Боровата пустош

8. Заразата се разнася

Успях да стигна до асфалтиран път без особени затруднения. По пътя за вкъщи не разговаряхме много. Той ме остави пред дома ми и обеща да се прегледа преди края на деня.

— Какво ще правиш занапред? — запитах аз, когато затворих вратата и го погледнах през отворения прозорец.

Надявах се, че повече няма да ме моли да го водя в Пустошта. Бях сигурна, че не е бил откровен с мен по отношение на своите изследвания. Нямах представа на какво е попаднал, но знаех, че със сигурност не е Дявола от Джърси. Част от мен ми казваше, че е по-добре да не знам и че този човек е готов да се жертва само и само да си намери белята.

— Не знам още. Може да се върна и да се срещна пак с онези хора, дето живеят от другата страна на Рейзърбек Хил. Може да им занеса малко дрехи, малко храна.

Пряко волята си бях трогната.

— Това ще е много мило от твоя страа. Само не им носи тостери и микровълнови печки.

Той се засмя:

— Няма.

— Къде си отседнал?

Той се поколеба, изглеждаше несигурен.

— В едно място, наречено „Лаурелтън Съркъл Мотор Ин“.

— Знам го.

Малко местенце. Именувано на едно околовръстно шосе, което вече не съществуваше.

— Аз съм в стая пет, ако се наложи да се свържеш с мен, но… можеш ли да ми направиш една услуга? Ако някой ме потърси, не им казвай къде съм. Дори не им казвай, че си ме виждала.

— Да не би да си загазил?

— Недоразумение, това е всичко.

— Не би искал да усложниш нещата, нали?

Той доби празно изражение.

— Колкото по-малко знаеш, Мак, толкова по-добре.

— Като всичко останало през изминалите два дена, така ли?

Той сви рамене:

— Съжалявам.

— И аз също. Виж. Отбий се вкъщи, когато тръгнеш пак към Рейзърбек. Може би ще се намерят няколко стари мои дрехи, които да даря на тези хорица.

Той помаха с обгорената си ръка, след което потегли.

Крайтън се отби след няколко дена, беше тръгнал към Рейзърбек Хил. Лявата му ръка бе здраво бинтована.

— Беше прав — каза той. — Възпали се.

Дадох му няколко стари потника и ризи и един-два чифта дънки, които вече не ми стояха както трябва.

Няколко дена по-късно се сблъсках с него при щанда с домашни потреби в „Патмарк“.

Бе се награбил с консерви и купуваше няколко отварячки за хората от Рейзърбек. Лявата му ръка си бе бинтована както преди, но бях загрижена, когато видях, че на дясната му също има бинт.

— Възпалението малко се поразрасна, но лекарят каза, че всичко е наред. Предписа ми един от новите антибиотици. Със сигурност ще се оправи.

Поглеждайки го по-отблизо на флуоресцентната светлина в супермаркета, забелязах, че е блед и изпотен. Изглежда бе отслабнал на килограми.

— Кой ти е лекар?

— Един тип в Нептюн. Специалист.

— По изгаряния от борови светлини?

Смехът му бе прекалено шумен, прекалено дълъг.

— Не! По инфекции.

Стана ми чудно. Само че, Джон Крайтън вече бе голямо момче. Не можех да играя ролята на негова майка.

Самата аз купих няколко консерви, настигнах Крайтън и му дадох всичките.

— Предай им много поздрави — му казах.

Той се усмихна изморено и избърза напред.

В един от последните августовски дни шофирах по „Брик Булевард“, когато забелязах неговия „Вранглер“ паркиран пред „Бъргър Кинг“. Отбих встрани от пътя и отидох до там пеша.

— Джон! — казах през прозореца и го видях как подскочи.

— Уфф, Мак. Не прави никога повече така!

Изглеждаше облекчен, но не и страшно зарадван, че ме вижда. Лицето му бе изпито или може би се дължеше на брадата, която бе започнал да си пуска. Брада на беглец.

— Извинявай — казах аз. — Чудех се, дали не искаш да отидем някъде на истински обяд.

— О. Ами… Благодаря, но имам много работа. Може би някой друг път.

