Безумна луна

Глава 18

Опитах се да накарам зашеметеното ми тяло да реагира, да се изправя на крака и да хвърля всеки грам от магическата си сила в защита на Мърфи, пък каквото ще да става.

Не успях.

Върколакът приближаваше по коридора с такава бързина, че просто не можех да повярвам, че нещо толкова едро може да се движи така. Ноктите му се забиваха в плочките на пода, сякаш бяха от глина. Стените покрай звяра се разтърсваха, като че ли самото му присъствие е достатъчно, за да разлюлее всичко. От разпенените му челюсти капеха кървави лиги и зелените му очи светеха с адска ярост.

Мърфи, изправила се в целия си ръст от метър и петдесет и нещо, беше по-ниска от върколака, но неговите очи бяха на равнището на нейните. Отново беше с джинси, с туристически обувки, фланелена риза с навити ръкави и плетена лента на врата. Нямаше нито грим, нито бижута и ушите им изглеждаха странно незащитени без обиците. Хлапашката им прическа се спускаше край очите и и когато вдигна пистолета, тя издаде долната си устна и духна, за да отстрани кичурите, които им пречеха да вижда. Щом върколакът стигна на десет метра от нас, започна да стреля — без полза. Създанието се беше надсмяло на куршумите, изстреляни от упор в черепа му.

В този момент забелязах три неща.

Първо, Мърфи не използваше обичайния тежкокалибрен полуавтоматичен колт, който обикновено носеше. Пистолетът им беше по-малък и по-лъскав и имаше оптичен прицел.

Второ, звукът на пистолета беше по-рязък — бак, бак, бак, вместо обикновеното бам, бам, бам.

И трето, когато първият куршум се заби в гърдите на върколака, от раната бликна кръв, животното се препъна и се изви като изненадано. Вторият и третият куршум удариха предния му крак, който се подви под него. Върколакът изрева, инерцията му го отпрати настрани и той просто проби стената и изчезна в стаята зад нея.

Мърфи и аз останахме в покрития с прах коридор, а алармата продължаваше жално да вие. Мърфи коленичи до мен.

— На всичкото отгоре казах на леля Една, че никога няма да използвам тези обици — прошепна тя. — За бога, Дрезден, ти си целият в кръв. Лошо ли си ранен?

Усетих, че пъхна ръката си в едно огромно, разкъсано място на комбинезона, което не бях забелязал, и опипа гърдите и раменете ми, за да провери за кръвоизливи.

— Освен това ти си арестуван.

— Добре съм, всичко е наред — изпъшках аз, когато успях да си поема дъх. — Какво стана? Как успя?

Тя се изправи, вдигна пистолета си и се приближи до дупката, която върколакът бе пробил в стената. От другата страна се чуваше шум от трошене, тежки удари и гневно ръмжене.

— Имаш право да мълчиш. Какво мислиш, че стана, глупако? Прочетох доклада ти. Правя си сама мунициите за състезанията по стрелба и миналата нощ излях няколко сребърни куршума. За жалост, те са само 22-ри калибър, така че трябва да го уцеля в окото, за да го поваля. Стига да може.

— Двайсет и втори? — проплаках аз, все още задъхан. — Не можа ли да направиш поне 38-и или 45-и?

— Престани да мрънкаш и да хленчиш — изръмжа Мърфи. — Имаш право на адвокат. Не правя муниции за работа и нямах такива материали. Задоволявай се с това, което имаш.

Изправих се на крака и се подпрях на стената до дупката. Чу се шум от стъпки, тичащи към нас.

— Защо ще ме арестуваш? Какво има зад стената?

— Архиви и досиета — каза Мърфи, насочвайки спортния си пистолет към дупката. — Стари шкафове и компютри. Всички, които работят там, си отидоха преди часове. Как ще реагира на сълзотворен газ?

— Прати някого вътре и тогава ще ти кажа — промърморих аз и Мърфи ми хвърли един мрачен поглед.

— Стой тук, Дрезден, докато те приберем на сигурно място и повикаме лекар да те прегледа.

— Слушай, Мърфи. Ние сме блокирани в едно и също здание с най-ужасното създание и въпреки това се опитваш да ме арестуваш. Замисли се.

— Ти сам си го постла, мухльо. Сега лягай там, долу. — След това Мърфи извика, без да откъсва поглед от дупката в стената. — Кармайкъл! Ела тук! Разположи четирима пред вратата на архива и прати останалите при мен. Рудолф, ела и откарай Дрезден в офиса. — Тя погледна китките ми, където все още висяха части от белезниците, които ми закопча миналата нощ. — За бога, Дрезден — прошепна тя, — какво си направил с моите белезници?

