Човекът в лабиринта

1.

В лабиринта Мълър обмисляше положението и преценяваше възможностите си. На млечнозеления зрителен екран можеше да види кораба и пластмасовите куполи, които изникнаха край него, както и дребните фигурки на хората, които щъкаха около тях. Искаше му се да знае как да настрои фино екрана — образите, които получаваше, бяха силно разфокусирани. Ала в същото време се смяташе за късметлия, че изобщо разполагаше с този екран. Много от старинните уреди в този град отдавна бяха станали безполезни поради повредата на някоя важна част. Но пък и учудващо голям брой бяха издържали невредими хилядолетия за чест и слава на онези, които ги бяха направили; Мълър обаче бе успял да отгатне предназначението само на някои, а и не можеше да работи пълноценно с тях.

Гледаше размазаните фигури на съплеменниците си земляни, които се трудеха усърдно, и се питаше какво ли ново мъчение са му приготвили.

Когато избяга от Земята, се опита да не оставя никакви следи за местонахождението си. Бе пристигнал тук с нает кораб, като подаде фалшив план за полета в посока Сигма Дракон. По време на полета в изкривеното пространство и време, разбира се, трябваше да мине покрай шест наблюдателни станции; подаде им обаче симулирани данни за полета, внимателно подготвени, за да объркат следите му колкото е възможно повече.

Една рутинна сравнителна проверка при всички наблюдателни станции би разкрила, че съобщаваните последователно данни за местоположението му са пълна глупост, ала той бе рискувал с надеждата, че ще успее да приключи полета и да изчезне, преди да бъде направена редовната проверка. Очевидно рискът се бе оправдал, тъй като подире му не полетя нито един кораб-прехващач.

След като излезе от изкривеното пространство и време в близост до Лемнос, той извърши една последна заблуждаваща маневра, като остави кораба си в орбита и кацна с приземяваща капсула. Предварително програмирана разрушаваща бомба взриви кораба на късчета, които поеха по най-различни орбити из Вселената. Единствено свръхкомпютър би могъл да свърже тези частици с първоизточника им! Бомбата бе проектирана да създаде петдесет фалшиви вектора на квадратен метър от експлозивна площ, сигурна гаранция, че никой не би могъл да намери следите в реално обозримо време. А Мълър се нуждаеше от съвсем ограничено време — примерно шейсет години. Когато напусна Земята, наближаваше шейсетте. При нормални обстоятелства би могъл да очаква поне още век бурен живот; ала лишен от медицинско обслужване, лекувайки се сам с един евтин диагностат, щеше да е късметлия, ако стигнеше и до сто и десет — сто и двайсет годишна възраст. Шейсет години самота и спокойна смърт в уединение — това бе всичко, което желаеше. Уединението му обаче бе нарушено само след девет години.

Наистина ли го бяха проследили по някакъв начин?

Мълър реши, че сигурно не е така. От една страна, той бе взел всички предохранителни мерки. От друга, нямаха причини да го проследяват. Не бе беглец, който трябва да бъде върнат и предаден на правосъдието. Бе просто човек, сполетян от ужасно бедствие — отвратителен в очите на смъртните си сънародници и без съмнение Земята е изпитала облекчение, че се е отървала от него. Бе срам и укор за хората, източник на угризения и печал — остен, който боде планетарната съвест. Най-хубавото нещо, което би могъл да направи за своя род, бе да го освободи от присъствието си и той го стори толкова старателно, колкото можа. Едва ли биха си дали труда да тръгнат да търсят човек, толкова отвратителен за тях.

Кои тогава бяха натрапниците?

Предположи, че са археолози. Руините на града на Лемнос все още притежаваха магнетична, фатална омая за тях, а и за всички други. Мълър се надяваше опасностите на лабиринта да продължат да държат хората настрани. Той бе открит преди около век, но до пристигането му на Лемнос бе изминал дълъг период, през който планетата бе избягвана. И то поради съществени причини: Мълър многократно бе виждал труповете на онези, които са се опитвали и не са успели да навлязат в лабиринта. Той самият бе дошъл тук, воден донякъде от самоубийственото желание да се присъедини към списъка на жертвите; донякъде — от непреодолимото любопитство да влезе и да разгадае тайната на лабиринта, и отчасти — от съзнанието, че ако съумее да проникне в него, уединението му няма да бъде обект на много атаки. Ето че сега той бе вътре, но натрапниците все пак се появиха.

Няма да успеят да влязат, рече си Мълър.

Уютно настанил се в сърцевината на лабиринта, имаше под своя власт достатъчно сензорни устройства, чрез които да следи, макар и бегло, движението на всички живи същества отвън. Така можеше да наблюдава скитането на животните, които ловуваше, както и на прекалено едрите и представляващи заплаха зверове, от зона в зона. До известна степен можеше да управлява капаните на лабиринта, които при нормални обстоятелства бяха пасивни, но при други условия можеха да се използват и за атака срещу евентуален противник. Неведнъж Мълър бе хвърлял хищници със слонски размери в подземни ями, при опитите им да навлязат в зона D. Питаше се дали би могъл да използва тези устройства и срещу човешки същества, ако проникнат дотам, ала не можеше да намери отговор. Всъщност не мразеше своя род; просто предпочиташе да бъде оставен на мира — в състояние, което минаваше за покой.

Огледа екраните. Намираше се в шестоъгълна клетка — очевидно едно от жилищните помещения във вътрешния град, — в която имаше стена със зрителни екрани. Изгуби повече от година, докато разбере коя част от лабиринта отговаря на образите върху екраните; но чрез търпеливо поставяне на маркери бе превърнал мъжделивите изображения в бляскава реалност. Шестте долни екрана по протежение на стената показваха картина от зоните от A до F; камерите се въртяха в дъга от 180 градуса и така скритите им тайнствени очи контролираха целия район около всеки от входовете на зоните. Тъй като във всяка зона можеше да се влезе безопасно само през един вход, а всички останали бяха смъртоносни, екраните даваха на Мълър възможността да наблюдава придвижването на който и да е натрапник. Нямаше никакво значение какво става на фалшивите входове. Онези, които упорстваха да минат през тях, щяха да загинат.

