Безумна луна

Глава 11

Демонът, уловен в кръга за призоваване, пищеше, удряше с рачешките си щипки невидимата бариера и блъскаше хитиновите си рамене в нея, опитвайки се да се освободи. Не можеше. Бях съсредоточил енергията си в кръга и тя го задържаше вътре.

— Доволен ли си, Чонси? — попитах аз.

Демонът изпъна отвратителната си фигура и каза със съвършен оксфордски акцент:

— Напълно. Разбираш, че трябва да спазвам формалностите. — След това извади иззад една от люспите си някакви напълно нелепи очила с телени рамки и ги окачи на върха на клюновидния си нос. — Имаш въпроси ли?

Въздъхнах облекчено и седнах на ръба на работната маса в лабораторията. Бях разчистил всички боклуци около кръга за призоваване и всъщност трябваше да го направя, преди да се измъкна от лабораторията, но не можех да допусна никакъв риск. Независимо колко добри бяха нашите работни отношения с Чонзагорот, при призоваването винаги имаше вероятност нещо да се обърка. Съществуваха правила, които демоничните създания бяха длъжни да спазват — а едно от тях беше да оказват съпротива, когато са призовани от смъртен магьосник. Другото беше да направят всичко по силите си да убият въпросния магьосник, ако успеят да се освободят от клопката на кръга.

Много по-лесно и по-безопасно е да се измъкне информация от феите или от други духове — но Боб не успя да открие нищо сред тях. Те невинаги бяха в течение с това, което се случва в града, и Боб се прибра отново в своя череп, напълно изтощен и неспособен да ми окаже каквато и да било помощ.

Затова бях принуден да се обърна към подземния свят. Те знаят прекрасно кога се държите добре или зле и в сравнение с тях Дядо Коледа е истински любител.

— Искам информация за един човек, който се нарича Харли Макфин, и освен това за един проект, върху който работи — «Северозападен проход».

Чонси изтрака замислено с щипките си.

— Ясно. И ако се сдобия с тази информация, каква ще е стойността и за теб?

— Почти никаква — изсумтях аз. — Не започвай с пазарлъците. Сам мога да изровя всичко за няколко дни.

Чонси кривна глава като птица.

— Аха. Но времето е важно, нали? Хайде, Хари Дрезден. Не си ме призовал от лекомислие. Възможните опасности както от мен, така и от страна на Белия съвет са прекалено големи.

Смръщих му се.

— Формално погледнато — казах аз, — не нарушавам нито един от Законите на магията. Не ти налагам волята си, така че съм чист спрямо Четвъртия закон. И освен това не те изпускам от контрол, с което спазвам Седмия. Белият съвет няма за какво да се хване.

Костните израстъци над очите на Чонси се повдигнаха.

— Очевидно това е само цветист евфемизъм, а не някакво заявление.

— Да, така е.

Чонси повдигна очилата си още по-нагоре.

— Твоите морално-етически увъртания са направо учудващи, Хари Дрезден. Продължавам да съм изненадан, че все още се ползваш с благосклонността на Белия съвет. Знам много добре, че повечето от неговите членове ще се направят, че нищо не са видели, когато пазителите на реда те убият, защото съзнателно си призовал демон в този свят, и въпреки това си го правил неведнъж. Твоето поведение прилича много повече на това на моите побратими от Долния свят…

— И ти очакваш, че аз ще застана на твоя страна, ще се подчиня на мрачните сили и така нататък… — завърших аз вместо него с въздишка. — В името на ада, Чонси, няма ли да престанеш да ме съблазняваш с Долния свят?

Той повдигна едрите си рамене:

— Признавам, че ще получа доста високо признание, ако успея да привлека душа от твоя калибър в нашите редици. Освен това ще се освободя от тези обременителни задължения, с които ме натоварват честите посещения във вашия свят.

— Е, днес няма да спечелиш душата ми — отговорих му аз. — Затова кажи какво предлагаш, да приключим тези пазарлъци и да те освободя да си ходиш.

Демонът потръпна.

— Добре, добре. Да не бързаме, Хари Дрезден. Имам информацията, която ти трябва. В допълнение знам и неща, за които не си чувал, които ще ти бъдат много полезни и ще можеш да спасиш собствения си живот, както и живота на много други. Като имам предвид това, не смятам, че цената, която ще ти поискам, е прекалено висока — кажи ми още едно от твоите имена.

Намръщих се. Демонът вече знаеше две от имената ми. Ако научи цялото, и то от собствените ми уста, може да го използва за много враждебни спрямо мен магически действия. Това не ме смущаваше много — демоните и техните подобия изпитват големи трудности да достигнат с магия извън Небивалото — духовният свят извън обитаваната от нас физическа действителност.

