Човекът в лабиринта

1.

Срещнаха се отново след три дни, по пладне, в зона B. Мълър изглеждаше доволен, че го вижда, а тъкмо това бе целта. Роулинс прекоси по диагонал балната зала (поне приличаше на такава), която се намираше между две тъповърхи тъмносини кули, и Мълър му кимна.

— Как са краката ти?

— Добре.

— А приятелят ти… хареса ли ликьора?

— Много — рече Роулинс, като си спомни пламъчето в хитрите очи на Бордман. — Изпраща ти обратно бутилката с някакво специално бренди и се надява да му сипеш още едно.

Мълър погледна бутилката, която Роулинс му подаваше.

— Може да върви на майната си — рече безучастно Мълър. — Няма да се занимавам с никаква търговия. Ако взема бутилката, ще я строша.

— Защо?

— Дай я и ще видиш. Не. Почакай, почакай. Няма. Дай, дай да видя.

Роулинс му я предаде. Мълър взе внимателно красивата бутилка с две ръце, отвори капачето й и я вдигна към устните си.

— Дяволи такива — рече тихо той, — какво е това, от манастира на Денеб XIII ли?

— Не ми каза. Каза само, че ще ти хареса.

— Дяволи. Изкусители. Това е сделка, по дяволите! Но само този път. Ако дойдеш тук с още алкохол — с каквото и да е, ако ще да е божествен еликсир, няма значение, ще ти откажа. Къде беше цяла седмица все пак?

— Работих. Казах ти, че ще ми се мръщят за това, че идвам да те видя.

Не ме усети, помисли си Роулинс. Чарлз е прав: аз успявам да се сближа с него. Но защо е толкова труден характер?

— Къде копаят? — попита Мълър.

— Изобщо не копаят. Използват акустични сонди на границата между зони E и F, опитват се да установят хронологията — дали целият лабиринт е бил построен наведнъж или последователно в разширяващи се зони от центъра навън. Какво е твоето мнение, Дик?

— Върви по дяволите. Няма да получиш безплатна археологическа информация от мен! — Мълър отново сръбна от брендито. — Застанал си твърде близо до мен, не мислиш ли?

— Сигурно има четири-пет метра.

— Беше още по-близо, когато ми даде брендито. Защо не ти прилошава? Не изпита ли въздействието?

— Да, изпитах го.

— И скри чувствата си като добър стоик, какъвто си?

Роулинс сви рамене и рече дружелюбно:

— Предполагам, че излъчването губи сила при повторен досег. Все още си остава доста силно, но не и така, както през първия ден. Забелязал ли си нещо подобно да става и с други хора?

— Никой друг не се е подлагал на повторно излъчване — рече Мълър. — Ела тук, момко, да видиш забележителностите. Това е моето водоснабдяване. Доста елегантно. Тази черна тръба обикаля зона B. Предполагам, че е от оникс. Полускъпоценен камък. Във всеки случай е красив. — Мълър клекна и погали акведукта. — Има помпена система. Докарва водата от някакъв подземен източник, може би от хиляда метра дълбочина, не знам. На тази планета няма вода на повърхността, нали така?

— Има океани.

— Освен тях… както и да е. Ето тук, виждаш ли, ето един от крановете. Разположени са на всеки петдесет метра. Доколкото разбрах, това е водоснабдяването на целия град — навярно обитателите не са се нуждаели от много вода. Едва ли е било много важно съоръжение, след като са го построили така. Не съм открил никакви тръби. Никакви истински тръбопроводи. Жаден ли си?

— Не особено.

Мълър сви шепа и я подложи под красиво гравирания кран с концентрични ръбове. Шурна вода. Мълър отпи бързешком няколко глътки; водата спря в мига, в който ръката му се отдръпна изпод крана. Някаква сканираща система, помисли си Роулинс. Хитро. Как ли е издържала всичките тези милиони години?

— Пий — рече Мълър. — Може да ожаднееш по-късно.

— Не мога да остана за дълго — ала въпреки това и той пи вода. След това влязоха в зона A — бе лесно като разходка. Клетките отново бяха затворени; Роулинс забеляза няколко от тях и потръпна. Днес няма да се подлага на никакви подобни експерименти. Намериха пейки — полирани каменни блокове, които се извиваха в краищата и образуваха поставени една срещу друга седалки, предназначени за същества, далеч по-широки в ханша от обикновения H. Sapiens. Така седнали, те можеха да разговарят от разстояние — Роулинс изпитваше само лек дискомфорт от излъчването на Мълър и в същото време липсваше усещането, че са разделени.

