Буря от ада

Глава 12

Свестих се на пода в кабинета на Мърфи. Съдейки по часовника на стената, бяха изминали около двайсет минути. Главата ми лежеше на нещо меко, а под краката имаше няколко телефонни указателя. Мърфи притискаше към челото и темето ми мокра кърпа.

Чувствах се кошмарно. Всичко, което исках, бе да се свия на кълбо и хлипайки от жалост към самия мен, да заспя. Но после реших, че нямам право да падна толкова ниско и направих опит да се пошегувам.

— Случайно да имаш къса бяла престилка? Знаеш ли, Мърф, точно така съм си представял идеалната медицинска сестра.

— Какво друго да очаквам от извратеняк като теб. Кой те халоса по тиквата? — мрачно попита тя.

— Никой — измърморих аз. — Паднах по стълбите пред апартамента си.

— Не ме будалкай, Хари — каза тя с абсолютно лишен от съчувствие глас. — Ти си си пъхал носа в това разследване и си получил предупреждение. Нали?

Направих опит да възразя.

— О, я млъквай — прекъсна ме тя с въздишка. — Ако нямаше сътресение, щях да те вържа за краката зад колата си и да мина напряко на движението. — Тя помаха два пръста пред носа ми. — Колко пръста са тук, Хари?

— Петдесет — казах аз и вдигнах два. — Това не е сътресение. Просто малка цицина на главата. Сега ще се съвзема. — Започнах да се надигам, за да седна. Трябваше да се прибера и да поспя малко.

Мърфи положи ръка на шията ми и ме натисна обратно върху възглавницата. Тоест, не върху възглавница, а, съдейки по всичко, върху нейното сгънато сако, защото то вече не бе върху нея.

— Лежи и не мърдай — изръмжа тя. — С какво дойде дотук? Надявам се, че не с твоята ръждясала развалина?

— Бръмбарът е като феникс, чака поредното си възраждане — казах аз. — Взех кола под наем. Виж какво, ей-сега ще се съвзема. Само ме пусни и аз ще се прибера да поспя.

— Не си в състояние да шофираш — възрази Мърфи. — Представляваш опасност за движението. Ще се наложи да арестувам сама себе си, ако те пусна зад волана в такъв вид.

— Мърф — уморено помолих аз, — ако още сега не ми платиш изработеното, няма да имам пари дори за такси.

— Не ме притискай, Хари — озъби се Мърфи. — И не мърдай оттук. Сама ще те откарам до вас.

— Не ми трябва… — започнах аз, но тя се надигна и излезе от кабинета.

Чисто бълнуване, помислих си аз. Ама че е упорита. Спокойно ще стигна до вкъщи без ничия помощ. Седнах и започнах да се надигам.

Или по-точно, направих опит. Не особено успешен.

Когато Мърфи се върна, ме намери легнал настрани, свит на кълбо, а в кабинета вонеше, защото повърнах. Впрочем, тя не каза нищо. Просто отново коленичи до мен, изтри ми устата и постави на темето ми още една мокра кърпа.

Смътно помня как Мърфи ме водеше към колата си. Помня само отделни моменти от пътуването до вкъщи. Помня, че й дадох ключовете от „Студбейкър“-а, мърморейки нещо за Майк и шофьора на аварийната кола.

Но най-добре запомних ръката й, стискаща моята — изстиналите от притеснение меки пръсти, малки в сравнение с моите гребла, но силни. Струва ми се, че през целия път ме псуваше като хамалин и ме заплашваше с най-невероятните полицейски отмъщения. Но аз помня как стискаше ръката ми; може би за да се увери, че още съм жив. Или за да усетя, че е до мен, че няма да ме изостави в беда.

Ето ви причина, поради която не мога да откажа помощ на Мърфи. Тя е добър приятел. От най-добрите.

Пристигнахме някъде към обяд. Мърфи ми помогна да сляза по стълбите и отключи вратата. Дотича Мистър и радостно се отри в краката й. Може би ниският ръст влияе положително на устойчивостта, но за разлика от мен тя дори не се олюля. А може би й помага айкидото.

— Боже, Хари — измърмори тя, — колко е тъмно при теб. — Тя пощрака ключовете, но лампите бяха изгорели още преди седмица, а тогава нямах пари да ги сменя. Затова тя ме настани на дивана и запали няколко свещи от тлеещите въглени в камината. — Добре. Ще те сложа да спиш.

