Буря от ада

Глава 10

Тръгнах си от Бианка с наемната кола на Джордж, „Студбейкър“ с дървени страници. При движение тази бракма мърмореше, пъшкаше и стенеше с всичките си сглобки. Преди да приближа дома си, спрях до един телефонен автомат и набрах номера на Линда Рандъл.

В слушалката се чуха няколко сигнала, преди да ми отговорят.

— Бекет ли търсите? Линда е на телефона — чу се в слушалката тих, приглушен контраалт.

— Линда Рандъл ли? — уточних аз.

— М-м-м — отзова се тя. Кадифето в гласа й беше почти осезаемо. — Кой се обажда?

— Казвам се Хари Дрезден. Исках да ви попитам дали можем да поговорим.

— Хари? Кой?

— Дрезден. Частен детектив съм.

Тя се разсмя. Смехът й беше толкова сочен, че ми се прииска да зарежа всичко и да се търкалям гол по земята.

— И какво искате да разследвате, господин Дрезден? Частните ми прелести ли? Вече ми харесвате.

Закашлях се.

— Ами… да. Госпожо Рандъл…

— Госпожица — прекъсна ме тя. — Госпожица Рандъл. Свободна съм. В смисъл, в този момент.

— Госпожице Рандъл — поправих се аз, — ако е възможно, бих искал да ви задам няколко въпроса относно Дженифър Стентън.

Мълчание от другата страна на линията. Чувах някакви звуци на заден фон: музика, сигурно по радиото, и механичният глас на говорител, приказващ нещо за бели зони, червени зони и разтоварване на багаж.

— Госпожице Рандъл?

— Не — каза тя.

— Няма да отнеме много време. И ви уверявам, че не вие сте обект на разследването ми. Моля само да ми отделите няколко минути.

— Не — повтори тя. — На работа съм и ще бъда заета до сутринта. Нямам време за вас.

— Дженифър Стентън беше ваша приятелка. Убиха я. Ако можете да ми кажете нещо, което може да помогне…

— Не мога — отново ме прекъсна тя. — Довиждане, господин Дрезден.

В слушалката се чу сигнал „заето“.

Намръщих се раздразнено и поставих обратно слушалката. Ето ти ситуация. Загубих толкова много сили за подготовка на срещата ми с Бианка, спечелих си толкова много потенциални неприятности и всичко бе напразно.

Всичко бе напразно, помислих си аз. Всичко, дявол да го вземе, бе напразно.

Бианка спомена, че Линда Рандъл работи като шофьор. При Бекет, спомних си фамилията, които и да бяха те. Сега разбрах що за шумове са се чували на заден план: обявите в сектора за пристигащи на летище „О’Хара“. Излиза, че тя стои с автомобила до аерогарата — може би чака пристигащите отнякъде семейство Бекет. Във всеки случай, нямаше да е там още дълго време.

Без да губя нито секунда, включих предавките на стария, дрънчащ „Студбейкър“ и потеглих към „О’Хара“. Далеч по-лесно е да разкараш някого по телефона, отколкото при лична среща. Към аерогарата имаше няколко тунела, но тук ми се наложи да разчитам на късмета си — че ще попадна на нужното ми място преди госпожица В-момента-не-съм-заета Рандъл да успее да посрещне работодателите си и да изчезне. И още малко за това, „Студбейкъра“ да успее да преодолее оставащото до летището разстояние.

Колата все пак успя да докрета до местоназначението и още на втория изход видях малка сребриста лимузина, спряла на безплатния паркинг. През тонираните стъкла не се виждаше почти нищо. Както обикновено в петък вечерта, летището гъмжеше от хора — най-вече бизнесмени в сдържани, делови костюми, връщащи се вкъщи от всички краища на страната. По полукръглата рампа непрекъснато пълзяха коли. Ченге в униформа регулираше движението, не позволявайки на хората да правят всякакви глупости като качване-сваляне на хора насред пътя.

