Победа на злото

Глава първа

Хайти Хелър погледна Мадисън леко изненадана.

— Искате да кажете, че освен този красив подарък, който ми донесохте от Джетеро, имате й нещо друго? Боже, вие сте пълен с изненади. Но елате, нека малко се поразходим. Цяла сутрин седя.

Дж. Уолтър Мадисън бързо грабна куфарчето си и я последва извън лятната къща. Веднага към тях се присъединиха пойни птички.

Десетките акри на покривното имение бяха красиво декорирани с криволичещи пътечки, басейни, водопади и дървета, така че на всеки няколко ярда, по която и пътека да тръгнеше човек, пред него се разкриваше нова гледка.

Както си вървеше с пъхнати в джобовете на артистичната си риза ръце, Хайти погледна към Мадисън.

— Та какво е това друго?

— Вашият нов мюзикъл! — отвърна Мадисън. — Донесъл съм го!

— Това е странно — каза Хаити. — Обикновено аз ги създавам, а личният ми екип ги доразвива.

Мадисън не си беше дал сметка за това: на Земята актьорите не си ги пишеха; те само пееха и играеха в тях. Но той продължи смело напред.

— Заповедта той да бъде направен идва от самия Лорд Снор. Той е голям ваш обожател, както и всички останали. Когато чу една от песните в него, той каза: „ТОВА Е САМО ЗА ХАИТИ!“.

— Така ли? Колко странно. Той е глух като пън.

— За всичко, освен за звук от кости — каза бързо Мадисън. — Слагат кости в медицинската сонда, искам да кажа мости в кондата…

Хайти се разсмя. А после каза:

— Съжалявам, че така ви обърках. Може пък Лорд Снор наистина да се е събудил и да е послушал онова, което се излъчва по „Вътрешен обзор“. И по-странни неща са се случвали.

Мадисън бърникаше в куфарчето си. Въздействието на Хайти Хелър му идваше малко нанагорно. Но той беше ветеран и бързо се взе в ръце.

— Вижте, по-добре е да ви изсвиря една от песните в мюзикъла. Къде имате тук пиано?

— Какво?

— Клавиатура. Не съм професионалист, но мога да издрънкам нещо.

Хайти се беше отдалечила от него. Той бързо я последва. Тогава забеляза, че някои от покритите с асми стени, край които минаваха, бяха всъщност части от постройки. Хайти отвори нещо, което приличаше на градинска порта и когато Мадисън я последва, той се озова в нещо като ателие за поправка на музикални инструменти.

Един мъж на средна възраст стоеше над пейка, върху която бяха разхвърляни електронни компоненти и кутии на нещо, което трябва да бяха инструменти. Той вдигна поглед, видя Хайти и остави настрана инструмента, с който работеше.

— Джарп, — каза Хайти, — чувал ли си някога за един инструмент, който се нарича пиано?

— Не — отвърна Джарп. — Как изглежда?

— Зъби — каза Мадисън. — Има много клавиши, които изглеждат като зъби от слонова кост.

Джарп се обърна към Хайти.

— Говори за някакъв примитивен устен инструмент.

— Не, не — прекъсна го Мадисън. — То е доста сложно. На него се свири като натискаш клавишите с две ръце и правиш акорди. Искате да кажете, че нямате клавиатура? О, Боже!

— В каква скала е? — попита Джарп.

— Осем тона мажор, тринайсет тона хроматична.

— Знаете ли нотите?

Когато Мадисън кимна, Джарп се разтършува и намери останките от един „кордер-бийт“, който действаше на принципа на близостта на пръстите. След няколко неуспешни опита, Мадисън успя да го накара да издаде необходимия брой вибрации. Джарп включи един рекордер и Мадисън изсвири хроматичната скала, като придвижваше пръста си все по-близо и по-близо и го задържаше всеки път, когато попадаше на верния тон.

— И всички тези тонове са на един инструмент? — попита Хайти.

— Да — отвърна Мадисън. — Общо осемдесет и осем.

— Разбрах — намеси се Джарп. — Той говори за „кордер-бар“. — Обърна се към Мадисън. — Когато сложиш пръста си за дълъг такт, изсвирва тон. Когато го натиснеш леко, получаваш по-тих тон. Когато го натиснеш по-силно, получаваш по-силен тон. Но вие говорихте за някаква клавиатура или клавиши. Как изглежда това?

Мадисън намери лист хартия, но така зле се справяше, че Джарп го взе от него и върху един по-голям лист и като държеше ръката на Мадисън скоро изрисува клавиатура на пиано. Джарп погледна рисунката и се почеса по главата.

— Никога не съм виждал подобно нещо. Вероятно работи механично: казвате, че когато се натисне някой клавиш, това задейства чукче, което удря струна. Колко тромаво! Предполагам, че е кръвен родственик на онези арфи с пръчки, които навремето са използвали в провинция Мистик. Скачали голи около тях и ги удряли, точно преди да започне пролетното им чифтосване.

— Е, виж какво можеш да направиш — прекъсна го Хайти — и го донеси в залата за репетиции, когато си готов.

Мадисън я последва навън. Не след дълго тръгнаха по пътечка, която завиваше покрай един водопад, а птичките бяха направили летящ ескорт.

— Кажете ми сега за какво става въпрос в мюзикъла — проговори Хайти. — Сценарият. Надявам се, че не е за пролетно чифтосване.

Мадисън се разсмя бързо и отново извади най-очарователната си усмивка.

— Въобще не. В действителност това е едно чудесно изразно средство, което ще разкрие прекрасния ви глас така, както не е ставало досега. Става въпрос за една митична планета, наречена Тера. Цялата история е една измислица, нали разбирате.

— О, страшно обичам музикалните фантазии. „Принц Кавкалсия“ стана голям хит. Продължавайте.

На Мадисън му се щеше просто да й даде разработката. Тя обаче беше в куфарчето му, а Хайти се възползваше от момента, за да се пораздвижи. Мадисън и авторът на трилъри се бяха изпотили, докато го напишат, но той не беше и помислил, че ще му се наложи да й го предава устно. Надяваше се, че ще си го припомни що-годе добре.

— Значи — каза той — тази измислена планета Тера се управлява от едно голямо чудовище в червен костюм, което има рога и опашка.

— Вие описвате дявол от Манко.

— Добре — каза Мадисън, който не беше и чувал за такова нещо. — Радвам се, че правилно схванахте това. Така този дявол от Манко управлява всички хора. Те нямат никакви пари и умират от глад. Значи, в началната сцена показваме всички хора, струпани на едно място, гладни и се молят, при което идва дяволът от Манко и ги рита.

— Колко ужасно!

— Но чакайте, — продължи Мадисън, — дяволът има голям двор с дяволи, един, от които е загубил детето си, а една стара бавачка е сложила на негово място ЧОВЕШКО дете, за да заблуди дявола, който отглежда това човешко дете, като си мисли, че то е неговият син.

Значи, сцената, която видяхме в началото — как главният дявол рита хората — се наблюдава от това човешко дете, което вече е един млад мъж, и той решава, че това не е хубаво.

— Браво на него — каза Хайти.

— Но всичките придворни дяволи мислят, че този син е един от тях. Мислят, че той е надежден офицер с отлична репутация. Всъщност обаче той планира как да помогне на хората. Така че винаги, когато успее да се измъкне, той слага една маска и започва да ограбва влакове.

— Влакове? — попита Хайти. — Какво значи влак?

Мадисън отговори:

— Това е само една измислица.

— Оу.

— Значи, всички дяволи пренасят парите и ценностите си с тези влакове.

— Аха, значи влак е междупланетен космически лайнер — каза Хайти.

— Нещо такова — отвърна Мадисън. — И главният герой ги ограбва.

— Искате да кажете, че той става ПРЕСТЪПНИК?

— Той ТРЯБВА да стане такъв — каза Мадисън.

— О, не мисля, че това ще се приеме добре. Хората ненавиждат престъпниците.

Мадисън продължи:

— Е, това не е престъпник в истинския смисъл на думата. Защото е в името на добра кауза: Той ограбва влаковете, дава парите на бедните и така те НЕ ГЛАДУВАТ!

— Чуйте — прекъсна го Хайти, — хората са тези, които произвеждат храната. Ако не го правеха, нямаше да има какво да купуват с парите, които героят им дава.

— О, дяволите заграбват храната и хората трябва да ги подкупват, за да си я получат обратно. И изведнъж дяволите разбират КОЙ е бандитът. Собственият син на един дявол! И го обявяват за ПРЕСТЪПНИК! Пада голяма борба и престъпникът се измъква.

— Урааа! — извика Хайти.