Екраните от седем до десет на горния ред, предаваха изображения от зони G и H — най-външните, най-големите и най-опасни зони на лабиринта. Мълър не искаше да си прави труда да се връща към тези зони, за да проверява теорията си на практика; доволен бе, че екраните предаваха изображения от външните зони, а и не си струваше отново да рискува, за да открие къде бяха монтирани камерите. Що се отнася до единайсетия и дванайсетия екран, те явно показваха картина от равнината извън лабиринта — равнината, заета сега от новопристигналия от Земята космически кораб.

Малко от другите устройства, останали от древните строители на лабиринта, имаха информативна стойност. Върху платформа на централния градски площад, защитен от кристален свод, бе поставен камък с цвета на рубин, в чиято вътрешност някакъв механизъм цъкаше и пулсираше, досущ като сложен обтуратор. Мълър подозираше, че това бе някакъв вид часовник, настроен на ядрено трептене, който излъчва единиците време, използвани от строителите му. От време на време камъкът се променяше за малко: повърхността му се замъгляваше, потъмняваше до синьо, дори и до черно, въртеше се върху основата си. Внимателните наблюдения на Мълър още не му бяха обяснили смисъла на тези промени. Дори не можеше да подложи на анализ периодичността им. Промените не бяха случайни, ала моделът, който следваха, бе извън възможностите му да ги разбере.

В осемте ъгъла на площада се намираха метални колони, които плавно се изостряха до около седем метра височина. По време на годишния цикъл тези клинове се въртяха — по всичко личеше, че бяха календари, движени от някакви скрити лагери. Мълър бе установил, че правят по един пълен кръг на всяко от трийсетмесечните завъртания на Лемнос около мрачното му оранжево слънце; предполагаше обаче, че има и по-дълбока причина за съществуванието на тези блестящи пилони. Търсенето на тази причина заемаше голяма част от времето му.

По улиците на зона A се намираха елегантно подредени клетки с решетки, чийто пръти бяха издялани от прилична на алабастър скала. Мълър не виждаше по какъв начин тези клетки могат да бъдат отворени; ала на два пъти през годините, които бе прекарал тук, след ставане от сън бе намерил прътите потънали в каменната настилка, а самите клетки — широко зейнали. Първия път бяха останали отворени в продължение на три дни; сетне прътите се бяха върнали по местата си, докато той спеше — плъзнали се бяха, без да личи, че изобщо са се отделяли от самите клетки. Когато няколко години по-късно клетките отново се отвориха, Мълър ги наблюдава непрекъснато, за да открие тайната на механизма им. Ала на четвъртата нощ задряма, колкото да изпусне отново затварянето им.

Не по-малко мистериозен бе и акведуктът. По цялото протежение на зона B минаваше затворен водопровод, може би от оникс, с четвъртити кранове на всеки петдесет метра. Когато под крана се поставеше какъвто и да е съд, дори и свита шепа, от него протичаше чиста вода. Мълър се бе опитал да бръкне с пръст в един от крановете, но не бе открил никакво отверстие, дори когато водата течеше от него; сякаш течността се процеждаше през някаква пропусклива каменна тапа и Мълър трудно можеше да приеме това. Водата обаче му бе добре дошла.

Бе удивен колко добре се е запазил градът. От останките и от скелетите, намерени на Лемнос извън лабиринта, археолозите бяха заключили, че там не е съществувал интелигентен живот от над милион години — може би пет или шест милиона. Мълър бе само любител археолог, но имаше достатъчно практически опит, за да знае какъв е ефектът на изминалото време. Вкаменелостите в равнината бяха определено древни, а стратификацията на външните стени на града показваше, че лабиринтът е съвременник на тези вкаменелости.

И въпреки това градът, построен навярно преди еволюцията на човека на Земята, изглеждаше недокоснат от времето. Сухият климат би могъл отчасти да е причина за това — тук нямаше бури, а от пристигането на Мълър не бе валял дъжд. Ала вятърът и носеният от него пясък можеха за милиони години да изровят стените и настилките. Нямаше обаче и следа от това. Нито пък по откритите улици на града се събираше пясък. Мълър знаеше защо бе така. Скрити помпи изсмукваха всички боклуци и поддържаха съвършена чистота. Бе вземал шепи пръст от градинките и я пръскаше тук и там. Само след минути бучиците се плъзваха по полираните настилки и изчезваха в цепнатини, които се отваряха само за малко в основата на сградите, след което отново се затваряха.

Очевидно под града се намираше мрежа от някаква невъобразима машинария — вечни поддържащи устройства, които пазеха града от зъбите на времето. Мълър обаче още не бе успял да се добере до тази мрежа; тя изглеждаше непроницаема във всяко отношение. Бе копал с импровизирани инструменти в градинските площи, надявайки се по този начин да стигне до подземния град, ала макар веднъж да изкопа яма, дълбока повече от четири метра и друга, дори още по-дълбока, не намери нищо, освен пръст. Там някъде обаче трябваше да са скритите пазители — инструментите, които управляваха наблюдателните екрани, метяха улиците, поправяха зидарията и контролираха смъртоносните капани, осеяли външните зони на лабиринта.

Трудно бе да си представи човек расата, която е могла да построи такъв град — град, проектиран да издържи милиони години. Още по трудно бе да си представи как е могла да изчезне. Ако се приемеше, че вкаменелостите, открити в гробищата извън стените, са принадлежали на строителите на града — а това не бе непременно сигурно предположение, — можеше да се заключи, че този град е бил издигнат от яки хуманоиди, високи около метър и половина, с огромен гръден кош и широки рамене, с дълги и изкусни пръсти — по осем на всяка ръка, и къси двуставни крака.

