Седма глава

1.

Мълър често оставаше сам за дълги периоди. Когато подготвяше договора за първия си брак беше настоял да се включи стандартната клауза за доброволно напускане. Лорейн не възрази, защото знаеше, че работата му щеше да го отведе на места, където не би искала или не би могла да го последва. По време на осемте години брак, той беше използвал тази клауза три пъти за общо четири години.

Отсъствията на Мълър не бяха решаващата причина, за да не подновят договора си. През всичките тези години разбра, че може да понася самотата, че дори по някакъв необясним начин се стреми към нея. Стендал беше писал, че в самота развиваме всичко друго, само не и характера си. Мълър не бе много сигурен в това, но във всеки случай, когато започна да изпълнява задачи, които го отвеждаха в пусти и опасни светове, характерът му бе вече напълно оформен. Доброволно приемаше тези задачи. В известен смисъл доброволно избра и усамотението на Лемнос, макар че това изгнание беше по-болезнено за него от всички останали. Ала въпреки всичко поминуваше. Собствената му приспособимост го изненадваше и плашеше. Не можеше да предположи, че толкова лесно ще се лиши от социалната си същност. Със секса беше трудно, но не и чак толкова, колкото си бе представял. Останалото — стимулиращото въздействие на спора, промяната на обстановката, междуличностното взаимодействие — някакси бързо изгуби значение. Разполагаше с достатъчно кубове за развлечение, а и с достатъчно предизвикателства, за да оцелее в лабиринта. Със спомени — също.

Можеше да извика запаметени сцени от стотици светове. Човечеството се беше разпростряло навсякъде, беше посяло семето на Земята върху колонии от хиляда звездни системи. Да вземем например Делта Павонис VI: на двайсет и осем светлинни години разстояние, променяше се бързо. Нарекоха я Локи. За Мълър наименованието беше голяма грешка, защото Локи беше жизнен умен малък свят. Заселниците на Локи, изолирани на петдесет години от Земята, се бяха отдали на култа към изкуствено затлъстяване чрез промяна в глюкозната регулация. Мълър ги посети десет години преди злощастното си пътешествие до Бета Хидри IV. Мисията трябваше да оправи грешките на планетата, изгубила досега си със света-майка. Спомни си една топла планета, обитаема само в тесния пояс на умерения климат. Премина през стените на зелената джунгла, обрамчила черна река, видя зверове със святкащи очи, които се тълпяха по заблатените брегове; най-накрая стигна до селището, където дебели Буди с тегло по няколкостотин килограма седяха пред сламени колиби, потънали във величествена медитация. Никога преди не беше виждал толкова плът на кубичен метър. Жителите на Локи бяха променили глюкорецепторите си, за да предизвикат натрупване на мазнини. Това ненужно действие не беше свързано с някакъв проблем на околната среда, просто им харесваше да бъдат огромни. Мълър си припомни ръце, които приличаха на бедра, за бедра като колони, за кореми с безкрайни дипли от ликуващо изобилие.

На шпионина от Земята най-гостоприемно предложиха жена. За Мълър това бе урок колко относителна може да бъде културата. В селището имаше две-три жени, които, макар и доста едри, според местните стандарти бяха мършави, следователно отговаряха приблизително на нормите от собствената среда на Мълър. Не му предложиха от тези будещи жалост, недоразвити стокилограмови несретнички, защото щеше да е невъзпитано да разочароват госта с каква да е партньорка. Изнамериха му един рус колос с гърди като гюлета и бутове като истински континенти от тресяща се плът.

Преживяването беше незабравимо.

Съществуваха още толкова много други светове. Той беше неуморим пътешественик. Тънкостите на политическите манипулации оставяше за хората от типа на Бордман. Самият Мълър, ако му се наложеше, действаше вещо, почти държавнически, но той смяташе себе си повече за изследовател, отколкото за дипломат. Беше треперил в метанови езера, беше се пържил в постсахарски пустини, беше вървял с номади през пурпурна равнина, за да търси техните загубили се стада. Поради грешки на компютъра бе претърпявал корабокрушения в лишени от кислород светове. Беше виждал медните скали на Дамбала, високи осемдесет километра. Беше плувал в гравитационното езеро на Мордред. Беше спал край многоцветен поток, под сияещо небе с три слънца, беше прекосявал кристалните мостове на Процион XIV. Съжаляваше за малко неща.

