Буря от ада

Глава 26

Може да се счита, че бях по-мъртъв и от мъртвите. Не виждах друг изход от кухнята, не можех да използвам взривно заклинание в затворено пространство, а проклетите скорпиони бяха готови да ме разкъсат на парчета още преди Виктор да ме взриви с магията си, или преди някой от побърканите на тема кръв Бекет да успее да ме уцели с един-два куршума, докато оръжието им не засече. Болката в раненото бедро ставаше все по-силна, което според мен беше по-добре, отколкото замайването при по-сериозна рана. Трескаво стисках в ръце метлата — жалко, но единственото ми достъпно оръжие. Дори не можех да се движа както трябва, за да го използвам.

И в този момент ме осени идея — толкова детска, че почти се разсмях. Изтръгнах от метлата няколко тресчици и произнесох малко, напевно заклинание, махайки във въздуха с тресчиците. После се напрегнах и, улавяйки изрядна доза от продължаващата да бушува във въздуха енергия, насочих и активирах заклинанието.

— Pulitas! — извиках аз, повишавайки глас. — Pulitas, pulitas!

Метлата трепна. После още веднъж. После се изтръгна от ръцете ми и се понесе през кухнята, поклащайки се заплашително наляво-надясно, право към атакуващите скорпиони. Изобщо не съм очаквал, че ще използвам това простичко заклинание, което съставих от мързел, за да не мета сам жилището си, като оръжие срещу отровните твари. Метлата се вряза в редиците им и ги подгони като стадо обратно в столовата. Всеки път, щом някой от скорпионите се опитваше да се изплъзне покрай нея, тя го смиташе с такава сила, че той се изтърколваше, а после се връщаше към основната си работа.

Не се съмнявам, че освен това не забравяше да помете и пода. Когато съставям заклинание, го правя както трябва.

Виктор чак зави от злоба като видя как питомците му, без дори да успеят да пораснат както трябва, биват събрани в стадо и изметени от антресола надолу. Семейство Бекет вдигнаха оръжията си и откриха огън по метлата, така че ми се наложи да се укрия зад стойката. Сигурно сега използваха револвери, защото стрелбата продължаваше без засечки и не беше с редове, а с единични, макар и чести изстрели. Куршумите удряха по стените и рафтовете, но нито един не проби стойката, зад която се криех.

Поех си дъх и притиснах раната на бедрото. Болеше като дявол знае какво. Реших, че куршумът е заседнал в костта. Не можех да помръдна крака си. Кръвта беше много, но не толкова, че да образува локва. Огънят се беше разпрострял из целия таван, който заплашваше да рухне всеки момент.

— Не стреляйте, ваш’та кожа! — изпищя Виктор и стрелбата стихна. Рискувах да надникна иззад стойката. Метлата ми избута последния скорпион от антресола. Веднага щом той полетя надолу, Виктор улови метлата за дръжката и със злобно ръмжене я пречупи на две о перилата. Тресчицата, която държах в ръка, се счупи на две със звънко „дзън“ и аз усетих как си отива енергията от моето заклинание.

— Ловък финт, Дрезден — ухили се Виктор, — но жалък. Няма да излезеш жив оттук. Предай се. Може и да се съглася да те пусна.

Семейство Бекет презареждаха оръжията си. Метнах се отново в укритието си, докато в главата им не са се появили някакви глупави мисли. Надявах се, че патроните им не са толкова мощни, че да пробиват кухненски стойки и каквото там имаше на рафтовете.

— Ами да, Вик, разбира се — отвърнах аз, стараейки се гласът ми да звучи колкото се може по-безгрижно. — Та ти се славиш със своето благородство и любовта си към честната игра, нали така?

— Достатъчно ми е просто да те задържа тук, докато огънят не те убие — заяви Виктор.

— Разбира се. Ще умрем заедно, а, Виктор? Жалко, разбира се, за твоите чудесни нещица там, долу. А на теб?

Виктор заръмжа и метна към кухнята още един огнен заряд. Този път го отбих по-лесно, защото вече се криех зад стойката.

— Брей-брей, юнак! — с неподправено съчувствие в гласа казах аз. — Няма нищо по-просто от огъня. Всички истински чародеи го усвояват през първите две седмици, а после преминават на по-сложни неща. — Огледах се. Сигурно имаше нещо, което можех да използвам, някакъв начин за спасение, но в момента не забелязвах такова нещо.