— Но в крайна сметка дяволите го хващат — продължи Мадисън — й го обесват. Много нависоко и той е съвсем мъртъв. Всички хора плачат…

— Чакайте малко — прекъсна го Хайти, — не виждам никаква роля за себе си в цялата тази история. Няма никакво момиче.

— Ами, щях да стигна и до това. Вие сте сестрата на героя.

— Тогава трябва да съм дявол, тъй като той е откраднато дете.

— Не, не. Дяволът е откраднал братче и СЕСТРИЧЕ! Забравих да го спомена. И в мюзикъла сестрата многократно предупреждава и спасява героя. Освен това ТЯ пее всичките песни. Престъпникът просто ходи насам-натам и убива разни хора, а сестрата описва в песните си какво прави той. И всички хора започват да пеят нейните песни.

— Значи има много хорови партии.

— Точно така! — каза Мадисън. — Последната сцена, в която го обесват, е най-вълнуващата. Всички хора са там и го гледат как издъхва на ешафода…

— Колко зловещо!

— На сцената излиза сестрата и изпява една страхотна песен, нещо като погребална песен. И тогава дяволите разбират, че тя е тази, която го е съветвала през цялото време и веднага я обесват до него!

— Не!

— Да. Точно до брат й, на втори ешафод. И тогава се отварят два гроба и големи ръце на скелет се показват от тях и прибират двамата мъртъвци. И тогава всички хора стават, запяват песента, която тя е пеела, и запомнят престъпника завинаги!

Хайти Хелър го гледаше с широко отворени очи.

Мадисън задържа дъха си. Дали тя щеше да се хване на тази въдица?

Изпод едно разцъфнало дърво се отвори един високоговорител и ги прекъсна.

— Хайти, инструментът е готов.

Глава втора

Докато следваше Хайти към залата за репетиции, Мадисън си мислеше, че или трябва да извади голям късмет, или да е ужасно добър, или и двете.

Залата беше една стая с купол и никакви плоски повърхности, които да отразяват звука. Беше украсена с уголемени копия на волтариански ноти в пастелно синьо, които висяха на различни места като допълнителни буфери за звука. Вътрешната част на купола беше в пастелно жълто. Джарп смъкна нещо, закачено на жици, в средата на стаята. Беше изрисуваната клавиатура на пиано, но клавишите бяха вертикални и цялото нещо беше на пет фута от земята.

— Не — каза Мадисън, — трябва да седна до него.

— Никой музикант не сяда — каза Джарп. — Това трябва да е някоя ужасно мързелива музика.

— Дайте му това, от което се нуждае — намеси се Хайти. — За нищо на света не мога да разбера как се свири на подобно нещо. Клавиши?

По указанията на Мадисън, Джарп накара един помощник да донесе столче, след което прикрепиха клавиатурата в хоризонтално положение и я накараха да не мърда.

От своя страна Мадисън не можеше да разбере как ще действа това. Клавишите, черни и бели, просто бяха изрисувани на хартията. Нямаха никаква амплитуда нито надолу, нито нагоре.

Той събра всичкия си кураж. Или щеше да се получи, или нямаше. Той натисна един от нарисуваните, неподвижни клавиши с един пръст и онова, което се получи, бе нещо като виене.

— О, не — каза той. — Пианото не звучи така. Вибрациите са повече като на арфа.

— Нека първо да видим дали тоновете са наред — каза Джарп.

Мадисън раздвижи пръстите си, като си мислеше колко по-добре щеше да бъде, ако поне се беше опитвал да свири по разни партита, откакто беше навършил дванайсет години. Той изсвири цялата скала от началото до края. Да, всички тонове бяха с необходимата височина. Но никое пиано не ВИЕШЕ! — Звукът не е наред — каза той. — Звукът от пианото е ясен и звънлив.

— Сигурно е така — каза Джарп. — Ами, ето ви един инструмент за нагласяване, а контролното табло е там отдясно. Първият отвор е „усилване“, вторият — „затихване“, третият — „обертонове“ и най-долният — „перкусия“. Вижте дали можете да направите нещо.

Като натискаше по една рисунка на клавиш с един пръст, Мадисън зачовърка контролното табло. Започна да се поти. Отърва се от виенето и получи някои ясно излизащи тона, но все още не звучеше като пиано. Сега пък беше твърде мъртво.

— За какво е втората кутия под най-горната? — попита той.

— Ами, това, върху което залепих рисунката, е „кордер-бар“. Преместих контактните точки под него, така че да пасват на рисунката ви. Само не мога да разбера защо на някой могат да му притрябват картинки, за да свири на някакъв инструмент. Трябва просто да се натиснат определени места силно или слабо. А втората кутия не ви трябва. Това са барабани, цимбали и камбани.

— Аха! — каза Мадисън и бързо се захвана на работа с инструмента за нагласяване върху втората кутия. Намери още един отвор, който Джарп не беше споменал: беше за „резонанс“.

Като удряше един тон по няколко пъти, той помисли, че най-накрая е нагласил инструмента.

Избърса ръцете си, раздвижи пръстите си и без да посмее да се надява, изсвири пробно един акорд. Чувстваше се много странно, задето нищо не мърдаше.

Той усети, че сега всичко зависи от това.

Пое дълбоко въздух и започна да свири „Бийл Стрийт Блус“.

Започна да му става интересно. Това чудо издаваше звук като на най-раздрънканото пиано в някое евтино кабаре, което някога беше чувал.

Правеше УЖАСНО много грешки и свиреше неточни акорди.

Твърде много зависеше от това. Той се смути. Спря да свири и отново избърса ръцете си. Разкърши пръстите си във въздуха. Кое парче го беше впечатлило силно и беше свирил много? И тогава се сети. Беше музиката на Скот Джоплин, която бяха използвали за филма „Жилото“. Изглеждаше много подходяща.

Започна да свири. Този инструмент наистина имаше широк динамичен обхват: тихото беше тихо, а силното — СИЛНО! Започна да свири в тежкия ритъм на рагтайма.

Погледна встрани към публиката си от двама души. Не можеше да разбере нищо по лицата им.

Мислеше си, че вече е свикнал с инструмента. Посегна към куфарчето си и измъкна един лист.

— Това — каза той — е един от текстовете на мюзикъла.

Нищо не се беше оказало по-лесно от това да измисли музиката, защото можеше да изпиратства цялата фонотека от Земен рагтайм и блус и просто да пригоди към тях някакъв текст. Беше взел песента „Трикстър раг“ от една музикална комедия, представена на Бродуей — „Осъденият“. Бившият репортер от Кралската академия беше пригодил нови думи към нея.

— Ако искате — каза Мадисън, ще изсвиря мелодията, след което вие можете да я изпеете. Нарича се „Престъпникът“.

Хайти я взе и я погледна. Мадисън изсвири мелодията и тогава Хайти започна да пее:

Великолепният й глас утихна.

— Разбира се, когато я пеете в пиесата — каза Мадисън, — ще носите черни къси панталонки и ботуши, както и черна шапка с широка периферия. Освен това ще имате по един пистолет на всеки хълбок, ще ги извадите на края на песента и ще ги насочите към публиката. И тогава самият престъпник се втурва между тях, ограбва ги и търчи при бедните да им даде парите. Страхотен театър!

Междувременно се беше домъкнал някакъв мъж, който вероятно беше диригентът на оркестъра й.

— Това е много странен ритъм — каза Хайти. — Какво мислиш за него, Тинк?

— Примитивен е — отвърна Тинк. — Вероятно е дошъл от горите на някоя планета като Флистен, след което е бил направен малко по-цивилизован. Барабани. Знаете ли откъде идват? От биене на цепеници с пръчки. А ритъмът е като за нещо като групово придвижване към диво животно. Танци за започване на лов. Нали знаете: туп, туп, ТУП, туп, туп, ТУП.

— Вие сте абсолютно прав — прекъсна го Мадисън. — С изключение на това, че този ритъм идва от негрите в Африка, бил е пренесен в Ню Орлеан, след което е завладял цялата Земя. Нарича се джаз.

— Вие наистина накарахте онзи „кордер-бар“ да звучи много налудничаво — каза Тинк. — Защо не му го настрои, Джарп?

— Той сам си го настрои — отвърна Джарп отбранително.

— Настроих го така, че да звучи като кабаретно пиано — каза Мадисън.

— За какво ти трябваха рисунките върху него? — попита Тинк.

— Чуйте — намеси се Хайти, като погледна часовника си под формата на медальон с капаче, — аз трябва да тичам. Този следобед ще подготвям едно представление. Ще ви изпратя до колата ви, Мадисън. Някой да каже на камериерката да ми донесе жакет, а на шофьора — да изкара един еърбус.