Мълър имаше настроение за приказки.

Разговорът бе накъсан, понякога преминаваше в язвителен изблик на ярост или самосъжаление, ала през повечето време Мълър оставаше спокоен и дори чаровен — очевидно му се нравеше компанията на по-младия човек. Двамата обменяха мнения, разказваха преживелици, подхвърляха философски сентенции. Мълър говори доста за началото на кариерата си, за планетите, които бе посетил, за деликатните преговори от името на Земята с неотстъпчиви колониални светове. Често споменаваше името на Бордман; Роулинс прилежно запазваше безизразно лице. Мълър изразяваше към Бордман дълбоко възхищение, примесено с яростна омраза. Очевидно не можеше да прости на Бордман, че залагайки на собствената му слабост, го бе пратил при хидранците. Това не е логично, помисли си Роулинс. Като се вземе предвид самонадеяното любопитство на Мълър, той би се борил със зъби и нокти да получи задачата: без значение дали е бил Бордман или друг, без значение имало ли е рискове или не.

— А ти какво ще ми кажеш за себе си? — попита накрая Мълър. — По-умен си, отколкото се преструваш. Малко ти пречи свенливостта, но имаш доста мозък, грижливо прикрит зад колежанските ти добродетели. Какво искаш да постигнеш, Нед? Какво ти дава археологията?

Роулинс го погледна право в очите.

— Възможност да преживея повторно милиони събития от миналото. И аз съм ненаситен като теб. Искам да знам как се е развивало всичко, защо именно по този начин. Не само на Земята или в Слънчевата система. Навсякъде.

— Добре казано!

И аз така смятам, помисли си Роулинс, с надеждата Бордман да е доволен от това негово неочаквано красноречие.

— Мисля, че можех да кандидатствам и за дипломатическа служба, като теб. Но избрах това. Мисля, че не съм сгрешил. Има толкова много неща за откриване — и тук, и навсякъде. Ние едва започваме да търсим — каза Роулинс.

— Усещам в тона ти желание напълно да се посветиш на стремежите си.

— Може би.

— Харесва ми този тон. Напомня ми за начина, по който говорех и аз.

Роулинс рече:

— За да не си помислиш, че намеренията ми са прекалено чисти, трябва да призная, че личното любопитство ме тласка напред по-силно, отколкото абстрактната любов към познанието.

— Разбираемо е. Простимо е. Не се различаваме всъщност много. Ако не броим четирийсетината години, които ни делят. Не се безпокой много какви са подбудите ти, Нед. Иди при звездите, гледай, действай. Наслаждавай се. Възможно е в крайна сметка животът да те смачка като мен, но това време е още далеч. А може и никога да не дойде, кой знае? Забрави за това.

— Ще се опитам — рече Роулинс.

Сега усещаше топлотата на този човек, прилива на истинска симпатия. Усещаше обаче и вълната на кошмара, непрестанното излъчване на мръсните дълбини на душата, по-слабо поради разстоянието, но не можеше да го сбърка. Обзет от съжаление, Роулинс се поколеба да изрече онова, на което вече му бе дошло времето. Бордман раздразнен го подкани:

— Хайде, момко! Изплюй камъчето.

— Като си помисля само колко е тъжно, че не искаш да ни се довериш, че толкова ненавиждаш човечеството.

— Чист съм пред съвестта си.

— Не е необходимо обаче да прекараш остатъка от живота си в този лабиринт. Има начин да излезеш от него.

— Глупости.

— Изслушай ме — рече Роулинс. Той пое дълбоко дъх и по лицето му просветна открита усмивка. — Разговарях за твоя случай с лекаря на експедицията ни. Той е следвал неврохирургия. Знае всичко за теб. Казва, че вече съществувал начин да се лекува заболяването ти. Разработен е наскоро, преди две години. Може да се прекрати излъчването, Дик. Поръча ми да ти го кажа. Ще те вземем с нас на Земята. За операция, Дик. За операция. За лечение.

2.

Острата, ослепителна, язвителна дума изплува на гребена на могъща вълна от ласкави звуци и го прободе право в корема. Лечение! Ококори се. Думата отекна о̀ стените на мержелеещите се тъмни сгради. Лечение. Лечение. Лечение. Мълър усети как отровното изкушение загриза черния му дроб.

