Буря от ада

Глава 14

Сюзън ме хвана за шията и ме придърпа, за да ме целуне в устата. Това не беше лишено от приятност. Дяволски, хм, любопитно. Абсолютно страстно, безумно, без дори най-малък намек за колебание, да не говорим за срам. И, между другото, без очевидна външна причина. След около минута не издържах и се откъснах от устните й, за да си поема дъх. Устата ми беше изтръпнала. Тя вдигна сияещ поглед към мен.

— Вземи ме, Хари. Искам те.

— Ъ-ъ… Сюзън — измърморих аз. — Знаеш ли, това не е много добра идея… точно сега. — Еликсирът я беше хванал здраво. Трябва ли да се учудвам, че беше преодоляла страха си дотолкова, че да се върне от мазето и да изпразни пистолета ми в демона. А може би пониженото възприятие (включително страхът) бе просто страничен ефект…

Сюзън пошари с пръсти и очите й засияха възторжено.

— Устата ти казва „не“ — измърка тя, — но това не е съгласно с нея.

Аз неловко пристъпвах на място, задъхвайки се и опитвайки се да се освободя от ръцете й, като при това запазя равновесие.

— Това нещо винаги се държи идиотски — възразих аз. Безполезно. Еликсирът беше активирал либидото й до самоубийствени размери. — Боб! Помогни ми да се измъкна оттук!

— Нали знаеш, че съм затворен в този череп — отзова се Боб. — Ако не ме пуснеш, боя се, че от мен ще има твърде малко полза.

Сюзън се надигна на пръсти, за да подъвче ухото ми, после обви крака ми със своя и, стенейки, се опита да ме бутне на пода. Залитнах. Кръг с диаметър три фута е малък за борба, за гимнастически упражнения или… за каквото и да е друго, без да измъкнеш някоя част от тялото си, за да бъде изядена от чакащия демон.

— Виж какво, вторият еликсир още ли е тук?

— Разбира се — каза Боб. — Виждам го: паднал е на пода. Мога дори да ти го подхвърля.

— Добре тогава. — Усещах възбуда. И то каква! В мен загоря слабата надежда да се измъкна жив от това мазе. — Ще те пусна за пет минути. Трябва да ми хвърлиш флакона.

— Няма да стане, шефе — гласът на Боб ми се стори подозрително жизнерадостен.

— Не? Не?!

— Двайсет и четири часова отпуска или нищо.

— Дявол да го вземе, Боб, аз ще отговарям за всичко, което направиш, ако те пусна! Не може да не разбираш това!

— Знаеш ли, скъпи, под роклята нямам бельо — прошепна Сюзън в ухото ми и се опита да изпълни нещо, целящо да ме бутне на пода. С труд се удържах на крака и с още по-голям труд успях да я задържа права. Демонът присви жабешките си очи и се надигна, готов за скок.

— Боб — завих аз. — Ти си мръсен извращенец!

— И ти ако беше поживял няколкостотин години в стар череп, Хари, и ти щеше да поискаш да се поразходиш поне за една нощ!

— Добре! — извиках аз с пресъхнала от напрежение уста: отново едва избегнах падането. — Добре! Само да уцелиш! Ще имаш своите двайсет и четири часа.

— Само че се постарай да го хванеш — отвърна Боб. С тези думи от очните кухини на черепа плисна поток оранжева светлина. Тя се събра на топка около флакона с еликсира, лежащ на пода в далечния ъгъл на лабораторията, сгъсти се още малко, отдели го от пода и го метна към мен. Успях да го хвана със свободната си ръка, като едва не го изпуснах.

Оранжевата светлина — всъщност тя сега обозначаваше състоянието, в което се намираше Боб — изтанцува нещо, приличащо на джига, после се плъзна нагоре по стълбите и изчезна.

— Какво е това? — страстно измърмори Сюзън, гледайки флакона със замъглен поглед.

— Още едно питие — казах аз. — Изпий го заедно с мен. Надявам се, че ще успея да задам и на двамата един и същи вектор, за да се махнем оттук.

— Хари — с капризен тон каза тя. — Не искам да пия. — Очите й се присвиха мечтателно. — Искам теб.

Тогава ме осени.

— Веднага щом изпием това — обещах аз, — и се освободя, ще можем да се изтъркаляме в леглото.

Тя ме погледна с напълно пиян поглед и лицето й засия с доволна и развратна усмивка.

— О, Хари… Тогава — до дъно! — В потвърждение на тези думи ръцете й изпълниха сложно движение, което едва не изби флакона от ръката ми. Олюлях се. Нова топка сапунена пяна от косата ми падна право в очите и аз замижах.

