Безумна луна

Глава 32

Добре — казах аз и страхът правеше гласа ми съвсем слаб, — това е лошо. Много, много лошо.

— Бих искала да имам пистолет — каза Мърфи решително. — Иска ми се да бяхме имали повече време да обмислим нещата, Хари.

Погледнах към Тера. Едно от вълчетата «Алфа», момичето с миша коса, се облягаше на нея и скимтеше.

— Затвори си очите — каза меко Тера и покри очите на малкото вълче със собствената си ръка.

Кехлибарените и очи срещнаха моите и в тях нямаше никаква надежда, нито искрица живот.

Те щяха да загинат заради мен. По дяволите, това не беше честно. Не бях извършил нищо глупаво. Не беше честно да стигнем толкова далече, да жертваме толкова много и да свършим тук в калта, като някакви ровещи буболечки. Огледах отчаяно ямата, но тя беше дяволски съвършена клопка. Нямаше никакви възможности тук долу.

Очите ми погледнаха право нагоре.

— Марконе — извиках аз. — Джон Марконе. Чуваш ли ме?

Отпуснатата фигура, увиснала над мен, слабо се разлюля.

— Какво искате, господин Дрезден?

— Можеш ли да се движиш? — попитах аз.

Върколакът изръмжа басово и започна да обикаля ръба на ямата, святкайки с очи към дъното и към Марконе, опитвайки се да реши кого да разкъса най-напред.

— Само едната ръка — потвърди Марконе след секунда.

— В теб ли е онзи нож? Който носеше в сервиза?

— Боя се, че Дентън и хората му ме претърсиха и го намериха — чу се гласът на Марконе.

— По дяволите. Жалко, глупаво копеле. Защо сключи тази сделка с Дентън? Сега най-сетне разбра ли, че иска да убие и теб?

Фигурата над мен се размърда и се сгърчи, люлеейки се на въжетата, които го държаха провесен там.

— Можете да ми го повтаряте до последния си дъх, господин Дрезден. Аз вече много ясно го разбрах — каза Марконе сухо. — Но може би имам шанс да внеса някакви промени…

— Какво ще направиш? — попитах аз.

Продължавах да следя върколака, който обикаляше ямата, и се опитвах да стоя винаги далече от него, за да мога да го следя.

— Ще извадя ножа, който те не откриха — отговори Марконе.

Той изсумтя, след това над мен проблесна нещо лъскаво.

— Остави го — каза спокойно Мърфи, която бе застанала до мен и наблюдаваше Марконе. — Той ще се освободи и ще ни остави да изгнием тук.

— Няма да имаме шанс да гнием дълго — възразих аз, но ми се струваше, че е права.

Марконе започна бавно да се върти на въжето, мърдайки се така, че накрая цялото му тяло се завъртя. Заговори със спокоен глас:

— Иронично, нали? Планирах да чакам създанието на тази платформа и да го примамя в ямата. Има приготвени мрежи, които щяха да се спуснат върху него, и аз се надявах, че ще го удържа до сутринта.

— Нали знаеш, че е точно под теб сега, Джон? — попитах аз.

— Господин Дрезден — каза сърдито Марконе. — Вече ви помолих да не ме наричате така.

— Както кажеш — отвърнах аз, но не можех да не се възхитя на куража на този човек, който може да се задява така, докато виси на въжето като зряла круша.

— Използвам това място, за да върша някои шумни неща — каза Марконе. — Както виждате, дърветата заглушават шума. Не можете да чуете дори изстрел от другата страна на оградата.

Продължаваше да се върти бавно и мързеливо на въжето, като сянка, на фона на луната и звездите.

— Добре, това е чудесно — казах аз, — но отвратително.

Върколакът погледна към мен и изръмжа и аз инстинктивно се дръпнах назад и се опрях на калната стена.

— Напълно — съгласи се Марконе. — Но необходимо.