Мадисън тръгна с нея навън от залата за репетиции. Нямаше ни най-малка представа дали е загубил или спечелил. Страшно много неща зависеха от това да бъде изграден този образ, за да може Мадисън да пасне Хелър към него.

Хайти изглеждаше малко замислена. Стигнаха до площадката за приземяване. Изведнъж Хайти спря:

— МОДЕЛ 99! О, небеса! Мислех, че няма да продадат нито един!

Мадисън беше забравил напълно за Флик. Внезапно му хрумна, че може да използва тази среща поне за предотвратяване на по-нататъшни обири. Той каза:

— За шофьора ми ще бъде голямо удоволствие да ви демонстрира как работи.

Флик, чието лице беше поруменяло и който се опитваше да падне на колене, но те бяха толкова вдървени, че не можеха дори да се свият, просто си стоеше там.

Мадисън каза:

— Флик се опитва да ви попита дали ще го дарите с честта да ви откара до студиото.

— Това би било цяло приключение. Чувала съм, че возят като облак. — Прислужницата й донесе нещата и тя се обърна към нея. — Изпратете Тинк и останалите с моята кола. Аз ще се повозя на Модел 99.

Флик успя да се отлепи достатъчно, че да й отвори вратата. Когато Хайти и Мадисън влязоха, той се пъхна зад контролното табло, червен като рак и задъхан.

Отлетяха към Джой сити и Флик успя през цялото време да кара, без да сваля очи от огледалото за обратно виждане, които му показваха Хайти на задната седалка.

Приземиха се на площадка, означена „Хайти“, която стърчеше от големия купол. Напред се спуснаха помощници. Един се провикна назад през рамо:

— Хей! Хайти идва с Модел 99!

Флик внезапно се озова в биеща се тълпа от помощници, но успя лично да отвори вратата. Макар да изглеждаше, че му е трудно да диша, той се изправи там изпънат като струна, в очакване да й помогне да слезе и да й се поклони.

Хайти обаче не излизаше. Тя се обърна към Мадисън.

— Знаете ли Мадисън, вие сте добър човек. Но това е естествено, щом сте приятел на Джетеро. Много бях слисана от онова — как му беше името? Ритъм на пианото? Накарайте писателят да довърши сценария и аз ще направя мюзикъла.

След като тя изчезна в купола, Флик каза:

— Шефе, ти си чудо на чудесата. Та аз я возих в колата! Вече съм напълно променен и поправен човек!

Мадисън даже не го чу. Когато излетяха, той беше ухилен до уши.

Беше уредил да се създаде сценичен образ от най-популярната звезда на Волтар, собствената сестра на Хелър! И скоро с помощта на другите медии щеше да пригоди Хелър към него.

Скоро щеше да сложи край на посредственото боготворене на героя Хелър, каквото изпитваха към него сега, и щеше да издигне името му до висотите на истинското безсмъртие.

И той се поздрави! Беше получил награда! След като бъдеше излъчен мюзикълът и след като намереше Хелър, Мадисън щеше да пусне друго заглавие, в което щеше да пише:

Безпогрешен удар! Тя даже щеше да е показала доказателството по „Вътрешен обзор“. Мадисън можеше да използва историята от време на време, когато нямаше какво вълнуващо да отпечата за Хелър.

Сега той НАИСТИНА напредваше!

Глава трета

Почти си бяха стигнали вкъщи, когато Флик направи пълен завой.

— Шефе, току-що се сетих за нещо. Докато ти беше зает с Хайти Хелър, по видеотелефона се обади кралица Тийни.

Мадисън веднага излезе от еуфорията си. Цялото му влияние се дължеше на Тийни Хопър, която енергично създаваше фалшивото си реноме на кралска особа и поддържаше позицията си като превръщаше момчетата-пажове в педерасчета. За Мадисън обаче думата й беше като кралска заповед.

— Вдигай се и потегляй! — изкомандва той нервно. Ако ти е дала телефон за връзка, й се обади веднага! — Беше много изнервен: очевидно поради разликата във времето беше трудно да се звъни от Палас сити. Дали Тийни беше в града?

Част от тапицерията се разгърна и в лицето го зяпна един видеотелефон.

Появи се лицето на Тийни. Изглеждаше раздразнена.

Цял час чакам тук в пустинята до тоя бибипан съобщителен център! Това ще повреди тена ми!

— О, много съжалявам! — каза Мадисън.

— Защо не ми се обади? — изръмжа тя.

— О, възнамерявах да ти позвъня. Но ме задържаха.

— Задържа те Хайти Хелър! Дължиш ми доклад за напредването ти по въпроса за Грис!

— Ами, всъщност — каза Мадисън, — работя по това.

— Слушай, Мадисън. Тия празни обещания без покритие са типични за начина на работа на специалистите по връзки с обществеността. Знам това! Хващай се на работа, твърдоглавецо. Ще се върна в този съобщителен център по залез-слънце и ако не можеш да докладваш нищо за Грис дотогава, ще отнема празната ти глава! — Тя бясно затвори телефона.

Жени! О, майка му го беше учила съвсем правилно. Те носеха неприятности!

Той бързо обмисли ситуацията. Погледна часовника си „Омега“ и видя, че до края на деня му остават само два часа. Започна да мисли още по-бързо. Изведнъж каза:

— Откарай ме до Правителственото градче, в Кралския съд и затвор!

— Какво за Бога? Шефе, добре ли си? Да не би Хайти да ти е взела акъла?

— Една друга жена. Почти жена.

— Слушай, шефе, извадихме огромен късмет да влезем в Местния затвор на Конфедерацията и да излезем от него. Приближиш ли се до кралски затвор и край!

— Лети! — нареди Мадисън.

Стрелнаха се над пътните колони и продължиха към Правителственото градче.

Мадисън скоро видя отблъскващата сграда. Беше разположена върху един скалист хълм, крепост, която сякаш излъчваше презрение и стоеше настрана от светските страни на живота.

Флик не се приземи в никакъв двор: това не беше позволено за никой, освен за Императора. Вместо това той се приземи на наклонения път към портите на затвора. Не искаше да се приближи на по-малко от сто ярда под наклон.

— Сбогом, шефе — каза Флик. — Добре си поживяхме.

— Млъквай — нареди му Мадисън. Той излезе и тръгна с голям труд по настилката. Беше му много трудно да върви заради увеличената гравитация.

Над него се появиха извисяващите се колони на външната порта. Понеже беше още светло, там стояха пазачи, неподвижни като статуи, от другата страна на тежката решетка.

— Искам да видя един човек — каза Мадисън на най-близкия пазач.

Пазачът просто си остана неподвижен. Сякаш Мадисън не беше нищо повече от една муха.

Мадисън извади личната си пластинка и я показа. Пазачът даже не я погледна.

Приближи се един офицер, а електрическата му сабя дрънкаше.

— Какво е това безподобно нахалство тук?

— Не е нахалство — каза Мадисън. — Трябва да видя един човек вътре.

— Е, и това ако не е информация — каза офицерът. — Единственото, което й липсва, е името му, вашата работа тук и в какъв заговор сте замесен, за да саботирате работата на държавната машина. Омитай се.

— Вижте — замоли се Мадисън, — това е въпрос на живот и смърт.

— Тук има по много и от двете — отвърна офицерът. — Повечето от тях излежават доживотна, а и имаме различни видове смърт. Сега се махай оттук!

— Моля ви, моля ви — каза Мадисън. — Аз говоря за собствения си живот.

— Говори си на вятъра — отвърна му офицерът. — В живата памет никой не е имал смелостта да мине по тоя път до портала и да иска да влезе вътре…

Пазачът-статуя каза, без да си мърда устата:

— Поправка, сър. Грис го направи.

— Грис! — възкликна Мадисън. — За него говоря. Аз съм най-добрият му приятел. Трябва да го видя!

Офицерът наведе глава доста напред към Мадисън и го погледна през пръчките. Изведнъж се отдалечи, а Мадисън започна да се върти неспокойно. Виждаше как офицерът говори по един телефон в двора.

Офицерът се върна и даде знак да се отворят портите достатъчно широко, че да може Мадисън да се промуши. След това даде друг знак. Вратите се затвориха с дрънчене, двама пазачи престанаха да бъдат статуи, сграбчиха внезапно Мадисън за ръцете от двете страни и го подкараха напред като казваха: „Хип! Хип! Хип!“ — същото, което Мадисън беше чул своите престъпници да тананикат. Дали го бяха арестували?

Последваха офицера през главния вход и по широките отекващи коридори. Офицерът отвори една врата и те се озоваха в съдебна зала. Бутнаха Мадисън да мине през цялата зала и го спряха пред една врата.

Офицерът го обискира, приватизира личната му пластинка и влезе през вратата. Върна се и я задържа отворена.

