Боровата пустош

9. Ръба на булото

Профучах надолу по „Паркуей“ към изхода за Бас Ривър и се опитах да намеря пътя към колибата на Гюс Соой. Пътуването, което се бе оказало трудно през деня, по тъмно бе неколкократно по-сложно. Но аз успях да открия червения кедър. Моят план бе да го убедя да ми покаже прекия път до обратната страна на Рейзърбек Хил, мислейки си, че фактът, че Крайтън е вече там, може да го направи по-сговорчив. Само че, когато пристигнах с гръм и мълнии в просеката на Гюс, открих, че той не е сам.

Хората от Рейзърбек бяха тук. Ако се съди по броя им — всичките.

Гюс седеше на стълбите пред входа, една туба висеше в ръката му. Очевидно бе шокиран, че съм тук и бе всичко друго, но не и приятелски настроен.

— Какво искаш?

Преди да успея да отговоря, хората от Рейзърбек ме познаха и около мен се събра малка тълпа.

— Защо всички те са тук? — попитах Гюс.

— Просто на гости — каза той небрежно, но не ме погледна в очите.

— И няма нищо общо с онова, което става в голото място от другата страна на Рейзърбек Хил, нали?

— Върви по дяволите! Душила си наоколо, нали? Ти и твоят приятел. Те ми казаха, че се е навъртал насам, питал разни неща. Къде е сега? Крие се в храстите ли?

— Той е там — казах аз, сочейки върха на Рейзърбек Хил. — И ако правилно съм разбрала, е застанал точно в центъра на голото място.

Гюс изпусна тубата. Тя изтрополи по дъските на стълбите.

— Знаеш ли какво ще стане с него?

— Не — казах аз. — А ти? — огледах хората от Рейзърбек. — А те?

— Не мисля, че някой знае, най-малко те. Само че те се страхуват. Идват тук два пъти в годината, когато голото място се активира.

— Виждал ли си някога какво става там?

— Веднъж. И не искам да ми се случва отново.

— Защо не си разказал на никого?

— Какво? Та да се домъкнат всякакви умници, да зяпат и да се мотат, и да строят, така че в крайна сметка да развалят местността. Всички тук предпочитаме да се сблъскваме с лудостта на голото място два пъти годишно, отколкото с лудостта на разните му там умници всеки ден в годината.

Нямах време да се впускам в теорията на Крайтън, че голото място генетично уврежда хората от Рейзърбек. По-важно бе да открия Джон.

— Как да стигна дотам? Кой е най-прекия път?

— Не можеш…

— Те ходят там! — посочих хората от Рейзърбек.

— Добре де! — каза той, без да прикрива враждебността в гласа си. — Заповядай. Зад колибата ми има пътека. Върви по нея през лявото било на хълма.

— И после?

— После няма да имаш нужда от напътствия. Ще разбереш накъде трябва да вървиш.

Думите му прозвучаха злокобно, само че нямах време да го притискам. Бях подтиквана от усещането за неотложност. Времето течеше. И то бързо. Вече си бях приготвила фенер, така че се забързах към задната страна на колибата му и тръгнах по пътеката.

Гюс се оказа прав. Когато превалих билото на хълма, видях проблясъци между дърветата, подобни на светкавици, като че ли някаква миниатюрна, но много силна буря бе свалена и закотвена към земята. Ускорих крачка, дори на места тичах, където теренът позволяваше. Въятърът се засили, когато наближих района на бурята, превръщайки се от силен бриз в истински ураган, в момента, в който си пробих път през храсталака и се запрепъвах в просеката, която обрамчваше голото място.

Хаос. Това е единствения начин, по който мога да го опиша. Кошмар, пълен със сипещи се от всички страни светлини и боботещ вятър. Боровите светлини — или лумени — бяна там, стотици, с всякакви размери, необезпокоявани от завихрените въздушни маси, описваха диви окръжности, като всяка от тях ярко проблясваше, когато преминеше над голото място. Самото то — сияеше в блед пурпур, който се издигаше на трийсет-четирийсет фута във въздуха, преди да избледнее в нощта.

Откраднатата книга, записките на Крайтън — всичко това не бе просто някаква мистична лудост. Тук ставаше нещо катаклизмено, нещо, което отхвърляше всякакви природни закони — ако изобщо тези закони имаха някакъв реален смисъл. Дали това бе един от нексусите, които бе описал, разрив в действителността, която ни заобикаляше, точно в момента, със сигурност можеше да каже единствено Крайтън.

Определено имаше накой в голото място. От там, където бях застанала, не можех да различа чертите му, но бях сигурна, че това е Джонатан Крайтън.

Хвърлих се напред, докато не стигнах ръба, само че спрях в пясъка, точно преди да пресека сиянието. Крайтън беше там, коленичил, ръцете и ходилата му бяха заровени в пясъка. Той се озърташе, изражението му бе напрегната смесица от страх и почуда. Изкрещях името му, но той не можеше да ме чуе, поради рева на вятъра. На два пъти погледна точно към мен, но въпреки, че виках и махах с ръце като откачена, не ме видя.

