Безумна луна

Глава 2

Мърфи отказа да я закарам с моя стар фолксваген — синята костенурка.

Всъщност тя отдавна не е синя. Една от вратите е заменена със зелена, а другата е бяла, защото някакво същество с яки челюсти ги беше повредило. Гюрукът беше унищожен от огън и автомонтьорът, при когото ходя, Майк, го замени с друг, от червена кола. Най-важното бе, че костенурката вървеше, макар и не много бързо, и аз се чувствах добре в нея. Майк каза, че този модел фолксваген се поддържа най-лесно, и затова още я карам. В движение е осем-девет дни от десет. Което е направо страхотно.

Всички уреди имат склонност да се повреждат, когато наблизо има магьосник — щракна ли ключа, крушката изгаря. Когато преминавам покрай улична лампа, тя примигва и престава да свети. Около мен всичко се разваля, включително и автомобилите.

Не мисля, че беше много разумно от страна на Мърфи да рискува своята кола, когато можеше да използва моята, но тя каза, че ще поеме този риск.

Тя си мълчеше, докато подкара своя сатурн[1], най-напред по булевард “Кенеди”, а след това към предградието “Роузмонт”. Наблюдавах я малко неспокойно, докато пътувахме. Очевидно бързаше, защото поемаше твърде много рискове, засичайки другите коли, и се принудих да си сложа колана. Поне не бяхме на нейния мотоциклет.

— Мърф, къде е пожарът? — попитах аз.

Тя погледна към мен.

— Искам да те заведа там, преди да пристигнат другите.

— Журналистите ли? — Не можех да не вложа известно отвращение при произнасянето на думата.

— Няма значение — повдигна рамене тя.

Намръщих се, но не казах нищо повече — тя също не продума. Изминахме целия път в мълчание, напуснахме булевард "Кенеди" и спряхме на паркинга пред незавършения строеж на някакъв търговски център. Излязохме от колата.

Над главите ни прелетя ниско реактивен самолет, насочващ се към летище “О'Хейър”, само на няколко километра на запад. Хвърлих му един бърз поглед, а после се намръщих на Мърфи, след което униформен служител на реда ни поведе към зданието, оградено с полицейска лента. Осветлението беше обилно, а отгоре блестеше луната в почти правилна окръжност. Докато вървях, а разветите поли на моя дъстер[2] се удряха в крачолите ми, хвърлях огромна, тромава сянка, която надхвърляше по размери доста по-скромните очертания на Мърфи пред мен.

— Мърфи, не сме ли извън пределите на Чикаго? — попитах аз.

— Да — отвърна рязко тя.

— Аха, следователно сме извън вашата юрисдикция, поне формално погледнато.

— Хората имат нужда от помощ, където и да се намират, Дрезден. След като се случиха няколко убийства в Чикаго, можем да погледнем и на това първи. Освен това съм се разбрала с местната полиция. Така че — спокойно.

— Няколко убийства? — попитах аз. — Няколко? В смисъл на повече от едно? Мърфи, почакай малко.

Но тя не спря. Вместо това ме въведе в едно здание, което все още беше в строеж, макар че отвън изглеждаше напълно готово. Някои от прозорците бяха заковани с дъски. Едва когато се приближихме съвсем, успях да видя надписите над главната врата.

— “Варсити”? — изрекох аз, след като го прочетох. — То не изгоря ли миналата пролет?

— Ъхъ — каза Мърфи, поглеждайки ме през рамо. — Обаче ето го пак — на нов адрес и в нова сграда.

Шефът на чикагската мафия, Джони Марконе — Джентълмена, владееше улиците. Той пазеше центъра от всякакви груби действия и бранеше интересите си в предградията, като например тук, в “Роузмонт”. Миналата пролет, когато се изправих пред него в предишния му клуб “Варсити” във връзка с разпространението на един смъртоносен наркотик, заведението изгоря до основи.

След като историята приключи, се разнесе слух, че разпространителят на дрогата бил враг на Марконе и аз съм го ликвидирал по негова заповед. Не отрекох тези приказки. По-лесно е да оставиш хората да си приказват, отколкото да се наложиш на Марконе.