Излях приблизително половината еликсир в устата си, опитвайки се да не обръщам внимание на натрапчивия вкус на евтина кола и припряно подадох остатъка на Сюзън. Тя се усмихна страстно, изпи го и се облиза.

Усещането започна някъде в областта на стомаха — някак странна, неравномерна вибрация, която бързо се разпространи из тялото. Нагоре, към дробовете, а после и към ръцете. И надолу, през бедрата, в краката. Неволно започнах да се треса.

А после просто се разлетях на милиони миниатюрни парченца Хари — всеки със собствен зрителен ъгъл. От просто правоъгълно подземно помещение моето обкръжение се превърна в сложно съчетание на взаимодействащи енергии. Дори демонът сега изглеждаше като облак елементарни частици, гъст и бавен. Заобиколих този облак и през отвора в сгъстената материя, представляваща тавана, се процедих в хаотично натрупване на енергия — бурята.

Всичко това отне около пет секунди, а после действието на еликсира свърши. Усетих как всички тези миниатюрни парченца се събраха заедно и с невъобразима скорост се слепиха в едно цяло. Болеше ме, повдигаше ми се — шега ли е, да понесеш удар не от една посока, а от всички заедно. Олюлях се, опрях се на жезъла и усетих дъжд по лицето си.

Сюзън се появи след секунда и просто падна по задник в калта.

— О, Боже! Колко отвратително се чувствам!

От сградата се дочу възмутения вопъл на демона — почти беззвучно, но пълно с ярост съскане.

— Да тръгваме — казах аз. — Трябва да се махнем оттук преди да е съобразил какво става и да е започнал да ни търси на улицата.

— Лошо ми е — заяви тя. — Не знам дали ще мога да вървя.

— Смесването на еликсирите — досетих се аз. — Такава реакция е напълно възможна. Но трябва да тръгваме. Хайде, Сюзън. Ставай и да тръгваме. — Наведох се, вдигнах я на крака и я повлачих по-далеч от къщата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Носиш ли ключовете за колата си?

Тя се потупа отстрани в търсене на джобове и вяло поклати глава.

— Оставих ги в джоба на палтото.

— Значи ще тръгнем пеша.

— Къде?

— Към Ридинг-роуд. Тя винаги се наводнява при силен дъжд. Там ще има достатъчно вода, за да го спре, ако се опита да ни проследи. — До Ридинг-роуд имаше само две пресечки. Дъждът се лееше като из ведро. Треперех и бях настръхнал, в очите ми влезе още сапун. Затова пък — ето! В крайна сметка се изкъпах.

— Как? — измърмори тя. — Какво може да направи дъжда с жабата?

— Не дъждът. Водният поток. Демонът просто ще загине, ако се опита да премине над течаща вода — търпеливо й обясних аз. Много се надявах че еликсирите, смесени в стомаха й, няма да направят нещо необратимо. Помнех няколко нещастни случаи в миналото. Движехме се с напълно прилични темпове и изминахме около четирийсет метра в дъжда. Не повече.

— Ох. Ох, колко е хубаво — измърмори Сюзън, дръпна се и се свлече на земята. Опитах се да я удържа, но бях твърде уморен и ръцете не ме слушаха. Едва не паднах заедно с нея. Тя се обърна настрани и остана да лежи така. Повръщаше.

Гръмотевиците и мълниите бушуваха около нас с нова сила. Чух силен трясък, обърнах глава натам и видях как бурята стоварва дърво върху проводниците. Последва ярък проблясък, после той изгасна и само клоните догаряха. Отново се обърнах натам, накъдето бяхме тръгнали. До залятата с вода Ридинг-роуд, обещаваща ни защита от демона, оставаха още трийсет метра.

— Не смятах, че ще оцелеете толкова дълго — произнесе нечий глас.

Подскочих почти метър. С непослушни от студ и умора ръце стиснах по-здраво жезъла и бавно се обърнах към гласа.

— Кой е там? — Чувствата ми усетиха присъствие на студено петно. Не физически студено, но нещо такова, по-вледеняващо и тъмно, отколкото усещаха другите ми рецептори. Топка от сенки, илюзия за тъмнина на тъмен фон. Това „нещо“ изчезна при поредния проблясък на мълния, но се появи отново, веднага щом тя угасна.

— Може би искаш да ти се представя по име? — изсумтя сянката. — Да кажем така: аз съм този, който те уби.

— Изпреварвате събитията — възразих аз, продължавайки да се оглеждам. — Работата още не е свършена.

