Победа на злото

Глава първа

Облечен в спретнат сив фланелен костюм, Дж. Уолтър Мадисън излезе от бараките за обучение, следвайки по петите капитан Слаш от 43-ти батальон на смъртта.

Минаха през някакъв замърсен двор, из който се носеха стари вестници и прах. Беше нещо като затвор, но имаше дълги редици от стаи за обучение: понеже не знаеше, че е бил обучен на езика с помощта на шлем през последната седмица, Мадисън се изненада, когато откри, че чете всички надписи, дори „Отпишете се тук“.

Капитан Слаш го накара да се подпише в една книга, а след това и на една разписка. Някакъв чиновник му подаде портфейла: парите ги нямаше. Когато се опита да попита какво се е случило с тях, му дадоха лична пластинка, на която пишеше „Дж. Уолтър Мадисън. Специалист по връзки с обществеността. Координиран информационен апарат.“ При натискане на гърба й, се появяваше снимката му. При повторно натискане, се появяваха отпечатъците от пръстите му. Вероятно ти бяха взели докато е бил в кома. Той натисна гърба на пластинката трети път и се появи надпис „Разплащателен статут — Без заплата.“ О, Боже, помисли си Мадисън, стартът ми със сигурност не е добър! Как за бога можеше да поправи това? Той не беше на Земята! Катастрофа! Какво щеше да яде?

Нещата започнаха бързо да се влошават. Капитан Слаш го отведе до нещо тантуресто, което се намираше в плосък кръг. Имаше си предно и задно стъкла, но не се виждаха никакви колела. Можеше обаче да бъде единствено кола, защото имаше предна и задна седалки.

Слаш отвори задната врата, макар че не се виждаше никаква дръжка.

— Това е шофьорът ти — Флик.

Шофьорът Флик имаше лице като сплескан овал. Не беше излязъл от колата. Не изглеждаше доволен. Беше в униформа с цвят на горчица и може и да беше шофьор, но повече приличаше на бандит, при това на бандит с много пърхот.

— Флик, — каза капитанът — откарай тоя приятел до кралския дворец и се увери, че е стигнал при Ломбар Хист. Спешно е. — И той даде на шофьора копие от някаква заповед.

— Почакай — каза Мадисън разтревожено на капитан Слаш. — Ти няма ли да ме придружиш?

— Защо? — попита офицерът от Апарата. — Определили са те като „безопасен“.

— Ами, добре — отвърна Мадисън, — но аз явно няма да се връщам тук. Ще ми трябва багажът, особено портативната пишеща машина, за да си върша работата.

— О, за това ли е тази смешна машина? — попита Слаш. — Зачудих се, когато обискирах принадлежностите ти за оръжия преди два дни. Доста е тромава. Мисля, че сега ще разбереш, че можеш да използваш и химикал, и вокоскрайбер. Но недей да се тревожиш. Флик сложи всичко в еърбуса отзад, докато ти се разписваше. Тъй че, довиждане, късмет и никога недей да попадаш в списъка ми, докато си вършиш работата. — Той се засмя. После се обърна към шофьора и каза: — Потегляй, Флик. Шефът ще си оскубе брадата, ако не види това приятелче веднага.

Мадисън незабавно получи и втория си шок. Той очакваше колата да подкара по земята. Вместо това, тя подскочи във въздуха като, бърз асансьор. Мадисън се изплаши до смърт. Това нещо просто не би могло да лети — то нямаше крила!

Докато сърцето му отиде в петите, вече се бяха издигнали на необходимата височина и се присъединиха към трафика на височина, която беше поне десет хиляди фута. Вдясно от Мадисън се простираше странен град, целият в спирали и с големината на три Ню Йорка.

— Кой е този град? — попита той шофьора.

— Името му е Ардаукус — отвърна Флик, — но всички го наричат Слам сити. Правителственото градче е там отпред на север.

Завиха на югозапад и полетяха над планинска верига висока колкото Скалистата планина, а пред тях имаше само една обширна пустиня. Дяволи от прах, високи една миля, танцуваха наоколо, пурпурни и златисто кафяви на слънцето и странни като хорова редица от полудели гиганти. Мадисън се надяваше, че това не са живи същества от някаква чужда раса, които вечерят със самолети без крила.

Това отприщи притесненията му за могъщото същество, с което трябваше да се види. Осмели се да зададе един въпрос.

— Кой е този шеф, с когото трябва да се видя?

Флик погледна назад към него, а след това и към картона, който му бяха дали. — Ти явно си Земен човек, каквото и да означава това. Освен това сме във въздуха, така че не можем да бъдем подслушани. Името на шефа е Ломбар Хист. Днес той ръководи Конфедерацията е всичките й 110 планети. Между нас казано той е един егоистичен бибипец. Побъркан е като жироскоп с щръбка на края. Добре е да внимаваш какво правиш, ако ще се виждаш с него. Има навик да отхапва бебешки ръчички и крачета само за кеф.

— Благодаря — каза Мадисън. Но си помисли, че звучи точно като Роксентър: лош имидж с много помощници и всичко останало.

Движеха се със застрашителна скорост. Под тях се разгръщаха двеста мили от най-ужасната пустиня, която беше виждал някога. Ако се разбиеха тук, щеше да бъде фатално. А този шофьор изглеждаше по-ангажиран с това да запали някаква странна цигара със запалка, която излъчваше лазерен лъч вместо пламък. Имаше въздушни дупки и той все не успяваше.

— Ти вече мой шофьор ли ще бъдеш? — попита Мадисън.

— Освен ако шефът не те изхвърли ей там — отвърна Флик, като посочи надясно.

На хоризонта се извисяваше черна крепост, пред която имаше лагер, вероятно пълен с хиляди хора.

— Това е Спитеос. Лагерът се нарича „Издръжливост“ на картите, но истинското му име е „Убиец“. Ако Апаратът нещо не те хареса, те изпращат там и те хвърлят в онази бездна. Дълбока е една миля. Ти вече си в Апарата. Между другото, какво престъпление си извършил?

— Не съм извършвал никакви престъпления! — отвърна Мадисън.

— О, космически газове! — възкликна Флик. Ако ще трябва да те карам, е по-добре да си разкрием картите. Аз бях един от най-добрите крадци на Калабар, докато не ме хванаха, осъдиха ме и тогава ме грабна Апаратът. И съм си тук оттогава. Трябва да си извършил нещо.

Мадисън завъртя мисълта си на бързи обороти. Не искаше да има лош имидж пред шофьора си.

— Не успях да довърша една работа — каза той. И веднага си даде сметка, че тази странна планета го е раздрънкала: беше казал истината на някого. Трябваше да внимава!

Шофьорът се разсмя.

— Ако не им прережеш гърлата, когато ти се удаде възможност, ще те хванат рано или късно. Мисля, че двамата ще се разбираме отлично.

Небеса, този го беше взел за убиец! Мадисън набързо смени темата на разговора.

— Каква е онази планина вдясно от нас? Даже върховете й не мога да видя.

— Онова е планината Блайк. 50 хиляди фута. Не можем да прелетим над нея. Не и с тая съборетина. Посоката ни е точно натам долу.

Шофьорът посочи нещо.

НИЩО!

Не, имаше нещо като зеленикава мъгла.

Движеха се толкова бързо към нея, че Мадисън беше сигурен, че ще се разбият някъде! О, да дойде толкова далеч и даже да няма некролог:

Мадисън мъртъв…

И тогава изведнъж му се доповръща. Усещането беше странно. Значи такова е усещането, когато умираш. Може би шокът от разбиването е бил толкова силен, че той веднага се е понесъл към небето.

Не, минаваше през някаква порта!

От всички страни проблясваха кръгли сгради, потопени в зеленикава светлина. Какви странни постройки! Имаха кръгли стълбища и бяха целите покрити със скъпоценни камъни. Огромни, разширени основи с огромни статуи като живи, боядисани в естествени цветове. Гигантите бяха заобиколени от кръгли басейни и цветни лехи. Някакъв блещукащ надпис сочеше към затревен кръг. Там пишеше „Кралски покои“.

ИЗВЕДНЪЖ МАДИСЪН ВИДЯ ТИЙНИ!

Беше облечена в рокля от чувал, изцапана с кал от главата до петите. Конската й опашка беше разпусната.

О, знаеше си, че тя ще стане градинарка. Ето че беше робиня. До нея имаше двама кокалести старци, които също се трепеха. Наблизо стоеше пазач от Апарата с нещо, което трябва да беше пушка.

Тя държеше инструмент в ръка. Колата на Мадисън се плъзгаше на около пет фута от земята и мина близо до нея. Тя просто си стоеше, като сложи калната си длан на очевидно изморения си гръб. ТЯ ГО ВИДЯ!

И тогава той й се вбеси. Трябва да е направила нещо наистина ужасно, за да я назначат на тежка физическа работа. Странстващият рицар в него се пробуди.

— Нищо, Тийни — прошепна си той, — ще те спася, ако мога.

Спряха пред голяма сграда, обсипана със скъпоценни камъни и с две извити стълбища-близнаци, по които можеше да марширува цял батальон.

Двама здрави на вид офицери в черни униформи изтичаха към колата.

— Доведох Дж. Уолтър Мадисън — каза Флик.

— Къде се бавите досега в името на седемте Дявола? — попита единият. — Старият бибипец си гризе ноктите на краката от гняв, докато ви чака! Качвайте се да му се не види по тия стълби! Охрана, охрана! Избутай го тоя при шефа, с тройна крачка!

Някакви здрави ръце хванаха Мадисън от двете страни и го метнаха със смъртоносна скорост нагоре по стълбите, а после и в някакъв коридор.

Фаталният момент беше дошъл. Дж, Уолтър Мадисън щеше да се срещне всеки момент с Ломбар Хист.

Спрял съм се подробно на този момент, защото той щеше да означава много за историята на Волтар и за Джетеро Хелър. Но, уверявам те, скъпи читателю, това не беше за доброто на нито един от двамата!

Глава втора

От всички страни се издигаше великолепието на хилядолетията: златните въжета се извиваха в изящни форми покрай обсипани със скъпоценни камъни фризове, които изобразяваха паради и битки през вековете; с блестящи погледи отдавна починали монарси се мръщеха на Мадисън, докато той минаваше през лъкатушещата зала. Той осъзна, че си има работа с власт, закътана във внушителните традиции на история, започваща много преди човекът на Земята да се научи да използва секирата от камък.

Най-накрая го бутнаха в голяма кръгла стая, обсипана със скъпоценни камъни и блестяща. Това беше чакалнята на спалните покои на императора.

На срещуположната страна имаше огромно бюро, направено от компактен блок оникс, което явно блокираше някаква врата. Навсякъде около бюрото имаше машини и апаратура, необходими за един импровизиран офис.

Зад бюрото седеше огромен мъж, доста мургав и със странен блясък на кожата. Беше с алена униформа, обточена със злато. В очите му проблясваше налудничава искра.

ЛОМБАР ХИСТ!

Пазачите бяха тикнали Мадисън в средата на стаята. Понеже не беше човек, който ще се впечатли кой знае колко от украшенията на могъщите, той пооправи дрехите си, почисти малко въображаемия мъх от ревера си и пристъпи напред.

Без каквито и да било въвеждащи думи, Хист попита:

— Роксентър добре ли е?

Мадисън прецени ситуацията. В гласа на Хист имаше само загриженост и тревога, но не и враждебност.

— Ами — отвърна Мадисън, — беше добре, когато говорих с него за последен път.

— Значи сте били близки? — попита Хист.

Каквото и объркване да усетеше, Мадисън не го показваше. Той се питаше колко ли е добро волтарианското разузнаване: Дали знаеха истинската ситуация? Че Роксентър щеше да отреже главата на Мадисън, ако той се провалеше и избягаше? Той видя в далечината нещо, което се оказа телевизионен екран: Колко ли бяха бързи комуникациите между Земята и това място? Реши да рискува. Щеше да изпусне уж случайно имената на няколко важни особи.

— О, да — отвърна той, като се постара да звучи отегчено. — Грижех се за някои негови деликатни въпроси: като да кажа на министър-председателя на Англия или на президента на САЩ какво трябва да мислят и други подобни неща. Сметката ми беше няколко милиона долара на година.

— Каква заплата! — възкликна Хист. — Трябва да си бил много ценен за него.

