Боровата пустош

6. Боровите светлини

— Направо съм ти задължена, Джон — казах аз.

— Откъде можех да знам, че ще се загубим? — каза той отбранително. — И на мен ситуацията ми харесва точно толкова, колкото и на теб!

— Не. Не ме разбра. Имам предвид в прекия смисъл на думата. Радвам се, че успя да ме убедиш да дойда с теб.

Открих една малка просека недалеч от джипа. Ограждаше чворестото стъбло на един стар самотен бор, който се издигаше над преобладаващия храсталак.

Бяхме изяли последните сандвичи и седяхме един срещу друг, всеки на своята постеля, а между нас на пясъка светеше един колманов фенер. Крайтън продължаваше да си посръбва от ябълковия „джак“. Аз направо убивах човек или ,айде, бях готова да пребия някой за чаша кафе.

Наблюдавах лицето му на светлината на лампата. Бе придобил учудено изражение.

— Май все още те държи насвяткването от следобяд? — попита той.

— Не. Напълно трезва съм. Просто си седя и осъзнавам, че се радвам, че съм пак тук. От години в мен се таи чувството, че нещо липсва в живота ми. Досега не ми беше хрумвало на какво може да се дължи. Това е било. Аз… — Гърлото ми се сви при думата. — Аз съм си вкъщи.

Не говорех така заради „джака“, говорех от сърце. Днес разбрах нещо. Разбрах, че обичам Боровата пустош. А също и хората тук. С такава богата история, толкова извисени в собствените си познания, останали по някакъв начин неопетнени в сърцето на урбанистичната лудост на двайсети век. Бях обърнала гръб на всичко това. Защо? Може би бях прекалено горда? Или прекалено префинена? Може би си мислех, че съм се изтеглила нагоре по връзките си за обувки и съм преминала в света на по-големите и по-хубави неща. Осъзнах, че не съм. Бях изтръгнала момичето от „Бороландия“, но не бях изтръгнала „Бороландия“ от момичето.

Обещах си да се връщам отново и отново тук. Често. Щях да издиря многобройните си роднини, да подновя старите връзки. Не бях готова да се заселя пак тук и може би никога нямаше да го сторя, но повече нямаше да загърбвам „Бороландия“.

Крайтън вдигна чашата си в моя чест.

— Завиждам на всеки, който е открил частицата, която му липсва. Аз все още съм в процес на търсене.

— Ще я откриеш — казах аз, промъквайки се в чувала. — Просто трябва да си отвяряш очите. Понякога се оказва точно под носа ти.

— Заспивай, Мак. Започваш да ги плещиш като Дороти от „Магьосника от Оз“.

Усмихнах се. За един кратък миг той бе онзи Джонатан Крайтън, в когото бях влюбена. Затваряйки очи, го видях как вади отнякъде един бинокъл и започва да оглежда задръстеното с облаци небе. Знаех какво търси и бях почти сигурна, че никога няма да ги открие.

Трябва да е било по-късно, като се събудих, защото небето се бе прояснило и звездите се бяха показали, когато виковете на Крайтън ме изстреляха в седнало положение.

— Идват! Погледни ги, Мак! Божичко, идват!

Крайтън стоеше от другата страна на фенера, сочейки вляво. Проследих с поглед линията, очертана от ръката му и не видях нищо.

— За какво говориш?

— Ставай, дяволите да те вземат! Идват! Сигурно са дузина!

Побързах да се изправя и направо замръзнах.

Осветените от звездите храсталаци се простираха под формата на лек наклон може би в продължения на една-две мили, който бе нарушен тук-там от ъгловатите сенки на няколко ошмулени дървета. И над тази шир, в бръснещ полет над върховете на храстите в наша посока се задаваше продълговато скупчване от бледи сияйни светлини. Светлини. Ето какво бяха. Не сияйни сфери. Нито пък НЛО и други подобни щуротии. Нямаха отличителни белзи. Бяха просто светлини. Кълба светлина.

Усетих как космите по врата ми настръхват при вида им. Може би защото досеа не бях виждала светлина, която да се държи по подобен начин — не изглеждаше редно и естествено светлина да се концетрира в топки. Или вероятно се дължеше на начина, по който се движеха, плъзгайки се в нощта с такава целенасоченост, цепейки мрака, носейки се от дърво на дърво, плавайки около най-високите клони и пробивайки си път нататък. Като че ли дъветата бяха някакви пътепоказатели. Или пък беше от тишината. Тази ужасяваща тишина. Що се отнася до звуците на цивилизацията, Пайн Берънс са тихо място, но винаги има звуци от живи същества, буханията и крясъците, и шумулканията на животните, непрестаннот жужене на насекомите. В момента всичко това бе замлъкнало. Дори не подухваше вятър, който да разклати храсталака. Тишина. Нещо повече от просто липса на звуци. Сдържане на дъха.

— Виждаш ли ги, Мак? Кажи ми, че не халюцинирам! Виждаш ли ги?

— Виждам ги, Джон.

