Боровата пустош

3. Джаспър Мюлинър

Придържах се към главните пътища, следвайки последователно 70-то до 72-ро до 563-то шосе и за нула време пристигнахме.

— Тук ще видиш нещо, което го няма никъде другаде в Пустошта — казах аз, докато карах по главната улица на Частуърт.

— Електричество ли? — попита Крайтън.

Не вдигаше глава от купчината карти в скута си. Проследяваше нашето пътуване по хартията, миля подир миля.

— Не. Ливади. Преди няколко години няколко семейства решили, че искат да имат трева в предния си двор. Тук изобщо не може да се говори за някаква първокласна почва; земята е предимно пясъчник. Така че те докарали торф и си засадили няколко ливади. И сега им се налага да ги подстригват.

Преминах покрай бакалията и трите бензинови колконки, наредени отпред на тротоара.

— „Ессо“4 — каза Крайтън, взирайки се в знака над колконките. — По всичко им личи, нали.

— Така си е.

Продължихме, докато не стигнахме до едно песъчливо място за паркиране, заето от самотин фургон. Тук нямаше ливада.

— Това на кого е? — попита Крайтън, сгъвайки картите, докато аз изскачах от „Вранглер“-а.

— На един стар приятел на семейството.

Това бе къщата на Джаспър Мюлинър. Той ми се падаше нещо като чичо — от страната на майка ми, май. Но в Пустошта далечните кръвни връзки нямаха особено значение. Ужасно много хора бяха свързани помежду си по един или друг начин. Някои говореха, че е наследник на прословутия „боровски“ бандит, Джоузеф Мюлинър. Джаспър никога не бе потвърждавал тези слухове, но никога не беше ги и отричал.

Почуках на вратата, чудейки се кой ще отвори. Дори не бях съвсем сигурна дали Джаспър е все още жив. Но когато вратата се отвори, незабавно познах посивялата стара глава, която се показа през процепа.

— Не сте дошли да ми пробутвате разни боклуци, нали? — каза той.

— Няма такова нещо, господин Мюлинър — казах аз. — Аз съм Катлин Мак Келстън. Не знам, дали ме помните, но…

Очите му просветнаха, а лицето му се пропука в беззъба усмивка.

— Момичето на Дани? Оная, дето получи стипендия за колежа? Разбира се, че те помня! Влизай!

Джаспър бе облечен в къси панталони тип „каки“, оранжева тениска без ръкави и моряшки ботуши — без чорапи. Бялата му коса беше гладко сресана и тъкмо се беше избръснал. На младини е бил доста работлив фермер, от което ръцете му все още бяха покрити с мазоли. По-късно наглеждаше едно блато с боровинки. Кожата му бе обветрена, с кафеникав тен и изглеждаше по-твърда от което и да е седло. Вътрешността на фургона ми напомняше повече на товарен микробус, отколкото на дом, но поне беше чисто.. Присъствието на телевизор подсказваше, че има ток, но никъде не забелязах телефон или течаща вода.

Представих го на Крайтън и се разположихме около една трикрака масичка и няколко стола с кожени облегалки, като прекарахме почти половин час в разговор за моя живот откакто напуснах Пустошта и отговори на въпроси за майка ми и за това, как се справя след смъртта на баща ми. После той изпадна в монолог на тема колко велик човек бил баща ми. Оставих го да бърбори, преструвайки се, че го слушам, но преобръщайки в ума си други неща. Не защото не бях съгласна с него, а просто, защото бе минало по-малко от година, откакто татко умря и все още ми беше болно.

Татко не беше типичния „боровец“. Въпреки, че обичаше Пустошта не по-мало от всеки друг, който е израснал тук, той знаеше, че отвъд нея кипи по-оживен, макар и не непременно по-добър живот. Този по-голям свят изобщо не го вълнуваше, но това, че той бе доволен от мястото, където живееше не значеше, че аз ще съм. Той искаше да предостави някаква възможност за избор пред единственото си дете. Знаеше, че ще се нуждая от добро обучение, за да придобие този избор някакъв смисъл. И за да ми осигури образование, той се зае с това, с което малко от „боровците“ обичат да се захващат: намери си постоянна работа.

