Буря от ада

Глава 9

В петък вечерта се отправих на среща с Бианка. С вампирката.

Разбира се, не тръгнах просто така. В леговището на лъва, така да се каже, не се ходи без да се подготвиш. Преди това трябва поне да закусиш стабилно.

Закуската ми беше в три следобед, когато се събудих от настойчив телефонен звън. Наложи ми се да се измъкна от кревата и да дошляпам бос до гостната.

— Мммф… Ъ-ъ… алоу? — попитах аз.

— Дрезден — каза Мърфи. — Какво ще ми кажеш?

Гласът на Мърфи звучеше напрегнато. Съдейки по него, тя се намираше в пределно за нея състояние. На моите нерви той оказваше точно такова влияние, като скърцане на нокти по черна дъска. Изглежда разследването на убийството на Томи Том не протичаше много успешно.

— Засега нищо — признах аз и моментално реших да поизлъжа малко в полза на разследването. — Работих почти цялата нощ, но още е рано да се говори за резултати.

Тя изпсува.

— Такъв отговор не ме устройва, Хари. Трябват ми отговори, и ми трябват за вчера.

— Ще се заема с това колкото се може по-бързо.

— Заемай се веднага — изръмжа тя. Явно беше бясна. Не може да се каже, че това й се случваше рядко, но от тона й разбрах, че се случва още нещо. Когато нещата тръгнат на зле, някои изпадат в паника. Други се отказват. Мърфи побесняваше.

— Какво, да не би началството да е пуснало кучетата? — Хауърд Фейруезер, шефът на градската полиция, обикновено използваше Мърфи и нейния екип като жертвени агнета, предавайки им всички неподдаващи се на разкриване престъпления. Фейруезер не пропускаше възможността да представи Мърфи в неблагоприятна светлина. Сякаш, като правеше така, критиката към него намаляваше.

— Като крилата маймуна от Страната на Оз. Неволно се замисляш кой натиска него да приключи това дело. — Киселината в гласа й стигаше за десет неузрели лимона. Чух съскане — изглежда беше пуснала в чашата си таблетка „Алка-Зелцер“. — Не, Хари, говоря сериозно. Дай ми отговори на въпросите ми и ми ги дай бързо. Трябва да знам дали това е свързано с магия, и ако е свързано, как са го направили и кой може да го е направил. Име, място — трябва да знам всичко.

— Не е толкова просто, Мър…

— Тогава направи така, че да е просто. След колко време можеш да ми се обадиш? Трябва да докладвам на шефовете след петнайсет минути, ако не искам да се сбогувам със значката си още днес.

Намръщих се. Ако успеех да разбера нещо от Бианка, можеше да помогна на Мърфи, но ако срещата не даде резултат, днес няма да напредна и с крачка, а на Мърфи отговорите й трябваха веднага. По дяволите, май трябваше да приготвя еликсир за бодърстване.

— Я ми кажи, шефовете ви работят ли през почивните дни?

— Шегуваш ли се? — изсумтя Мърфи.

— Имам предвид, че до понеделник ще изровим нещо.

— Какво, ще разкриеш престъпника за три дни? — недоверчиво попита тя.

— Не знам колко ще ти помогне това — дори и да успея да разплета тази история. Надявам се, че ти ще откриеш нещо повече.

Чух как тя въздъхна и изпи лекарството.

— Не ме подвеждай, Хари.

Време беше да сменя темата, преди да ме е разкрила и да ме заподозре в лъжа. И освен това нямах никакво желание да се занимавам със забранени разследвания, ако имах възможността да не правя това.

— Какво стана с Бианка? Успя ли да разбереш нещо?

Тя отново изруга.

— Тази кучка не иска да говори с нас. Само се усмихва, кима, пуска ти цигарен дим в лицето и кръстосва крака. Жалко че не видя какви лиги пускаше Кармайкъл.

— Горкият. Впрочем, не трябва да го съдиш твърде сурово. Казват, че е хубава. Слушай, Мърф, ами ако аз…

— Не, Хари. Категорично не. Дори не се приближавай до „Кадифения салон“, камо ли да говориш с тази жена. Не се бъркай в тази история.

— Лейтенант Мърфи — изръмжах с командирски тон. — Да не би да ревнуваме?

— Не се занасяй, Дрезден. Ти си цивилен, нищо че имаш лиценз за частен детектив. Ако в търсене на приключения се озовеш в болницата или дори в моргата, ще трябва аз да отговарям.

— Мърф, трогнат съм от загрижеността ти.

— Ще те трогна с тухла по тиквата, Хари, ако не ме послушаш — рязко парира тя.

— Ей, Мърф, не се пали толкова. Ако не искаш да ходя там, няма да отида. — Опа! Абсолютна лъжа. Ако разбере истината, ще ми налети като лъв върху агънце.