Паркирах стареца-„Студбейкър“, изпреварвайки в последния момент едно „Волво“ — е, наистина, имах предимството, че колата ми е по-стара и по-тежка, а и я управлявах далеч по-безразсъдно. Наблюдавайки сребристата лимузина, се измъкнах от колата и се отправих към най-близкия телефонен автомат. Пъхнах четвърт долар в процепа и още веднъж набрах номера, който ми даде Бианка.

В слушалката се чуха сигнали. В сребристата лимузина някой помръдна.

— Семейство Бекет; Линда на телефона — измърка тя.

— Здравей, Линда — казах аз. — Пак е Хари Дрезден.

Почти видях усмивката й. В купето проблясна огънче, осветявайки за миг женски силует, после от него остана само оранжевата точка на цигарата.

— Струва ми се, вече ви казах, че не искам да разговарям с вас, господин Дрезден.

— Харесват ми жени, които са трудно достъпни.

Тя се разсмя със своя забележителен смях. През затъмнените стъкла видях как главата й се поклаща в такт със смеха.

— С всяка изминала секунда ставам все по-недостъпна. Още веднъж: довиждане. — И отново сигнал „заето“.

Усмихнах се, затворих телефона, приближих се до лимузината и почуках по стъклото. То се отпусна с леко жужене и отвътре ме погледна жена на около двайсет и пет години, извила учудено вежди. Имаше красиви очи с цвят на дъждовни облаци, леко пресилени сенки и яркочервено червило на пълните си устни. Кафявите й коси бяха стегнати в кок на тила, от което скулите й изглеждаха почти остри; само на слепоочията нарочно беше оставила няколко свободни кичура. Общо взето, имаше хищен вид — рязък, решителен. Беше облечена в белоснежна блузка и сиви прави панталони; в ръката си държеше запалена цигара. Струйката дим влизаше направо в носа ми; опитах се да я издухам настрани.

Тя ме измери с поглед и леко се усмихна.

— Можете да не се представяте. Хари Дрезден.

— Наистина трябва да поговоря с вас, госпожице Рандъл. Това няма да отнеме много време.

Тя погледна часовника си, а след това — към входа на аерогарата. После отново към мен.

— Добре. Притиснахте ме в ъгъла, нали така? Предавам се на милостта на победителя. — Ъгълчето на устата й се изви в усмивка. Тя дръпна от цигарата си. — И освен това, харесват ми мъже, които не можеш да спреш.

Отново се закашлях. Тази жена беше привлекателна; впрочем, беше привлекателна заради професията си. И все пак в нея имаше нещо, което ми действаше като ключ за запалване на двигател: нещо в това, как си държеше главата, или как формираше думите, които, подминавайки мозъка ми, попадаха директно в хормоните ми. Постарах се по-бързо да премина на темата, за да намаля вероятността да се покажа като глупак.

— Добре ли познавахте Дженифър Стентън?

Тя ме погледна изпод полупритворените си мигли.

— До интимно.

Кхм.

— Да… хм… вие… нали сте работили заедно с нея за Бианка.

Линда издиша още една струйка дим.

— За тази гадна, дребна кучка. Да, работих с Джен. Известно време дори живяхме заедно. В едно легло. — Последната дума успя да изговори, придавайки й вибрации на спотаен, почти непристоен смях.

— Познавахте ли Томи Том? — попитах аз.

— И още как. В леглото е безподобен. Просто фантастичен. — Тя наведе поглед и опипа с ръка седалката до себе си. Какво беше загубила там? — Той беше постоянен клиент. Два пъти месечно двете с Джен отивахме при него и си правехме малка вечеринка. — Тя се наведе към мен. — Той, Хари Дрезден, можеше да направи с жените такива неща, че се превръщаха в истински звяр. Разбирате ли за какво ви говоря? В ръмжащ и хапещ звяр. Като по време на разгонване.

Напълно оглупявах от нея. Този неин глас навяваше сънища като онези, които на сутринта ужасно ти се иска да си спомниш по-подробно. Изражението на лицето й обещаваше да ми покаже такива неща, за каквито не се говори, ако само й дам такъв шанс. Работата, Хари. Мисли за работата.