— Има ли нещо, за което да не те е срам, Марконе? — попитах аз.

— Разбира се. Но не очаквате, че ще ви кажа, нали? Сега замълчете, моля. Разсейвате ме.

След това видях ръката му да се извива и да се протяга навън. Проблесна нещо метално и се чу звук на разкъсване от едно от въжетата, на което висеше платформата — другият край бе завързан за едно от боровите дървета.

Въжето рязко поддаде и платформата, заедно с Марконе, се залюля като пияна. Марконе изръмжа, удари силно по въжетата и накара цялата конструкция да се наклони още повече — докато накрая повреденото въже се скъса и се освободи напълно. То прелетя край Марконе, залюля се и увисна надолу.

Право в ямата до мен. Другият край продължаваше да е завързан за платформата отгоре, която сега вече беше изместена от центъра на ямата и висеше на една страна.

Примигнах към него за момент, а Мърфи каза:

— Боже мой, той го направи.

— Не ви препоръчвам да чакате, господин Дрезден — каза Марконе.

Видях го, че обърна глава, за да погледне към върколака, и се напрегна, когато той изтича около ямата към онази страна, където ръбът и беше най-близко до него. Звярът не даде никакъв знак, че е видял въжето да пада долу.

В гърдите ми избухна надежда като гръмотевица. Стиснах въжето с две ръце и започнах да се катеря по него като маймуна, избутвайки се с крака нагоре. Служех си главно със здравата ръка, за да се издигна нагоре за нова хватка.

Стигнах до горното ниво на ямата и започнах да люлея въжето напред и назад, за да набера инерция и да мога да скоча на земята извън ямата. Въжетата отгоре скърцаха заплашително и Марконе също се залюля напред и назад, все още въртейки се бавно.

— Дрезден — извика той. — Погледнете.

Бях съсредоточен в бягството си и не мислех за върколака. Обърнах глава и го видях да лети във въздуха към мен. Виждах ясно блесналите му очи и бях сигурен, че ще мога да преброя зъбите му, ако имах достатъчно време. Извиках и пуснах въжето, пропадайки с няколко метра надолу, преди да успея да го хвана отново. Върколакът профуча над главата ми като огромен, неприлично грациозен прилеп и кацна безшумно на другия край на ямата.

Пръстите ми омекнаха, толкова бях шокиран и ужасен, но започнах отново да се катеря, люлеейки се отчаяно. Върколакът се обърна и фокусира отново очите си върху мен, но Марконе изсвири силно и звярът се обърна към него, наостряйки напред съвсем по кучешки ушите си, преди да изръмжи и да скочи отново. Аз се залюлях на въжето, а Марконе пропадна надолу и се издигна отново след това. Струва ми се, че върколакът го пропусна само с няколко сантиметра, но нямах време да вися и да гледам. Изкрещях и се хвърлих към ръба на ямата, когато въжето достигна края на траекторията си.

Не успях да го достигна и се ударих с корем в него, но забих ръце в пръстта, за да не падна обратно долу. Ритах с всички сили, дърпах и скимтях отчаяно, но успях да спечеля няколко сантиметра и пропълзях напред по земята и прибрах краката си под мен. От другата страна на ямата върколакът се обърна и издаде един звук, който можеше да се определи най-точно като яростен рев. Навътре от имението се разнесоха викове — Дентън и неговите лакеи вероятно наблюдаваха ямата, помислих си аз, но те не бяха най-страшните момчета на полето на битката в момента. Имах наум по-важни неща.

Създанието се хвърли към мен и аз разполагах само с няколко секунди да се втурна да бягам, опитвайки се да направя така, че ямата да бъде между мен и мястото, където то се приземи. Успях само отчасти. Върколакът се заби точно на мястото, където бях стоял преди миг и се обърна към мен, само на някакви три метра от едната страна на квадратната яма, до съседния и ръб.