— Ти си мръсен лъжец, Хари. По дяволите, трябва да те затворят в дранголника, за да не…

— Какво? — с нарочно висок тон извиках в слушалката. — Мърф, прекъсваш ми. Не те чувам. Ало? Ало? Проклет телефон! Набери ме пак — и затворих слушалката.

Мистър се приближи и се отри в краката ми. Възстанових равновесието си и под внимателния поглед на зелените му очи се наведох и изключих телефона от розетката точно в момента, в който иззвъня отново.

— О’кей, Мистър. Огладня ли?

Приготвих закуска: вчерашен сандвич с говеждо за него, порция спагети, затоплени на печката с дърва, за мен. Отворих последната кутийка ко̀ла, която Мистър, между другото, обича не по-малко от мен, и когато приключихме с яденето и пиенето, се разсъних и отново бях готов за умствена работа — и за настъпващата вечер.

Тъй като още не бяхме преместили часовниците на лятно време, се стъмваше около шест. Имах още около два часа за подготовка.

Може би си мислите, че знаете едно-друго за вампирите. Какво пък, възможно е част от това, което са ви казвали за тях, да съответства на истината. Макар че… по-вероятно не. Така или иначе, не хранех напразни илюзии, че ще получа цялата информация на поднос със синя панделка. Изхождах от това, че работата ще тръгне на зле още преди всички да кажат онова, което знаят. Затова трябваше да съм уверен, че няма да ме хванат неподготвен.

Занаятът на чародея се заключава в това да поглежда напред, изпреварвайки събитията. За да може да ги посрещне подготвен. Така че чародеите не са свръх-хора. Ние просто се стараем да виждаме нещата по-ясно от другите хора, а така също — да използваме достъпните ни допълнителни източници на информация за собствените си цели. По дяволите, та някога чародеите са наричани вещери — от думата „вещ“, тоест — „знаещ“. Ние разбираме нещата. Не сме по-силни или по-бързи от другите. Дори не е задължително да сме по-умни. Но ние сме ловки като дявол знае какво, и ако имаме възможност да се подготвим, сме способни да сътворим доста впечатляващи неща.

Та така, ако един чародей може да формулира проблема, то — най-вероятно — ще може да подбере нещо, чрез което да го разреши. Затова подбрах предмети, които според мен щяха да ми бъдат полезни. Най-напред се уверих, че бастунът ми е полиран и напълно годен за използване. Пъхнах сребърното си ножче в калъф под лявата мишница. Прелях еликсира за бягство в малко пластмасово шишенце и го скрих в джоба на якето си. Сложих си любимия талисман: сребърен пентаграм на верижка. Той принадлежеше на майка ми; бях го получил от баща си. И накрая прибрах в джоба си малко сгънато парче бял плат.

Винаги държа у себе си няколко омагьосани предмета — е, по-точно, наполовина омагьосани. Истинското омагьосване е сложно и изисква много време, така че рядко мога да си позволя такъв разкош. На нас, бедните чародеи от ниската класа, ни се налага да се задоволяваме с достъпните ни две-три заклинания и да се надяваме, че няма да се разпаднат с времето. Бих се усещал далеч по-спокоен, ако можех да взема със себе си хвърлящия мълнии жезъл, но това щеше да е все едно, ако отидех до вратата на Бианка с танк, окичен с картечници и огнехвъргачки, а изобщо не исках да започвам битка.

Накратко, да бъдеш готов за неприятности изобщо не означава да провокираш тези неприятности.

И ви уверявам, че изобщо не се страхувах. Съмнявах се, че Бианка иска да има проблеми със смъртен чародей. Във всеки случай, не беше в неин стил да ядосва Белия Съвет заради мен.

От друга страна, и аз не бях любимец на Белия Съвет. Така че ако Бианка ме отстрани от сцената без излишен шум, те можеха и да си затворят очите за стореното.

По-спокойно, Хари, си казах. Не се превръщай в параноик. Ако продължаваш в този дух, завинаги ще се затвориш между четирите стени.

— А ти какво ще кажеш? — попитах Мистър, докато пъхах снаряжението по джобовете си.

Мистър се приближи до вратата и настоятелно я подраска с лапа.

— Всички само критикуват. Добре де, добре — въздъхнах аз. После го пуснах навън, излязох и аз, седнах в колата и я подкарах към престижния район до езерото, в „Кадифения салон“.

Бианка ръководеше бизнеса си от голямо имение, строено още през двайсетте години. Говореше се, че самият Ал Капоне го е построил за една от своите любовници.