Но Чонзагорот беше известен източник за информация за всички магьосници, които дръзват да я потърсят в Долния свят. Притесняваше ме да не би някой от тях да се сдобие с нея. Чонси беше прав — мнозина от Белия съвет биха се зарадвали на моята смърт. Ако някой от тях научи пълното ми име, ще може да го използва срещу мен — или да ме убие, или да ме принуди чрез магия да извърша нещо в нарушение на Седемте закона и така да ме изправят пред съда и да ме унищожат.

От друга страна, Чонси никога не беше ме лъгал. Щом твърди, че притежава информация, която може да спаси живота на много хора, със сигурност е така и това беше най-важното. По дяволите, той може дори да знае кой е убиецът, макар че демоните не са съвсем сигурни в преценките си за човешката природа.

Реших да рискувам.

— Добре — казах аз. — Цялата значителна информация, отнасяща се до моето разследване, в замяна на още едно от имената ми.

Чонси кимна веднъж.

— Съгласен съм.

— И така — казах аз. — Да започнем с Макфин и проекта «Северозападен проход».

— Чудесно! — каза Чонси. — Харли Макфин е наследник на значително богатство, натрупано от въгледобив и железопътни линии в началото на ХХ век. Той е един от десетте най-богати хора в страната, известна като Съединените щати. Участвал е във войната във Виетнам и след като се е върнал оттам, се е занимавал с инвестиции и главно е увеличил капитала си. Любимият му цвят е червеното и носи обувки номер…

— Можем да пропуснем тези малки подробности, освен ако не мислиш, че са показателни — казах аз. — Мога да слушам цял ден за любимите му храни или за проблемите, които е имал в гимназията, но това едва ли ще ми е от полза.

Взех бележника и започнах да си записвам.

— Както желаеш — съгласи се Чонси. — Основното му занимание през последните няколко години беше проектът за Северозападния проход. Той включва закупуването на огромни парцели, които тръгват от средната част на Скалистите планини в американския югозапад, и се простират на северозапад чак до Канада, с цел да се осигури огромен миграционен резерват за дивите животни на Северна Америка.

— Искал е да си направи собствено игрище в Скалистите планини? — изтърсих аз.

— Не, Хари Дрезден. Искал е да се сдобие със земи, които не са държавна собственост, и след това да ги дари, при условие че държавата гарантира, че те ще бъдат използвани единствено за Северозападния проход. Ще получи голяма подкрепа от природозащитните организации в цялата страна, както и от местните индустриалци, при условие че успее да придобие земята.

— Ау — казах аз, силно впечатлен. — Ти твърдиш, че той има мощна подкрепа. Кой би се опитал да го спре?

— Индустриалните интереси, които все още се стремят към разширяване на северозапад — каза Чонси.

— Нека да се опитам да позная. Джеймс Хардинг III е сред тях.

И докато казвах това, го записах в бележника.

— Как се сети? — попита Чонси.

— Миналия месец е бил убит от върколак заедно със своя телохранител. Пострадали са още няколко души.

Чонси засия.

— Ти си умен мъж, Хари Дрезден. Да. Джеймс Хардинг III беше силно заинтересуван да блокира усилията на Макфин да се сдобие със земи. Пристигна в Чикаго, за преговори с него, но загина, преди те да завършат.

Затворих очи и се замислих за минута.

— Добре. Хардинг идва, за да преговаря с Макфин. Хардинг е в комбина с Марконе и вероятно разговорите стават при него. Хардинг и телохранителят му са разкъсани от върколак. Следователно… Макфин е въпросният върколак?

Чонси се усмихна, което му придаде доста застрашително изражение.

— Макфин е потомък на много стар род, който води началото си от един остров, известен като Ирландия. Семейството му има забележителна история. Според легендата някога, много отдавна, в обвитото в мистерии минало, един човек, известен днес като свети Патрик, проклел неговите предци да се превръщат в диви зверове при всяко пълнолуние. Към проклятието имало две допълнения. Първото било, че то ще се наследява и ще преминава върху нов член при всяко поколение. А второто — че прокълнатият клон на семейството никога няма да измре и ще се запази до края на света.

Записах си всичко.

— И това го е сторил католически свещеник?

Чонси издаде звук на отвращение.

— Не съм отговорен за методите, които използват хората от този свят. Нито за тактиката им.

— Като имам предвид това, ще си отбележа пристрастното ти мнение. Вашите хора са правили хиляди пъти по-лоши неща — допълних аз.

— Да, така е — призна Чонси. — Но поне ние сме напълно откровени за това, какви сме и за какво се борим.

Изсумтях.

— Добре. Всичко добива смисъл вече. Макфин е от тези легендарни чудовища лугару. Опитва се да направи нещо добро в свободното си време, от което да се възползват глутниците от неговите космати събратя, но Хардинг му се изпречва на пътя. Макфин излиза на лов и го отстранява. — Намръщих се. — Само че Хардинг е последната жертва миналия месец. Можеше да се очаква, че ако той му пречи, Макфин първо него щеше да убие. — Погледнах към Чонси. — Макфин ли е убиецът?