Въжето се залюля отново и с едно движение, изпълнено с грация и сила, Тера изскочи от ямата и се приземи на земята до мен.

— Тръгвай, магьоснико — изръмжа тя. — Дентън и останалите ще ни избият, ако някой не ги спре. Аз ще се оправя с Макфин.

— Няма начин — казах аз. — Не можеш да го надвиеш.

— Аз го познавам — отговори тя.

И тогава изведнъж на нейно място се появи една огромна вълчица, с тъмна козина, поръсена със сиво. Тя изръмжа и се хвърли към върколака, който се дръпна назад като котка, готвеща се да хване мишка, и се впусна рязко и бързо към нея.

И тогава открих разликите между Тера и вълчетата «Алфа», Тера и върколаците на Дентън, дори между Тера и Макфин. Там, където те бяха бързи, Тера беше бърза и грациозна. Където те бяха светкавични, тя беше светкавична и елегантна. В сравнение с нея те изглеждаха като любители. В нея имаше нещо първично, много повече в тон с дивото, отколкото те въобще биха могли да постигнат когато и да е.

Когато върколакът се хвърли към нея, тя се изплъзна на една страна като вятър, подпря с хълбок предната му лапа, извади го от равновесие и той се претърколи. Когато се изправи и се завъртя отново към нея, тя беше вече далече от ямата и ръмжеше предизвикателно срещу свръхестественото създание. Той я последва непредсказуем и ръмжащ яростно.

Чух изстрел и куршумът се заби в едно дърво зад мен. Гласът на Бен подхвана някаква ниска, френетична песен и ясно чух как думите се превръщат в животински рев. Дентън и останалите пристигаха. Време беше да изиграя последната си възможност, която имах, която досега не бях искал да използвам. Не бях сигурен какво точно ще стане, но нямах кой знае какъв избор.

Пъхнах ръка под ризата и докоснах вълчия колан, който бях отнел от агент Харис на алеята край автосервиз «Пълнолуние».

Той тръпнеше под пръстите ми, топъл на пипане, жив по свой начин и пълен с мощ и сила, които струяха през него. Затворих очи и оставих тази мрачна и дива сила да ме овладее, да се смеси със страха, болката и умората вътре в мен. Беше лесно. По-лесно от всяка магия, която бях правил. Тя се прехвърли в мен с някаква жадна готовност и ме пропи, отстранявайки болката и умората, заменяйки ги само със сила и ярост.

Сила.

— Lupus[29] — прошепнах. — Lupus, lupara, luperoso.

Достатъчна беше само една песен, за да настъпи промяната. Не беше нещо, което забелязах. Но когато отворих очи, всичко беше както трябва да бъде, толкова дълбоко фундаментално, че се чудех защо не съм го открил досега.

Зрението ми беше остро, достатъчно ясно, за да мога да преброя космите по главата на вълчицата, която се насочваше към мен само на няколко метра. Чувах биенето на сърцето и, неуморното движение на вятъра, тежкото дишане на другите агенти сред дърветата, придвижващи се към мен като едри тромави крави. Дори внезапно да беше изгряло слънцето, едва ли щях да виждам по-ясно, всичко обагрено във великолепни сини, зелени, морави и пурпурни краски, сякаш бог бе потопил четката си в късния летен полумрак и бе заменил целия мрак с тези цветове.

Разтворих уста в мълчалива усмивка и плъзнах езика си по острите блестящи зъби в муцуната ми. Каква прекрасна нощ. Подушвах миризмата на кръв във въздуха, стръвта за убийство на моите врагове и усетих, че от собственото ми сърце извира същият глад. Беше съвършено.