Имението имаше желязна ограда; вратата се охраняваше от въоръжена мутра. Завих по отбивката и спрях пред портала. Докато натисках спирачката на Бръмбара, моторът се закашля и отзад се дочу неприятно почукване. Свалих стъклото и опънах шия, опитвайки се да погледна назад. Чу се леко „буф“ и изпод капака се разнесе струя черен дим.

Намръщих се. Моторът почти с извинителен тон се разтресе и изгасна. Страхотно. Сега няма с какво да се прибера вкъщи. Излязох от колата и цяла минута я гледах мрачно.

Охранителят от другата страна на вратата се отличаваше с квадратно телосложение — малко по-нисък от средния ръст, но с изключителна мускулатура, която не можеше да се скрие дори от скъпия костюм. Той ме измери с поглед на бойно куче.

— Имате ли среща? — попита ме той през оградата.

— Не — признах аз. — Но предполагам, че Бианка ще се съгласи да ме приеме.

Изглежда това не му направи особено впечатление.

— Много съжалявам — съобщи той, — но Бианка не е тук тази вечер.

Какво пък, не съм и очаквал, че всичко ще мине леко и просто. Свих рамене, скръстих ръце и се облегнах на капака на Бръмбара.

— Не се притеснявайте. Само ще почакам аварийната кола, за да измъкна оттук тази железария.

Той се вгледа в мен, примижавайки от неимоверните мислени усилия. В края на краищата нещо в мозъка му прещрака. Почти видях, как там се заражда, обработва и окончателно се оформя мисълта: „Нека началството решава“.

— Ще съобщя за вас — изръмжа той.

— Браво — похвалих го аз. — Няма да съжалявате.

— Име? — попита той.

— Хари Дрезден.

Дори и да беше разпознал името, това не се отрази на лицето му. Той погледна недоволно още веднъж към мен, към Бръмбара, след което се отдалечи на няколко крачки, притискайки мобилен телефон до ухото си.

Заслушах се. В това няма нищо сложно. В наше време малко хора умеят да слушат истински, но дългите тренировки помагат за изостряне на възприятията.

— Тук един твърди, че Бианка ще поиска да говори с него — докладваше охранителя. — Казва, че името му е Хари Дрезден. — Той помълча. Не успях да разбера какво казаха от другата страна на линията, но гласът определено беше женски. — Ъхъ — каза той и ме погледна накриво. — Разбира се. Ама разбира се, че ще направя всичко както трябва. Да, госпожо.

Пъхнах ръка в спуснатия прозорец на Бръмбара и извадих бастуна си. После го опрях в земята и няколко пъти нетърпеливо почуках с него по бетона.

Охранителят се обърна към мен, пъхна ръка някъде встрани и натисна невидимо копче. Вратите забръмчаха и се отвориха.

— Влезте, господин Дрезден — каза той. — Ако искате, ще ви извикам аварийна кола.

— Супер — искрено откликнах аз. Дадох му телефона на аварийния екип, с който си сътрудничеше Майк и помолих да му предадат, че пак е Хари с неговата кола. Охранителят послушно записа всичко това в малко тефтерче, което измъкна от джоба си. Докато беше зает с това, тръгнах към къщата, почуквайки с бастуна по земята.

— Стой — произнесе той с абсолютно спокоен и уверен тон.

Обикновено така говорят само онези, които държат пистолет в ръката си. Спрях.

— Оставете бастуна — каза той. — И вдигнете ръце. Наредено е да ви претърся, преди да ви пусна в къщата.

Аз въздъхнах, направих всичко както каза той и му позволих да ме опипа. Не се обръщах с лице към него, но и така усещах мириса на метал от пистолета му. Той намери ножа ми и го взе. Пръстите му стигнаха до шията ми и се натъкнаха на верижката.

— Какво е това? — попита той.

— Пентаграм — обясних аз.

— Покажете ми го. С една ръка.

С лявата си ръка извадих амулета изпод дрехите си и му го показах: сребърна петолъчна звезда в кръг. Чиста геометрия. Той изхъмка.

— Добре — каза той. Обискът продължи, той намери пластмасовото шишенце. Извади го от джоба ми, отвори го и го помириса.

— А това какво е?

— Екстракт от ко̀ла. Тонизиращо питие — отвърнах аз.

— Ако се съди по миризмата е чисто лайно — отбеляза той, затвори капачката и пъхна шишенцето обратно в джоба ми.

— А бастунът ми?

— Ще го получите на излизане — каза той.

По дяволите. Ножът и бастунът бяха единствените ми средства за физическа отбрана. Сега трябваше да разчитам само на магия, а това не дава никакви гаранции, дори и в най-благоприятни условия. Дори това стигаше, за да ме извади от релси.