— Ами, той често казваше, че има много неща, с които само аз мога да се справя. Бях най-добрият му специалист по връзки с обществеността.

Хист се намръщи. Точно на това се бяха натъкнали детективите му и не бяха успели да разберат за какво става дума.

— Какво е това нещо, което наричате връзки с обществеността?

— Ами — каза Мадисън — докато разговарях с хората наоколо, разбрах, че нямате особено добър имидж.

Хист го погледна гневно.

— Нищо му няма на имиджа ми! Висок съм шест фунта и три инча. Тежа 271 фунта…

— Не, не — прекъсна го Мадисън. — Начина, по който хората мислят за вас. Образът, който другите имат за вас в съзнанието си.

— Ха! — изръмжа Хист. — Важно ли е какво мисли за мен паплачта?

— Ами да, важно е — отвърна Мадисън. — Чух, че вие всъщност сте владетелят на Волтар.

— Е, разбира се, че съм! Разбирам, че има значение, какво мислят за мен ония бибипани лордове. Но какво общо има с това паплачта?

— Сега, PR означава „връзки с обществеността“, макар че буквите не означават това на волтариански. Лордовете и паплачта са различни общности. Но ако нямате подходящ имидж, биха могли да се разбунтуват и да ви убият.

Хист се намръщи. Мислеше си, че това така или иначе може да се случи. Всички бяха против него.

Мадисън видя гримасата.

— Знаете ли, мистър Хист, аз бях много близък с Роксентър. Викам му Роки, а той ме нарича Мад. Много пъти късно през нощта той си събуваше обувките, вдигаше си краката на бюрото и на чашка уиски със сода ми се доверяваше. Имаше ми доверие, когато наистина искаше нещо. Бях, така да се каже, най-довереният му човек. Мисля, че е време да си разкрием картите. Има ли нещо, което желаете повече от всичко друго на света?

Погледът на Ломбар стана доста налудничав. Блясъкът на лицето му изпъкна още повече. Той се наведе напред и заговори шепнешком.

— Не че го искам толкова много. Работата е там, че имам заповед за това. Напук на това, че нямам благородническа титла и че всички лордове ме мразят, съдбата е отредила да стана император.

Мадисън веднага застана нащрек. Аха, той можеше да се справи с това. Преди беше чувал същото и за Роксентър.

— Призван от…? — Той остави въпроса да виси във въздуха.

Ломбар прошепна:

— Ангелите.

Мад знаеше, че е успял.

— Знаете ли, че Роксентър беше призован да управлява Земята?

— НЕ!

— Факт — каза Мадисън. — Чух го със собствените си уши. Ето защо станах негов специалист по връзки с обществеността.

Хист моментално се навъси.

— Какво общо има това?

— Ами — каза Мадисън, — когато някой си няма добър специалист по връзки с обществеността, паплачта се надига и го убива. НО ако той ИМА ДОБЪР специалист, лордовете, обществеността, паплачта се надигат като един и с шумни приветствия го провъзгласяват за император.

Ломбар премигна. Това беше съвършено нова идея. Обикновено той не си даваше труд да слуша хората и дори да им отговаря. Но този Земен човек, който седеше тук, беше приближен на Роксентър. Роксентър, един човек без благородническа титла, се беше издигнал до владетел на Земята, и това само по себе си беше дало на Ломбар надеждата, че може да бъде направено. Сега той осъзнаваше възможността да е била използвана някоя тайна технология, неизвестна му досега. Той се размисли за това. Хрумна му, че онова, което казваше този човек, може да отстрани проблема за липсата на един мъртъв Клинг, когото да покаже. Император чрез прокламация от обществеността! Каква новост! Но тогава подозрителната му натура се обади, че това е твърде хубаво, за да е вярно. Започна да се разколебава.

Като забеляза това, Мадисън попита:

— Имате ли някакви други проблеми?

Ломбар се стегна. Веднага се настрои войнствено. Нямаше да каже на никого, че в стаята зад него няма император, както и символи на кралската власт. Вместо това той се хвана за друг проблем. Каза:

— Тоя бибипан Солтан Грис!

Това стъписа Мадисън.

— Солтан Грис? ТОЙ тук ли е?

— Познаваш ли го?

Мадисън беше доловил гнева.

— О, бих казал да. На Земята се подвизаваше под имената Смит, Инксуич и Султан Бей. Пъхаше си носа къде ли не. НИЩО не разбираше от връзки с обществеността. Проваляше всичко. Идиот!

— Той е долу, в Кралския затвор, не мога да се добера до него и да го екзекутирам както му се полага.

— Знаете ли — каза Мадисън, — и това е в компетенцията на връзките с обществеността. Има си начини. Някакви други проблеми?

— Хелър! Тоя бибипан кралски офицер!

Мадисън се почувства така, сякаш някой му поднасяше сладкиш върху сребърен поднос. Цялата стая стана по-светла. Той обаче каза спокойно:

— На Земята беше познат под името Уистър.

Ломбар, който никога не си беше давал труд да слуша, когото и да било, се нахвърли върху тази информация като изгладняла хрътка! ТОВА беше липсващото парченце от пъзела на въпроса защо стратегията му се беше провалила.

— Аха! — извика. — Грис не е осъществил идеята ми за свидетелството за раждане! Нещата се провалиха, защото тоя бибипан Грис не е следвал плана ми за Хелър!

Надеждите на Мадисън полетяха на седмото небе. О, какъв шанс се откриваше пред него! Можеше да успее да завърши работата, за която го бяха наели! Можеше да се върне у дома сред овации и слава! Той обаче се накара да изглежда съвсем спокоен.

— Значи проблемът за Уистър-Хелър е също в компетенцията на връзките с обществеността. Ако наистина искате с тези проблеми да бъде приключено, просто ги оставете в мои ръце и ми позволете да се захвана на работа. Само ми дайте офис и бюджет…

Ломбар го прекъсна:

— Не бързай толкова, Мадисън. Нещата тук са доста деликатни. Аз не знам нищичко за връзките с обществеността.

Надеждите на Мадисън рухнаха. Но той посочи екранът на „Вътрешен обзор“ и попита:

— Това телевизия ли е? Мога ли да усиля звука?

Ломбар сви рамене. Мадисън намери едно копче и усили звука. Картината показваше бойна сцена на Калабар. Отряди на Апарата стреляха по огромна планина със заснежени върхове. Говорителят просто каза, че отрядите на принц Мортиай са изтиквани навън от пещерите. Мад изключи звука.

— Сега, един добър специалист по връзки с обществеността — каза той — би накарал този говорител да каже, че отрядите на Апарата се бият по ваша заповед, за да охраняват сигурността на Империята. Освен това би трябвало да има кадър, в който вие ги предвождате към победата, макар и да не сте стъпвали там.

Ломбар се навъси.

Мадисън извади вестника, който му бяха дали. Показа на Ломбар първата страница.

— Ако имахте добър специалист по връзки с обществеността, името ви щеше да бъде изписано на цялата страница, изграждайки по този начин имиджа ВИ на човека, който е определен да управлява. Капка по капка, ден след ден, седмица подир седмица постепенно щяхте да предадете посланието, че ВИЕ и САМО вие трябва да бъдете император.

— Не биха го отпечатали — каза Ломбар.

— Вие щяхте да им НАРЕДИТЕ да го отпечатат — отвърна Мадисън.

— Хмм — каза Ломбар.

— С един добър специалист — вметна Мадисън — и не само паплачта, но и всеки лорд на света би ви се кланял до земята.

— Лордовете да се кланят на МЕН? Ония твърдоглави бибипци? Та аз съм просто някой си, който няма благородническа титла! По-скоро биха умрели!

— Но ако лордовете НАИСТИНА ви се кланяха — каза Мадисън, и по „Вътрешен обзор“ всеки ден се появяваха такива неща, хората щяха да приемат, че вие СТЕ техния господар и трябва да станете император заради признанието!

Ломбар поклати глава:

— Мадисън, ония лордове никога не биха се кланяли.

Мадисън запази спокойния си облик. Но въобще не беше толкова спокоен. Играеше при много големи залози. Щеше да получи още една възможност по отношение на Уистър. Ако успееше, Бери щеше да бъде принуден да признае, че той си е свършил работата.

Ако успееше да помогне на Хист, можеше да го върнат вкъщи. И отново щеше да бъде на върха!

— Мистър Хист, — и простете, че вече мисля за вас като за Негово Превъзходителство, ако направя снимки за телевизията, в които лордовете ви се кланят — искам да кажа по „Вътрешен обзор“ — ще ме наемете ли като специалист по връзки с обществеността на неограничен бюджет и право на действие?

Ломбар излая от смях.

— Това е голям договор.

Мадисън каза:

— Но за да започна няма да е необходимо много: само няколко хиляди. — Изведнъж той се сети за Тийни. — И помощта на моята асистентка Тийни Хопър.

— КОЯ — попита Ломбар — е Тийни Хопър?

— Едно Земно момиче, което дойде с мен.

Ломбар изведнъж си спомни, че имаше още един пасажер.

— Е, Мадисън, можеш да си получиш Земното момиче. Но що се отнася до парите, не. Би било само прахосване на средства.

Мадисън се почувства така, сякаш потъва. Така нямаше да има средства за подкупи, нямаше да може да наема актьори, нито да нарежда на „Вътрешен обзор“ да излъчват онова, което им даде. Нещата изглеждаха доста безнадеждни! Но той трябваше действа смело.

— Ако успея с този първи опит, ще се съгласите ли за големия договор?

Ломбар въобще не си спомняше някога да е слушал някого толкова дълго. И нищо чудно, че избягваше да го прави: беше така изморително. Той каза:

— Невъзможно е да бъдат накарани лордовете да ми се кланят. Така че мога, без да рискувам нищо, да се съглася с офертата ти. Ако успееш да пуснеш такива кадри по „Вътрешен обзор“, добре. Сега обаче съм зает. Довиждане. Охрана! Изведете този Земен човек.

Както стояха нещата точно в онзи момент, скъпи читателю, очевидният провал на Мадисън при Ломбар оставяше до голяма степен Джетеро Хелър в безопасност; празните покои зад гърба на Ломбар рано или късно щяха да излязат наяве и историите на Волтар и Земята можеше да придобият един и същи вид.

Шансовете на Мадисън да се придвижи напред изглеждаха почти нулеви. Но само в онзи момент, драги читателю, само в онзи момент. Велики и демонични сили, които вече действаха в две империи, всеки момент щяха да дадат мощен тласък!

Глава трета

Дж. Уолтър Мадисън слезе по огромната виеща се стълба. Вътре в себе си той се чувстваше обезкуражен: без познати и канали за информация, без пари и даже без репортерска карта нещата изглеждаха доста безнадеждни.

Той поздрави приятелски двамата офицери в черни униформи от охраната, а те просто погледнаха през него, след което отклониха поглед.

Той се качи в еърбуса си, но нямаше къде да отиде: нямаше си даже дом.

Флик, шофьорът му, каза:

— Нещата не минаха кой знае колко добре, а? Слава на няколко бога, че поне си жив.

Толкова ли си личеше мрачното му настроение? — попита се Мадисън. Но той наистина се чувстваше зле. Възможността да се захване отново с работата си по въпроса Уистър-Хелър беше почти в ръцете му, но пръстите му се оказаха твърде хлъзгави. Как да не псуваш, когато се опитващ да работиш с побъркани!

— Кой ръководи „Вътрешен обзор“? — попита той.

— Мениджърът на „Вътрешен обзор“ — отговори Флик. — Пише го на всичките им програми. Ето тук една. Пазя я, за да знам кога ще пее Хайти Хелър.

— Хелър? Тя има ли роднинска връзка с кралския офицер Джетеро Хелър?

— Сестра му е. Най-красивата жена в Конфедерацията, а как само пее! Милиарди и милиарди фенове.

Е, това нямаше да му помогне много сега. Той погледна програмата. Аха! „Вътрешен обзор“ беше към Вътрешен отдел, а той се ръководеше от лорд Снор. Той трябва да е тук, в Палас сити!

Може би щеше да успее да измъкне нещо! Той въодушевено каза на Флик да кара към дома на лорд Снор.

Минаха през неизброими паркове и покрай неизброими кръгли сгради: трябва да ги имаше с хиляди в рамките на тези няколко квадратни мили, всичките в различни цветове, всичките блестящи на зеленикавата светлина. Но областта изглеждаше необитаема: единствени по пътеките се разхождаха патрули от охраната на Апарата, облечени в униформи с цвят на горчица; единствените превозни средства бяха танкове на Апарата.

