Човекът в лабиринта

1.

Бордман смяташе всичко това за проява на лош вкус. Ала беше необходимо и не бе изненадан, че събитията поеха такъв обрат. В първоначалния си анализ бе предвидил два варианта при еднаква степен на вероятност: че Роулинс ще успее да спечели и да изведе Мълър от лабиринта или че Роулинс в крайна сметка ще се разбунтува и ще изпее истината. Беше готов и за двата варианта.

Бордман последва Роулинс към центъра на лабиринта, за да предотврати непоправимите беди. Можеше да предвиди една от вероятните реакции на Мълър: самоубийството. Мълър никога не би се самоубил от отчаяние, но би могъл да го стори за отмъщение. Заедно с Бордман бяха Отавио, Дейвис, Рейнолдс и Грийнфийлд. Хостийн и останалите наблюдаваха от външните зони. Всички бяха въоръжени.

Мълър се обърна. Не беше лесно да се разгадае изражението му.

— Съжалявам, Дик — рече Бордман, — но трябваше да го направим.

— Изобщо нямаш срам, така ли? — попита Мълър.

— Когато става дума за Земята — не.

— Разбрах това доста отдавна. Но си мислех, че си човек, Чарлз. Не можах да проникна в дълбините на душата ти.

— Бих искал да не се налагаше да правим това, Дик. Но го сторихме. Ела с нас.

— Не.

— Не можеш да откажеш. Момчето ти каза какъв е залогът. Ние ти дължим повече, отколкото можем да се отплатим, Дик, но нека увеличим заема още малко. Моля те.

— Няма да напусна Лемнос. Не изпитвам никакво чувство за дълг към човечеството. Няма да ти върша работата.

— Дик…

Мълър рече:

— На петдесет метра в северозападна посока от мястото, където съм сега, има огнена яма. Ще отида и ще скоча в нея. След десет секунди Ричард Мълър няма да го има вече. Едно случайно бедствие ще унищожи друго и Земята няма да е по-зле, отколкото беше преди да придобия специалните си умения. След като вие, хората, не ги оценихте преди, сега не виждам причини да се възползвате от тях.

— Щом искаш да се самоубиеш, защо не почакаш още няколко месеца? — попита Бордман.

— Защото не искам да ви служа.

— Детинско е. Никога не съм си мислил, че точно ти ще си позволиш този грях.

— Детинско беше от моя страна да мечтая за звездите — рече Мълър. — Просто съм последователен. Галактиките могат да те изядат жив, Чарлз. Но хич няма да ми пука, ако го сторят. Ще ти харесва ли да бъдеш роб? Някъде в черепа си ти пак ще си ти, ще крещиш да бъдеш освободен, ала по радиото ще ти нареждат коя ръка да вдигнеш, кой крак да преместиш. Бих искал да живееш достатъчно дълго, за да си свидетел на това. Аз обаче ще скоча в огнената яма. Искаш ли да ми пожелаеш приятно пътуване? Ела по-близо, дай да докосна ръката ти, за да получиш от мен една добра доза облъчване. Последната. След това няма повече да съм заплаха.

Мълър трепереше. Върху лицето му беше избила пот. Горната му устна потрепваше. Бордман подхвана:

— Ела с мен поне до зона F. Ще седнем и ще обсъдим всичко на чаша бренди.

— Рамо до рамо? — засмя се Мълър. — Ти ще повърнеш. Няма да го понесеш.

— Искам да поговорим.

— Аз пък не искам — отвърна Мълър.

Той направи колеблива крачка в северозападна посока. Едрото му, силно тяло сякаш се беше свило, беше попарено, само ставите изпъкваха от вече рухващата арматура. Направи втора крачка. Бордман го наблюдаваше. Отавио и Дейвис бяха вляво от него; Рейнолдс и Грийнфийлд — от другата му страна, между Мълър и огнената яма. Роулинс, досущ като самотна мисъл, стоеше встрани от групата.