Коридорът се изпълни с полицаи, повечето от които неуниформени агенти на Специалния отдел. Някои носеха пистолети, други бяха въоръжени с пушки «помпи» срещу улични размирици. Пред очите ми беше мътно и сивите тонове се редуваха с цветни, докато адреналинът караше нервите ми да се опъват и трептят. Ефектът от отварата отслабваше — обикновено действието на повечето отвари трае само минути.

Огледах се. Зъбите на върколака бяха засегнали крака ми през ботуша. Болеше и чорапът ми беше напоен с кръв. Ще оставям червени следи по пода, когато тръгна нанякъде. Усещах вкуса на кръвта и в устата си, там, където си бях прехапал езика, и трябваше да я преглъщам или да плюя. Преглътнах. Без коментари, моля. Гърбът ми беше скован, а там, където не беше, болеше ужасно. Естествено, раната в рамото ми пулсираше толкова силно, че едва стоях.

— Копелето сдъвка хубавия ми ботуш — измърморих аз и неизвестно защо, това ми се видя невероятно смешно.

Може би тази вечер ми се случиха прекалено много неща, но каквато и да беше причината, избухнах в задъхан, хъркащ пристъп на смях.

Кармайкъл ме издърпа обратно. Кръглото му лице беше почервеняло от напрежение и възбуда, покритата с лекета връзка се вееше свободно около врата му. Той ме предаде на един млад, прилично изглеждащ детектив, когото не познавах. Вероятно е нов в Специалния отдел. Облегнах се на него и продължих да се смея.

— Рудолф, заведи го в офиса — каза Кармайкъл. — И го дръж там. Като приключим тук, ще повикаме лекар.

— Исусе! — каза Рудолф, опулил очи, а късата му коса беше покрита с прах. Гласът му беше напрегнат и паникьосан и въпреки неговата младост беше два пъти по-запъхтян от ветерана Кармайкъл. — Видяхте ли го на мониторите? Видяхте ли какво направи със сержант Хамптън?

Кармайкъл грабна Рудолф за ризата и го разтърси.

— Слушай, младо — каза той грубо. — То е още тук и може да ни довърши толкова бързо, колкото Хампи. Затваряй си устата и прави каквото ти казвам.

— Д-добре — каза Рудолф.

Изправи се и започна да ме блъска назад по коридора, по-далече от архивния отдел. — А кой е този?

Кармайкъл ми хвърли един мръсен поглед.

— Това е оня тип, който знае всичко. Ако се съвземе и каже нещо, чуй го.

След това грабна една пушка и се затътри към Мърфи, която се готвеше да поведе през дупката в стената една група срещу върколака. Тя ги инструктираше, че ако бъде повалена, един от мъжете трябва да вземе пистолета и и да се опита да улучи създанието в окото.

Новакът почти ме пренесе зад ъгъла към преддверието на Отдела за специални разследвания. Погледнах втренчено към краката си и кървавата следа, която оставях след себе си, и се изкисках. Нещо ме тормозеше, нещо отвъд лудешкия ми смях, където рационалното ядро на мозъка ми чакаше да обърна внимание на нещо важно. Нещо, отнасящо се до кръвта.

— Това е невъзможно — си мрънкаше Рудолф по целия път. — Такова нещо не може да има. Исусе, това трябва да е някакъв номер за новака. Шега. Няма начин.

От него лъхаше на кисела пот и страх и той целият трепереше. Усещах го в ръката ми, която той стискаше.

Мисля, че неговият ужас ме накара да прогледна през собствената си истерия, да се преборя с нея и да я поставя под контрол. Извлече ме през вратата до Специалния отдел и аз се строполих на изтърбушеното старо канапе зад вратата. Опитвах се да си поема въздух, докато новакът затвори вратата и започна да крачи напред-назад и да стене с опулени очи.

— Не може да бъде — повтаряше той. — За бога, това е невъзможно.

— Хей! — успях да извикам след минута, борейки се да подредя всичко, което клокочеше в тялото ми — сълзи, рани, може би едно или две навяхвания, студа от шока и болките от непрекъснатия смях накрая. Новакът не ме чу. — Вода! — казах му аз. — Дай ми вода.

— Вода ли? Добре — отвърна Рудолф, обърна се и се затича към чешмата.

Ръцете му трепереха толкова много, че смачка първите две книжни чаши и успя да напълни едва третата.

— Ти си онзи тип. Мошеникът.

— Магьосникът — изригнах аз. — Хари Дрезден.

— Да, Дрезден — каза момчето и се приближи с чашата. Взех я и изсипах цялото и съдържание върху лицето си. Беше като леден шок, който да ме измъкне от света на кикота и оголените нервни окончания и да ми позволи да се захвана за нещо здраво. След това му подадох отново чашата. — Още една за вътрешностите.

