Буря от ада

Глава 17

Разходката ни приключи във „Версити“ — клуб в покрайнините, принадлежащ на Марконе. Това се оказа оживено място, събиращо доста хора от тази част на града. Дори в един и половина тук имаше неочаквано много посетители, за толкова отдалечено от центъра място. Всъщност в цялата околност това бе единственото отворено заведение.

— Ама че идиот — измърмори шофьорът, докато заминаваше, и аз мислено се съгласих с него. Диктувах му пътя дотук по сложна крива: продължаващото да действа заклинание ме водеше точно по следата на Скокливко. Силата му започна да пада почти от момента, в който произнесох магическата формула — кръвта не беше достатъчна за по-дълготрайно заклинание — но и така стигна, за да ме доведе до „Версити“ и да позная колата на Скокливко на паркинга пред клуба. Минах покрай прозорците и почти веднага видях на най-далечната маса Джони Марконе, бичият врат на г-н Хендрикс, Скокливко и Ежко. Те седяха плътно един до друг и разговаряха. Припряно се наведох, за да не ме забележат, след това се върнах на паркинга, за да проверя дали не съм забравил нещо.

Така. По гривна на всяка китка. Пръстен. Жезъл. Тояга.

Още веднъж изброих наум хитроумните нещица, чрез които можех да обърна ситуацията в моя полза: халюцинации, временни сривове на електричеството или водоснабдяването, внезапно нашествие на паяци или плъхове… Можех с лекота да осигуря всяко от тях. Малко от хората, занимаващи се с магия, имат толкова разнообразни таланти, и още по-малко са онези, чийто опит и подготовка им позволяват да задействат всички тези заклинания едновременно.

Раздразнено тръснах глава. Нямах толкова време, че да го губя в обмисляне на тези тънкости.

Какво пък, щом е така — цялата воля отива в талисманите. Воля и в пръстена. По същия начин заредих с енергия тоягата и жезъла, прехвърляйки пламтящата в мене злоба в студената мощ на дървото и закрачих към вратата на „Версити“.

Направо я изтръгнах от пантите.

Изхвърлих я навън. Треските летяха директно към мен. Част от тях прелетяха покрай мен и се приземиха някъде зад гърба ми, на паркинга; друга част рикошира в щита от плътен въздух, с който се бях прикрил. Нямах намерение да наранявам с нищо непровинилите се посетители от другата страна на вратата. Хората оценяват по първото впечатление и в последствие не можеш да го промениш.

След като разбих вратата, насочих жезъла си към отвора и произнесох заклинание. Музикалната уредба се трясна в стената с такава сила, сякаш беше уцелена от снаряд, и се стече на пода в локва разтопена пластмаса. Музиката в колоните изпищя и стихна. Прекрачих прага и освободих заряда от пръстена си. По цялата зала, започвайки от входа, лампите започнаха да се взривяват — с лек пукот се пръскаха стъклени парчета и димящи отломки от абажурите. Хората, седящи на бара и по дървените столове, реагираха така, както трябва да реагират в подобна ситуация. С викове и писъци те скачаха на крака или се криеха под масите. Няколко човека се изнизаха през пожарния изход в страничната стена. После настъпи пълна, абсолютна тишина. Всички стояха и потресено гледаха вратата. Тоест, мен.

Седящият на далечната маса Джони Марконе ме гледаше с безстрастните си очи с цвят на доларови банкноти. Не се усмихваше. До него г-н Хендрикс ме изпепеляваше с поглед; единствената му вежда се беше смъкнала толкова ниско, че заплашваше да закрие и двете му очи. Ежко беше побледнял и стискаше зъби. Скокливко ме гледаше с неприкрит ужас. Нито един от тях не помръдна и не каза нито дума. Сигурно видът на побеснял чародей може да окаже такова въздействие на неподготвения зрител.

— Прасчо, прасчо, отвори вратата — произнесох аз в настъпилата тишина. После опрях тоягата в земята и, присвивайки очи, погледах към Марконе. — Трябва да поговоря с вас, Джон. Само за две минути.