— Къде са всички хора? — попита Мадисън.

— О, навремето ги имаше много, особено по това време на деня: вече е почти време за тръгване. Дамите се разхождаха със свитите си, на всяка крачка имаше, хора от охраната на Двореца, в парковете се организираха концерти. Но всичко се промени. След като се разболя, Негово Превъзходителство издаде заповед охраната от Двореца да се смени с такава от Апарата: много семейства се преместиха в родните си градове или в имотите си в провинцията, защото хората от Апарата ги спираха и претърсваха. В тези сгради живеят много местни, но те не смеят да си покажат носа навън. Тук трябва да са останали само няколко стотина хиляди жители. А бяха два милиона.

— Изглеждаш много добре информиран — каза Мадисън.

— Ха, ха — отвърна Флик, без всъщност да се смее. — Един цял живот, отдаден на кражби с взлом, малко или много те научава да си държиш очите на четири. Необитаваните къщи са главната мишена. Но един убиец като теб не би могъл да ги знае тия работи. Макар че ти вече сигурно си си набелязал всичките тъмни местенца из парковете. Ето го адресът, който искаше.

Спряха пред голяма кръгла сграда, в която вероятно имаше както офиси, така и жилища. Беше ярко жълта, а от стените й стърчаха градини.

Мадисън изкачи една стълба. Пазач от Апарата го спря и повика за офицер. Появи се един в униформа с цвят на горчица и погледна личната пластинка на Мадисън.

— Какво за бога означава специалист по връзки с обществеността?

— Специален пратеник — отвърна Мадисън бързо. — Искам да се видя с лорд Снор.

— А, може да си и специален пратеник от тринайсетия кръг на ада — каза офицерът, — но това няма да ти помогне много. Може дори да влезеш в жилището му и пак няма да успееш. Той имаше съпруга, но тя замина при семейството си. Има син, но той е в училище за пажове.

— Какво общо има семейството му с това? — попита Мадисън.

— Ами така вървяха нещата тук. Ако човек ще можеше да се види с важната особа, се виждаше с някой член на семейството му и пускаше посланието си по такъв канал. Но честно да си призная, даже и те не биха се справили вече. Лорд Снор просто си стои в жилището. Не са го виждали седмици наред. Чакай малко. — Той влезе вътре и надникна през врата, на която пишеше ВИСШ ДВОРЦОВ САНОВНИК. Каза нещо, след което се върна. — Мислех си, че може би ще успееш да си уговориш среща за следващата седмица, месец или каквото и да било, но лордът каза, че единствените, с които се вижда, са домашните лекари, които донасят малките пакетчета.

— Малките…?

— Белият прах. Не се прави на глупак. Знаеш много добре какво става с тия лордове. Най-добрият начин, по който можеш да постигнеш нещо да бъде направено във Вътрешния отдел, е да отидеш в Правителственото градче. Така или иначе тамошните чиновници въртят цялата работа.

„Белият прах“: това означаваше дрога.

— Е, благодаря ти. Много ми помогна.

— Нямаше да си губя времето с теб, ако не беше от Апарата. — И офицерът си отиде.

Мрачно настроение обхвана Мадисън. Денят, в който той щеше да започне да върти бизнеса чрез чиновниците, не беше дошъл. Ами висшите кръгове? С внезапно прозрение той си обясни ситуацията в този запустял град. Всеки момент той очакваше да види някой камион на „Ай Джи Барбън“ Ломбар Хист беше поставил на наркотици цялото това място? Дали това не обясняваше заинтересоваността на шефа от Роксентър? Дали Роксентър нямаше връзка с онази Земна база в Турция? Не, той се съмняваше, че Роксентър има някаква представа за съществуването на тези хора. Те обаче познаваха Роксентър.

Мадисън ругаеше рядко. Сега обаче му се прииска да го направи. С хората от върховете човек можеше да се справи само за нещата, които той имаше предвид. Нещо му подсказваше обаче, че тук, в Палас сити, от императора надолу щеше да попада само на тъпаци. Изведнъж той осъзна още нещо за Ломбар Хист: бибипаният глупак вероятно сам беше на амфетамини! Стимулатор! Знаците на преследването бяха там, заблудата беше очевидна. Не беше се стигнало дотам да се чувстват мравки по кожата, застаряване или изпадане на зъбите, но и това щеше да стане. А и той вероятно е бил луд, за да започне.

Тръпки полазиха Мадисън. Беше добре да свърши някак работата си с Хелър и да се измъкне от това място, преди Хист да е стигнал до необуздана параноя и да е започнал да убива всеки срещнат!

С колко ли време разполагаше? Няколко месеца? Той изръмжа. Даже не знаеше откъде да започне!

— Сега накъде? — попита Флик. — Време е да се махаме. Да карам ли към правителственото градче, за да намерим квартира?

— Нямам никакви пари.

— Що за шеф си, бе — каза Флик. — Омръзна ми да спя в еърбус, а и съм сигурен, че имаш кошмари: винаги е така с убийците.

— Спане в кола? — възкликна Мадисън. Нещата вървяха от зле към по-зле. Представяше си се като небръсната развалина: без какъвто и да било шанс да й се повярва.

— Ами, нямам намерение да влизам с взлом в нито един от ония палати — каза Флик. — Това би означавало да стигна бързо-бързо до лагера-убиец при цялата тая охрана наоколо. Знаеш ли какво, ще отлетим до Слам сити и ще оберем някой магазин. Можеш да застреляш пазача.

На Мадисън не му се щеше Флик да продължава да си изгражда в главата такъв имидж за него, но пък виждаше, че респектът на Флик се стопява.

— Нямам оръжие.

— Въздух под налягане са всичките, към които ме назначават! Последният ми шеф си губеше цялата заплата на хазарт и най-накрая го наръгаха с нож при игра на зарове. Сега ще умра от глад.

— Не получаваш ли никаква заплата? Или квартира?

— Шефът на шофьора е длъжен да осигурява всичко това. А аз получавам един убиец, който даже не си носи оръжие, който е без пукната пара и не е на платен щат. Не можеш ли да направиш нещо?

Това разтърси Мадисън. Да, имаше нещо, което той можеше да направи. Можеше да бъде странстващ рицар. Можеше да спаси Тийни; бяха му разрешили това. Щеше да го направи, макар че мисълта да спят трима в еърбуса разкри нови проблеми.

Той мислено надяна украсения с пера шлем.

— Карай към онзи парк пред Кралския дворец. Трябва да спася едно момиче.

Глава четвърта

Изминаха около една миля по обратния път и се хлъзнаха по лъкатушещата пътека, където Мадисън беше видял Тийни най-напред. Светлината изглеждаше лоша: очевидно тук имаше дни и нощи и сега беше здрач.

Цялото градинско пространство около боядисаната статуя беше изкопано, но наоколо не се виждаха никакви работници. Флик спря.

Изведнъж изпод изваяната пурпурна пелерина на някакъв отдавна починал монарх изскочи човек от охраната на Апарата с насочена пушка. Беше същият пазач, когото беше видял по-рано. Мадисън бързо показа личната си пластинка през прозореца. Пазачът видя „Апарат“ и се успокои.

— Тук имаше едно момиче одеве — каза Мадисън.

— А, да — отвърна пазачът. — Отидоха си вече. Нямаш пуфкало, нали?

— Дай му една — нареди Мадисън на Флик.

Флик се подчини с много мръсно изражение. Погледна пазача даже още по-мръсно, когато трябваше да му я запали.

— Тръгнаха по онзи път — каза пазачът. — Между ония двете оранжеви сгради.

Флик тръгна в тази посока.

— Нещата се влошават все повече — каза той.

Мадисън вътрешно се съгласи с него. Ако я намереше, тя вероятно щеше да бъде покрита с кал и колата, която и без това не беше кой знае колко чиста, наистина щеше да съсипе дрехите му. Няма значение, тя щеше да бъде ужасно щастлива, когато го види и когато разбере, че като негова асистентка ще бъде свободна.

Навлязоха в зона с басейни. Имаше кръгла серия от водопади, всеки предишен по-нисък от следващия, водата се стичаше по ръбовете на блестящи листове, а светлината отдолу ги превръщаше в какафония от багри.

Щяха да ги подминат, когато Мадисън забеляза внезапно движение по един ръб. Беше доста далеч.

ТИЙНИ!

Бягаше по един ръб. Гмурна се, през някаква алена светлина в следващия басейн. Преплува го. Гмурна се през жълта светлина в следващия басейн и заплува към следващия водопад.

На една табела пишеше ясно:

ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

О, Боже, тя щеше да си навлече неприятности, преди още той да успее да я спаси!

Мадисън френетично насочи еърбуса към мястото, където тя щеше да се появи, ако се гмурнеше в басейна, който беше на нивото на земята.

Тя направи това! Тялото й просветна, когато тя се спусна през лист от жълта светлина. Изплува на повърхността и заплува смело през басейна.

Мадисън излезе от колата. Зачака я до края на басейна.

Тийни стигна до ръба и с пъргав скок се качи върху него, блестяща на червената светлина. Беше много кльощава: коремът и бедрата й бяха плоски. Вода се стичаше по раменете й и правеше искрящи ручейчета по краката й. Тя отметна светлокестенявата си коса от големите си очите и го погледна.

— Тийни! — извика той. — Имам страхотни новини. Имам възможност да върна и двама ни на Земята. А ти сега си ми асистентка! Вече не си робиня!

Тя сви рамене. Обърна се и тръгна към една пейка, където очевидно беше оставила чантичката си. Извади един гребен и започна да изцежда водата от косата си с него.

Мадисън не можеше да разбере какво става. Тя изглежда въобще не се радваше да го види! Той се приближи.

— Не разбираш ли? Освободих те! И след като видях по какъв ужасен начин се отнасят към робите, ти би трябвало да си много щастлива!

Тя събра косата си на конска опашка и я върза с ластик: След това отиде до водопада в басейна и изпра парцала от чувал, с който беше облечена. Изстиска го и без да го облича, го метна върху рамото си. Взе чантичката си и тръгна да си ходи.

Изглеждаше ядосана.

Мадисън се опита да намери причина за това. Защо му беше ядосана? Не беше той човекът, който я беше замесил в тая каша. Този човек беше Грис.

Той я последва, а Флик подкара еърбуса бавно зад него. Малката процесия мина по една лъкатушеща алея между две други сгради. Приближиха до златна постройка, която беше украсена с орнаменти, но изглеждаше доста стара. По няколкото й етажа пълзяха асми, които се преплитаха по балконите. Широкото извито стълбище беше толкова огромно, че на неговия фон Тийни изглеждаше като играчка в един гигантски свят.

Мадисън я последва нагоре. Флик се спря в началото на стълбата.

Тийни мина през две златни врати, през които можеше да мине и „Боинг“.

Мадисън влезе след нея.

Намираха се в огромна зала, цялата украсена със златни орнаменти, преплетени във фигури, през които триизмерни рисувани ангели летяха из бяло небе. Подът беше изрисуван като облаци. Стотици столове, обсипани със скъпоценни камъни, бяха подредени до стените: вероятно това беше някакъв салон.

Имаше изобилие от възглавници от коприна по средата на салона. Тийни седна върху тях и те бързо бяха накапани с вода.

Мадисън се приближи до нея, а стъпките му отекваха в широкото пространство.

— Тийни — каза той умолително. — Знам, че много от тия палати сега са празни, след като семействата са се изнесли. Но ти просто си търсиш белята. Най-напред, плуваш в басейн, където къпането е забранено, а сега идваш тук, просто защото сградата е празна, а на всичкото отгоре и мокриш тия възглавници. Моля те ела с мен и ми позволи да те измъкна от тук. Охраната може да дойде всеки момент, за да изгаси осветлението или нещо такова.

Тя взе нещо, което вероятно беше безценна копринена покривка от една ниска масичка до себе си и започна да попива водата по себе си, сякаш това беше хавлия. Тя просто я съсипваше в момента! О, как можеше той да предотврати сигурната катастрофа?

— Не ми се ядосвай — примоли й се той. — Аз съм ти приятел!

