Боровата пустош

5. Огнището

— Когато бях млад, тук си правех дървени въглища — каза Гюс.

Стояхме насред малка просека, заобиколена от млади борове. Пред нас се намираше плитко песъчливо хлътване, плътно обрасло с бурени.

— Тук ми беше огнището. По онова време беше по-дълбоко. Правех си доста добри дървени въглища, преди големите компании да започнат да продават своите торби с „брикети“ — Той направо изплю думата. — Няма начин някое от тези миризливи нещица някога да е било част от дърво, истината ви казвам.

— Тук ли видя светлините, Гюс? — попита Крайтън. — Движеха ли се?

Гюс каза:

— В главата ти се върти само едно и също, нали, момче? — Той се озърна. — Дааа, тук ги видях. Тук ги видях снощи и пак тук ги видях преди петдесет години и ги виждам почти всяко лято оттогава. Доста спомени имам за това място. Спомням си как, докато чаках да догорят въглените, си запълвах времето с лов на костенурки.

— И сте ги продавал като ловци на охлюви? — попитах аз.

Бях чувала за лова на костенурки — още една от мини-индустриите на „Бороландия“ — но не познавах никой, който всъщност да се занимава с това.

— Разбира се. Хората от Филаделфия купуваха всичките, които успявах да наловя. Пускаха ги в зимниците си, за да държат изкъсо охлювите и плужеците.

— Светлините, Гюс — каза Крайтън. — В коя посока се движеха?

— Движеха се в същата посока, в която се движат всеки път, когато съм ги виждал тук. Ей в тази.

Той сочеше на югоизток.

— Сигурен ли си?

— Ама напълно съм сигурен, момче — Тонът на Гюс издаваше нетърпение, но той бързо се обърна към мен. — Извинете ме, госпожице — после отново към Крайтън. — Седях тук, точно където е колата ми, когато половин дузина от тях пикираха ниско, точно над главата ми — без да преследват нещо определено, просто си пикираха — и отпътуваха над оня, смолистия бор, с разцепения връх.

— Добре! — каза Крайтън, хвърляйки погледи към небето.

Откъм запад се задаваше плътна облачна покривка, която скоро нахлу в залеза. Отнякъде изскочиха секстанта и компаса. Крайтън си заведе бележки, записа си някакви цифри, след което ориентира дървото, което Гюс му бе посочил. Когато начерта последната линия в своята карта, по лицето му се плъзна бавна, доволна усмивка. Сгъна я, преди да успея да видя, къде водеше тази последна линия. Но не бе и нужно. Последвалият въпрос ми го разкри.

— Я кажи, Гюс — каза той безцеремонно. — Какво има от другата страна на Рейзърбек Хил?

Гюс се извърна към Крайтън като разярена мечка:

— Нищо! Там няма нищо! Дори не си и помисляй да ходиш там!

Крайтън явно се забавляваше:

— Само питах. Няма нищо лошо да се зададе едно въпросче, нали?

— Има. Има. Да, със сигурност има! Особено, когато тези въпроси са неподходящи. А ти вече зададе цяла камара неподходящи въпроси, момче. Въпроси, които ще те вкарат в много голяма беля, ако не ти дойде акъла в главата и не се научиш, че някои неща е най-добре да не се закачат. Разбра ли?

Всичко това ми звучеше точно като в ония старите филми за Франкенщайн.

— Разбрах — каза Крайтън. — и оценявам вашата загриженост. Само че, не бихте ли ме упътили, как най-бързо да стигна от другата страна на този хълм?

Гюс вдигна ръце с ядно ръмжене.

— Край! Отказвам да се занимавам с вас двамата! Вече ви казах прекалено много от това, което се случи — Той се обърна към мен, от очите му изскачаха искри. — А ти, госпожице Мак Келстън, ти най-добре стой надалеч от това момче. Той се е запътил право към ада!

С това той приключи и се отправи към колата си. Скочи вътре, тръшна вратата и се отдалечи с грохот, разпръсквайки пясъка.

— Май не му харесах — каза Крайтън.

— Изглеждаше наистина изплашен — отвърнах аз.

Крайтън сви рамене и започна да си прибира секстанта.