Двамата от охраната катапултираха Мадисън в стаята. Беше с каменни стени, но на пода имаше скъп килим. Един голям каменен блок, нещо като бюро, беше застлан със скъпа покривка. Един старец, облечен в черно седеше в едно кресло зад бюрото и гледаше през прозореца.

Мъжът завъртя креслото. Вдигна пластинката на Мадисън и я погледна. Фиксира Мадисън с леден поглед.

— Значи си приятел на Солтан Грис. Добре, добре. Аз пък съм Лорд Търн. Тук можеш да говориш спокойно.

Мадисън прие думите му като знак, че са сами, но чу дрънчене зад себе си. Офицерът стоеше до отсрещната стена и го държеше под око.

— Исках само да се уверя, че той е наред — каза Мадисън тъжно. — Искам да го видя.

— Имаш ли кралска заповед?

— Не — отвърна Мадисън.

— Тогава как можеш въобще да очакваш, че ще можеш да видиш някой затворник тук?

— Аз съм много близък с Ломбар Хист, говорител на Негово Превъзходителство.

— Хм — каза Лорд Търн. — Кажи ми… Мадисън, знаеш ли нещо за престъпленията на Грис?

— Ама, сър, аз не съм дошъл тук, за да свидетелствам. Той може…

— Не, не. Не се намираш в съда. И без това не би могъл да свидетелстваш, ако съдът няма сесия. Нека ти го кажа по друг начин. Познаваш ли кралски офицер Джетеро Хелър?

— Ами да, сър, Ваша чест…

— Ваша светлост — коригира го офицерът от петдесет фута разстояние.

—… Ваша светлост — каза Мадисън. — Наистина познавам Джетеро Хелър.

— Знаеш и къде е той?

— Ами не, Ваша че… Ваша светлост.

— По дяволите! — рече Лорд Търн.

— Зная, че за него е издадена генерална заповед — продължи Мадисън. — И бих бил щастлив да…

— Генерална заповед, празни приказки — прекъсна го Лорд Търн. — Аз държа затворника му тук. Освен това съм почти сигурен, че Джетеро има достатъчна причина да постави Солтан Грис под кралска опека. Но НАИСТИНА ми се ще това приятелче да ми беше дало бележка или нещо, на което пише какво е НАПРАВИЛ Грис!

Целият разговор се беше обърнал с краката нагоре за Мадисън. Той си даде сметка, че сега не може да каже, че Грис е престъпник на престъпниците, тъй като вече беше казал, че му е приятел, като си мислеше, че му разрешават да има посетители. Може би можеха да го арестуват за несъобразяване с или лъгане на съдия. Студените тръпки от това мрачно място проникваха дълбоко в него.

— Аз самият търся Хелър навсякъде! — каза той в отчаяния си опит да се окаже полезен.

— И не си го намерил?

— Не, Ваша светлост, но съм задействал нещата.

Лорд Търн го погледна, след което се изсмя сухо, смехът му наподобяваше лай. Натисна няколко бутона на бюрото си и първи се появи един съдебен служител, понеже беше в съседната стая.

Лорд Търн каза:

— Това е един човек на име Мадисън. Сега разбирам каква е цялата работа. Просто още един груб опит от страна на Ломбар Хист да заобиколи всички нормални процедури. Поради някаква причина Хист не иска да покаже Кралска заповед или дори Кралски пропуск. Изпратил е още един човек да види Грис. — Той се обърна към офицера от охраната. — Намерихте ли някаква отрова в този човек?

— Не, Ваша светлост.

— О, небеса — възкликна Мадисън, — не съм изпратен тук от Хист!

— Нали току-що каза, че си — попита го Търн.

— Само исках да проверя дали приятелят ми Грис е добре! — изхлипа Мадисън.

Търн беше звъннал повторно и сега се появи един надзирател. Той дрънчеше с пластините за отваряне на килиите.

— Затворникът Грис добре ли е? — обърна се Лорд Търн към него.

— Радостен като пойна птичка, Ваша светлост. Просто си седи по цял ден и половината нощ и диктува признанието си. Вече е на третата си ролка хартия за вокоскрайбер. И си пее като птичка, Ваша светлост.

— Е, може би някой ден ще разберем за какво става въпрос — каза Търн. — Това е всичко, Надзирател. Чиновник, погледни личната му пластинка. Направи печат с нея някъде. И остави заповед на портала, че този Мадисън трябва да бъде пуснат вътре, ако въобще успее да разбере къде се е дянало това момче Джетеро.

Мадисън погрешно взе това за учтивост и каза:

— Мога ли да видя Грис само за секунда?

— И — продължи Лорд Търн към чиновника — издайте още една заповед за Грис — да не му се разрешава да стои до прозорци. Мисля, че Хист се опитва да го убие. — Той се обърна към Мадисън. — А що се отнася до теб, ако разбера, че си открил къде е Джетеро Хелър и НЕ си ми казал, ще накарам да те приберат със съдебна заповед и да те хвърлят в килия за задържане, докато не ми кажеш защо си задържал информацията. — Той се обърна към офицера от охраната. — Изхвърлете го!

Глава четвърта

Мадисън се вдигна от паважа, като си мислеше, че пазачите не трябваше да приемат заповедта така буквално.

Флик не се появи на хоризонта, докато не се увери, че порталът е затворен, след което излезе и докато помагаше на куцащия Мадисън, се опита да го изтупа.

— Казах ти да не се приближаваш до това място — каза Флик.

На Мадисън не му харесваше накърняването на имиджа му.

— Не биваше да се спускам към сабята на пазача. Трябваше да се насоча към гръкляна му.

— Комети! Е, добре поне, че ви изхвърлиха навън, а не вътре. Даже Негово Превъзходителство внимава как се разпорежда с тая сган.

Когато се качи в еърбуса, Мадисън забеляза, че слънцето почти е залязло. Накара Флик да се издигне на няколко хиляди фута височина. Няколко минути размисля усърдно и изведнъж в главата му се оформи план.

Пооправи дрехите си, сложи си една уверена усмивка на лицето и се обади на Тийни.

Тя вдигна незабавно.

— Така е по-добре! — каза тя. — Сигурна съм — и в гласа й се усети заплашителна нотка, — че имаш добри новини. Видя ли се с бибипеца?

— О, да — отвърна Мадисън. — И знаеш ли, Тийни — искам да кажа Ваше Величество — направо ще ти кипне кръвта. Заговорих за теб и той се изсмя по най-обидния начин, който някога съм чувал.

— КАКВО?

— Облегна се назад, докато невъзмутимо си ядеше грозде — надебелял е като прасе — и каза: „Мадисън, когато я видиш, й предай най-сърдечния ми: нагоре до бибипа й!“

— О, бибипец такъв!

— Да, и аз си помислих това. Накарали са го да си напише мемоарите и той ми показа нещо, което той намира за смешни страници за теб. Направо се затъркаля на пода от смях на собствените си шеги! О, можех да го убия, но надзирателите бяха там и ми бяха взели ножа, освен това. На такава тъпа проява на безчувствена грубост никога през целия си живот не съм ставал свидетел.

Тя беше побеляла като платно.

— Фука се — продължи Мадисън — как те е водил за носа, само заради удоволствието да те отблъсне.

Тя скърцаше със зъби. Изведнъж каза троснато:

— Това вече преля чашата!

Внезапно Мадисън се притесни. Беше преиграл номера си. Не беше имал намерение да я кара да върши каквото и да е. Планът му беше много елементарен: просто щеше да започне да изобличава Грис в пресата и да докара нещата до такова обществено недоволство, че Императорът нямаше да има друг избор, освен да издаде кралска заповед за съдебен процес. После под тази маскировка щеше да накара Грис да дава като показания какви ли не обвинения срещу Хелър, а Мадисън можеше да ги превърне в заглавия, които щяха да разтърсят вселената.

Планът му беше много добър. Просто чисти връзки с обществеността в Земен стил, които се осъществяват по всяко време. Планът му обаче изискваше подготовка, работа и време. Не му трябваха никакви внезапни намеси.

Тийни не беше казала нищо повече. Мадисън попита:

— Кое преля чашата? И коя чаша?

— Даже няма да го изправят пред съда, нали?

— Ще го направят, ако работя достатъчно усърдно.

— Така ли? Добре, Мадисън, искам те тук утре призори. На видеотелефона виждам, че имаш нова кола. Напълни я догоре с гориво. Ще направим една екскурзия.

Преди Мадисън да успее да каже и дума, тя беше затворила. Цялата ситуация го остави в пълно неведение.

