Безумна луна

Глава 31

Дулото на пистолета ми се видя по-голямо и дълбоко от външния национален дълг, когато той го насочи в лицето ми. Сивите му очи блеснаха над мерника и аз видях в тях решимост да дръпне спусъка. Но преди да успее да направи това, се вторачих решително в тях, проникнах в него с внезапна крещяща болка в слепоочията и оголих душата му.

Както обикновено, изпитах стремглаво втурване напред, сякаш бях всмукан в някакъв водовъртеж. Прехвърлих това усещане в главата на Дентън и за миг ми мина мисълта, че може би е по-добре да бъда застрелян, отколкото да нагазя по-дълбоко в нея.

Не мога да опиша добре какво видях там. Опитайте се да си представите прекрасно подредено място, нещо като Партенона или Монтичело[28]. Представете си, че всичко е уравновесено и пропорционално, всичко е загладено и спокойно. Разхвърляйте сини небеса над него, зелена трева наоколо, пухкави бели облаци, цветя и дечица, които тичат и си играят.

Сега добавете стотина години износване и захабяване. Изгладете линиите и ъглите, представете си мокри петна и изровени места, където ветровете са връхлитали. Направете небето мръснокафяво със смог. Унищожете тревата и я заменете с високи, грозни бурени. Изтръгнете цветята и оставете на тяхно място само изсъхнали, спаружени розови пръчки. Състарете момченцата до възрастни пияници, с измършавели, отчаяни лица, целите пропити с алкохол, а момиченцата превърнете в уморени, дръгливи проститутки, с вкоравени лица и студени, пресметливи очи. Придайте на красивото място аура на варварска изоставеност, където преминаващите хора следят сенките си като гладни котки, готови да се нахвърлят на плячка.

И тогава, след всичко това, след като всичките грижи, изпитания и трудности, с които се сблъсква един полицай в този свят, са правилно представени, излейте отгоре дебела, лепкава, черна утайка, която носи миризма на блато и привлича сиво-кафяви мухи. Оцветете го, направете това покритие да подчертава гнилостта, разложението и отчаянието, което довежда целия упадък до краен предел. Утайката прави всичко по-силно, по-горчиво, по-гнило и разложено.

Такъв беше Дентън вътре в себе си. Добър човек, но смазан от годините, отровен от властта, която беше поела контрол върху него, докато добрият човек е бил напълно погребан и са останали само мръсотия и разложение. Докато самото съществуване на предишния човек се превърне в горчив спомен, който прави още по-изпаднал в сравнение с него днешния.

Разбирах мъката и яростта на Дентън, че мрачната сила, която го е обзела, го беше тласнала в пропастта. Имаше един негов образ, коленичил в краката на някого, който му предоставя вълчата козина и след това изчезва. Това, че видях човека, който е бил някога, ми показа ясно звяра, в който се е превърнал с цялата му необузданост, глад и жажда.

По бузите ми се стекоха сълзи и гръбнакът ми се сгърчи в силни спазми. Можех да съжалявам Дентън и другите около него, но сега повече от всякога той ме уплаши ужасно. Бях спечелил няколко секунди поне с това вглеждане в душата му — но ще бъде ли то достатъчно, за да му попречи да ми пръсне черепа?

Дентън ме погледна, когато вникването в душите се прекъсна и ние се освободихме. Той не реагираше добре на това, което бе видял вътре в мен. Лицето му беше пребледняло, ръката му трепереше и дулото на пистолета се люлееше на една и друга страна. Посегна с другата си ръка, за да изтрие капките студена пот по лицето си.

— Не — каза Дентън, оглеждайки се наоколо със сивите си очи. — Не, магьоснико. — И отново вдигна пистолета. — Не вярвам в ада. И няма да те пусна. — След това изкрещя с цялата сила на дробовете си. — Няма да те пусна.

Напрегнах се, готов за безполезен опит да се хвърля настрани от пътя на куршума.

— Да — каза един спокоен глас. — Ще го пуснеш.

Една ярка червена точка се появи на гърдите на Дентън, приветлива като коледна светлинка. Обърнах глава и видях Марконе да се приближава по тревата, насочил пушката си право към Дентън, а до него застрашително стърчеше Хендрикс. Лакеите на Дентън фиксираха сцената с блестящите си очи. Мърфи лежеше на тревата, обърнала глава настрани, с крака към мен. Не можех да видя в какво състояние се намира и ме обзе страх и съжаление за нея.

— Марконе — каза Дентън. Гърбът му се изправи и присви очи. — Предателска отрепка.

Марконе щракна със зъби.

— Уговорката ни беше, че ще ми го доведете жив. И няма да го екзекутирате. Освен това е добре да премислите дали е разумно да използвате собствените си оръжия. Оставете на Макфин да го убие, когато пристигне.