Е, разбира се, мутрата пропусна няколко дреболии. Първо, той не обърна внимание на чистата носна кърпа в джоба ми. Второ, той ме пусна вътре без да свали пентаграма от шията ми. Може би е решил, че щом не е кръст, по никакъв начин не мога да използвам това нещо срещу Бианка.

Тук грешеше. Вампирите (както и всички други подобни твари) не реагират на символите като такива. Те реагират на енергията, която съпровожда истинската вяра. Не бих могъл да прогоня и комар-вампир с вярата си във Всевишния — с Него имаме твърде сложни взаимоотношения. Но пентаграма е символ на магията, а с вярата в нея всичко си ми е наред.

И, разбира се, охранителят не обърна внимание на еликсира ми за бягство. Не, наистина — Бианка би трябвало по-добре да обучава горилите си относно свръхестествените нещица.

Къщата се оказа елегантна, много просторна, с високи тавани и блестящи паркетни подове — вече не правят такива. Добре дресирано момиче с къса права коса ме посрещна в огромното фоайе. Учтиво я поздравих и тя ме придружи до библиотеката, чийто стени бяха натъпкани със стари книги в кожени подвързии. С подобна кожа бяха тапицирани и креслата до огромната писалищна маса в средата на стаята.

Седнах и зачаках. И зачаках. И зачаках. Мина повече от половин час, преди Бианка — най-после! — да се появи.

Тя влезе в библиотеката като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Косите й имаха кафеникав оттенък; очите й бяха тъмни, погледът — ясен, а безупречно бялата кожа почти не беше докосната от козметика. Средна на ръст, тя притежаваше потресаваща фигура, която отлично се подчертаваше от черната рокля с висока яка и разрез, откриващ голяма част от бедрото. Черни ръкавици закриваха ръцете й до лактите, а обувките на токчета (триста долара, не по-малко) спокойно можеха да влязат в каталог с инструменти за изтезания. За истинска жена тя изглеждаше твърде потресаващо.

— Господин Дрезден! — ослепително ми се усмихна тя. — Каква неочаквана изненада!

Станах, когато тя влезе.

— Госпожо Бианка — отвърнах с поклон аз. — Най-накрая се запознаваме лично. Никакво описание не е в състояние да предаде колко прекрасна сте всъщност.

Тя се разсмя, игриво извивайки устни, отмятайки глава назад така, че за миг над якичката проблясна ивичка бяла шия.

— Казват, че сте джентълмен. Виждам, че е истина. Толкова е прелестно — да останеш джентълмен в тази страна.

— Двамата с вас не сме от този свят — отбелязах аз.

Тя се приближи към мен и с грациозно, пълно с женственост движение протегна ръка. Аз се наведох и докоснах с устни обратната страна на покритата с ръкавица китка.

— Наистина ли ме смятате за красива, господин Дрезден? — попита тя.

— Вие сте ослепителна като звезда, госпожо.

— Вежлив и красив — измърмори тя.

Погледът й ме опипваше от главата до петите, но дори тя избягваше да ме гледа в очите. Може би не искаше случайно да изпусне върху мен своята енергия, а може би се боеше от моята — не знам. Тя премина през стаята и спря до едно от кожените кресла. Както се подразбира, заобиколих масата, преместих креслото й и почаках, докато седне. Тя кръстоса крака и в тази рокля и с тези обувки това изглеждаше впечатляващо. Известно време я зяпах, после се опомних и се върнах на мястото си.

— И така, господин Дрезден. Какво ви доведе в моята скромна обител? Нямате с кого да прекарате вечерта? Не ви достигат развлечения? Уверявам ви, че ако се обърнете към нас, ще запомните тази вечер за цял живот. — Тя сплете ръце върху коляното си и ми се усмихна.

Усмихнах се в отговор и пъхнах ръка в джоба за бялата кърпа.

— О, не, благодаря. Дойдох да поговорим.

Устните й се разтвориха в безмълвно „А-а…“

— Ясно. И за какво, ако мога да попитам?

— За Дженифър Стентън. За нейното убийство.

Имах не повече от секунда, за да реагирам на заплахата. Очите на Бианка се свиха, после се разшириха като на готова за скок котка. А после тя се хвърли към мен директно през масата, протягайки ръце към гърлото ми.

Скочих назад, събаряйки креслото. Въпреки че успях да тръгна първи, тя все пак успя да ме достигне с ноктите си. Единият от тях ме опари с остра болка, одрасквайки гърлото ми, но тя не спря и падна след мен на пода; устните й се отвориха, разкривайки дългите й остри кучешки зъби.

Рязко извадих от джоба си кърпата и със замах я разгънах във въздуха директно пред лицето й. В кърпата се съхраняваше лъч слънчева светлина — винаги държа един-два в случай, че ми потрябват за приготвяне на отвара. За миг той заля стаята с ослепително сияние.