А сега, сгушен в сърцето на лабиринта си, наблюдаваше екраните и чакаше непознатият да го намери. В ръката си държеше оръжие — малко и безучастно.

2.

През този следобед събитията се развиваха бързо. Роулинс се замисли дали нямаше да бъде по-добре, ако се беше вслушал в предложението на Бордман да остане да пренощува в лагера, преди да тръгне да търси Мълър.

Поне три часа дълбок сън, който да освободи съзнанието му от напрежението — едно бързо гмурване под кабелите на апаратурата за сън винаги беше полезно. Да де, но не си направи труда. А сега вече нямаше тази възможност. Сензорите му съобщиха, че Мълър е съвсем близо пред него.

Най-неочаквано го разтревожиха въпросите за морала и за обикновената храброст.

Досега не беше извършвал нищо значимо. Учеше, изпълняваше рутинни задачи в канцеларията на Бордман, от време на време се занимаваше и с по-заплетени проблеми. Но винаги смяташе, че истинската му кариера още не е започнала, че всичко досега е само предварителна работа. Това усещане за бъдещото начало не се беше изпарило, но беше време да признае, че моментът е настъпил. Това вече не беше упражнение на тренажора. Ето го, висок, рус, млад, упорит и амбициозен, застанал пред прага на действията (Бордман изобщо не бе лицемерен като ги определи така), които можеха да променят хода на историята.

Пинг!

Той се озърна. Сензорите заработиха. От сенките пред него изплува фигурата на човек. Мълър.

Гледаха се от двайсет метра разстояние. В спомените на Роулинс Мълър беше гигант, затова сега се изненада, като видя, че са приблизително еднакво високи — малко над два метра. Мълър беше облечен в тъмна, лъскава дреха, а при светлината в този час на деня лицето му беше като скица от пресичащи се равнини и издадености, цялото във възвишения и падини.

В ръката си държеше ябълковидното устройство, с което беше унищожил сондата.

В ухото на Роулинс избръмча гласът на Бордман:

— Приближи се. Усмихни се. Дръж се свенливо, несигурно, приятелски настроен и много разтревожен. Дръж ръцете си така, че да ги вижда непрекъснато.

Роулинс се подчини. Запита се кога ще започне да усеща ефекта от близостта на Мълър. Не можеше да свали поглед от лъскавия глобус, който лежеше като граната върху дланта на Мълър. Когато приближи на десетина метра, започна да усеща излъчването му. Да. Сигурно е това. Реши, че ако не приближава повече, ще съумее да го понесе.

Мълър рече:

Какво искаш…

Думите му прозвучаха като дрезгав вик. Мълър се сепна, бузите му пламнаха, сякаш се опитваше да превключи ларинкса си на друго трептение. Роулинс прехапа устни. Усети как единият му клепач потреперва и не успя да го овладее. Чуваше тежкото дишане на Бордман по аудио-връзката.

Мълър подхвана отново:

— Какво искаш от мен? — попита той, този път с истинския си глас — дълбок, издрезгавял от потиснатата ярост.

— Само да поговорим. Честно. Не искам да ви причиня никакво главоболие, мистър Мълър.

— Ти ме познаваш?!

— Разбира се. Всички знаят кой е Ричард Мълър. Искам да кажа, че когато аз още ходех на училище, вие вече бяхте галактически герой. Писали сме съчинения за вас. Ние…

— Махай се оттук! — последва крясък.

— … а баща ми е Стивън Роулинс. Аз ви познавам, мистър Мълър.

Тъмната ябълка се издигна. Малкото квадратно отворче гледаше към него. Роулинс си спомни как предаването на дрона секна неочаквано.

— Стивън Роулинс? — ябълката се спусна надолу.

— Баща ми.

Роулинс усети, че левият му крак сякаш се превръща в кренвирш. Целият плувна в пот. Сега приемаше по-силно излъчване от Мълър, което сякаш имаше нужда от време, за да настрои дължината на вълната си. Роулинс вече усещаше прилива на болка, на тъга, обзе го чувство за зейнала пропаст, разцепила притихналите ливади.