— Млъкни! — сопна се Виктор. — Кой тук е истинският чародей? Кой държи всички карти и кой кърви на пода в кухнята? Ти си нищожество, Дрезден, ни-що-же-ство. Ти си неудачник. И знаеш ли защо?

— Не ми давай зор — казах аз. — Нека помисля.

Той се разсмя с лаещ смях.

— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите, приятелче. Живееш в джунгла. Тук оцелява най-силният, а ти доказа своята слабост. Силните постъпват така, както искат, а слабите биват стъпкани в калта. Когато тази бъркотия приключи, ще те изтрия от подметките си и ще си тръгна, сякаш не си съществувал.

— С малко закъснение — поправих го аз. Струваше си да му пробутам някоя плитка лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им разказах всичко. Също и на Белия Съвет. Никога не си чувал за него, нали, Вик? Те са нещо като суперприятели и инквизиция в един флакон. Ще ти харесат. Ще те изметат с вчерашния боклук. Боже, ама че невежа си!

Отвърна ми предпазливо мълчание.

— Не — каза той най-накрая. — Лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.

— Да пукна на място, ако лъжа — уверих го аз. По дяволите, доколкото можех да преценя обстановката, нещата вървяха точно натам. — А, и още нещо. И на Джони Марконе казах. Постарах се научи кой си и къде се намираш.

— Ама че копеле — прочувствено каза Виктор. — Безмозъчно копеле. Кой те забърка във всичко това? Марконе? Затова ли те возеше тогава?

Вяло се усмихнах. От горящия шкаф се откъсна парче и падна на пода до мен. Започна да става горещо. Огънят се разпростираше из къщата.

— Ти така и не се досети кой, нали, Вик?

— Кой? — като злобно ехо се отзова Виктор. — Кой беше, твойта мамица? Онази курва, Линда ли? Или приятелката й Дженифър?

— Втори опит, трети опит, шансовете се увеличават — отвърнах аз. Мамка му. Ако успеех да го разсейвам с приказки, можех да успея да го удържа в къщата, за да изгори заедно с мен. А ако го вбеся достатъчно, може и да направи грешка.

— Защо говорите с него? — намеси се господин Бекет. — Той не е въоръжен. Нека го убием и да изчезваме, докато сме цели.

— Давайте — благодушно се съгласих аз. — И без това няма какво да губя. Ще устроя в къщата такова нещо, пред което Хирошима ще изглежда като детски фойерверк. Направете ми тази услуга.

— Млъкни — извика Виктор. — Кой беше, Дрезден? Кой, твойта мамица?

Ако издадях Моника, той можеше да й отмъсти в случай, че успееше да се измъкне. Така че не си струваше да рискувам.

— Върви по дяволите, Вик — само казах аз.

— Пригответе колата — нареди той на Бекет. — Излезте през верандата. Скорпионите ще нападнат всеки, който се опита да мине през първия етаж.

Чух някакво движение в столовата: някой отваряше вратата към верандата. Пожарът продължаваше да се разгаря. Димът висеше във въздуха като плътна пелена.

— Време е да тръгвам, Дрезден — съобщи Виктор. Гласът му звучеше меко, почти нежно. — Но преди това… тук има още някого, с когото искам да те запозная.

Усетих неприятна, пареща пустота в корема.

— Калшажжак — прошепна Виктор.

Горещият, пропит с дим въздух отново завибрира от енергия. Ивицата между мен и Виктор се сгъсти и започна да се усуква в спирала.

— Калшажжак — повтори Виктор, този път по-силно и настойчиво. Чух някакво далечно съскане, което се приближаваше. Черният маг извика името за трети и последен път, вече почти крещейки:

— Калшажжак!

Чу се гръмотевица, в ноздрите ме удари мирис на сяра и аз, протягайки шия, отново рискувах да надникна иззад стойката.

Виктор стоеше до отворената врата, водеща към верандата. Оранжево-червените езици на огъня обгръщаха тавана над него и димът се стичаше в гостната под нас.

На пода пред Виктор стоеше свит жабодемона, когото май унищожих предишната вечер. По дяволите, можех да се досетя, че не съм го убил. Всъщност не можеш да убиеш демон; можеш само да унищожиш физическата му обвивка, която той си прави, влизайки в света на смъртните. Ако го призовеш отново, той без проблем ще си направи нова.

Гледах ги очаровано. Досега само веднъж съм виждал как призовават демон — и малко след това убих стария си наставник. Гнусната твар седеше свита пред Виктор и го гледаше с абсолютна ненавист. Направо се тресеше от желание да впие в него зъбите си, да разкъса и унищожи смъртното същество, осмелило се да го призове.