Светлината удари Бианка и я отхвърли назад, директно в книжните рафтове, сваляйки от нея късове плът — така пясъкоструйката сваля изгнилото месо от скелета. Тя изпищя и кожата до устата й се нагърчи и падна като стара змийска кожа.

До сега никога не бях виждал вампир. Впрочем, нямаше кога да се уплаша — можех да направя това по-късно. Погледът ми фиксираше подробностите, а ръцете ми посягаха към талисмана на шията ми. Муцуната на вампира приличаше на прилепова, злобна и уродлива, с непропорционално голяма за такова тяло глава. Тежките челюсти гладно тракаха със зъби. Тесните рамене, обаче, не правеха впечатление на хилави. Зад тънките, напомнящи за скелет ръце, трептяха ципести крила. Черната рокля, в която определено не остана нищо женствено, се плъзна надолу, разкривайки провиснала черна гръд. Черните изпъкнали очи се прикриваха от полупрозрачна кожена ципа, разядена на няколко места от моята слънчева светлина. Цялото й тяло беше покрито със слой черна слуз.

Вампирът бързо се съвзе и замря, съскайки злобно, свит до стената. Дългите, завършващи с остри нокти ръце продължаваха да посягат към гърлото ми.

Хванах пентаграма и го вдигнах високо, както правят в киното истинските убийци на вампири.

— Боже господи, лейди — казах аз. — Само исках да поговорим.

Вампирът засъска и с танцуваща, плашещо-грациозна походка тръгна към мен. На задните й лапи все още стояха черните тристадоларови обувки.

— Назад — изкомандвах аз, правейки крачка към него. Пентаграма засвети със студен, ярък огън на волята и вярата — моята, ако така ви харесва, вяра в това, че ще е достатъчен за да не допусна това чудовище до мен.

Тя засъска и отвърна муцуна, прикривайки очите си с ръце и крила. Отстъпи една крачка, после втора, и така — докато не опря гръб в книжните рафтове.

Какво да правя сега? Нямах намерение да пронизвам сърцето й с кол. Но само да отслабя натиска и тя отново ще се нахвърли върху мен — и се съмнявам, че разполагам с нещо, дори най-кратките заклинания, които бих успял да произнеса преди да ми откъсне главата. И дори ако предположа, че успея да се промъкна покрай нея до изхода, тя имаше достатъчно смъртни лакеи като мутрата на вратата, които с радост биха ме пречукали като видят какво съм направил с господарката им.

— Ти я уби! — изръмжа вампирът и — много странно! — гласът звучеше все така женствено, независимо че бе деформиран от яростта и чудовищната уста, от която излизаше. Това доста нервираше. — Ти уби Дженифър. Тя беше моя, жалко чародейче!

— Слушайте — казах аз. — Не съм дошъл да се бия. И полицията знае къде съм. Не си създавайте излишни неприятности. Седнете, поговорете с мен и ще се разделим доволни един от друг. Боже мой, Бианка, наистина ли смятате, че бих се мотал тук, ако наистина съм убил Дженифър и Томи Том?

— Мислиш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тази къща!

Започнах да се дразня. И да се страхувам. Господи, дори вампирът ме считаше за виновен.

— Какво да направя, за да ви убедя, че не съм го направил аз?

Черните, бездънни очи ме гледаха през яркият огън на моята вяра. Усетих в погледа непозната за мен енергия, опитваща се да се добере до мен, но натъкваща се на същата бариера, както и чудовището преди малко.

— Свали амулета, чародей — изръмжа вампирът.

— А като го сваля, ще се нахвърлите ли отново върху мен?

— Ако не го свалиш, със сигурност ще се нахвърля.

Ама че логика… Опитах се да оценя ситуацията от нейна гледна точка. Тя се е изплашила, когато се появих. И се е опитала да се обезопаси, като нареди да ме претърсят и обезоръжат. Ако тя наистина ме смяташе за убиеца на Дженифър Стентън, защо тогава споменаването на името й предизвика такъв взрив от насилие? Все по-силно изпитвах неприятното усещане, което се появява когато разбереш, че нещата не стоят точно така, както си мислил току-що.

— Ако го сваля — колкото се може по-уверено произнесох аз, — искам да получа от вас уверение, че ще седнете и ще поговорите с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам връзка със смъртта й.

Вампирът злобно засъска, прикривайки очи от светлината с ноктестата си лапа.

— И защо трябва да ти вярвам?

— А защо аз трябва да ви вярвам? — парирах аз.

В пастта на чудовището блеснаха пожълтели зъби.

— Ако не вярваш на думата ми, чародей, как мога аз да вярвам на твоята?

— Значи ми давате дума?