— Става. Щом толкова настояваш.

Иззвъня телефонът. Той стоеше на една ръка разстояние от мен, затова вдигнах слушалката.

— Дрезден — казах аз колкото се може по-ясно.

— Господин Дрезден, Линда се обажда. Линда Рандъл. Помните ли ме?

Ха. Нима мъжете могат да забравят онази сцена от филма, когато Мерилин стои над вентилационната решетка? Веднага си спомних очите на Линда Рандъл и всякакви неподобаващи на истински джентълмен мисли.

— Гола ли? — поинтересувах се аз и едва тогава съобразих какво съм изтърсил. Опа.

Мърфи подозрително ме погледна, после стана, отиде в спалнята и се зае да сменя чаршафите на леглото ми. Какво пък, отлично. Припадъкът ми е подействал на Мърфи далеч по-добре от която и да е лъжа, която бих успял да измисля. Може би припадналият Хари не е непременно лош Хари.

Линда се разсмя в слушалката с онзи свой смях, който ме побъркваше.

— Сега съм в колата, мъжаго. Може би по-късно. Чуйте, намерих нещо, което може би ще ви помогне. Може ли да се срещнете с мен тази вечер?

Уморено потърках очи. Днес е събота. Значи вечерта ще е събота вечер. Нямаше ли нещо, което планирах за днес вечерта?

По дяволите, помислих си аз. Едва ли е толкова важно, щом съм успял да го забравя.

— Разбира се — уверих я аз. — С удоволствие.

— Вие сте такъв джентълмен — измърка тя в слушалката. — Обичам такива. Понякога. Свършвам работа в седем. Става ли? Да кажем, в осем?

— Автомобилът ми се взриви — казах аз, едва местейки езика си. — Нека се срещнем в мола на моята улица.

Тя отново се разсмя в ухото ми.

— Ето какво ще ви кажа. Дайте ми още час — час и половина да се прибера, да взема гореща вана, и изобщо — да си почистя перушината и ще долетя в обятията ви. Става ли?

— Ъ-ъ… О’кей.

Тя още веднъж се разсмя и, без да се сбогува, затвори телефона.

Мърфи се появи веднага щом затворих моя телефон.

— Само посмей да отричаш, Дрезден, че си уговори среща.

— Ти просто ревнуваш.

— Ох, моля те — изсумтя Мърфи. — На мен ми трябва някой по-силен от теб. — Тя пъхна ръка под мишницата ми, за да ми помогне да стана. — Ти ще се счупиш като суха съчка, Дрезден. По-добре легни, преди да си си въобразил още нещо.

Поставих ръка на рамото й и я отблъснах. Бях останал почти без сили, но тя се отдръпна и се намръщи.

— Какво?

— Сега ще си спомня — измърморих аз, търкайки очи. Нещо не ми даваше мира. Нещо, за което бях забравил. Нещо, което бях обещал да направя тази събота. Опитах се да изхвърля от главата си мислите за уличните войни на наркотърговците и за хората, побъркани от Вътрешното Зрение, което им беше осигурило „Третото Око“.

Нужният контакт в мозъка прещрака почти веднага. Моника. Обещах й, че ще се свържа с нея. Порових в джоба на якето, намерих бележника си и го извадих. После го отворих, но веднага махнах на Мърфи.

— Дай свещ. Трябва да прочета нещо.

— Господи, Дрезден. Кълна се, че си поне толкова невъзможен, колкото първия ми мъж. Инатът му беше толкова голям, че го вкара в гроба. — Тя въздъхна, но все пак взе една свещ и я постави до мен. В първия момент светлината й ме преряза през очите. Намерих номера на Моника и го набрах.

— Ало — отзова се в слушалката детски глас.

— Привет — казах аз. — Може ли да говоря с Моника?

— А кой се обажда?

Спомних си, че работя тайно.

— Третият й братовчед Хари, от Върмонт.

— Ясно — каза детският глас. — Изчакайте. МАМО! БРАТОВЧЕДЪТ ТИ ХАРИ ОТ ВЪРМОНТ СЕ ОБАЖДА ПО ТЕЛЕФОНА! — изкрещя той, без да отдръпва слушалката от устата си.

Деца. Как да не ги обичаш. Направо ги обожавам. Малко сол, изстискваш един лимон — направо да си оближеш пръстите.

