преодолее неприятностите си. Тя единствена не би се извърнала от него. Заради доброто старо време.

Ала тя беше на почивка на Веста със седмия си съпруг. Мълър разбра това от петия й мъж. Той самият бе третият й. Не й се обади. Започна да разбира, че това няма никакъв смисъл.

4.

— Съжалявам, мистър Мълър — каза лекарят. — Не можем да направим нищо за вас. Не бих искал да ви давам излишни надежди. Записахме цялата ви неврална мрежа. Не можем да открием местата на промените. Ужасно съжалявам.

5.

Разполагаше с девет години, за да разнищи спомените си. Бе записал няколко куба с мемоари, но това бе предимно в първите години на изгнанието му, когато се боеше, че миналото ще се стопи някъде в мъглата. Откри, че спомените ставаха по-отчетливи с възрастта. Може би се дължеше на постоянството му. Можеше да извика в съзнанието си гледки, звуци, вкусове, миризми. Можеше да възстанови съвсем точно цели разговори. Можеше да цитира пълните текстове на няколко договора, които с труд бе постигнал. Можеше да изреди всички британски крале, от първия до последния, от Уилям I до Уилям VII. Помнеше имената на жените, чиито тела бе познал.

Признаваше си, че ако имаше някаква възможност, би се върнал. Всичко останало бе преструвка и самохвалство. Знаеше, че не можа да заблуди нито Нед Роулинс, нито себе си. Презрението, което изпитваше към човечеството, бе истинско, но не и желанието да остане уединен. Докато чакаше, изпи няколко чашки от ликьора на града; отдаде се на настроението си да ловува, нервно уби толкова животни, колкото не можеше вероятно да изконсумира и за година; водеше заплетени разговори със себе си; сънуваше Земята.

6.

Роулинс тичаше. Застанал на стотина метра вътре в зона C, Мълър го видя да заобикаля входа, останал без дъх, зачервен.

— Не бива да тичаш тук — рече Мълър, — дори и в по-безопасните зони. Не може да има никакви ясни признаци, че…

Дишайки тежко, Роулинс се просна до голяма каменна саксия и здраво се хвана за нея.

— Дай ми нещо за пиене, а? — едва изрече той. — От онзи ликьор…

— Добре ли си?

— Не.

Мълър отиде до намиращия се наблизо фонтан и напълни плоското шише със силния ликьор. Роулинс дори не трепна, когато приближи и му я подаде. Сякаш изобщо не усещаше излъчването на Мълър. Жадно, разливайки течността, той изпразни бутилката. Капчици от блещукащата течност се стичаха по брадата и дрехите му. Сетне затвори за миг очи.

— Изглеждаш ужасно — каза Мълър. — Бих рекъл, че току-що са те изнасилили.

— Точно така е.

— Какво се е случило?

— Почакай. Нека си поема дъх. Тичах по целия път от зона F насам.

— Тогава си извадил късмет, че си още жив.

— Може би.

— Още едно питие?

— Не — рече Роулинс. — Още не.

Мълър го гледаше объркан. Промяната бе поразителна, подтискаща, не можеше да се дължи само и единствено на умората. Очите на Роулинс бяха силно зачервени, лицето му пламнало и подпухнало, със стиснати челюсти; погледът му се рееше разсеяно, сякаш търсеше нещо и не го намираше. Пиян ли беше? Болен? Дрогиран?

Роулинс не казваше нищо.

След дългата пауза Мълър заговори, просто за да наруши мълчанието:

— Мислих много върху последния ни разговор. Стигнах до заключението, че се държах като проклет глупак. С всичката тази евтина мизантропия, която ти поднесох.

Мълър клекна и се опита да се взре в неспокойно шарещите очи на младежа.

— Чуй ме, Нед, искам да си взема думите назад. Искам да се върна на Земята за лечение. Ще рискувам, дори то да е експериментално. Искам да кажа, че в най-лошия случай няма да бъда излекуван, а…

— Няма такова лечение — рече глухо Роулинс.

— Няма… лечение…

— Няма лечение. Няма. Това беше лъжа.

— Е, да. Разбира се.

— Ти сам го каза — напомни му Роулинс. — Не повярва и на една моя думица. Спомняш ли си?

— Лъжа.

— Не разбираше защо го правя, но каза, че било глупост. Каза ми, че лъжа. Питаше се какво ще спечеля, като лъжа. Аз наистина лъжех, Дик.

— Лъжеше?

— Да.

— Но аз промених решението си — рече тихо Мълър. — Бях готов да се върна на Земята.

— Няма никаква надежда за лечение — каза му Роулинс.

Той бавно се изправи и прокара пръсти през дългата си златиста коса. Оправи раздърпаните си дрехи. Взе бутилката, отиде до фонтанчето и я напълни. Върна се, подаде я на Мълър, който отпи от нея. Роулинс допи остатъка. Някакво малко и лакомо животинче изтича покрай тях и се мушна през портата, водеща към зона D.