— Тя се изсмя дрезгаво:

— Бива те по приказките. Приятел! На онзи товароносач хич не ми помогна. Даже не се погрижи доброволно за сметките ми! Можеше да поставиш надписи: „Единственият и незаменим Туу-Туу!“ А на всичкото отгоре си и калпав специалист по връзки с обществеността.

— О, я зарежи това — каза Мадисън. — Не можех да се замеся в такъв мръснишки бизнес! Ти експлоатираше онова бедно момче като проститутка, съсипвайки живота му! Даже го караше да пуши хашиш. Нямаш никаква съвест! Никакво чувство за морал!

— Бива си те по приказките, а иначе спиш с майка си!

— Просто така са ме възпитали!

— И мен просто така са ме възпитали! — изсъска Тийни. — Имаш ли някакви пари?

— Ами, не.

— И се обзалагам, че си дошъл тук, само за да вземеш малко назаем.

Мадисън беше като ударен от гръм. Той се беше питал дали ще й позволят да си задържи нейните.

— Приземих се с хиляда кредита — каза Тийни. — Спестих си ги. Ще ти дам десет, но това е лимитът. След това можеш да се омиташ.

Десет кредита? Той не знаеше какви бяха цените тук, но това не бяха достатъчно пари, за които да продаде честта си.

— Няма да се докосна до пари, спечелени от тялото на онова бедно момче!

— Онова „бедно момче“, както го наричаш ти, случайно е катамит, когото онзи бибипан Грис е изпратил на лорд Индау. Лорд Индау е шеф на Външния отдел и най-важният човек в Апарата, когато успее да се лигави достатъчно дълго време. Така че аз научих онова „бедно момче“, както ти го наричаш, на няколко малки трика, които може да прилага, и когато то се върна тук направи лорд Индау много доволен. Тъпият стар бибипец съвсем не беше на себе си след изпълнението на Туу-Туу.

— Чакай малко — каза Мадисън на волтариански, — ти току-що смеси езиците. Когато заговори за Индау, превключи на волтариански.

— Ами разбира се. При това на придворен волтариански. Онова, което ти каза току-що, беше на административен волтариански.

— Но как…

— Ами, лорд Индау беше готов да направи всичко, което му каже Туу-Туу, дори да прескочи една от купчините луни, дето ги има на тая планета. И веднага ме изпратиха в училище за пажове. За пет дни ме обучиха с хипношлем да говоря, чета и пиша на придворен волтариански. Междувременно обаче Туу-Туу разказа на всички други катамити за чудесното си пътуване и, боже, как само завидяха? Да те бибипа цял екипаж шест седмици! Той стана героят на деня! Така че ме накара да науча и другите катамити, а ние включихме и всички пажове.

— Чакай малко — каза Мадисън. — Сигурно лъжеш нещо, Тийни. Видях те със собствените си очи да вършиш робска работа!

— О, падащи Исусе Христе, Мади, ти наистина си тъп. Заради това ли говореше през цялото време, че съм била робиня? Слушай, глупако, разполагам само с ограничено количество семена от марихуана, а ония тъпи градинари можеха да ги прахосат. Вярно, че имат ускорител на растежа, с който става готова за една седмица, но старите глупаци са по на 160 години, можеш ли да повярваш? Освен това дрънкат глупости, вместо да копат. Ще обърнем всички лехи наоколо и ще засеем цялото място с „Мери Джейн“, както му се полага.

— О, Боже — възкликна Мадисън. — Нови неприятности. Ще ни убият. Ти сега си ми асистентка. Моля те, да тръгваме от тоя палат, преди да са ни застреляли.

— Бибипка му, Мади! Никой няма да ни застреля. Туу-Туу каза на лорд Индау, че на Земята съм била филмова кралица. И олигавеният стар бибипец ми даде този дворец. Двеста и трийсет стаи! Някаква кралица го напуснала преди сто или хиляда години, била отровена от старост или нещо такова. Но всичките й неща са все още тук: на сребърните подноси пише кралица Хора. Става ми студено.

Тя щракна по особен начин с пръсти и двама старци в богато украсени сребърни ливреи, които вероятно се бяха спотайвали в един от няколкото коридора, се втурнаха вътре. Наметнаха я с прозрачна сребърна роба, от която тя стана два пъти по-гола от преди. Сгънаха покривката за маса, която тя беше използвала за хавлия, и изчезнаха в коридора.

Тийни отново щракна с пръсти, но по различен начин, и се появиха две стари жени. Бяха облечени в сребърни мантии. Едната носеше кристална кана с газирана вода върху кристален поднос с кристални чаши. Другата умело балансираше сребърен поднос, върху който имаше сигурно десет фунта цветни кексчета с глазура, върху всяка от които пишеше кралица Тийни.

На Мадисън изведнъж му просветна.

Тийни имаше ВЛИЯНИЕ!

Надеждата избумтя върху него като ударен барабан. Вече почти чуваше звуците на духовия оркестър. Влиянието можеше да се ИЗПОЛЗВА!

Двете старици бяха предложили, каквото носеха, на Тийни, приклекнали на едно коляно. Тя вече държеше чаша с газирана вода в едната ръка, а с другата набутваше едно преголямо кексче в преголямата си уста.

Двете старици попитаха с очи Тийни, очаквайки я да им даде знак да предложат нещо на Мадисън.

Тийни поклати глава.

— Зарежете го — каза тя. — Той не ми е приятел.

Двете старици отстъпиха назад, поклониха се и си тръгнаха.

Не беше само глад онова, което накара Мадисън да ги изпрати с поглед. Сега той знаеше къде точно се намира. Никъде.

Надеждите му да довърши Хелър се строполиха около него.

Глава пета

През главата на Мадисън минаваше малък некролог:

Тийни си седеше, тъпчеше се с кексчета и ги промиваше с витаминозна газирана вода. Може би, помисли си Мадисън, когато звярът в нея се наяде, тя ще стане по-учтива.

Той изчака докато лицето й се поотпусна и каза:

— Тийни, според общоприетата хуманност ти би​ трябвало да ми помогнеш.

Тя повдигна рамене.

— Защо да го правя? Ти помогна ли ми на онази яхта? Не. Ти даже не се опита да убедиш оня бибипан​ Грис да остане на борда! Веднага побягна с него!

Ето значи какво я гризеше. Нямаше смисъл да рови по-надълбоко: реши да опита по друг начин — честен и откровен. Даже открит!

— Тийни, трябва да успея като специалист по връзки с обществеността тук. Иначе никога няма да ме приемат обратно на Земята. Чувала ли си нещо за Уистър?

— Гениалното хлапе? Да, четох нещо. А и оня бибипащ бибипан бибипав Грис ръмжеше нещо за него един ден.

— Тийни, Гениалното хлапе всъщност беше Джетеро Хелър — кралски офицер от Волтар. И аз загазих. Въобще не успях да свърша работата си по неговия случай.

— Това си е твоя бибипа, бейби. Не моя.

Мадисън започваше да се отчайва. Некрологът вървеше към последната си страница.

— Тийни, трябва да направя постъпления за поставянето на Ломбар Хист на трона.

— И аз какво общо имам с това? Той не дава и няма да даде бибип за онова, което става в Палас сити. Даже никога не разговаря с тукашните лордове, а и те не биха си говорили с него, независимо от това как той се нарече. Той е просто един плъх от Слам сити: пак ще трябва да управлява с помощта на Великия съвет. Сложил е всички на наркотици, но дори така може да постигне само толкова. Те се смеят зад гърба му, когато останат насаме. Даже да успее да седне на трона, няма да изкара кой знае колко там. Зная какво приказвам, защото завърших училището за пажове и се познавам с всички тях, а те знаят всичко! Така че единственото, което трябва да правя, е да поддържам добри отношения с катамитите, да отглеждам много Мери Джейн и да се забавлявам тук, в двореца си на кралица. Аз успях.

Некрологът на Мадисън даже изгуби подзаглавието си. Отчаянието го завладя. Той падна на колене.

— Моля те, Тийни! О, моля те, помогни ми!

Тя му се изсмя. Щракна с пръсти по трети начин и две млади момчета на около дванайсет изтичаха от една зала, спряха пред нея и й се поклониха.

— Трябва да ме извиниш, Мадисън, — каза Тийни. — След малко имам час.

През главата на Мадисън летяха всякакви аргументи. Той бързо преценяваше собствената й преценка на положението й, за да разбере дали може да намери някакви дупки по нея. Понеже беше работил за Роксентър, знаеше, че ненормалните не могат да бъдат пропъдени толкова леко. Но всичко, до което успя да се добере, бе, че тя има ВЛИЯНИЕ, от което той се нуждае отчаяно.

И изведнъж долови какво прави тя. Беше ужасен по ред причини. Божичко, тя щеше да изпадне в немилост и нямаше даже да може да му помогне, дори да поиска. Тя беше полудяла!

Тийни беше дала знак на двете момченца пред себе си и те се хилеха разбиращо, докато събличаха дрехите си!

— Не, не — извика Мадисън. — Не тук! Това е зала за публични аудиенции!

Тийни се усмихна и каза:

— Зная. А публиката скоро ще бъде тук. Довиждане, Мадисън. Ако някога успееш да се върнеш на Земята, кажи здрасти на Бродуей.

Мадисън стоеше на колене и страдаше. Той не обърна внимание на отпъждането си. Той щеше да успее някак да я накара да изслуша молбите му, но точно в момента тя уверено беше на път да разруши публичния си имидж. Огромните входни врати даже не бяха затворени!

Първото момче гледаше надолу и се хилеше.

Тийни протегна ръка напред.

Мадисън зяпна. Той беше ужасен.

— Тийни! Какво правиш? Недей да разваляш детето! Извади това от устата си!

Тийни се дръпна назад и погледна Мадисън с презрение.

— Никой не ги разваля, идиот такъв. Ще станат топ-катамити, когато си свърша работата. Още е рано и аз само си играя, докато чакам публиката. Трябва да видиш какво става тогава!

Той виждаше хора в ливреи по коридорите, които очакваха тя да им даде знак. Тя наистина щеше да се провали, преди да успее да му бъде, от каквато и да е помощ! Той каза бързо на английски:

— Тийни, недей да правиш полови актове пред публика! Това, което правиш не е социално приемливо! Даже и само пред прислугата! Какво ще си помислят слугите?

Тя го погледна раздразнено. След това, каза на английски:

— Какво щели да си помислят? Слушай, господинчо, те така се радват, че в палата има жив човек, че биха се примирили с всичко. В този дворец не им се плаща, освен ако не обслужват някоя кралска особа. И трябва да чуеш какво приказват за кралица Хора. По времето на дедите им тя си е водила нов любовник всяка вечер! И само за краткото време, откакто съм тук, те вече казват, че доброто старо време се е върнало. Какво ли мислят, наистина! — Тя вече беше гневна и крещеше, все още на английски. — Иди и кажи нещо против мен и ще видиш какво мислят слугите за мен! Ще те посекат!

Изведнъж тръпки полазиха Мадисън. Една ръка се стовари върху дясното му рамо. Той изви глава изплашено. До него стоеше някакъв мъж в сребриста ливрея и му се мръщеше гневно!

Друга ръка се стовари върху лявото му рамо. Той завъртя глава в тази посока. До него стоеше втори мъж в блестящо сребристо. И двете добичета носеха странни, остри секири!

— Ваше Величество, — каза първият на Тийни — този мъж ви предизвика в собствения ви дворец. Как предпочитате — да го осъдим и екзекутираме веднага или да изчакаме, докато свърши тазвечерната церемония?

Тийни помисли. После посегна към Земната си чантичка и погледна часовника си под формата на Мики Маус.

— Гърмящи комети! — каза тя на волтариански. — Закъснявам! — Тя погледна мъжете. — Не мога сега да се занимавам с него. Сержанти, бутнете го на един стол ей там и го завържете. — Тя грабна чантичката си и се провикна към общата посока, в която бяха другите слуги: — Бързо пригответе тази зала! — след което хукна нагоре по една стълба от злато.

Сержантите избутаха Мадисън назад през залата и го стовариха на един метален стол. Оковаха го с няколко вериги и го вързаха здраво. Един от тях стегна за последен път веригите, което въобще не беше необходимо.

— Трябва да си съвсем превъртял, глупако, за да обиждаш нашата кралица. Тя е най-прекрасното нещо, което се е случвало тук от векове и ти така си създаде много врагове. Тъй че стой мирно! Да не съм чул повече нито думица от теб. Хамър, — обърна се той към другия от охраната, — ти по-добре остани тук, за да не се промъкнат другите от персонала и да прережат гърлото на тоя бибипец. — И отново се обърна към Мадисън. — Да обижда кралица Тийни! — След което се изплю право в лицето му!