Погледът на Виктор стана съвсем безумен. Потта се стичаше на вадички по лицето му и той наклони глава, сякаш зрението му беше разтеглено по хоризонтала и тази позиция му позволяваше да компенсира изкривяването. Мислено се зарадвах, че навреме изключих Вътрешното си Зрение. Някак не ми се искаше да видя как всъщност изглежда тази твар; а ако трябва да съм честен — и истинския Виктор.

Демонът най-накрая издаде дълго, раздразнено съскане и с хрипкаво ръмжене се обърна към мен. Виктор отметна глава назад и се разсмя тържествуващо: триумфът над съществото, което извика от отвъдния свят, явно го опияняваше.

— Ето, Дрезден. Виждаш ли? Силните оцеляват, а слабите биват разкъсани на малки парченца. — Той махна с ръка към мен. — Убий го — нареди той на демона.

С усилие се надигнах на крака, опирайки се в стойката. Демонът също се надигна и бавно тръгна към мен.

— Боже мой, Виктор — казах аз. — Дори не мога да повярвам, че може да си толкова тъп.

Усмивката на Виктор мигновено се преобрази в озъбване. Видях в очите му зараждащите се страх и неувереност — въпреки, че все още се чувстваше като победител. Какво пък, и аз усетих на устните си лека усмивка. После преместих погледа си върху демона.

— Наистина, не трябваше толкова лесно да споделяш с някого името на демона — отбелязах аз и поех дълбоко дъх.

— Калшажжак! — с повелителен глас произнесох аз.

Демонът замръзна на място и изпусна свистящ, пълен с болка и ярост вопъл.

— Калшажжак! — изръмжах аз още веднъж. Усещах присъствието на демона директно в главата си — огромен, хлъзгав, слузест, мятащ се като исполинска попова лъжичка. От чудовищното налягане в слепоочията пред очите ми заплуваха звезди, и аз с труд се удържах на крака. Демонът засъска възбудено и налягането в слепоочията ми се удвои, опитвайки се да ме принуди да се предам, да се откажа от борбата, та демонът да може да действа свободно. Синята светлина от очите му стана ослепително ярка, и ме болеше дори като го гледам.

Странно, в този момент си спомних малката Джени Селз и Мърфи, лежаща в безсъзнание с побеляло лице на носилката под дъжда, както и Сюзън — отровена, неспособна да бяга от демона.

Веднъж вече победих това жабище. Значи ще мога да го направя пак.

Извиках името на демона за трети и последен път. Гърлото ме болеше като от остра ангина. Думата се получи хрипкава и далеч от идеала, и за един отвратителен миг се боях от най-лошото, но Калшажжак зави още веднъж и се просна на пода, махайки с крака като отровен бръмбар. Ноктите му оставяха дълбоки следи по пода. Олюлях се и едва не припаднах от внезапната умора.

— Какво правиш? — пищеше Виктор, сякаш го колеха. — Какво правиш? — Той гледаше демона с неподправен ужас. — Убий го! Аз съм твоят повелител! Убий го, убий, убий!

Демонът злобно зави, местейки пламтящия си поглед от мен към Виктор и обратно, сякаш се опитваше да избере кого да излапа пръв. Най-накрая погледът му се спря на Виктор, който пребледня и се втурна към вратата.

— Не, няма да избягаш — измърморих аз и бързо произнесох последното заклинание, на което бях способен. За последен път, подчинявайки се на последните ми капки енергия, вятърът се надигна и ме откъсна от пода. Врязах се като снаряд във Виктор и го блъснах далеч от вратата, покрай щракналите до нас зъби на демона, към перилата на антресола.

Строполихме се в безформена купчина на самия ръб. Въздухът беше толкова нажежен, че изгаряше дробовете. Пулсиращата болка в бедрото ми стана почти непоносима; дори не предполагах, че може толкова много да боли. Димът разяждаше очите и гърлото ми.

Вдигнах поглед. Огънят беше обхванал цялата къща. Демонът се приготви за атака, затваряйки ни пътя към изхода. Зад балкона царяха хаос, огън и дим — странен, тъмен дим, който би трябвало да се издига нагоре, но който се стелеше по пода на гостната като лондонска мъгла. Болката беше твърде голяма. Просто не можех да помръдна. Дори не можех да поема дъх дотолкова, че да закрещя.

— Проклет да си! — пищеше Виктор. Той успя да стане и със силата на берсеркер ме вдигна към лицето си. — Проклет да си! — повтори той. — Какво стана? Какво направи?

