Буря от ада

Глава 25

Видът на Селзовата къща край езерото сигурно ще ме преследва до края на дните ми. Беше отвратително. Впрочем, в обикновен, материален план, тя изглеждаше напълно невинно. Но на друго, по-дълбоко ниво, прозираха нейната порочност и гнилост. Тя беше пропита от негативна енергия, злоба, горделивост и похот. Особено похот — жажда за притежаване. Не толкова физическо, колкото притежаване на власт, богатство.

Призрачните същества — не реални, а по-скоро проява на негативната енергия на това място — облепваха стените, висяха от улуците, от покрива, от первазите. А може би това бяха някакви остатъчни проявления на стари Викторови заклинания. Ако не друго, то такива имаше в изобилие. Доколкото разбрах, той отдавна е репетирал, за да може ако ще убива, да е със сигурност.

Накуцвайки, изкачих стълбите до входната врата. Не видях никакви капани или предупредителни сигнали, нито с обикновеното, нито с Вътрешното Зрение. Май съм надценил Виктор-Сянката. По сила не отстъпваше на зрял чародей, но очевидно образованието му беше недостатъчно. Мускули, но не и мозък — ето какъв беше нашият Виктор-Сянка. Какво пък, ще си го отбележим.

Завъртях бравата — просто така, за всеки случай.

Вратата се отвори.

Чак замижах. Впрочем, никой не възразява срещу късмета. А може би това не беше късмет, просто Виктор дотолкова е уверен в силите си, че дори не му и хрумва да заключи вратата си. Поех си дълбоко дъх, събрах всичката си воля в юмрук и влязох.

Не помня как беше обзаведена къщата. Всичко, което помня, е онова, което ми показа Вътрешното Зрение. Отвътре къщата почти не се различаваше от изгледа си отвън, просто тук всичко бе по-рязко, по-концентрирано. Навсякъде висяха твари: твари с безмълвни, горящи очи и гладни мутри. Рептилии, нещо като плъхове, членестоноги… Единственото, което ги обединяваше, бе отвратителната им, злобна външност. Всички бягаха от пътя ми, щом ги докоснех с аурата енергия, която държах приготвена. Те издаваха тихи звуци, които не се чуваха с ушите, но ги долавях чрез изостреното си вътрешно усещане.

Вървях по дългия, тъмен коридор, пълен с тези твари. Вървях бавно, почти безшумно, а те се разбягваха на всички страни. Тъмният магически отблясък, който забелязах още отвън, струеше някъде отпред и с всяка моя крачка ставаше все по-ярък. Някъде отпред се чуваше музика; познах мелодията, която свиреше в стаята на Томи Том в „Медисън“. Бавна, чувствена мелодия с равен ритъм.

За миг затворих очи и се вслушах. Чух звуци. Тих шепот, повтарящ отново и отново една и съща фраза — мъжки глас, произнасящ заклинание, готвещ се за решителния удар. Сигурно бе Виктор. Чух женска въздишка, пълна с наслада. Семейство Бекет? Най-вероятно, да.

Освен това чух — или по-точно усетих през подметките на ботушите си — гръмотевица над езерото. Тихият шепот укрепна, пълен с отмъстителна радост, и продължи да напява заклинанието си.

Продължавайки да се приготвям психически, завих по коридора и се озовах в просторно помещение, заемащо цялата височина на сградата. Долу беше гостната. Спираловидно стълбище водеше нагоре — съдейки по всичко, към кухнята и столовата, формирайки антресол. Сигурно тук можеше да се влезе от верандата в задната част на къщата.

Гостната се оказа празна. Напяването и въздишките се носеха откъм антресола. Е, уредбата, от която се чуваше музиката, беше долу и колонките й бяха облепени от отвратителни твари — очевидно ядяха музика. Обърнах внимание на несъмнената връзка между мелодията и пулсацията на бледовиолетовата мъгла, изтичаща от антресола. Това, което чувах, наистина се оказа сложно заклинание, въвличащо множество стихии, подчинени на властта на един, главен чародей. Виктор. Хитро измислено. Трябва ли да се учудвам, че действаше с такава ефективност. Сигурно Виктор доста е поработил, докато го изчисли.

Погледнах към антресола, после пресякох стаята, опитвайки се да се държа по-далеч от уредбата. Успях да се плъзна под антресола незабелязан, само гнусните нематериални твари се разбягаха от мен във всички страни. Дъждът на улицата беше достигнал апогея си, съдейки по тропота на капките по покрива и прозорците.

Около мен имаше купчини картонени кутии, пластмасови туби и дървени сандъци. Отворих един и видях няколкостотин малки флакончета — вече бях виждал такива. Флакончетата бяха пълни с „Трето Око“. Вътрешното ми Зрение ги виждаше различно: течността в тях беше гъста и мътна поради заключената във всеки флакон неизбежна катастрофа. В нея плаваха изкривени от ужас и мъка лица — призрачни образи на онова, което може да се случи.

