Човекът в лабиринта

Пета глава

Мълър ги видя как приближават, но не разбираше защо остава толкова спокоен. Наистина, той бе унищожил един от роботите им и след това те спряха да изпращат нови. Но екраните му показваха, че хората организираха лагери във външните зони. Не можеше да различи ясно лицата им. Не можеше да види и какво правят там. Преброи около дузина мъже; някои се бяха настанили в зона E, но по-голямата група бе в зона F. Мълър видя, че неколцина загинаха във външните зони.

Имаше начини да ги нападне. Можеше, ако поиска, да наводни зона E с помощта на акведукта. Случайно го беше направил веднъж и на града му трябваше почти цял ден, за да почисти. Спомни си как по време на наводнението зона E се изолира и специална преграда не позволи на водата да се разлее. Ако нашествениците не загинат от приливната вълна, те сигурно щяха да задействат в паниката си някои от капаните. Мълър можеше да предприеме и други неща, за да им попречи да влязат във вътрешния град.

Ала не стори нищо. Знаеше, че същинската причина за бездействието му е жаждата да наруши дългогодишната си самота. Колкото и да ги мразеше, колкото и да се боеше от тях, колкото и да се ужасяваше, че уединението му ще бъде нарушено, Мълър остави хората да си проправят път към него. Срещата вече бе неизбежна. Те знаеха, че той е тук. (Дали знаеха кой е той?) Щяха да го намерят, за свое и за негово съжаление. Той щеше да узнае дали дългото изгнание го бе пречистило от страданието му и дали може отново да понесе човешка компания. Мълър обаче бе сигурен какъв щеше да бъде отговорът.

Бе прекарал част от годината сред хидранците; сетне, като разбра, че не е постигнал нищо, влезе в капсулата си, отлетя в небето и се завърна на очакващия го в орбита кораб. Ако хидранците имаха своя митология, той сигурно бе станал част от нея.

Вече в кораба, Мълър извърши нужните операции, за да подготви завръщането си на Земята. След като съобщи на корабния мозък за присъствието си, зърна изображението си върху лъскавия екран на пулта за управление и то малко го изплаши. Хидранците не използваха огледала. Мълър забеляза нови дълбоки бръчки, издълбани върху лицето му, на които не обърна внимание; странното изражение в очите му обаче го разтревожи. Напрегнат съм, рече си той. Приключи с програмирането на обратния маршрут и влезе в медицинския кабинет, нареди 40-DB спад на невралното си равнище, както и гореща вана и цялостен масаж. Като излезе, очите му пак изглеждаха странно; освен това се бе появил и лицев тик. Освободи се лесно от тика, но не можа да направи нищо за очите си.

Очите нямат никакво изражение, рече си Мълър. Става нещо с клепачите ми. Уморени са от дългото време, прекарано в дихателен костюм. Ще се оправя. Изминалите няколко месеца бяха трудни, но сега вече ще се оправя.

Корабът погълна енергия от най-близката определена за донор звезда. Роторите на кораба се завъртяха около осите на отклонението и Мълър, ведно със своя контейнер от пластмаса и метал, бе изхвърлен във Вселената по един от преките маршрути. Дори и в изкривеното пространство и време се получава известна загуба на абсолютно време, докато корабът профучи през някой шев на континуума. Мълър чете, спа, слуша музика, включи един куб-жена, когато желанието стана прекалено силно. Казваше си, че напрегнатият израз на лицето му изчезва, но сигурно ще си наложи леко преобразяване, като се върне на Земята. Тази екскурзия му бе струвала няколко години от живота.

Имаше и работа за вършене. Корабът надлежно излетя от изкривяването в предначертаните граници — на 100 000 километра от Земята; на комуникационния му пулт забляскаха цветни лампички — най-близката пътна станция му съобщаваше пеленгите. Мълър даде команда за връзка с нея.

— Изравнете скоростта си с нас, мистър Мълър, и ще ви пратим пилот на борда, който да ви отведе до Земята — каза ръководителят на движението.