Гласът ми звучеше странно. Осъзнах, че устата ми е пресъхнала. И то не само от съня.

Крайтън се завъртя в кръг с разперени ръце.

— Нямам фотоапарат! Трябва да ги снимам!

— Не си взел фотоапарат! — възкликнах аз. — Боже мой, взел си какво ли не, само не и фотоапарат!

— Знам, само дето не съм си и мечтал…

Внезапно той се затърча към дървото в средата на нашата просека.

— Джон! Не смяташ наистина…?

— Идват насам! Ако мога да застана по-близо до тях…!

Изведнъж се уплаших за него. Нещо в тези светлини като че предупраждаваше да стоим настрана. Защо Крайтън не го усещаше? Или той просто не обръщаше внимание на това?

Последвах го с лек галоп, изпълнена с негодувание.

— Не бъди глупак, Джон! Не знаеш какво представляват!

— Именно! Крайно време е някой да разбере!

Той започна да се катери. Борът бе голям, стар и смолист, въобще не можеше и да става дума за клони в първите дузина метра от стъблото, но кората бе достатъчно възлеста и груба, за да могат гумените подметки на ботушите на Джон да намерят опора. Подхлъзна се на два пъти, но бе твърдо решен да успее. Най-после се добра до първите клони, а оттам вече изглеждаше лесно.

Не мога да опиша онова прокрадващо се усещане, което изпитвах в корема си, докато гледах как Джонатан Крайтън се катери към своето рандеву с боровите светлини. Бе изминал три четвърти от пътя нагоре, когато стъблото започна да се клати и люлее под тежестта му. Точно в този момент един клон се счупи под крака му и той за малко да падне. Когато го видях, че отново е стъпил здраво, буквално си отдъхнах. Клоните над него бяха твърде крехки, за да го издържат. Не можеше да се покачи по-нависоко. Щеше да е защитен от светлините.

А те вече бяха тук, цяла дузина, с големина от бйзболна до баскетболна топка, плъзгайки се над просеката в неправилно цилиндрично скупчване, с ширина около десет фута и дължина двайсет, право към дървото на Крайтън.

И колкото повече се приближаваха, толкова повече вътрешностите ми се свиваха. Може и да се състояха от светлина, но не беше само светлина, не и златистата здравословна дневна светлина. Това бе мъгляво, нездраво, анемично сияние, примесено с бледи отсенки на зелено. За щастие това сияние бе извън обсега на Крайтън, тъй като светлините допираха най-високите иглички на дървото.

Гледах как тяхното блещукане осветява вдигнатото към небето лице на Крайтън, изпънатото му нагоре тяло и се чудех на неговото безрасъдство, на неговата мания да открие „действителността“. Дали стреляше в мрака в своето търсене или наистана бе попаднал по следите на нещо конкретно? Дали пък боровите светлини не бях част от него?

Когато първата светлина премина точно над Джон, на по-малко от пет стъпки от протегнатата му ръка, го чух да вика:

— Те бръмчат, Мак! Във високи тоналности! Чуваш ли ги? Почти музикално! И въздухът щипе, все едно, че е наелектризиран! Това е направо фантастично!

Не чувах никаква музика, нито пък усещах щипене. Единственото, което чувах бе как сърцето ми бумти в гърдите, единственото, което усещах, бе студената пот, която бе избила по цялото ми тяло.

Крайтън пак се обади — сега направо крещеше, но на език, който не беше английски, нито пък приличаше на някои от езиците, които бях чувала досега. Той цъкаше и свистеше, а малкото звуци, които наподобяваха думи, изглежда не прилягаха добре на човешкия език.

— Джон, какви ги вършиш там горе?- извиках аз.

Той не ми обърна внимание и продължи с извънземния бъртвеж, но светлините на свой ред не му обърнаха внимание и отплуваха, все едно, че той изобщо не съществува.

Роякът почти бе отминал и въпреки това, все още не можех да се отърся от ужаса, от мрачното предчувствие, че ще се случи нещо ужасно.

Така и стана.

Последната светлина в рояка бе с размери на баскетболна топка. Изглежда, че щеше да премине над Крайтън точно като другите, но когато наближи дървото, забави ход и започна да се спуска по посока на покачилия се на върха човек.

Сега вече се паникьосах.

— Джон, внимавай! Идва право към теб!

— Виждам!

Докато останалите светлини отлетяха към следващото дърво, тази последната изостана и започна да кръжи около бора, на който се намираше Крайтън, на височината на кръста му.

— Слизай оттам! — извиках му аз.

— Да не си полудяла! Това е повече от всичко, за което съм мечтал!

Светлината внезапно спря да се движи и се закова на около една стъпка пред гърдите на Крайтън.

— Студена е — каза той покорно. — Студена светлина.

Той пресегна ръка към нея и аз исках да му изкрещя да не го прави, но гърлото ми се парализира. Върхът на показалеца му докосна ръба на сиянието.

— Наистина е студена.

Видях как пръстът му проникна в светлината, някъде до живеца на нокътя и тогава изведнъж светлината помръдна. Тя не само че помръдна, ами скочи върху ръката на Крайтън, обгръщайки я.