— Може пък наистина да вярва в Дявола от Джърси — отбеляза той. — Може би смята, че той живее от другата страна на Рейзърбек Хил.

— За това не знам. Останах с впечатление, че за него Дявола от Джърси е повод за приказки, докато седи около печката и си посръбва „джак“. Но тези борови светлини… той се страхува от тях.

— Сигурен съм, че това е чисто и просто блатен газ — каза Крайтън.

Изведнъж побеснях. Може и да е било от всичкия този „джак“, дето го бях изпила, а може и да е било заради отношението му, но мисля, че в конкретния случай причината бе главно неговия начин на спекулиране.

— Престани, Джон! — му казах. — Ако наистина вярваш, че са блатен газ, защо ги проследяваш по картата? Довлече ме тук за водач, така че дай да си говорим направо. Какво става тук?

— Не знам какво става, Мак. Ако знаех, нямаше да съм тук. Не е ли очевидно? Тези борови светлини означават нещо. Дали са свързани или не с Дявола от Джърси, не зная. Може би оказват халюцинаторен ефект върху хората — след като минат над главата ти, започваш да си въобразяваш, че виждаш разни неща. Опитвам се да установя наличието на някакъв модел.

— И след като това стане, какво си мислиш, че ще откриеш?

— Може би Истината — каза той. — Действителността. Кой знае? Може пък смисъла — или пък безсмислието — на живота.

Той ме погледна толкова настойчиво, с такъв копнеж, че гневът ми се изпари.

— Джон…?

Изражението му веднага премина към неутрално и той се засмя:

— Не се тревожи, Мак. Това съм си аз, Лудия Крайтън, който отново те върза. Айде да ударим по още едно от най-доброто от производството на Гюс Соой и да се отправяме към цивилизацията. Става ли?

— Пих достатъчно за целия ден. За цялата седмица дори!

— Нямаш нищо против аз да се включа, нали?

— Заповядай!

Чудех се как може да държи толкова на пиене.

Докато Крайтън развинтваше тубата си, аз се поразходих из огнището, за да ми се проясни главата. Небето бе напълно притъмняло и температурата бе спаднала до по-поносими граници.

До момента, в който затворих първата си обиколка, той бе прибрал абсолютно всичко.

— Искаш ли аз да карам? — попита той, изхвърляйки картонената си чаша в пясъка.

При други условия щях да я вдигна — имаше нещо, граничещо със светотатство в това, да оставиш туристическа чашка сред боровете — но се уплаших да се наведа толкова много, уплаших се, че ще продължа с главата напред в пясъка и самата аз ще се превърна в купчина боклук.

— Добре съм си — казах аз. — Ако ти караш, ще се загубим.

Бяхме изминали около стотина фута, когато осъзнах, че този път ми е непознат. Но продължих да карам. Докато следвахме Гюс, не бях обърнала особено внимание откъде минаваме, но бях напълно убедена, че не след дълго ще излезем при някое разклонение или блато, или „сакато“, което ще разпозная, след което ще се приберем по живо, по здраво.

Не стана точно така. Карах в продължение на около пет мили, криволичейки насам-натам по разните му пътища, опитвайки се да налучкам правилната посока, щом стигнехме до някое разклонение — а ние минахме през доста такива — и в крайна сметка се опитвах да се придържам към едно и също основно направление. Мислех, че се справям доста добре, докато не преминахме през едно място с млади борчета, което ми изглеждаше познато. Спрях „Вранглер“-а.

— Джон — казах. — Това не е ли…?

— Адски си права! — каза той, сочейки пясъка край пътя. — Пак сме при огнището на Гюс! Ето я моята туристическа чашка!

Обърнах джипа и поех по пътя, по който дойдохме.

— Какви ги вършиш? — попита Крайтън.

— Подсигурявам се, че няма да допусна отново същата грешка! — отвърнах аз.

Не можех да си обясня, как така съм карала в кръг. Обикновено имах превъзходно чувство за ориентация. Отдадох го на прекаленото насвяткване и на плътно забуленото небе. Без слънцето за ориентир бях неспособна да държа вярната посока. Но това щеше да се промени — тук и сега. Този път щях да се измъкна оттук.