Бен се появи първа зад дърветата, бърза и силна, но тромава, нетърпелива и глупава. Подушвах възбудата и, която достигаше до почти сексуално желание. Тя очакваше лесна победа, внезапно нахвърляне върху един от бавните, лишени от грация двукраки, последвано от горещото бликване на кръв и лудо гърчене. Не можах да и го осигуря. Щом се появи зад дърветата, аз скочих напред и се впих в гърлото и, преди тя да го разбере. Светкавично разпаряне, гореща кръв и тя изкрещя уплашено и агонизиращо и се хвърли настрани.

Глупава кучка. Пропуснах сърцето и, но тя беше лошо наранена. Докато се опитваше да избяга, две бързи захапвания прекъснаха ахилесовите и сухожилия и я оставиха гърчеща се на земята, безпомощна и ужасена. Внезапно усетих порочно вълнение в цялото ми тяло. Кучката беше моя сега. Щеше да живее или да умре по моя воля.

Избликът от сила и възбуда, който преминаваше през мен при осъзнаването на това, можеше да ме накара да литна от земята чак до сребристото великолепие на луната и звездите. Плячката принадлежи на победителя. Нейната кръв и нейният живот ми принадлежаха и точно така трябваше да бъде. Приближих се към нея, за да я довърша, както беше редно.

Чу се едно вдишване и след това от гората се втурна Уилсън в своята вълча форма. Дръпнах се леко встрани и той профуча край мен. Ранената Бен изръмжа и замахна сляпо срещу него. Уилсън се обърна към нея и без да може да овладее своя бяс, заби челюстите си в гърлото и. Кръвта замириса плътно, мрачно и упоително под лунната светлина и аз се олюлях, опиянен от нейния аромат. Когато помирисах кръвта на кучката, устата ми се наля със слюнка и изпитах желание да се хвърля върху нея и сам да я разкъсам, докато тя умира сред крясъци.

— Вълците — извика Харис. — Излезли са. Пипнаха Бен.

Той изхвърча от гората с насочен пистолет и широко ококорени и ужасени невиждащи очи. Започна да стреля по Уилсън, който изпусна гърлото на Бен. Първият куршум раздроби на каша лявата му предна лапа. Вторият и третият се забиха в гърдите му и вълкът Уилсън се търколи на една страна, скимтейки, обзет от внезапна агония. Той се сгърчи и заизвива, падайки надолу, а лапите му драскаха по собствения му стомах, докато внезапно на негово място не се появи един дебел, плешив мъж, прострян на земята до убития вълк, с разтворено сако и разкопчана риза, под която се виждаше вълчият колан. Целият бе покрит в кръв, която излизаше на мехури от устата му.

— Боже… — изхриптя Харис и се приближи с вдигнато оръжие, когато успя да види какво е направил. — Джордж? О, боже, боже, аз помислих, че си един от тях. Какво по дяволите…

Агент Уилсън въобще не отговори на червенокосия хлапак. Той просто издърпа пистолета си под сакото и започна да стреля в него.

Помислих си, че в човешката си форма те едва ли виждат добре в тъмното. И двамата стреляха по светкавиците, излизащи от дулата на пистолетите им. Във въздуха се разпръсна още кръв, примесена с миризмата на барут. И двамата паднаха окървавени на земята. Моите челюсти се разчекнаха отново в усмивка, с чувство на горещо задоволство. Идиоти. Какво си мислят, че правят тук? Те ми бяха разстроили живота и живота на още други хора, а сега си получиха заслуженото. Помислих си, че щях да се зарадвам много повече, ако аз бях разкъсал гърлата им.

Но тогава се сетих, че ми предстои все още да се разправя с Дентън.

Това ме ободри. Обърнах се и навлязох в гората на лов за последния от тях. Сърцето ми биеше силно, но спокойно и равномерно от възбудата, когато се потопих в мрака на нощта в преследване на плячката си.

Дентън и аз се срещнахме, когато излязох от кръга на дърветата. Той стоеше под лунната светлина в единствената си истинска форма, която правеше козината му по-светла и очите по-блестящи. Беше мощен, както и в двукраката си форма и изглеждаше бърз и силен. Също както и моите, очите му горяха от лунна страст, жажда за кръв и за бяс и от дива сила. Ние се изправихме един срещу друг, полудели от радост. Ако можех, щях да се изсмея.