Корабът на Мълър се погрижи за това. Червеникавият глобус на станцията се появи в полезрението му. Известно време тя се носеше пред Мълър, но постепенно корабът му се изравни с нея.

— Трябва да ви препредадем съобщение от Земята — рече ръководителят на движението. — Обажда се мистър Бордман.

— Давайте — рече Мълър.

Лицето на Бордман изпълни екрана. Изглеждаше розов, скоро подстриган, доста здрав на вид, добре отпочинал. Усмихна се и протегна ръка напред.

— Дик! — рече той. — Господи, чудесно е, че те виждам!

Мълър включи на осезание и положи длан върху китката на Бордман през екрана.

— Здравей, Чарлз. Едно на шейсет и пет, а? Е, ето, че се връщам.

— Да съобщя ли на Марта?

— Марта… — Мълър се замисли за миг. Да. Мацката със синята коса, люлеещи се бедра и остри пети. — Да. Обади й се. Ще бъде чудесно, ако ме посрещне, когато кацна. Кубовете-жени не са толкова вълнуващи.

Бордман се изсмя по момчешки. Сетне смени рязко темата и попита:

— Как мина?

— Зле.

— Но установи контакт, нали?

— Да, намерих хидранците. Не ме убиха.

— Враждебни ли бяха?

— Не ме убиха.

— Да, но…

— Жив съм, Чарлз. — Мълър усети, че тикът му отново се появява. — Не успях да науча езика им. Не мога да кажа дали ме харесаха. Изглеждаха доста заинтригувани. Изучаваха ме отблизо дълго време. Не казаха и думица.

— Да не би да са телепати?

— Не мога да го твърдя, Чарлз.

Бордман помълча за малко, преди да запита:

— Какво са ти сторили, Дик?

— Нищо.

— Не е така.

— Това, което виждаш, се дължи на умората от пътя — рече Мълър. — В добра форма съм, само съм малко изнервен. Искам да подишам истински въздух, да пийна истинска бира, да вкуся истинско месо, да има кой да ми прави компания в леглото. След това ще съм си пак както преди и може би ще предложа начини за установяване на контакт с хидранците.

— На каква степен е потенциометърът на станцията ти, Дик?

— А?

— Чувам те много силно — рече Бордман.

— Вината сигурно е в релейната станция. Господи, Чарлз, какво общо има силата на звука с всичко останало?

— Не знам — рече Бордман. — Опитвам се само да разбера защо ми крещиш.

— Не ти крещя — изкрещя Мълър.

Малко след това прекратиха връзката. Мълър получи съобщение от трафик-контрола, че са готови да пратят пилот на борда му. Подготви входния люк и пусна пилота да влезе. Той бе много рус млад мъж с ястребови черти и бледа кожа. След като свали шлема си, веднага се представи:

— Казвам се Лес Кристиянсен, мистър Мълър. За мен е голяма чест да бъда пилот на първия човек, посетил извънземна раса. Надявам се, че няма да наруша мерките за сигурност, ако кажа, че с радост бих научил нещичко за това, докато слизаме. Имам предвид, че това е такъв исторически момент и аз съм първият човек, който ви вижда след завръщането ви. Ако не е прекалено нахално, ще ви бъда много благодарен, ако ми разкажете някои от най-съществените… за вашето…

— Предполагам, че мога да ти кажа нещичко — рече любезно Мълър. — Първо, гледал ли си куба за хидранците? Знам, че сигурно са го показвали и…

— Имате ли нещо против, ако седна за малко, мистър Мълър?

— Сядай. Значи си го гледал, знаеш за онези високи, мършави същества с всичките им ръце…

— Зави ми се свят — рече Кристиянсен. — Не знам какво ми е. — Лицето му изведнъж стана тъмночервено, капки пот заблестяха на челото му. — Мисля, че ми прилошава. Аз… нали разбирате, това не би трябвало да се случи…

Пилотът рухна в пенопластовата люлка, сгърчи се, затрепери, покрил с ръце главата си. Мълър, чийто глас бе още неуверен след дългото мълчание, се зачуди безпомощен какво да прави. Най-накрая се пресегна, хвана мъжа за лакътя и го отведе в медицинския кабинет. Кристиянсен се извърна, сякаш Мълър го бе докоснал с нагорещено желязо. При това си движение той изгуби равновесие и се строполи на пода. Изправи се на колене и изпълзя колкото можа по-далеч от Мълър. Попита сподавено:

— Къде е?