— Запознахме се преди много години — рече Роулинс. — Току-що се бяхте върнали от… чакай да си спомня, май от 82 Еридани, почернял от слънцето и вятъра. Мисля, че бях осемгодишен. Вдигнахте ме на ръце и ме подхвърлихте, обаче още не бяхте свикнали със земното притегляне, та ме подхвърлихте твърде силно. Ударих се в тавана и заплаках, а вие ми дадохте нещо, за да се умиря — едно мънисто, което променяше цвета си…

Мълър стоеше с отпуснати ръце. Ябълката беше потънала някъде в дрехата му.

Попита строго:

— Как ти беше името? Фред, Тед, Ед… А, да, Ед. Ед Роулинс.

— Малко по-късно започнаха да ми викат Нед. Значи ме помните, така ли?

— Слабо. Доста по-добре помня баща ти.

Мълър се обърна и се закашля. Мушна ръка в джоба си. Вдигна глава, лъчите на залязващото слънце проблеснаха феерично по лицето му и го обагриха в оранжево. Направи бързо и отсечено движение с пръста си.

— Върви си, Нед. Кажи на приятелите си, че не искам да ме безпокоят. Аз съм един много болен човек, бих искал да ме оставите на мира.

— Болен ли?

— Болен съм от някакво тайнствено загниване на душата, което прониква все по-надълбоко. Да ти кажа, Нед, ти си добро и хубаво момче, обичах много баща ти и ако всичко това изобщо е вярно, не искам да се навърташ наоколо. Ще съжаляваш. Не го казвам като заплаха, само констатирам фактите. Върви си. Иди колкото можеш по-надалеч.

— Не отстъпвай — нареди му Бордман. — Приближи се още. Докато не започне да те боли.

Роулинс пристъпи предпазливо крачка напред, като не забравяше за глобусчето в джоба на Мълър. Като видя очите му, осъзна, че този мъж може и да не е съвсем с всичкия си. Намали разстоянието между двамата с десет процента. Силата на излъчването май се удвои.

Роулинс помоли:

— Не ме отпъждайте, мистър Мълър. Намеренията ми са приятелски. Баща ми никога не би ми простил, ако можеше да научи, че съм ви открил тук в такова състояние и не съм направил нищо, за да ви помогна.

Не би ти простил? Ако можеше да научи? Какво е станало с баща ти?

— Почина.

— Кога? Къде?

— Преди четири години, на Ригел XXII. Помагаше да се установи устойчива лъчева връзка между световете в съзвездието. Нещастен случай с усилвателя. Фокусът бил обърнат наопаки. И той поел силата на лъча.

— Господи! Беше толкова млад!

— След месец щеше да навърши петдесет. Бяхме решили да го посетим и да го изненадаме с тържество по случай рождения му ден. Вместо това се наложи да ида сам, за да прибера трупа му.

Лицето на Мълър се посмекчи. Мъката в погледа му се постопи. Устните му се отпуснаха. Сякаш чуждото страдание моментално отне част от неговото.

— Приближи се още — нареди Бордман.

Още една крачка. Сетне, тъй като Мълър изглежда не забеляза, още една. Роулинс усети горещина: не истинска, а психична, сякаш някаква пещ бълваше жега във всички посоки. Потръпна от страх. Всъщност никога не повярва на това, което се разказваше какво хидранците са сторили с Ричард Мълър. Наследеният от баща му прагматизъм го ограничаваше. Щом едно явление не може да бъде повторено в лабораторията, значи не съществува. По какъв начин може да се препрограмира едно човешко същество, че да излъчва чувствата си? Никаква апаратура не би могла да има такива функции. Ала Роулинс усещаше признаците на това излъчване.

Мълър се поинтересува:

— Какво търсиш на Лемнос, момко?

— Археолог съм. — Лъжата не му се удаде много-много. — Това ми е първото теренно проучване. Опитваме се да правим цялостно изследване на лабиринта.

— По стечение на обстоятелствата лабиринтът е нечий дом. Вие сте натрапници.

Роулинс се запъна.

— Кажи, че не си знаел, че е тук — подсказа му Бордман.

— Не знаехме, че тук има някой — рече Роулинс. — Нямаше откъде да разберем, че…

— Вие пратихте проклетите си роботи, нали? И след като открихте, че тук има някой — при това човек, за когото чудесно знаете, че не иска никаква компания…

— Не ви разбирам — рече Роулинс. — Ние си мислехме, че сте корабокрушенец. Искахме да ви предложим помощта си.

Колко лесно било, помисли си той!