Бордман усети туптенето в ларинкса си, потрепване и сърбеж в слабините. Обзе го страхотна умора, но едновременно изпита и изгарящо вълнение, каквото не беше изпитвал от младини. Остави Мълър да направи третата крачка към самоунищожението си. Сетне небрежно даде знак, като щракна с два пръста.

Грийнфийлд и Рейнолдс се втурнаха напред с котешка пъргавина и хванаха Мълър под мишниците. Бордман видя как лицата им посивяха, след като попаднаха под влиянието на полето му. Мълър се бореше, опитваше се да се освободи. Дейвис и Отавио също се озоваха върху него. В настъпващата тъма групичката заприлича на скулптурата на Лаокоон — Мълър се виждаше отчасти, а по-дребните мъже бяха обхванали тялото му, свито и борещо се. По-добре щеше да е, ако използвахме зашеметяващо оръжие, помисли си Бордман. Ала понякога тези оръжия бяха рисковани при употреба срещу хора. Знаеше се, че безкрайно ускоряват сърдечната дейност, а тук нямаше дефибрилатор.

След миг го принудиха да падне на колене.

— Обезоръжете го — заповяда Бордман.

Отавио и Дейвис го държаха. Рейнолдс и Грийнфийлд го претърсиха. Грийнфийлд извади от джоба му смъртоносното глобусче с прозорчето.

— Май само това носи — рече Грийнфийлд.

— Проверете внимателно.

Провериха. Мълър остана неподвижен, с вкаменено лице и вторачен поглед. Позата и изражението бяха на човек, чиято глава е върху дръвника на палача. След малко Грийнфийлд пак вдигна глава.

— Няма нищо — рече той.

— В един ляв горен кътник — обади се Мълър — имам тайник с отрова. Ще броя до десет, после ще стисна силно зъби и ще изчезна пред очите ви.

Грийнфийлд се изви и го сграбчи за челюстта.

— Остави го — нареди Бордман. — Шегува се.

— Откъде да сме сигурни… — понечи да протестира Грийнфийлд.

— Остави го. Отстъпете — махна с ръка Бордман. — Застанете на пет метра. Не се приближавайте до него, освен ако не помръдне.

Отдръпнаха се. Очевидно се отдалечиха с удоволствие, защото полето на Мълър нямаше да им влияе с пълната си сила. Бордман стоеше на петнайсет метра и усещаше само леки бодвания от болка. Не се приближи повече.

— Можеш да станеш — каза Бордман. — Но моля те, не се опитвай да се движиш. Съжалявам, Дик.

Мълър се изправи. Лицето му беше почерняло от омраза. Ала не каза нищо и не помръдна.

— Ако се наложи — рече Бордман, — ще те опаковаме в пенопластова люлка и ще те изнесем от лабиринта до кораба. Оттам насетне непрекъснато ще те държим в пенопласт. Така ще бъде и когато се срещнеш с извънземните. Абсолютно безпомощен. Не ми се иска да го правя, Дик. Имаш още един избор, да ни сътрудничиш доброволно. Качи се доброволно с нас на кораба. Направи онова, за което те молим. Помогни ни за последен път.

— Да ти изгният червата дано — обади се почти небрежно Мълър. — Дано живееш хиляда години, за да те ядат червеите. Дано се задавиш със собственото си самодоволство и никога да не умреш.

— Помогни ни. Доброволно.

— Сложи ме в пенопласт, Чарлз. Инак при първата възможност ще се самоубия.

— Какъв ли негодник изглеждам в очите ти? — попита Бордман. — Но не искам да е така. Съгласи се доброволно, Дик.

Отговорът на Мълър по-скоро приличаше на ръмжене.

Бордман въздъхна. Неприятно. Погледна към Отавио.

— Дай пенопласта.

Роулинс, който наблюдаваше сцената, сякаш изпаднал в транс, неочаквано се втурна напред, измъкна оръжието на Рейнолдс от кобура му, изтича до Мълър и го пъхна в ръката му.

— Вземи — изхриптя той. — Сега положението е в ръцете ти.

2.