— Онази врата там.

Кристиянсен се втурна към нея и се заключи отвътре. Учуденият Мълър чу шума от повръщането, а сетне нещо, като ридания. Тъкмо се готвеше да се обади на станцията, че пилотът се е разболял, когато вратата се отвори и Кристиянсен рече с глух глас.

— Бихте ли ми подали шлема, мистър Мълър?

Мълър му го подаде.

— Ще трябва да се върна на станцията си, мистър Мълър.

— Съжалявам, че реагира така. Господи, дано не нося някаква зараза.

— Аз не съм болен. Просто се чувствам… отвратително. — Кристиянсен закопча шлема. — Не разбирам нищо. Но ми се иска да се свия и да плача. Моля ви, пуснете ме да си вървя, мистър Мълър. Това е… аз… това е… ужасно е. Точно това изпитвам!

Той се втурна към люка. Мълър слисан го изгледа как прекосява разстоянието до близката контролна станция.

Включи радиото.

— Най-добре не изпращайте засега друг пилот — предложи Мълър на ръководителя на движението. — Кристиянсен рухна от някакъв внезапен пристъп, веднага щом свали шлема си. Може би съм преносител на нещо. Дайте да проверим.

Разтревоженият диспечер се съгласи. Той помоли Мълър да влезе в лекарския си кабинет, да включи диагностата си и да препрати данните. Малко по-късно сериозното, шоколадовокафяво лице на медицинския служител на станцията се появи на екрана на Мълър и рече:

— Това е много странно, мистър Мълър.

— Какво е то?

— Пуснах доклада на вашия диагностат през нашата машина. Никакви необичайни симптоми. Прегледах и Кристиянсен, без да успея да науча нищо. Той казва, че сега се чувствал добре. Каза ми, че острата депресия го връхлетяла в мига, в който ви видял; състоянието му бързо се влошило и получил нещо като метаболична парализа. Чувствал се толкова потиснат, че не можел да предприеме нищо.

— Той предразположен ли е към такива пристъпи?

— Никога не му се е случвало — отвърна медикът. — Бих искал сам да проверя всичко това. Мога ли да прескоча до вас?

Медикът не изпадна в състоянието на Кристиянсен. Но и не можа да остане задълго; когато си тръгваше, по лицето му се стичаха сълзи. Изглеждаше объркан като самия Мълър. Новият пилот се появи двайсет минути по-късно и не свали костюма си, докато програмираше кораба за кацане. Седеше с изправен гръб пред пулта, гърбом към Мълър, сякаш не забелязваше присъствието му. Както изискваха правилата, той снижи кораба, докато двигателната му система влезе в обсега на наземния контрол, след което си тръгна. Мълър видя лицето му — напрегнато, лъщящо от пот, със силно стиснати устни. Пилотът кимна леко и излезе през люка. Сигурно мириша много лошо, помисли си Мълър, като че ли онзи можеше да помирише нещо през скафандъра си.

Кацането бе рутинно.

Бързо премина през имиграционния контрол в звездното летище. На Земята й бе нужен само половин час, за да установи дали може да го приеме; Мълър, който бе минавал покрай тези компютърни системи досега стотици пъти, разбра, че състоянието му е в границите на обичайното. Беше се опасявал, че гигантският диагностат на летището ще открие онова заболяване, което неговият собствен диагностат и машината на контролната станция не бяха успели да открият; ала мина през търбуха на машината, като й се остави да сканира бъбреците му, да извлече по няколко молекули от течностите в организма му и в крайна сметка излезе, без да се чуе сигнален звън и да се види пробляскването на предупредителни светлини. Одобрен. Разговори се с митническата машина. Откъде идваш, пътниче? Накъде отиваш? Одобрен. Документите му бяха в ред. Процепът в стената се разшири до размерите на врата и той мина през нея, за да се изправи за първи път след кацането си срещу човешко същество.