Надзърнах в другите кутии. В едната имаше стари бутилки със зелена течност, която сякаш светеше. Абсент? Отпуших една, помирисах я и почти физически усетих разтвореното в течността безумие. Отдръпнах се от кутиите; едва не повърнах. После набързо прегледах още няколко. Нишадър, със съпътстващите го видения за психолечебници и санитари. Някакви гъби в пластмасови ванички, на пръв поглед — отровни. Алуминиев прах. Антифриз. В сянката имаше още много неща, но нямах време да ги разгледам. И без това знаех за какво е всичко това.

За еликсира.

Съставки за еликсира. Ето как Виктор приготвяше „Трето Око“. Той правеше точно като мен, когато приготвях микроскопичните си порции отвари, само че той действаше с размах, използвайки енергията на други хора, други стихии. За основа използваше абсент. Всъщност Виктор се занимаваше с промишлено производство на вълшебен еликсир. Изглежда продуктът му беше инертен до момента, в който попаднеше в организма и започнеше да взаимодейства с емоциите и страстите. Това обясняваше защо досега не съм забелязал нищо. Тази отвара не се показваше при повърхностно изследване, всъщност дори и при подробно изследване, освен при задействано на пълна мощ Вътрешно Зрение, което правя много, много рядко.

Замижах, треперейки. Зрението ми показваше твърде много неща. Това е един от проблемите, свързани с него. Гледах всички тези съставки, сандъците с вече готовата отвара и виждах образите на страданията, които може да причини. Това беше прекалено. Главата ми започна да се замайва от тези видения.

Отново гръмна гръм, този път по-рязко и, както изглежда, точно над главата ми. Гласът на Виктор премина в писък и аз започнах да различавам думите. Той пееше на някакъв древен език. Египетски? Асирийски? Всъщност, каква е разликата? Смисълът беше достатъчно ясен — ненавист, заплаха. Тези думи имаха само една цел: убийство.

Втресе ме още по-силно. Може би това бяха странични ефекти на Зрението? Или така ми влияеше изобилието от негативна енергия?

Как пък не. Просто ме беше страх. Страхувах се да напусна укритието си под антресола, за да се срещна лице в лице с повелителя на цялата тази гадост. Усещах силата му дори оттук — неговата сила, неговата увереност, силата на волята му, наелектризираща въздуха със смъртоносна неизбежност. Страхувах се като дете, оказало се само̀ с огромно, зло куче, или с местния побойник. Такъв страх парализира, принуждава те да измислиш каквато и да е причина, само и само да се скриеш.

Само че нямаше кога да се крия. Да търся причини — също. Затова с усилие на волята затворих Зрението и събрах остатъците от смелостта си.

На улицата удари гръм и почти веднага блесна нова мълния. Светлините примигаха, музиката прескочи. Над главата ми Виктор пищеше в екстаз. А и женският глас, най-вероятно на госпожа Бекет, също пищеше.

— Какво пък, който плаща, той рискува — измърморих аз.

Фокусирах волята си, изпънах ръка към уредбата, разперих пръсти и извиках: „Fuego!“ Струя топлина се откъсна от пръстите ми, прелетя през стаята и погълна стереосистемата, от която се изтръгна не музика, а дълъг, пълен с мъка стон. Проклетите Мърфини белезници продължаваха да висят на ръката ми.

Обърнах се, разперих ръце настрани и изръмжах: „Veni che!“ Под мен се завихри вятър; той изду якето ми като плаща на Батман и ме вдигна директно в антресола. Прескочих ниския парапет и меко се приземих на пода.

Въпреки че очаквах да видя нещо от този род, зрелището ме потресе. Виктор беше облечен изцяло в черно: черни прилепнали панталони, черна риза, черни обувки — дяволски стилно, особено в сравнение с моя анцуг и каубойски ботуши. Гъстите му вежди и резките черти на лицето му се подчертаваха от зловещата тъмна светлина, излъчвана от очертания около него кръг. Вътре бяха разположени принадлежности за ритуала, предназначен да ме убие. Там имаше нещо като лъжица, само че със заострени като бръснач краища, две свещи — черна и бяла, а така също бял заек с лапи, вързани с червена лента. От малката рана на лапата течеше кръв, цапайки бялата козина. Още една лентичка беше завързана около главата, притискайки към нея кичура от косата ми. До всичко това на килима имаше още един нарисуван с тебешир кръг с диаметър около петнайсет фута. В него се гърчеха в любовни конвулсии семейство Бекет, изработвайки енергия за заклинанието на Виктор.

Очевидно успях да изненадам Виктор. Той потресено се втренчи в мен, приземяващ се в малък смерч. Около мен се разлетяха някакви цветя в саксии и други дреболии.

— Ти!? — извика той.

— Ами, да — аз — потвърдих аз. — Исках да поговорим за някои неща, Виктор.