Те бяха изчезнали от познатите светове на Вселената и нищо подобно на тях не бе открито в която и да е друга система; може би се бяха оттеглили в някоя далечна галактика, все още непосетена от човека. Или пък, навярно, са били от раса, която не е пътувала в космоса, а се е развила и е загинала тук, на Лемнос, като е оставила града като свой единствен паметник.

В останалата част от планетата липсваха следи от заселване, макар да бяха открити малки гробища, разположени в кръг около лабиринта на хиляда километра от него. Може би с годините ерозията бе унищожила всичките им градове освен този. А може пък този, в който биха могли да живеят един милион души, да е бил единственият им град. Нямаше никакви улики за тяхното изчезване. Дяволската изобретателност, с която бе изграден лабиринтът, подсказваше, че в последните си дни те са били притиснати от врагове и са се оттеглили в коварната си крепост; ала Мълър знаеше, че и тази хипотеза бе твърде умозрителна. От видяното и наученото бе почти сигурен, че лабиринтът представлява не друго, а изблик на културна параноя и няма никаква връзка с реалното съществуване на външна заплаха.

Дали не са били нападнати от същества, за които лабиринтът не е представлявал никакъв проблем, и които са ги изклали по собствените им лъскави улици, а механичните стражи после са почистили костите? Нямаше как да се разбере. Бяха изчезнали. Когато влезе в града им, Мълър го намери стихнал, пуст, сякаш никога не бе приютявал живот; автоматизиран град, безплоден и безупречен. Населяваха го само животни. Те бяха разполагали с милиони години, за да намерят пътя си сред лабиринта и да го завладеят. Мълър бе преброил около две дузини бозайници с всякакви размери: от големината на плъх до слонообразни. Имаше тревопасни, които похрупваха из градските градини, и хищници, които се хранеха с тревопасните — екологичното равновесие изглеждаше съвършено. Градът в лабиринта приличаше на Исаевия Вавилон: дивите зверове на пустинята ще се разполагат там; и къщите ще са пълни с жалки създания; и бухали ще има, и сатири ще танцуват в него.1

Градът сега бе негов и той разполагаше с остатъка от живота си, за да проучва загадките му.

И други бяха идвали тук, като не всички от тях са били хора. Докато проникваше в лабиринта, Мълър имаше възможността да види онези, които не бяха сполучили да изминат целия път. Забеляза двайсетина човешки скелета в зони H, G и F. Трима мъже бяха успели да стигнат до зона E; онова обаче, което привлече вниманието му, бе сбирката от кости на извънземни. В зони H и G откри останките на огромни, драконообразни създания, все още облечени в изтлели космически костюми. Някой ден, ако любопитството надделееше над страха, той би могъл да се върне, за да ги разгледа повторно. По-близо до центъра имаше останки от други форми на живот, повечето хуманоиди, но отличаващи се от стандартните форми. Мълър не можеше да прецени преди колко време бяха идвали тук; нима скелетите можеха да издържат повече от няколко века, дори и при този сух климат? Този галактически боклук бе отрезвяващо напомняне за нещо, което Мълър вече добре знаеше: че въпреки опита, натрупан от хората през първите два века на пътувания извън Слънчевата система, в която не бе открита нито една интелигентна извънземна раса, Вселената бе пълна с други форми на живот и рано или късно човек щеше да се срещне с тях. Гробницата на Лемнос съдържаше останки от поне десетина различни раси. Ласкаеше се, че очевидно само той, единствен, бе стигнал до сърцето на лабиринта; ала не му ставаше весело, като си мислеше за разнообразието от хора във Вселената. Той вече си бе взел своето от галактиките.

В продължение на няколко години не му направи впечатление странният факт, че намира купчините кости. Знаеше, че механизмите на града чистеха безпощадно, премахваха всичко — от бучка пръст до костите на животните, с които той се хранеше. А на скелетите на евентуалните нашественици в лабиринта им бе позволено да си останат по местата. На какво се дължеше това пренебрегване на чистотата? Защо се отстраняваше трупът на попадналия в мощен капан звяр с големината на слон, а си лежаха неприбрани останките на мъртъв дракон, убит от същия този капан? Защото драконът е носел защитно облекло и поради тази причина е бил преценен за интелигентен? Мълър се бе досетил, че труповете на разумните същества бяха оставени нарочно.

Като предупреждение. Ти, който прекрачваш този праг, надежда всяка остави.

Скелетите бяха част от психологическата война, водена срещу всички нашественици в този безсмислен, безсмъртен, дяволски град. Те напомняха за опасностите, които дебнеха навсякъде. Мълър не знаеше как пазителите правеха разлика между труповете, които трябва да оставят на местата им, и тези, които следва да бъдат премахнати; но бе убеден, че определено правеха тази разлика.

Погледна екраните. Видя малките фигурки, които щъкаха около кораба в равнината.

Нека дойдат, помисли си той. Градът не е вземал жертва от години. Аз ще се погрижа за тях. Тук съм в безопасност. Знаеше освен това, че дори и да успеят по някакво чудо да стигнат до него, нямаше да останат задълго. Неговото собствено, особено заболяване щеше да ги прогони. Може би щяха да са достатъчно умни да победят лабиринта, но не биха могли да понесат нещастието, което превръщаше Ричард Мълър в непоносим за собствения му род.

— Махайте се — рече на глас Мълър.

Чу ръмженето на двигатели и излезе от обиталището си, за да види сянката, която прекоси площада. Обследваха лабиринта от въздуха. Бързо се прибра вътре, след което се усмихна на собствения си импулс да се скрие. Можеха разбира се да го открият където и да се намираше. Екраните щяха да им съобщят, че лабиринтът се обитава от човешко същество. Сетне, естествено, щяха изненадани да се опитат да установят контакт с него, макар и да не знаеха самоличността му. А след това…

Мълър се вцепени, когато у него пламна неочаквано, непреодолимо желание. Да ги допусне до себе си. Да говори отново с хора. Да наруши изолацията си.

Той искаше те да дойдат тук.