В този момент той започна да крещи. Думите бяха неразбираеми, но успях да доловя „студено“ и „гори“ пак и пак. Изтичах до подножието на дървото, очаквайки, че той ще загуби равновесие, надявайки се, че ще успея да направя нещо, за да предотвратя падането му. Видях топката светлина да се протяга и да се плъзга по дължината на ръката му, обгръщайки я.

След което изчезна.

За момент си помислих, че всичко е свършило. Но когато Крайтън се хвана за гърдите и изкрещя в агония, с ужас осъзнах, че светлината не е изчезнала — тя бе вътре в него!

И тогава забелязах, че отзад ризата му започва да излъчва сияние. Видях как светлината се процежда от него и отново възвръща балоновидната си форма. След което се издигна и се отдалечи плавно, за да догони останалите в ноща, оставяйки Крайтън сам на дървото, ридаещ и гърчещ се.

Аз извиках:

— Джон! Всичко наред ли е? Имаш ли нужда от помощ?

Когато не последва отговор, сграбчих ствола на дървото. Но преди да направя опит да се покача, той ме спря.

— Остани там, Мак — Гласът му беше слаб, треперлив. — Слизам.

Отне му двойно повече време да слезе, отколкото му бе нужно да се качи. Джиженията му бяха бавни, несигурни и на три пъти му се наложи да спре, за да почива. Най-накрая стигна до най-долния клон, увисна на него с една ръка и се пусна. Веднага го хванах, за да не се срине като чувал на земята и му помогнах да се добере до лампата и спалните чували.

— Господи, Джон! Ръката ти!

На светлината на фенера плътта му като че ли димеше. Кожата по лявата му ръка и предмишница бе зачервена, почти като попарена. Вече започваха да се образуват малки мехурчета.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Имаш нужда от лекар.

Той падна на колене на чувала си и притисна наранената си ръка към гърдите със здравата.

— Добре съм. Само малко ме наболява.

— Ще се инфектира. Хайде. Да видим дали ще успея да ни закарам в цивилизования свят

— Забрави — каза той и аз усетих, че част от силата на гласа му се завръща. — Дори и да освободим джипа, все още не знаем къде сме. Не успяхме да намерим пътя по светло. Какво те кара да мислиш, че ще се справиш по-добре в тъмното?

Беше прав. Но чувствах, че трябва да предприема нещо.

— Къде ти е аптечката?

— Нямам.

Чак тогава избухнах:

— Исусе, Джон! Ти си луд, ясно ли ти е! Можеше да паднеш от дървото и да загинеш! И ако се отървеш без гангрена на ръката, ще бъде направо чудо! Какво за Бога те накара да постъпиш така тъпашки?

Той се хилеше:

— Знаех си! Все още ме обичаш!

На мен обаче не ми беше до смях.

— Това е сериозно, Джон. Ти рискува живота си там горе! Защо?

— Трябваше да се уверя, Мак.

— Да „се увериш“? Какво е трябвало да „се увериш“? Ще спреш ли да ми пробутваш тия простотии?

— Не мога. Не мога да спра, защото е истина. Трябва да се уверя кое е истинско и кое — не.

— Спести ми…

— Говоря сериозно. Ти си сигурна кое е действително, така че си доволна и щастлива. Не можеш да си представиш какво е да не знаеш. Да усещаш, че има някакво було върху всичко около теб, преграда, която не ти позволява да видиш какво наистина има там. Не знаеш какво е да прекараш живота си в търсене на ръба на това було, така че да можеш да го повдигнеш и да надникнеш — само да надникнеш — в това, дето е зад него. Зная, че е някъде там и не мога да го намеря. Не знаеш какво е, Мак. Направо те побърква.

— Ето едно нещо, по което можем да постигнем съгласие.

Той се засмя — прозвуча пресилено — и се пресегна към тубата с ябълков „джак“ със здравата си ръка.

— Не пи ли вече дотатъчно за тази вечер?

Мразех се, задето се държа като стара досадница, но това, което видях тази нощ, ме разтърси до дъното на душата ми. Все още треперех.

— Не, Мак. Проблемът е, че не съм пил достатъчно. Дори и наполовината от това, което ще ми бъде достатъчно.

Бидейки безпомощна и бясна, седнах върху спалния си чувал и го наблюдавах как отпива здрав гълток от тубата.

— Какво се случи там горе, Джон?

— Не знам. Но не искам никога повече да ми се случва.

— И какво им говореше. Звучеше почти така, все едно ги викаш.

Той ме погледна косо и втренчено.

— Ти чу ли какво казвах?

— Не точно. То дори не звучеше като говор.

— Това е защото то не бе говор — каза той и съм сигурна, че усетих облекчение в гласа му. — Опитвах се да им привлека вниманието.

— Е, със сигурност успя.

На светлината на колмановия фенер мисля, че го видях да се усмихва.

— Дааа, успях, нали?

В нощта около нас чух, че насекомите отново започват да издават обичайните за тях звуци.