Мълър се намръщи.

— Не знаеш защо съм тук, така ли?

— Боя се, че не.

— Да речем, че е така. Беше твърде малък. Ала другите, след като са видели лицето ми, би трябвало да знаят. Защо не са те уведомили? Роботът показа лицето ми, нали? Знаехте кой живее тук. И не са ти казали нищичко, така ли?

— Наистина не разбирам…

— Ела по-близо! — изрева Мълър.

Роулинс почувства как се плъзга напред, макар че не правеше съзнателно крачки. Изведнъж се озова лице в лице с Мълър, близо до масивната му фигура, видя набразденото му чело, немигащите, втренчени, ядни очи. Огромната ръка на Мълър внезапно обхвана китката му. Роулинс се олюля, зашеметен от внезапното нападение, обзе го отчаяние, способно да погълне цели вселени. Направи усилие да не залитне.

— А сега се махай оттук! — кресна дрезгаво Мълър. — Хайде! Изчезвай! Марш!

Роулинс не помръдна.

Мълър изтърси една яка псувня и изтича тромаво в ниската сграда със стъклени стени и матови прозорци, досущ като слепи очи. Вратата се затвори така, че изобщо не личеше къде е. Челото му пулсираше толкова силно, сякаш нещо зад него напираше да изскочи.

— Остани на мястото си — рече Бордман. — Нека му мине. Всичко върви добре.

3.

Мълър приклекна зад вратата. По хълбоците му се стичаше пот. Побиха го студени тръпки. Обгърна се толкова силно с ръце, че ребрата му изпукаха.

Изобщо не възнамеряваше да се отнася така с натрапника.

Само няколко думи. Настоятелно искане да се съобразяват с усамотението му и ако не си тръгне, да задейства глобусчето унищожител. Така го беше планирал. Ала се разколеба. Говори твърде много и научи твърде много. Син на Стивън Роулинс? Археологическа експедиция тук? Излъчването май почти не му влияеше, освен на много близко разстояние. Нима с годините губеше силата си?

Мълър опита да се съсредоточи и да анализира враждебността си. Защо се боеше толкова? Защо толкова много държеше на самотата си? Нямаше защо да се бои от земляните; не той, а те страдаха от всеки контакт с него. Разбираемо беше, че се отвращават от всеки досег с него. Ала нямаше причина да се оттегли по този начин, освен парализиращата го несигурност, породена от деветте години самотна неотстъпчивост. Дотам ли беше стигнал — да обича самотата заради самата самота? Нима бе станал отшелник? Първоначално се самозалъгваше, че е дошъл тук, загрижен за съпланетяните си, защото не иска да им натрапва неприятното си присъствие. Защо да бяга? Защо да реагира толкова егоистично?

Мълър бавно се изправи и отвори вратата. Излезе навън. Нощта беше паднала бързо като през зимата. Небето беше черно, луните го обагряха. Момчето все още стоеше на площада, изглеждаше леко замаяно. Най-голямата луна — Клото, — го къпеше със златиста светлина и къдравата му коса сякаш искреше с вътрешен пламък. Лицето му беше много бледо, със силно подчертани скули. Сините му очи искряха потресени, сякаш някой току-що го беше зашлевил.

Мълър се приближи. Не знаеше каква тактика да предприеме. Чувстваше се като някаква полуръждясала машина, задействана след прекалено дълъг престой.

— Нед — рече той. — Виж какво, Нед, искам да ти се извиня. Трябва да ме разбереш, отвикнал съм да общувам с хора. Изобщо не съм общувал с хора.

— Няма нищо, мистър Мълър. Разбирам, че не ви е било лесно.

— Дик. Наричай ме Дик.

Мълър вдигна ръцете си, сякаш искаше да улови лунните лъчи. На отсрещната стена на площада подскачаха и танцуваха сенките на малки животни. Мълър рече:

— Самотата започна да ми харесва. Ако човек е силен духом, може да приеме дори рака. Сега трябва да разбереш нещо. Мое беше решението да дойда тук. Не е имало никакво корабокрушение. Избрах точно това място във Вселената, защото вероятността да ме обезпокои някой тук беше най-малка, и се скрих. Естествено, трябваше да се появите вие с хитрите си роботи и да намерите пътя.

— Ако не ме искаш, ще си отида — рече Роулинс.