Има дни, когато просто ненавиждам тази своя работа.

— Кога разговаряхте с нея за последен път?

Тя дръпна още веднъж от цигарата си и този път забелязах едва забележимото треперене на пръстите й, което тя моментално прикри. Но недостатъчно бързо. Тя нервничеше. Нервничеше толкова много, че пръстите й трепереха и аз преразгледах поведението й. Тя се преструваше на похотлива улична котка, предизвиквайки не мозъка ми, а хормоните, опитвайки се да ме отвлече от темата, да не ми позволи да открия нещо.

Не съм някой ненормалник. Можете да ме разсеете с хубаво личице или тяло — като всеки що-годе млад мъж. Линда Рандъл играеше тази роля страхотно. Но не обичам, когато ме правят на глупак.

Е, госпожице Секс-Богиня, какво криете от мен?

Прокашлях се и колкото се може по-равнодушно попитах:

— Та, кога за последен път сте говорили с Дженифър Стентън, госпожице Рандъл?

Тя ме погледна с присвити очи. Каквато и да беше, не бе глупачка. Разбираше, че прозирам през преструвките й. От флиртуващата интонация не остана и следа.

— Ченге ли сте? — попита тя.

Поклатих глава.

— Честна бойскаутска, не съм. Просто се опитвам да изясня какво се е случило с нея.

— Мамка му — тихо каза тя. После изстреля фаса си през прозореца и пусна голям облак дим. — Чуйте какво. Ще ви кажа нещо, но ако се появи ченге, не ви познавам. Ясно ли е?

Кимнах.

— Говорих с Джен в сряда вечерта. Тя ми позвъни. Томи имаше рожден ден. Тя предлагаше да се съберем тримата. — Тя изкриви уста. — Така да се каже, да се възсъединим.

Огледах се и се наведох по-близо до прозореца.

— Отидохте ли?

Очите й се замятаха неспокойно като на котка, оказала се затворена в тясна стая.

— Не — каза тя. — Трябваше да работя. Исках, но…

— Тя каза ли нещо необичайно? Нещо, от което да заподозрете, че е в опасност?

Тя отново поклати глава.

— Не, нищо такова. Ние всъщност не говорихме много. И почти не се срещахме, след като напуснах „Кадифения салон“.

Намръщих се.

— Знаете ли дали се е занимавала с нещо друго? Дали е била въвлечена в нещо, което може да й навреди?

Тя поклати глава.

— Не, не. Нищо такова. Това не е в неин стил. Тя беше прекрасна. Много момичета постепенно… загниват ли, що ли. Само не и тя. Тя можеше да накара хората да се почувстват различни, по-добри. — Тя се отвърна. — Аз не можех така. Всичко, което умеех, беше да им помогна да се отпуснат малко.

— Нищо повече ли не можете да ми кажете? Нищо ли не се сещате?

Тя сви устни и поклати глава. Поклати глава — и с това ме излъга. Знаех го със сигурност. Тя се затвори, сви се, но ако наистина нямаше какво да ми каже, нямаше да се опитва да го скрие. Тя със сигурност знаеше нещо — освен ако просто не съм я настъпил по мазола, както направих преди час с Бианка. Във всеки случай не разчитах, че ще ми каже още нещо.

Свих юмруци с досада. Ако Линда Рандъл нямаше информация за мен, отново бях в задънена улица. И успях да уязвя чувствата на още една жена — вече втората за тази вечер. Не, Дрезден, направо си снайперист. Дори като се има предвид, че едната от тях не е съвсем жена.

— Но защо — попитах аз, без да успея да помисля какво питам. — Защо работиш като проститутка?

Тя отново ме погледна и се усмихна. Видях как нещо в нея отново се промени, включвайки онази животинска страст, с която ме посрещна отначало. И все пак в нея се водеше някаква вътрешна борба, която очите й не можеха да скрият. Бързо отклоних поглед, преди да съм видял повече. Не знам защо, но ми се струваше, че не искам да видя онова, което се намираше в душата на Линда Рандъл.