— Макфин е убиец — каза Чонси. — Но между хората той е само един от многото и далече не най-страшният.

— Той ли е убил телохранителя на Марконе? И другите хора миналия месец?

— Нямам сигурна информация по този въпрос, Хари Дрезден — каза Чонси. Черните му очи проблеснаха. — Може би с цената на още едно име ще успея да разпитам побратимите ми и да ти дам по-точен отговор.

Намръщих се.

— Няма да стане. Знаеш ли кой уби останалите хора миналия месец?

— Знам — каза Чонси. — Убийството е един от най-големите грехове и ние държим точна сметка за него.

Наведох се в очакване напред.

— Кой е той?

Чонси изпусна един стържещ смях.

— Стига, Хари Дрезден. На първо място нашата уговорка се отнасяше само до Макфин и Северозападния проход. Освен това аз не мога да отговоря на толкова пряк въпрос и ти знаеш това. Има ограничение доколко да се замесвам в работите на смъртните.

Въздъхнах разочаровано и потърках очи.

— Добре, добре. Така е, Чонси. Какво друго можеш да ми кажеш?

— Само това, че Харли Макфин смята да се срещне с Джони Марконе утре вечер и да продължи преговорите.

— Чакай малко. В момента Марконе ли е главният противник на проекта?

— Точно така — каза Чонси. — Той пое контрола върху всички общи дела с Хардинг след неговата смърт.

— Така че… Марконе е имал чудесен мотив Хардинг да бъде убит. Разширява финансовата си империя и получава възможност да изнудва Макфин за пари, колкото си иска.

Чонси намести телените си очила.

— Разсъждението ти е съвсем логично.

Ударих с молива си бележника и прегледах написаното.

— Да. Но не обяснява защо и други са убити. Или кой го е извършил. Освен ако Марконе не разполага с цяла глутница върколаци в джоба си. — Прехапах устната си и се сетих за срещата си в автосервиз «Пълнолуние». — Или с «Уличните вълци»?

— Има ли нещо друго? — попита Чонси със загриженост.

— Да — казах аз. — Къде да намеря Макфин?

— Ралстън плейс, 888.

Записах си адреса.

— Но това е в Чикаго. В «Голд коуст».

— А къде очакваш да живее един милиардер, когато е в Чикаго? Така, струва ми се, че изпълних всичките си задължения. Очаквам си възнаграждението.

Чонси направи няколко нетърпеливи крачки в окръжността. Престоят му в нашия свят, изглежда, започваше да го уморява.

Кимнах.

— Името ми — казах — е Хари Блекстоун Дрезден. — Нарочно пропуснах «Копърфийлд», без да променям при това тона и произношението ми.

— Хари. Блекстоун. Дрезден — повтори Чонси внимателно. — Хари, като Хари Худини[9]? И Блекстоун[10] като естрадния илюзионист?

Кимнах и добавих:

— Баща ми беше естраден музикант. И ме кръсти с тези имена, когато съм се родил. Те бяха неговите кумири. Ако майка ми беше оцеляла при раждането, тя щеше категорично да откаже.

Отбелязах си още нещо в бележника, за да го имам черно на бяло, преди да съм го забравил.

— Наистина — съгласи се Чонси. — Майка ти беше пряма и своенравна жена. Загубата и много ни натъжи.

Аз примигнах изненадано и изпуснах молива. Вторачих се за миг в демона.

— Ти… си познавал майка ми? Познавал си Маргарет Гуендолин Дрезден?

Чонси ме погледна без никакво вълнение:

— Мнозина от подземния свят бяха… близки с нея, Хари Блекстоун Дрезден, макар и под друго име. Нейното присъединяване се очакваше с голямо нетърпение, но накрая Черният принц я изпусна.

— Какво значи това? За какво говориш?

Очите на Чонси блеснаха алчно.

— Ти нищо ли не знаеше за миналото на майка ти, господин Дрезден? Жалко, че не започнахме по-навреме този разговор. Можеше да го прибавиш към условията на нашата сделка. Естествено, ако си склонен да съобщиш още едно име, за да научиш всичко за миналото на майка ти, за нейното… — гласът му се изпълни с отвращение — изкупление и за ненавременната смърт на майка ти и баща ти, сигурен съм, че ще можем да измислим нещо.

Скръцнах със зъби, обзет внезапно от някакво детинско безсилие. Пулсът ми блъскаше в ушите. Тъмното минало на майка ми? Бях очаквал тя да е била магьосница, но никога не съм намирал каквито и да е доказателства за това. Неестествена смърт? Баща ми беше починал в съня си от спукване на аневризма още докато бях малък. А майка ми умряла при раждането.