Ревът изригна от гърдите ми като музика и аз се хвърлих върху него. Сблъскахме се в кълбо от драскащи нокти, хапещи зъби и тъмна козина. Той беше по-силен, но аз бях по-бърз. Боят беше мълчалив и без хабене на дъх. Това беше един дуел между нас — зъбите ни бяха мечовете, а плътната ни козина ни служеше за броня.

Усетих кръвта му в устата си, когато раздрах ухото му и тя ми подейства като дрога, която ме изпълни с непозната за мен ярост и сила. Хвърлих се отново върху него и в следващия миг нетърпението ми бе възнаградено от остра болка в предната лапа. Яркочервената ми кръв блестеше по зъбите на Дентън под лунната светлина.

Отдръпнахме се един от друг и започнахме да обикаляме бавно в кръг, дебнейки за някаква слабост, без да отделяме за миг очите си от другия. Аз му се смеех мълчаливо и той ми отвръщаше почти по същия начин. Разбирах го много добре и се наслаждавах заедно с него на силата, която бяхме придобили. В един момент даже го обичах, виждах в него брат и копнеех да стисна гърлото му в челюстите си, докато изтече и последната му капка кръв. Това беше най-древната схватка, най-дълбокият от конфликтите — оцеляването на по-приспособимия. Един от нас ще може да тича отново, да ловува, да убива, да вкусва кръвта. А другият ще е мъртъв и ще лежи изстинал на тревата.

Това беше хубаво.

Приближихме се отново като партньори в танц, движейки се заедно по тревата. Не съвсем ясно, разбира се, но имах представа как Тера танцува с върколака. Това всъщност нямаше значение за мен. Те бяха далече, на десетина метра и въобще не ги забелязвах. Моето удоволствие беше тук.

Танцувахме под луната — и той направи първата погрешна стъпка. Хвърлих се в пролуката, която отвори, повалих го на земята с рамо, докато той се опитваше да се извие. Захапах задния му крак точно през сухожилието. Той изкрещя бясно, но в гласа му усетих и нотка на страх. Изправи се на трите си здрави крака и се обърна срещу мен. Но в очите му се четеше ужас, също както в моите. И двамата знаехме, че всичко беше приключило, освен кървенето.

Потреперих. Да, кървенето.

Той все още можеше да ми се противопостави и да ме нарани, ако бях глупав — но аз не бях. Започнах да го изтощавам, притискайки го с кратки втурвания и бързи отдръпвания, което го принуждаваше да променя баланса си, да накуцва на три крака и да се уморява. Когато реакциите му се забавиха, го изпитах с няколко бързи захапвания. Отново усетих вкуса на кръвта му.

Причиних му десетина малки рани и всяко вкусване правеше яростта ми още по-удовлетворяваща. Нощта, танцът, насилието, кръвта — всичко това беше изумително, по-силно от всичко, което бях усещал досега, от всяко лекарство, което бях опитвал, дори и от мечтите ми за дивите владения на Небивалото. Победата ми принадлежеше.

Когато започна да скимти и да търси начин да избяга, презрението ми към него нарасна. Глупак. Не трябваше да изпробва силата си срещу мен. Ако се беше подчинил веднага, щях да се задоволя да го водя, да го приема като последовател и да го вземам със себе си на лов. В известен смисъл беше тъжно. Но винаги бих могъл да намеря други. Едва ли е трудно да се направят коланите, помислих си аз. Да ги раздам на няколко души да опитат. Веднъж пробвали, те никога нямаше да ги свалят.

