Безумна луна

Глава 10

Очите на Марконе имаха цвета на стари, захабени доларови банкноти. Кожата му беше обветрена, с тен на човек, който живее на открито. Край очите и устните му имаше бръчки, като че ли се усмихва, но това рядко бе искрено. Костюмът му струваше поне хиляда долара. И представете си, той седеше на моя стол и ме наблюдаваше с най-делово изражение.

Изправен зад него, господин Хендрикс имаше вид на колежански футболист, който не е бил достатъчно умен да премине в професионалната лига. Вратът на Хендрикс беше колкото талията ми, а ръцете му — достатъчно големи, за да покрият лицето ми, и достатъчно силни, за да го смачкат. Рижата му коса бе подстригана късо, а лошо скроеният му костюм имаше вид, като че всеки миг ще се пръсне по шевовете. Не можех да видя дали има пистолет, но бях сигурен, че носи.

Застанах на вратата и погледнах за миг Марконе, но това не го смути. Той беше срещал вече моя поглед и беше проникнал в мен по-дълбоко, отколкото аз в него. Очите ми не криеха повече заплаха за него.

— Напуснете офиса ми — казах аз, след като влязох и затворих вратата.

— Хайде, хайде, господин Дрезден — каза Марконе с бащински упрек в тона си, — така ли се разговаря с бизнес партньор?

Намръщих се.

— Не съм ви никакъв партньор. Вие сте измет. Най-лошият престъпник в града. Някой ден полицията ще ви пипне и не ви искам в моя офис. Вън!

— Полицията — каза Марконе — ще бъде най-добре ръководена от частни, а не от обществени институции. По-добро заплащане, по-големи печалби…

— И по-лесна за подкупване, корумпиране и манипулиране — добавих аз.

Марконе се усмихна.

Свалих си шлифера и го хвърлих върху масата до вратата, отрупана с брошури със заглавия «Вие и вещиците» и «Искате ли да правите магия? Питайте мен». Откачих стрелящата пръчка от презрамката и я поставих спокойно на плота пред мен. Той вероятно си спомни какво направих във «Варсити» миналата пролет.

Погледнах към него.

— Още ли сте тук?

Марконе кръстоса ръце пред себе си.

— Имам едно предложение за вас, господин Дрезден.

— Не — отвърнах аз.

Марконе се подсмихна.

— Мисля, че поне трябва да ме изслушате.

Погледнах го право в очите и също се усмихнах.

— Не! Махайте се!

Бащинското му поведение изчезна и очите му станаха ледени.

— Нямам нито време, нито търпение за вашите детинщини, господин Дрезден. Убиват хора. Вие работите по случая. Имам информация за вас и искам да ви я предоставя — срещу определена сума.

Изпънах се и го погледнах за минута, след което казах:

— Добре. Каква е цената ви?

Марконе протегна ръка и Хендрикс му подаде една папка. Марконе я пое и я постави върху издрасканата повърхност на моето дървено бюро, след което я разтвори.

— Това е договор, господин Дрезден. Наемам ви в моята фирма като консултант по въпросите на сигурността. Условията са доста щедри. Вие сам ще посочите работните си часове, не по-малко от пет на месец. Можете да попълните размера на заплатата си веднага, аз искам само да уговорим формално нашите работни взаимоотношения.

Приближих се до бюрото ми. Видях, че Хендрикс леко се отдръпна, като че ли се подготвяше да прескочи бюрото и да се хвърли върху мен, но не му обърнах внимание. Взех папката и разгледах договора. Не съм юрист, но добре познавам тези видове сделки. Предложението на Марконе беше много изгодно. Той ми предлагаше работа, за която можех само да мечтая — почти никакви задължения и колкото пари поискам. Даже имаше клауза, която уточняваше, че от мен не може да се очаква и да се иска да изпълнявам незаконни задачи.