Въпреки, че беше горещо, бе облякъл кадифен панталон и фланела с дълъг ръкав. Забелязах, че и двете му ръце са все още увити с марля. Една предупредителна лампичка светна вътре в главата ми.

— Това възпаление все още ли не се е оправило?

— Оправя се бавно, но сигурно.

Погледнах краката му и ми направи впечатление, че глезените му изглеждат подути. Гуменките му бяха развързани, езиците им бяха увиснали навън, тъй като отстрани се бяха разширили, за да се нагодят към оттеклите му ходила.

— Какво е станало с краката ти?

— Малък отток. Страничен ефект от лекарството. Виж, Мак. Трябва да тръгвам. — Той включи „Вранглер“-а на скорост. — Ще ти се обадя тия дни.

Бяха минали няколко седмици след Деня на труда и аз доста си мислех за Крайтън. Тревожех се за него и осъзнавах, че все още тая към него по-силни чувства, отколкото съм склонна да призная.

Точно тогава в офиса ми нахълта щатският следовател. Беше огромен и заплашителен зад тъмните си очила; прическата му бе на милиметър от избръсната. Държеше увеличена снимка на Джон Крайтън.

— Познавате ли този човек? — каза той с гърлен глас.

Устата ми бе пресъхнала и се чудех дали ще ме попита, дали съм замесена в каквото и да бе направил Джон; или още по-лошо: дали бих отишла да индентифицира тялото му.

— Разбира се. Бяхме заедно в колежа.

— Виждала ли сте го през последния един месец?

Въобще не се поколебах. Държах се мъжки.

— Не. Не и откакто се дипломирахме.

— Имаме основания да смятаме, че се намира в района. Ако го видите, свържете се със щатската полиция или местната полиция незабавно.

— Какво е направил, инспекторе?

Той се обърна и се насочи към вратата, без да благоволи да отговори. Точно този род арогантност винаги караше нещо в мен да се взриви.

— Зададох ви въпрос, инспекторе. Очаквам вежливия ви отговор.

Той се обърна и ме изгледа, след което сви рамене. Част от имиджът на Мръсния Хари се изпари с това повдигане на раменете.

— Защо пък не? — каза той. — Издирва се за грабеж в особено голям размер.

Чудесно.

— Какво е откраднал?

— Една книга.

— Книга?

— Дааа. Не ви се вярва, а? Имаме да разследваме изнасилвания и убийства, и въоръжени грабежи, но тази книга е с предимство. Не ми пука колко е ценна или колко силно някакъв университет в Масачузетс я иска, това си е само една книга. Само дето тия от Масачузетс направо са полудели да си я върнат. Техният губернатор отишъл при нашия и…ами, знаете как става. Преди известно време намерихме колата му изоставена близо до Лейкхърст, така че вече знаем, че е минал оттук.

— Мислите, че се предвижва пеша?

— Може би. Или може да е взел под наем или да е откраднал друга кола. В момента проверяваме.

— Ако се появи, ще ви се обадя.

— Непременно. Имам чувството, че ако върне книгата невредима, всичко ще бъде забравено.

— Ще му предам, ако имам тази възможност.

Веднага щом си тръгна, изтичах до телефона и набрах мотела на Крайтън. Гласът му беше дрезгав, когато каза „здрасти“.

— Джон! Щатските ченгета бяха тук преди малко да те търсят!

Той смутолеви няколко думи, от които нищо не разбрах. Нещо не беше наред. Затворих и се запътих към колата. В този мотел има около двайсет стаи. Забелязах „Вранглер“-а заврян в другия край на паркинга. Номер пет бе на ъгъла на първия етаж. На дръжката на вратата висеше знак: „Не безпокойте“. Почуках два пъти на вратата, но никой не отговори. Опитах бравата. Поддаде.

Вътре беше тъмно, като изключим светлината, която навлезе през открехнатата врата. А тя разкри бедственото положение вътре. Стаята приличаше на контейнер за боклук зад верига заведения за бързо хранене. И миришеше по същия начин. Имаше кутии от пица, обвивки от хамбургери, опаковки от хотдог, картони от китайска храна, представители на всички заведения в района, които предлагат доставки по домовете. И беше топло. Или климатикът се беше повредил, или изобщо не беше пускан.

— Джон? — включих лампата. — Джон, къде си?