С това не искам да кажа, че „боровците“ не обичат да се трудят. Далеч съм от подобна мисъл. Биха си счупили гърбовете от бачкане във всяко нещо, с което се заемат. Просто всичко опира до това, че не обичат да са вързани с една и съща работа ден след ден, масец след месец. Повечето от тях бяха отрасли, съобразявайки се със сезонните цикли на Пустошта. Пролетно време се събира торфен мъх за продан на цветарите и разсадниците. През юни и юли работят на полетата с къпини и боровинки. През есента се преместват в блатата, за да съберат червените боровинки. А през зимните студове секат дървесина или режат див чемшир и имел или „шишарчат“ — събират шишари, които продават. Нито една от тези дейности не е лека. Но не е като да имаш постоянна работа. И това е важното.

Отношението на „боровците“ към работата е най-небрежното, което някога сте срещали. Това се дължи на интимната хармония, която съществува между тях и заобикалящата ги среда. С всичката тази чиста вода около тях и под тях те никога не ще останат жадни. С всичките тези диви растения, които ги заобикалят, няма да им липсват плодове и зеленчуци. А когато запасите с месо намалеят, те грабват пушката и се отправят към храсталака за катеричка, заек или еленско, в зависимост от сезона.

Когато наближих четиринайсет, баща ми прехапа устни и ни премести по-близо до Пембъртън, където се хвана с една бригада, която дълбаеше кладенци. Беше постоянна работа, с всичките й облаги, а на мен ми се наложи да посещавам гимназията в Пембъртън. Той ме караше да гледам сериозно на училищното си обучение и аз така и правех. Високите ми оценки, съчетани с пола ми и ниския ми социален и икономически статут ми спечелиха пълна стипендия — стая, пълен пансион и обучение — в Рътгърс. Веднага щом това се уреди, той бе готов да се върне в Пустошта. Но майка ми вече бе свикнала с удобствата и удоволствията на градския живот. Тя искаше да остане в Пембъртън. Така че останаха.

Все още не мога да се начудя, дали татко щеше да живее по-дълго, ако се бяха върнали в горите. Разбира се, никога не съм споменавала за това пред майка.

Когато Джаспър замълча за момент, побързах да се включа.

— Приятелят ми Джон пише книга и е посветил една от главите на Дявола от Джърси.

— Вярно ли е? — попита Джаспър. — И ти реши да го доведеш при мен, така ли?

— Ами, татко винаги казваше, че са малко онези в Пайн, които ти не познаваш, а същото важи и за нещата, които се слчуват тук.

Старецът грейна и постъпи като повечето „боровци“: повтори едно и също нещо трикратно:

— А сега? А сега? Ами сега? Това не е ли знак! Все ми е на ума, че това изисква малко „джак“.

Докато Джаспър се извръщаше и се протягаше към кухненския шкаф, Крайтън ми хвърли въпросителен поглед.

Джаспър отново се завъртя към нас с три чаши и кафява туба, с вместимост една кварта5.

С опитна ръка наля по два пръста във всяка и ни ги подаде. Чашите бяха замазани и може би бяха хванали лека кора, но аз не се притеснявах от зараза. Нямаше микроб, който да удържи на чистия „джак“ от дестилацонната на Джаспър Мюлинър. Помня, че си отливах по малко от бутилката на татко, а после се промъквах нощем в храсталака с няколко приятелки от гимназията, с които сядахме на земята, пеехме и се натрясквахме.

По начина, по който изпаренията жилнаха носната ми лигавица можех да предценя, че това е от яката реколта. Пренебрегнах дълга си да предупредя Крайтън да го кара по-полека. След като аз отпих с дължимото уважение, той направо гаврътна своята наведнъж. Забелязах как примижа, докато преглъщаше, лицето му почервеня и очите му се насълзиха.

— Уааа! — каза той прегракнало. — С това може да се ецва стъкло! — Той улови погледа на Джаспър, който го гледаше отстрани и вдигна чаша. — Но затова пък е превъзходно на вкус! Може ли да ми капнете още малко?

— Заповядайте — каза Джаспър, наливайки му още няколко пръста. — Там, откъдето идва, има още много. Но го пийте бавно. Това тук е уиски „за посръбване“. Ако продължите да се наливате с такова темпо, скоро ще получите ябълкова парализа. Леко и с кеф трябва да се пие от най-доброто на Гюс Соой.

— Това не е ли ваше производство? — попитах аз.

— Неее! Спрях да се занимавам преди много време. Прекалено много разправия и започна да става прекалено цивилизовано. Освен това, „джакът“ на Гюс е не по-лош от тоя, дето аз си го правех. Може и да е по-добър.

Той остави тубата на пода между нас.