С толкова пари бих могъл да живея както си искам. Ще престана да драскам за всеки долар и да си троша краката за всеки параноичен маниак, който иска да ме наеме, за да изследвам духовете, обсебили кравата на пралеля му. Ще подновя четенето и ще се отдам на магическите експерименти, за които ме сърбят ръцете отдавна. Няма да живея вечно и всеки час, пропилян в търсене на летящи чинии, би могъл да бъде използван за неща, които наистина ме интересуват.

Проклетият съблазнителен договор.

Беше много удобен кучешки нашийник.

— За идиот ли ме имате? — попитах аз и хвърлих папката на бюрото.

Марконе повдигна вежди и устата му леко се отвори.

— Часовете ли ви притесняват? Можем да намалим минимума на един час седмично? Дори месечно?

— Не са часовете — казах аз.

Той разпери ръце.

— Какво тогава?

— Фирмата. Само като си помисля, че един наркотрафикант и убиец иска да му се закълна в лоялност. Не ми харесва източникът на вашите пари. По тях има кръв.

Марконе отново присви ледените си очи.

— Помислете добре, господин Дрезден. Няма да повторя предложението си.

— Може ли да ви предложа нещо, Джон? — казах аз. Видях как ъгълчетата на устните му се присвиха, когато произнесох малкото му име. — Кажете ми каквото знаете и аз ще направя всичко възможно, за да пипна убиеца, преди да стигне до вас.

— Защо мислите, че съм притеснен, господин Дрезден? — каза Марконе и придаде лек подигравателен оттенък на въпроса си.

Вдигнах рамене.

— Вашият бизнес партньор и любимият му бодигард бяха изкормени миналия месец. Спайк пък бе разкъсан на парчета снощи. И сега вие изпълзявате от дупката си и ми подхвърляте информация, за да ми помогнете да пипна убиеца, и ме насилвате да ви стана телохранител. — Наведох се напред, опрян на лакти, и сведох глава, докато очите ми се изравниха на няколко сантиметра с тези на Марконе. — Шубе ли ви е, Джон?

Лицето му се сгърчи отново и почти усетих миризмата на лъжата му.

— Естествено, че не, господин Дрезден. Не можете да си спечелите положение в живота, подобно на моето, само с безразсъдство.

— А само с коравосърдечие, нали?

Марконе стовари дланите си върху бюрото и се изправи. Аз също се изправих, достатъчно, за да стърча над него и да се вторача в очите му.

— Аз съм бизнесмен, господин Дрезден. Може би предпочитате по улиците да цари анархия? Войни между съперничещи си банди? Аз въвеждам ред в този хаос.

— Не. Вие само правите хаоса по-резултатен и организиран — отвърнах му аз. — Можете да казвате каквото си искате, но това не променя факта, че вие сте мошеник, проклето животно, което трябва да попадне, където му е мястото. Нищо повече.

Безизразното лице на Марконе побеля. Челюстите му се сключиха над бесните слова, които напираха отвътре. Бях го натиснал здраво с гнева си, излязъл извън контрол. Вложих целия си страх и безпокойство в тези отровни думи и ги захвърлих срещу него като метални отпадъци.

— Какво става тук, Джон? Какво е това? Видяхте ли Спайк? Видяхте ли как са раздрали лицето му? Видяхте ли, че са го изтърбушили? Аз видях. И можах даже да помириша какво е обядвал. Можете ли да си представите това да се случи на вас, Джон?

— Не се обръщайте така към мен — каза Марконе с бавен и леден глас, който моментално укроти моето разгорещяване. — Ако се намирахме на обществено място, щях да накарам да ви убият за тези думи, господин Дрезден.

— Ако бяхме на обществено място — отговорих му аз, — сигурно щяхте да опитате. — Изправих се и погледнах отвисоко към него, без да обръщам внимание на стърчащия над мен Хендрикс. — Сега се пръждосвайте от моя офис.