Мадисън се сви от страх. Не мислеше, че може да стигне по-долу. И докато плюнката се стичаше по лицето му, той построи наново некролога си. Добави един ред:

Глава шеста

Залата отекваше от стъпките на тичащата прислуга, която шеташе наоколо, за да подготви мястото. Заградиха с въжета две големи площи: едната с червени въжета, а другата със сини. Пред тях оставиха празно пространство. Изведнъж около петстотин квадратни метра от него се осветиха изотдолу, така че мястото заблестя и засвети. Целият таван се превърна в синя мъглявина, доста подобна на лятно небе.

Двама лакеи в ливреи изтърчаха отнякъде като бутаха голяма вертикална дъска на колела. С гръм и трясък други двама избутаха в полезрението масивен позлатен трон, целият обсипан с блещукащи скъпоценни камъни. Седалката му беше дванайсет фута над земята и до нея се стигаше по алени стъпала. Разположиха го пред празното пространство, срещу въжетата.

Чу се шум като от търкаляне. Цяла секция от стената вдясно от трона излезе напред, за да оформи балкон, който беше като сцена на десет фута височина. Осем музиканта със странни инструменти вече бяха застанали по местата си и настройваха апаратурата си: бяха облечени в просветващи жълти дрехи, които проблясваха в други цветове при всяко помръдване.

Дванайсетина мъже в сребристи ливреи със секири на дълги дръжки влязоха с елегантен марш и заеха позиции по ъглите на оградените с въжета пространства и от двете страни на трона.

Веднага щом те се появиха, търчащият персонал изчезна, като останаха само смълчаните музиканти и охраната. Спокойствието след всичкия този шум беше почти като удар.

Тогава се чуха глъч и шум от стъпки, които приближаваха по стълбите на главния вход.

Мадисън се опита да бръкне в джоба си, като се надяваше да намери кърпичка, с която да си избърше лицето, мокро от плюнката, която приличаше на сълзи.

— Седи мирно! — изръмжа Хамър и спря движението му с брадвата. Мадисън замръзна: по острието пробягваха редици от малки искри, които издаваха миризмата на озон. Той се сви от страх: това не беше просто церемониална брадва, както си беше мислил, а електрическо оръжие. Един бог знаеше какво може да направи! Дали нямаше да полетят искрите? Надяваше се оръжието да не докосне веригите му: токът щеше да го убие! Остави плюнката да се стича. Може вече да бяха и сълзи, защото на него определено му се плачеше. През цялата си кариера във връзките с обществеността не се беше чувствал толкова унижен — с изключение може би на онзи път, когато, без да иска беше съсипал страната Патагония, или пък онзи следобед, когато президентът на една международна авиокомпания, чиито връзки с обществеността Роксентър му беше наредил да завежда, го беше уволнил хладно, или може би страховитият ден, когато кандидатът за президент, който Бери му беше дал за клиент, изведнъж обяви, че е полудял. Неизброими провали изпъстряха живота му. Той определено се надяваше, че този път няма да се провали с Хелър: това беше единствената му надежда. А дали въобще му беше останала някаква надежда, докато седеше в тази завладяваща зала и чакаше под бича на една непълнолетна престъпничка от Ню Йорк? Дали тази патологична лъжкиня и недорасла актриса — измамничка наистина щеше да го изправи пред съд и да го осъди на смърт? Реши, че тя ще го направи. Може би ако заплашеше, че ще я разобличи и ще каже на тия волтарианци, че „кралица на киното“ е само един израз, а не кралско потекло… О, не! Щяха да го убият, ако беше толкова критичен, колкото изглеждаше. Тя се беше погрижила и за това! Не можеше да измисли никакъв начин, по който да я засегне. Истински сълзи започнаха да се примесват с плюнката.

Той усети, че през широката входна врата са започнали да влизат малки групички момчета. Посрещаха ги двама кланящи се управители на замъка, облечени в сребро, след което учтиви церемониалмайстори ги насочваха към заградените с въжета пространства. Момчетата бяха красиво облечени, някои по-пищно от други. Повечето от тях бяха красиви или симпатични и само няколко бяха с пудра и боя. Всички имаха колани с блестяща метална плочка, на която пишеше с големи букви на волтариайски „паж“. Бяха на възраст от осем до петнайсет години, но човек не можеше да бъде сигурен при тези дълголетни хора. Вече бяха може би около двеста, но продължаваха да влизат мудно.

Най-сетне един управител със списък даде знак и гигантската входна врата се затвори. Друг прегледа зоните с въжетата: повечето момчета бяха зад червените, а една по-малка част от по-добре облечените — зад сините.

Един церемониалмайстор даде знак на един от управителите, който натисна някакво копче на ливреята си.

Светна лъч, който се фиксира при върха на позлатената стълба.

Четири глашатая се приближиха един към друг по дъното на балюстрадата. Те вдигнаха нещо, което трябва да бяха бойни рогове. Хармонична ударна вълна покоси залата.

И в светлината на лъча на върха на стъпалата стоеше Тийни!

На главата си имаше златна корона, а конската й опашка стърчеше отзад. Носеше алена военна куртка със златни петлици: тя стягаше врата й с високата си яка и падаше към краката й, обути в черни ботуши. В ръка държеше златна пръчка, която блестеше от скъпоценни камъни, скиптър.

Като благословия от небесата прозрачна златиста пелерина, цялата блестяща, обвиваше раменете й. Двете момчета, които Мадисън беше видял по-рано, сега бяха със златни костюми.

Тийни направи крачка напред, за да слезе по стълбата.

Музикантите изгърмяха един цимбален залп! След това започнаха да свирят тържествена музика като за небесни величия. Като две момчета в златни дрехи носеха дългия й, златен шлейф, Тийни слезе по извитата златна стълба в такт с тържествената музика.

Тълпата я гледаше с екстаз.

Следвана от лъча, тя мина триумфално през залата. С голямо достойнство се изкачи по алените стъпала към трона. Настани се с кралски маниер, а двете момчета нагънаха изящно шлейфа върху площадката. Те скръстиха ръце и застанаха като две малки златни статуи в краката й. Музиката секна.

Управителят се приближи до трона и направи широк поклон. Като застана на колене, той заговори на пода, а не на нея:

— Ваше Величество, моля да ми разрешите да обявя, че дворът се събра. Освен това ми казаха да съобщя, че тук присъстват и няколко девственика. Придворните очакват вашето удоволствие. Молят ви да слезете и да погалите слуха им с небесната красота на гласа си. Очакват го с нетърпение. Да живее Ваше Величество. Мога ли да се оттегля?

Тийни махна със скиптъра си и той се отдръпна. Тя се вгледа надолу към вдигнатите лица от тълпата през свободното пространство.

Лъчът се стесни до блещукащо кръгче върху нея.

Тя се усмихна.

Въздишка на удоволствие премина като приятелски бриз из залата.

Тийни заговори, а гласът й беше доста властен и силен: вероятно имаше микрофон в страничната облегалка на трона. Волтарианското й произношение се беше променило: тя говореше с ритъма, който характеризираше говора на двора.

— Добре дошли, добре дошли, верни васали и готини приятели. Простирам любовта си върху вас и приемам целувките ви по нозете си. Нека благословията на хиляди небеса да потече в очакващите ви устни. — Тя спря и се усмихна лукаво. — А също и по бедрата ви. — Чу се шум от аплодисменти. Тийни се усмихна по-широко. — Благодаря ви от дъното си.

Незабавно избухнаха весели възгласи.

След което момчетата започнаха да й изпращат въздушни целувки.

Тийни засия.

— И аз ви обичам! — каза тя.

Още по-диви възгласи разтърсиха залата. Часовите трябваше да разтърсят въжетата като предупреждение да не се изскача от заграденото пространство към трона.

Тийни се смееше. Тя вдигна скиптъра, за да успокои залата.

Двете момчета в златни дрехи получиха някакъв знак и хукнаха нагоре по стъпалата към нея тя ги целуна един по един, след което те разхлабиха верижката, която придържаше златистата пелерина и с танцова стъпка я отнесоха.

Тийни се изпъна.

— Но да спрем, скъпи мои, с тази церемония. Страхувам се, че сега трябва да премина към прозаичната, техническа страна на живота. Готови ли сте за моята лекция?

Викове „О, да, Ваше Височество!“, „Молим ви, молим ви!“ изпълниха залата. Нито един професор не беше получавал подобна покана за започване.

Мадисън се чудеше за какво, по дяволите, щеше да говори тя. Като всеки добър специалист по връзки с обществеността, той беше експерт по държане на речи и сценично поведение. А до този момент той беше изпаднал в страхопочитание за това колко добре я беше обучило училището за пажове и за това, че тя вероятно работеше под ръководството на експертен дворцов персонал с цялата му обиграност. И техническа лекция, след всичко това? Разбира се, че след като сега беше останала сама, Тийни щеше да се провали. Глупавото момиче: боже мой, как само се нуждаеше от помощта му! И, о, колко отчаяно се нуждаеше той от нейната помощ, за да довърши работа си по случая „Хелър“!

Глава седма

Покрита от главата до петите с алената си военна куртка, с блестящата корона на главата си, Тийни отиде до вертикалната дъска на колела. Мадисън не можеше да види какво има на нея. Но той беше много доволен, че Тийни има достатъчно приличие да не се появи гола или разголена пред тези момчета: бяха твърде малки, за да бъдат подложени на женска голота, даже и толкова недозряла като тази на Тийни.

Залата беше притихнала. Тийни вдигна скиптъра, за да посочи с него. Там вероятно имаше микрофон, защото гласът й идваше силен и авторитетен от колони, които Мадисън не можеше да локализира.

— Тук, мои любящи ученици — каза Тийни, имаме графично изображение на голо мъжко тяло. — И тя направи широк жест със скиптъра. — Поглед отпред, от лявата страна, от дясната страна и отзад. Трябва да призная, че художникът е направил твърде голям за моя вкус бибип. — Тя се обърна към тях и се усмихна прекалено широко. Чу се доволен смях на шегата й. — Но добирайки се някак до това място — отново смях — ще забележите, че съм обозначила някои точки с хиксове. Сега слушайте внимателно и никакво хилене повече, защото това е сериозен въпрос и аз ви оставих с ясни мозъци за тази част от програмата, за да може информацията да влезе и добре да се асимилира. На тези четири рисунки има 172 хикса. Виждате ли ги всички?

Всички извикаха в хор „Да“.

— Наричат се „ерогенни зони“. Докосването или манипулирането им може да доведе до сексуално стимулиране, да го удължи или да го охлади. — Като посочваше със скиптъра, тя ги изреди до една, защото всяка от тях си имаше име. Английски? Китайски? Тя се обърна към множеството, останала без дъх, и се усмихна. — Зная, че изглежда страшно много, но въпреки това вие трябва да знаете всяка една от тях и как точно да я използвате. Ще видите тези табла отново в следващите вечерни уроци. Дворцовият художник, който е великолепен човек, макар и да има доста преувеличена представа за бибипи… — Тя спря, за да утихнат смеховете. — Той предложи да направи копия за вас, но информацията е секретна. Значи, тези табла ще бъдат поставени в подземието близо до решетката на задната крепостна врата и вие можете да се промъквате там и да ги разглеждате колкото ви душа иска. Не забравяйте да правите това, защото всеки един от вас ще бъде изпитан на тях. Разбрахте ли?

Двете групи закимаха бурно, а интересът беше огромен.

— Сега каза Тийни, — за тазвечерната първа демонстрация се нуждая от един девствен доброволец.

Към нея незабавно се устремиха петдесет ръце.

Тийни посочи със скиптъра:

— Ще взема теб!

Едно момче на около петнайсет години се промъкна нетърпеливо под червените въжета. Беше доста красив и с гладка бяла кожа.

Персоналът докара платформа, висока около пет фута и със стълбица. Двете малки момченца в златните костюми поведоха доброволеца нагоре по нея. С опитни ръце те го разсъблякоха и за секунда той стоеше вече гол. Те се оттеглиха. Тийни отиде на платформата.

— Гледайте сега! — Тя посочи таблата със скиптъра. После с един пръст докосна някаква точка до гръбнака на момчето.