Само за малко. След моментната слабост, породена от самотата, дойде завръщането към разума — смразяващата истина за това, какво щеше да се случи, ако се срещне отново със своя род. Не, рече си той. Дръж се настрани! Или умри в лабиринта. Стой настрани. Стой настрани. Стой настрани.

2.

— Ето, точно там, долу — рече Бордман. — Там би трябвало да е, а, Нед? Виждаш червеното сияние на екрана. Приемаме данни за подходяща маса, плътност, всичко е точно. Един жив човек и това трябва да е Мълър.

— В сърцето на лабиринта — рече Роулинс. — Значи той наистина е успял!

— Успял е някакси.

Бордман се взря в екрана. От няколко километра височина структурата на вътрешния град се виждаше ясно. Различаваше осем добре разграничаващи се зони, всяка със свой характерен архитектурен стил; площадите и булевардите; стените под ъгъл; преплитащите се улици, които се виеха в замайващи чуждоземски модели. Зоните бяха концентрични, разгръщаха се във ветрило от широкия площад в центъра на лабиринта, а маса-детекторът на разузнавателния апарат засече Мълър сред ниски сгради, разположени в източна посока, току до площада. Бордман обаче не успя да открие някакви видими проходи, свързващи зоните една с друга. Имаше безброй задънени алеи, ала истински път не се открояваше дори и от въздуха; какво ли пък ще е да се опиташ да проникнеш пешком?

Бордман знаеше, че бе почти невъзможно. В основните бази данни на кораба се съдържаха описания за първите изследователи, които се бяха опитали и не бяха успели. Бордман бе взел със себе си и най-малката информация относно проникването в лабиринта, ала нищо в нея не бе окуражаващо, освен този изумителен, но неопровержим факт, че Ричард Мълър бе успял да влезе в него.

Роулинс се обади:

— Знам, че онова, което ще кажа, ще ти се стори наивно, Чарлз. Но защо просто не се спуснем и не кацнем в средата на централния площад?

— Нека ти покажа — отвърна Бордман.

Изрече някаква команда. Робот-дрон се отдели от корема на апарата и проряза небето. Бордман и Роулинс проследиха полета на скучносивата метална ракета, докато стигна само на двайсетина метра от покривите на сградите. През фасетния обектив на дрона получиха ясна картина на града, която разкриваше заплетеното устройство на голяма част от каменния градеж. Изведнъж дронът-сонда изчезна. Блесна до бяло, появи се облаче зеленикав дим — и от него не остана нищо друго.

Бордман кимна.

— Нищо не се е променило. Все още цялото това нещо е обгърнато от защитно поле. То изпарява всичко, което се опита да навлезе.

— Значи дори и ако птица приближи прекалено…

— На Лемнос няма птици.

— Тогава дъждовни капки. Каквото и да падне върху града…

— На Лемнос не вали — рече кисело Бордман. — Поне не и на този континент. Полето държи настрани единствено чужди натрапници. Познато ни е още от първата експедиция. Неколцина храбреци откриха това с цената на живота си.

— Не опитаха ли първо с дрон-сонди?

Бордман се усмихна:

— Когато намериш мъртъв град в средата на пустиня, нима ще очакваш да хвръкнеш във въздуха, ако се приземиш в него? Това е простима грешка — само че Лемнос не прощава грешки.

Той даде знак и апаратът се спусна по-ниско, следвайки за известно време извивката на външните стени. Сетне се издигна и закръжи над сърцето на града, за да се направят снимки. Слънцето с необичаен цвят се отразяваше от огледална зала. Бордман усети в гърдите си натрупаната умора. Прелетяха отново и отново над града, следвайки предварително програмиран шаблон, а той откри, че изпитваше непреодолимо желание сноп внезапна светлина от онези огледала да ги изпепели при следващото им прелитане и да го освободи от тази му задача. Бе изгубил вкус към търпеливата работа, а прекалено много подробности стояха между него и целта му там, долу. Казват, че нетърпението е характерно за младостта, че старите хора могат изкусно да изплитат паяжината си и да планират интригите си на спокойствие, ала Бордман усети някакво силно желание да приключи бързо тази работа. Да изпрати дрон, който да пробие с гъсениците си лабиринта, да залови Мълър и да го измъкне навън. Да му съобщи какво се иска от него и да го принуди да се съгласи да го направи. Сетне да отлети към Земята — бързо, бързо. Това му настроение премина. Бордман отново се почувства хитър, лукав.

Капитан Хостийн, който щеше да ръководи същинския опит за проникване, дойде при тях в задната част на апарата. Хостийн бе нисък, набит мъж с плосък нос и бакъреночервен тен; носеше униформата си така, сякаш всеки миг щеше да се свлече от лявото му рамо. Ала Бордман знаеше, че бе добър мъж, готов да пожертва десетки от хората си, включително и себе си, за да се влезе в лабиринта.

Хостийн хвърли поглед към екрана, сетне — към лицето на Бордман и запита:

— Научихте ли нещо?

— Нищо ново. Трудна работа.

— Искате ли да се приземим?

— Бихме могли — рече Бордман. Погледна към Роулинс. — Освен ако няма нещо, което би искал да провериш, Нед?

— Аз ли? О, не, не. Въпросът е… ами, мисля си дали изобщо се налага да влизаме в лабиринта. Искам да кажа, че ако можем някак да подмамим Мълър навън, да разговаряме с него извън града…

— Не.

— Няма ли да стане?

— Не — рече натъртено Бордман. — Първо, Мълър няма да излезе, ако го помолим. Той е мизантроп. Забрави ли? Той се е погребал там, за да избяга от човечеството. Защо ще иска да общува с нас? Второ, не можем да го поканим навън, без да му кажем прекалено много за онова, което искаме от него. В тази работа, Нед, ще е необходимо да пазим стратегическите си ресурси, а не да ги издадем при първия си ход.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Бордман търпеливо рече:

— Да предположим, че използваме твоя подход. Какво ще кажеш на Мълър, за да го накараш да излезе?