Вампирът застина и макар че гласът му остана рязък заради болката и яростта, и сексапилен като копринена блуза без копчета, ми се стори, че чух в него звънът на истината.

— Обещавам. Пусни талисмана си и ще поговорим.

Какво пък, дойде време да рискувам. Оставих пентаграма на масата. Студената светлина угасна и стаята отново се осветяваше само от електричеството.

Вампирът бавно отпусна ръце, местейки погледа на изпъкналите си очи от мен към лежащия на масата пентаграм и обратно. Дългият розов език нервно облиза устните и изчезна. Досетих се, че е учудена. Учудена, че съм направил това.

Сърцето ми биеше отчаяно, но с усилие на волята запратих този страх обратно в подсъзнанието, далече от повърхността. Вампирите са като демоните. Или като вълците и акулите. Не бива да им позволяваш да разберат, че си потенциална плячка, и при това да разчиташ на уважението им. Истинската външност на вампира се оказа гротескна — но не толкова ужасна. Някои демони са с далеч по-гнусна външност, а пък някои създания от Древните могат да те побъркат само с вида си. Гледах чудовището в упор.

— Е, какво? — попитах аз. — Ще поговорим ли? Колкото по-дълго стоим така, гледайки се, толкова по-дълго убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.

Още няколко секунди вампирът мълчаливо ме гледаше. После се отръска, обгръщайки се с кожените си криле. Черната слуз се сгъстяваше пред очите ми, превръщайки се в петна свежа розова плът, които се увеличаваха и разпълзяваха по тъмната кожа като бързорастящ лишей. Провисналите черни гърди отново се превърнаха в закръглени, с нежно-розови зърна.

След минута пред мен отново стоеше Бианка. Тя поправи роклята си и кръстоса ръце пред гърдите си, гордо изправила гръб. Гледаше ме злобно. Беше също толкова прекрасна, както преди пет минути. Но за мен цялото обаяние на красотата й беше безвъзвратно загубено. Очите й не се промениха: тъмни, бездънни, нечовешки. Знаех, че никога няма да забравя истинския й облик, скрит под маската на плътта.

Наведох се, вдигнах събореното си кресло и го поставих на мястото му. После заобиколих масата и, обръщайки се с гръб към нея, вдигнах креслото й и го отместих точно както преди няколко минути.

Дълго време тя мълчаливо ме гледаше със странно изражение на лицето. Изглежда, моето очевидно безразличие към това, как изглежда, я обезкуражаваше. После тя гордо вдигна брадичка и грациозно се настани в креслото — царствена като кралица. Всичките й черти говореха за потиснат гняв. Приетите в Стария Свят правила за галантност и гостоприемство се спазваха… интересно само — за дълго ли?

Върнах се на мястото си и, вдигайки носната си кърпа, я помачках в ръка. Злобният поглед на Бианка се отпусна върху нея и тя отново се облиза нервно, само че този път езикът беше човешки.

— И така, разкажете ми за Дженифър и Томи Том — помолих аз.

Тя поклати глава с горчива усмивка.

— Мога да разкажа само онова, което вече казах на полицията. Не знам кой ги е убил.

— Стига де, Бианка. Няма какво да крием един от друг. И двамата не принадлежим към света на смъртните.

Тя свъси вежди, от което лицето й стана още по-сърдито.

— Не. Ти си единственият в този град, чийто умения са достатъчни, за да сътвори такова заклинание. Ако не е твоя работа, не знам кой може да е.

— Нима нямате врагове? Някой, желаещ да ви направи впечатление?

В ъгълчето на устните й се появиха едва забележими чертички — не усмивка, но нещо много близо до това.

— Разбира се, че имам. Но никой не може да причини това, което се случи на Томи и Джени. — Тя побарабани с пръсти по масата, оставяйки върху полираната повърхност драскотини от нокти. — Нямам навик да оставям някого, толкова опасен, сред живите. Или поне нямах досега.

Седнах и се намръщих, стараейки се с всички сили да не й разкрия колко ме е страх.

— Откъде познавате Томи Том?

Тя сви порцелановите си рамене.

— Вие, господин Дрезден, сигурно го считате за прост бияч на Джони Марконе. Но всъщност той беше възпитан и внимателен човек. Той винаги се отнасяше добре с жените си. Отнасяше се с тях като към истински хора. — Погледът й се плъзгаше насам-натам, без да се вдига към мен. — Като към разумни същества. Аз никога не сключвам сделка с клиент, ако не съм уверена, че е джентълмен, но Томи много се отличаваше от останалите. Запознахме се с него преди много години, на друго място. Винаги съм следила да се грижат за него, когато поискаше да прекара вечерта с компания.