Това беше проблемът при аматьорите. Имаха идеи. А идеите на един аматьор по връзки с обществеността бяха в повечето случаи безполезни. Идеите пък на Тийни можеха да бъдат смъртоносни.

Той помнеше много добре причинения от Грис хаос. Всичко беше вървяло добре, докато Грис не реши да опита силите си във връзките с обществеността. Аматьорите просто не разбираха тънките нюанси на този бизнес.

Мадисън отново премисли плана си. Беше доста стандартен и безпогрешен. Създай обществена буря около Грис, като използваш медиите, след което направи така, че самият процес да създаде обществена буря около Хелър. И дори ако по някаква причина — болест или нещо друго — Негово Превъзходителство не подпечаташе заповед за съдебния процес, общественият натиск щеше да направи жизненоважна необходимостта Лорд Търн да промени мнението си. Щеше да проработи.

Какво, в името на небесата, планираше Тийни? Съвсем спокойно можеше да провали всичко! Той беше имал само намерението да държи интереса й! А не да я хвърля в паническа неразумна дейност!

О, той не биваше да позволи тази превъзходна победа да му се изплъзне, точно когато му е почти под носа.

Замисли се за тъжното положение на Хелър, който трепереше неизвестен в някое самотно убежище и очакваше Мадисън да го спаси за следващите поколения. Какво прахосване на материал!

Беше лесно да се сети как да се справи с Хелър и Грис в рамките на връзките с обществеността. Но да се справи с една почти жена като Тийни, беше нещо съвсем друго! Каква потенциална пречка беше тя!

— Осемнайсет пункта — каза той, — цитат: Мадисън на ръба на една скала.

— Какво? — попита Флик.

— Карай към къщи — каза Мадисън. — Трябва да си починем. Утре ще бъде ужасен ден.

Точно в тази секунда, но на повече от двайсет и две светлинни години разстояние, обектът на мислите на Мадисън — Джетеро Хелър, не трепереше в никаква тъмна пещера. Той се движеше по Пето Авеню на Ню Йорк, оглушаван от парада на телеграфната лента, който отбелязваше приемането на длъжност на нови главни администратори на Ню Йорк, воден от Бейб Корлеоне, след като беше приела титлата capa di tutti capi, която хората вече бяха започнали да наричат „Кралица Бейб“. Блестящ в пълната си униформа от Американската армия, Хелър седеше до нея и се усмихваше на вестникарските и телевизионни камери, в пълно неведение за бурята, която заплашваше цялото му бъдеще на Волтар, добрата му репутация, както и съществуването на Земята. От другата страна графиня Крек не се усмихваше. Имаше някакво предчувствие, което й причиняваше кошмари.

Глава пета

Мадисън беше пред входа на палата на Тийни при пукването на зората, както му беше наредено — а и какво ли друго можеше да направи? Ноктите му не бяха в особено добро състояние: беше ги гризал цяла нощ.

Един капитан от охраната излезе, видя Мадисън и веднага се прибра вътре. Когато излезе отново, той закопчаваше около сребърната си куртка колана, на който висеше електрическата му сабя. Освен това го следваха двама сержанти с електрически бойни брадви. Застанаха до вратата на еърбуса в очакване да се появи кралица Тийни.

На Мадисън въобще не му беше до чакане на когото и да било. Сутринта и без това беше започнала достатъчно зле. Когато се качиха в колата при градската къща, едното око на Флик беше започнало бързо да посинява. Лакейката му се беше качила, презрително страняща от него, а след това по време на полета беше избягвала Флик тенденциозно.

От разни бегли забележки Мадисън беше разбрал, че Флик бълнувал насън за Хайти Хелър и че както момичето за спалнята му, така и лакейката му били отмъстили.

Жени! — помисли си Мадисън. Винаги причиняваха неприятности.

А ето че идваха още неприятности: облечена в костюм от блестящо смолисто черно, Тийни излезе от вратата като си слагаше дълги червени ръкавици. Носеше, короната си силно дръпната напред, а конската й опашка се вееше отзад като опашка на разгневена котка.

Тийни не каза нищо за колата. Просто се качи и седна на най-хубавото място.

Капитанът от охраната се качи, а с него и двамата сержанти.

— Защо за Бога се качвате? — попита Тийни капитана.

— Няма да ви поверим в ръцете на този човек — отвърна капитанът като посочи Мадисън.

— Правилно сте решили — каза Тийни. — Той е специалист по връзки с обществеността, а такива като него никога не отстъпват, никога.

В този момент внушителният иконом слезе тичешком по стълбите, сграбчил множество рула свитъци, като се опитваше в същото време да се напъха в церемониалната си роба. Той скочи в еърбуса.

За Мадисън не остана много място и той се принуди да седне на един ръб далеч от Тийни.

— Къде отиваме? — попита Мадисън.

Икономът не му обърна никакво внимание и като се наведе напред подаде лист хартия на Флик. Шофьорът го погледна, озърна се назад, за да види дали са затворени вратите, след което потегли.

Понеже си мислеше, че отиват в Правителственото градче или на някое подобно място, Мадисън много се разтревожи, когато Флик насочи еърбуса на югозапад, след като бяха излезли от портата и бяха минали през главозамайването, което се появяваше винаги от бързата смяна на часовите пояси.

Когато набраха височина, а пустинните дяволи на вятъра се смалиха по размери, Мадисън опита да се наведе напред и да види картата на екрана пред Флик. Беше празен!

Тревогата трябва да се бе изписала много силно на лицето му, защото Тийни му се скара с думите:

— Спокойно, момче. Дълго ще попътуваш. Три часа най-малко.

Мадисън посегна към таблото за музика и го включи, като се надяваше, че музиката ще смекчи дивото женско сърце. Тогава може би Тийни щеше да му каже какво означава всичко това.

Тийни се пресегна веднага след него и спря музиката.

— Не искам нищо да пречи на концентрацията ми. Трябваща планирам цяла бойна кампания.

— Бойна? — зяпна Мадисън.

— Разбира се! Ти се държиш много меко с Грис и аз се отказах от теб. Трябват по-силни мерки, момче. И хич не се опитвай да измъкнеш от мен бойния план. Защото съм сигурна, че действаш като шпионин на Хист. Бойните действия и шпионирането вървят ръка за ръка.

Беше му казала всичко това на английски и Мадисън продължи на същия език:

— Не съм никакъв шпионин, Тийни. Аз съм на твоя страна.

— Това тепърва ще го разберем — каза Тийни.

Попътуваха известно време и в един момент Тийни явно беше завършила плана си, защото направи балонче с дъвката си и го спука, сякаш за да отпразнува. По преголемите й и сега заети уста заигра лека усмивка.

— Трябва да разбера накъде отиваме — каза Мадисън. — В края на краищата имам право да знам откъде може да се наложи да се връщам пеша.

— Никога няма да успееш да се върнеш пеша от мястото, на което отиваме — отвърна му Тийни. — Освен ако не си си донесъл чифт от сандалите на Христос. Става въпрос за един остров, на две хиляди мили югозападно, целия заобиколен от вода.

— Да не би да бягаш или нещо такова? — попита Мадисън.

— Боже, да не си станал със задника нагоре? Твърде е рано за теб, предполагам. Аз притежавам този остров!

— Притежаваш остров?

— Разбира се, приятелче. Там е умряла кралица Хора.

— Заточена ли е била? — попита Мадисън.

— О, не, по дяволите, Мадисън. Просто й омръзнало да вкарва офицерите си в Палас сити и с напредване на годинките просто се преместила на острова. Той е част от Флистенския договор.

— Тийни, объркваш ме.

— Ами, трябва да си като мен и да си пишеш домашното. Потих се сума време над него, заедно с иконома и разбрах всичко. Обзалагам се, че си си мислел, че съм една измислена кралица.

— О, не — излъга Мадисън. — Никога не ми е минавало през главата такова нещо!

— Напротив, минавало ти е. Познавам го по очите ти. Та нека ти обясня, копеле. Аз съм истинска кралица. Никаква измама в нея, за разлика от професията ти. Значи, кралица Хора била нещо, което тук наричат кралица-заложница. Човек постепенно научава много неща за договорите и тем подобни. А аз вече съм на път да стана много голям експерт.

Преди около трийсет хиляди години Волтар завладял планетата Флистен. Единствената причина, поради която тази планета най-накрая се предала, било обещанието на Волтар, че кралската фамилия на Флистен ще бъде съхранена. Това било добре дошло за Волтар, защото така той се сдобил с една брадва, която да държи над главата на Флистен, а членовете на кралското семейство били преместени в Палас сити като заложници. Това е една много популярна волтарианска маневра: в Палас сити има четири или пет такива семейства-заложници.