— Може би така ще е по-добре и за двама ни. Не. Почакай. Остани. Много ли ти е зле, когато си толкова близо до мен?

— Не бих казал, че ми е хубаво — отвърна Роулинс. — Но не е и чак толкова зле, като… като… ами, не знам. От такова разстояние само се чувствам малко потиснат.

— Знаеш ли защо? — попита Мълър. — По приказките ти съдя, че знаеш, Нед. Само се преструваш, че не знаеш какво ми се случи на Бета Хидри IV.

Роулинс се изчерви.

— Ами, май си спомням нещичко. Въздействали са на мозъка ти, нали?

— Да, точно така. Онова, което чувстваш, Нед, съм аз, проклетата ми душа, която изтича във въздуха. Ти поемаш поток, който се излъчва направо от темето ми. Не е ли прекрасно? Опитай да се приближиш още малко… така. — Роулинс спря. — Ето — рече Мълър, — сега е по-силен. Поемаш по-голяма доза. Хайде сега да си припомним какво изпитваше, когато стоеше на предишното си място. Не е много приятно, нали? Можеш да го понесеш от десет метра. Но от един метър е непоносимо. Я си представи да държиш жена в обятията си, когато излъчваш такава умствена воня? Човек не може да се люби от разстояние десет метра. Поне аз не мога. Да поседнем, Нед. Тук е безопасно. Поставил съм детектори, в случай че дойде някое по-злобно животно, защото в тази зона няма никакви капани. Седни.

Той се отпусна на гладкия млечнобял каменен под от извънземен мрамор, който придаваше на площада лъскав вид. След като се позамисли, Роулинс гъвкаво се сви в поза „лотос“ на десетина метра от него.

Мълър попита:

— На колко години си, Нед?

— На двайсет и три.

— Женен ли си?

Нед се усмихна свенливо.

— Боя се, че не.

— Имаш ли си момиче?

— Имах едно — по договор за връзка. Прекратихме го, когато приех тази работа.

— Аха. Има ли жени в тази експедиция?

— Само кубове-жени — рече Роулинс.

— Те не вършат много работа, нали, Нед?

— Така е. Бихме могли да вземем няколко жени, но…

— Какво но?

— Прекалено е опасно. Лабиринтът…

— Колко души изгубихте досега?

— Мисля, петима. Бих искал да науча що за хора са построили това нещо. Сигурно са им трябвали петстотин години, за да го проектират тъй дяволски.

Мълър рече:

— Повече. Мисля, че това е творческият триумф на тяхната раса. Техният шедьовър, паметникът им. Сигурно са се гордеели с това убийствено място, въплъщение на цялата есенция на философията им — ликвидирай чужденеца.

— Това предположения ли са или си открил някакви следи от културните им възгледи?

— Нишката на културните им възгледи е навсякъде около нас. Аз съм експерт по психология на извънземните, Нед. Знам за тях повече, отколкото всяко друго човешко същество, защото съм единственият, който някога е казвал „Здрасти“ на извънземна раса. Убий чужденеца: това е законът на Вселената. Ако не го убиеш, поне го поразтърси малко.

— Ние не сме такива — рече Роулинс. — Не проявяваме инстинктивна враждебност към…

— Глупости.

— Но…

Мълър каза:

— Ако на някоя наша планета кацне извънземен кораб, ние ще го поставим под карантина, ще арестуваме екипажа му и ще го разпитваме до смърт. Всички добри навици, които сме усвоили, са плод на декадентството и на самодоволството. Правим се, че е под достойнството ни да мразим чужденците, но така постъпват слабите. Да вземем хидранците. Голяма част от правителството ни беше на мнение, че трябва да предизвикаме взрив в облачния им покров и да вкараме в системата им допълнително слънце — преди да сме изпратили пратеник, който да ги проучи.

— Не може да бъде.

— Надделя обаче мнението да изпратим човек и хидранците го ликвидираха. Ликвидираха мен. — Изведнъж на Мълър му хрумна нещо и попита ужасено: — Какво се случи между нас и хидранците през последните девет години? Някакви контакти? Война?

— Нищо — отвърна Роулинс. — Просто ги държим настрана.

— Истината ли ми казваш или ликвидирахте негодниците? Господ ми е свидетел, че нямам нищо против, ала въпреки всичко те не са виновни, че постъпиха така с мен. Реагираха по стандартния ксенофобски начин. Нед, имаше ли война с тях?