Така ли е било наистина?

Внезапно ме обзе някаква изгаряща потребност да разбера всичко, която започна от вътрешността на тялото ми и го обхвана цялото — коя е била майка ми и какво е знаела. Тя ми остави сребърния пентаграм, но не знаех за нея нищо освен това, което моят мил и щедър баща ми бе разказал преди смъртта си. Какви са били моите родители? Как и защо са загинали? Убити ли са? Имали ли са неприятели, дебнещи наоколо? И ако е така, дали съм ги наследил?

Тъмното минало на майка ми. На това ли се дължи възхищението ми пред тъмните сили и затова ли се придържам не особено искрено към правилата на Белия съвет, които за мен са глупави и неадекватни?

Погледнах демона и се почувствах неудачник. Бяха ме подвели. При всяко положение той е имал намерение да размаха пред мен тази информация като стръв. Искаше, ако може, да научи всичките ми имена и дори повече.

— Мога да ти ги покажа, Хари Блекстоун Дрезден, такива, каквито са били в действителност — увери ме с мазен глас Чонзагорот. — Ти никога не си виждал лицето на майка си. Мога да ти го покажа. Не си чувал нейния глас. И това мога да направя. Нямаш представа какви са били твоите родители, а също дали имаш други роднини. Семейството, Хари Блекстоун Дрезден. Твоята кръв. Колкото и измъчен и самотен да си…

Гледах отвратителната форма на демона и слушах утешителния му успокояващ глас. Семейство. Възможно ли е да имам семейство? Лели? Чичовци? Братовчеди? Други като мен, които се придвижват сред тайните общества на магьосниците и се крият от погледите на обикновените смъртни?

— Цената не е висока. За какво ти е безсмъртната ти душа, когато тленното тяло изчезне? Какво толкова — да ми кажеш още едно име? Такава информация трудно се събира, дори и от нас. Може да не ти се удаде друг случай.

Демонът буташе с щипките си магическия пръстен. Човекоподобната му муцуна трепереше от алчност.

— Забрави — казах тихо. — Няма да стане.

Ченето на Чонзагорот зяпна от изненада.

— Но Хари Блекстоун Дрезден… — подхвана той.

Едва когато го видях, че трепва, разбрах, че крещя.

— Какво си въобразяваш бе, вехтошар мрачен, че съм някакъв глупак, когото можеш да доиш до безкрай? Забрави! Вземай каквото спечели и изчезвай! Радвай се, че не те изпращам обратно с пречупени кости и човка, забита в прахта.

Очите на Чонзагорот проблеснаха яростно и той отново се хвърли срещу бариерата, виейки кръвожадно. Протегнах ръка и изръмжах.

— Няма да можеш, недорасло малко лайно!

Волята на демона се изправи срещу моята и я надвих отново, макар по челото ми да избиха капки пот.

Чонзагорот започна да се смалява все по-бързо, виейки недоволно.

— Ние те дебнем, магьоснико — крещеше той. — Ти се движиш сред сенките, но някоя нощ ще се подхлъзнеш и ще паднеш. И тогава е наш ред. Ще те замъкнем долу при нас. Накрая ще бъдеш наш.

Той продължи да нарежда все така, докато се смали до точица и изчезна с леко пляскане. Отпуснах ръка и наведох глава, дишайки учестено. Целият треперех и то не беше само заради студа в моята лаборатория. Много лошо бях подценил Чонзагорот, смятайки, че е достоверен, макар и малко опасен източник на информация, и се надявах, че ще се съгласи на една разумна сделка. Но яростта и злобата, които изплуваха в последното му предложение, в последните му думи, разкриха истинските му намерения. Той ме излъга, скри истинската си природа и си поигра с мен като с някакъв неудачник, след което хвърли здраво въдицата. Чувствах се като идиот.

Телефонът започна да звъни на горния етаж. Раздвижих се изведнъж, избутах настрани предметите, които ми бяха на пътя, и минах през тях, за да мога да стигна до стръмната стълба, която водеше към апартамента. Втурнах се нагоре с бележника в ръка и грабнах телефона едва при петото позвъняване. Нощта се беше спуснала, докато разпитвах демона.

— Дрезден — казах аз, пуфтейки.

— Хари — обади се Мърфи с тих глас. — Имаме още един.

— Кучи син — казах аз. — Идвам. Дай ми адреса.

Сложих бележника до мен и се приготвих да записвам.

Мърфи звучеше сковано.

— Ралстън плейс, номер осемстотин осемдесет и осем. В «Голд коуст».

Замръзнах, вторачен в адреса, който бях записал. Адресът, който ми даде демонът.

— Хари? — обади се Мърфи. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — отговорих аз. — Идвам, Мърф.

Оставих слушалката и се запътих навън под ярката светлина на пълната луна над главата ми.