Мълър погледна оръжието, сякаш никога не беше виждал подобно нещо, ала изненадата му трая само част от секундата. Обхвана удобната ръкохватка, сложи пръста си върху спусъка. Познат модел, малко по-различен от старите, с които си бе служил. С един бърз откос би могъл да избие всички. Или себе си. Отстъпи, за да не могат да го нападнат в гръб. Побутна стената с шпора, разбра, че е стабилна и се облегна върху нея. Сетне развъртя оръжието на 270 градуса, всички бяха под прицела му.

— Застанете близо — рече той. — И шестимата. Стройте се в редица на метър разстояние и дръжте ръцете си така, че да ги виждам постоянно.

Хареса му мрачният, яростен поглед, който Бордман хвърли на Нед Роулинс. Момъкът изглеждаше замаян, зачервен, объркан, сякаш беше някаква призрачна фигура. Мълър търпеливо изчака да се наредят, както им беше заповядал. Учуди се на собственото си спокойствие.

— Изглеждаш нещастен, Чарлз — рече той. — На колко години си вече, на осемдесет? Сигурно ти се иска да изживееш и останалите седемдесет, осемдесет, деветдесет. Планирал си кариерата си и в плана не се предвижда да умреш на Лемнос. Стой мирно, Чарлз. И се изправи. Няма да ме трогнеш, ако се правиш на стар и отпуснат. Известен ми е този номер. Здрав си като мен, въпреки тази престорена отпуснатост. Мирно, Чарлз!

Бордман подхвърли грубо:

— Ако ще ти стане по-добре, Дик, убий ме. После се качи на кораба и направи онова, което искаме от теб. Аз мога да бъда пожертван.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Май почти е така — рече учудено Мълър. — Хитро, дърто копеле, значи ми предлагаш сделка! Твоя живот за моето съгласие! Равностойна ли е тази сделка? Не обичам да убивам. Няма да е утеха, ако те превърна в пепел. Ще продължа да нося проклятието си.

— Предложението ми остава в сила.

— Не се приема — рече Мълър. — Ако те убия, няма да е някаква сделка. По-скоро бих убил себе си. Нали знаеш, че в дъното на душата си съм порядъчен мъж. Е, донякъде нестабилен, но кой е виновен за това? Все пак съм порядъчен. По-скоро бих стрелял с това оръжие в себе си, отколкото в теб. Аз съм този, който страда. И мога да сложа точката.

— През изминалите девет години можеше да го направиш когато си поискаш — подчерта Бордман. — Обаче оцеля. Вложи цялата си изобретателност, за да оживееш на това смъртоносно място.

— Аха. Да. Но това беше по-различно! Абстрактно предизвикателство — човек срещу лабиринта. Тест за уменията ми. За изобретателността ми. Ако сега се самоубия, ще проваля теб. На цялото човечество ще посоча с пръст виновния. Нали каза, че съм незаменим? Има ли по-добър начин да си отмъстя на човечеството за понесената болка?

— Мъчно ни беше за теб — рече Бордман.

— Сигурен съм, че сте ронили девет реда сълзи за мен. Ала това беше всичко, което направихте. После ме оставихте да изпълзя навън — заразен, болен, нечист. А сега идва спасението. И то по същество няма да е самоубийство, а отмъщение.

Мълър се усмихна. Нагласи оръжието на най-фин лъч и насочи дулото към гърдите си. Оставаше само да натисне спусъка. Погледът му пробяга по лицата им. На четиримата войници не им пукаше. Роулинс изглеждаше дълбоко потресен. Само лицето на Бордман изразяваше тревога и уплаха.

— Бих могъл да убия първо теб, Чарлз. Като урок за нашия млад приятел тук, че измамата се наказва със смърт. Но няма да го направя. Това ще развали всичко. Ти трябва да живееш, Чарлз. Да се върнеш на Земята и да признаеш, че незаменимият се е изплъзнал от ръцете ти. Голяма черна точка в кариерата ти! Да се провалиш в най-важната си мисия! Да. Да. Удоволствието е изцяло мое. Да падна тук мъртъв и да те оставя да прибереш останките ми.