Тя кимна на своите мисли; лицето й оставаше безстрастно, само ноктите оставяха по масата нови драскотини.

— Кажете, той срещал ли се е с някого постоянно? Някой, с който е разговарял, и който знае нещо за живота му?

Бианка отрицателно поклати глава.

— Не — отвърна тя, но веднага се намръщи.

Без да свалям очи от нея, сякаш случайно докоснах с пръсти кърпичката си. Погледът й се метна към нея, после се вдигна към лицето ми.

Не мигнах. Срещнах бездънният й поглед и изкривих уста в лека усмивка, сякаш имах в запас още нещо, по-страшно, в случай, че отново се нахвърли върху мен. Видях нейният гняв, нейната ярост, и, поглеждайки за миг по-надълбоко, видях техния източник. Тя се вбесяваше от факта, че видях нейния истински облик; плашеше я и я оскърбяваше това, че свалих цялата й маскировка, разкривайки криещата се под нея твар. И сега тя се боеше, че мога да сваля тази маска когато поискам.

Повече от всичко на този свят Бианка искаше да бъде красива. А днес аз разруших тази нейна илюзия. Разклатих нейният малък, позлатен свят. И можеше да не се съмнявам: тя никога нямаше да ми прости това.

Тя трепна и отклони поглед, вбесена и уплашена едновременно, така че не успях да погледна по-навътре — и тя в мен също.

— Ако не ти бях дала дума, Дрезден — прошепна тя, — бих те убила на секундата.

— Това би било неразумно — отбелязах аз, стараейки се да говоря колкото се може по-твърдо и уверено. — Вие знаете колко е опасно да си играеш с предсмъртните проклятия на един чародей. Имате какво да губите, Бианка. И дори да успеете да ме премахнете, можете смело да заложите прекрасния си задник, че ще ви повлека в ада заедно с мен.

Тя застина, после наклони глава и отпусна юмруци. Това беше тиха, тъжна капитулация. Тя се отвърна, но успях да забележа как по бузата й се търколи сълза.

Накарах един вампир да заплаче. Страхотно. Усещах се като истински супергерой. Хари Дрезден, съкрушител на сърцата на неживите.

— Има един човек, който може би знае нещо — каза тя и този път потресаващият й глас звучеше глухо, безцветно, безжизнено. — При мен работеше една жена. Линда Рандъл. Тя и Дженифър отиваха заедно на повикване, когато клиентът искаше двойка. Те бяха приятелки.

— Къде е тя сега? — попитах аз.

— Работи някъде като шофьор. При някаква богата двойка, на която й трябва прислуга, способна не само да мие прозорците. Във всеки случай, тя не беше от онези, които предпочитам да държа при себе си. Мисля, че Дженифър имаше телефона й. Ще се постарая някой да ви го намери, господин Дрезден — тя произнесе името ми така, сякаш беше горчиво или отровно. Направо може да се каже, че го изплю.

— Благодаря. Много сте добра — аз също се опитвах да говоря с неутрален, официален тон. Възпитание и добрият стар блъф — това е всичко, което я спираше да не ми разкъса гърлото.

Тя също не се движеше, държейки очевидните си емоции под контрол, когато отново ме погледна. Погледът й се задържа на гърлото ми, застина, после очите й се разшириха. Изражението на лицето й остана абсолютно, нечовешки неподвижно.

Напрегнах се. Не просто се напрегнах, а се стегнах като стоманена пружина. Изчерпах запасите си от капани и инструменти. Ако решеше да ме нападне, нямаше с какво да се защитя. Оставаше, разбира се, еликсира, но едва ли щях да успея да го изпия преди да ме разкъса на части. За да не се разтреперя, стиснах здраво креслото. Не показвай страх. Не бягай. Само да побегнех, и тя инстинктивно щеше да се хвърли след мен…

— Тече ви кръв, господин Дрезден — прошепна тя.

Много бавно вдигнах ръка към гърлото си — към мястото, където ме одраска с нокти. На края на пръстите ми остана кръв.

Бианка не спускаше поглед от мен. Езикът й отново облиза устните.

— Скрийте я — прошепна тя и от устата й се изтръгна странен, мяукащ звук. — Прикрийте я, Дрезден!

Взех кърпата от масата и я притиснах до гърлото си. Бианка бавно замижа и се отвърна настрани. Не се изправи.

— Вървете си — каза тя. — Вървете. Сега ще дойде Пола. След малко ще я изпратя на портала с телефона.

Станах и тръгнах към вратата, но само след няколко крачки спрях и се огледах. Знаех какво се крие под тази великолепна маска, но не можах да се сдържа и още веднъж погледнах към нея. Лицето й се изкриви от желание.