— Защото се занимавам с това, господин Дрезден. На някои хора им трябва алкохол. Или наркотици. А на мен — оргазми. Секс. Страст. Просто още един вид зависимост. В този град ги има колкото поискаш. — Тя погледна към изхода на терминала. — След любовта това е най-страхотното нещо. И то ме задържа на работа. Моля да ме извините.

Тя отвори вратата. Бързо се отдръпнах и извърнах, за да й направя място да излезе. С големи крачки — краката й сякаш започваха от шията — тя заобиколи колата и отвори багажника.

Съпружеска двойка (и двамата дълги, с очила и стилни сиви делови костюми) се появи на изхода от аерогарата и се отправи към лимузината. Те изглеждаха като преуспяващи професионалисти: успешна кариера, без деца, затова пък имат време и пари в излишък, за да се грижат за външността си. Просто идеалната западна двойка. Той носеше на рамо сак с дрехи, а в ръката — малко куфарче; тя — само куфарче. Нямаха украшения, не забелязах дори следи от часовници или венчални халки. Странно.

Мъжът постави вещите си в багажника на лимузината и прехвърли погледа си от Линда към мен. Линда отклони очи. Той се стараеше да говори тихо, за да не го чуя, но слухът ми е остър.

— Кой е този? — попита той.

В гласа му се усети напрежение.

— Мой приятел, господин Бекет. Срещах се с него преди време.

Нова лъжа. Става все по-любопитно и по-любопитно.

Погледнах над покрива на лимузината към жената — вероятно, госпожа Бекет. Тя посрещна погледа ми невъзмутимо, дори бих казал — твърде безразлично. Това изглеждаше малко зловещо. Такъв поглед съм виждал в киното, при затворници, освободени от немските концлагери в края на Втората световна война. Празен. Мъртъв — като покойник, който още не знае, че е умрял.

Линда отвори задната врата и настани господин и госпожа Бекет в колата. Минавайки, господин Бекет плъзна ръка по талията на Линда с жест, твърде интимен и собственически за наемна прислуга. Видях как Линда трепна и затръшна вратата. После заобиколи колата и се приближи до мен.

— Изчезвайте оттук — тихо произнесе тя. — Не искам никакви неприятности с шефа си.

Хванах я за ръката и я стиснах — жест, който изглеждаше напълно естествен за бивш любовник. При това незабелязано пъхнах в дланта й визитната си картичка.

— Моята визитка. Ако си спомните още нещо, обадете се, става ли?

Тя се обърна без да отговори, но визитката изчезна в джоба й преди да влезе в колата.

Мъртвият поглед на госпожа Бекет се плъзна по мен, когато лимузината потегли. Сега аз трепнах. Вече казах, че изглеждаше много зловещо.

Влязох в аерогарата. Мониторите, показващи времето на пристигане, се покриха със смущения при моето приближаване. Намерих най-близкото кафене, седнах и си поръчах чаша кафе. Наложи се да обера всички дребни от джобовете си, за да мога да платя. Голяма част от парите отиде за наема на офиса, а и за отварата, която приготвих, поддавайки се на уговорките на Боб. Пари. Трябваше най-накрая да се заема със случая на Моника Селз, да открия проклетото й мъжле. Някак не ми се искаше да се измъкна благополучно от тази бъркотия с Белия Съвет само за да открия, че съм останал без офис и квартира само защото не съм си платил навреме.

Пиех кафе и се опитвах да приведа мислите си в някакво подобие на ред. Имах две основни задачи. Първата и по-важната бе да разбера кой е убил Томи Том и Дженифър Стентън. И не просто да заловя убиеца преди да е сътворил още една камара трупове, а да го направя преди Белият Съвет да използва този случай като повод да се разправи с мен.