Вътре в зданието подовете бяха недовършени. Някой беше включил силно работно осветление и вътрешността бе залята от ярка бяла светлина. Навсякъде имаше прах от мазилка. По тезгяхите бяха разхвърляни инструментите на работниците, а отстрани чакаха кутии с боя и торби с нови четки. Не видях кръвта, преди Мърфи да протегне ръка и да ми попречи да стъпя в нея.

— Събуди се, Дрезден — каза тя с тъжен глас.

Спрях и погледнах надолу. Кръв. Много кръв. Започваше близо до крака ми и петното, което приличаше на протегната ръка на давещ се, бе оцветило пода в яркочервено. Проследих го чак до локвата, почти два сантиметра дълбока, която заобикаляше купчината разкъсани тъкани и плът, останала от трупа.

Стомахът ми се разбунтува, заплашвайки да изхвърли част от пържолата, която бях погълнал преди малко, но успях да го успокоя. По моя преценка трупът беше на мъж, около трийсетинагодишен. Бил е едър човек, с късо подстригана остра коса. Беше паднал на едната си страна и лицето му бе обърнато настрани от мен. Ръцете му бяха свити около главата, а краката — прибрани към корема. Неговото оръжие, малък автоматичен пистолет, лежеше на около два метра от него, недосегаемо за жертвата.

Заобиколих тялото, за да видя лицето.

Който и да беше го убил, не е бил човешко същество. Лицето му липсваше напълно. Устните му бяха отхапани и можех да видя оголените окървавени зъби. Носът му беше откъснат и част от него висеше настрани към пода. Цялата глава беше безформена, като че ли върху скулите е била упражнена огромна сила, а черепът беше изкривен.

Очите му ги нямаше, изтръгнати от главата. Отхапани. Около празните орбити имаше дълбоки разкъсвания, причинени от остри зъби.

Стиснах силно очи. Поех дълбоко въздух. След това още веднъж. И още веднъж. Това не ми помогна. Трупът смърдеше, от разкъсаните му вътрешности се излъчваше болнава, гнусна воня. Стомахът ми се опита да се изкачи в гърлото, да изскочи от устата и да тупне на пода.

Спомнях си и други подробности дори със затворени очи и започнах да си ги подреждам наум за по-късно. Сакото и ризата на жертвата бяха разкъсани на дълги кървави ивици по дължината на ръцете му, докато се е отбранявал. Ръцете и краката му бяха пихтия от кърваво месо, а дланите и пръстите — грубо откъснати, като чукани. Извивката на тялото криеше корема, но точно оттам изтичаше тази кръв, а вонята потвърждаваше, че е бил направо изкормен.

Отвърнах се от трупа и отворих очи, фиксирайки пода.

— Хари? — обади се Мърфи от другата страна на тялото.

В гласа и не се чувстваше твърдата нотка, която присъстваше цялата вечер. Тя не беше помръднала от мястото си по време на целия ми оглед.

— Познавам го — казах аз. — Или поне така ми се струва. Ще трябва да проверите зъболекарския му картон или нещо друго, за да сте сигурни.

Усетих недоволството в гласа и.

— Да. И кой е той?

— Не му знам името. Винаги му казвах Спайк заради прическата[3]. Той беше един от телохранителите на Джони Марконе.

Мърфи запази за малко спокойствие, след което каза рязко:

— По дяволите!

— Какво, Мърфи?

Погледнах обратно към нея, без да спирам погледа си върху сдъвканите останки от Спайк.

Лицето и изразяваше загриженост за мен и в сините и очи имаше нежност. Тя веднага го промени, все едно сянка премина по него, чертите се изгладиха и станаха неутрални. Предполагам, че не е очаквала да се обърна към нея.

— Огледай наоколо още малко — каза тя. — След това ще поговорим.

— За какво да се оглеждам? — попитах аз.

— Ти си знаеш — каза тя. След което добави тихо, шепнейки, за да не я чуя: — Надявам се.

Върнах се към работата си и огледах помещението. Един от прозорците беше счупен от едната страна. До него беше катурната маса с изкривени и огънати крака. Приближих се до нея.