Най-накрая Мълър запита:

— Няма ли да ми обясниш какво става?

— Ние не сме археолози.

— Продължавай.

— Дойдохме специално за теб. Не е никаква случайност. Знаехме през цялото време къде си. Проследили са те още когато си напуснал Земята преди девет години.

— Взех предохранителни мерки.

— Не са свършили работа. Бордман е знаел къде отиваш и е наредил да те проследят. Оставил те е на мира, защото не си му трябвал. Но сега има нужда от теб и дойде да те потърси. Държал те е в резерв, така да се каже.

— Значи Чарлз Бордман те е пратил да ме вземеш? — попита Мълър.

— Да, точно затова сме тук. Това е единствената цел на експедицията — отвърна едва чуто Роулинс. — Избраха ме да установя контакт с теб, защото си познавал баща ми, и би могъл да ми се довериш. И защото имам невинно лице. През цялото време Бордман ме направляваше, подсказваше ми какво да говоря, ръководеше ме, дори ми казваше какви грешки да направя, как да греша успешно. Той ме накара да вляза в оная клетка. Смяташе, че ще ми помогне да спечеля симпатиите ти.

— Бордман е тук! Тук, на Лемнос?

— В зона F. Там е разположил лагера си.

— Чарлз Бордман?

— Да, той е тук. Тук е.

Лицето на Мълър се бе вкаменило, но вътре в него се надигаше силна тревога.

— Защо го е направил? Какво иска от мен?

Роулинс му подсказа:

— Знаеш, че освен нас и хидранците, във Вселената съществува и трета интелигентна раса.

— Да. Тъкмо я бяха открили, когато си тръгвах. Точно затова ме пратиха на посещение при хидранците. Трябваше да постигна споразумение за отбранителен съюз с тях, преди другата раса, извънгалактичната, да влезе в контакт с нас. Ала не успях. Но какво общо има това с…

— Какво знаеш за извънгалактичните?

— Много малко — призна си Мълър. — На практика нищо друго, освен това, което ти казах. В деня, в който се съгласих да отпътувам за Бета Хидри IV, чух за пръв път за тях. Бордман ми каза за съществуването им, но нищо повече. Съобщи ми само, че били изключително интелигентни — превъзхождали ни, — и че живеели в съседен звезден рой. И още: че притежавали умението да извършват трансгалактически пътувания и някой ден можели да ни посетят.

— Сега знаем повече за тях — рече Роулинс.

— Първо ми кажи какво иска Бордман от мен.

— Всяко нещо по реда си, така ще е по-лесно — усмихна се Роулинс, може би малко пиян. Облегна се на каменната саксия и протегна крака напред. — Всъщност не знаем чак толкова много за извънгалактичните. Онова, което успяхме да направим, бе да изпратим кораб, да го вкараме в изкривеното пространство-време и да го извадим на няколко хиляди светлинни години разстояние. Или на няколко милиона. Не знам подробностите. Както и да е, това беше кораб-дрон с всевъзможни сензори. Стигна до една от рентгеновите галактики — това е секретна информация, но дочух, че е или Сигнус A, или Скорпион II. Открихме, че планета от галактическата система е населена от съвършена раса с много странни извънземни.

— И какво им е странното?

— Те могат да виждат всичко в целия спектър — рече Роулинс. — Основният им визуален обсег е във високите честоти. Виждат чрез светлината на рентгеновите лъчи. Освен това изглежда могат да използват радиочестотите, за да виждат или поне да получават някакъв вид сензорна информация. Прехващат и почти всички междинни вълнови честоти, макар да не проявяват голям интерес към обхвата между инфрачервеното и ултравиолетовото — онова, което ние наричаме видимия спектър.

— Чакай малко. Говориш за радио-усещания, така ли? Имаш ли представа колко са дълги радиовълните? Ако трябва да получат каквато и да е информация от единична вълна, те ще се нуждаят от очи или каквито и да са там рецептори с гигантски размери. Колко големи са тези същества?

— Могат да лапнат слон на закуска — рече Роулинс.

— Интелигентният живот не приема такива големи форми.

— Защо трябва да има ограничения? Това е гигантска газова планета, цялата е един океан, няма гравитация. Те плуват.

— И някакви свръхкитове са развили технологична култура? — попита Мълър. — Не можеш да ме накараш да повярвам, че…

— Така е — настоя Роулинс. — Както ти казах, това са много, ама много странни извънземни. Те не могат сами да произвеждат каквато и да е апаратура. Но си имат роби.

— Ох! — изпъшка тихо Мълър.