— Ами, нали затова сме дошли от Земята, да го помолим да ни помогне във време на криза, обхванала цялата система. Че сме се сблъскали с извънземни същества, с които не сме в състояние да общуваме, че е абсолютно необходимо да се свържем спешно с тях и че само той може да постигне това. Ние… — Роулинс спря, сякаш бе усетил идиотския смисъл на думите си. Бузите му поруменяха. Продължи с дрезгав глас: — Мълър няма да даде и пет пари за тези доводи, нали?

— Няма, Нед. Някога Земята го прати на среща с извънземни и точно те го съсипаха. Той няма да иска да опита отново.

— Тогава как ще го накараме да ни помогне?

— Като заложим на чувството му за чест. Но в момента не говорим за това. Обсъждаме как да го извадим от убежището му. Ти предлагаш да монтираме говорител и да му кажем какво точно искаме от него, а сетне да го чакаме да доприпка и да ни се моли да го оставим да направи всичко, каквото може за Земята. Така ли?

— Ами, май да.

— Но това няма да свърши работа. Ето защо се налага да влезем сами в лабиринта, да спечелим доверието на Мълър, да го убедим да ни сътрудничи. А за да го постигнем, ще трябва да пазим мълчание за истинската ситуация, докато не разпръснем подозренията му.

Върху лицето на Роулинс се изписа сянка на зародило се предчувствие.

— И какво ще му кажем тогава, Чарлз?

— Не ние. Ти.

— Какво тогава ще му кажа аз?

Бордман въздъхна:

— Лъжи, Нед. Купища лъжи.

3.

Бяха дошли добре екипирани, за да решат проблема с лабиринта. Мозъкът на кораба бе, разбира се, първокласен компютър, в който бяха заложени подробностите от всички предишни земни опити да се навлезе в града. Освен от един и за съжаление той бе единственият успешен. Ала архивите за предишните провали също бяха от полза. Базата данни на кораба имаше множество подвижни „ръце“: летящи и наземни дрони-сонди, шпионски „очи“, комплект от сензори и още, и още. Преди да рискуват човешки живот в лабиринта, Бордман и Хостийн щяха да опитат с целия си механичен арсенал. Механичните устройства можеха да се пожертват — на кораба имаше достатъчно документация и всички унищожени устройства лесно можеха да бъдат заместени с нови. Но щеше да дойде момент, когато дроните-сонди ще трябва да отстъпят мястото си на хората; целта бе да се събере възможно най-много информация, която хората да използват.

Никога досега не бяха правени опити да се пробие лабиринтът по такъв начин. Ранните изследователи просто влизаха в него и загиваха. Техните следовници знаеха достатъчно, за да избегнат по-очевидните капани и до известна степен бяха подпомогнати от добри сензорни устройства, но това щеше да е първият опит да се направи детайлно проучване, преди някой да пристъпи вътре. Никой не хранеше прекалени илюзии, че техниката сама ще им осигури безпрепятствен път, но това бе най-добрият подход към проблема.

Полетите през първия ден дадоха на всички добра визуална представа за лабиринта. Казано най-точно, изобщо не бе необходимо да се издигат във въздуха; можеха да следят големите екрани, удобно разположили се в лагера, и пак да получат прилична картина за устройството му, тоест можеха да оставят летящите сонди да свършат цялата работа. Но Бордман бе настоял да летят. Умът регистрира нещата по един начин, когато възприема видяното от екран, и по друг — когато сензорните впечатления те заливат направо от източника. Сега те всички бяха видели града от въздуха, бяха разбрали какво пазителите на лабиринта могат да сторят с дрон-сонда, която опитва да пробие защитното поле, обгърнало лабиринта.

Роулинс подхвърли идеята за възможността някъде в защитното поле да има нулева точка. В късния следобед провериха идеята, като натовариха сонда с метални сачми и я стационираха на петдесет метра над най-високата точка на лабиринта. „Очите“ на скенерите регистрираха всяко действие, след като сондата бавно се завърташе и изплюваше над града едно по едно топчета върху предварително определени площи от по един квадратен метър. Още с падането си всяко от тях се превръщаше в пепел. Успяха да изчислят, че дебелината на защитното поле варира в зависимост от разстоянието до центъра на лабиринта. Над вътрешните зони изтъняваше докъм два метра, далеч по-дебел бе защитният слой около външните граници — така се оформяше невидима шапка над града. Нулеви точки обаче нямаше; полето бе цялостно. Хостийн провери предположението дали полето ще се претовари, ако с топчетата се атакуват едновременно всички изпробвани квадрати. То се справи с всички от тях, като произведе единствен пламък над града.

С цената на няколко сонди-къртици откриха, че да се влезе в града през тунел бе също тъй невъзможно. Къртиците се заравяха в грубата песъчлива почва извън външните стени, сетне си проправяха път на петдесет метра дълбочина и когато се озоваваха под лабиринта, тръгваха отново нагоре. Всички бяха разрушени от защитното поле още на двайсет метра под земята; опитите да се излезе в самата основа на укрепленията също пропаднаха — полето очевидно обгръщаше града отвсякъде.

Един от енергетиците предложи да се монтира интерферентен пилон, с който да се изчерпи енергията на полето. Не се получи нищо. Стометровият пилон изсмука енергия от цялата планета; сини светкавици танцуваха и съскаха около акумулаторната му станция, ала ефектът върху защитното поле бе нулев. Реверсираха пилона и пуснаха един милион киловата в града, надявайки се полето да даде на късо. То „изпи“ всичко и изглежда бе готово да поеме още. Никой не можеше да предложи разумна теория, с която да обясни енергийния източник на полето.

— Сигурно се захранва от енергията на въртенето на планетата — предположи енергетикът, който бе съоръжил пилона, но доловил, че не е рекъл нищо полезно, се извърна и започна да реди сърдити заповеди в преносимия си микрофон.