Най-накрая, в тъмнината под счупената улична лампа очите ми разпознаха човешки силует. Не разбрах дали е мъжки или женски, а и по гласа не можеше да се определи.

— Няма нищо — изръмжа сянката. — Повече няма да издържиш. Демонът ми ще се справи с теб за няма и десет минути. — Гласът му звучеше уверено.

— Значи вие сте призовали демона?

— Разбира се — потвърди сянката.

— Вие сте откачили! — възкликнах аз потресено. — Имате ли представа какво ще стане с вас, ако тази твар се освободи?

— Няма да се освободи — увери ме сянката. — Контролирам я изцяло.

Опипах сянката с чувствата си и разбрах, че подозренията ми са верни. Това не беше истински човек, не беше дори илюзия за истински човек, скриващ някой друг. Това беше само изображение, изтъкано от сянка и звук, холограма, която можеше да говори и чува вместо създателя си, където и да беше той (или тя).

— Какво правиш? — учуди се сянката.

Сигурно бе усетила чувствата ми върху себе си.

— Проверявам вашата платежоспособност — измърморих аз и, събирайки остатъка от волята си, изпратих към него магическия еквивалент на здрава плесница.

Образът възкликна изненадано и се отдръпна.

— Как успя да направиш това? — изпищя той.

— Учих се добре в училище.

Холограмата заръмжа, после се зае да произнася слово, което сякаш се състоеше само от съгласни. Опитах се да го разпозная, но поредната гръмотевица заглуши думите му. Така или иначе, това беше името на демона.

Далечният грохот на разгрома, причиняван от демона в моя апартамент, рязко стихна.

— А сега — заяви образът и в гласът му прозвуча злорадо тържествуване, — сега ще платиш за всичко.

— Защо искате да умра?

— Пречкаш ми се в краката.

— Пуснете поне момичето.

— Много съжалявам — изсумтя образът. — Тя видя твърде много. Така че сега и тя стои на пътя ми. Демонът ми ще убие и двама ви.

— Проклето копеле — възмутих се аз.

Онзи само се разсмя.

Погледнах назад, към дома ми. Дори през плисъка на запълнилия целия свят дъжд успях да чуя сухо, скърцащо съскане и тракане на нокти. Сините фарове-очи, в които се отразяваха мълнии, изскочиха от стълбата пред дома ми, моментално фокусираха погледа си върху мен и тръгнаха в моята посока. На пътя на демона се оказа колата на Сюзън; с един замах на ноктестата лапа той я отхвърли настрани, където тя се приземи с болезнено скърцане.

Опитвах се да не мисля какво ще стане, ако тази лапа ме докопа за гърлото.

— Виждаш ли? — усмихна се образът. — Още при първия ми зов. Какво пък, време е да умрете, господин Дрезден.

Още един блясък на мълния освети демона: сега той беше паднал на четири лапи и се приближаваше към мен, криволичейки наляво-надясно, като силно напомняше на гущер, страдащ от затлъстяване. Впрочем, това изобщо не се отразяваше на скоростта му.

— Приготви още четвърт долар за продължаване на разговора, задник такъв — посъветвах го аз, вдигнах жезъла си и, насочвайки го към сянката, този път съсредоточих енергия за пълноценен удар. — Stregallum finitas!

Образът се обви с проблясък от червена светлина, мигновено проникваща в сянката. Онзи заръмжа, а после изпищя от болка.

— Добре, Дрезден! Моят демон ще те разкъса на парченца!

В този момент заклинанието ми започна да разкъсва образа на части и думите се смениха с хлипащи вопли. Който и да беше сътворил този образ, аз се оказах по-силен, затова заклинанието му не устоя пред моето. Образът и воплите бавно изчезнаха. Позволих си доволно да въздъхна за миг, а после се обърнах към лежащото на земята момиче.

— Сюзън! — извиках аз, наведен над нея, но без да свалям очи от приближаващия се демон. — Сюзън, ставай! Трябва да тръгваме.

— Не мога! — изхлипа тя. — О, боже! — тя отново повърна. Направи опит да се надигне, но с жален стон падна обратно.

Погледнах към водния поток и прецених скоростта на демона. Той се приближаваше бързо, но ако тичах, можех да избягам. Можех да стигна до потока. Можех да се спася.

Но не можех да влача Сюзън с мен. Във всеки случай, не с такава скорост. От друга страна, ако остана на място, ще умрем и двамата. Може би все пак ще е по-добре, ако се спаси поне единия от нас?