Та, както и да е, флистенската кралска фамилия постепенно изчезнала, защото кралица Хора така и не родила никакви деца, въпреки всичките часове, които прекарала в леглото. И когато умряла на остров Рилакс…

— Значи това е името на мястото, към което пътуваме — каза Мадисън.

— Не ме прекъсвай — сряза го Тийни. — Опитвам се да довърша образованието ти. Та когато кралица Хора умряла на остров Рилакс преди около петдесет години, това поставило Външния отдел на мястото му. Виждаш ли, поддържането на Флистенския кралски дворец — моя дворец — и флистенския остров — моя остров — се плащало от данъците на Флистен. Договорът бил приведен в действие от Външния отдел, макар че планетата сега е към Вътрешен отдел. Флистенската кралска фамилия останала към Външен отдел…

— Съвсем ме обърка.

— Не ти трябва никаква помощ. Извади си памуците от ушите и слушай. Значи, когато кралица Хора умряла, това поставило Външния отдел на мястото му, както се опитвам да ти обясня, но ти просто не спираш да се въртиш. Старият Индау и другите висши служители разчитат на флистенските данъци за подкупи. И се опитвали да обяснят на флистенските данъкоплатци как ставало така, че те продължавали да плащат кралския данък. И когато се появих аз, Индау запуши с мен дупката. Старият договор продължава да действа, Външният отдел продължава да си взима комисионна и всички са много доволни. Аз, разбира се, никога не мога да отида там, защото това влиза в договора, но аз съм истинската кралица на Флистен без никакво съмнение. Всичко е даже прекалено легално: преди около десет години Негово Превъзходителство Клинг Надменни издал заповед на Индау да обезглави един бунт на Флистен заради данъците като провъзгласи някоя кралица-заложница от Флистен. Но старият Индау не успял да намери никой, който да не е от Конфедерацията и на който можело да се разчита, че ще си държи устата затворена по въпроса за подкупите. Така че когато Туу-Туу се появил и Индау изпаднал във възторг от него, старият бибипец изведнъж си спомнил заповедта и с един замах на писалката, между поредните текове върху Туу-Туу, попълнил празното разрешително, което Клинг бил подписал. Та така. Не съм измислена. Аз съм истинска кралица!

— Е, много се радвам да го чуя — каза Мадисън. — Но когато аз си свърша работата тук, ти можеш да се върнеш на Земята.

— Ха! — възкликна Тийни. — Ти май не си разбрал нищо от това, което ти разказах за кралиците-заложници. Ако на Волтар му хрумне да завладее Земята, Апаратът ще унищожи всяка кралска особа там, както и всеки, който нарича себе си крал или кралица, и Индау ще ме назначи като кралица-заложница на Земята. Никога няма да мога да се върна там, но Индау ще си получи пая от данъците…

— Тийни, това е лудост!

— Виж го ти него — каза Тийни, като внезапно заговори с акцент от Парк Авеню, — аз се опитвам да те образовам на тема политиката в Палас сити, а ти ме обиждаш. Освен това си просто един човек без благороднически титли, а не кралска особа като мен. — Тя направи балонче и го спука много силно, за да подчертае неизразително думите си.

Бяха стигнали крайбрежието и сега потеглиха с шестстотин мили в час през нещо, което изглеждаше като зелено и безкрайно море. Нищо чудно, че картата пред Флик изглеждаше толкова празна. На нея имаше предимно вода.

Мадисън сбута лакейката на предната седалка, защото не можеше да достигне шофьорското място.

— Кажи му — прошепна той — да включи нещо, което показва остров Рилакс.

— Аз не му говоря — прошепна му обратно лакейката. — Казва, че се е променил и ако не се препромени, ще му насиня и другото око.

— Вече си му нанесла достатъчно щети — прошепна Мадисън.

— Не, това го направи момичето от спалнята му. Аз още не съм го подхванала.

Мадисън имаше смътното усещане, че се намира в лудница. Тийни с нейното бръщолевене за това да стане кралица на Земята го беше разстроила много. А ето че и друга жена започваше да действа. О, колко права беше майка му!

Той имаше усещането, че най-добре разработените му планове отиват на вятъра. Тъжно си мислеше за бедния Хелър-Уистър, докато летяха над безкрайното море и се отдалечаваха все повече и повече от всякакъв разумен подход чрез връзките с обществеността. Какво по дяволите имаше пред вид Тийни под „бойни“?

Глава шеста

Докато маневрираше и караше нервно на десет хиляди фута височина, Флик огледа наоколо: не се виждаше никаква суша, само надигащо се море.

Той натисна един бутон на контролното си табло и на екрана, който се появи до картата, Мадисън прочете:

Студени тръпки полазиха Мадисън. Колко ли мрачно и ужасно място трябва да е това! Черни скали, без пристанища, предупреждение да не се приземява никой. Какво за Бога възнамеряваше да направи Тийни с идването си тук?

Флик се наведе към Мадисън и прошепна:

— Мисля, че се загубих. Трябва само да вкарам координатите, но и Модел 99 се загуби! Забравих да засека приземния километраж, когато напуснахме сушата. Океанът под нас е пълен със зъбарки, някои от които стигат до петдесет фута дължина, а ако те не те пипнат, летящите из въздуха риби-прилеп ще го направят. Видимостта се влошава. Можеш ли да издействаш разрешение да обърнем?

Мадисън се обърна назад. Другите не бяха чули Флик, но размърдването му беше накарало офицера от охраната да застане нащрек. Тийни беше потънала в собствените си мисли и се мръщеше.

Мадисън каза на Флик:

— За Бога, намери това място. Днес не мога да се оправям с повече жени!

— Нито пък аз — отвърна Флик. И той започна да се озърта наляво и надясно.

Облаци бяха забулили слънцето и това правеше видимостта слаба.

— Нямаш ли радар? — попита Мадисън.

— Искаш да кажеш лъчи? О, да, лъчи — и Флик бързо започна да върти разни копчета. Екраните оставаха празни. — Аз не съм океански пилот — каза той. — Когато разбивам еърбусите, обичам да има някой, който да намери останките. Погледни тоя километраж. Вече сме изминали 2 100 мили.

— Чакай малко — каза Мадисън. — Ти проверяваш с лъчите само напред. Ами ако вече сме го подминали?

Флик незабавно завъртя още копчета и пусна лъчите назад.

ЕТО Я ПЛАНИНАТА!

Бяха минали точно над върха й само на сто фута разстояние! Беше скрита от сутрешните облаци.

Мадисън въздъхна с облекчение. Бяха подминали мястото с двайсет мили! Флик завъртя еърбуса обратно като намали скоростта и височината.

Веднага щом промениха курса си, високоговорителите им загърмяха: „Предупреждение, предупреждение Модел 99–3. Тук е Сателитният мониторен контрол от планетната охрана. Заредили сме в бойна готовност торпедо-убиец. НЕ се опитвайте да се приземите на остров Рилакс.“

По слепоочията на Флик започна да тече пот, докато той бързо обръщаше посоката на движение. Той грабна един микрофон.

— Заповядано ми е да се приземя тук! — И той грабна личната пластинка на Мадисън и я пъхна в отвора.

— Съжаляваме, но това не върши работа — отговориха от планетарната охрана. — На Рилакс не се е приземявал никой от петдесет години, макар че не сте първите, които се опитват. Изчезнете веднага!

Една ръка дърпаше Мадисън за ръкава и той се обърна, за да види, че икономът му подава нещо. Беше лична пластинка. Мадисън я подаде на Флик, който измъкна бързо неговата и вкара другата в отвора. Ръката му така трепереше, че той едва успя.

— Това да не е някакъв номер? — изгърмяха от планетарната охрана. — Трябва да изясним това с Правителственото градче. Останете наблизо.

Мадисън и Флик се спогледаха слисани.

Имаше пауза, след която:

— Ще приеме ли Ваше Величество нашите извинения? Ние просто изпълняваме прилежно заповедта на Външен отдел никой да не се приземява на остров Рилакс, без изричното съгласие на Ваше Величество. Покланяме ви се.

Икономът грабна микрофона.

— Нейно Височество снизходително благодари за усърдието и наблюдателността ви и потвърждава, че заповедта продължава да бъде в сила. Освобождава ви да си вършите другите задължения.

— Целуваме края на одеждата й. Край.

Флик каза:

— Пфууу! Торпедо-убиец! Прав беше, шефе, като каза, че денят ще е ужасен.

Той върна през рамо пластинката на Тийни на иконома.

Мадисън беше сащисан от това, което беше чул. Тийни за първи път не лъжеше. Даже планетарната охрана и Правителственото градче я бяха признали за кралица.

А няколко секунди по-късно той получи втори шок. Бяха се спуснали под слоя от облаци и там, потопен в слънчеви петна, се простираше островът.