Бордман бе дошъл да го посрещне. Марта бе с него. Бордман бе загърнат в дебела кафява роба с метални нишки; ръцете му бяха отрупани с пръстени, а надвисналите му вежди бяха гъсти като тропичен мъх. Косата на Марта бе къса и морскозелена; бе посребрила очите си и бе позлатила тъничката си шия, тъй че изглеждаше като някаква отрупана с бижута статуя. Като си я спомни мокра и гола край кристалното езеро, Мълър не одобри тези промени. Съмняваше се, че бяха направени заради него. Знаеше, че Бордман обича жените да бъдат разкрасявани; навярно се бяха чукали в негово отсъствие. Мълър би се учудил и дори би бил донякъде потресен, ако не бе така.

Ръката на Бордман обхвана китката на Мълър в здрава хватка, която невероятно бързо, за секунди се отпусна. Ръката му се отдръпна още преди Мълър да успее да отговори на поздрава.

— Радвам се да те видя, Дик — рече неубедително Бордман и отстъпи няколко крачки назад.

Бузите му увиснаха, сякаш се намираше под голямо гравитационно налягане. Марта се мушна между двамата и се притисна към него. Мълър я прегърна, докосна раменете й и плъзна бързо ръце надолу към задника й. Не я целуна. Очите й бяха ослепителни и когато погледна в тях, се изгуби в хиляди отразени образи. Ноздрите й се разшириха. Той усети как мускулите на крехкото й тяло потреперват. Тя се опитваше да се освободи от него.

— Дик — прошепна тя. — Молих се за теб всяка вечер. Нямаш представа колко ми липсваше.

Тя се дърпаше още по-силно. Той плъзна ръце по бедрата й и натисна толкова силно навътре, че можеше да си представи как тазът й поддава и се огъва. Краката й трепереха и той се побоя, че ако не я пусне, тя ще падне. Тя извърна настрани глава. Той докосна с буза нежното й ухо.

— Дик — прошепна тя, — чувствам се толкова странно, толкова се радвам да те видя, че всичките ми вътрешности се разбъркаха… пусни ме, Дик, чувствам, че ми се повдига…

Да. Да. Разбира се. Той я пусна.

Бордман, потен и нервен, избърса лицето си, лапна някакво успокоително хапче, крачеше напред-назад, не го свърташе на едно място. Мълър никога досега не го бе виждал такъв.

— Ами, да ви оставя двамата малко насаме, а? — предложи Бордман, тонът му бе с една октава по-висок от обичайния. — Изглежда времето ми действа зле, Дик. Ще поговорим утре. Настаняването ти е уредено.

Бордман избяга. И Мълър усети как го обзема паника.

— Къде отиваме? — попита той.

— Навън има транспортен парк. Имаме стая в „Старпорт Ин“. Имаш ли багаж?

— Все още е на борда на кораба — отвърна Мълър. — Може да почака.

Марта хапеше ъгълчето на долната си устна. Той я хвана за ръка, качиха се на бягащата пътечка, която водеше от терминала до транспортния парк. Хайде, хайде — помисли си той. Кажи ми, че не ти е добре. Кажи ми, че нещо тайнствено те е връхлетяло през последните десет минути.

— Защо подстрига косата си? — попита той.

— Това си е право на всяка жена. Не ти ли харесва?

— Не колкото преди. — Влязоха в парка. — Беше по-дълга, по-синя, като море в бурен ден. — Качиха се в прилично на живачна вана возило. Тя седна колкото можа по-далеч, сви се до входния люк. — А и гримът. Извинявай, Марта. Бих искал да ми хареса, но…

— Разкрасих се за твоето посрещане.

— Защо правиш така с долната си устна?

— Какво правя?

— Нищо — рече той. — Пристигнахме. Стаята е резервирана, нали?

— Да, на твое име.