Пръстът на спусъка се сви.

— Не! — изкрещя Бордман. — В името на…

— На човечеството — рече Мълър и не стреля. Ръката му се отпусна. Хвърли презрително оръжието към Бордман. То падна току до краката му.

— Пяната! — извика Бордман. — Бързо!

— Не се безпокой — каза Мълър. — На ваше разположение съм.

3.

На Роулинс му трябваше доста време, за да проумее станалото. Първо имаха проблем с излизането от лабиринта. Дори с водач като Мълър това беше трудна задача. Както можеше да се предположи, преодоляването на капаните отвътре навън не беше същото като при влизането. Мълър внимателно ги преведе през зона E. Вече познаваха F достатъчно добре и се справиха. След като вдигнаха лагера си, поеха към G. Роулинс непрекъснато очакваше, че Мълър ще скочи неочаквано и ще се хвърли в някой страховит капан. Ала той изглежда изгаряше от желание да излезе от лабиринта, като всички останали. Колкото и да беше странно, Бордман изглежда го беше разбрал. Наблюдаваше Мълър отблизо и го остави без охрана.

Усетил, че е в немилост, Роулинс вървеше далеч от другите през почти мълчаливия им поход към изхода. Смяташе, че изцяло е провалил кариерата си. Беше подложил на риск живота на другарите си и успеха на мисията. Ала имаше усещането, че си е струвало да постъпи така. Винаги настъпва денят, когато един мъж трябва да заеме твърда позиция за онова, което смята за грешно.

Простичкото му морално удовлетворение беше потиснато от съзнанието, че е реагирал наивно, романтично, глупаво. Не би понесъл да се изправи лице в лице с Бордман. Няколко пъти си помисли да се остави да хлътне в някой смъртоносен капан във външните три зони, ала реши, че и това ще е наивна стъпка, романтична и глупава.

Гледаше как Мълър крачи отпред — висок, горд, освободен от цялото напрежение. Всичките му съмнения бяха вече изкристализирали. За хиляден път се питаше защо Мълър върна оръжието.

Бордман му го обясни, когато лагеруваха през нощта на един опасен площад близо до външния край на зона G.

— Погледни ме — рече Бордман. — Какво има? Защо не можеш да ме погледнеш?

— Не си играй с мен, Чарлз. Хайде да свършваме.

— С кое?

— С бичуването. Изречи присъдата.

— Нед, всичко е наред. Ти ни помогна да постигнем онова, което желаехме. Защо да съм ти ядосан?

— Ами оръжието… аз му дадох оръжието…

— Отново бъркаш целите със средствата за постигането им. Той тръгна с нас. Ще направи онова, което искаме от него. Само това има значение.

Все така объркан, Роулинс попита:

— Ами ако се бе самоубил… или беше убил нас?

— Нямаше да направи нито едното, нито другото.

— Сега го казваш. Но в мига, когато вдигна оръжието…

— Не — рече Бордман. — Бях ти казал, че ще заложим на чувството му за чест, което трябва да разбудим. Ти го направи. На, виж ме сега — бруталния агент на едно брутално и аморално общество, нали така? Аз съм потвърждение за най-лошите мисли на Мълър за човечеството. А ето те и теб — млад, невинен, изпълнен с надежди и мечти. Напомняш му за онова човечество, на което някога е служил, преди цинизмът да го поквари напълно. Слепешката се опитваше да запазиш морала си в един свят, в който няма и следа от морал или разум. Ти прояви съчувствие, обич към човека от същата раса, желание да направиш драматичен жест в името на справедливостта. Показа на Мълър, че още има надежда в човечеството. Разбираш ли? Ти не ми се подчини, даде му оръжието, направи го господар на положението. Той можеше да ни изпепели. Можеше обаче и сам да се изпепели. Или да направи жест като твоя, дори да те надмине, да извърши съзнателен акт на себеотрицание, да изрази своето възродило се чувство за морално превъзходство. И го прави. Хвърля оръжието. Ти бе жизненонеобходим, Нед. Чрез теб ние го спечелихме.