Тридневни подобни изследвания показаха, че градът е неуязвим за проникване както от въздуха, така и изпод земята.

— Има само един начин да се влезе — рече Хостийн — и това е пешком, през главната порта.

— Ако жителите на града наистина са искали да бъдат в безопасност — попита Роулинс, — тогава защо са оставили отворена врата?

— Може би са искали да могат самите те да влизат и излизат, Нед — отвърна тихо Бордман. — Или пък са искали да дадат справедлив шанс на нашествениците. Хостийн, да изпратим ли някоя и друга сонда вътре?

Утринта бе мрачна. Сиви облаци покриваха небето, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще завали. Суров вятър вдигаше пясък от земята и го запращаше в лицата им. През облачния воал прозираше слънцето, плосък оранжев диск, сякаш залепен на небето. Изглеждаше съвсем малко по-голямо от Слънцето, гледано от Земята, макар да бе на половината разстояние. Слънцето на Лемнос бе мъждиво джудже M, студено и уморено — стара звезда, заобиколена от дузина стари планети. Лемнос, най-вътрешната, бе единствената планета, на която бе съществувал живот; другите бяха студени и мъртви, далеч от слабите лъчи на слънцето, замръзнали от ядрото до атмосферата си. Това бе една заспала система, толкова немощна, че дори и най-вътрешната планета се разтакаваше в трийсетмесечна орбита; трите пъргави луни на Лемнос се стрелкаха по пресичащи се орбити на няколко хиляди километра височина и най-скандално не се съобразяваха с преобладаващото в този свят настроение.

Застанал пред терминала на базата данни на хиляда метра разстояние от външните стени на лабиринта, Роулинс гледаше как съекипниците му подготвят сондите и инструментите си. Внезапно в душата му повя хлад. Дори и мъртвият, сякаш сипаничав Марс не го бе потискал така, защото Марс бе свят, който никога не е бил жив, докато тук бе съществувал живот, който бе продължил някъде другаде. А сега този свят бе свят на мъртвите. Веднъж в Тива той бе влязъл в гробницата на фараонски везир, погребан преди пет хиляди години, и докато другите от групата разглеждаха ярките стенописи с блестящи сцени на облечени с бели роби хора, носещи се с плоскодънните си лодки по Нил, той бе зърнал на хладния каменен под един умрял бръмбар, стиснал с крака малка топчица пръст. За него Египет винаги щеше да е свързан с този вкочанен бръмбар в прахта, а Лемнос — с тези есенни ветрове, с обрулената равнина и с потъналия в тишина град. Чудеше се как един толкова надарен, толкова пълен с енергия и човешка топлота мъж като Дик Мълър би могъл да пожелае да се оттегли в такъв мрачен лабиринт.

После обаче си спомни какво се бе случило с Мълър на Бета Хидри IV и допусна, че дори и мъж като Мълър сигурно е имал основателна причина да се оттегли в един такъв свят, в един такъв град. Лемнос предлагаше идеалното убежище: подобен на Земята свят, ненаселен, тук човек можеше да намери сигурно уединение. А ето че хората са тук, за да го подмамят навън и да го отмъкнат. Роулинс се намръщи. Гадно, гадно, гадно — помисли си той. Пак старата история за целта и средствата за постигането й. Видя отсреща грамадната фигура на Бордман, застанал край големия терминал, да размахва ръце насам и натам, за да насочва хората, които се разгръщаха близо до стените на града. Роулинс започна да схваща, че се бе оставил Бордман да го насили да участва в тази гадна авантюра. На Земята красноречивият стар дявол не се бе впускал в подробности по какъв точно начин възнамерява да получат подкрепата на Мълър. Ако се съдеше по думите му, тази експедиция щеше да прилича на блестящ кръстоносен поход. Както вече Роулинс бе почнал да схваща, Бордман никога не влизаше в подробности преди да му се наложи. Правило първо: пести стратегическите си ресурси. Никога не протягай пръв ръка. И ето че Нед бе тук, участник в този заговор.

Хостийн и Бордман разположиха дузина дрони пред различни входове на вътрешната част на лабиринта. Вече бе станало ясно, че единственият безопасен вход към града, е през североизточната порта; имаха обаче изобилие от дрони и искаха да съберат максимално количество информация. На екрана на терминала, който Роулинс наблюдаваше, блесна ярко част от схемата на лабиринта — частта, която се намираше точно пред него; картината се задържа достатъчно време и той можа да разгледа сложната плетеница от извивки, завои и зигзази на пътя. Трябваше да следи напредването на дрона в този сектор. Всички останали дрони се контролираха и от компютър, и от човек, докато Бордман и Хостийн бяха пред главния терминал, за да наблюдават развитието на операцията като цяло.

— Пускайте ги вътре — рече Бордман.

Хостийн даде командата и дроните се затътриха към градските порти. През очите на тумбестата, мобилна сонда Роулинс зърна за пръв път онова, което се намираше в зона H на лабиринта. Видя заоблена стена, като от надиплен порцелан, която се виеше напред вляво, както и бариера от метални въжета, провиснали от дебела каменна плоча от другата страна. Дронът заобиколи въжетата, които потрепериха и иззвънтяха в отговор на раздвижването на редкия въздух; продължи покрай основата на порцелановата стена и стигна до спускащия се навътре склон. Там стената рязко извиваше в обратна посока и оформяше нещо като помещение без покрив. Последния път, когато някой бе опитвал да влезе в лабиринта по този начин (при четвъртата експедиция), двама мъже бяха стигнали до това помещение; единият бе останал отвън и бе унищожен, а другият бе влязъл вътре и бе оцелял. Дронът влезе в помещението. Миг по-късно лъч чисто червена светлина, излъчен от средата на мозаечната украса върху стената, премете външния район досами помещението.

Гласът на Бордман долетя от говорителя, прикрепен до ухото на Роулинс:

— Изгубихме четири сонди в мига, в който влязоха през портите си. Точно както очаквахме. Как върви твоята?