Ядец.

След едно четирийсет и пет минути каране, бях толкова смутена, когато разпознах огнището за пореден път, че всъщност ускорих, когато минахме покрай него, с надеждата, че Крайтън няма да познае мястото в сгъстяващия се здрач. Но не бях реагирала достатъчно бързо.

— Спри! — извика той. Спри за малко, по дяволите! Ето я пак моята чашка! Пак сме там, откъдето тръгнахме!

— Джон — казах аз, — не разбирам. Нещо не е наред.

— Сдухала си се от напрежение, ето какво не е наред!

— Не съм!

Наистина си вярвах, че не съм. Преди няколко часа бях под влияние на „джака“, признавам, но в момента умът ми беше бистър. Бях сигурна, че съм карала на изток или поне приблизително на изток. Как бях описала пълен кръг, бе непонятно за мен. Крайтън скочи от мястото си и заобиколи предницата на „Вранглер“-а.

— Прехвърли се на другата седалка, Мак. Мой ред е.

Започнах да протестирам, после обмислих ситуацията. Вече на два пъти се бях издънила. Може би чувството ми за ориентация бе станало жертва на „ябълковата парализа“, както бе известна в района. Надигнах се над скоростния лост и се строполих в мястото до шофьора.

— Заповядай.

Крайтън шофираше като истински маниак, като явно избираше разклоненията напосоки.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах.

— Да, Мак — отговори той. — Карам натам, накъдето ти не караше! За разлика от теб, аз мисля.

Когато мракът се сгъсти и той пусна фаровете, забелязах, че дърветата оредяват, а храсталакът от двете ни страни се сгъстява, издигайки се до осем фута, че и повече. Крайтън отби встрани в едно уширение на пътя.

— Би трябвало да се придържаш към платното — му казах.

— Загубих се — отвърна той. — Трябва да помисля.

— Хубаво. Но няма опасност някой да се весне насам, та да не можем да се разминем.

Той се засмя:

— Така си е! — Излезе от колата и погледна нагоре към небето. — Проклятие! Ако нямаше облаци, щяхме да разберем къде се намираме. Или поне да се ориентираме накъде е север.

Огледах се. Бяхме оградени от храсти. Това бе Пайнския еквивалент на лабиринтите от жив плет в Англия. Докъдето ти стига погледа нямаше пукнато дърво. Едно дърво бе почти толкова полезно, колкото и компас — мъхът по него сочи север, а най-дългите му клони — юг. Храстите са напълно безполезни, а по-високите само те объркват допълнително.

А ние по начало се бяхме объркали достатъчно.

— Мислех, че „боровци“ не могат да се загубят — каза Крайтън.

— Тук рано или късно всеки може да се загуби.

— Добре тогава, какво прявт „боровци“ като се загубят?

— Ами не си хабят силите и бензина на вятъра, като се въртят в кръг. Клякат на земята и чакат до сутринта.

— Майната му! — каза Крайтън.

Ръчна „Вранглер“-а на първа и го засили към пътя. Но автомобилът изобщо не стигна до шосето. Пропълзя напред и после се претърколи обратно. Той опита пак и аз чух как колелата се въртят на празен ход.

— Захар! — отбелязах аз.

Крайтън ме изгледа и се захили.

— В подобен род ситуации е позволена и дори се предпочита употребата на по-вулгарен език.

— Имах предвид пясъка.

— Не се тревожи. Колата ми е 4 x 4.

— Така. И в момента и четирите въртят на празен ход. Попаднали сме в участък с така наречения „захарен пясък“.

Той излезе и започна да бута и да тласка, докато аз сменях скоростите и регулирах дроселовата клапа, въпреки че ми беше ясно, че няма смисъл. Нямаше да се измъкнем от този супер ситен пясък, докато не намерехме някакви клони, които да подпъхнем под гумите, за да им осигурим сцепление.

А до сутринта бе изключено да намерим подходящи за целта.

Казах на Крайтън, че само хабим бензин и най-доброто, което можем да сторим, е да се примирим с положението и да опънем спалните чували. В началото се противеше, заради кърлежите и опасността да пипне Лаймска болест, но най-накрая се съгласи.

Нямаше друг избор.