Няколко секунди Марконе продължаваше да ме гледа мълчаливо, после ъгълчетата на устата му леко потрепнаха.

— Маниерите ви на убеждение, господин Дрезден, са доста необичайни. — Той стана и се обърна към останалите в помещението посетители, без да сваля поглед от мен. — Дами и господа, изглежда днес „Версити“ ще затвори по-рано от обичайното. Моля всички да напуснат помещението, възползвайки се от най-близкия до вас изход. Не се притеснявайте за сметките. Господин Дрезден, ще бъдете ли така добри да се отдалечите от врата, за да могат клиентите ми да излязат?

Отдръпнах се. Помещението се опразни много бързо, като при това го напуснаха не само посетителите, но и персонала, оставяйки ме насаме с Марконе, Хендрикс, Ежко и Скокливко. Никой от тях четиримата не помръдна. Скокливко видимо се изпоти. Изражението на Хендрикс не се промени. Той се държеше невъзмутимо като планински лъв, готов във всеки момент да скочи върху нищо неподозиращия елен.

— Искам си косата — казах аз, след като последната двойка се скри зад вратата.

— Моля? — Марконе леко наклони глава настрани. Изглежда, думите ми наистина го учудиха.

— Чухте ме — казах аз. — Това ваше лайно — вдигнах жезъла си и го насочих към Скокливко — ми скочи на една бензиностанция и ми отряза кичур коса. Искам си я обратно. Не искам да свърша като Томи Том.

Погледът на Марконе за миг светна с потискаща, студена ярост с цвят на доларова банкнота. Той бавно обърна глава към Скокливко.

Широкото лице на Скокливко придоби още по-землист цвят. Той примигна, за да разнесе падащата по очите му пот.

— Не знам за какво говори той, шефе.

Погледът на Марконе не трепна.

— Предполагам, господин Дрезден — каза той, — че имате доказателства?

— Погледнете лявата му китка — предложих аз. — Там има няколко драскотини от нокти, където се бях вкопчил.

Марконе кимна, без да сваля студения си, тигров поглед от Скокливко.

— Е? — почти ласкаво произнесе той.

— Лъже, шефе! — извика Скокливко и облиза пресъхналите си устни. — Мамка му, да, там имам драскотини. Приятелката ми ме одраска. А той някак е научил за това. Нали казахте, че е ловък, че знае всичко.

Още няколко парчета от мозайката застанаха на местата си.

— Който и да е убил Томи Том, знае, че съм по следите му — казах аз. — Вашият противник, който и да е той, организира продажбата на „Трето Око“. Този ваш Скокливко — кимнах към него — сигурно е спечелил доста, работейки за него. Той отдавна снабдява противника ви с информация и изпълнява поръчките му.

Скокливко не ставаше за покерджия, дори от това да зависеше животът му. Той ме гледаше ужасен, клатейки протестиращо глава.

— Много лесно ще се справим с това — произнесе Марконе с равен, делничен тон. — Лорънс. Покажи ми китката си.

— Лъже, шефе — повтори Скокливкото Лорън, но гласът му трепереше. — Опитва се да ви заблуди.

— Лорънс — каза Марконе с гласа на търпелив баща, обръщаш се към капризното си дете.

Скокливкото Лорънс разбра, че играта е свършила. Видях отчаяното решение по лицето му още преди да помръдне.

— Лъжа! — извика той, скочи и извади ръка изпод масата. Успях да видя в ръката му револвер — роден близнак на моя „Спешъл“, трийсет и осми калибър. А после той откри огън.

Случиха се няколко неща едновременно. Вдигнах ръка, фокусирайки цялата си воля в изработената от малки, приличащи на средновековни щитове пластинки гривна, и затворих около себе си защитен пашкул. Куршумите с писък се удариха в него и рикошираха с фонтан от ослепително ярки искри.