Само че, докато търся убиеца и избягвам палачите на Съвета, трябва и да поработя за някой, който би ми платил. Днешните ми екскурзии определено не бяха работа, за която бих поискал пари от Мърфи — тя по-скоро би ми сритала задника, че съм си пъхал носа където не трябва. А и ако исках да получа пари от полицейското управление в Чикаго, трябваше да се заема с изследванията, които Мърфи очакваше от мен — черна магия, която сама по себе си можеше да ме загроби.

Е, или да поработя по случая с изчезналия мъж на Моника Селз. Струваше ми се, че вече съм се докопал до същността му, но все пак не пречеше да се изясни докрай. Спокойно можеше да загубя малко време за това, за сметка на аванса. Може би дори щях да получа допълнителна сума. Това беше далеч по-привлекателно, отколкото изследванията в областта на черната магия.

Какво пък, можеше да си опитам късмета с нишката, която ми даде Тук-Тук. През онази нощ в къщата на езерото са доставили пица. Сега е моментът да поговоря с разносвача, ако успея.

Излязох от кафенето, намерих най-близкия телефон-автомат и набрах „Справки“. В района на Селзовата къща имаше само едно заведение, доставящо пица по домовете. Записах си номера и веднага го набрах.

— Пица-Експрес — произнесе някой в слушалката с пълна уста. — Какво ще желаете?

— Хей — казах аз. — Дали можете да ми помогнете? Търся разносвача, който е доставял пица в сряда вечерта… — продиктувах му адреса и още веднъж попитах дали мога да говоря с разносвача.

— Още един… — измърмори моят събеседник. — Няма проблем. Не затваряйте. Джек току-що се върна от една поръчка. — Гласът от другата страна на линия извика някого, а след половин минута висок юношески баритон неуверено заекна в ухото ми:

— А-ало?

— Здрасти — казах аз. — Вие ли сте доставчикът, който е доставял пица в…

— Слушайте — възбудено ме прекъсна той. — Вече казах, че много съжалявам. Няма да се повтори.

За момент замижах; бях напълно объркан.

— Кое няма да се повтори?

— Исусе! — възкликна той. Чух как той отива някъде, после музиката и гласовете в задния фон рязко заглъхнаха — изглежда беше влязъл в друга стая и беше затворил вратата след себе си. — Слушайте — повтори той едва ли не през плач. — Нали ви казах, че на никого нищо няма да кажа. Само малко надникнах. Нищо лошо не съм направил, нали така? Никой не отвори вратата, е, аз какво можех да направя? — гласът му пресекна. — Добре, забавлявахте се там, и какво? Това си е ваша работа. Нали така?

Отчаяно се опитвах да разбера за какво говори това хлапе.

— Какво точно видя, Джек? — попитах аз.

— Не съм видял лица, нито едно — увери ме той с хленчещ глас. После неуверено се изхили и се опита да се пошегува. — Има места, които бяха по-интересни за гледане от лицата. А и какво, по дяволите, ме интересува какво правите в дома си? Или вашите приятели, или който е бил там. И не се притеснявайте заради мен. Няма да кажа нищо, на никого. Следващият път просто ще оставя пицата пред вратата и няма да чакам, става ли?

Приятели — в множествено число. Интересно. Хлапето наистина беше нервно. Сигурно все пак е видяло нещо. И все пак усещах, че скрива нещо, опитвайки се да не говори за това.

— И какво още? — попитах аз, стараейки се да говоря колкото се може по-спокойно и неутрално. — Видял си още нещо. Какво беше?

— Не е моя работа — припряно измърмори той. — Не е. Слушайте, не бива да задържам телефона. Звънят ни за поръчки. Сега е петък вечерта, работа има колкото искаш.

— Какво — ясно и разделно произнесох аз — още?

— Ох, мамка му — изхлипа той с треперещ глас. — Слушайте, не бях заедно с онзи. Не знам кой е. И не съм му казвал, че у вас има оргия. Честна дума, не съм. Боже мой, господине, не ми трябват повече неприятности.