Марконе оправи сакото и връзката си.

— Допускам, господин Дрезден, че ще продължите разследването си заедно с полицейското управление.

— Естествено.

Марконе заобиколи бюрото ми, мина покрай мен и се насочи към вратата. Хендрикс го последва, огромен и спокоен.

— В такъв случай в мой интерес е да приема предложението ви и да помогна на разследването с каквото мога. Поинтересувайте се за името Харли Макфин. И проверете проекта за Северозападния проход. Вижте къде ще ви отведат те.

Той отвори вратата.

— Защо трябва да ви вярвам? — попитах аз.

Той се обърна към мен.

— Надникнахте в съкровените дълбини на душата ми, господин Дрезден. Вие ме познавате толкова отблизо и дълбоко, че аз все още не мога да разбера докъде. Както и аз познавам вас. Би трябвало да знаете, че имам достатъчно причини да ви помогна и че информацията е важна. — Той се усмихна отново смразяващо. — А също така, че не е разумно да ме превръщате в неприятел. Не исках да става така.

Аз присвих очи.

— Ако ме познавате толкова добре, би трябвало да знаете, че друг път няма.

Той сбърчи устни, но не направи опит да ме опровергае.

— Жалко — каза, — наистина жалко.

След което излезе. Хендрикс ми хвърли един поглед със свинските си очички и го последва. Вратата се затвори след тях.

Въздъхнах дълго и на пресекулки и се стоварих на бюрото си. Подпрях лицето си с ръце и забелязах, че треперят. Не бях осъзнал досега колко дълбоко се отвращавам от Марконе и от всичко, което той представлява. Не съзнавах колко много ме беше наранило свързването на моето име с неговото. Не знаех колко много ми се иска да скоча и да му размажа носа с юмруци.

Поседях така в продължение на минути, за да се укроти сърцебиенето ми и да си поема по-спокойно дъх. Марконе можеше да ме убие. Можеше да накара Хендрикс да ме разкъса или да ми пусне един куршум още тук — но не го направи. Това не беше в негов стил. Не можеше да ме елиминира точно сега, след като упорито бе разпространил сред престъпния свят слуха, че между нас двамата има някакъв съюз. Трябва да бъде по-прикрит и по-хитър. Да накара Хендрикс да ми пръсне мозъка по пода, не беше начинът.

Замислих се за това, което каза, и последствията от приемането на моето предложение. Той беше застрашен. Нещо го беше уплашило — нещо, което не може да проумее и с което не може да се пребори. Затова искаше да ме наеме. Като магьосник аз мога да превръщам неизвестните величини в нещо, което може да се измерва. Като свалям булото на ужаса, което покрива тези неща, по някакъв начин помагам на хората да се справят с тях. Марконе искаше да застана до него и да му помогна да не се плаши повече от неизвестното, което се спотайва в мрака.

По дяволите, и той е човек.

Потреперих. Исках да го намразя, но единственото, което успявах да постигна, беше отвращение и може би яд. Много от нещата, които каза, бяха верни. Марконе си беше бизнесмен. Той ограничи насилието по улиците — но парите, които престъпниците изсмукваха от града, станаха много повече. Той бранеше плътта на града, но пиеше кръвта и тровеше душата му. Това нищо не променяше, абсолютно нищо.

Но да виждам, че човекът, когото познавах, хищникът с тигрова душа, бизнесменът убиец е изплашен от това, срещу което аз самият трябваше да се изправя, наистина ми изкара акъла и в работата, която ми предстоеше, се появи елемент, който отсъстваше досега — заплахата.

Това обаче не променяше нищо. Не е страшно да си уплашен. Просто не позволяваш това да ти попречи да си свършиш работата.

Седнах зад бюрото ми, прогоних всякакви мисли за кръв, зъби и страшна смърт от ума ми и започнах да търся какво се крие зад името Харли Макфин и проекта за Северозападния проход.