— Ако въобще дойде — изръмжа Дентън.

— Моите съгледвачи — каза Марконе — ми докладваха, че сред животните, които изпратих с тях, е настъпила голяма паника преди около две минути, на четири-пет километра оттук. Мисля, че няма да му отнеме много време, за да се появи, господин Дентън. — Усмивката му се разшири и очите с цвят на долари погледнаха твърдо. — Хайде. Ще спрем ли да се противопоставяме един на друг и ще си свършим ли работата?

Марконе наведе пушката и изключи лазерния мерник.

Дентън погледна от мен към Марконе и видях, че в очите му се повдига мрак, натрупва се зад тях и е готов да се втурне напред.

— Марконе — казах аз, — застреляй го веднага.

— И на двамата ни омръзнаха вашите опити да разделяте и да владеете, господин Дрезден — каза Марконе отегчено. — Вие сте победен. Приемете го с достойнство.

Наблюдавах как върху лицето на Дентън се появи усмивка, докато продължаваше да насочва пистолета си към главата ми. Гласът ми се повиши тревожно.

— Знам го, Джон. Наистина знам и не те будалкам. Нагласили са всичко, за да те убият.

— Каква вулгарна самоувереност — каза Марконе. — Агент Дентън, има няколко подробности за уточняване. Пуснете пистолета и да се захванем с тях.

— Не мисля така — каза Дентън.

Насочи пистолета към Хендрикс и започна да дърпа спусъка. Той изрева толкова много пъти и толкова бързо, че не можех да кажа колко пъти стреля Дентън.

Хендрикс се изпъна на пети и падна повален назад от ударите на куршумите, които се забиваха в него. Не му остана време да трепне, камо ли да извика, и се стовари като отсечен дънер. Усетих, че земята потрепери, когато масивното му тяло я удари.

Марконе се опита да вдигне пушката си, но Уилсън и Харис се хвърлиха на гърба му и го повлякоха на земята, удряйки го с юмруци. Марконе се изви като змиорка и се изплъзна от тях, но Дентън се изпречи пред него и насочи пистолета си към лицето му.

— Достатъчно — каза той прегракнало. — Вкарайте ги всичките в ямата. Макфин ще пристигне всеки миг.

Възползвах се от този момент, за да се претърколя на ръце и колене и да се опитам да се измъкна незабелязано, но бях спрян веднага от голи, мускулести женски крака. Погледът ми се плъзна нагоре по тях, над полата и към един великолепен гол торс, запасан с вълчи колан, и след това към лицето, огряно от очи, в които не се забелязваше никакво чувство. Бен ми се усмихна, стъпи с крак върху раненото ми рамо и с едно садистично извъртане на глезена и ритник от мускулестия и крак предизвика ужасна болка в цялото ми тяло и аз се сгърчих в агония на земята.

Помня, че след това ме повлякоха по земята. Отминахме пръстена от борови дървета и си помислих, че всеки звук, предизвикан сред тях, ще бъде заглушен от клоните и игличките им, притъпен по-нататък от дърветата, заобикалящи имота, а също и от високата каменна стена. Изстрели например дори нямаше да се чуят извън имението. Това беше най-ясната ми мисъл, преди рамото ми отново да избухне в болки.

Следващото, което помня, беше, че бях изхвърлен грубо напред. Политнах право надолу, прегърнат от равнодушната сила на гравитацията, и след доста време, достатъчно да започна да си поемам дъх, цопнах във водата. Тя беше едва петнайсет-двайсет сантиметра дълбока и под нея имаше мека кал. Чу се лекото цопване на коженото ми палто и след това потънах във водния слой, а ръцете ми се плъзнаха и залепнаха в калта. Студената вода обгради лицето ми и за момент почувствах приятната и ласка по раненото ми рамо.

Някой ме хвана за яката, измъкна ме от водата и аз се стоварих на задника си. Нечии ръце ме подкрепиха и аз се озовах седнал, въпреки виещата ми се глава и болката в рамото, и можах да огледам кои са около мен.

Мърфи клекна на едно коляно във водата до мен и приглади мократа ми коса.

— Дрезден — каза тя. — Добре ли си?

Погледах наоколо. Намирах се на дъното на огромна яма, може би шест метра дълбока и поне два пъти по-широка. Дъното на ямата бе покрито с кална вода, вероятно от дъждовете, а луната оцветяваше в сребристо нейната повърхност. Точно над центъра на ямата, вероятно на дванайсет метра над нея, имаше квадратна дъсчена платформа с размери не повече от метър и половина на метър и половина. Тя висеше на въжета, опънати към окръжността от боровете, заобикалящи ямата. Виждах върховете им на фона на облаците и луната.

— Дрезден — попита отново Мърфи. — Добре ли си?