Всичко наоколо беше посипано с натрошени стъкла. Тъй като парчетата бяха вътре, вероятно нещото беше влязло през прозореца. По някои от тях имаше следи от кръв. Взех едно по-голямо парче и го разгледах. Кръвта беше тъмночервена, все още не съвсем изсъхнала. Извадих от джоба си бяла носна кърпичка, увих с нея парчето и го пуснах в джоба на шлифера.

Изправих се, обиколих наоколо и внимателно разгледах прахта по пода. На едно място той беше съвсем изметен, като че ли там се е разиграла борба, без да е проливана кръв. По-встрани, където светлината на халогенната лампа едва достигаше, подът беше залян от лунна светлина и блестеше като сребро. Наведох се над него.

В центъра на лунното петно съвсем ясно се виждаше отпечатък от лапа, голям почти колкото дланта ми. Приличаше на кучешка. Драскотините около нея можеше да са оставени от големи, остри нокти.

Погледнах през прозореца към почти пълната луна.

— О, по дяволите! — въздъхнах аз. — По дяволите!

Мърфи се приближи към мен и ме погледна мълчаливо, очаквайки да кажа нещо. Облизах устните си, изправих се и се обърнах към нея.

— Имаме проблем.

— Не се будалкай. Слушам те, Хари.

Кимнах с глава по посока на прозореца и започнах да изброявам:

— Нападателят вероятно е проникнал оттук. Спуснал се е към жертвата, нападнал я е, избил е настрани оръжието и и я е убил. Кръвта по прозореца е негова. Те са се борили за кратко, ето тук, където прахта бе разчистена. Спайк се е отскубнал към вратата, но не е успял да я стигне. Преди това е бил разкъсан на парчета. — Обърнах се към Мърфи и я изгледах важно. — Има и други убийства, извършени по същия начин. Вероятно преди около четири седмици, когато отново е имало пълнолуние. Това са другите убийства, за които спомена.

Мърфи ме погледна в лицето, избягвайки очите ми, и кимна с глава.

— Да, точно преди четири седмици. Никой друг не обърна внимание на пълнолунието. Само аз.

— Хм, тогава трябва да видиш и това — казах аз.

Заведох я до прозореца и посочих следата от лапа в прахта точно под него. Тя я огледа мълчаливо.

— Хари — попита ме след минута, — върколаците съществуват ли?

Тя отметна кичур коса от бузата си, някакъв дребен и странен за нея жест на уязвимост. След това скръсти ръце на корема си, като че ли и беше студено.

Кимнах.

— Да. Не са като тези във филмите, но съществуват. Мисля, че си имаме работа именно с такъв.

Тя пое дълбоко въздух.

— Добре тогава. Какво можеш да ми кажеш? Какво трябва да знам?

Отворих уста, но нямах възможност да кажа нищо. Отвън се чуха кратки викове, след което входната врата се отвори с трясък. Мърфи се напрегна и видях, че устата и се сви в стегната линия. Гърбът и се изправи, тя престана да се обгръща с ръце и ги спусна надолу до бедрата си.

— Проклета да съм — каза тя. — Как успяват тези задници да се довлекат толкова бързо?

Пристъпих напред, за да видя какво става. През вратата нахлуха четирима души, облечени в костюми, и веднага се пръснаха ветрилообразно в съвършена военна формация. Мъжът, който ги водеше, беше доста висок, не чак колкото мен, но минимум метър и деветдесет. Косата и веждите му бяха гарвановочерни, а очите — светлосиви, като пушек от горски пожар. Тъмносиният костюм му седеше добре и криеше атлетично тяло, въпреки че собственикът му беше над четирийсет. На ревера се вееше синя опознавателна лента, на която пишеше с едри букви ФБР.

— Осигурете периметъра — каза той с дълбок, напрегнат глас. — Лейтенант Мърфи, какво, по дяволите, правите на местопрестъпление извън вашата юрисдикция?

— Радвам се да ви видя, агент Дентън — отговори Мърфи равнодушно. — Много сте бързи.

— Казах ви, че не сте добре дошли в това разследване — каза Дентън отсечено. Сивите му очи проблеснаха и видях, че вената на челото му се издува ритмично. — Кой е този?

— Хар… — започнах аз, но Мърфи ме пресече.

— Никой — каза тя.

Хвърли ми един светкавичен поглед, за да замълча. Това много ме ядоса.

— Хари Дрезден — изрекох аз високо и ясно.