— Така, както го казваш, звучи ужасно грозно, Чарлз. Сякаш си планирал и това. Да ме накараш да му дам оръжието, като си знаел, че…

Бордман се усмихна.

— Така ли беше? — попита изненадано Роулинс. — Не. Не би могъл да изчислиш всички подробности. А сега след свършен факт се опитваш да трупаш дивиденти от това, че си предвидил всичко. Аз обаче те зърнах в мига, в който му подадох оръжието. Върху лицето ти беше изписан страх, страх и ярост. Изобщо не беше сигурен какво ще предприеме. Чак когато всичко свърши, можеш да твърдиш, че е било според плана ти. Ясен си ми, Чарлз!

— Колко е приятно да си ясен — развесели се Бордман.

4.

Лабиринтът изглежда нямаше интерес да ги задържа. Те бяха предпазливи по пътя си към изхода, ала срещнаха малко предизвикателства и никакви сериозни опасности. Бързо се запътиха към кораба.

Предоставиха на Мълър кабина в носа, доста отдалечена от кабините на останалите членове на екипажа. Имайки предвид състоянието си, той го прие като необходимост и не показа да е обиден. Беше отчужден, покорен, сдържан. Често по устните му заиграваше иронична усмивка, но през повечето време в погледа му имаше презрителен блясък. Обаче вършеше онова, което искаха от него. Беше имал своите мигове на превъзходство, сега беше техен ред.

Хостийн и хората му се суетяха с приготовленията за отлитане. Мълър си стоеше в кабината. Бордман отиде при него — сам, невъоръжен. Той също бе способен на благородни жестове.

Седнаха един срещу друг до ниска масичка. Мълър чакаше мълчаливо, с изражение, лишено от емоции. След дълга пауза Бордман рече:

— Благодарен съм ти, Дик.

— Спести си тези приказки.

— Нямам нищо против да ме презираш. Направих онова, което трябваше. Момчето — също. Сега ще го направиш и ти. Мисля, не си забравил, че си жител на Земята.

— Де да можех!

— Не говори така. Ще е лесно, евтино и лекомислено ожесточение, Дик. А ние и двамата сме прекалено възрастни за това. Вселената е опасно място. Ние даваме най-доброто от себе си. Всичко останало е без значение.

Той седеше доста близо до Мълър. Излъчването го порази силно, но нарочно остана на мястото си. Вълната на отчаяние, която го заля, го накара да се почувства на хиляда години. Тялото загнива, душата се руши, смъртоносна опасност за галактиката… зимата идва… празнота… пепел…

— Когато стигнем до Земята — рече бодро Бордман, — ще те инструктирам подробно. След това ще знаеш за радиосъществата толкова, колкото знаем и ние, а то не е много. После всичко зависи от теб. Сигурен съм обаче, Дик, ти ще разбереш, че сърцата и душите на милиарди земляни ще се молят за твоята безопасност и твоя успех.

— Кой сега говори празни приказки? — попита Мълър.

— Искаш ли да уредя някой да те чака при приземяването?

— Не.

— Мога да пратя съобщение. Има хора, които все още те обичат, Дик. Ще дойдат, ако ги помоля.

Мълър рече бавно:

— Виждам напрежение в очите ти, Чарлз. Усещаш близостта ми, тя те разкъсва. Усещаш я с вътрешностите си. С онова зад челото си. С гръбнака си. Лицето ти посивява. Бузите ти увисват. Да, и ще си останеш тук, дори да те убие, защото това е в стила ти. За теб това е ад. Ако някоя жена на Земята не е престанала да ме обича, Чарлз, мога поне да й спестя ада да бъде наблизо. С никого не искам да се срещам. Никого не искам да виждам. С никого не искам да говоря.

— Твоя воля — рече Бордман. От веждите му се стичаха капки пот, които се търкаляха по бузите му. — Може би ще промениш решението си, когато наближим Земята.

— Никога няма да сляза на Земята — отсече Мълър.