— Кажи за Дявола от Джърси — подсетих го аз, преди да се впусне в друга тема.

— Да бе. Пустия му Дявол. Преди са го знаели като Дявола на Лийдс. Убеден съм, че сте чували най-различни версии, но аз ще ви разкажа истинската. Този дявол е свързан с едно проклятие, отпреди повече от два и половина века. Всичко започнало в далечната 1730-та или там някъде. Това се случило, когато се оказало, че госпожа Лийдс от Естелвил ще увеличава членовете на семейството си за тринайсети път. Толкова й било писнало и бяила толкова ядосана, че извикала на глас: „Дано тоя път е дявола!“. Хубаво, ама явно Някой тази нощ я е послушал, защото желанието й се сбъднало. Когато това тринайсто бебе се родило, било доста грозно в лицето, със зъби, каквито никой дотогава не бил виждал и имало къдрава, заострена опашка и кожени криле, като на прилеп. Ухапало майка си и излетяло през прозореца. Израстнало в боровите гори, като крадяло и се хранело с малки пиленца и прасенца в началото, после преминало на крави, деца, дори възрастни мъже. Всичко, което откривали от жертвите, било кости, които били изгризани и оглозгани от силни и остри зъби. Някой твърдят, че вече е мъртво, други — че никога няма да умре. От време на време все се намира някой, който твърди, че го е прострелял и го е убил, но повечето хора мислят, че не може да бъде убито. Обвиняват го за всяко изчезнало пиле или прасе, или крава, която се замотае из горите, така че след известно време си мислиш, че това е просто приказка на „боровците“. Но то си е там. Там, в гората. Със сигурност е там.

— Виждал ли сте го? — попита Крайтън. Този път си посръбваше от „джака“ със страхопочитание.

— Видях сянката му. Случи се на Епъл Пай Хил6, горе на върха, в дните преди да поставят пожарната кула. Преди да се родиш, Катлийн. Бях излязъл малко на летен лов и бях по следите на един голям стар елен. Знаете какво е изкачването по Епъл Пай Хил, нали?

Аз кимнах:

— Разбира се.

Не приличаше много на хълм. Нямаше скали или урви, просто лек наклон, който като че ли продължава вечно. Не бе нужно да правиш нещо по-различно от това, просто да вървиш, за да стигнеш върха, но когато накрая се озовеш горе, си направо смазан.

— Както и да е, бях изминал почти три-четвърти от пътя нагоре, когато се стъмни прекалено много, за да мога да виждам следата. Е, бях изморен, а беше топла лятна нощ, така че се настаних върху боровите иглички и реших да прекарам нощта на открито. Имах под ръка малко тютюн, малко царевичен хляб и моята туба. Точно като тази тук. Вие двамата си наливайте, когато поискате, чухте ли?

— На мен ми стига — казах аз.

Видях, че Крайтън посяга към тубата. Той винаги носеше много. Аз вече усещах двете посръбвания. С всяка изминала минута ми ставаше все по-горещо.

— Както и да е — продължи Джаспър. — Седях си там, дъвчех и си посръбвах, когато видях няколко борови светлини.

Крайтън замръзна по средата на вливането и разля малко ябълков „джак“ по ръката си. Изведнъж наостри уши, почти се усещаше колко е напрегнат.

— Борови светлини? — попита той. — Видял сте борови светлини? Къде?

— Значи сте чувал за боровите светлини, а?

— Със сигурност. Научил съм си домашното. Къде ги видяхте? Движеха ли се?

— Струяха от хребета на Епъл Пай Хил, просто обрамчваха върховете на дърветата.

Крайтън остави чашата си и започна да се суети с картата.

— Епъл Пай Хил… помня, че го срещах някъде. Ето го. — Той забучи пръст в картата, все едно че забиваше пирон в хълма. — Така. Значи сте бил на Епъл Пай Хил, когато сте забелязал боровите светлини. Колко бяха?

— Колкото цял град, може да са били стотина, повече, отколкото някога съм виждал.

— Колко бързо се движеха?

— С разлчна скорост. С различна големина. Някои се плъзгаха мирно и тихо, други се стрелкаха наоколо, подминавайки по-бавните. Изглеждаше точно като шосе по време на уиикенда.

Крайтън се приведе напред, а очите му блестяха повече от всякога.

— Разкажете ми още.