Изглежда, Виктор Селз разбираше от вечеринки. И как да плаши хлапета — също.

— Още един въпрос и забравяме за това — казах аз. — Кого видя там? Разкажи ми за него.

— Не го познавам. И не съм го виждал преди. Някакъв пич с фотоапарат. Заобиколих къщата — помислих, че задната врата може да е отключена — е, и надникнах вътре. Само за секунда надникнах. А онзи стоеше там, целият в черно и щракаше с апарата си. — Той помълча, сякаш някой почука по затворената врата. — О, Господи, трябва да вървя. Не ви познавам. Нищо не знам. — Чуха се крачки, после — затварянето на слушалката.

Окачих своята слушалка и се върнах до взетата от Джордж таратайка. През целия път до вкъщи обмислях онова, което успях да разбера.

Някой друг бе звънял в „Пица-Експрес“ малко преди моето обаждане. Още някой се е интересувал от хлапето-разносвач. Кой ли?

Е, разбира се, Виктор Селз. Проследява всички, които знаят нещо за него, за заниманията му в къщата край езерото. Виктор Селз, който си е устроил през онази нощ мъничко забавленийце. Може би се е напил, а може би някой от гостите му се е напил и е поръчал пица — и сега той заличава следите.

От което следва, че Виктор е знаел, че някой го наблюдава. По дяволите, сега вече бях сигурен, че той е бил в къщата, когато ходих там миналата вечер. Това правеше нещата още по-интересни. Много по-интересни. Изчезналият човек, който не иска да бъде намерен, може да стане опасен, ако го шпионират.

А фотографът? Онзи, който се е криел под прозорците и е заснемал любопитни кадри? Порових в джоба на якето си и напипах кръглата кутийка от филмова лента. Сега вече беше ясно откъде се е появила. Но защо някой ще отиде там, за да снима Виктор и приятелчетата му? Може би Моника е наела още някого, някой частен детектив, а не ми е казала? Или това просто е бил някой от съседите, вманиачен по порното? Трудно е да се каже. Тайните ставаха все повече.

Спрях „Студбейкъра“ на паркинга пред дома ми и изгасих мотора. После поседях малко, обобщавайки резултатите от изминалата вечер. Загадки — колкото искаш. Постижения — нула.

Разследването ми за Моника Селз ме отведе до съпруга, който устройва диви оргии в лятната си къща, загубил е работата си и полага сериозни усилия да не бъде намерен. Може би има тежка форма на мъжки климакс. Моника не правеше впечатление на жена, която ще приеме такива новини леко и благосклонно — по-вероятно е да ги пренебрегне и да ме нарече лъжец, ако й разкрия истината. Но тази история поне заслужаваше да й отделя още малко внимание. Можех да добавя в сметката още няколко работни часа и, може би, да спечеля още малко пари. Наистина, до момента не знаех нищо.

Бианкината линия на разследването стигна до Линда Рандъл и попадна в задънена улица. Всичко, с което разполагах, бяха нови въпроси към госпожица Рандъл, а тя беше недостъпна като банка в почивен ден. Нямам нищо достатъчно солидно, за да помогна на Мърфи с разследването й. По дяволите, все пак ще ми се наложи да направя този проклет опит. Може би ще науча нещо полезно, някаква улика, способна да насочи мен и полицията към убиеца.

А може би това просто ще ми струва живота.

Но нямах друг избор, освен да опитам.

Затова излязох от колата и закрачих към вкъщи, за да се залавям за работа.

Той ме изчакваше зад кофите за боклук, стоящи на стълбата до главния вход. Бейзболната бухалка, с която замахна, ме уцели точно зад ухото; строполих се надолу по стъпалата и останах да лежа там като безчувствен парцал. Чух как слиза към мен, но не можех да помръдна.

Всичко пасваше. Това беше напълно достоен завършек на изминалия ден.

Усетих подметката му върху врата си. Почувствах как надига бухалката. А после тя със свистене се спусна надолу, готова да смаже черепа ми.

