Безумна луна

Глава 6

Може да съм луд, но не мога да се държа предизвикателно, когато има пистолет, опрян до главата ми. Внимателно поставих настрана своя «Смит и Уесън», 38-и калибър, и отдръпнах пръстите си от него.

— Ръцете на гърба. По-бързо — изръмжа жената.

Направих го. Почувствах студения метал на белезниците около китките си и чух изщракването им, когато се закопчаха. Коляното освободи гърба ми, след което моят нападател ме обърна по гръб с един крак и светна с фенерчето си в лицето ми.

— Хари! — каза тя.

Примигнах срещу светлината. Сега познах гласа.

— Здравей, Мърфи. Пак ще водим разговор, нали?

— Подлец! — каза грубо Мърфи. Все още беше в сянката зад лъча на фенерчето, но вече различавах контурите и. — Намери следа и я проследи, без да ми се обадиш.

— Някои живеят в стъклени кули, лейтенант — казах аз и седнах с ръце, извити зад гърба. — Нямаше никакво време. Следата беше гореща и не можех да си позволя да я оставя да изстине.

Мърфи изръмжа.

— Как откри това място?

— Аз съм магьосник — отговорих аз и се опитах да опъна ръцете си, доколкото беше възможно. — С магия. Как иначе?

Мърфи изръмжа, но се наведе зад мен и отключи белезниците. Разтрих си китките, след като бяха освободени.

— А ти?

— Аз пък съм полицай — каза тя. — Една кола ни следваше до Маканали чак от местопрестъплението. Почаках да отмине и я проследих дотук. — Тя се изправи. — Ти беше вътре. Излезе ли някой от предния вход?

— Не. Не мисля. Но не можех да видя.

— По дяволите! — каза Мърфи и прибра пистолета в джоба си. — Не са излезли и отзад. Трябва да има някакъв изход през покрива. — Тя огледа гъсто застроените здания, осветявайки покривите със своето фенерче. — Отдавна са изчезнали.

— Някой губи, друг печели — казах аз, докато се изправях на крака.

— Как не — отвърна тя, обърна се и се запъти към зданието.

Настигнах я бързо.

— Къде отиваш?

— Вътре. Да видя дали няма стълби или нещо подобно.

— Не можеш да ги настигнеш — казах аз, придружавайки я в тъмното здание. — Не можем да се справим с тях само двамата.

— Тях? — попита Мърфи. — Аз видях само една жена.

Тя спря и се обърна към мен, а аз и разказах набързо всичко, което се беше случило, след като се разделихме на паркинга при Маканали. Мърфи ме слушаше и сините и очи гледаха сериозно.

— Какво мислиш за това? — попита тя, когато свърших.

— Това са върколаците — казах аз, — а жената с посивялата коса е техният водач.

— Група убийци? — попита Мърфи.

— Глутница — поправих я аз. — Но не съм съвсем сигурен, че те са убийците. Струва ми се, че нещо им липсва… не знам какво точно. Сила, злоба.

Мърфи поклати глава и се обърна да излезе навън.

— Можеш ли да дадеш точно описание?

Придружих я навън.

— Надявам се, достатъчно точно. Но за какво ти е?

— Ще поискам заповед за арест на жената, а ти ще ми дадеш пълно описание на младежите, които си чул да разговарят.

— За какво ти е нужно всичко това? Нямаш ли регистрационния номер на колата, която е карала?

— Проверих вече — каза Мърфи. — Колата е взета под наем. Вероятно с фалшиви документи.

— Мисля, че не сме открили истинските престъпници, Мърф — казах аз. — Няма нужда от заповед.

— Защо да няма? — попита Мърфи. — Някой ме проследи през целия град чак от местопрестъплението. Не само това, но ти също можеш да потвърдиш, че те са убийците от там. Не пред съда, разбира се, но пред мен и това е достатъчно. Стандартното полицейско разследване ще извади всичко останало, а ние вече знаем какво да търсим.

Вдигнах ръка.

— Почакай малко. Моето заклинание не показва, че тази жена е убиецът. А само, че има нейна кръв на местопрестъплението.

Мърфи скръсти ръце и ме изгледа.

— На чия страна си все пак?

— Не разбираш ли, Мърфи? — попитах аз, леко раздразнен. — Не можеш да започнеш нещо срещу хора, които живеят в страната на демоните, без да имаш готовност да разплетеш всичко точно сега и докрай. Ако започнеш да се заяждаш с глутница върколаци, ако пратиш подире им полицията, това значи да обявиш война. Тогава трябва да си готова да я водиш.

Мърфи издаде напред челюстта си.

— Не се тревожи за мен. Ще се справя.

— Не твърдя, че няма да се справиш — казах аз. — Но това, което разкъса Спайк на парченца в клуба на Марконе, не е същото, което ме блъсна в тъмнината тук отзад.

Посочих с глава основното помещение на универсалния магазин.

— Така ли? — изненада се Мърфи. — Защо?

— Защото можеше да ме убие, а не го направи.

— Ти се съмняваш, че ще можеш да се справиш с някакъв вълк, така ли, Хари?

— В тъмното? — казах аз. — Мърфи, вече почти от сто години в по-голямата част от Щатите вълците са напълно изчезнали. Ти нямаш никаква представа колко опасни могат да бъдат те. Вълкът може да пробяга по-бързо от твоята кола почти през цялото Чикаго. И челюстите му могат да строшат бедрената ти кост с едно захапване. Вълкът буквално вижда топлината на тялото в пълен мрак и може да преброи космите на главата ти от сто метра само при светлината на звездите. Той чува биенето на сърцето ти от трийсет-четирийсет метра. Този вълк тук можеше много лесно да ме убие в пълния мрак. Но не го направи. Той ме обезоръжи, въпреки че го ударих, и се скри.

— Това нищо не значи — каза Мърфи, но кръстоса ръце пред себе си и огледа сенките край нас с леко потрепване. — Може би убиецът те познава. Може да не иска да рискува с убийство на магьосник. Може да е постъпил така, за да те обърка. Може да те е пожалил, за да реагираш точно по този начин и да разсееш съмненията.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но не мисля, че е така. Младежите, които видях… — Поклатих глава. — Не искай още заповед. Задръж, докато ти дам повече информация. Нали ми плащате да ви консултирам за окултното. Нали аз съм вашият експерт? Послушай ме и ми повярвай.

Тя ме погледна в очите с напрегнато изражение, но веднага отклони поглед, щом срещна моя. Мърфи ме познаваше отдавна. Никога не бива да гледате в очите един магьосник без сериозна причина. Магьосниците виждат прекалено много.

— Добре — каза тя накрая. — Ще изчакам, но само до утре сутринта, когато искам този доклад. Ако не ми покажеш нищо ново дотогава, тръгвам след хората, които видяхме тази вечер. — Устните и се сгърчиха в гневна усмивка. — И без това трябва много да обяснявам защо съм била на местопрестъплението в «Роузмонт». — Усмивката изчезна, остана само гневът. — Но ти ще ми предоставиш тази информация, Хари. Ясно, и при това рано сутринта. Не се заблуждавай, Дрезден, ще хвана този убиец, преди някой друг да успее.

Кимнах и и казах:

— Ще го имаш още утре сутрин.

Фенерчето на Мърфи примигна и угасна и се чу ясно как жичката се прекъсна.

Мърфи въздъхна в тъмнината.

— Нищо не върви като хората, когато ти си наоколо, Хари. Понякога — добави тя — просто мразя да си край мен.