Буря от ада

Глава 3

Джентълменът Джони Марконе не правеше впечатление на човек, готов да ми счупи краката или да ми зашие устата с тел. Сивеещите му коси бяха подстригани късо, а в ъгълчетата на очите му се събираха светли на фона на загара му бръчици от чести усмивки. Очите му имаха онзи оттенък на зеления цвят, който се придобива от дълга употреба на доларови банкноти. Той по-скоро приличаше на футболен треньор от колежа: симпатичен, с тен, с атлетично телосложение, пълен с ентусиазъм. Това впечатление се подкрепяше от външността на съпровождащите го хора. Куджо Хендрикс, например, приличаше на професионалист от първата лига, дисквалифициран за прекомерна грубост на терена.

Куджо се върна в колата, погледна ме свирепо в огледалото за обратно виждане, подкара „Кадилак“-а и бавно пое към офиса ми. В лапите му воланът изглеждаше миниатюрен и крехък. Направих си мислена бележка: да не позволявам на Куджо да ме хваща за гърлото с ръце. Или дори с една ръка. Съдейки по размерите, и една би му стигала.

Радиото в колата свиреше доста силно, но още щом седнах, от високоговорителите се чу пращене. Хендрикс се намръщи и секунда-две обмисляше това явление. Изглежда това време е било необходимо за преминаването на сигнала по нервните му окончания. После той протегна ръка и изключи звука. Оставаше ми само да се надявам, че с такава реакция все пак ще се добере до офиса ми без произшествия.

— Господин Дрезден — с усмивка произнесе Марконе. — Доколкото знам, от време на време работите за полицията.

— Е, подхвърлят ми по нещичко — признах аз. — Ей, Хендрикс. Наистина, би трябвало да си сложите колана. Ако се вярва на статистиката, това е петдесет, или дори шейсет процента по-безопасно.

Куджо отново ме погледна свирепо в огледалото, на което отвърнах с лъчезарна усмивка. Усмивката винаги вбесява хората много повече от директното оскърбление. А може би просто усмивката ми е такава, оскърбителна.

Изглежда моето поведение изкара от релси Марконе. Дявол знае, може би трябваше да държа шапка в ръка, но никога не съм харесвал Франсис Форд Копола, а и никога не съм имал кръстник (виж, кръстница имам, и тя, естествено, е фея. Впрочем, това е съвсем друга история).

— Кажете, господин Дрезден — продължи той. — Обикновено колко струват услугите ви?

Това ме накара да се напрегна. Какво може да иска от мен някой като Марконе?

— Стандартната ми такса е петдесет долара на час плюс пътните разходи — отвърнах аз. — Впрочем, тя може да варира в зависимост от онова, което ви е нужно.

Марконе ме слушаше и кимаше, сякаш ме поощряваше да говоря още. После намръщи чело така, сякаш старателно обмисляше какво да каже сега, вземайки под внимание моите интереси — като някой грижлив дядо.

— Кажете, колко ще струва, за да не разследвате нещо?

— Искате да ми платите за това да не правя нещо ли?

— Нека кажем така: плащам ви по стандартната тарифа. Това прави хиляда и четиристотин на ден, нали?

— Всъщност хиляда и двеста — поправих го аз.

Той реагира на думите ми с ослепителна усмивка.

— Честните партньори са голяма рядкост. Истинско съкровище. Значи, хиляда и двеста на ден. Да кажем, че ви платя две работни седмици, господин Дрезден, и вие си починете известно време. Идете на кино, наспете се и така нататък.

Внимателно го гледах.

— И за над хиляда долара на ден вие искате аз…

— Да не правите нищо, господин Дрезден — усмихна се Марконе. — Съвсем нищо. Отпуснете се, протегнете си краката. И се дръжте по-далеч от детектив Мърфи.

Виж ти… Марконе не искаше да си пъхам носа в убийството на Томи Том. Интересно. Обърнах лице към прозореца и притворих очи, сякаш обмислях предложението му.

— Парите са у мен — продължи Марконе. — Плащам в брой и на място. Вярвам, че вие също ще изпълните ангажимента си. Много ви уважават за деловата честност.