Обикалях около Дентън и докато той се препъваше, си помислих да избягам при Сюзан, да изпълня устата си с гореща, сладка кръв. Да я доведа до екстаза на нощта и на убийството, и това ме накара да потреперя само от предчувствието. Хвърлих се върху Дентън, повалих го и посегнах към гърлото му. Глупакът изпълзя и откопча колана си, превръщайки се в грозна двукрака форма, покрита с кръв.

— Моля те — изкряка той. — О, боже. Моля те. Не ме убивай. Не ме убивай.

Изръмжах в отговор и стиснах зъбите си около врата му. С езика си усещах неговия пулс. Не го убивай. Само това, че се моли, беше отвратително. Трябвало е да познава законите на джунглата, преди да се опита да я овладее. С кого си мисли, че има работа? С някого, който ще покаже милост, ще го остави да оцелее, жалък и ранен, и ще го нахрани, когато отново почне да скимти? Искаше ми се да се изсмея.

Челюстите ми се впиха в гърлото му. Исках да усетя как умира. Нещо ми подсказваше, че всичко друго, което съм преживял, откакто разбрах истинската си същност, е детско бонбонче в сравнение с отнемането на живота под мен. Това ме разтърси. Дентън продължаваше да се моли и аз се поколебах. Изръмжах досадено. Не. Никаква слабост. Никаква милост. Исках кръвта му, исках неговия живот. Той ме беше изпробвал и се беше провалил. Убий го. Убий го и заеми истинското си място.

За кого ме мисли?

— Хари? — прошепна един ужасен глас.

Погледнах нагоре, без да изпускам гърлото му. Под лунната светлина стоеше Сюзан, стройна и грациозна за едно двукрако същество. Камерата беше в ръката и и се люлееше забравена настрани. Очите и бяха разширени от желание и тя вдъхваше аромата на нашата борба и на страха. Нещо се заби в съзнанието ми и въпреки че исках да я пренебрегна, да разпарям и да разкъсвам, се съсредоточих върху Сюзан и нейното изражение.

Върху очите и. Те не бяха разширени от страст.

Те бяха ужасени.

Тя беше ужасена от мен.

— О, боже — каза Сюзан. — Хари.

Падна на колене и се загледа в мен, в очите ми.

Усещах пулса на Дентън под езика си. Чувствах как скимтенето му вибрира в устата ми. Толкова бе лесно. Едно движение и никога няма да имам съмнения, страхове, въпроси. Никога вече.

И — нещо в мен ми каза, — никога няма да бъда Хари Дрезден отново.

Властта. Чувствах в себе си властта на колана, неговата магическа сила. Разпознавах ги ясно. Мрачната сигурност, неудържимото и безгрижно удоволствие. Разбирах защо имаше части от мен, които харесваха това толкова много.

Пуснах гърлото на Дентън и се отдръпнах от него. Пропълзях на лапите си и стомахът ми се сви, бунтувайки се срещу самата идея за това, което щях да направя. Изхлипах и изтръгнах колана от кръста си, разкъсвайки едновременно ризата си, и усетих как тялото ми отново странно натежа, стана тромаво и болките се върнаха. Раните, които бяха нищо за вълчата ми форма, сега отмъстително се върнаха в крехкия ми човешки вид. Хвърлих колана надалече, колкото може по-далече от мен. По лицето ми се стичаха горещи сълзи заради загубата на тази радост, енергия и невиждана сила.

— Копеле — обърнах се към Дентън. — Бъди проклето, жалко копеле. — Той лежеше настрана и скимтеше от раните си, които кървяха, а единият му крак бе подвит безсилно под него. Довлякох се до него и издърпах колана му. Хвърлих го при другите.

Сюзан се втурна към мен, но аз я спрях, преди да ме прегърне.

— Не ме докосвай — и казах, потвърждавайки го с всяка своя клетка. — Не ме докосвай сега.

Тя се олюля, сякаш думите ми я попариха.

— Хари — прошепна тя. — О, боже, Хари. Трябва да се избавим от всичко това.