Само че удари не неподвижната ми глава, а асфалта пред носа ми. Което значи, и пред очите ми.

— Чуваш ли, Дрезден? — произнесе нападателят. Гласът му звучеше тихо и нарочно хрипкаво. — Много ти е дълъг носът. Не го пъхай където не трябва. И устата ти е много голяма. Спри да говориш с хора, с които не трябва да говориш. Или ще ти я затворим. — Той изчака подобаваща театрална пауза и добави: — Завинаги. — Стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха.

Известно време лежах и гледах звездите пред очите си. От някъде се появи Мистър — може би беше привлечен от стенещите звуци — и започна да ме ближе по носа.

В края на краищата отново възвърнах способността си да се движа и седнах. Главата ми се въртеше, повдигаше ми се. Мистър се отърка о мен с басово мъркане, сякаш усещаше, че нещо не е наред. Тогава се изхитрих да се вдигна на крака и да се задържа във вертикално положение достатъчно дълго, за да отключа вратата, да пусна Мистър вътре, да вляза самият аз и да я заключа след себе си. После някак докретах в тъмното до креслото и с блажена въздишка се строполих в него.

Поседях, без да мърдам, докато главата ми не престана да се върти поне дотолкова, че да мога отново да отворя очи, и докато грохотът в слепоочията ми не поутихна малко. Грохот в главата. Сякаш някой продължаваше да удря по нея с бейзболна бухалка като с ковашки чук, придавайки й всякакви причудливи форми, еднакво непригодни за съзнателна дейност. Някой изкова от Хари Дрезден страхотен покойник.

Прекъснах тази нишка на разсъждения.

— Ти не си някакво жалко зайче, Дрезден — напомних си аз с рязък глас. — Ти си чародей от старата школа, заклинател от висок клас. Ти не трябва да се търкаляш като парцал в краката на всякакви лайнари с бейзболни бухалки само защото те са ти наредили така!

Наелектризиран от звука на собствения си глас (а може би от внезапното и не особено приятно осъзнаване, че си говоря сам), станах, запалих огъня в камината и започнах — олюлявайки се — да се разхождам напред-назад, опитвайки се да мисля.

Дали моите вечерни посещения предизвикаха това предупреждение? Кой има повод да ме заплашва? От какви разкрития се стремят да ме държат по-далеч? И най-главното — какво да правя?

Може би някой ме е видял да разговарям с Линда Рандъл. Или, което е още по-вероятно, някой ме е видял пред къщата на Бианка, задаващ въпроси. Синият Бръмбар, разбира се, не е върхът на разкоша, но е много трудно да го сбъркаш с друга кола. Кой има причина да ме следи?

Е, нима Джентълменът Джони Марконе не ме следеше, за да побеседваме? За да ме помоли да се държа по-далеч от историята с убийството на Томи Том? И още как! Така че, това като нищо можеше да се окаже още едно напомняне от криминалния бос. Между другото, напълно в мафиотски стил.

Докретах до печката и си сварих чай срещу главоболието, после добавих и две таблетки аспирин. Лечебният чай, разбира се, е добър, но предпочитам да заложа на сигурно.

Продължавайки да действам на същия принцип, извадих от чекмеджето своят „Смит и Уесън Чифс Спешъл“, трийсет и осми калибър, размотах парцала, в който беше увит, и проверих дали е зареден. После пъхнах револвера в джоба на якето си.

Ако не броим чародейството, много е сложно да се справиш с досадни типове с бейзболни бухалки в ръце. И проклет да съм, ако позволя дори на Джони Марконе, с неговата душа на тигър, да си изтрива краката в мен, да ме отклонява от пътя ми, или поне да мисли, че може да ме върти на пръста си както си поиска. Как ли пък не.

Главата ми бръмчеше, ръцете ми трепереха, но аз слязох в лабораторията и се заех да изчислявам как да изтръгна нечие сърце на разстояние седемдесет километра.

Кой каза, че не мога да си осигурявам развлечения в петък вечерта?