Седеше на един стол, в ъгъла, от другата страна на леглото, сгушен под купчина одеяла. До него на нощното шкафче бяха струпани книжа и карти. Лицето му, или поне онази част, която се виждаше над рошавата му брада, беше бледо и изпито. Изглеждаше така, все едно е отслабнал с трийсет паунда. Затръшнах вратата зад себе си и останах на място, втрещена от видяното.

— Божичко, Джон, какво се е случило?

— Нищо. Добре съм — Дрезгавия му, груб глас говореше точно за обратното. — Какво правиш тук, Мак?

— Дойдох да ти кажа, че щатската полиция се навърта наоколо с твои снимки, само че, доколкото мога да предценя, това е най-малкия ти проблем в момента! Ти си наистина зле! — посегнах към телефона. — Ще повикам линейка.

— Не! Мак, моля те, недей!

Единствено ужасът и сърцераздирателната му загриженост ме спряха. Вторачих се в него, но все още не бях поставила слушалката обратно на местотото й.

— Защо?

— Защото те умолявам да не го правиш!

— Но ти си болен, може би умираш, знам ли, не си с ума си!

— Не. Поне това не е вярно. Повярвай ми, като ти казвам, че няма болница, която би могла да ми помогне — защото аз не умирам. И ако някога си ме обичала, ако някога си уважавала човешката ми същност и моите житейски търсения, ще затвориш телефона и ще си излезеш през вратата.

Стоях в горещата, влажна, мизерна атмосфера на тази малка стая, със слушалка в ръката, ноздрите ми се пълнеха с вонята на боклук, долавях и намек за някаква друга миризма, едвам доловима гнилоч на фона на всичко останало и се чувствах разкъсвана от възможностите, между които трябваше да избирам.

— Моля те, Мак — каза той. — Ти си единствената, която може да ме разбере. Не ме оставяй в чуждите ръце. — Той изхлипа. — Не мога да се преборя с теб. Мога само да те умолявам. Моля те. Затвори телефона и си тръгвай.

Тъкмо това изхлипване реши нещата. Тряснах слушалката върху вилката.

— Дяволите да те вземат!

— Два дена, Мак. След два дена ще се оправя. Почакай и ще видиш.

— Дяволски си прав, че ще видя — оставам тук при теб!

— Не! Не може! Нямаш право да нахълтваш така! Това си е моят живот! Остави ме да го водя както си искам! А сега си тръгвай, Мак. Моля те.

Той беше прав, разбира се. Именно за това говорехме през цялото време, докато живеехме заедно. Трябваше да се оттегля. А това направо ме съсипваше.

— Добре — казах аз, преодолявайки буцата в гърлото си. — Печелиш. Ще се видим след два дни.

Без да дочакам отговора му. Отворих вратата и излязох в ярката светлина на септемврийското слънце.

— Благодарности, Мак — каза той. — Обичам те.

Не исках да чувам точно това. Погледнах назад за последен път, докато затварях вратата. Все така бе увит от главата до петите с одеяла, но в последния момент, преди вратата да се хлопне, ми се стори, че видях нещо бяло и заострено, с дебелината приблизително на градински маркуч, да се изнизва изпод завивките и пак бързо да се скрива под тях.

Пристъп на гадене ме притисна към външната стена на мотела, когато ключалката щракна. Стоях облегната, беше ми зле и ми се виеше свят, опитвах се да си поема дъх.

Зрителна измама. Така си казах, когато замайването попремина. Бях примижала поради яркото слънце и светлината ми бе изиграла номер.

Разбира се, не беше нужно да си внушавам, просто можех да отворя вратата и да проверя. Всъщност дори посегнах към дръжката на бравата, но не можах да се насиля да я отворя.

Два дена. Крайтън каза два дена. Тогава всичко щеше да се изясни.

Само дето не издържах два дена. Не бях способна да се концентрирам на следващата сутрин и през цялото време отлагах уговорките си. Прекарах деня в обиколки из офиса и дневната; спирах да крача насам-натам, само за да се обадя по телефона. Позвъних на Американското фолклорно общество и Историческото общество на Ню Джърси. Не само, че не бяха спонсори на Крайтън, ами не бяха и чували за него.