— Не — рече той. — Това са глупости. Лечението е невъзможно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Знам го.

— За тези девет години науката се разви. Сега учените знаят как работи мозъкът. Електрическата му природа. Построиха огромен симулационен апарат в една от лабораториите на Луната — о, това бе преди няколко години, и там „проиграха“ целия процес от начало до край. Всъщност, сигурен съм, че си умират да се завърнеш, защото ще могат да докажат всичките си теории. Ако те оперират и обърнат излъчването ти, ще демонстрират, че са прави. Единственото, което трябва да направиш, е да се завърнеш с нас.

Мълър методично изпукваше кокалчетата на пръстите си.

— Защо не ми спомена за това по-рано?

— Изобщо не знаех.

— Хайде, де!

— Наистина. Нали разбираш, не очаквахме да те намерим тук. Обясних ти. А сетне пък лекарят ни се сети, че има лечение за болестта ти. Какво има, не ми ли вярваш?

— Имаш такъв ангелски вид — рече Мълър — с невинните си сини очи и златистата си коса. Каква игра играеш, Нед? Защо ми дърдориш всичките тези глупости?

Роулинс се изчерви.

— Не са глупости!

— Не ти вярвам. И не вярвам в това ваше лечение.

— Твоя работа. Но ти ще си губещият, ако…

— Не ме заплашвай!

— Извинявай.

Мълър се залута в лабиринта от мисли. Да напусне Лемнос? Да се отърве от прокобата си? Да държи в обятията си отново жена? Гърди като огън върху кожата му. Устни? Бедра? Да се върне към кариерата си. Отново да поеме към звездите? Да забрави деветте години мъка? Да повярва? Да замине? Да приеме?

— Не — рече внимателно той. — Няма лек за моята болест.

— Продължаваш да упорстваш. Но не можеш да бъдеш сигурен.

— Не пасва на модела. Аз вярвам в съдбата, момко. В компенсаторната трагедия. В смазването на гордостта. Боговете не се занимават с нашите временни трагедии. Те не отменят наказанията си след няколко години — Едип не е получил очите си обратно, нито майка си. Те не са освободили Прометей от скалата му. Те…

— Ти не си актьор в гръцка трагедия — каза му Роулинс. — Това тук е реалният свят. Моделите не винаги са точни. Може боговете да са решили, че си страдал достатъчно. И тъй като се впуснахме в литературна дискусия, да си припомним, че са простили на Орест, нали? Тогава защо девет години да не са достатъчно за теб?

— Наистина ли съществува лечение?

— Лекарят твърди, че има.

— Мисля, че ме лъжеш, момко.

Роулинс извърна поглед.

— Какво ще спечеля, ако те излъжа?

— Не знам.

— Добре, лъжа те — рече рязко Роулинс. — Няма начин да ти се помогне. Дай да говорим за друго. Защо не ми покажеш фонтана, от който блика онзи ликьор?

— Той е в зона C — каза Мълър. — А точно сега не ми се ходи там. Защо ми разказа тази история, щом не е вярна?

— Казах да сменим темата.

— Нека предположим за момент, че наистина е вярна — настоя Мълър. — Че ако се върна на Земята, ще ме излекуват. Искам да разбереш, че това не ме интересува, дори и да е сигурно. Аз видях истинската природа на хората. Те ме изритаха, когато бях паднал. Това не е честно, Нед. Те вонят. Толкова са гадни. Те се гордеят с това, което ми се случи.

— Не е вярно!

— Какво знаеш ти? Бил си само едно дете. Те се отнесоха към мен като към боклук, защото аз им показах какво се крие вътре в тях. Бях огледало за мръсните им души. Защо да се връщам сега при тях? За какво са ми притрябвали? Червеи. Свине. Видях ги какви са всъщност през тези няколко месеца, докато бях на Земята след завръщането си от Бета Хидри IV. Онова, което издаваха очите им, нервните им усмивки, когато се отдръпваха от мен. Да, мистър Мълър. Разбира се, мистър Мълър. Само не приближавайте много, мистър Мълър. Момко, ела тук някоя вечер да ти покажа съзвездията — така, както се виждат от Лемнос. Кръстил съм ги сам. Има Кама — дълга, остра. Тя е готова да се забие в Гърба. Има и Копие. Можеш да видиш Маймуната и Жабата. Те се пресичат. Една и съща звезда е едновременно челото на Маймуната и лявото око на Жабата. Тази звезда е Слънцето, приятелю. Малка, грозна, жълта звезда — с цвят на повърнато. Планетите й са населени с грозни, малки човечета, които са се пръснали като капки урина из цялата Вселена.