— Не, кълна се.

Мълър се успокои. След малко рече:

— Добре. Няма да те карам да ме поставяш в течение на всички останали събития. Истината е, че не давам и пет пари. Колко време ще останете на Лемнос?

— Още не знаем. Предполагам — няколко седмици. Още не сме започнали да изследваме лабиринта по същество. А и остава районът извън него. Искаме да направим сравнения с работата на предишни археолози и…

— Значи ще останете известно време. Другите ще влизат ли в центъра на лабиринта?

Роулинс облиза устни.

— Изпратиха ме пръв, за да установя работен контакт с теб. Още нямаме никакви планове. Всичко зависи от теб. Не искаме да ти се натрапваме. Тъй че, ако не искаш да работим тук…

— Не искам — прекъсна го рязко Мълър. — Кажи го на приятелите си. След петдесет или шестдесет години ще съм умрял, тогава могат да душат. Обаче докато съм тук, не искам да ме безпокоят. Да работят във външните четири или пет зони. Ако някой пристъпи в A, B или C, ще го убия. Ще го направя, Нед.

— Ами аз… мога ли да идвам?

— От време на време. Не мога да предвидя в какво настроение ще съм. Ако искаш да разговаряме, ела и провери. Ако тогава ти кажа да се разкараш, Нед, ще трябва да се разкараш. Ясно ли е?

Роулинс се усмихна лъчезарно.

— Ясно.

Той се изправи. На Мълър не му беше приятно момчето да стърчи над него и също стана. Роулинс пристъпи няколко крачки към него.

Мълър попита:

— Къде отиваш?

— Не ми е приятно да разговаряме толкова отдалеч, да си подвикваме. Мога ли да се приближа малко?

Мълър веднага се изпълни с подозрение.

— Да не си мазохист?

— Съжалявам, но не съм.

— Е, и аз не съм садист. Не искам да ме приближаваш.

— Действително не е чак толкова неприятно… Дик.

— Лъжеш. Гадно ти е, като и на всички останали. Аз съм като прокажен, момко, но дори ако проказата ти допада, не те съветвам да се приближаваш. Не понасям други хора да страдат заради мен.

Роулинс спря.

— Както искаш. Виж какво, Дик, не искам да ти причинявам неприятности. Опитвам да се държа приятелски и да бъда полезен. Ако това по някакъв начин те притеснява, просто ми кажи и аз ще направя нещо друго. Не ми доставя удоволствие да ти вгорчавам живота.

— Това прозвуча доста объркано, момко. Какво в края на краищата искаш от мен?

— Нищо.

— Тогава защо не ме оставите на мира?

— Ти си човешко същество, бил си тук самотен дълго време. Импулсът ми да ти предложа другарство е естествен. Толкова ли тъпо ти се вижда?

Мълър сви рамене.

— Не съм много добра компания. Може би най-добре ще е да си грабнеш всички мили християнски импулси под мишница и да си ходиш. Няма начин да ми помогнеш, Нед. Можеш само да ме нараниш, като ми напомняш за всичко онова, което повече не мога да имам или да знам.

Мълър се стегна и погледна зад младежа към сенките на фигурите, които играеха по стените. Беше гладен и беше време да тръгне на лов за вечерята си. Безцеремонно рече:

— Синко, мисля, че търпението ми е на изчерпване. Време е да си тръгваш.

— Добре. Мога ли обаче утре да дойда пак?

— Може би. Може би.

Момъкът се усмихна простодушно.

— Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб, Дик. Ще се върна.

4.

Роулинс си проправи път извън зона A под досадната лунна светлина. Гласът на корабния мозък го насочваше по пътеката, по която бе дошъл, а от време на време, когато минаваше през безопасен район, се включваше и Бордман.

— Добро начало — рече той. — Сполука е дори това, че те допусна. Как се чувстваш?

— Отвратително, Чарлз.

— Поради близкия контакт ли?

— Поради това, че върша нещо гадно.

— Престани, Нед. Ако трябва да те напомпвам с морална увереност всеки път, когато влизаш…

— Ще си свърша работата — отвърна Роулинс, — ала това не означава, че трябва да я харесвам.