Нещо покрай тази настойчивост на Крайтън ме обезпокои. Внезапно той се превърна в жаден слушател. Досега учтиво слушаше преразказаната от Джаспър история за Дявола от Джърси, но тогава изглеждаше по-заинтригуван от ябълковия „джак“, отколкото от легендата. Не си бе давал зора да търси Епъл Пай Хил по картата, когато Джаспър спомена, че е видял Дявола там, но веднага побрза да го стори, още при първото споменаване на боровите светлини.

Боровите светлини. Бях чувала за тях, но никога не бях ги виждала. Хората често ги мяркаха в летните нощи, главно към края на сезона. Някои твърдяха, че са кълбовидни мълнии или някаква разновидност на огъня на Свети Елм, някои го наричаха блатен газ, а други казваха, че това са душите на мъртвите „боровци“, които се появяват от време на време. Защо Крайтън бе така заинтригуван?

— Ами — каза Джаспър, — забелязах една или две да се движат по билото на хълма и не му мислих много-много. Виждам по няколко всяко лято. После видях още няколко. И още няколко. Малко се развълнувах и реших да ида до върха и да проверя какво става. Когато се качих, вече се бях задъхал. Спрях се и погледнах нагоре — и ей ги на, плуваха около върховете на дърветата на четирийсет фута над мен, бледо жълти, някой с големината на топче за пинг-понг, други колкото плажни топки, всичките се движеха в една посока.

— Коя посока? — попита Крайтън. Ако се наведеше още малко и щеше да падне от стола. — Накъде отиваха?

— Ще стигнем и до там, синко — каза Джаспър. — Задръж малко. Та, както казвах, седях там и ги гледах как се носят на фона на ясното нощно небе и чувствах това странно стягане в гърдите, като че ли бях свидетел на нещо непозволено. Но не можех да откъсна очи. И тогава те избледняха и изчезнаха. Всичките. Така че направих нещо наистина откачено. Покачих се на едно дърво, за да видя къде са отишли. Нещо вътре в мен ми казваше, че не бива да го правя, но бях изцяло изпълнен от това чудо, почти като обсебен. Така че се качих, докъдето можах, докато дървото не започна да се накланя под тежестта ми и клоните станаха прекалено тънки, за да ме издържат. И ги видях как се отдалечават. Бяха се подредили в дълга редица, снижаваха се там, където релефът се снижаваше и се издигаха, където се издигаше, движейки се точно над върховете на боровете, като че ли ги теглеше невидима връв — Той погледна Крайтън. — И се насочваха на югозапад.

— Сигурен ли сте?

Джаспър изглеждаше обиден.

— Разбира се, че съм сигурен. Беър Суомп Хил7 беше зад лявото ми рамо, а всички знаят, че Беър Суомп Хил е на изток от Епъл Пай. Светлините бяха поели на югозапад.

— И беше през лятото?

— Нощта след Деня на труда, ако правилно си спомням.

— А вие сте стоял на билото на Епъл Пай Хил.

— Тоочно на върха.

— Чудесно! — Той започна да сгъва картата.

— Мислех, че искате да чуете за Дявола от Джърси?

— Така де, така де.

— В такъв случай как така се получи, че ме разпитвате за светлините, а не за срещата ми с Дявола?

Пуснах една усмивка. Джаспър бе проницателен както винаги.

За момент Крайтън изглеждаше сконфузен. По лицето му премина особено изражение. Появи се само за секунда, но не ми убягна. Едно такова лукаво. След което, той се наведе напред и заговори на Джаспър с поверителен тон:

— Не казвайте на никого за това, но според мен двете неща са свързани. Боровите светлини и Дявла от Джърси. Свързани са.

Джаспър се облегна назад.

— Знаете ли, може и да сте попаднал на нещо голямо. Защото докато бях покачен на онова дърво, видях самия Дявол. Или поне силуета му. Гледах как светлините изчезват в далечината, когато чух шумолене в храстите. Бе съпроводена от звук, като че ли нещо се плъзга. Погледнах надолу и видях онзи тъмен силует, дето се движеше под мен. И знаете ли какво? Беше се отправил в същата посока като светлините. Какво ще кажете за това?

От гласа на Крайтън направо струеше прямота:

— Мисля, че това е страшно интригуващо, Джаспър.

Хрумна ми, че и двамата се поднасят един друг, но не можех да предценя кой водеше по точки.

— Само че, синко, не се ли увличаш твърде много с тези борови светлини. Гюс Соой казва, че били черна магия.

— Оня тип, дето е произвел „джака“? — казах аз, повдигайки чашата си.