Издържах до смрачаване. Започнах да звъня в стаята на Джон. Никой не вдигна. Опитах още няколко пъти, но когато в единайсет все още не се бях свързала, се отправих към мотела.

Почти изпитах облекчение, като видях, че „Вранглер“-а го няма на паркинга. Стая номер пет стоеше все така незаключена и все така мръсна, което означаваше, че той все още се води като наемател — или пък отсъстваше отскоро.

Какво си беше наумил?

Започнах да претърсвам стаята. Открих книгата под леглото. Беше огромна, тежка, увита в целофан, с набързо надраскан надпис:

„Моля върнете в архива на Мискатонския У.“

Махнах целофана. Беше с кожена подвързия и на ръкописен латински. Едва разчетох заглавието — нещо от рода на „Liben Damnatus“. Под обвивката на предната корица бяха картите на Крайтън и купчина записки, надраскани с неговия наклонен почерк. Бележките бяха в безпорядък и вероятно нямаха връзка помежду си, дори листите да бяха правилно подредени. Някои думи и изрази се срещаха почти навсякъде: нексус и равноденствие, и лумени, и було.

Отне ми известно време, но в крайна сметка хванах смисъла. Очевидно част от книгата, която Крайтън беше откраднал, се отнасяше за „нексуси“, които са пръснати по цялото земно кълбо, където два пъти в годината, по време на пролетното и есенното равноденствие „булото“, което покрива действителността, се отдръпва за малко и позволява на безстрашните по душа да надникнат под ръба му и да видят истинската същност на света около нас, света, който не ни е „позволено“ да виждаме. Тези „нексуси“ са малко на брой и са раздалечени един от друг. От четирите, които са известни, има по един на всеки от земните полюси, един в Тибет и един близо до източното крайбрежие на Северна Америка.

Въздъхнах. Лудият Крайтън наистина си бе заслужил прякора. Това бе тъжно. Не беше в негов стил. Едно време по-голям циник от него нямаше, а сега той рискуваше здравето и свободата си, преследвайки тези митични простотии.

А това, което бе още по-тъжно, бе фактът, че ме излъга. Очевидно не бе издирвал митове за Дявола от Джърси — бе търсил един от тези „нексуси“. И вероятно бе убеден, че е открил един от тях зад Рейзърбек Хил.

Съжълявах го. Но продължавах да чета.

Според записките му, тези „нексуси“ могат да бъдат открити, като се проследят „лумените“ до някое място, което се избягва както от хората, така и от животните и растенията.

Изведнъж почувствах,че не ме свърта на едно място. „Лумените“. Възможно ли бе това да се отнася за боровите светлини? А „голото място“, което Фред ни бе показал — това място със сигурност бе избягвано от хора, животни и растения.

Попаднах на цял лист записки, отнасящи се до хората от Рейзърбек Хил. Последния абзац бе особено обезпокоителен:

„Хората зад Рейзърбек Хил не са с уродства, дължащи се на кръвосмешения, въпреки че съм сигурен, че това също е допринесло донякъде. Мисля, че са резултат от това, че са живели до нексуса вече поколения наред. Повдигането на булото на всеки шест месеца сигурно е довело до генетични увреждания в продължение на много години.“

Извадих картите на Крайтън и ги разгънах на леглото. Проследих линиите, които бе начертал от Епъл Пай Хил, от огнището на Гюс и от нашия лагер. Всичките представяха маршрута на боровите светлини и всичките се пресичаха на едно място до окръжността, която той бе начертал и обозначил като Рейзърбек Хил. И точно до пресечната точка, почти съвпадайки с нея, бе начертал друга, по-малка окръжност, с изчислени географска дължина и ширина и означена като „Нексус“!

Сега вече се разтревожих. Дори собственият ми скептицизъм започваше да се разколебава. Всичко съвпадаше прекалено точно. Погледнах часовника си. Едиайсет и трийсет и две. Датата бе двайсет и първи. Двайсет и първи септември. Кога бе равноденствието? Грабнах телефона и се обадих на един стар „мидаджия“, който ми беше редовен клиент откакто съм отворила офиса. Той веднага ми отговори:

— Есенното равноденствие. Това е на двайсет и втори септември. След около половин час.

Изпуснах слушалката и се втурнах към колата. Знаех много добре, къде ще открия Джон Крайтън.