Заобиколи зареден на пружина каменен блок, който можеше да го запрати в пропаст, ако не премести тежестта на тялото си както трябва. Докато прекосяваше, едно малко зъбато животинче се изкикоти. На другия край Роулинс бутна стената там, където беше податлива и получи достъп до зона B. Погледна към трегера, видя кухината на визуалния сензор и се усмихна — в случай, че Мълър наблюдаваше оттеглянето му.

Сега вече разбираше защо Мълър е избрал да се самозаточи тук. При подобно стечение на обстоятелствата и той би направил същото. Дори нещо по-лошо. Мълър беше поразен от хидранците, от деформацията на душата в една епоха, когато малформациите вече се срещаха рядко и бяха лечими. От естетична гледна точка беше престъпление да ти липсва крайник, око или нос — те лесно се ремонтираха. Човек беше длъжен да извърши пренастройване и да заличи неприятните несъвършенства. Прехвърлянето на собствените недостатъци върху обществото се смяташе за антисоциален акт.

Ала никакво пренастройване не можеше да извърши козметична операция на онова, от което страдаше Мълър. Единственото лечение беше да се отдели от обществото. Някой по-слаб човек би избрал смъртта. Мълър беше избрал изгнанието.

Главата на Роулинс още пулсираше от краткия близък контакт. Само за миг беше получил от Мълър безформено, несвързано излъчване на наранено чувство — вътрешният му свят се разливаше неволно и безсловесно. Беше болезнено и потискащо да възприема неконтролираната вътрешна същност на Мълър.

Хидранците не го бяха надарили с истинска телепатия. Не можеше нито да „чете“ чужди мисли, нито да ги предава на другите. Онова, което излъчваше, беше вътрешното му състояние: потоп от първично отчаяние, река от съжаление и печал — целият боклук на една душа. Не можеше да го удържи. В онзи безкраен миг Роулинс се беше потопил в него, през останалото време приемаше само неясното и всеобщо чувство за тревога. От необработените данни на потока беше в състояние да извлече собствена конкретика. Мъката на Мълър не му беше непозната: онова, което той предлагаше, беше единствено осъзнатото наказание, което Вселената е предопределила за своите жители. Роулинс почувства, че е настроен против целия дисонанс, който съществуваше в битието: пропуснатите възможности, разрушената любов, прибързаните думи, ножа на завистта, незаслужената мъка, желанията, алчността, разяждащото отчаяние, змийския зъб на времето, смъртта на дребните насекоми през зимата, сълзите… Беше познал стареенето, загубата, неспособността, яростта, безпомощността, самотата, самопрезрението, а и лудостта. Това беше безмълвен вик на космическата ярост.

Всички ли сме такива? Този въпрос си задаваше. Нима същото излъчване притежавам аз, Бордман, майка ми, момичето, което обичах? Нима сме нещо като крачещи радиобуйове, настроени на честота, на която не могат да приемат? Е, слава Богу. Това беше твърде болезнена за слушане мелодия.

Бордман рече:

— Събуди се, Нед. Спри да размишляваш и внимавай за опасностите. Почти си навлязъл в зона C.

— Чарлз, какво усети, когато за пръв път се приближи до Мълър?

— Ще говорим за това по-късно.

— Не почувства ли, че за първи път научаваш какво е предназначението на човешките същества?

— Казах, че ще разговаряме, когато…

— Остави ме да се доизкажа, Чарлз. Тук не съм в опасност. Просто надзърнах в душата на един човек и съм потресен. Чуй ме, Чарлз, той всъщност е такъв. Един добър човек. Онова, което излъчва, е просто излишен шум. Тиня, която не ти казва нищо за истинския Дик Мълър. Шум, който не би трябвало да чуваме, а и сигналът е доста различен — както когато включиш с пълна сила усилвател към звездите и чуеш стържещите звуци на спектъра, нали се сещаш, някои от най-красивите звезди ти отвръщат с ужасни звуци, но това просто е отговор на усилвателя, който няма нищо общо със самата звезда, той е… той…

Нед!

— Извинявай, Чарлз.

— Върни се в лагера. Всички сме на мнение, че Дик Мълър е свестен човек. Точно затова се нуждаем от него. Имаме нужда и от теб, затова си затваряй устата и внимавай. Сега се успокой. Спокойно. Спокойно. Спокойно. Какво е това животно вляво от теб? Побързай, Нед, но се успокой. Това е начинът, синко. Спокойствие.

Загрузка...