— Ние едва започваме да разбираме това и аз самият нямам много подробни данни, но когато събрах късчетата информации, стигнах до извода, че те изглежда се възползват от по-низши форми на живот, превръщайки ги практически в радиоуправляеми роботи. Използват всичко, което има крайници и е подвижно. Започнали с животни от собствената си планета — малки, делфиноподобни същества, почти разумни. Чрез тях постигнали възможността да пътуват в космоса. Сетне се насочили към съседните планети — от земен тип, и овладели управлението на псевдопримати — някакъв вид прашимпанзета. Търсели същества с пръсти. Сръчността на ръцете е от голямо значение за тях. В момента сферата им на влияние покрива около осемдесет светлинни години и изглежда се разраства в геометрична прогресия.

Мълър поклати глава.

— Това е по-отвратителна измислица от лъжата ти за възможното ми лечение. Виж какво, при радиовълните има ограничения в скоростта на разпространение, нали така? Ако трябва да управляват робите си от осемдесет светлинни години разстояние, ще трябват осемдесет години на който и да е екипаж да стигне до местоназначението си. Всяко потрепване на мускул, най-незначителното движение…

— Те могат да напускат родния си свят — поясни Роулинс.

— Но щом са толкова големи…

— Използвали са робите си да им построят гравитационни басейни. Освен това притежават способността за междузвездно придвижване. Всичките им колонии се управляват от надзиратели, които са в орбита на няколко хиляди километра от тях и плуват в симулирана родна среда. Достатъчен е по един надзирател на планета. Предполагам, че вършат задълженията си на смени.

Мълър затвори за миг очи. Помъчи се да си представи колосалните, невъобразими животни, които се разпростират из цялата си далечна галактика и принуждавайки същества от всякакъв вид да им служат, изковават високотехнологично общество от роби. Самите китове се реят в орбита, за да направляват и координират грандиозното си, невероятно предприятие, без самите те да са в състояние да извършат и най-малкото физическо действие. Чудовищни маси от лъскава розова протоплазма, току-що изскочила от морето, цялата в рецептори, които функционират в двата края на спектъра. Шепнат си един на друг в пулсациите на рентгеновото лъчение. Изпращат заповеди по радиото. Не, помисли си той. Не.

— Е, и? — попита най-сетне Мълър. — Нали са в друга галактика?

— Вече не са. Добраха се до няколко от нашите далечни колонии. Знаеш ли какво правят, когато открият човешки свят? Разполагат в орбита наблюдател, който поема управлението на колонистите. Открили са, че човешките същества се превръщат в забележителни роби, което не е никак учудващо. В момента владеят шест наши планети. Завзеха и седма, но ние убихме надзирателя им. Веднага се погрижиха това да не ни се удава толкова лесно. Просто прехващат нашите ракети, след като се насочат към тях, и ни ги връщат обратно.

— Ако си измисляш всичко това, ще те убия! — рече Мълър.

— Вярно е. Кълна се.

— Кога започна?

— Миналата година.

— И какво ще стане? Нима ще прекосят нашата галактика и ще ни зомбират всички?

— Бордман смята, че имаме една възможност да предотвратим това.

— И каква е тя?

Роулинс пое дъх и продължи:

— Извънземните изглежда не разбират, че сме разумни същества. Нали разбираш — не можем да комуникираме с тях. Те функционират на изцяло невербално равнище, чрез някакъв вид телепатична система. Опитахме всякакви начини да се свържем с тях, бомбардирахме ги със съобщения на всички възможни дължини на вълните, без да получим и най-малкия признак, че са ги приели. Бордман смята, че ако можем да ги убедим, че имаме… да го наречем душа, — те биха ни оставили на мира. Един Господ знае защо мисли така. Предполагам, че е компютърно предсказание. Той има чувството, че извънземните притежават последователна морална система, че желаят да завладеят всички живи същества, които изглеждат полезни, но че няма да докоснат видове, които са от тяхната страна на границата на интелигентност. И че ако можем по някакъв начин да им покажем…

— Те виждат, че имаме градове. Че притежаваме способността да извършваме междузвездни полети. Това не доказва ли интелигентността ни?

— И бобрите строят язове — рече Роулинс. — Но не сключваме договори с бобрите. Не им плащаме репарации, когато пресушаваме блатата им. Просто знаем, че чувствата на бобрите не са от значение.

— Така ли? Или просто сме решили, че бобрите могат да бъдат пожертвани? И какви са тези приказки за граница на интелигентността? Спектърът на интелигентността е непрекъсваем — от протозоите до приматите. Ние, разбира се, сме малко по-умни от шимпанзетата, но дали това е качествена разлика? Нима единствено фактът, че можем да запазим познанието и да го използваме, променя коренно нещата?

— Не искам да влизам във философски спор с теб — рече дрезгаво Роулинс. — Опитвам се да ти обясня какво е положението и как то засяга също и теб.

— Аха. И как ме засяга?