Ежко отскочи настрани и се наведе; в ръката му неизвестно откъде се появи малък пистолет-автомат, „Узи“ или нещо от този сорт.

Хендрикс действаше далеч по-решително. Сигурно дори не разсъждаваше, а просто се подчиняваше на рефлексите си. С едната си ръка той бутна Марконе назад, прикривайки шефа с тялото си от Скокливкото Лорънс. С другата ръка извади малък полуавтоматичен пистолет.

Скокливкото Лорънс обърна глава и видя Хендрикс и пистолета му. Обхванат от паника, той насочи оръжието си към горилата-телохранител.

Хендрикс откри огън без да се колебае. Гръмнаха три изстрела, три пъти светна пламък от дулото на пистолета му. Първите два куршума удариха Скокливко в гърдите, отхвърляйки го на около две крачки. Третият попадна над дясната вежда. Той отметна глава и падна назад.

Скокливкото Лорънс имаше тъмни очи — като мен. Видях ги. Главата му се обърна към мен. Видях как примигна. А после погледът му угасна и той умря.

Цяла минути стоях зашеметен. Както и да подготвях идването си тук, изобщо не желаех такъв финал. Не исках да убивам никого. По дяволите, наистина не исках ничия смърт — нито моята, нито нечия друга. Прилоша ми. До момента това беше нещо като игра. Един вид състезание между мачовци, в което се предполагаше, че ще победя аз. И изведнъж това престана да бъде игра и всичко, което исках, бе да изляза жив оттук.

Всички стояхме без да мърдаме. Първи заговори Марконе.

— Трябваше ми жив — каза той иззад гърба на Хендрикс. — Можеше първо да отговори на няколко въпроса.

Хендрикс се намръщи и се отмести.

— Извинявайте, шефе.

— Всичко е наред, господин Хендрикс. Предпазливостта преди всичко, нали така? — Марконе стана, поправи си вратовръзката, после се приближи до тялото и клекна до него. Опипа гърлото и пулса му и поклати глава.

— Лорънс, Лорънс… Щях да ти платя двойно повече от онова, което са ти предложили, ако беше дошъл при мен. Но ти никога не си се отличавал с особен ум, нали? — После, с лице, не изразяващо повече емоции, отколкото през цялата тази вечер, Марконе нави левия ръкав на Скокливкото Лорънс и погледна китката му. Намръщи се и замислено я пусна на пода.

— Изглежда, господин Дрезден — каза той след кратка пауза, — имаме общ враг. — Той се обърна и впери поглед в мен. — Кой е той?

Поклатих глава.

— Не знам. Ако знаех, нямаше да съм тук. Мислех, че може да сте вие.

Марконе вдигна вежда.

— Би трябвало да ме познавате по-добре, господин Дрезден.

Беше мой ред да се намръщя.

— Прав сте. Би трябвало. — Убийствата бяха далеч по-дръзки и жестоки, отколкото Марконе позволяваше на хората си. Той можеше да отстранява конкурентите си, но не виждаше смисъл да превръща това в свое основно занимание. И със сигурност няма причина да убива случайни свидетели като Линда или Дженифър Стентън. Това изобщо не би помогнало на бизнеса му.

— Ако у него има нещо, което ви принадлежи, можете да си го вземете обратно, господин Дрезден — каза Марконе. Той се огледа и въздъхна. — Само че ви съветвам да побързате. Боя се, че „Версити“ изпрати последните си клиенти. Жалко.

Не ми беше лесно, но се приближих до тялото на Скокливкото Лорънс. За да обискирам джобовете му, се наложи да оставя на пода жезъла и тоягата си. Пребърквайки джобовете му, се усещах като осквернител на гробища.

Така и не намерих косата си. Вдигнах поглед към Марконе и той го посрещна със същото непроницаемо изражение на лицето.

— Нищо — казах му аз.

— Любопитно. Сигурно е предал въпросния предмет на някой друг преди да дойде тук — предположи Марконе.

— А не след като е пристигнал?