Влязоха. Той положи длан върху регистрационната планка. Тя светна в зелено и двамата се запътиха към асансьорната шахта. Хотелът започваше на пето подземно ниво под космодрума и се издигаше на още петдесет етажа; стаята им бе близо до дъното. Специален избор, помисли си той. Може би — апартаментът за младоженци. Влязоха в стая с калейдоскопични завеси и голямо легло с всички аксесоари. Осветлението бе тактично приглушено. Мълър си помисли за месеците, прекарани само с кубове-жени, и усети свирепо пулсиране в слабините си. Знаеше, че няма да има нужда да обяснява нищо на Марта. Тя мина покрай него към стаята си и остана там дълго. Мълър се съблече.

Тя излезе гола. Всичкият измамен грим бе свален, косата й отново бе синя.

— Като морето — рече тя. — Съжалявам, че не можах да я удължа там. Стаята не е програмирана за това.

— Сега е далеч по-добре — каза й той.

Бяха на десет метра разстояние един от друг. Тя стоеше в профил към него и той огледа контурите на крехките й и същевременно здрави форми: малките, щръкнали гърди, момчешкото задниче, елегантните бедра.

— Хидранците — рече той, — са или двуполови, или безполови, не знам точно кое от двете. Това показва колко добре съм ги изучил, докато бях там. Не знам как го правят, но мисля, че при хората удоволствието е по-голямо. Защо стоиш там, Марта?

Тя мълчаливо приближи към него. Той обгърна рамото й, а с другата ръка обхвана една от гърдите й. Когато преди правеше това, усещаше как зърното й се втвърдява от желание под пръстите му. Но не и сега. Тя леко потрепери, досущ като млада кобилка, която се готви за скок. Докосна с устни устните й — бяха сухи, стегнати, враждебни. Когато прокара ръка по фино очертаната й брадичка, тя сякаш потрепери. Притегли я надолу и двамата седнаха един до друг на леглото.

Той забеляза болката в очите й.

Марта се претърколи настрани от него, главата й се удари силно във възглавницата и той забеляза как лицето й се изкриви от някаква непреодолима болка. Сетне тя взе ръцете му в своите и го притегли към себе си. Коленете й се издигнаха, а бедрата й се разтвориха.

— Вземи ме, Дик — рече престорено. — Веднага!

— Защо е това бързане?

Тя се опита да го насили върху себе си, в себе си. Той обаче не искаше да стане така. Освободи се от нея и седна. Бе почервеняла до раменете, сълзи блестяха по лицето й. Той вече знаеше истината, която искаше да узнае, но трябваше да попита.

— Кажи ми какво не е наред, Марта.

— Не знам.

— Държиш се така, сякаш ти се гади.

— Мисля, че ми се гади.

— Кога започна това?

— Аз… о, Дик, защо са всичките тези въпроси? Моля те, любов моя, ела при мен.

— Ти не ме желаеш. Наистина. Но си много мила.

— Аз… опитвам се да те направя щастлив, Дик. Толкова боли… толкова…

— Какво боли?

Тя не отговори. Зае предизвикателна поза и отново го дръпна към себе си. Той скочи от леглото.

— Дик, Дик, предупреждавах те да не отиваш! Казах ти, че имам предчувствие. И че могат да ти се случат други неща, освен да те убият.

— Кажи ми какво те боли?

— Не мога. Аз… не знам.

— Това е лъжа. Кога започна?

— Тази сутрин. Когато станах.

— И това е лъжа. Трябва да знам истината.

— Люби ме, Дик. Не мога повече да чакам. Аз…

— Какво ти е?

— Не мога да понеса…

— Какво не можеш да понесеш?

— Нищо. Нищо.

Тя също стана от леглото, отърка се о̀ него, като разгонена котка, потреперваше, мускулите изпъкваха по лицето й, очите й бяха налудничави.

Той я хвана за китките и ги притисна една в друга.

— Кажи ми какво не можеш да понесеш повече, Марта.

Тя се задъха. Той стисна по-силно. Тя се дръпна назад, отметнала глава, гърдите й сочеха тавана. Голотата й го подлудяваше, възпламеняваше го.

— Кажи ми — рече той. — Какво не можеш повече да понесеш…

— … да бъда близо до теб — отвърна тя.