Беше ГОЛЯМ! Не си беше дал сметка, че 305 квадратни мили са толкова голяма площ. Даже от четири хиляди мили височина човек не можеше да ги обхване с поглед.

Имаше ниски хълмове и гори. Имаше водопади и реки. Имаше заградени с каменни огради полета, в които се отглеждаха разни неща. Имаше ливади, а по тях стада. А имаше и малки селца с бели стени, които се гиздеха тук-там сред красивата зеленина на нагънатите хълмове. Когато слязоха още по-ниско, той видя, че големите масиви петна бяха разцъфнали дървета и цветни градини.

Опита се да го сравни по красота с някой остров, който той знаеше на Земята. Таити? Не. Този беше десет пъти по-красив.

КАКЪВ РАЙ!

— Къде да се приземя? — изпищя Флик.

— Пред двореца — посочи с ръка икономът.

Мадисън го видя. Беше отчасти върху склона на връх Теон и така замаскиран от цъфтящи дървета, че големината му оставаше скрита, докато почти не се бяха приземили. Тогава Мадисън си даде сметка, че пред очите му е една сграда, която вероятно беше дълга хиляда фута и се извиваше елегантно по гръдта на планината. Беше само на три етажа, но вероятно стигаше и до задната част на планината.

Имаше място за приземяване, но обичайното синьо петно почти не се виждаше. По каменните стъпала, които водеха надолу към него, бяха поникнали плевели.

Тогава Мадисън се взря по-отблизо. Всичко онова, което той беше взел за украса от зелени рапани по цялата извиваща се предна повърхност на двореца, беше мъх, който висеше на ръждясали метални въжета с проблясващи само тук-там петънца от позлата.

Излязоха от колата и се вторачиха в двореца.

— Исусе! — възкликна Тийни.

Една врата се отвори — тази, която беше скрита сред масивните входни решетки.

Към тях се втурна един старец с пръчка в ръка и развяваща се посивяла брада.

— Махайте се! Махайте се! — изкрещя той. После се изпъна в разкъсаните си парцали вместо дрехи и извика: — Влезли сте в чужда територия! Това е собственост на планетата Флистен. Бързо отлитайте, иначе ще извикам охраната!

Икономът се затътри към него.

— Управител Спърт, обзалагам се, че даже нямате охрана! На колене, нищожество!

— Пред теб на колене само в ада!

Икономът се обърна:

— Това е обида, която не можете да простите, Ваше Височество. Това място е в немилост: пътеките са направо непроходими от плевели, фонтаните даже не работят. Сравнете го с отличното състояние, в което намерихте палата си в Палас сити, незабавно направете съдебен процес и нека да наторим тревата с неговата кръв. Това ви препоръчвам аз. Очаквам вашата заповед.

Старецът беше зяпнал. Изведнъж започна да се тресе.

— „Ваше Височество“ ли казахте?

— Нейно Кралско Височество Тийни Първа! — отвърна икономът и разгърна свитъка от Външен отдел пред мигащите очи на управителя Спърт.

— О, Богове! — изстена старецът. — Имаме си КРАЛИЦА!

По прозорците на двореца наизскачаха лица.

Старецът се втурна напред и се просна в краката на Тийни. Започна да говори, всъщност да циври, с лице заровено в земята:

— О, простете, простете ми. Милост! Не знаехме, че съществувате. Не знаехме, че пристигате. Никой не ни е предупредил. Когато кралица Хора почина преди петдесет години, тук дойдоха хора от Външен отдел и заключиха всичко. Нямахме пари да боядисаме, нито каквито и да било материали. Никой от сушата не е идвал. Никой от нас не може да отиде там. Сами си отглеждаме храна и ловим риба в морето. Но не сме забравили протокола, упражняваме го всяка седмица? Моля ви, моля ви, Ваше Височество, не ме екзекутирайте в деня, който стана най-щастливият в живота ми заради вашето идване! — После спря за момент и каза: — Не. Можете да го направите, можете да ме екзекутирате, ако това ще ви донесе и минимално удоволствие.

Управителят Спърт посегна напред и постави крака й на врата си като го поглаждаше.

— Не искам живота ти — каза Тийни. — Искам да ми покажеш най-дълбокия и отвратителен зандан, който се намира тук.

— О, добре, ще ме хвърлите там. Това е много по-добро, отколкото заслужавам.

Тийни вдигна поглед. Първото възклицание на стареца беше чуто. Най-малко двеста човека бяха излезли тичешком от двореца, полуголи в парцаливите си дрехи, и сега се просваха на терасата, по стъпалата и на мястото за приземяване. Всички подсмърчаха.

Тийни се обърна към иконома. Махна крака си от врата на управителя Спърт.

— Ще кажеш ли на тоя идиот да стане и да ни заведе до зандана?

Мадисън го полазиха студени тръпки. Затова ли го беше довела тук? За да хвърли НЕГО вътре?

— Ваше Височество, — каза икономът, — ако предпочитате да бъдете милостива, въпреки обидата на този човек, ще ми разрешите ли поне да кажа на тия хора да почистят малко дебрите по стъпалата и да пометат залите, за да не нараните краката си, когато влезете?

Тийни леко махна с ръка. Управителят Спърт незабавно целуна крака й и се дръпна назад. Той скочи на крака и изкрещя на тълпата:

— ХВАЩАЙТЕ СЕ НА РАБОТА! ПОЧИСТЕТЕ ДВОРЕЦА ЗА КРАЛИЦАТА СИ!

Ако се съдеше по силата и мощта на гласа му, човек би си помислил, че щеше да ги издуха всички назад, но не стана така. Те станаха със страхопочитание върху лицата си, след което по тях сякаш премина вълна, която промени израженията в обожание. Започнаха да пращат въздушни целувки, след което подхванаха онова, което един едър мъж беше измучал от задните редици: „ДА ЖИВЕЕ КРАЛИЦАТА!“

Управителят Спърт най-накрая успя да ги накара да си влязат обратно вътре.

Тийни крачеше неспокойно напред-назад. В главата й се въртеше нещо и тя не обръщаше много внимание на обстановката. Нещо вътре в нея я принуждаваше да се движи и тя тръгна по една пътека, цялата обрасла с плевели, но украсена с цветя с тежък аромат, и стигна до едно място, от което се виждаха равнините долу.

Понеже бе някак напрегнат, Мадисън я последва. Погледна спиращата дъха гледка.

— Колко красиво — каза той, като се надяваше това да я успокои, — едно градинско кътче, подобно, на което никога не съм виждал. Даже мекотата на ветреца сякаш те целува. И колко спокойно! Даже песента на птичките е като приспивна песен.

— Млъквай — прекъсна го Тийни. А после се огледа наоколо. — Мястото е красиво, добре. Твърде бибипски красиво, ако питаш мен! Мислех си, че ще е както пишеше в справката — само черни скали и камъни.

Приближи се един сержант със съобщение от иконома.

— Вече е достатъчно разчистено, за да можете да влезете, Ваше Височество. Но моля ви, внимавайте къде стъпвате, настилката е повредена на някои места.

Тийни подръпна маншетите на червените си ръкавици и бързо тръгна надолу по пътеката. Изкачи се шумно по стъпалата и мина през терасата. Гигантските входни порти бяха вече отворени, а парцаливият персонал се беше подредил от двете страни, всички бяха на колене и се опитваха да привлекат вниманието й.

Управителят Спърт чакаше със запален факел. Тийни обаче се спря до иконома си.

— Ако можеш да се разбереш по някакъв начин с тия хора, накарай някой да събере полка тук отпред.

Икономът се поклони, обърна се, а Тийни последва Спърт.

Мъже, които изведнъж си бяха спомнили, че са сержанти и пазачи, отваряха вратите пред тях. Един от тях, който вероятно беше управител, ако се съдеше по всичките му парцали, дрънкаше с пластинки за отключване и вървеше бързо пред тях.

— Защо си с тоя дървен факел? — попита шефът на охраната на палата в Палас сити управителя Спърт. — Къде са лампите?

— О, сър — отвърна Спърт, — плочките гориво свършиха още като бях дете. Даже този дървен факел е лукс. Толкова много хора тук бяха благородници, придворни и висококвалифицирани техници, че бяха забравили напълно народните занаяти. Трябваха ни три години след смъртта на кралица Хора, за да се научим да сплитаме вълната на животни, за да правим въжета. Въобще не успяхме да си възвърнем умението за правене на плат. Добре се справяме само с плетенето на кошници за храна и риба и успяхме да направим това, само защото някои от хората тук като малки правели гирлянди и венчета от цветя. Голям шок е когато си свикнал с най-съвременните технологии да се наложи изведнъж да се върнеш към най-примитивните. Стъпалата към високите технологии изчезват до едно и човек се опитва напразно да се върне назад: всеки е забравил как стават нещата без тях.