— Следва плана — отвърна Роулинс. — Засега е добре.

— Би трябвало да бъде унищожена до шест минути след навлизането си. Колко време е минало досега?

— Две минути и петнайсет секунди.

Дронът вече бе излязъл от помещението и бързо пресичаше мястото, където бе пробляснал лъчът. Роулинс включи на общосензорна картина и долови мириса на обгорен въздух, на озон. Напред пътят се раздвояваше. От едната страна се намираше сводест каменен мост, който се извисяваше над нещо като яма, изригваща пламъци; от другата страна бе струпана безредна купчина камъни с циклопски размери, които се опираха опасно един в друг само с ръбовете си. Мостът изглеждаше по-примамлив, но Дронът моментално зави и започна да се катери по камъните. Роулинс го запита защо, а той предаде информацията, че „мостът“ изобщо не съществувал; бил изображение, проектирано от скенери, монтирани под отсрещните скели. Въпреки това Роулинс поиска симулирано проникване по моста и получи картина как дронът стъпва върху скелето, сетне върху солидния на пръв поглед мост и изгубва равновесие; докато се опитваше да възстанови равновесието си, скелето се издаде напред и го хласна в огнената яма. Хитро — помисли си Роулинс и потрепери.

Междувременно истинската сонда бе изпълзяла над камъните и се спускаше невредима от другата страна. Дотук бяха минали три минути и осем секунди. Нататък се простираше участък от прав път, който изглеждаше безопасен. Бе обрамчен от двете си страни със стометрови кули без прозорци, изградени от някакъв флуоресциращ минерал; гладки и лъскави, те излъчваха преливащи се шарки като моаре, докато дронът продължаваше по пътя си. В началото на четвъртата минута сондата заобиколи блестяща решетка, досущ като сключващи се челюсти, и се дръпна навреме от пилотонабивачка с формата на чадър, която стовари чука си със смазваща сила. Осемдесет секунди по-късно дронът заобиколи брезентова престилка, зад която зееше бездънна бездна, сръчно избягна петорка четириостри ножове, които изскочиха от настилката, и се озова на плъзгаща се пътечка, която бързо го понесе. Изтекоха още четирийсет секунди.

Целият този път бе изминат много отдавна от землянин-изследовател на име Картисънт, преди да загине. Той бе диктувал подробно описание на преживелиците си в лабиринта. Бе издържал пет минути и трийсет секунди и грешката му се състоеше в това, че не бе слязъл от пътечката в четирийсет и първата секунда. Онези, които го наблюдавали тогава отвън, не могли да разберат какво точно му се е случило после.

След като дронът слезе от пътечката, Роулинс го накара да направи нова симулация и видя бърза възстановка на най-вероятния вариант, изпълнен от компютъра: точно в този момент пътечката се разтвори, за да погълне пътника си. Сондата междувременно бързо се носеше към нещо, което приличаше на изход от тази най-външна зона на лабиринта. Пред него се виждаше добре осветен, красив площад, обрамчен от бавно носещи се капки на някакво светещо, перлено вещество.

Роулинс докладва:

— Вече съм в седмата минута и продължаваме, Чарлз. Изглежда точно пред нас има вход към зона G. Може би ще поискаш да се включиш и да проследиш моя екран.

— Ако издържиш още две минути, ще го направя — отвърна Бордман.

Сондата се спря току до вътрешната порта. Предпазливо включи гравитрона си и акумулира енергийно кълбо с маса, равна на собствената й. Запрати кълбото през вратата. Не се случи нищо. Удовлетворен от резултата, дронът се затътри през вратата. Докато минаваше през нея обаче двете крила на вратата се съединиха със смазваща сила, досущ като челюстите на мощна преса, и разрушиха сондата. Екранът на Роулинс изгасна. Той бързо превключи на една от висящите горе сонди; тя излъчи изображение на неговия дрон — размазана, двуизмерна карикатура на онова, което бе допреди миг. Роулинс разбра, че ако човек попадне в този капан, щеше да се превърне на каша.

— Сондата ми е унищожена — докладва той на Бордман. — Шест минути и четирийсет секунди.

— Както се очакваше — долетя отговорът. — Останаха ни само две сонди. Включи се и наблюдавай.

На екрана на Роулинс се появи основната схема: опростен и стилизиран чертеж на целия лабиринт, гледан отгоре. С малки кръстчета бяха обозначени унищожените сонди. След като поразгледа малко, Роулинс намери пътя, който бе изминал неговият дрон, кръстчето бе поставено точно на границата между двете зони, на мястото на вратата със сблъскващи се крила. Стори му се, че този дрон бе проникнал по-далеч от повечето други, но се наложи да се усмихне на детинската гордост, която изпита от откритието си. А и две от сондите продължаваха още да се движат навътре. Едната всъщност вече бе навлязла във втората зона на лабиринта, а другата се носеше по коридор, който водеше към този вътрешен кръг.

Схемата изчезна и Роулинс видя лабиринта така, както изглеждаше през камерата на единия от дроните. Почти елегантно металната колона с човешки бой си проправяше път през бароковата заплетеност на лабиринта, мина покрай златна колона, която излъчваше трептяща мелодия в някаква непозната хармония, покрай езеро от светлина, покрай мрежа от блестящи метални спици, покрай купчина стърчащи побелели кости. Роулинс само мярна костите, тъй като дронът продължи пътя си, но бе сигурен, че бяха човешки останки. Това място бе галактическа гробница за смелчаци.

Вълнението му се засилваше с напредъка на сондата. Толкова се бе слял с нея, че сякаш той самият се намираше в лабиринта и избягваше капан подир капан; изпита чувството на тържество с трупането на минутите. Това второ ниво на лабиринта не бе толкова разхвърляно като първото; тук имаше обширни булеварди, красиви колонади, дълги, осветени пасажи, водещи от главния път. Отпусна се; изпита гордост от ловкостта на дрона и от остротата на сензорните му устройства. Затова шокът бе невероятно болезнен, когато едно блокче от настилката се надигна неочаквано и дронът полетя по дълъг улей надолу, където енергично се въртяха зъбчатките на гигантска мелница.