— Бордман смята, че наистина можем да накараме онези радио-зверове да оставят галактиката ни на мира, ако им покажем, че по отношение на разума сме по-близо до тях, отколкото до робите им. Ако можем да им покажем, че имаме емоции, нужди, амбиции, мечти.

Мълър се изплю.

— Няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти? Ако ни убодеш, не кървим ли?

— Да, нещо подобно…

— И как ще им го съобщим, след като те не притежават вербален език?

— Не се ли досещаш? — попита Роулинс.

— Не, аз… да. Да. О, Господи, да.

— Разполагаме с един човек от всичките ни милиарди, който не се нуждае от думи, за да общува. Той излъчва вътрешните си чувства. Душата си. Не знаем каква честота използва, но те биха могли да разберат.

— Да. Да.

— И така, Бордман искаше да те помоли да извършиш още едно нещо за човечеството. Да отидеш при тези извънземни. Да им дадеш възможност да прехванат твоето излъчване. Да им покажеш какви сме, че сме нещо повече от животни.

— Тогава защо бяха всичките тези приказки, че ще ме отведете на Земята за лечение?

— Трик. Капан. Трябваше някакси да те измъкнем от лабиринта. А след като излезеш, щяхме да можем да ти разкажем историята и да те помолим за помощ.

— Като си признаете, че няма лечение?

— Да.

— И какво ви кара да мислите, че ще си помръдна пръста, за да спася всички човешки светове от гибел?

— Помощта ти би могла и да не бъде доброволна — отвърна Роулинс.

7.

Отприщи се истински порой от чувства: омраза, мъка, страх, ревност, терзания, ожесточение, подигравка, презрение, отвращение, отчаяние, злоба, ярост, буйство, възбуда, тъга, агония, болка, фурор, огън. Роулинс се отдръпна назад като опърлен. Мълър се рееше в дълбините на мъката си. Номер, номер, всичко е номера! Отново искат да го използват. Отново да бъде маша на Бордман. Мълър изригна. Изрече на глас само няколко думи; останалото дойде отвътре, изля се без остатък, сякаш през широко отворени шлюзи — един същински потоп от ярост.

След като този див спазъм премина, Мълър рече, облегнат в нишата между две издадени фасади:

— Бордман е решил да ме хвърли на извънземните, независимо дали искам или не, така ли?

— Да. Каза, че било твърде важно, за да ти бъде позволен свободен избор. Твоите желания са без значение. Мнозинството срещу личността.

Мълър рече с ледено спокойствие:

— И ти си част от този заговор. Защо ми каза всичко това?

— Аз се оттеглих.

— Как ли не!

— Говоря сериозно. Вярно е, че участвах. Да, играех по свирката на Бордман, да, лъжех те за всичко, което ти говорех. Но не знаех последната част на плана — че няма да имаш право на избор. Точно тогава се отказах. Не можех да им позволя да постъпят така с теб. Трябваше да ти кажа истината.

— Много разумно. Сега, значи, имам две възможности, а, Нед? Мога да се оставя да ме измъкнете оттук и да се превърна отново в маша на Бордман или да се самоубия начаса и да оставя човечеството да върви по дяволите. Нали така?

— Не говори така — рече развълнувано Роулинс.

— Защо не? Това са възможностите ми. Бе достатъчно любезен да ми обясниш истинската ситуация и сега мога да реагирам както пожелая. Ти произнесе смъртната ми присъда, Нед.

— Не.

— Какво друго ми остава? Да се оставя да ме използват отново ли?

— Би могъл… да сътрудничиш на Бордман — рече Роулинс. Облиза устни. — Знам, че ще ти прозвучи налудничаво. Но би могъл да му покажеш що за човек си. Да забравиш цялото си огорчение. Да обърнеш другата буза. Не забравяй, че Бордман не е човечеството. Съществуват милиарди невинни хора…

— Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат.

— Да, точно така!

— И всеки един от тези милиарди души ще избяга от мен, още щом се приближа.

— И какво от това? Те не са виновни! Но те са от твоя собствен род!

— И аз съм един от него. Но те не се сетиха за това, когато ме изхвърлиха.

— Не говориш разумно.

— Да, така е. И нямам намерение да ставам разумен. Ако допуснем, че замина като посланик при онези радиосъщества (а аз изобщо не приемам тази идея) и това би повлияло дори минимално върху съдбата на човечеството, с най-голямо удоволствие ще зарежа този си дълг. Благодаря ти за предупреждението. Сега, след като вече най-сетне знам какво става тук, имам оправданието, което търсих през цялото време. Знам хиляди места, където смъртта ми ще бъде бърза и навярно няма да е болезнена. Нека Чарлз Бордман сам да си разговаря с извънземните. Аз…

— Моля те, не мърдай, Дик — каза Бордман, застанал на около трийсет метра зад тях.