— Не те помолих да ми изнесеш лекция — каза капитанът от охраната. — Попитах те къде са лампите. Виждам, че влизаме в тунели под планината и няма да позволя Нейно Височество да продължи, докато не се появи някаква светлина.

Спърт бързо каза:

— Сигурен съм, че всички електронни и електрически съоръжения работят. Просто няма гориво…

Офицерът го бутна настрана и мина напред. Като потърси известно време по стените, той най-накрая откри контролно табло. Изстърга калта и праха, намери ключалката, свали я и като взе една резервна батерия за електрическата си сабя, я пъхна в необходимия отвор.

Нищо не стана.

Той си взе батерията с отвращение и като погледна кисело управителя, каза на Тийни:

— Ваше Височество, нещата тук стават все по-непоносими. Мисля, че тези тунели влизат доста навътре в планината и слизат много надолу. Трябва да ви помоля да не продължавате нататък.

— Трябва да видя зандана — каза Тийни. — Колкото е по-дълбок, по-тъмен и по-ужасен, толкова по-добре. Води нататък!

Като следваше пращящия и искрящ факел, групата продължи напред, а сенките им подскачаха призрачно по стените.

Най-сетне, след като бяха слезли много дълбоко в черните скали, те стигнаха до серия от дупки. Имаше стаичка за пазач. Освен това имаше зали с множество килии по протежението им, чиито врати бяха ръждясали и висяха накриво. Най-накрая имаше и стая, в която се виждаха маса и останки от камшици. Тийни потупа един каменен отломък, който беше покрит с мръсотия и стоеше в центъра на стаята.

Мадисън разбра, че това е стая за мъчения, а когато видя и изражението на лицето на Тийни на светлината от факела, косата му се изправи.

Тийни намери две килии зад стаята, които бяха малко по-големи от две черни дупки. Взе факела и ги разгледа една по една. Намери някакви стари пагони.

— Тези са останали от древните морски хора от Теон. Идвал съм тук само веднъж, когато преди шейсет години, един придворен загуби домашния си любимец. Тия зандани ме изплашиха до смърт. Мога ли да помоля Ваше Величество да се махне от това ужасно място?

Тийни пробваше останките от една врата на едната от дупките.

— Това трябва да се поправи — каза тя.

— О, да, Ваше Височество — каза Спърт. — Всичко ще почистим.

— Не — прекъсна го Тийни. — Оставете го колкото се може по-мръсно и ужасно. Искам само да оправите вратата, за да не може никой да се измъкне. А също да поправите и съоръженията за измъчване.

Мадисън не можеше, да издържа повече.

— Тийни, какво СИ намислила? — попита я той на английски.

— Това — отговори тя — всичко е за Грис.

— Грис?

— Да! Веднага, щом разбрах, че тук съществуват зандани за измъчване, реших да дойда. Те са наистина пригодени за измъчване, слава Богу. Истинска картинка на ужасите. Ще свършат идеална работа. Ще хвърля Грис точно в онази дупка и всеки ден до края на живота му ще го измъчвам, ще го слушам как пищи, циври и се моли. Ще го обработвам година след година!

— Чакай малко, Тийни. Та ти не си хванала Грис. Той е в Кралския съд и затвор!

На светлината от факела Тийни го фиксира с ужасяваща усмивка.

— Това е бойната ми кампания. Кралица Хора е държала полка си тук. Аз ще ги измъкна тайно оттук и през нощта ще атакувам Кралския съд и затвора. Така ще се сдобия с Грис!

— Тийни, никой не може да направи това. Подобен опит означава смърт!

— Мъжете от полка до един са флистенски благородници, които са положили клетва да рискуват живота си при всяка прищявка на кралицата си. От всяко поколение само на най-силните са им разрешавали да се присъединят към полка. А ти ще ми осигуриш оръжия и транспорт! И така ще пипна Грис!

— Тийни, — каза Мадисън шокиран, — Тийни, послушай ме. Мога да направя така, че Грис да бъде изправен пред съда. Ще е необходимо много време и усърдна работа. Мога да взривя медиите, да го разоблича в пресата и направо да ги принудя да го съдят. И освен това — допълни той отчаяно, защото целият му план за Хелър зависеше от това, — мога да гарантирам, че съдебният процес ще продължи безкрайно! Той ще страда душевно през цялото време!

— Не това е страданието, което искам да видя — прекъснато Тийни. — Искам го тук, под най-острия ми нож. Години наред!

Истинско отчаяние обхвана Мадисън. Виждаше как ги убиват двамата.

— Тийни, ами ако успея да направя така, че по време на съдебния процес да го осъдят и да го поверят на теб?

— Ще трябва да чакам твърде дълго — каза Тийни.

Тя се обърна към управителя и започна да му дава подробни заповеди за килията и стаята за измъчване, както и за съоръженията. Това й отне доста време.

На колана на капитана от охраната запращя едно радио. Беше икономът.

— Моля, информирайте Нейно Височество, че полкът й се събира. Трябваше само да се обадят в селата и фермите. Но всички ще са тук за прегледа, когато излезете.

Мадисън не си беше дал сметка колко дълбоко са навлезли в планината, докато не се опита да тръгне обратно. Застоялият древен въздух не му помогна да си поема по-лесно дъх, докато вървеше с огромни усилия обратно през тунелите. Отне им почти половин час да се върнат в залите.

Един сержант коленичи и щеше да използва носна кърпичка, за да почисти обувките на Тийни, но жените от двореца го избутаха встрани. Макар че дрехите им бяха кожи от животни, те смъкнаха петната и калта от дрехата й, обувките й червените ръкавици.

Тогава Тийни мина по коридорите и салоните и излезе през входната врата.

Тя прекоси терасата. Стигна до стъпалата.

Замръзна на място.

Около петстотин мъже стояха отпред в отличен строй. Лицата им бяха красиви, а телата — превъзходни. Това наистина бяха плодовете от благороднически фамилии, всеки един от тях — знатен син на отдавнашни офицери, откърмен от някоя от знатните дами от двора на кралица Хора. Бяха млади и блестящи, въпреки парцаливите си дрехи.

Един старец, очевидно полковникът им, стоеше изпънат като струна най-отпред. При появата на Тийни той и целият полк коленичиха.

— Ваше Височество, — извика полковникът, — не сме забравили протокола. В пълна готовност сме да изпълним задълженията си. Изгаряме от нетърпение да изпълним всяка заповед на Ваше Височество.

Стотиците гърла подеха песен:

И тогава, по сигнал на полковника, всички станаха на крака.

Онова, което беше смразило Тийни, бяха цветята в косите им, на цели венчета. Не носеха никакви оръжия в ръце, нито следа от такива.

Започнаха да оформят кръгове по взводове, след което затанцуваха, като взимаха цветя от главите си и ги подхвърляха нагоре, докато продължаваха да танцуват със ситни, кокетни стъпки като момичета.

Тийни се свлече на най-горното стъпало.

Тя наведе глава и започна да плаче.

Полкът спря объркан. Икономът им махна с ръка, те се разпръснаха като стадо и изчезнаха.

Тийни се разрида още по-силно.

Мадисън коленичи до нея.

— Те не са войници — изхлипа Тийни. — Отгледани са за леглото. О, Мади, какво да правя?

Мадисън не й каза, че може да мобилизира петстотин престъпника, които могат да разгромят и някой наказателен батальон за един ден! О, не. Това не пасваше на плановете му. Много хитър беше тоя Мадисън. Даже не я окуражи.

— Мади, — каза тя отчаяно, след като беше плакала известно време, — мислиш ли, че можеш наистина да направиш така, че да осъдят Грис и да ми го поверят?

— Ами, понеже много те харесвам, Тийни, мисля, че мога да ти направя тази услуга.

— Тогава ще ти помогна да осъществиш плана си за разобличаването му в пресата — продължи Тийни вече в малко по-добро състояние — и когато го осъдят, ще поема попечителството над него.

Една опърпана камериерка се опитваше да избърше сълзите й с парче от животинска кожа.

Тийни изведнъж погледна Мадисън. Очите й станаха свирепи.

— Трябва обаче да знаеш едно нещо, Мадисън. Ако не успееш да направиш така, че да получа Грис, ти самият ще се озовеш в онази килия!

Мадисън нямаше и най-малка представа как въобще щеше да постигне такова нещо. Той просто си говореше така.

Той отстъпи назад като кимаше на пресекулки.

— Няма да те проваля, Тийни.

Боже, вече беше вътре в цялата тая работа!