Стъписването му мигновено се смени с бясна злоба. Той сграбчи заострената си лъжица, вдигна я с дясната си ръка и изкрещя формулата на заклинанието. С лявата си ръка вдигна заека — ритуалният ми заместител — и се приготви да изтръгне сърцето му, а значи, и моето.

Не му дадох възможност да довърши ритуала. Пъхнах ръка в джоба и хвърлих към Виктор-Сянката празната кутия от филмчето.

Като оръжие, тя не би убила дори комар. Но тя беше истинска, материална, и я хвърляше реален, смъртен човек. Тя можеше да наруши целостта на магическия кръг.

Кутийката изсвистя във въздуха над очертаната от Виктор граница на кръга и я прекъсна в мига, в който той извика последните думи на заклинанието и мушна лъжицата-нож в бедния заек. Енергията на бурята се устреми надолу, в цилиндъра, за чиято основа служеше нарушения от мен кръг.

През процепа в стаята нахлу стихия — дива, неуправляема, сляпа — буйство на цветове и звуци, и се нахвърли върху нас със силата на ураган. Всички предмети в стаята, включително мен и Виктор, бяха откъснати от местата им, и някои от тях прекъснаха и кръга, в който се забавляваха семейство Бекет. Те се изтърколиха по пода и се удариха в стената.

Вкопчих се в перилата и се държах с всички сили, опитвайки се да устоя на вихъра на гъстия като вода въздух.

— Копеле! — Виктор с усилие надвикваше урагана. — Защо не можеш просто да вземеш и да умреш?! — Той протегна ръка към мен, извика нещо неразбираемо и струя изгарящ пламък се устреми към мен.

По дяволите, провървя ми, че енергията в стаята беше в излишък. С нейна помощ мигновено се оградих с висока, здрава стена. Естествено, това ми се удаде с десеторно по-големи усилия, отколкото ако бях с моята гривна-щит, но, замижал от усилие, все пак успях да отблъсна огненият език нагоре. Отворих очи точно навреме, за да видя как огънят удари дървените подпори на тавана и ги подпали.

Въздухът продължаваше да жужи от енергия. Виждайки че ставам, цял и невредим, Виктор злобно заръмжа, протегна ръка някъде встрани и извика думите на призоваващо заклинание. Твърда палка, или по-вероятно голяма кост, изпърха във въздуха към ръката му и той се обърна към мен така, сякаш в ръката си имаше пистолет.

Много чародеи страдат от един и същ недостатък: мислят изключително от позицията на магията. Виктор очевидно не очакваше че ще скоча, ще се хвърля към него по тресящият се от ударите на бурята под и с размах ще го ударя с рамо в корема. Той удари гърба си в стената с радващ душата звук. Леко се отдръпнах, замахнах да го ритна с коляно в корема, но не уцелих и попаднах точно между краката му. Той моментално омекна, сгъна се на две и заби физиономия в пода. Сега вече аз пищях, почти обезумял от ярост, ритайки го с крака.

В този момент чух зад гърба си зловещо металическо изщракване, огледах се и видях напълно голия Бекет, насочващ към мен малък автомат. Отдръпнах се настрани и чух кратък ред. Нещо горещо разкъса бедрото ми, усука ме и ме блъсна. Изтъркалях се по пода и спрях чак в кухнята. Бекет шумно изруга, след което от стаята се чуха няколко звънки, но напълно безобидни изщраквания. Оръжието засече. Какво пък, при това изобилие на магия в стаята имаше късмет, че не му се взриви в ръката.

През това време Виктор се свести. Той тръсна костта, която така и не изпусна от ръце, и от нея на килима се изсипаха пет-шест сушени скорпиона.

Белоснежни, по-бели от бялото зъби блеснаха на тъмното му лице.

— Scorpis, scorpis, scorpis! — изръмжа той; погледът му гореше от злоба и ненавист.

Раненият крак не ми се подчиняваше, затова изпълзях обратно в кухнята. Отвъд вратата, в общата зона, скорпионите оживяха и започнаха да растат. Първо един, а после всички останали се обърнаха към кухнята и тръгнаха към мен, увеличавайки размерите си в движение.

Виктор виеше от възторг. Семейство Бекет стояха голи и гледаха, стискайки в ръцете си пистолети, а в празните им очи нямаше нищо, освен жажда за кръв.

Отстъпвах, докато не опрях гърба си в кухненски рафт. Чу се шум и върху мен падна метла с дълга дръжка, удряйки ме болезнено по главата. Сграбчих я с отчаяно биещо сърце.

Стая, претъпкана със смъртоносен наркотик. Зъл чернокнижник на своя територия. Двама психари с оръжие. Продължаваща безконтролно да бушува в стаята магическа буря. И като капак на всичко — половин дузина скорпиони като онзи, от който едва се измъкнах жив, стремително растящи до размерите на филмови чудовища. Ако се вярва на часовника, беше изминала по-малко от минута, но нямаше изгледи за никакъв таймаут.

Така или иначе, вечерта не беше особено удачна за гостуващия отбор.