— Четвъртият Закон на Магията забранява принудата на всяко същество против волята му — изхриптях аз. Болката свиваше гърлото ми, затова всяка дума ми се удаваше трудно. — Затова се намесих и го извадих изпод контрола ти. Но не поставих мой.

Очите на Виктор се разшириха.

— Искаш да кажеш…

— Че сега е свободен — потвърдих аз и погледнах към демона. — Между другото, изглежда гладен.

— Какво да правим? — изтърси Виктор. Гласът му трепереше, треперенето му се предаде и на мен. — Какво да правим?

— Да умрем — отвърнах аз. — По дяволите, така и така смятах да го направя. Но поне ще те взема със себе си.

Той погледна към демона, после към мен. Погледът му стана просто изплашен. Той преценяваше.

— Можем да се справим заедно — каза той. — Вече го спря веднъж. Можеш пак да го спреш. Двамата заедно можем да го победим и да излезем оттук.

За миг го гледах внимателно. Не можех да го убия, използвайки магия. А и не исках да го правя. Това би ми гарантирало смъртна присъда. Но можех просто да не предприемам нищо. Именно така и направих. Усмихнах му се, затворих очи и не направих нищо.

— Майната ти, Дрезден — заръмжа Виктор. — Той ще изяде само единия от нас, и проклет да съм, ако позволя това да съм аз. — Той ме хвана за раменете и се опита да ме бутне срещу демона.

Съпротивлявах се, макар и доста вяло. Борехме се. Огънят буйстваше. Димът се кълбеше. Демонът се приближаваше все по-близо и лъчите светлина от неговите очища-фарове светеха в дима като прожектори. Виктор беше по-нисък от мен, по-набит, можеше да се бори по-добре от мен, освен това не беше ранен в бедрото. Той отново ме вдигна и почти успя да ме хвърли през перилата, но аз се движех по-бързо, ударих го с дясната ръка в лицето и прихванах движението му с продължаващите да висят на китката ми белезници. Той се опита да се освободи, но аз, вкопчил се в него, се извърнах, блъснах го към перилата и двамата паднахме през тях.

Отчаянието придава на човек сили, каквито изобщо не очаква от себе си. Размахах ръце и се хванах за ръба, едва удържайки се да не падна долу, в кълбящия се дим. Погледнах надолу и видях в дима кафявата черупка на един от скорпионите; вдигнатата опашка с жилото стърчеше нагоре като мачта на кораб, носещ се през слоя дим с дълбочина не по-малко от четири фута. Гостната беше изпълнена с неприятно, злобно шумолене. Успях да видя как два скорпиона разкъсват дивана на малки парчета, и това им отне най-много две-три секунди. Те се разхождаха върху останките му, а опашките им се поклащаха като флагчета върху антените на електрическите колички за голф. Мамка му.

Виктор се беше вкопчил за перилата малко по-нагоре и по-вляво от мен. Той гледаше към приближаващия се демон и лицето му беше изкривено от ужас. Видях как пое дълбоко дъх и се опита да преметне крак през перилото на антресола с цел да освободи ръката си — за магическа атака или защита.

Не можех да позволя на Виктор да се измъкне оттук. До този момент оставаше жив и невредим. Ако успееше да неутрализира демона, можеше да се измъкне. Затова направих единственото, което можех, за да го извадя от равновесие и да го накарам да се опита да ми откъсне главата.

— Ей, Вик — повиках го аз. — Беше жена ти. Моника те издаде.

Думите му подействаха не по-зле от физически удар. Главата му се обърна към мен; лицето му се изкриви от яростна гримаса. Той отвори уста, за да ми каже нещо, но му попречи жабодемона, който със злобно съскане се вкопчи в гърлото и ключицата му. Звучно изпука кост и Виктор изкрещя от болка. Махайки с ръце и крака, той се опита да скочи долу, по-далеч от демона, и вкопчилата се в него твар също се олюля.

Стиснал зъби, продължавах да се държа за перилата. Отдолу към мен скочи огромен скорпион, кафяв и блестящ в червената светлина на пожара. Отдръпнах крака си и щипката щракна във въздуха на броени инчове от него.

— Гад! — изкрещя Виктор, гърчейки се отчаяно в зъбите на жабодемона. Кръвта течеше от него като река. Сигурно демонът беше прехапал артерия и сега просто чакаше, докато притихне. През това време Виктор достигна с крак до лявата ми ръка и започна да я рита. След второто попадение хватката ми отслабна. Погледнах надолу, към гостната, и видях друг скорпион, приготвил се да скочи към мен, този път от по-близко разстояние.