Двамата с Мърфи си разменихме по един поглед.

— Аха — каза Дентън. — Шарлатанинът. Четох за вас в “Трибюн”. — Пронизващият му напрегнат поглед се върна към Мърфи. — Вие и вашият медиум трябва да напуснете. Тук предстои полицейска работа. Имам предвид истинска работа — отпечатъци, тъкани, ДНК анализ — все такива скучни неща.

Очите на Мърфи се присвиха, както и моите, но дори и погледите ни да са засегнали с нещо Дентън, то въобще не се изписа на лицето му. Двамата с Мърфи си размениха по още един поглед, нейният — пълен с ярост, а неговият — стоманен.

— Агент Бен — извика Дентън.

Една жена, прехвърлила трийсетте, с дълга до раменете, като грива, рано посивяла коса, прекъсна огледа на трупа и се обърна към нас. Имаше матова кожа, дълбоки зелени очи и тънки, строги устни. Запъти се към нас с някаква мускулеста чувственост, която и придаваше вид на човек, който при нужда може да стане много бърз и опасен. От всички агенти на ФБР, които влязоха, тя единствена демонстративно носеше пистолет. Сакото и беше разкопчано и ремъците на подмишничния кобур много ясно се виждаха на фона на бялата риза.

— Да, сър — каза Бен.

Гласът и звучеше спокойно. Погледът и се насочи между мен и Мърфи, като по този начин не гледаше нито един от нас двамата, но едновременно не ни изпускаше от очи.

— Моля, изведете тези цивилни — Дентън нарочно подчерта думата — от местопрестъплението.

Бен кимна, без да каже нищо в отговор. Само чакаше. Аз се приготвих да тръгна, но спрях. Мърфи беше стъпила здраво на пода и бе отпуснала небрежно ръце. Разпознах упорития ъгъл на челюстта и. Имаше онзи вид, който придобива по време на турнирите по айкидо. Мърфи бе готова за битка. По дяволите! Налагаше се да я укротя, преди да направи нещо.

— Мърфи — обърнах се към нея спокойно. — Ще поговорим отвън.

— Как не — сопна се Мърфи. — Който и да е този убиец, той вече е оставил половин дузина жертви през последния месец. Аз съм тук, за да го открия. Колегите от “Роузмонт” ми дадоха съгласието си.

Мърфи изгледа Бен. Агентът на ФБР я превишаваше значително по ръст и мускули. Очите на Бен се присвиха и раменете и се стегнаха.

— Имате ли го в писмен вид? — попита Дентън. Вените на челото му пулсираха гневно. — И наистина ли държите да докладвам за вас на началника ви?

— Не ме принуждавайте, Дентън — каза Мърфи разпалено.

Изтръпнах.

— Виж, Мърфи — казах аз и сложих ръка на рамото и. — Да излезем навън за минутка.

После я стиснах съвсем леко.

Мърфи се обърна към мен. Осмели се за миг да погледне в очите ми, след което напрежението и леко спадна и по лицето и премина сянка на колебание. Като че ли се отпусна и аз си поех дъх. Определено не исках да се стига до насилие. От това нямаше да произлезе нищо добро.

— Изведете ги оттук — извика Дентън и в гласа му прозвучаха нотки, които никак не ми харесаха.

Бен не ни даде никакъв знак. Тя се придвижи бързо и решително, скочи към Мърфи и се опита да и нанесе по слепоочието някакъв удар от бойните изкуства, който ми беше напълно непознат. Последва рязко движение. С невероятна бързина ръката на Мърфи се издигна, преди ударът да попадне в целта, тя се обърна и Бен бе извадена от равновесие, при което сивокосата жена, повлечена от собствената си инерция, се блъсна в стената.

Само за части от секундата изражението и премина от шок и изненада в бяс. Ръката и бръкна под сакото, поколеба се за миг, след това продължи. Извади пистолета си точно и плавно, без да си дава вид, че бърза. Зелените и очи блестяха. Хвърлих се към Мърфи, блъснах я и двамата паднахме на пода в мига, в който прозвуча изстрелът, подсилен допълнително от празните пространства на недовършения клуб. Образувахме оплетена купчина от тела на пода.

— Бен! — извика Дентън.