Отново погледнах демона. Бях смъртно уморен и той ме хвана неподготвен. Пороят ще угаси всеки огън, който още от древни времена се използва от човека като оръжие срещу мрака и тварите, които се крият в него. А аз почти нямах сили да създам огън, да не говорим за нещо повече. Накратко, да се изправя срещу демона си беше чисто самоубийство.

Сюзън хлипаше в краката ми — безпомощна, измокрена, отровена с еликсири, неспособна да върви, дори и да стане.

Отметнах глава назад, та дъждът да измие от очите ми последните остатъци от сапун. После се обърнах и направих крачка срещу демона. Не можех да оставя Сюзън на тази гадина. Дори и обратното да значи сигурна смърт. Все едно; после нямаше да мога да живея със себе си.

Демонът извика нещо със съскащия си глас и се надигна на задните си лапи, вдигайки предните нагоре. В небето над нас ослепително блесна мълния. Гърмът удари почти веднага — толкова силно, че настилката под краката ми трепна.

Гръм.

Мълния.

Буря.

Погледнах кълбящите се над главата ми облаци, танцуващите между тях мълнии — смъртоносно прекрасни, заслепяващи взора ми. Стихията танцуваше и се веселеше, бушуваха древни като самото време енергии. Достатъчно енергия, за да троши камъни, да нажежава въздух, да кипне вода, да изпепели всичко, до което се докосне.

Трябва да призная — тогава се бях отчаял дотолкова, че бях готов да се хвана за всяка възможност.

Демонът изрева и се хвърли напред — външно неловък, но стремителен. С едната си ръка вдигнах жезъла към небето, а показалецът на другата насочих към демона. Разбирах, че да се играе с бурята е опасно занимание. За целта нямах нито отработени ритуали, нито кръг, който да ме защити, нито даже думи или заклинания, които да спасят разума ми от онова, което можеха да направят с него магическите сили на бурята. Просто изпратих чувствата си нагоре, към бурята, опитвайки се да уловя поне частица от хаотично роящите се енергии и да ги приема чрез жезъла си.

— Хари? — попита Сюзън. — Какво правиш? — Тя лежеше на мокрия асфалт, свита и трепереща във вечерната си рокля. Гласът й едва се чуваше.

— Случвало ли ти се е като малка да влачите крака по килима, държейки се за ръка? И после последният да докосне нечие ухо и да го удари ток?

— Ами… да — неуверено отвърна тя.

— Точно това правя. Само че по-готино.

Демонът отново изрева, оттласна се от земята с крачищата си и полетя във въздуха в неестествено грациозен — и поради това още по-потискащ — скок.

Събрах жалките остатъци от воля, които все още пазех и ги съединих с мощта на бушуващите небесни стихии.

— Ventas! — извиках аз. — Ventas fulmino!

Подчинявайки се на командата ми, една малка искра се откъсна от края на жезъла ми и отлетя към буреносните облаци. Ето, че докосна кълбящото се шкембе на бурята…

И в отговор се чу адски рев.

Мълнията, нажежена до бяло фурия, пронизвайки вятър и вода, се устреми към мен и удари точно в края на жезъла. По подгизналото от дъжда дърво сякаш удариха с ковашки чук. Разрядът мина по дървото, по ръката ми, карайки мишците ми да се сгърчат и огъвайки голото ми тяло в дъга. Остатъкът от силата и волята ми стигнаха за това да не отклоня пръста си, насочен към демона.

Демонът се намираше само на някакви си пет-шест инча от мен, когато чудовищната енергия, пронизала тялото ми, се изтръгна от пръста ми и го удари в гърдите, право в сърцето. Силата на удара беше такава, че той отхвръкна назад и нагоре, във въздуха, където застина за миг, обкръжен от ослепителна светлина.

Демонът се бореше, пищеше и драскаше с четирите си крака.

А после той просто се взриви. Проблясък от син огън озари нощта и се наложи да замижа. Сюзън извика уплашено, а може и аз да съм викал заедно с нея.

После нощта отново утихна. Около нас падаха димящи парчета от онова, за което дори не исках да мисля. Те гаснеха със съскане в локвите по улицата и тротоара, изстивайки и превръщайки се в парчета въглен. Вятърът стихна някак изведнъж. Пороят също се смени с лек дъждец. Бурята изчерпи своя заряд от лудост и отмина.

Краката ми се подгънаха и аз се отпуснах зашеметен на асфалта. Косата ми беше изсъхнала и щръкнала. Почернелите краища на ноктите ми димяха. Седях и тихо се радвах, че все още съм жив, че мога да вдишвам, а после да издишвам. И отново да вдишвам. Усещах се сякаш можех да рухна на кревата си и да спя няколко дни без прекъсване — при това, като се има предвид, че съм станал преди половин час.