НЕЗАБАВНА РЕАКЦИЯ!

Публиката зяпна.

Тийни отново посочи със скиптъра си таблата. След това докосна някаква точка в ниската външна част на дясното му бедро.

РЕАКЦИЯТА СЕ ОТПУСНА!

Публиката изръмжа.

Тийни отново посочи таблата, след което докосна с пръст средата на долната устна на момчето.

РЕАКЦИЯТА СЕ ПОЯВИ МИГНОВЕНО!

Тя направи жест към рисунките и докосна отстрани врата на момчето.

РЕАКЦИЯТА СТАНА ПО-ГОЛЯМА И ОСТАНА ТАКА!

Тя посочи още веднъж схемата. След това съвсем леко тя докосна някаква точка ниско в центъра на интимното му окосмяване. Той забели очи, брадичката му се вирна и той изстена в екстаз.

БИБИПУЛИРА!

Сред публиката отекнаха въздишки като ехо от стона му. След това се чуха изненадани викове и изведнъж избухнаха диви аплодисменти.

Но Тийни не беше свършила. Тя докосна една точка в ниската част на гърлото му. Той отново се стегна.

ВТОРА РЕАКЦИЯ!

Въздишки на изненада преминаха през залата.

Тийни се наведе напред и докосна ухото му с език.

ВТОРА БИБИПУЛАЦИЯ!

Тълпата пощуря!

Сержантите със сериозни лица трябваше да разтърсят въжетата доста силно, за да предотвратят втурването напред през празното пространство.

— Можем да продължаваме така цяла нощ — каза Тийни — и макар на мен да би ми било много приятно, програмата трябва да продължи. Ти — обърна се тя към доброволеца — се държа като много добро момче. Освен това си много красив. — И тя го потупа по бибипа. Той внезапно еректира пак. — Благодаря ти, че се качи тук.

Макар че го бяха освободили, момчето падна на колене и сграбчи края на военния й мундир. Целуна го страстно.

— О, Тийни, кралице Тийни, слава на боговете, че си тук. Вечно ще бъда твой васал.

Тя го поглади по главата и се усмихна.

— Заради това, сладки ми приятелю, двамата ми малки придворни ще те заведат в онази зала там и за нула време ще направят така, че ти вече да не страдаш от девствеността си.

Много от момчетата зад въжетата бяха коленичили, когато той беше направил това. От двеста и петдесет уста долетя викът „Да живее Ваше Височество!“, който прозвуча повече като молитва, отколкото като възхвала.

Мадисън се разкъсваше между отвращението от онова, което тя беше демонстрирала току-що, и чисто страхопочитание пред властта, която тя имаше над тези заблудени младежи. О, Боже, замоли се той, ако можех само да насоча това ВЛИЯНИЕ, за да се справя с Хелър!

Глава осма

Но Тийни въобще не поглеждаше към Мадисън. Тя очевидно го беше забравила напълно.

Сега започнаха да изтеглят платформата и дъските.

Тийни каза:

— Благодаря ви за търпението, чудесни придворни. След страстите на натруфени технически тиради, ви нареждам да се отпуснете за момент, преди да продължим.

Мадисън премигна. Тя определено водеше много неортодоксални часове! Какво още би могло да има след ДВЕ бибипулации? Знаеше, че тя може да се заеме и да получи добро обучение по изнасянето на речи. Беше постигнала връхната точка на програмата, когато залата закрещя „Да живее Ваше Височество!“. Не можеше да има нищо повече. После се зачуди защо трябва толкова да се притеснява, че ще го съдят и вероятно екзекутират. Трябваше да измисли нещо!

Тийни беше плеснала с ръце и сега слугите минаваха между момчетата зад въжетата. Носеха сребърни кутии, вадеха от тях джоинти на всеки четири момчета и им ги запалваха.

Скоро залата се изпълни със сладникав и синкав дим от марихуана. Момчетата вероятно вече бяха инструктирани как да използват цигарите, защото всмукваха дима и го задържаха, докато джоинтите обикаляха. Виждаше се как еуфория залива лицата им.

Тийни беше отишла при музикантите. Диригентът беше застанал пред нея на колене, докато тя му говореше спокойно. След това той целуна подгъва на военната й пелерина и се втурна обратно към сцената на оркестъра.

Изсвириха дълъг акорд. Залата се изпълни със звук. И тогава Мадисън не можа да повярва на ушите си.

РОКЕНДРОЛ!

Боже мой, как са могли тия музиканти въобще да се научат да го свирят? Беше някакво старо парче на „Бийтълс“! Имаше го електронният звук на китарите, макар и малко странен, но дивашкият, гърмящ ритъм се извиси ясно към изрисуваните ангели. И когато видя как момчетата започнаха да се извиват под завесата от дим от марихуана в такт с музиката, той си спомни, че в багажа си Тийни беше сложила прилична колекция от плочи, както и касети и апаратура. Някой вероятно я беше снабдил с ток за тях и тия музиканти се бяха научили да имитират звука. Струваше му се, че всеки момент ще изскочи Харисън и ще започне да пее!

Това обаче беше само прелюдията. Тийни се беше оттеглила на трона си. Тя седеше на него закопчана до горе и си тактуваше със скиптъра. Един слуга коленичи пред нея и й подаде златна лула за бхонг. Тя си дръпна лекичко, явно само за да е в крак с компанията, след което махна на слугата да се оттегли.

Доброволецът се върна в обширната зала, лъчезарен и доволен. Той прошепна на приятелите си и те стиснаха ръката му и го целунаха, като веднага го направиха център на вниманието.

Двете момченца се върнаха, като дооправяха дрехите си на вратата, дръпнаха си набързо от един джойнт наблизо и отново се върнаха по местата си при Тийни. Единият от тях й направи кръгче с палец и показалец — знак за окей, на който вероятно тя го беше научила. Тя му намигна и кимна, а той се ухили и отново застана със скръстени ръце като статуя.

Едно парче свърши. На сцената излезе певец в блестяща военна риза. Държеше микрофон в ръката си. Музиката започна с ритъма на рокендрол. Публиката затанцува в такт с него. Певецът изкриви лицето си и започна да мърда бедрата си точно като Елвис Пресли! Това толкова изненада Мадисън, че за секунда той се почувства като в някой Земен нощен бар десетилетия назад и за секунда не можеше да си представи, че това НЕ е песен на Елвис Пресли! Ритъмът беше същият, но не и стъпката.

Но това не беше краят. Тийни тактуваше със скиптъра си и гледаше как момчетата танцуват. Изведнъж тя даде някакъв знак. Музиката се усили и разтърси залата.

Тийни стана.

Освети я син лъч.

Тя посегна към яката на военния си мундир.

Дръпна я.

Мундирът падна!

Тя все още беше с короната на главата си. Носеше червен жакет, който беше толкова къс, че едва покриваше горната част на ръцете и гърдите й, като я оставяше разголена от гърлото до чатала. Носеше малка червена препаска, не по-голяма от бикини, която имаше златна метална пластинка отпред. Онова, което беше изглеждало като ботуш се оказаха само поставки за краката, които бяха завързани с червени върви за глезените й и така оставяха горната част на ходилата голи.

ТЯ БЕШЕ ИЗРИСУВАНА ОТ ГЛАВАТА ДО ПЕТИТЕ С ФАЛИЧЕСКИ СИМВОЛИ!

От тълпата се надигна рев на екстаз, който надвика дори музиката.

Певецът отново запя песента.

Между двамата коленичили придворни Тийни затанцува на място. Но не мърдаше крайниците си. Единственото, което се движеше, бяха мускулите й!

Умело и ритмично плътта се извиваше и подскачаше балансирано отляво надясно, лудешки, но под идеален контрол. Лъчът започна да мени цветовете си в такт.

Тийни направи крачка надолу, а мускулите й продължаваха да танцуват. Тогава тя слезе стъпка по стъпка — провокираща и прелъстителка. И когато мускулите подскачаха, фалическите символи се гърчеха и извиваха.

О, добре я беше обучила Хонконгската уличница! Когато тя протягаше ръце и крака, мускулите се нагъваха и гърчеха точно в такт с музиката.

Тя вече приближаваше през откритото пространство, поставяйки краката си така, че петата да пада последна. Песента и музиката продължаваха да бумтят.

Тя измина целия път покрай въжетата, мускулите й се гърчеха, а по едно време и бедрата й започнаха да се отриват едно в друго.

Момчетата я гледаха с очи, блеснали от одобрение, страхопочитание и страст. Устата им бяха отворени, а дъхът им излизаше на пресекулки.

Тогава Тийни се извърна от тях, така че да могат да я виждат отзад, и тръгна с тактуващи стъпки, докато бедрата й се гърчеха в ритъм.

Песента вече се беше извъртяла два пъти и сега приближаваше към края си. Тийни започна да върти скиптъра над главата си. Изведнъж го хвана и го пъхна между краката си изотзад, след което протегна ръцете си напред.

Цимбалите гръмнаха. Светлините лумнаха.

ОТ МОМЧЕТАТА ДОЛЕТЯХА ВИКОВЕ НА ЕКСТАЗ И АПЛОДИСМЕНТИ!

Двете момченца изтичаха при нея и я покриха със златна пелерина от главата до петите. Тя се обърна и, като придържаше блестящите гънки към себе си, изпрати въздушни целувки на публиката.

Леле Боже, помисли си Мадисън, тя наистина беше стигнала до кулминацията на представлението! Той не знаеше, че тя може да танцува с мускулите си, макар че често я беше чувал да говори за обучението си при Хонконгската уличница.

Тя наистина държеше в ръцете си тези момчета. Отношението им към нея беше ясно изразено в пълните им с обожание погледи. Само ако успееше да я накара да се вслуша в разума. Това беше неумолима сила на влияние, което можеше да бъде канализирано!

Но тя сигурно беше свършила вече и щеше да дойде всеки момент и да каже:

— Обезглавете го! — и той никога нямаше да успее да донесе на Хелър славата, която му се полагаше.

Една сълза се спусна по бузата на Мадисън, когато той си помисли колко брутален е наистина животът. Плодът беше почти в ръката му, а той седеше тук и умираше от глад.

И тогава той се надигна от изненада. В програмата имаше още нещо! Но това бе невъзможно! Не и след тази кулминация!

Глава девета

При едно махване с ръка от страна на Тийни, наизскочи много персонал. Всички бутаха колички, върху които се мъдреха планини от кексчета, огромни кани с газирана вода и големи чаши. Всичко беше подправено с масло от хашиш. Пъхнаха количките под въжетата и момчетата ги нападнаха свирепо, за да облекчат стегнатите си челюстни мускули и сухите си гърла, които Мадисън знаеше, че димът от марихуана им е причинил.

Беше докарана друга голяма дъска и когато гюрултията утихна и всички доволно пиеха и дъвчеха, Тийни застана пред новата сцена и вдигна скиптъра си, за да въдвори тишина.

— Радвам се, че ви хареса танцът — каза тя, — но това беше само за обучение — винаги трябва да довършваме обучението си. Направих го, само за да демонстрирам контрол на мускулите. Защото контролът на мускулите е ВСИЧКО!

Беше хванала пълното им внимание.

— Сега искам от вас друг девствен доброволец.

Няколко щяха да се втурнат, но тя посочи висок кестеняв младеж, може би шестнайсет годишен. Сержантите го пуснаха да мине през сините въжета. Той мина напред: беше много красив и вървеше с благородническа, леко подскачаща походка. Дрехите му проблясваха с всички цветове на дъгата.

Изведнъж зад гърба на Тийни се появи някакъв вестоносец, прошепна й нещо и се оттегли.

— Аха! — извика тя, когато младежът се приближи. — Сред нас е още един благородник: синът на Снор, наследник на баща си, лордът на Вътрешния! Минете напред, милорд, ако сте дошъл да дадете тържествен обет за верността си към вашата кралица.

Момчето хукна напред и изведнъж падна на колене пред нея. Посегна, сграбчи края на златната й пелерина и я притисна с обожание към устните си.

— Тържествено признавам, че съм твой васал, о, кралице Тийни, и само чакам всяка заповед при най-малката ти прищявка.