Почаках, докато грохотът в черепната ми кутия не утихне до просто огнено парене — хлапето хвърли слушалката и избяга, тропайки с крака по паркета.

След няколко секунди слушалката бе вдигната и леко нервният глас на Моника произнесе:

— Ъ-ъ… Ало?

— Хари Дрезден е — казах аз. — Обаждам се, за да ви разкажа какво успях да разбера за ва…

— Извинете — прекъсна ме тя. — Аз… хм… нямам нужда от това.

Замижах.

— Ъ-ъ… Моника Селз? — за всеки случай повторих номера на телефона й.

— Да, да — отвърна тя припряно, дори нетърпеливо. — Нямаме нужда от помощта ви, благодаря.

— Да не би да се обадих в неподходящ момент?

— Не. Не е това. Просто исках да оттегля молбата си. В смисъл, да се откажа от услугите ви. Не се притеснявайте за мен. — В гласа й имаше нещо странно, сякаш тя старателно се опитваше да имитира доволна стопанка.

— Да се откажете ли? Вече не искате ли да търся мъжа ви? Но, госпожо, парите… — в слушалката нещо зажужа и заскърца. Стори ми се, че зад тези шумове все пак се чу глас, но после изчезна и остана само пращенето. Няколко секунди ми се струваше, че линията се е прекъснала окончателно и безвъзвратно. Дявол да ги вземе тези ненадеждни телефони. Обикновено дават дефект от моята страна на линията, а не у събеседника ми. По дяволите, по дяволите, те дори не могат да се счупят както трябва.

— Ало? Ало? — безнадеждно дърдорех аз в слушалката.

И гласът на Моника все пак се върна.

— Не се притеснявайте за това. Благодаря за усилията. Всичко хубаво и довиждане, благодаря ви — и тя затвори телефона.

Дръпнах слушалката от ухото си и известно време я гледах тъпо.

— Странно — казах аз.

— Хайде, Хари — намеси се Мърфи. Тя издърпа слушалката от ръката ми и решително я постави на телефона.

— Какво говориш, мамо — още дори не се е стъмнило — шегувах се аз, по-скоро заради мен самия, за да мисля за нещо друго, а не за това как ще ме заболи главата, когато Мърфи ми помогне да стана. И двамата — и главата ми, и Мърфи — не излъгаха очакванията ми. Дотътрихме се до спалнята и след като се протегнах върху хладните чаршафи реших, че ще пусна корени тук и ще си лежа завинаги.

Мърфи ми измери температурата; с ловки и силни пръсти опипа черепа ми — особено внимателно, когато стигна до цицината с размер на гъше яйце на темето ми. После посвети в очите ми с фенерче, и това не ми хареса. После донесе чаша вода, което ми хареса, и ме накара да изпия два аспирина или тайленол, или някаква друга гадост.

От следващите събития съм запомнил само две неща. Първото: Мърфи сваля от мен тениската, обувките и чорапите, след което се навежда, за да разроши косите ми и да ме целуне по челото. После ме завива с одеяло и изнася свещта. Мистър скача при мен и ляга напряко на краката ми, мъркайки като малък дизелов двигател.

Второто, което запомних, бе, че отново иззвъня телефонът. Мърфи тъкмо се канеше да си тръгва, подрънквайки с ключовете от колата си. Чух как се върна и вдигна слушалката.

— Домът на Хари Дрезден — каза тя.

Последва пауза.

— Ало? — произнесе Мърфи.

След няколко секунди Мърфи се показа на вратата.

— Сбъркали са номера. Поспи, Хари.

— Благодаря ти, Карин — усмихнах се аз. Или по-точно — опитах се. Сигурно не особено успешно, но тя се усмихна в отговор. Не се и съмнявам, че при нея се е получило по-добре.

А после тя си тръгна. В квартирата стана тъмно и тихо. Само Мистър продължаваше да мърка успокоително в тъмнината.

И все пак, дори заспивайки, продължавах да се притеснявам: какво съм забравил? И още нещо, по-маловажно: кой ми се обади, но не пожела да говори с Мърфи? Може би Моника Селз се е опитала отново да се свърже с мен? И защо тя изведнъж реши да спре търсенето и да ми остави аванса?

Това, и бейзболните бухалки, и други глупости се въртяха в главата ми докато не заспах, приспан от мъркането на Мистър.