Явно нямах друг избор. Трябваше да пристъпя върху голото място… нексуса. Не беше лесно. Всичките ми истинкти крещяха да побягна в обратна посока, само дето не можех да го изоставя там. Той изглеждаше безпомощен, залепнал като муха на мед. Бях длъжна да му помогна.

Поех дълбоко дъх, затворих очи и прекрачих през…

… и се запрепъвах напред. Горе и долу изглежда придобиваха нов смисъл на това място. Отворих очи и паднах на колене, едва ли не върху Крайтън. Огледах се и замръзнах.

Боровата пустош бе изчезнала. Нощта бе изчезнала. Явно тук бе преди зазоряване или по здрач, но вятърът все още виеше над главите ни, боровите светлини проблясваха около нас, появявайки се и изчезвайки, като че ли пресичаха невидими стени. Бяхме някъде… другаде: върху някаква огромна мъглива равнина, която като че ли се простираше в безкрая, надиплена единствено от скупчени растения и огромни кълба мъгла, едно от които се падаше вляво от мен и изглежда, че се простираше безкрайно на ширина и височина. Някъде далеч, в неподлежащата на измерване шир, лежаха планини с големината на Луната, които се протягаха и изчезваха в маранята на пурпурното небе. Хоризонтът — или това, което си въобразявах, че е хоризонтът — не се извиваше както би трябвало. Мястото изглеждаше много по-голямо от света — нашия свят — който се намираше само на няколко крачки оттук.

— Господи, Джон, къде сме?

Той се стресна и обърна глава. Ръцете и краката му останаха зарити в пясъка. Очите му се разшириха от шока, когато видя, че съм тук.

— Не! Нямаш работа тук!

Гласът му бе още по-дрезгав и разфиксиран отколкото вчера. Доста странно, но бледата му кожа бе придобила почти здравеняшки вид на розовата светлина.

— Нито пък ти!

Точно тогава ми се счу нещо. Над писъка на вятъра се долавяше някакъв друг звук. Грохот като от лавина. Носеше се някъде отляво, откъм кълбото мъгла. Нещо масивно, нещо наистина огормно се движеше там вътре и мъглата като че се отдръпваше.

— Да се махаме оттук, Джон!

— Не! Аз оставам!

— Забрави! Хайде!

Възпалението го бе съсипало и очевидно не можеше да мисли разумно. Не ми пукаше какво казва, нямаше да го оставя да рискува живота си в това място. Щях да го издърпам оттук и да му дам възможност да си помисли шест месеца. И тогава, ако все още искаше да го направи, негова си работа. Но в момента не бе способен да разсъждава трезво.

Обвих с ръце гърдите му и се опитах да го изправя на крака.

— Мак, моля те! Недей!

Ръцете му останаха приковани в пясъка. Сигурно се беше хванал за нещо. Сграбчих десния му лакет и дръпнах. Той изпищя, когато ръката му се изскубна от пясъка. След което и аз изпищях, пуснах го и се отдръпнах назад върху пясъка.

Защото ръката му вече не беше ръка.

Бе голяма и бяла и имаше дълги, вървовидни, конусообразни, подобни на корени израстъци, нещо като прорасналите картофи, когато се оставят под мивката прекалено дълго, само дето тези неща се движеха, гърчеха се и се огъваха като шепа бели змии.

— Тръгвай, Мак! — каза той с онзи разфиксиран глас, а по лицето и очите му можех да прочета, че не е искал, да го виждам в такова състояние. — Мястото ти не е тук!

— А твоето е?

— Сега вече да!

Не можах да се насиля да докосна ръката му, така че се протегнах и сграбчих ризата му. Дръпнах.

— Ще намерим лекари! Те ще те оправят! Може да…

— НЕ!

Това беше вик, но беше и още нещо. Нещо дълго и бяло, и твърдо като стегнат мускул, много подобно на нещата, които се подаваха от ръкава на ризата му, се стрелна от устата му и ме блъсна в гърдите, ожулвайки бюста ми, докато ме тласваше встрани. После пак се прибра.

Отскочих. Изправих се някакси на крака и сляпо запълзях в посоката, от която дойдох. Изведнъж пак се озовах в Боровата пустош, в хладната нощ, а светлините диво се въртяха над главата ми. С препъване се отправих към храстите, далеч от нексуса, далеч от Джонатан Крайтън.

В края на просеката се насилих да спра и да погледа назад. Видях Крайтън. Ужасната му, изродена ръка бе вдигната. Знаех, че не може да ме види, но изглеждаше така, все едно ми маха за сбогом. След което я свали и отново зарови израстъците в пясъка.

Последното нещо, което си спомням тази нощ, е това, че повръщах.