„Мърфи,“ — помислих си аз, — „трябваше да те послушам.“ Ако не ме убият скорпионите, това ще направи демонът, а ако не той, то огънят — със сигурност. При всички положения краят ми наближаваше.

След тази мисъл ме обзе някакъв блажен покой. Беше ми леко и спокойно да знам, че скоро всичко ще свърши. Аз ще умра, и това е всичко. Борех се колкото можех, направих всичко, за което ми стигаха силите и ума, и ето че всичко вече свършва. Странно, в тези последни секунди съжалявах само за това, че не успях да се извиня на Мърфи, че няма да мога да се извиня на Джени Селз за това, че съм убил баща й, и че по никакъв начин няма да мога да се извиня на Линда Рандъл за това, че твърде късно разреших случая и затова не успях да спася живота й. Чудовища, демони, черни магове се рояха около мен, а на ръката ми с ледена тежест висяха белезниците на Мърфи. Затворих очи.

Белезниците на Мърфи…

Отворих очи.

Белезниците на Мърфи!

Виктор отново ме ритна в лявата ръка. Заритах с крака във въздуха, набрах се за момент и с лявата ръка хванах Виктор за панталона. Едновременно с това замахнах с дясната ръка и усуках свободно висящата гривна около стойката на перилата. Гривната направи един и половина — два оборота. Дръпнах — веригата държеше здраво.

Падайки обратно надолу, аз с всички сили дръпнах Виктор за панталона. Той изпусна див, сърцераздирателен вопъл и полетя надолу, а след него полетя и окончателно изгубилият равновесие, но така и не изпуснал го от хватката си Калшажжак. Те паднаха на пода на гостната и се скриха в дима.

Чуха се припряно шумолене и скърцане, после — пронизителното съскане на демона, преминаващо в свистене. Воплите на Виктор бяха заменени от противен животински писък, какъвто можеш да чуеш от свиня в кланица, но не и от човек.

Висях под антресола на няколко фута над дима. Мърфините белезници, носещи цялата ми тежест, болезнено се впиваха в китката ми. Погледът ми започна да се замъглява, но все пак погледнах надолу. Видях море от кафяви, блестящи черупки. Видях как скорпионите удрят с жилата си някъде надолу, издигат се и удрят отново. Видях светещите очи на физическата обвивка на Калшажжак — по-точно, светеше само едното око; второто беше изтекло, пробито от скорпионово жило.

Видях Виктор Селз, поразяван от жила с размери на шишарка; от раните му течеше отрова. Без да обръща внимание на щипките и жилата на скорпионите, демонът започна да го разкъсва на части. На лицето на Виктор беше застинала маска на смъртна мъка, страх и злоба.

Силните оживяват, а слабите биват изядени. Мисля, че Виктор заложи на грешната сила.

Неочаквано ми се отщя да гледам ставащото долу. Виж, горе беше друго нещо: огънят, поглъщаш тавана, беше просто красив — бушуващи вълни от пламъци, червени като вишна, златни като залез. Бях твърде слаб, за да се опитвам да се измъкна от този ад, и твърде уморен от болка, за да мисля за каквото и да било. Просто се любувах на огъня, чаках, и изведнъж забелязах — виж ти! — че ужасно съм огладнял. Всъщност, защо се учудвам? Не бях ял нормално от… кога беше? В петък? Ами да, в петък. Казват, че в последните си минути започваш да обръщаш внимание на напълно неочаквани неща.

Освен това започват да ти се привиждат разни работи. На мен, например, ми се привидя Морган, влизащ в столовата откъм верандата с меча на Белия Съвет в ръка. Видях как един от скорпионите — с размерите на голяма немска овчарка — успя да намери стълбата, водеща нагоре, качи се в столовата и се хвърли към Морган. Той леко замахна с меча — хряс! — и дори не погледна към двете половинки на скорпиона, гърчещи се на пода.

С все същото мрачно изражение на лицето Морган се приближи към мен; антресолът се тресеше от крачките му. Очите му се присвиха, когато ме видя и той, вдигайки меча си, се наведе през парапета. Мечът проблясна в сребърно, неочаквано ледено в тази жега и започна да се спуска към мен.

„Колко типично,“ — проблясна в мозъка последната ми мисъл. — „Колко дяволски типично: да преживееш всичко, което са приготвили за теб лошите момчета, за да загинеш от ръцете на онези, за чието дело си се сражавал…“