Марконе поклати глава.

— Напълно съм убеден, че не. Бих забелязал.

— Вярвам ви — казах аз, и не лъжех. — Но на кого?

— Очевидно, на нашия враг.

Замижах. Умората неочаквано се стовари на плещите ми.

— Дявол да го вземе.

Марконе не отговори. Той стана и тихо нареди нещо на Хендрикс и Ежко. Хендрикс изтри пистолета си със салфетка и го остави на пода. Ежко мина зад бара и се зае да прави нещо с проводниците и бутилка уиски.

Вдигнах от пода тоягата и жезъла, станах и се обърнах към Марконе.

— Разкажете ми всичко, което знаете. Трябва ми всичко, което можете да ми кажете, ако искам да го намеря.

Марконе помисли малко и кимна.

— Да, разбира се. Жалко, че избрахте толкова оживено място за тази дискусия. В очите на зрителите вече сте мой враг. Колкото и обосновани да ми се струват подбудите ви, факт е, че публично ме унизихте. Не мога да оставя това без последствия. Трябва да поддържам контрол. Повярвайте, господин Дрезден, нямам никакви лични претенции срещу вас. Само че бизнесът си е бизнес.

Стиснах зъби, хванах по-здраво жезъла и за всеки случай проверих дали щитът ми все още действа.

— И какво възнамерявате да направите по този въпрос?

— Нищо — отвърна той. — Няма нужда да правя нищо. Или нашият враг ще ви убие, и тогава няма да се налага да рискувам себе си или своите хора, за да ви отстраня, или ще го намерите своевременно и ще се справите с него. Ако успеете, ще разглася, че сте го направили по мое поръчение, след което ще бъда склонен да забравя днешната вечер. И в двата случая най-изгодно за мен е да чакам и да наблюдавам.

— Но ако той ме убие — възразих аз, — ще бъда поредната жертва с изтръгнато сърце, а вие така и няма да узнаете къде е той. В крайна сметка няма да се доближите и на крачка до разрешаването на проблема с отстраняването му и запазването на собствения си бизнес.

— Така е — кимна Марконе. После се усмихна — това изражение се запази на лицето му за някаква част от секундата. — Но ми се струва, че няма да сте чак толкова лесна плячка. Предполагам, че дори да ви убие, той по някакъв начин ще се издаде. И от времето на предишната ни среща ми се струва, че вече усещам по-добре на какво трябва да обръщам внимание.

Кимнах мрачно, обърнах се и закрачих към вратата.

— Хари — произнесе той.

Спрях и обърнах глава.

— Само между нас двамата: не знам нищо, което би ви помогнало. Всичките негови хора, които успяхме да заловим, не казаха нищо. Толкова много се боят от него. Изглежда никой не знае откъде се появява този наркотик, от какво се прави, или къде този тип ръководи делата си. Сянка, казват те. Той винаги се появявал пред тях като сянка. Това е всичко, което успях да науча.

Погледнах го за миг и кимнах.

— Благодаря.

Той сви рамене.

— Желая ви късмет. Струва ми се, че ще е най-добре, ако пътищата ни повече не се пресичат. Не понасям намеси в работата си.

— Всъщност това е прекрасна идея — съгласих се аз.

— Отлично. Приятно е, когато те разбират. — Той се обърна и закрачи с оставащите си хора. Трупът на Скокливкото Лорънс остана да лежи на пода.

Аз също се обърнах и излязох от залата, в нощта, в студа, под продължаващия да ръми дъжд. Все още ми се гадеше, а пред погледа ми стояха очите на умиращия Скокливко Лорънс. В ушите ми все още звучеше хрипливия смях на Линда Рандъл. Все още преживявах лъжата си към Мърфи и все още не възнамерявах да й казвам повече от това, което вече й казах. И все още не знаех кой иска да ме убие. Все още нямах никакви аргументи, които да представя на Белия Съвет.

— Нека погледнем истината в очите, Хари — казах си аз. — Все още си прецакан.