Сюзън се надигна до седнало положение, примигвайки. После се втренчи в мен.

— Имаш ли планове за следващата събота? — поинтересувах се аз.

Няколко мига тя продължаваше да ме гледа мълчаливо. После отново легна настрани и се сви на топка.

От посоката, противоположна на моя дом, се чуха стъпки.

— Значи така… Призоваваме демони — гнусливо произнесе добре познатият ми глас. — И то в добавка към всичко, което вече извърши. Усещах днес във въздуха черна магия… С теб е свършено, Дрезден.

С усилие завъртях глава и погледнах към Морган, моят надзирател. Той се извисяваше над мен, висок и масивен, в потъмнял шлифер. Трети шлифер за тази вечер — това вече е прекалено, вяло си помислих аз. Намокрените от дъжда коси бяха залепнали за главата му. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък.

— Не съм призовавал тази твар — уморено казах аз. — Но аз, дявол да го вземе, успях да я изпратя там, където трябва да се намира. Какво, не видяхте ли?

— Видях как се защитаваше от нея — кимна Морган. — Но не видях да я призовава някой друг. Предполагам, че сам си я призовал, но си изгубил контрол над нея. И не се опитвай да ме заблуждаваш, Дрезден. Това няма да ти помогне.

Аз се разсмях — едва чуто, поради умората.

— Ласкаете се, Морган. Дявол да го вземе, нима мислите сериозно, че бих рискувал да призова демон дори за да се отърва от вас?

Той присви и без това тесните си очи.

— Убедих Съвета — каза той. — Ще се съберат тук след два дена. Ще изслушат моите показания, Дрезден, и уликите, които събрах срещу теб. — Някъде в далечината светна закъсняла мълния и блясъкът й придаде на очите му диво, безумно изражение. — И тогава те ще те осъдят на смърт.

Гледах го тъпо цяла минута.

— Съветът — повторих аз. — Ще се съберат тук. В Чикаго.

Морган се усмихна с онази усмивка, която акулите пазят за малките тюленчета.

— В понеделник сутринта ще се изправиш пред тях. Обикновено не харесвам особено длъжността си на палач, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Но в твоя случай с радост ще изпълня задълженията си.

Трепнах, когато произнесе пълното ми име. Произнесе го почти без грешка — може би случайно, но по-вероятно не. В Белия Съвет имаше такива, които знаеха името ми и как трябва да се произнася. Да бягаш от Съвета, да се измъкваш от него означаваше да се признаеш за виновен и да си причиниш неприятности. Щом знаеха името ми, можеха лесно да ме намерят. Ще се доберат до мен, където и да се скрия.

Сюзън се размърда и застена.

— Ха… Хари? — измърмори тя. — Какво стана?

Обърнах се за да се уверя, че с нея всичко е наред. Когато отново погледнах през рамо, Морган беше изчезнал. Сюзън кихна и се притисна към мен. Прегърнах я, за да я стопля поне малко.

В понеделник сутринта.

В понеделник сутринта Морган ще представи всичките си подозрения и обвинения и е много вероятно те да са достатъчни, за да ме осъдят на смърт. Който и да беше този господин или госпожа Сянка, трябваше да го намеря до понеделник сутринта, иначе можеше да се считам за покойник.

Все още размишлявах за незавидното си положение, когато пристигна патрулна полицейска кола. Те насочиха прожекторите си към нас и полицаят ми нареди чрез мегафона да пусна палката, да вдигна ръце и да не правя резки движения.

Какво пък, уморено си помислих аз, от гледна точка на ченгето е повече от естествено да арестува гол мъж и жена във вечерна рокля, седящи на тротоара под дъжда като двойка клошари.

Сюзън прикри с ръка очите си от ослепителната светлина. Може би пристъпите на повръщане я бяха избавили от остатъците от еликсира, защото от любовния му ефект не беше останала и следа.

— Това — заяви тя с тих, безстрастен глас — е най-лошата нощ в живота ми.

Ченгетата излязоха от колата и се отправиха към нас.

Изсумтях.

— Ето какво се получава, когато се опитвате да прекарате вечерта с чародей.

Тя ме погледна накриво и за миг очите й проблеснаха мрачно. Тя почти се усмихна и когато заговори, в гласа й прозвуча нотка на отмъстително удовлетворение:

— Затова пък каква статия ще се получи!