От далечния край на пръстена от дървета се разнесоха яростни ревове. След това имаше някакво движение и се показа Мърфи, повела след себе си препъващите се тромави и голи вълчета «Алфа». Те излязоха от гората и се насочиха към мен, придвижвайки се наведени. В здравата си ръка тя носеше пистолет, вероятно взет от някой от труповете.

— Добре — казах аз, когато те се приближиха. Обърнах се с рамо към Сюзан и я избутах настрани. Не можех дори да я погледна. — Мърфи, ти и Сюзан изведете тези деца оттук, веднага.

— Не — отговори Мърфи. — Аз оставам.

Тя хвърли един гневен поглед към Дентън и се отвърна бързо от него. Даже не направи опит да провери какви са раните му. Вероятно нямаше да се трогне, дори ако той кървеше смъртоносно.

— Не можеш да направиш нищо на Макфин — казах аз.

— Да не би ти да можеш? — попита тя. Наведе се към мен и ме огледа внимателно. — За бога, Дрезден. Имаш кръв по цялата уста.

Аз изръмжах.

— Вземай децата и тръгвай, Карин. Аз се грижа за нещата тук.

Вместо отговор Мърфи дръпна предпазителя на пистолета.

— А аз съм единственият полицай тук — каза тя. — Не ти. Тук се извършват престъпления. Оставам до края. — Усмихна се напрегнато. — Поне ще разбера кои са добрите и кои лошите.

Изплюх нова ругатня.

— Нямам време да споря с теб. Сюзан, заведи децата до минивана.

— Но, Хари… — започна тя.

Напрегнатите ми емоции избухнаха в ярост.

— Има достатъчно кръв по ръцете ми вече — изкрещях аз. — Изведете тези деца оттук, по дяволите.

Мургавото лице на Сюзан побеля и тя се обърна към най-близкото голо, мокро и треперещо вълче — оказа се Джорджия. Хвана ръката на младата жена, накара останалите да се подредят в редица, хванати за ръка, и след това ги поведе навън. Гледах как се отдалечават и усетих, че в мен се настаняват яд и съжаление, и страх в цялата тази бъркотия.

От далечната страна на дърветата се разнесе нов яростен вой, боровете се разлюляха, след което се чу внезапен лай на истинско страдание. Тера. Викът на вълчицата се превърна във френетично гъргорене, след което замлъкна. Мърфи и аз тръгнахме към дърветата. Стори ми се, че зърнах бегло проблясване на червени очи зад тях, след което се загубиха.

— Идва насам — каза Мърфи. — Иска да заобиколи и да стигне до нас.

— Да — казах аз.

Кръвта на върколака бе кипнала след бесния танц с Тера. Той ще се хвърли на първия, когото види. Устата ми се сви горчиво. Имах ясна представа за намеренията му сега.

— Какво да правим? — попита Мърфи.

Пръстите и побеляха около дръжката на пистолета.

— Тръгваме след него и се опитваме да го задържим, за да могат Сюзан и децата да се измъкнат. Ами Марконе?

— Какво за него?

— Той ни спаси.

От изражението на Мърфи се виждаше, че не е доволна от това.

— Длъжници сме му.

— Искаш да му помогнеш да се отърве?

— Не искам никой да остане тук при това създание. А ти?

Тя затвори очи и въздъхна.

— Добре. Но за бога, мирише ми, като че ли се опитваш да ме накиснеш, Дрезден. Ако бъда убита, не остава никой, който е видял какво точно става тук, така ли е?

— Искам да се измъкнеш на сигурно място след Сюзан — казах направо. — Ще се разделим. Ако един от нас успее да му привлече вниманието, другият ще може да се измъкне.

— Чудесно — изръмжа Мърфи. — Мамка ти, Хари Дрезден.

Прекрасни думи за раздяла, си помислих, но не исках да губя време да го изричам.

Време беше да се изправя срещу върколака.