— Същият. Гюс твърди, че всяко лято, много често, близо до къщата му се появяват борови светлини. Казва, че съм сторил голяма глупост, задето съм се покачил на това дърво. Казва, че не би се приближил до никоя от тях, ако ще да му дадат всичкия чай в Китай.

Забелязах, че Крайтън отново е напрегнат.

— Къде е къщата на Гюс Соой? — попита той. — Той в Четсуърт ли живее?

Джаспър избухна в смях.

— Гюс да живее в Четсуърт? Ама как го изтърси само! Гюс Соой, старият Хесианец, който живее в най-дивата и отдалечена част на пущинака. Никога няма да го засечеш в района на голям град като тоя!

Голям град? Реших да не го предизвиквам със забележки по тоя повод.

— В такъв случай къде можем да го открием? — попита Крайтън, с изражение на хлапе, на което са казали, че някъде наблизо има скрит цял кашон с бонбонки „М & М“.

— Не е толкова лесно — каза Джаспър. — Гюс добре се е постарал да се скрие от света. Живее доста далеч. Дааа, доста далеч. Но ако се спуснете по Епъл Пай Хил и тръгнете по пътя, дето върви откъм южния му склон, продължите по него около две мили и завиете на юг по песъчливия път покрай боровинковото блато на Епългейт, все по него около дестина-дванайсет мили, до разконението, където държите пътя вляво, после завивате пак надясно при „сакатото“, дето е отвъд пътя, по тоя път имате едно десет мили, докато не стигнете големия червен кедър…

Крайтън трескаво записваше в бележника си.

— Не съм сигурна как точно изглежда червения кедър — казах.

— Ще го познаеш, щом го видиш — каза Джаспър. — Тази разновидност не расте много-много в нашия край. Гюс го засади преди доста време, че да могат хората по-лесно да го намират. Хората, които трябва — каза той, поглеждайки Крайтън. — Хората, които искат да купуват от него, ако следите мисълта ми.

Кимнах. Бях проследила мисълта му: Гюс се прехранваше от пивоварната си.

— Както и да е, завивате надясно при червения кедър и стигате края на пътя. Там слизате от колата и вървите около една трета от разстоянието нагоре по хълма. Там ще намерите Гюс Соой.

Опитах се да очертая маршрута по мислената карта в главата си. Не успях. Там където ни пращаше той, в моята карта имаше бели петна. Но бях учудена колко далеч успях да стигна. Когато си „боровец“, дори и момиче, ти се налага да развиеш добро чувство за ориентация, да имаш в главата си набор от карти, които да можеш да извикваш пред очите си по рефлекс, иначе през по-голяма част от времето ще се губиш. Дори с добър набор от такива мислени карти, от време на време пак се случва да се загубиш. Все още можех да ползвам своите карти. Тази способност явно бе подобна на прочутото каране на колело — веднъж като се научиш, никога не забравяш.

Имах чувството, че къщата на Гюс Соой е някъде в далечния окръг Бърлингтън. Само дето в „Бороландия“ очертанията на окръзите не са от особено значение.

— Това наистина е на майната си! — казах аз.

— Така си е, Кати, така си е. Със сигурност е така. Намира се по склона на Рейзърбек Хил8.

Крайтън пак се разрови из картата.

— Рейзърбек… Рейзърбек… тук няма Рейзърбек Хил.

— Това е, защото той не е съвсем хълм като хълм. Но така или иначе си е там. Само защото го няма на измислената ви карта, не значи, че го няма. Доста неща ги няма на тая карта.

Крайтън скочи на крака.

— Може пък да вземем да отскочим до къщата му и да купим малко ябълков „джак“ от неговия. Какво ще кажеш, Мак?

— Има време.

Имах чувството, че наистина иска да купи от „джака“ на Соой, но също така бях повече от сигурна, че по време на покупката ще зададе някои въпроси, свързани с боровите светлини.

— Най-добре си занесете туби, ако ще ходите — каза Джаспър. — Гюс няма празни. Може да си купите няколко при Бъзбис в бакалията.

— Ще си купим — казах аз.

Благодарих му и обещах, че ще поздравя мама от негово име, след като се качих при Крайтън във „Вранглер“-а. Бе опънал върху капака една от картите и чертаеше права линия от Епъл Пай Хил през най-празната част от Пустошта.

— Това за какво е? — попитах.

— Още не знам. Ще видим дали ще добие някакъв смисъл.

Щеше. По-скоро, отколкото и двамата предполагахме.