— Вървете си! — изхлипа Бианка с глас, изпълнен с ярост, глад и още някакво, неведомо за мен чувство. — Вървете и не си мислете, че ще забравя тази вечер. Не се надявайте, че ще ви оставя просто така.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе младата жена с прави коси, която ме посрещна на входа. Тя ме подмина, плъзгайки поглед по мен, и се отпусна на колене до Бианка. Реших, че именно това е Пола.

Пола измърмори нещо толкова тихо, че не успях да го чуя, и внимателно отметна косите на Бианка от лицето й. После запретна ръкава на блузката си над лакътя и долепи китката си до Бианкините устни.

Добре видях онова, което се случи след това. За миг езикът на Бианка се показа — дълъг, розов, лепкав — и остави по ръката на Пола ивица блестяща слуз. От това докосване Пола трепна и дишането й се учести. През плата на блузката се видя как зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя бавно отметна главата си назад, а очите й заблестяха като на наркоман, който току-що е поел дозата си.

Кучешките зъби на Бианка видимо се удължиха и се впиха в бледата, нежна кожа на Пола. Проблясна кръв. Езикът на Бианка затрепка бързо-бързо, облизвайки кръвта веднага щом се появеше. Тъмните й очи се присвиха, оставайки далечни и безучастни. Пола стенеше и ахкаше от наслада; по тялото й преминаваха тръпки.

Прилоша ми и крачка по крачка отстъпих към вратата, без да се реша да им обърна гръб. Пола бавно се плъзна на пода. Съзнанието явно я напускаше, но тя продължаваше да изпитва наслада. Бианка се плъзна след нея. В облика й вече нямаше нищо женствено, само животински глад и нищо друго. А може би само аз виждах под маската на плътта приличащата на труп твар, жадно лочеща кръвта на Пола.

Припряно се измъкнах оттам и хлопнах вратата след себе си. Сърцето ми биеше твърде бързо. Може би сцената с Пола би ме възбудила, ако не бях видял какво се крие зад маската на Бианка. Вместо това ми се повдигаше от страх и отвращение. Жената се отдаваше на тази твар с такава охота, с каквато някоя друга би се отдавала на любовника си.

Слюнката, подсказа онази част от мен, която отчаяно се опитваше да намери поне нещо разумно и логично във всичко това. Сигурно слюнката действа като наркотик; може би дори предизвиква зависимост. Това обясняваше поведението на Пола, желанието й да получи още. Само че не съм сигурен дали Пола щеше да се отдава толкова охотно, ако знаеше истинския облик на Бианка.

Сега разбирах защо Белия Съвет е така настроен срещу вампирите. Ако те могат да придобият такава власт над смъртните, какво ще стане, ако докопат със зъбите си някой чародей? Ами ако могат да привият зависимост в чародей толкова силно, както Бианка в онова момиче, което току-що видях? Не, не може да бъде!

Но ако не може, защо тогава Съветът е толкова настоятелен по тази тема?

„Не се надявайте, че ще ви оставя просто така“ — каза тя.

Крачейки по тъмната пътека към портите, се усещах дяволски неуютно.

Охранителят ме чакаше до вратата. Без да каже и дума, ми върна ножа и бастуна. От другата страна на портите аварийната машина закачаше на буксир моя Бръмбар. Държейки се с една ръка за студеното желязо на вратата, а с другата притискайки към гърлото окървавената си кърпа, гледах как работи Джордж. Той ме позна, махна ми с ръка и се усмихна, проблясвайки с белите си зъби на фона на тъмното лице. Кимнах в отговор. Не бях в състояние да отвърна с усмивка.

След няколко минути в джоба на охранителя зазвъня мобилен телефон. Пазачът отстъпи няколко крачки, измърмори нещо утвърдително, извади от джоба си тефтерче и записа нещо. После прибра телефона и се приближи с бележка в ръка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Телефонният номер, който сте искали. И съобщение.

Погледнах към бележката, но не я прочетох.

— Мислех, че Бианка ще изпрати Пола.

Той не отвърна, но стисна зъби и забелязах как против волята си погледна към къщата, където остана неговата господарка, и преглътна трескаво. Пола не излизаше от къщата и охранителят се страхуваше.

Взех бележката и я погледнах. Струваше ми големи усилия да не се разтреперя.

На бележката имаше написан телефонен номер. И една-единствена кратка фраза. Само две думи: „Ще съжаляваш.“

Сгънах хартията на две и я прибрах в джоба на якето си. Още един враг. Страхотно. Поне едно беше хубаво: докато ръцете ми оставаха в джобовете, пазачът не можеше да види как треперят. Може би все пак трябваше да послушам Мърфи. Може би си струваше да си остана вкъщи и да се позанимавам със старата, добра, къде-къде по-безопасна забранена черна магия.