— Да ти кажа ли нещо, което може и да те обиди? — попита Роулинс.

— Не можеш да ме обидиш. Но можеш да опиташ.

— Мисля, че възгледите ти са изкривени. Изгубил си представата за реалност след всичките години, прекарани тук.

— Не. Тук прогледнах за пръв път.

— Ти виниш човечеството за това, че е човечно. Не е лесно да се приеме човек като теб. Ако седеше тук, на моето място, а аз — на твоето, щеше да разбереш това. Болезнено е да се стои близо до теб. Болезнено е. Точно сега усещам болка с всеки свой нерв. Ако приближа още, ще ми се доплаче. Не можеш да очакваш хората да се приспособят бързо към подобно нещо. Дори тези, които те обичат, не биха могли да…

— Няма такива.

— Бил си женен.

— Бракът ми бе прекратен.

— Имал си връзки, тогава.

— Никоя не можа да ме понесе, когато се върнах.

— Приятели?

— Разбягаха се — рече Мълър. — Разбягаха се като хлебарки.

— Не си им дал достатъчно време.

— Имаха достатъчно време.

— Не — настоя Роулинс. Размърда се неудобно на пейката. — А сега ще ти кажа нещо, от което наистина може да те заболи, Дик. Съжалявам, но ще трябва да ти го кажа. Всичко, което ми разправяш, ми напомня приказките, които слушах в колежа. Цинизмът ти е като на второкурсник. Казваш, че светът заслужава презрение. Че е зъл, зъл, зъл. Видял си истинската природа на човечеството и не искаш повече да имаш нищо общо с него. Всички твърдят така, когато са на осемнайсет години. Но това е период, който отминава. После преодоляваме объркването от осемнайсетте си години и виждаме, че светът е едно достойно място, че хората се опитват да дадат най-доброто от себе си, че сме несъвършени, но не и отвратителни…

— Един осемнайсетгодишен хлапак няма правото на такива мнения. Но аз имам. Аз стигнах до омразата си по най-трудния път.

— Но защо си се вкопчил така в нея? Изглежда се гордееш от собственото си страдание. Освободи се! Отхвърли го! Върни се с нас на Земята и забрави миналото. Или поне прости.

— Никаква забрава. Никаква прошка — намръщи се Мълър.

Потръпна от необясним страх. Ами ако всичко това бе вярно? Ако наистина са открили начин за лечение? Да напусне Лемнос? Чувстваше се малко объркан. Момчето му нанесе силен удар с тази реплика за цинизма на второкурсника. Наистина ли съм чак такъв мизантроп? Не, това е поза. Той ме принуди да я заема. Просто заради полемиката. А сега се давя в собствената си неотстъпчивост. Но не съществува никакво лечение. Момчето е като прозрачно: лъже, макар и да не знам защо. Иска да ме вкара в капан, да ме качи на кораба им. Ами ако е вярно? Защо да не се върна? Мълър можеше сам да си отговори. Страхуваше се, това го възпираше. Да види милиардите хора на Земята. Да се влее в потока на живота. Бе прекарал девет години на пуст остров и се боеше да се върне. Потъна в ямата на депресията, след като осъзна тежката истина. Мъжът, който искаше да бъде бог, сега се бе превърнал в невротик, отчаяно вкопчен в самотата си; държеше се предизвикателно с човек, който би могъл да стане негов спасител. Тъжно, помисли си Мълър. Много тъжно.

Роулинс рече:

— Чувствам, че в мислите ти настъпва промяна.

— Можеш ли да я усетиш?

— Не съвсем. Но преди това бе ядосан и мрачен. А сега долавям нещо… тъжно.

— Никой досега не ми е казвал, че може да разгадава мислите ми — рече удивен Мълър. — Никой изобщо не ми е говорил за това. Казвали са ми само, че близостта до мен поражда болка. Отвратително.

— Тогава защо преди малко бе тъй замислен, изпълнен с копнеж. За Земята ли мислеше?

— Може би — Мълър побърза да се затвори отново в бронята си. Лицето му помрачня. Стисна зъби. Изправи се и нарочно се приближи до младежа, опитвайки се да прикрие истинските си чувства, своята обърканост. — Мисля, че ще е най-добре да се заемеш вече с археологията, Нед. Приятелите ти пак ще се ядосат.