— Жив съм — казах аз. Примигнах към нея и добавих: — Мислех, че са те убили.

Сините и очи проблеснаха. Косата и беше разрошена, а джинсите и фланелената и риза изпомачкани и кални. Тя трепереше от студа.

— Те имаха намерение да го направят, но се спряха, когато Дентън те хвана, и ме захвърлиха тук. Не знам защо не извършиха това, а оставиха всичко на Макфин.

Намръщих се.

— Опитват се да прикрият следите си от Белия съвет — казах аз. — Дентън иска да стовари на Макфин вината за всичките убийства. Мисля, че той го е пуснал.

— Винаги се оказвам на най-приятните места, когато се забъркам с теб.

— Ти беше вързана — казах аз. — Как успя да се освободиш?

— С малко помощ — каза един неясен, тежък глас. — Стига да е за добро. — Обърнах си главата и видях голата и мръсна Тера Уест, облегната на другата кална стена. Край нея лежаха пет мокри, неподвижни форми — вълците от «Алфа». Тера държеше главите им в скута си над водата. Изглеждаше окаляна и неспокойна и милваше много нежно всеки един от тях. Кехлибарените и очи бяха помръкнали.

— Не мога да разбера — казах аз. — Защо ни набутаха тук? Нима Марконе е имал яма за клопка в двора си!

— Той е смятал да вкара Макфин тук долу до сутринта — каза Тера. — Когато ще стане беззащитен.

— Ау, ау — каза Мърфи замислено. — Казвате, че Дентън е виновен за всички смъртни случаи? За всеки един от тях?

— По един или друг начин, да.

Разказах на Мърфи всичко за Дентън. Как се е снабдил с коланите за себе си и за своите хора, загубил контрол върху силата, която те са му дали, и насъскал «Уличните вълци», а след това и Макфин, за да падне върху тях вината.

Мърфи избухна в кисели ругатни.

— Това беше ъгълът, който ми липсваше. Проклятие. Неслучайно Дентън толкова искаше да те държи настрана от разследването и от всичко, и затова те изкара толкова лош след случката с Макфин. Затова се появяваше на всички места толкова бързо — той вече е знаел, че някой е убит.

Отгоре се чуха викове и ние видяхме, че Марконе се залюля над ръба на ямата. Той висеше отпуснато на едно въже. Очите му бяха затворени. Видях как го издърпаха с няколко резки движения, докато главата му се изравни с ловната площадка, и след това го оставиха там.

— Какво, по дяволите, става? — обади се Мърфи.

— Стръв — отговорих аз и затворих очи за миг. — Дентън го окачи като примамка за Макфин. Щом върколакът се появи и скочи, за да хване Марконе, Дентън ще пререже въжето и Макфин ще падне тук долу.

— При нас — каза Мърфи спокойно. Усетих, че треперенето и се засили. — Смятат да бутнат това създание при нас. О, боже, Хари.

— Дентън или някой от неговите хора може да са приготвили сребърни куршуми — казах аз. — Ще оставят Макфин да ни унищожи и след това ще го застрелят тук. — Погледнах към ръба на ямата. — Много добър план.

— Какво можем да направим? — попита Мърфи, обгърнала силно ръце около себе си.

Поклатих глава.

— Не знам.

— Нищо — каза Тера със спокоен глас. Мърфи и аз се обърнахме към нея. Едно от вълчетата се размърда. Били, може би, се заклати, но падна, когато се опита да седне. Поне можеше да държи главата си над водата. — Нищо — повтори тя. — Бити сме.

Затворих очи и се опитах да си подредя мислите и да преодолея болката и умората, за да успея да направя някакъв план. Мърфи се намести трепереща до мен. Гипсираната и ръка притискаше ребрата ми. Разгънах палтото си, по-скоро в знак на любезност, отколкото на нещо друго, защото и то беше мокро, и завих с него раменете и. Тя се стегна и ми хвърли един възмутен поглед, но само след секунда се сгуши колкото може повече под него.

След още един момент заговори. Гласът и звучеше несигурно — много различен от нормалния и рязък тон.

— Помислих малко, Дрезден. Реших, че съществува голяма вероятност ти да не си замесен в убийствата.

Усмихнах се леко.

— Голям напредък от твоя страна, Мърфи. Това, което Дентън ти причини, ли е доказателството, че не съм замесен?

Тя също леко се усмихна и поклати глава.

— Не, Хари. То означава само, че иска да бие и двама ни. Но не значи, че вярвам на всичко, което казваш.

— Той иска да умра, Мърф. Би трябвало това да е знак в моя полза, нали?

— Всъщност не — каза тя и хвърли един поглед към горния ръб на ямата. — От това, което виждам, Дентън желае смъртта на всички. А ти може пак да ме лъжеш.