Втурна се към нея, без да обръща внимание на пистолета, и застана между въоръжената жена и нас. Чух го, че и казва нещо с тих и напрегнат глас.

Двамата агенти на ФБР и още няколко полицаи се втурнаха тичешком. Мърфи изръмжа и ме бутна с рамо. Аз изпъшках и се отстраних от нея. И двамата се изправихме на крака.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита един от полицаите, възрастен човек с побеляваща коса.

Дентън се обърна към него овладяно и спокойно.

— Случаен изстрел. Имаше някакво недоразумение и оръжието на агент Бен произведе случаен изстрел.

Полицаят се почеса по главата и погледна към Мърфи.

— Вярно ли е това, лейтенант?

— Как не! — извиках аз и посочих с пръст Бен. — Тази луда куч…

Мърфи заби рамо в стомаха ми и ме изгледа кръвнишки.

— Вярно е — потвърди тя, докато аз си разтривах корема. — Стана точно както казва агент Дентън. Случайно.

Погледнах към нея.

— Мърфи, почакай. Тази жена…

— Произведе случаен изстрел — натърти Мърфи. — Това може да се случи с всекиго.

Мърфи се обърна към възрастния полицай, който я погледна, и повдигна рамене.

Дентън ни огледа внимателно, след което кимна.

— Родж, Джордж. Моля ви да се уверите, че всичко е наред с лейтенант Мърфи, и да я изпратите до колата и.

— Добре, Фил — каза едно слабо момче с червена коса, големи уши и лунички. — Ами, господин Дрезден и лейтенант Мърфи, да излезем ли на чист въздух отвън? Аз съм Роджър Харис, а това е агент Уилсън.

Другият агент на ФБР, едър, пълен мъж, наближаващ петдесетте, с оредяла коса и увиснало коремче над колана, само ни направи знак да го последваме и се упъти към вратата. Мърфи изгледа за миг Дентън, след това се завъртя на пети и последва едрия Уилсън. Аз също тръгнах след нея.

— Не мога да повярвам. В ред ли си? Защо, по дяволите, не им каза какво стана? — попитах Мърфи тихо.

— Онази кучка — отговори Мърфи не особено тихо. — Тя се опита да ме удари.

— Тя се опита да ти свети маслото, Мърф! — възразих аз.

Мърфи свирна през зъби, но продължи да върви. Погледнах назад към помещението и видях, че разкъсаното и сдъвкано тяло на Спайк е оградено с допълнителна полицейска лента. Криминалистите бяха пристигнали и започваха да претърсват помещението. Дентън беше коленичил до Бен, която бе скрила лице в дланите си и изглеждаше, че плаче. Дентън ме наблюдаваше и в пресметливите му безизразни очи аз вече бях категоризиран като “висок, строен, тъмна коса, тъмни очи, ястребови черти, особени белези няма”.

Огледах го за минута и интуитивно разбрах — дори бях твърдо убеден. Дентън криеше нещо. Знаеше нещо и не го казваше. Не ме питайте как го разбрах, но подутите вени на челото му и изправеният му гръб ме караха да мисля така.

— Хм — измърмори младокът Харис. Аз примигнах и се обърнах към него. Той отвори вратата пред Мърфи и всички излязохме навън. — Може би сега Дебора ще се отпусне малко. Тя беше ужасно стресирана от тези убийства. Почти не е спала целия месец. Познаваше един от убитите. И оттогава е под напрежение.

— Млъкни, Харис — каза с отвращение дебелият агент Уилсън. — Просто си затвори устата! — Обърна се към нас и ни заяви със съвсем спокоен тон: — Разкарайте се оттук. Не искам да виждам когото и да е от вас на място, което не е ваш район, лейтенант Мърфи. Дисциплинарният отдел си има достатъчно работа, не мислиш ли?

Той се завъртя и влезе обратно в зданието. Червенокосото момче ни отправи една странна извинителна усмивка и побърза да настигне дебелия. Вратата се затвори след него и ние двамата с Мърфи останахме навън, далече от разследването и от доказателствата на местопрестъплението.

Погледнах през ясното небе към почти пълната луна. Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи.

Дотук, помислих си аз въпреки разклатените ми нерви, нищо повече от най-обикновен работен ден.