— Имам все още време.

— Не, нямаш. Върви!

3.

Въпреки изричните заповеди на Бордман Роулинс настоя да се върне същата вечер в лагера в зона F, под претекст, че искал да занесе новата бутилка ликьор, която най-накрая бе успял да измоли от Мълър. Бордман искаше някой от другите да донесе бутилката и да спести на Роулинс рисковете от капаните на зона F. Роулинс обаче се нуждаеше от пряк контакт. Бе силно развълнуван. Решителността му намаляваше.

Завари Бордман да вечеря на полирана маса от черно дърво, със сглобки от по-светла дървесина. Той си похапваше от елегантни каменни съдове захаросани плодове, накиснати в бренди зеленчуци, месни екстракти и лютиви сосове. До месестата му ръка имаше гарафа с вино с маслиненочерен оттенък. Няколко вида тайнствени таблетки лежаха в плитката кухина на продълговато блокче от черно стъкло; от време на време Бордман лапваше по някое хапче. Роулинс стоя доста време на прага, преди Бордман да даде знак, че го е забелязал.

— Казах ти да не идваш тук, Нед — рече най-сетне старикът.

— Мълър ти изпраща това.

Роулинс постави бутилката до гарафата с вино.

— Можехме да разговаряме и без това твое посещение.

— Уморих се от всичко. Имах нужда да те видя — Бордман го остави да стои прав и не прекъсна вечерята си. — Чарлз, мисля, че не мога да продължа преструвките си пред него.

— Днес свърши отлична работа — подхвърли Бордман и сръбна от виното си. — Бе доста убедителен.

— Да, научавам се да лъжа. Но каква полза от това? Нали го чу? Човечеството го отвращава. Той няма да ни сътрудничи, след като го измъкнем от лабиринта.

— Той не е искрен. Ти сам го каза, Нед. Евтин цинизъм на един второкурсник. Този мъж обича човечеството. Ето защо е толкова ожесточен — защото тази негова обич се превръща в отрова в устата му. Но той не се е отдал на омразата. Наистина не е.

— Ти не беше там, Чарлз. Не си разговарял с него.

— Наблюдавах. Слушах. А и познавам Дик Мълър от четирийсетина години.

— Последните девет са най-важните. Те са го променили.

Роулинс приклекна, за да накара Бордман да го погледне в очите. Старият набоде с вилицата си захаросана круша, преодоля гравитацията и я поднесе към устата си. Той нарочно не ми обръща внимание, помисли си Роулинс и продължи:

— Чарлз, погледни на това сериозно. Аз бях там и поднесох на Мълър чудовищни лъжи. Предложих му напълно измислено лечение и той ми запрати тази лъжа обратно в лицето.

— Каза, че не вярвал в съществуването на такова лечение. Но той всъщност вярва, Нед. Просто се бои да излезе от скривалището си.

— Моля те. Изслушай ме. Да предположим, че ми е повярвал. Да предположим, че напусне лабиринта и се остави в ръцете ни. И тогава какво? Кой ще поеме задачата да му съобщи, че няма никакво лечение, че сме го измамили най-безсрамно, че искаме само отново да стане наш посланик, да посети някакви извънземни, двайсет пъти по-странни и петдесет пъти по-опасни от онези, които са съсипали живота му? Аз няма да му съобщя тази новина!

— Няма да се наложи, Нед. Аз ще го направя.

— И как ще реагира той? Да не би да очакваш просто да ти се усмихне, да се поклони и да каже: „Много хитро, Чарлз, ти пак победи“? Да отстъпи и да стори каквото искаш? Не. Не би го направил. Може и да го измъкнеш от лабиринта, но самите методи, които използваш за това, правят немислима вероятността той да ни бъде от полза, след като излезе навън.

— Не е задължително да стане така — рече спокойно Бордман.

— Ще ми обясниш ли в такъв случай тактиката, която смяташ да използваш, след като го информираш, че няма лечение и че му предстои да предприеме нова, опасна мисия?

— Предпочитам да не обсъждам бъдещата си стратегия сега.

— Тогава аз се отказвам — рече Роулинс.

4.

Бордман бе очаквал да се случи нещо подобно. Благороден порив; миг на твърдоглаво неподчинение; наплив на добродетели в съзнанието. Отказвайки се от добре запазваната дотогава безизразност, той вдигна поглед и се втренчи в очите на Роулинс. Да, в тях имаше сила. Решителност — също. Но не и коварство. Още не.

