Два дена след това вече бяхме готови за нашия първи набег в горските дебри.
Крайтън носеше яке за сафари, когато мина да ме вземе с един леко разнебитен 4 x 4 джип „Вранглер“.
— Не отиваме в Африка — отбелязах аз.
— Знам. Харесват ми джобовете. Събират много неща.
Хвърлих едно око към задната седалка. Учудващо добре се бе екипирал. Забелязах термос, сандък с провизии, раници и нещо, което приличаше на спални чували. Надявах се, че не си е наумил разни романтични щуротии. Тъкмо се бях разделила с един мъж и не търсех друг, особено щом става дума за Джонатан Крайтън.
— Обещах да ти помогна да разгледаш наоколо. Не съм споменавала нищо за лагеруване на открито.
Той се засмя.
— Нямаш грижи. Мисълта ми беше за „Холидей Ин“. Никога не съм бил бой-скаут, но се смятам за подготвен. Вече съм се губил веднъж.
— Можем да се справим и без да се стига дотам. Имаш ли компас?
Той кимна.
— И карти. Дори имам секстант.
— Всъщност знаеш ли как да го използваш?
— Научих се.
Сега смътно си спомням, че се разтревожих заради секстанта, а не бях сигурна каква бе причината. Преди да успея да кажа каквото и да е, той ми подхвърли ключовете.
— Ти си „боровката“. Ти карай.
— Все така господин Мъжкар, както виждам.
Той се разсмя. Аз карах.
Откъм северния океански окръг е лесно да се навлезе в Пайн Берънс. Просто излизаш на шосе 70 и се отправяш на запад. На около половината разстояние между Атлантическия океан и Филаделфия, да кажем, близо до една местност, известна като Онгс Хет, завиваш наляво. И казваш довиждане на двайсти век и на цивилизацията, такава, каквато я познаваш.
Как да опиша Боровата пустош на някой, който никога не е бил там? Преди всичко тя е голяма. Трябва да прелетите над нея с малък самолет, за да оцените колко е голяма. Пустошта се простира през седем окръга, заема една четвърт от щата, но понеже Джърси не е голям, това не е толкова показателно. Как ви звучат две хиляди квадратни мили? Или милион акра? Почти равно по големина с националния парк „Йосемайт“. Това дава ли ви някаква представа за нейната шир?
Как да ви обясня какво е пустошта? Картите ще ви подскажат. Погледнете пътната карта на Ню Джърси. Ако нямате такава под ръка, представете си една продълговата чиния със спагети; а сега си помислете как изглежда, след като някой е излапал повечето спагети от средата на купчинката в долната й част, оставяйки да се кръстосват само няколко линийки върху оголеното дъно. По същия начин стои въпроса с картата за гъстотата на населението — голяма зееща дупка в южната половина, където се намира Пайн Берънс. Ню Джърси е най-гъсто населеният щат в САЩ, наброявайки средно хиляда души на една квадратна миля. Предградията на Ню Йорк Сити в северен Джърси направо гъмжат със своите четирийсет хиляди на квадратна миля. След като преброите тълпите по крайбрежието и в градовете и градчетата по протежението на западния междущатски коридор, не остават много хора, когато дойде ред на Пайн Берънс.Чувала съм за един район от над сто хиляди акра — като размери това са близо сто и шейсет квадратни мили — в южните централни части на пустошта — с двайсет и един регистрирани жители. Двайсет и един. По едно човешко същество на осем квадратни мили в район, който се намира по шосето, пресичащо Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор и Окръг Колумбия.
Дори само ако се отбиеш малко встрани от щатските или федерални пътища, които пресичат Пустошта, почти веднага се усещащ изолиран. Четирийсетфуовите борови гъсталаци се събират зад гърба ти и тихичко, но затова пък, о, колко ефективно, те откъсват от останалия свят. Обзалагам се, че в Пустошта са живели хора, които така и са си умрели, без да зърнат пътна настилка. От друга страна, няма нито една пълна топографска карта на Пустошта, защото има обширни райони, които човешкото око не е и зървало.
Картинката изясни ли ви се?
— Откъде ще започнем? — попита Крайтън, докато пълзяхме покрай селищата, пълни с пенсионери покрай Шосе 70. Когато бях хлапе този участък от пътя бе незастроен. Сега се бе превърнал в Ринкъл Сити3.
— Ще започнем с главния град.
— Трентън? Не искам да ходя в Трентън.
— Не главния град на щата. Главния град на „боровци“. Някога са го наричали Шемънг Стейшън. Сега е известен като Четсуърт.
Той извади картата си и се втренчи в индекса.
— Уф, да бе. Видях го. Изтъпанен точно в средата на Пустошта. Колко е голям?
— Същински „боровски“ мегаполис, приятелче. Триста души.
Крайтън се усмихна и за секунда-две изглеждаше почти… ангелче.
— Мислиш ли, че можем да се доберем дотам преди часът на комарите?