— Мадисън се стегна от вълнение. Лорд Снор контролираше „Вътрешен обзор“, а това момче беше един от двамата, които имаха достъп до него. О, Боже, помисли си той, каква награда! Но Тийни и влиянието, което имаше, бяха на светлинни години от него. Боже, трябваше да измисли нещо, за да я накара да му съдейства и да се откаже от намерението си да го екзекутира. Тя даже не знаеше цената на това лордче, което сега беше в краката й.

Тийни го докосна леко със скиптъра си.

— Приемам твоята вярност. Стани, васале мой, и прегърни кралицата си.

Момчето стана и те се прегърнаха формално, докато из залата се носеха завистливи стонове. Момчето застана настрана и погледна тълпата с напереност, с която искаше да каже, че се досеща какво означава тя за тях.

Чу се друг шум от търкаляне и слугите избутаха нагоре платформата, на която беше стоял първият доброволец. Сега върху нея имаше тапицирана масичка.

Тийни даде знак и Туу-Туу изпълзя под въжетата и побягна от тълпата към нея. Беше изпратен с възгласи и викове „Късметлия си, Туу-Туу!“.

Оркестърът засвири отново — не толкова силно, но в твърд и секси рок ритъм.

Двамата златни пажа поведоха Туу-Туу и синът на Снор нагоре по стъпалата на пиедестала, като се катереха в такт със секси ритъма. Стигнаха до върха и се обърнаха.

Музиката премина в тежък рок ритъм, а с него затанцуваха цветни светлини нагоре-надолу по тълпата.

Тийни постави короната над конската си опашка и се приближи към новото табло. Тя посочи рисунката — със скиптъра си. Върху него се спря единствената бяла светлина между цветните лъчове.

— Художникът е нарисувал една красива картина тук и вярвам, че всички ще се съгласите. Внимавайте! — Тя насочи скиптъра си. — Това е сфинктерният мускул! Както виждате на тази рисунка, той се намира точно във вътрешността на ануса. Той е пръстенообразен мускул, който обикновено поддържа свиването на този телесен отвор и може да се стяга и отпуска.

Тя се обърна и ги фиксира с поглед. Музиката загърмя, а светлините запулсираха.

— Значи, ако този мускул. НЕ е под контрола ви, това би било катастрофа, нали?

— Така е! — отговориха всички в хор.

— ТОВА Е МУСКУЛЪТ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА! — извика Тийни.

Те се вторачиха в нея със страхопочитание.

— Когато хората умират — извика тя, — той се отпуска!

Въздишка на ужас се надигна над гърмящата музика.

— Затова — извика Тийни — активният сфинктерен мускул е знак за живот! — Тя се изпъна тържествено и попита: — Вашият активен ли е?

Тълпата катамити и начинаещи катамити отвърна с твърдо „ДА!“.

Тийни изкрещя:

— Значи сте ЖИВИ!

Радостни възгласи полетяха из залата над бумтенето на музиката.

— Стига толкова за технологията — каза Тийни. — Във вашата власт е да контролирате сфинктерния мускул. О, вие казвате не, не, не е възможно. Добре, млади господа, трябва да ви информирам, че това не само е възможно, ами можете да го карате да се върти и върти!

Викове „Не!“ и „Това не може да бъде!“.

— О, да! — извика Тийни. — Можете да се научите да го контролирате и аз ще ви накарам да опитате по време на обучението ви в бъдеще в класните стаи на подземието. Това е лесна работа, не по-трудна от намирането на контролните точки и научаването да си мърдате ушите. А, виждам, че не ми вярвате. И заради това, благородни господа, съм ви подготвила демонстрация!

Тя отиде до стъпалата на платформата и ги изкачи под ритъма на музиката. Лъчът я беше последвал и сега падна и върху двете момчета, които стояха там.

Тийни постави ръка на рамото на Туу-Туу.

— Този красив експерт беше обучен и е доста опитен. — Туу-Туу я погледна с обожание, а очите му светеха на фона на боядисаното лице. Беше ясно, че привилегията да бъде докоснат от нея беше повече, отколкото той можеше да понесе.

Тийни даде знак и двамата придворни започнаха да разсъбличат Туу-Туу и сина на Снор.

Мадисън внезапно разбра от опита си на „Бликсо“ какво ще се случи.

— Не! — изпищя той. — Не, Тийни, недей!

Пазачът незабавно се оказа пред него.

Електрическата брадва изглеждаше огромна пред лицето на Мадисън.

— Мълчи! — изръмжа гардът.

Мадисън вдигна очи за молитва. Гласът на Тийни стигна до него.

— Наведи се, скъпи Туу-Туу — каза тя. — Вие, придворни, накарайте младия лорд да застане прав зад него и не му давайте да мърда, нито един мускул!

Оркестърът засвири тържествено.

Момчетата зад въжето се взираха, когато цветните лъчове минаваха над тях. Нададоха заинтересуван стон на внимание.

— Туу-Туу — долетя гласът на Тийни, — започвай!

Мадисън не можеше да вижда заради брадвата пред лицето си.

Той се измести леко. На острието имаше дупка. Можеше да вижда само лицето на сина на Снор. Беше потънало в екстаз.

— Не му давайте да мърда изобщо! — долетя гласът на Тийни.

Диригентът даде сигнал и музиката се усили.

Момчетата зад въжетата стояха с широко отворени от изненада уста.

Диригентът поиска още по-силен звук и от тежките удари завесите заподскачаха.

Мадисън се опитваше да погледне през дупката на острието.

Едно момче от публиката каза:

— Не мога да повярвам — със задушен от страст глас.

— Тия придворни го държат като статуя! — отвърна приятелят му с широко отворени очи.

На хоризонталното лице на Туу-Туу сияеше усмивката на познавач.

Тълпата гледаше с широко отворени очи и се задъхваше.

Както се взираше, Мадисън подскочи при вика на екстаз от сина на Снор.

Стон премина през цялата зала. Той съдържаше напрежението от сексуален копнеж, желание, което гърмеше толкова силно, колкото тежкият ритъм на музиката.

Тийни скочи от платформата и изприпка по стъпалата към трона си. Лъчът я последва и тя застана с високо вдигнати ръце. Музиката стана още по-силна и по-тежка. Тийни започна да се поклаща с нейния ритъм, скиптърът й беше високо вдигнат, а златната й корона проблясваше.

Робата й се свлече от нея и тя продължи да се извива, а фалическите символи се гърчеха по нея.

— Васали и благородни господа! — извика тя. — Чуйте кралската ми заповед! ДЕРЗАЙТЕ!

Всички нададоха благодарствени викове! Нападаха зад въжетата един върху друг като разгонени бикове. Музиката, марихуаната, таблата и пулсиращите цветни светлини ги бяха подлудили от похот, която повече не можеше да бъде удържана.

Въздухът над заградените с въжета пространства се превърна във внезапна експлозия на разкъсани костюми и други дрехи.

Подът зад въжетата започна да се спуска, а заедно с него потънаха дивашката музика, светлините, купищата кексчета и газирана вода и виковете на момчетата.

Втори под го замести с хлъзгане и тълпата изчезна.

Глава десета

Мадисън знаеше, че неговият ред е дошъл.

Слугите избутваха платформата, за да я приберат — Туу-Туу и младият лорд се бяха търколили в оргията и зад въжетата бяха започнали да се прегръщат и целуват. Голямата дъска изчезна, а след нея и тронът.

Балконът на музикантите се плъзгаше обратно към невидимото си място, защото същото парче, което те бяха свирили, се беше стопило безследно в записи, които продължаваха да гърмят много слабо изпод пода.

Светлините в залата се върнаха към нормалното си състояние. Димът от марихуана беше изсмукан от вентилатори. Свежа миризма на виолетки го замени едва доловимо.

Мадисън трепереше от страх на стола си под наблюдателния поглед на Хамър. Малки искрици прибягваха нагоре-надолу по острието на електрическата брадва. Мадисън се отдръпна назад, за да не се докосне тя до веригите му.

Изглежда щеше да има събрание на персонала. Започнаха да влизат мъже и жени в дрехи, които можеха да бъдат носени от готвачи, камериерки и техници. Даже музикантите, които бяха свирили, се присъединиха към събиращата се тълпа. Изглеждаха повече от стотина заедно с управителите, глашатаите и охраната. Влязоха дори и старите градинари: единият от тях носеше букет от огромни цветя.

Мадисън се чудеше дали всички са дошли, за да присъстват на делото му. Това го накара да се чувства особено неудобно. Може би обичаха да гледат кръв!

Тийни разговаряше с някакъв човек, който приличаше на художник, и в момента и двамата се смееха. Някой беше отнесъл златната й пелерина и я беше заместил с обикновено червено наметало, което я обвиваше.

Тийни тръгна към стълбата, която водеше нагоре. Мадисън усети внезапно как надеждите му се връщат. Тя изглежда го беше забравила напълно: поне с известна доза късмет можеше да преживее още един ден. Той се опита да изглежда много малък, за да не привлече вниманието й.

Персоналът вече се беше наредил в две редици и Мадисън разбра, че не са тук, за да станат свидетели на гибелта му. Това вероятно беше някакъв нощен неформален ритуал. Предишните моменти можеха да принадлежат на великите лордове, но това си беше тяхното малко събиране, нищо повече от това да й пожелаят „лека нощ“, докато я изпращат да си легне.

Един представителен старец, чиито дрехи имаха много златни нашивки като дрехите на офицер, който вероятно беше главен управител на мястото, се приближи към нея, докато тя минаваше между двете редици на слугите. Той падна на колене и целият персонал мигновено коленичи. Тийни спря. Той хвана подгъва на робата й и го притисна към устните си. След това заговори с поглед впит в пода:

— Ваше Височество, персоналът иска да ви благодари, че му позволихте да се забавлява, докато си вършеше работата.

Тийни огледа всички присъстващи — грейнала и доволна.

— О, верни мои хора. Толкова е приятно да съм сред вас. Благодаря ви. — И тя започна да извиква различни секции на персонала, като лично благодареше на всеки от тях. След което извика: — Обичам ви всички!

Те я гледаха с възхитени погледи. Главният управител се канеше да каже още нещо, когато избухна свада. Шест жени, които бяха камериерки, ако се съдеше по униформите им, си съскаха и ръмжаха една на друга.

Една стара жена — много сериозна и красиво облечена, веднага се развика, като им заговори остро за това, че са причинили безпокойство. Главният управител се приближи към тях.

Оказа се, че са се скарали за това кои две от тях да поемат нощната стража и да сложат Тийни да си легне. Спорът беше доста остър. Изглежда някои от тях лъжеха, че са дежурни нея нощ. Главният управител посочи авторитетно двете, чийто ред беше дошъл: те щяха да поемат дежурството! Двойката застана силно изпъната, а лицата им излъчваха гордост. И тогава изведнъж се оплезиха на останалите четири и хукнаха нагоре по стъпалата, за да приготвят ваната на Тийни. Засрамените четири, които се бяха опитали да измамят, погледнаха Тийни и паднаха на колене на пода с известна доза страх. Тя им се усмихна, те изпуснаха въздишка на облекчение, след което също й се усмихнаха. Това се стори смешно на Тийни и тя им изпрати въздушна целуваха, след което се разсмя. И тогава всички извикаха: „Да живее Нейно Величество!“

Тийни отвори уста, за да им пожелае лека нощ, когато капитанът от охраната, облечен в блестящо сребристо, привлече вниманието й и посочи към стената, където се спотайваше Мадисън.

Бибипка му на тоя капитан, задави се Мадисън. Тийни очевидно го беше забравила напълно, защото сега се намръщи и погледна към него така, сякаш беше забелязала някакво неприятно насекомо. Персоналът също погледна към него и го зазяпа: явно престъплението, което беше извършил като беше предизвикал тяхната скъпа кралица Тийни, беше обиколило целия обширен дворец.

Капитанът от охраната и Тийни си заговориха нещо шепнешком. След това с двама гардове, които я охраняваха, тя последва капитана към мястото, където седеше Мадисън.

— Те ми напомниха — каза Тийни на английски, — че утре сутрин имам няколко проби при шивача, а следобеда ще се занимавам с градинарство. Не можаха да намерят време за съд и затова ще го направим сега. Виновен или невинен?

— В какво? — изстена Мадисън.

— В рамките на един палат благородникът — каза Тийни — разполага с правото на живот и смърт над този, който поврежда собствеността му или обижда хората му, освен ако въпросният не е с по-висш ранг.

— Аз не съм те обидил? — извика Мадисън на английски. — Само се опитвах да получа съдействието ти! Ти СЕ НУЖДАЕШ от мен!