И без това не бяха очаквали от тази сонда да стигне толкова далеч. Оставаше дронът, който бе влязъл през главната порта — безопасната. Скромният информационен фонд, натрупан с цената на много човешки жертви, бе насочвал сондата през всички опасности и сега тя бе навлязла дълбоко в зона G и почти бе стигнала до границите на зона F. Дотук всичко бе минало в рамките на очакванията; перипетиите на сондата съвпадаха с онези на хората, които бяха поели по този маршрут при предишните експедиции. Тя следваше точно техния път, завиваше тук, заобикаляше там, и вече осемнайсет минути се намираше в лабиринта без никакъв инцидент.

— Добре — рече Бордман. — Тук загина Мортенсен, нали?

— Да — отвърна Хостийн. — Последните му думи бяха, че стои до онази малка пирамида, след това замлъкна.

— Значи ето откъде започваме да събираме нова информация. Всичко, което узнахме досега, е, че архивите ни са точни. Това е пътят към лабиринта. Но оттук нататък…

Сондата, лишена от напътствия, се движеше вече много по-бавно, колебаеше се при всяка стъпка, за да разгърне мрежата си от събиращи данни устройства във всички посоки. Търсеше скрити врати, прикрити отвори в настилката, прожектори, лазери, маса-детектори, източници на енергия. Прехвърляше в централната база данни всичко, което научаваше, като така допълваше вече събраната информация с всеки извоюван сантиметър.

Извоюва всичко на всичко двайсет и три метра. Когато премина покрай малката пирамида, сондата сканира раздробеното тяло на изследователя Мортенсен, загинал в тази точка преди 72 години. Сондата предаде съобщение, че Мортенсен е попаднал в чувствителна на натиск преса, задействана от непредпазлива стъпка прекалено близо до пирамидата. Освен това дронът сполучи да преодолее два по-незначителни капана, след което не успя да се предпази от изопачаващия екран, който блокира сензорите му, и поради това той не можа да усети спускането на пулверизиращото бутало.

— Следващият ще трябва да изключи всичките си сензори, докато не премине тази точка — промърмори Хостийн, — да притича на сляпо. Е, мисля, че ще се справим.

— Може би човек би се справил по-добре от машината там — каза Бордман. — Не знаем дали този екран ще обърка човека така, както съсипа толкова сензори.

— Още не сме готови да пратим човек там — изтъкна Хостийн.

Бордман се съгласи — но не съвсем любезно, помисли си Роулинс, слушайки разговора им. Екранът отново светна: нов дрон си проправяше път. Хостийн бе заповядал втора вълна от апарати да потърси път в лабиринта, следвайки вече установения безопасен входен маршрут, и неколцина от тях вече се намираха на 18-минутната точка, където бе разположена смъртоносната пирамида. Хостийн прати един от тях напред, а остави другите да наблюдават. Водещата сонда стигна до обсега на изопачаващия екран и изключи всичките си сензори; залитна за миг като леко пийнала, защото не можеше да определи пеленгите си, но в следващия момент беше вече стабилна. Сега тя бе лишена от контакт с окръжаващата я среда, затова не обърна внимание на песента на сирените2 от изопачаващия екран, която бе подвела предшественичката й да навлезе в обсега на пулверизиращото бутало. Фалангата дрони, които наблюдаваха извън зоната на действие на екрана, предаваше ясна и истинска картина до компютъра, който я сравняваше с фаталния маршрут на последната сонда и начерта безопасния път, заобикалящ коварното бутало. Мигове по-късно „слепият“ дрон отново се задвижи, воден сега от вътрешни импулси. Тъй като му липсваха данни за околността, той бе изцяло пленник на компютъра, който го побутваше да мине през серия малки шишове, докато най-сетне не заобиколи благополучно препятствието. След това сензорите му отново бяха включени. За да провери процедурата, Хостийн изпрати и втори дрон, също така „ослепен“, следващ единствено вътрешния си „глас“. И той успя. После опита с трета сонда, с включени сензори, която да попадне под влиянието на изкривяващия екран. Компютърът се опита да я преведе по безопасния път, но сондата, объркана от фалшивата информация, се понесе бясно встрани и бе размазана.

— Добре — рече Хостийн. — Щом можем да прекараме машина покрай капана, ще прекараме и човек. Затваря очи и компютърът изчислява движението му стъпка по стъпка. Ще се справим.

Водещият дрон започна отново да напредва. Измина седемнайсет метра след объркващия екран, когато бе прикован от сребриста решетка, която рязко изхвърли чифт електроди и избухна в пламъци. Роулинс гледаше мрачно как следващата сонда заобиколи това препятствие, за да стане малко след това жертва на ново. Множество дрони очакваха търпеливо реда си, за да продължат пътя напред.

Скоро там ще навлязат и хора, помисли си Роулинс. Ние ще влезем. Изключи терминала си и отиде при Бордман.

— Как ти се вижда дотук? — попита го той.

— Трудно, но не и невъзможно — отвърна Бордман. — Не може да е толкова трудно по целия път.

— Ами ако е?

— Сондите ни няма да се свършат. Ще картираме целия лабиринт, за да разберем къде са всички опасни точки, и тогава ще започнем самите ние.

Роулинс запита:

— Ти също ли ще влезеш, Чарлз?

— Разбира се. Както и ти.

— А какви са шансовете ни да излезем?

— Добри — рече Бордман. — Инак едва ли бих се заел сам с това. О, пътешествието ще е опасно, Нед, но не надценявай риска. Ние едва започнахме да опипваме лабиринта. След няколко дни ще го познаваме достатъчно добре.

Роулинс се замисли за миг.

— Мълър не е разполагал със сонди — рече накрая. — Как е успял да оцелее в този ад?

— Не знам — въздъхна Бордман. — Предполагам, че просто е по природа късметлия.