Той ме погледна, сякаш съм луд (Кой би могъл да каже?), и отиде за още една чаша вода. Изпих я и започнах да си подреждам мислите.

— Кръв, Руди — казах аз. — Нещо с кръв.

— Боже — заекна новакът и обели бялото на очите си. — Хамптън беше целият в кръв. Кръв имаше из цялата стая, върху плексигласовия прозорец и по телекамерата. По дяволите, кръвта беше навсякъде. Какво, мамка му, е това нещо?

— Само още едно лошо момче. Но и то кърви — казах аз. След това подредих идеите си и мозъкът ми взе тежко решение. — То кърви. Мърфи го простреля и кръвта му бликна по целия под. — Преглътнах остатъка на водата и се изправих. — То кърви и аз ще го прикова.

Вдигнах юмрук и го размахах в закана над главата си, след което минах край изумения Рудолф.

— Хей — каза той колебливо. — По-добре да седнете. Не изглеждате много добре. И все още сте арестуван.

— Точно сега не съм под арест — отговорих му аз. — Нямам време.

Закуцуках покрай бюрата към офиса на Мърфи. Той беше малък отделен кабинет, преграден с евтина дървена стена и със стара дървена подова настилка, но превъзхождаше останалите помещения в този пренебрегван отдел. На вратата му, там, където навсякъде другаде имаше табелка, тук беше залепена хартийка, на която бе изписано с ясни, черни букви: «Л-Т КАРИН МЪРФИ, СПЕЦИАЛНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ». Отказът да купят истинска табелка за шефа на Специалния отдел беше едно напомняне, че който и да е той, няма да остане дълго на поста си. Под чистия книжен етикет, в единия ъгъл, някой беше залепил яркочервен стикер, който гласеше: «НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ УБИТИ И ИЗЯДЕНИ».

— Надявам се да не е оставила компютъра си включен — промърморих аз и влязох в офиса и.

Хвърлих един поглед на чистото и подредено помещение и влязох да си взема от масата до компютъра стрелящата пръчка, гривната, амулета, оръжието и другите принадлежности, които бяха иззети от мен при арестуването. Компютърът беше включен. Когато ръката ми се плъзна покрай него, мониторът му изпращя, а от кутията на компютъра проблесна искра и излезе малко облаче.

Трепнах и прибрах нещата си, поставих с треперещи пръсти защитната гривна, вкарах главата си в примката на амулета, пъхнах пистолета в джоба на комбинезона и твърдо стиснах стрелящата пръчка в дясната си ръка, частта на моето тяло, която излъчва енергия.

— Нищо не си видял, нали, Руди?

Новакът гледаше с учудено изражение към мен и димящия компютър.

— Какво направихте?

— Нищо, не съм се доближавал, нищо не съм направил, само това ще кажа — промърморих аз. — Пазиш ли книжната чаша? Чудесно. Сега ни трябва само едно препарирано животно.

Той ме погледна втренчено.

— К-какво казвате?

— Препарирано животно, човече! — изревах му аз. — Недей да пречиш на магьосник, който прави магии! — изкисках се аз, което заплаши да върне дивата истерия, която все още се спотайваше с пълна сила дълбоко в мен, но успях да я преодолея с яростно мръщене.

Горкият Рудолф, който понесе удара и на двете ми настроения, стана още по-блед и отстъпи с няколко крачки назад.

— Виж какво, Кармайкъл все още държи няколко играчки в бюрото си, нали? За деца, които трябва да чакат родителите си тук?

— Ъхъ — каза новакът. — Аз, ъхъ…

Размахах стрелящата пръчка.

— Иди да видиш!

В този момент момчето вероятно предпочиташе да се измъкне по някакъв повод, но прояви готовност да изпълни искането ми. Завъртя се, изтича в общото помещение и започна отчаяно да рови в отворените бюра.

Закуцуках навън от офиса на Мърфи и погледнах кървавите отпечатъци, които бях оставил на сивия килим. Ставаше ми по-студено от загубата на кръв. Не беше сериозно, но това се случваше чак в долния край на дългото ми тяло и ако не спра кървенето, не след много време ще имам проблеми.

Канех се да се наведа и да огледам по-добре наранения си крак, но когато започнах да го правя, се заклатих опасно и реших, че е по-добре да почакам някой друг да го направи. Изправих се и поех дълбоко въздух няколко пъти. Нещо ме тормозеше в цялата тази работа, нещо, което може би съм пропуснал, но да пукна, ако можех да се сетя какво е.

— Руди! — извиках аз. — Намери ли най-сетне това животно?

Новакът вдигна ръка с една плюшена кукла на Снупи.

— Това ще свърши ли работа?

— Чудесно — поздравих го аз леко замаяно.

И тогава адът се стовари върху главите ни.