Тя се обърна към капитана от охраната и му каза на волтариански:

— Той се признава за виновен по обвинението. Впишете го в архивите на двореца.

— ТИЙНИ! — извика Мадисън. — ТРЯБВА да ме изслушаш…

— Не искам да те слушам — каза му тя на английски. — Ти си адски виновен и много добре знаеш това. Нито веднъж не си помръдна пръста, за да спреш оня бибипец Грис. Набърка се в тая каша, защото не искаше да ми партнираш. — И тя превключи на волтариански: — И затова признавам подсъдимия за виновен, а присъдата трябва да бъде изпълнена незабавно.

Капитанът кимна.

Мадисън каза:

— Ти не спомена каква е присъдата!

Тя отново заговори на английски:

— Знаеш ли, Мади, докато провеждам тия часове страшно се възбуждам; понякога ме довеждат до ръба на бибипането и това ме кара да страдам. Винаги съм искала да разчупя фиксацията, която имаш върху майка си. Така че те осъждам да идваш в стаята ми и да ме бибипаш, докато съм напълно изтощена и задоволена.

— О, НЕ! — изкрещя Мадисън и така силно се дръпна назад, че веригите му издрънчаха. След това се замисли на бързи обороти и му дойде гениална идея. — Виж какво — каза той, — точно под онзи под има 250 момчета! Още чувам гърменето на музиката! Всеки един от тях би…

— Мади, — каза тя рязко на английски, — ти май прегря. В момента, в който започна да бибипам някой от онези пажове, другите така ще заревнуват, че ще го убият! Освен това се опитвам да направя от тях идеални катамити и подобно нещо би ги провалило.

— Имаш мъже в персонала си! — извика Мадисън на английски.

— Всички са без благороднически титли и ще бъдат екзекутирани, ако ги намерят в леглото с кралска особа — отговори Тийни като продължаваше на английски. — Твърде много ги обичам, за да ги подложа на риск. Кралица Хора е използвала офицери от охраната с благородно потекло: имала е цял полк от тях. Но те не са тук. Така че стига сме дърдорили, Мади. Оставаш ти, бабаите мой.

Мадисън се тресеше до дъното на душата си.

— Не — примоли се той. — Отговорът ми е не!

Тийни се усмихна и той потръпна от това. Знаеше, че това не е всичко.

— Добре — каза тя, като погледна часовника си във формата на Мики Маус. — Просто остани да поседиш тук и си помисли. Дала съм нареждания на капитана, ако не дойдеш в стаята ми тази нощ, точно в шест часа сутринта да те отведат в зандана и да те екзекутират с електрическа брадва. Така че, ако си промениш решението, пазачът ти тук ще има нареждането да те доведе до стаята ми, независимо колко е часът.

Тя му махна закачливо с ръка и се обърна.

Персоналът настоя тя да седне на малко сребърно седло с дръжки, защото може да е уморена от дългата вечер и да не е в състояние да изкачи стъпалата, след което я отнесоха нагоре, докато изчезна от погледа му.

Мадисън остана да седи много дълго време, при това седеше в най-мрачно настроение. Металният стол беше студен, веригите бяха още по-студени, а електрическата брадва на пазача с тичащите по нея искрички още повече го охлаждаше.

В залата вече беше тъмно. Рок музиката от долу беше само като едва доловим тътен, повече като мърморенето на някой гладен звяр, отколкото като музика.

Полускрити в мрака, изрисуваните по стените ангели сякаш го гледаха. Той почти не се съмняваше, че скоро ще се присъедини към истинските ангели и ще прекара останалата част от вечността на някой облак с безполезна арфа в ръце. Мадисън знаеше, че никога няма да се научи да свири на нея.

Най-накрая успя с много усилия да се отърси от шока, поне толкова, че да може да помисли за ужасната си дилема: ако се качеше горе, щеше да умре; ако не се качеше, пак щеше да умре.

Беше толкова добре възпитан: трябваше да бъде верен на майка си на всяка цена, дори това да му коства живота. Още от ранна бебешка възраст му бяха втълпявали, че момченцата, които не спят с майка си, са нещо неестествено и това му беше доказвано многократно и категорично даже в училище, където словото на психиатъра Фройд беше пет пъти по-свято от това на Бог. Ако човек нямаше твърд Едипов комплекс и не изразяваше либидните си желания към майка си, той никога не можеше да се надява, че ще стане гений в професионалната си област. Да се откаже от това разбиране би означавало да отрече собствените си умствени, възможности. Без тази искра според всичките Фройдови твърдения, той щеше да изпадне в тъпа посредственост, принизен до хамалин или общ работник. Според психолозите нямаше такова нещо като гений без невротизъм. Без тази своя гениалност, в която Мадисън никога не се беше усъмнил, той щеше да загине професионално. Като при всички специалисти по връзки с обществеността, вярата в себе си беше първото нещо, което човек трябва да постигне и само тогава другите щяха да повярват в него.

Неговата майка обаче беше подсилвала това усещане, като му беше напомняла през цялото време колко е снизходителна. След като си тръгна баща му, тя не натовари Мадисън с друг, когото той сигурно щеше да ненавижда, а колко малко са майките, които биха отделили толкова много внимание на синовете си. Майка му му беше много скъпа, доста красива дори на 49. Когато се замисли за всички жертви, които тя беше направила за него, пренебрегвайки всички останали мъже, най-малкото, което можеше да направи, бе реципрочно да пренебрегне всички останали жени. Но нещата стигнаха до много по-дълбоко: съвсем, независимо от фройдовите заповеди на детския му психолог, подсилвани от леки електрошокове, той наистина я обичаше. Тя постоянно го беше предупреждавала за опасностите при другите жени, както беше правил и настоящият му психиатър, а и като се сблъска в живота с такива бездушни същества като Тийни, той напълно се съгласи с тях. Да се люби с Тийни не само щеше да го разстрои умствено, но щеше и да разбие сърцето на майка му. Тя вероятно щеше да се самоубие — нещо, което често трябваше да я пазят да не направи, а той знаеше, че ако това се случеше с нея, той незабавно щеше да направи същото.

Не, да се качи по онези стъпала и да легне в леглото на Тийни щеше да означава краят на всичко, което беше научил. Невъзможно! Реши. По-добре да умре призори. Много по-добре.

Мислите му се отнесоха при Хелър. Победата беше почти в ръката му, когато всичко се беше объркало по толкова необясним начин. Заглавията с големи букви, които успяваше да отпечата за Хелър бяха толкова великолепни! Той с любов си спомни историите за Туутс Суич, Мейзи Спред и Долорес Пубиано де Копула. Абсолютни шедьоври, които със сигурност щяха да запечатат завинаги името на Уистър върху общественото съзнание. С напредването на онези съдебни процеси Уистър щеше да стане известен като най-прочутия престъпник-любовник в историята. А какви планове беше имал Мадисън да украси и добави блясък към престъпническата му страна! Уистър да ограби Федералния резерв беше най-малкия от плановете на специалиста по връзки с обществеността. Щеше да направи така, че всичко да се изкачва към все по-големи и големи висоти. Щеше да накара всяка агенция за прилагане на закона, всички от нацисткия Интерпол надолу до най-подлото градско ченге да лаят като побъркани по следите на Уистър и да правят всичко възможно да го хванат. Всичко щеше да завърши с най-голямата публична екзекуция, която някой някога е виждал. Уистър щеше да стане абсолютно БЕЗСМЪРТЕН!

Изведнъж на Мадисън му светна пред очите. Той можеше да направи същото нещо и тук, ако имаше късмет. Това, че истинското име на Уистър беше Хелър, нямаше никакво значение за плановете му. Беше така неуморен, че просто щеше да задраска цялата си работа до момента и да започне отначало. Те имаха вътрешна полиция. Имаха си и армия. А дори Флотът да е малко равнодушен в началото, той можеше да го впрегне. Ако успееше да направи това, целият Апарат щеше да го подкрепи.

Той започна да мечтае в тъмната и празна зала: заглавия за това как Хелър ограбва именията на лордове и дава плячката на бедните; Хелър ограбва космически кораби — 18 пунктови букви; Хелър отвлича дъщерята на някой граф или дук и история след история за това как тя го умолява жалостиво да я изнасили — о, колко щеше да СЕ ХАРЕСА това на обществеността! Заглавия за това как Хелър ограбва всяка банка на всяка планета в цялата Конфедерация, и всяка с някоя нова порочна склонност, всяка с нечия нова кръв, всяка с нови зашеметяващи количества плячка, която се раздава на бедните. Какъв герой щеше да стане само! Хелър, най-преследваният престъпник през последните 125 000 години! История на Конфедерацията! ВЕЛИКОЛЕПНО!

Тогава му хрумна друга идея: можеше да сложи тире в името на Хелър. Можеше да го нарича Хелър-Уистър, да се рови във ВСИЧКИ предишни истории като ги разпространява из цялата Конфедерация. Не, предишната му работа НЕ беше отишла на вятъра — просто сега щеше да бъде пусната в още по-голяма употреба!

Аха, вече се добираше до нещо. И можеше спокойно да се отдаде на най-великата си мечта: Мадисън върви към Бери някак безцеремонно:

— Е, мистър Бери, най-накрая изпълних поръчката ви. Хелър-Уистър е безсмъртен!

А мистър Бери ще го хване за ръка, в очите му ще блестят сълзи на благодарност и с глас, изпълнен с вълнение, ще му каже:

— Мадисън, имаш отново моята милост. Моля те, моля те, приеми президентското място на Ф.Ф.Б.У и моля те, прости ми, че съм се усъмнил в теб. Никога повече няма да те преследвам с танкове на армията!

Светлинката угасна. В залата проникна хладен вятър. Действителната ситуация беше, че сега дори Бери да го види, даже ако можеше да си отиде у дома, той щеше да бъде изправен до една стена и застрелян. Евентуалният му неуспех с Хелър-Уистър щеше да означава смърт. Смърт даже без утешението на превръзка през очите или една цигара: добре, че не пушеше.

Малко от рок музиката под пода за момент заби по-силно. Ритъмът звучеше толкова Земно, че Мадисън се отпусна за миг. Започна да се чувства някак преследван: Бери беше сякаш свръхземен — може би даже той можеше да го намери тук! Когато се замисли за възможни връзки между Роксентър и Ломбар, започна да трепери. О, наистина го очакваше смърт, ако не се захванеше някак с делото Хелър-Уистър!

Часовоят му помръдна леко и брадвата издаде миризма на озон. Това върна мислите му при Тийни.

Досега си беше мислил, че ако се качи горе и легне с нея, тя ще му помогне. Даде си сметка, обаче, че тя не беше дала никакви гаранции за това. Единственото, което беше обещала, бе, че ако той се качи горе и легне с нея, няма да бъде екзекутиран призори!

Беше проблем, при който ако се качеше щеше да умре заради майка си, а ако не се качеше, щеше да умре заради Бери. Качването при Тийни нямаше да му помогне с нищо.

Очевидно този проблем се нуждаеше от някакво друго разрешение!

Обикновено идеи му идваха лесно и винаги се беше гордял, че заради Едиповия си комплекс е гений в това отношение. Но тази нощ мозъкът му сякаш бе капитулирал.

Той погледна часовника си „Омега“. Бяха изминали два часа! Колко дълго време просто да седи и да не може той да измисли никаква конструктивна идея! Опита се да се вземе в ръце. В края на краищата беше специалист по връзки с обществеността, един чистокръвен специалист.

Щеше да подреди мислите си. Сега щеше да мине през всичко, което му беше казала Тийни от момента, в който я видя до басейна. Това не му отне много време. Опита отново.

Изведнъж той се вдърви на стола си.

БЕШЕ СЕ СЕТИЛ!

Ако това не проработеше, само щеше да умре.

АКО ОБАЧЕ ПРОРАБОТЕШЕ, ТОЙ МОЖЕШЕ ДА ДОВЪРШИ РАБОТАТА СИ С ХЕЛЪР-УИСТЪР!

Мадисън вдигна поглед към часовоя. Спокойно и като не пускаше в гласа си никакви нотки на въодушевление, за да не заподозре часовоят, че той замисля нещо, каза:

— Качете ме горе при господарката си.

О, БОЖЕ, ТОВА ТРЯБВАШЕ ДА ПРОРАБОТИ!