— Не те лъжа, Мърф — казах аз меко. — Кълна се в сърцето си.

— Не мога просто така да приема думите ти, Хари — прошепна тя. — Прекалено много хора загинаха. Мои хора. Цивилни, които би трябвало да защитавам. Единственият начин да съм сигурна е да вкарам всички вас, които сте замесени, зад решетките и там да реша нещата.

— Не — казах из. — Има много повече факти извън доказателствата, които можеш да събереш и които ще издържат пред съда. Хайде. Ние двамата се познаваме от години. Би трябвало да ми вярваш, нали?

— Би трябвало — съгласи се Мърфи. — Но след всичко, което видях, тази кръв и смърт… — Тя поклати глава. — Не, Хари. Не мога вече да вярвам на никого. — Тя почти се усмихна и каза: — Все още те харесвам, Дрезден. Но не мога да ти вярвам.

Опитах също да се усмихна, но чувствата ми бяха много объркани. Преди всичко болка. Физическа болка и дълбока сърдечна болка както заради нея, така и заради приятелството ни. Тя беше толкова самотна. Исках да я спася и по някакъв начин да облекча нейната болка.

Тя щеше да ме заплюе само ако се опитах. Мърфи не е от тези, които биха се съгласили да бъдат спасявани. От когото и да било. Това, че прие да я завия с палтото ми, беше голяма изненада за мен.

Огледах много внимателно ямата. Вълчетата от «Алфа» постепенно се възстановяваха, достатъчно, за да седят, но не достатъчно, за да се движат. Тера просто седеше с гръб към стената, победена и изтощена. Марконе се полюляваше под платформата високо над мен и не помръдваше, макар че в един момент ми се стори, че долавям някакво стенание. Усетих някакво трепване на симпатия към него. Колкото и коравосърдечно копеле да беше той, никой не заслужава да виси на една кука като примамка.

Вълчетата от «Алфа», Тера, Марконе, Мърфи. Всички те бяха тук заради мен. Моя беше грешката, че ги докарах тук, за да умрат. Горкият Кармайкъл също загина заради мен. Както и останалите добри полицаи. Както и Хендрикс.

Трябваше да направя нещо.

— Трябва да изляза оттук — казах на Мърфи. — Помогни ми и може да успея да направя нещо.

Мърфи се обърна към мен.

— Имаш предвид…?

Тя направи с пръстите на здравата си ръка нещо като магически жест.

Кимнах. Все още държах някакви козове.

— Нещо такова.

— Добре. А как ще излезеш оттук?

— Ще ми се довериш ли, Мърфи?

Тя стисна челюсти.

— Да не би да имам голям избор?

Усмихнах и се в отговор, изправих се на крака и зацапах във водата.

— Може да изкопаем малко стената. Нещо като стъпала.

— Ще те застрелят веднага щом се покажеш — каза Мърфи.

— Не — отговорих аз. — Не вярвам да се въртят наоколо в очакване на Макфин. Те са кръвожадни, но не и глупави.

— Така — каза Мърфи. — Единственото, което трябва да направим, е да те избутаме от ямата и тогава ти ще се изправиш сам срещу четирима въоръжени агенти — върколаци на ФБР, и ще ги победиш навреме, за да посрещнеш другия върколак, когото не можа да спреш с всичките си магически джаджи в едно здание, пълно с полицаи.

— Точно така — отговорих аз.

Мърфи ме погледна и повдигна рамене с кратък предизвикателен смях. Тя също се изправи, отметна косата от очите си с едно движение на главата и каза:

— Допускам, че може да бъде и по-лошо.

Над мен и отзад се разнесе някакъв мек звук. Мърфи замръзна, погледна натам и очите и станаха неописуемо големи.

Обърнах бавно глава.

Върколакът се беше привел на ръба на ямата, огромен, ръмжащ, мускулест и смъртоносен. Запенените му челюсти зееха, разкривайки един ред убийствени зъби. Очите му блестяха с розови пламъци под лунната светлина и бяха фиксирани върху люлеещата се фигура на Джони Марконе — Джентълмена. Аз потреперих и разплисках водата край себе си. Звярът обърна глава надолу и когато ме видя, очите му се свиха в тесни цепки и той изръмжа грубо и ниско. Лапите му се забиха в земята на ръба на ямата и я разкопаха, сякаш беше пясък.

Той ме помнеше.

Сърцето ми се разтупа в ритъм на стакато в гърдите ми. Обзе ме същият суров, остър, примитивен страх, който бях преживял и преди страхът да бъда повален и изяден се върна с пълна сила в мен и за миг изтри всичките ми мисли и планове.

— Може и така да се каже — казах аз на Мърфи с изнурен и слаб глас. — Доволна ли си? Още по-лошо е.