— Мммм. Наистина, не знам, Джон. Виждате ли, сега съм прекалено зает, за да вземам пари за нови поръчки. — Колата почти стигна до сградата, в която се намираше офисът ми. Вратата на колата, изглежда, не беше блокирана. Дори не си бях поставил колана — в случай че ми се наложи да отворя вратата и да скачам в движение. Виждате ли колко съм предвидлив? Ето какво е чародейския интелект — е, и параноя също.

Усмивката на Марконе помръкна. Сега лицето му изразяваше искрено съчувствие.

— Господин Дрезден, много би ми се искало да установим взаимноизгодни делови отношения с вас. Ако работата е в парите, мога да ви предложа повече. Да кажем, че удвоя обичайната ви тарифа. — Той седеше полуобърнат към мен, поклащайки длани пред себе си. Господи, струваше ми се, че всеки момент ще ми каже да изляза на терена и да спечеля подаването. Той отново се усмихна. — Как ви звучи това?

— Работата не е в парите, Джон — въздъхнах аз и уж случайно надникнах в очите му. — Просто се съмнявам, че това ще проработи.

За мое учудване той не отклони поглед.

Онези, които имат работа с магия, са свикнали да виждат света малко по-различно от останалите. Ти придобиваш немислими дотогава перспективи, начин на мислене, за който не би и подозирал без достъп до това, което вижда и чува вълшебника.

И като гледаш някого в очите, ти също го виждаш така, различно. И през този миг онези, другите очи, те виждат по същия начин. Ние с Марконе се гледахме един друг.

Зад тази негова непринудена усмивка и бащински маниери се криеше борец, воин. Той възнамеряваше да постигне онова, което иска, и възнамеряваше да го постигне по най-ефективния от всички начини. Той беше предан човек — предан на своите цели, на своите хора. Той не допускаше действията му да се ръководят от страха. Той печелеше от страданията на хората — продавайки наркотици, плът и крадени вещи, — но се стараеше да сведе тези страдания до минимум. Не от доброта, а просто затова, че така е по-изгодно за бизнеса. Смъртта на Томи Том го е вбесила — студена, делова ярост за това, че някой се е намесил в принадлежащите му по право владения. Той възнамеряваше да намери отговорните за тази намеса и да се справи с тях посвоему — и не искаше полицията да се намесва в това. Той е убивал в миналото и знае, че ще се наложи да убива и в бъдеше, но това за него беше просто начин за управление на нещата, нещо като плащане на покупките на касата. Всичко в Джентълмена Джони Марконе беше сухо и прохладно. Всичко, освен един малък ъгъл. Там, скрит от всекидневните мисли, се криеше някакъв таен позор. Не можах да видя какъв точно. Но видях, че там, някъде в далечното минало, се е случило нещо и че той би дал всичко на света да не се е случвало, ще пролее колкото трябва кръв, само и само да заличи това. И именно от този тъмен ъгъл на съзнанието черпеше своята решимост, своята сила.

Такъв го видях, поглеждайки в душата му, през всичките му бариери и маски. И някъде на подсъзнателно ниво знаех: той разбираше, че ще видя, ако погледна. Той съзнателно посрещна погледа ми, знаейки какво ще ми покаже. Това обясняваше желанието му да се срещнем насаме. Той искаше да надзърне в душата ми. Той искаше да види що за човек съм.

Когато гледам някого в очите, в душата, в най-съкровената му същност, същият този някой вижда моите — това, което правя, това, което възнамерявам да направя, това, което мога да направя. Повечето от тези, които посрещат погледа ми, имат, меко казано, бледен вид. Помня, че една жена дори припадна. Не знам какво са видели там, в моята душа: самият аз се пазя да надзъртам там.

Джон Марконе не приличаше на останалите, които са успявали да надникнат в душата ми. Той дори не мигна. Просто гледаше, попивайки видяното, а след секунда или две кимна, сякаш беше разбрал нещо. Останах с неприятното усещане, че ме е измамил. Че е узнал за мен повече, отколкото аз за него. Първото, което изпитах, беше яд — яд, че ме манипулираха, че изобщо посмя да влезе в душата ми.

А само секунда по-късно вече се боях от този човек. Боях се до смърт. Погледнах в душата му и тя се оказа твърда и празна като хладилник от неръждаема стомана. Това беше повече от достатъчно, за да ме извади от релси. Той беше силен, свиреп и безпощаден, макар че не беше жесток. Той притежаваше душа на тигър.