Бордман тихо рече:

— Отказваш се? След всичките ти приказки, че ще служиш на човечеството? Ние се нуждаем от теб, Нед. Ти си незаменим за нас, за нашата връзка с Мълър.

— Посветил съм се на човечеството, но то включва и Дик Мълър — рече остро Роулинс. — Той е част от това човечество, независимо какво мисли. Вече извърших сериозно престъпление спрямо него. Ако не ме посветиш в останалата част на плана, проклет да съм, ако продължа да участвам в него.

— Възхищавам се на убежденията ти.

— Моето оттегляне си остава в сила.

— Съгласен съм с твоята позиция — рече Бордман. — Не се гордея с това, което трябва да извършим тук. Гледам на него само като на историческа необходимост — необходимостта от едно предателство в името на по-важното добро дело. Аз също имам съвест, Нед, много добре развита, осемдесетгодишна съвест. Тя не е атрофирала с възрастта. Ние просто се научаваме да живеем с нейните оплаквания, това е.

— Как ще накараш Мълър да сътрудничи? Ще го упоиш? Ще го измъчваш? Ще му промиеш мозъка?

— Нито едно от тези неща.

— Как тогава? Говоря сериозно, Чарлз. Моята роля в тази работа свършва веднага, ако не науча какво предстои.

Бордман се закашля, допи виното си, изяде една праскова и взе последователно три хапчета. Бунтът на Роулинс бе неизбежен и той бе готов за него, ала все пак се разстрои от избухването му. Времето на пресметнатите рискове бе настъпило.

— Нед, разбирам, че е дошъл моментът да спрем с преструвките. Ще ти кажа какво му предстои на Дик Мълър — но искам да го възприемеш от гледната точка на голямата цел. Не забравяй, че малката игра, която играем на тази планета, не е просто въпрос на лични морални съображения. Независимо от риска думите ми да ти прозвучат високопарно, трябва да ти напомня, че залогът е съдбата на човечеството.

— Слушам те, Чарлз.

— Много добре. Дик Мълър трябва да отиде при нашите извънгалактически приятели и да ги убеди, че човешките същества наистина са интелигентни. Съгласен ли си? Само той е в състояние да го направи, поради уникалната му неспособност да крие мислите си.

— Съгласен съм.

— Засега… не е необходимо да убеждаваме извънземните, че сме добри, или че сме достойни, или че сме симпатични. Трябва само да им стане ясно, че притежаваме разум и можем да мислим. Че чувстваме, че възприемаме, че сме нещо по-различно от едни хитри машинки. За нашите цели няма значение какви чувства излъчва Дик Мълър, стига само да излъчва нещо.

— Почвам да разбирам.

— Ето защо, след като излезе от лабиринта, можем да му кажем каква ще е задачата му. Не ще и дума, той ще се ядоса от измамата ни. Но покрай гнева си може и да осъзнае дълга си. Надявам се на това. Ти изглежда мислиш, че няма да го направи. Но това е без значение, Нед. Той няма да има никакъв друг изход, след като излезе от своята обител. Ще бъде отведен при извънземните и ще им бъде предаден, за да установи контакт. Знам, че е брутално. Но е необходимо.

— Тогава сътрудничеството му не е необходимо — рече бавно Роулинс. — Той просто ще бъде подхвърлен. Като прост чувал.

— Като мислещ чувал. Което ще установят и нашите приятели там.

— Аз…

— Недей, Нед. Не казвай нищо сега. Знам какво си мислиш. Ти ненавиждаш този план. Сигурно го ненавиждаш. Аз самият го мразя. Сега просто си върви и обмисли нещата. Обмисли ги от всички страни, преди да стигнеш до някакво решение. Ако и утре искаш да се откажеш, съобщи ми го и ще продължим някакси без теб, но ми обещай, че ще оставиш проблема да преспи. Съгласен? Сега не е време за прибързани решения.

Лицето на Роулинс за миг пребледня, сетне бързо възвърна цвета си. Стисна устни. Бордман се усмихна добродушно. Роулинс сви юмруци, присви очи, обърна се и бързо излезе.

Пресметнат риск.

Бордман взе още едно хапче. Сетне посегна към бутилката, която Мълър му бе изпратил. Наля си. Сладък, възбуждащ вкус. Великолепен ликьор. Задържа го за малко в устата си, за да изпита пълна наслада.