— Какво пък, добре — меко произнесе той, сякаш нищо не се беше случвало. — Няма да се опитвам да ви налагам предложението си, господин Дрезден. — Автомобилът забави ход и Хендрикс спря пред моята сграда. — Но нали няма да възразите, ако ви дам един съвет? — Бащинските нотки се изпариха от гласа му и сега звучеше просто спокойно-търпеливо.

— Само ако не искате пари за него. — Благодаря на Бога за изтърканите клишета. Бях твърде уплашен, за да измисля разумен отговор.

Марконе почти се усмихна.

— Струва ми се, че за вас ще е най-добре, ако легнете за няколко дена с простуда. Виждате ли, работата, над която детектив Мърфи ви помоли да помислите, не бива да излиза на бял свят. Няма да ви хареса онова, което ще откриете. И освен това — тя е от моята страна на оградата. Нека аз да се справя с нея, при това — без да ви безпокоя.

— Заплашвате ли ме? — попитах.

Лично аз не смятах така, но не исках той да види това. Само ако гласът ми не трепереше…

— Не — невъзмутимо отвърна той. — Твърде много ви уважавам, за да се принизявам до това. Казват, господин Дрезден, че вие не сте измамник. А истински маг.

— Освен това говорят, че съм побъркан.

— Аз съм много придирчив в избора на онези, които слушам, и онова, което казват — отбеляза Марконе. — Помислете върху онова, което ви казах, господин Дрезден, става ли? Не мисля, че си заслужава често да пресичаме професионалните си пътища. Във всеки случай, аз бих се постарал да не ви превръщам в свой враг заради това.

Стиснах зъби, борейки се със страха.

— Не бива да ме превръщате в свой враг, Марконе. Това би било просто глупаво. Много глупаво.

Той ме погледна — лениво и отпуснато. Сега вече не се боеше да срещне погледа ми. Онова повече няма да се повтори.

— Наистина би трябвало да сте по-вежлив, господин Дрезден — отбеляза той. — Така е по-полезно за бизнеса.

Оставих тази забележка без отговор: просто не намерих такъв, който не би прозвучал изплашено или безразсъдно грубо.

— Ако неочаквано загубите ключа от колата си — казах аз вместо това, — не се притеснявайте, обадете ми се. Само повече не се опитвайте да ми предлагате пари или да ме заплашвате. Благодаря за возенето.

С все същото изражение на лицето той гледаше как излизам от колата и затварям вратата зад себе си. Хендрикс подкара „Кадилак“-а и зави обратно, като ми хвърли на сбогуване още един застрашителен поглед. По дяволите, и преди ми се е случвало да поглеждам в душите на хората. Такова нещо не се забравя. Но нито веднъж не ми се е случвало да се сблъскам с някой като него, толкова спокоен и контролиращ себе си; дори другите практикуващи магове, с които съм срещал погледа си, изглеждат напълно различно. Никой от тях не ме възприемаше като колонка числа, които си струва да се запазят за по-нататъшен анализ.

Пъхнах ръце в джоба на куртката си: вятърът пронизваше чак до костите. По дяволите, напомних си аз, та аз съм чародей, занимавам се с истинска магия. Не се страхувам от големите момчета в големите коли. Не можеш да ме изплашиш с трупове, чийто живот е бил прекъснат от магия с такава сила, каквато не съм и сънувал. Не, наистина. Честна дума.

Но треперенето при спомена за очите в доларов цвят, зад които се криеше студена, почти безстрастна душа, ме преследваше по целия път нагоре по стълбите. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната интимност от това надзъртане в душата ме хвана неподготвен и ме изплаши. И всичко това, взето заедно, ме накара да се объркам, заплашвайки го като уплашен ученик. Марконе беше хищник. Той буквално усещаше моята миризма. И ако реши, че съм слабак, няма никакво съмнение — неговата съчувстваща усмивка и бащинско отношение ще изчезнат със същата лекота, с която се появиха.

Какво да се прави, доста лошо първо впечатление.

Да върви по дяволите. Поне не закъснях за срещата с клиента.